ПРОЛОГ

В една област, отстояща под прав ъгъл спрямо обичайното време и пространство, но отделена от него, беше тихо и спокойно - така си беше почти от памтивека. Всичко в тази област беше в състояние на потенциалност. Нямаше ни земя, ни въздух, ни вода, ни атоми или кварки, и електрони нямаше, и фотони, та дори и неутрино - тези безкрайно малки космически скиталци.
Тук нямаше ни светлина, ни мрак, защото и фотоните, и антифотоните съществуваха само в потенциално състояние - толкова близко до небитието, че представляваха съвсем нищожна величина. Не можеше да се твърди, че сбъдването на тази потенциалност вече съществува, но то може да е съществувало вчера или да просъществува утре.
И там, на това място, долетя сигнал. Щом сигналът проникна в пространството, потенциалността се отърси от отколешния си сън, не без известна неохота, и - прас! - се превърна в реалност.
Оформи се атмосфера, в която сигналът да отекне. Възникнаха фотони, та сигналът да стане видим. Появиха се разумни, богоподобни същества, за да има кой да го чуе и разбере.
Отпървом нямаше съвсем нищо, а после се яви поляна, обляна в роса. Всяка росна капчица блестеше със свой неповторим блясък. Една от тях започна да се издува. По прозрачната й сферична обвивка заиграха цветове. Тя продължи да се разраства и най-накрая се пръсна. От нея излезе същество с човешки облик. То чакаше и наблюдаваше как други капки роса се издуват, набъбват и се пукат, а от тях изскачат други богове. Най-накрая се попълниха дванайсет места. Висшите богове, древни като Вселената, нови като утрото, стояха на тревата и се съзерцаваха един друг. Знаеха за какво са родени. Чакаха рождението на онзи, който щеше да задейства плана. Онзи, наречен Астур.

ЧАСТ ПЪРВА

ГЛАВА 1

Всяка професия си има своите фенове. Ако си рокзвезда, то съществуват хора, готови да ти се хвърлят в краката и да се кълнат във вярност в твоите устни, очи, коси. Но ако си Артър Фен, доктор по сравнителна митология с няколко публикации зад гърба си, то твоят фен няма как да е нещо повече от възрастен господин-чужденец с бяла брадичка и кафеникаво, прорязано от бръчки лице. И все пак и един-единствен фен стига, за да ти промени живота.
Артър беше към трийсетгодишен и си падаше малко височък, с обичайната за учените попрегърбена стойка. Понастоящем беше безработен - малко университети се нуждаеха от митолог с мижавите препоръки на Артър. Притежаваше къщичка, наследство от родителите му, и мизерен доход от тяхната застраховка. Имаше годеница, прекрасната Мими, макар че връзката им в момента преживяваше една от най-рискованите си фази.
Но - фен?! Артър представа си нямаше, че има фен, до деня, в който господин Аводар пристигна в дома му във Флорида. Беше типичен зноен ден в Таити Бийч, Флорида, столица на окръг Магнолия, на запад от окръзите Дейд и Броуард. Магнолия беше създадена върху нова-новеничка твърда земя, след като Програмата за пресушаване на блатата във Флорида обезводни половината Евърглейдс, бастиса алигаторите и снежните чапли и осигури нова площ за все по-разрастващото се население на Флорида, състоящо се от пенсионери и берачи на плодове. Таити бийч беше невзрачен градец с население 300 000 души, повечето скорошни емигранти от метежните райони на Централна Америка.
Беше жежко, както обикновено. Дори и кипарисовите дъски, с които беше облицован домът на Артър, се потяха, както и бичметата, гредите и всичката останала дървения, крепяща къщата. Артър се потеше само наполовина. Предницата му беше обърната към климатика и той облъхваше гърдите му с прохлада. Гърбът му обаче не познаваше подобно облекчение и затова се потеше безспир. Артър седеше зад старото си дъбово писалище със сгъваем капак, наследство от баща му, и се опитваше да проумее някакси своя данък общ доход.
На вратата се почука. Артър се изправи - всяка разтуха му беше добре дошла. Нахлузи една риза с къси ръкави и тръгна да отваря.
На прага му стоеше старче с къса бяла брадичка и кафеникаво лице, прорязано от бръчки.
- Доктор Фен! - възкликна старецът с акцент, навярно оформил се в дамаскския квартал Мурмад, вероятно близо до портата Алепо, ако съдим по съкратените шъшкави звуци. - Толкова се радвам да се запознаем! Изглеждате много по-добре, отколкото на снимката.
- Къде сте ме виждали на снимка? - учуди се Артър.
- В "Журнал "Ханаански старини". В онзи брой, където беше отпечатана забележителната ви статия.
- Коя статия точно?
- Беше озаглавена "Ключът към разговор с боговете: предислямският ритуал, разкрит в модерната практика на ашварите". Между другото, казвам се Аводар.
Артър си спомни, че беше платил петдесет долара за честта да го публикуват в журнала, но за снимката и кратката биографична справка не му бяха взели никаква допълнителна такса.
- Ами, влезте, господин Аводар - покани го Артър. Разчисти списанията и вестниците от кушетката, подкани госта да седне и го попита чай ли иска или кафе.
- Не, благодаря - отклони поканата старецът. - Тръгнал съм на гости при роднини в Хайалия. Вън ме чака такси. Исках само да се възползвам от възможността да се запозная с вас и да ви изразя изключителното си удоволствие от вашата статия.
Статията описваше древен ханаански текст, който Артър бе открил споменат в един френски доклад от седемнайсти век за проучвания във велика Сирия с автор някой си М. Дюброск.
Докладът на Дюброск никога не беше превеждан на английски. Той съдържаше един разказ - Дюброск твърдеше, че го бил чул за първи път от своя драгоман Али - засягащ древния, покрит с позорна слава ключ към "разговори с боговете". Според Али това бил същият онзи ключ, използван от цар Соломон за призоваване на демони, божества и духове. Според Дюброск, това бе изгубеният ключ, който магьосници, прорицатели и алхимици диреха оттогава насетне. Твърдеше се, че копие от ключа притежавал Николас Фламел - бил го получил от някакъв човек, известен като Аврам Евреина. Това станало някъде в края на 1300-те. Кулата на Фламел все още се извисява в Париж, на десния бряг, недалеч от Шатле, но ключът се бе изгубил преди много лета.
- Да, аз написах статията - каза Артър. - Представих това като интересна легенда, нищо повече.
- Знам - отвърна господин Аводар. - Бих желал да ви дам известна допълнителна информация.
Артър предложи на госта си стол. Аводар подхвана своята история.
Неговият род, разказа той на Артър, от много векове насам бил пазител на ключа на Соломон; ключът им бил поверен от рода Виджи, първоначалните му притежатели, които го били получили от самия Соломон. Този род обаче измрял - последният му потомък паднал в битката при Лепанто.
- И така, ключът попаднал при нас, при рода Аводар - довърши господин Аводар. - И през всички тези години сме го пазили като свещен завет.
Старчето разви пакета. Вътре, увит в многобройни слоеве промаслена коприна, имаше старинен том, написан на еврейски, с дървени корици, прикрепени към тялото с медни нитове.
Артър пое благоговейно книгата.
- Благодаря ви, че ми я показахте.
- О, намеренията ми са по-сериозни - рече Аводар. - Вземете я, драги ми Фен. Тя е ваша. Подарявам ви я.
- Но аз не мога да я приема - възрази Артър. - Тази книга няма цена.
- Безценна е, наистина - потвърди Аводар. - Ала, парадоксално, за мен тя няма никаква стойност. Или по-скоро има огромна отрицателна стойност, тъй като това, че я притежавам, може да ми струва живота.
- Не разбирам.
- Подобни предмети в днешна Сирия са забранени от закона - обясни Аводар. - Смятани са за най-злостно езическо богохулство.
- Без съмнение те трябва да разбират, че вие не й се кланяте? Че книгата е предмет с антикварна стойност?
- Атмосферата в днешна Сирия е такава, че предмети, далеч по-маловажни, са стрували живота на притежателите си. Фанатизмът процъфтява от разкритията за измяна, дори и когато такава няма. Би трябвало да съм унищожил тази книга отдавна-отдавна. Но когато напълно осъзнах в каква опасност се намирам, вече беше твърде късно. Успях да избягам от страната си и да се добера до Америка. Тук смятам да започна нов живот.
- Защо не я продадете? - предложи Артър. - За нея някой антикварен търговец на книги би дал луди пари.
- Без доказателство за произход, което аз не мога да осигуря, реалната й стойност вероятно няма да надхвърли няколкостотин долара. Предпочитам да ви я подаря, господин Фен. Надявам се, че на вас ще донесе повече късмет, отколкото на мен.
При това положение на Артър не му оставаше друго, освен да приеме. Не след дълго господин Аводар си тръгна и отпътува с таксито към роднините си в Хайалия. Артър скри книгата с дървените корици и не се сети за нея чак докато стана онази история със Сами.

ГЛАВА 2

Сдобиването с ключа на Соломон си беше късмет. По-късно същата седмица на Артър отново му проработи късметът, или поне така изглеждаше по онова време. Той получи писмо от някакъв адвокат в Маями, който го осведомяваше, че чичо му Сиймор, нацупеноустият и смешноокият, бил вписал Артър в завещанието си - може би по някаква прищявка, тъй като двамата не бяха разговаряли от години - и то само два дни преди да се задави до смърт с един рак в "Раците на Джо" в Маями Бийч. Вътре в плика имаше и чек за двайсет и две хиляди долара.

Артър незабавно се обади на най-добрия си приятел, Сами Глък.
- Двайсет и две хиляди е хубавка сумичка - рече му Сами същата вечер, когато двамата се срещнаха в заведението "Слава богу, че е петък" на старата магистрала А1А, минаваща през Таити бийч.
- Но не върши работа - додаде той.
- Тъкмо така си мислех и аз - съгласи се Артър. - Много любезно от страна на чичо Сиймор, разбира се. И през ум не ми е минавало, че ме харесва. Но, честно, ще ми се да ми беше оставил много повече или много по-малко. Да започнеш бизнес - не стигат, а са твърде много, че да ги пропилееш по кучешки надбягвания.
- Тъкмо толкова ти трябват - заяви Сами.
Сами беше кльощав младеж на двайсет и две-три години, с остра черна коса и плътен тенис-загар. Беше облечен в свежа индийска спортна риза, светлобежови панталони и бели мокасини с пискюли.
- Как го сметна?
- Тъкмо толкова ти трябват - повтори Сами - за да инвестираш в едно крайно рисковано начинание, което може да умножи десетократно парите ти или да те остави без пукнат грош. Особено когато залозите силно натежават към първото.
- Към десетократното ли? - попита Артър, просто за да се увери, че правилно е схванал.
- Тъкмо за него ти говоря - потвърди Сами. - В кофтия случай, ако изгориш, можеш просто да забравиш, че изобщо си получавал наследство от чичо Сиймор. Но ако тази мъничка сделчица даде резултат, ще ти паднат едни доста големички цифри. И за тях имам идеи.
Сами беше младши брокер в "Колинс, Еймтрий и Дикендорф", брокерска къща, която се помещаваше в едноетажна синя, измазана с хоросан постройка на "Милята на чудесата" в Таити Бийч, току зад Уин-Дикси и преди "Уол-Март".
Много мисли можеха да минат през ума на Артър в този момент. За зла беда обаче взе, че се присети за онези опасни стихове от прочутото стихотворение на Киплинг за неудачниците, озаглавено "Ако" :

Ако накуп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар...*

Вълнуващи слова, особено за човек като Артър, който смяташе, че характерът му има нужда от малко стимулиране.
- Я ми разкажи за това предложение - рече той.
Сами си поръча още един "Харви Уолбенгър" и разказа на Артър за "Амалгамирани мини в Баия", акции на бразилска златна мина, предлагани на ванкувърската борса. Собствената му фирма била заела скромна позиция в тази авантюра.
Единственото нещо, което Артър знаеше за акциите на бразилските златни мини, беше, че няма как да не фалират. Това беше мъчително извоювана мъдрост, предавана от баща на син. Артър я изтъкна пред Сами.
- Тъкмо де - ухили се Сами.
- Кое тъкмо де? - попита Артър.
- "Амалгамирани мини в Баия" със сигурност ще фалират. Направо с гаранция. Тия глупаци копаят във вулканична зона, изчерпана още преди петдесет години. Носят се слухове, че са зарибили мината - турили малко злато в земята, та да привлекат някакъв интерес. Въз основа на това са пуснали големи раздувки. И по някаква налудничава причина акциите им се покачват стремително.
- Е, много ти благодаря - рече Артър.
- Моля?
- Вече успя да ме навиеш да не участвам. Тази вечер на джай лай ли да ходим, или на кучешките надбягвания?
- Не, не, ти не ме разбра - заувещава го Сами. - Не искам да купуваш тия акции с надеждата, че цената им ще се покачи. Искам да ги купиш с почти сигурните очаквания, че до края на седмицата ще пропаднат вдън земя.
- Че защо просто не си направя от парите книжни ракетки и да си ги мяткам по вятъра? - предложи Артър. - Това ще е по-забавен начин да се разориш от онзи, който ми предлагаш.
- Пак не схвана - отвърна Сами. - Не те съветвам да купиш акциите с очакването да се вдигнат. Съветвам те да заемеш къса позиция в очакване да паднат.
- Всъщност аз нищо не разбирам от тия работи - призна си Артър. - Виж, от шумерска и хититска митология - разбирам, но не и от пазара на акции.
- Опитвам се да ти го обясня. Когато продаваш непритежавани акции с надеждата да купиш от същите на по-висока цена, ти си купуваш възможност да продаваш акции на определена цена в определен момент. Ако акциите се покачат, пиши си инвестицията бегала. Ако паднат - избиваш рибата. Особено при положение, че с тия двайсет и две хиляди долара и личната ми гаранция аз ще мога да оперирам с вложението ти. Това ще ти даде възможност да вземеш опцион над много по-голям дял от акциите, отколкото инак би могъл. И после, за всеки пункт, с който падат акциите, когато изтече падежната дата на опциона, ти ще спечелиш...чакай да видя...
Сами започна бързо да пише по хартиената салфетка - дращеше числа в дива самозабрава. Артър вече усещаше как пачките набъбват в джобовете му. Цифрите бяха внушителни. Хареса му и идеята да залага на сигурно. Да залага на това, че акции, които нищо не струват, ще паднат, му се струваше върхът на отракаността.
Но въпреки това една последна капчица предпазливост го накара да се поколебае.
- И всичко, което ще изгубя, е само моят залог?
- Това е кажи-речи най-лошият изход - отвърна му Сами - И най-малко вероятният. Много по-вероятно е да се сдобиеш с цяло състояние, а мен да ме обявят за гений и да ме направят съдружник във фирмата.
- Ти самият инвестираш ли в тая работа?
Сами кимна сериозно.
- Продавам акции, които не притежавам, с всеки цент, който мога да изкрънкам, заема или взема назаем.

*превод Борис Миндов - Ръдиард Киплинг, "Избрано",изд. "Елпис", Велико Търново, 1992

Робърт Шекли

Домът на боговете