Искам да ви разкажа за Дончо Жълтичката. За този висок и слабоват,
леко прегърбен човек, със зачервен като морков нос и весели
очи, които вечно се къпеха във влага. Беше кротък по характер
и на никого помощ не отказваше. И работлив беше! Мяташе като
снопи сглобените шкафове на секционните библиотеки, и си свирукаше.
И всички го уважаваха.
Тъкмо тогава се запали той по иманярството. Седнехме ли за почивка,
все разказваше такива истории - къде какво имане било заровено.
Убеждаваше ни, че имало много злато.. Ту, че било на Вълчан
войвода, ту на Индже. Ту кажеше, че златото е девет товара с
катъри, ту, че е цяла гемия. И гласът му ставаше един такъв
тайнствен….
Веднъж разправяше как сънувал цяло гърне с жълтици, но когато
взел да си пълни джобовете, се събудил. Твърдеше, че от техния
звън се събудил. Когато на сутринта отишъл на сънуваното място,
наистина намерил гърнето, но било пълно с лахут. Майка му го
била скрила от внучетата - неговите деца.
А мечтата на Дончо беше да намери ония девет товара жълтици
на Вълчан войвода, заровени заедно с катърите. Това бяха девет
чифта кожени дисаги пълни със злато…
И в очите на Дончо щом пламнеше огънчето на златната треска,
не чакайте от него работа - започваше да търси съмишленик с
когото да извадят имането. В ръководството на бригадата, като
виждаха, че веригата на производството се къса при Дончо, се
замислиха. Да го изгонят - не биваше, защото Дончо беше способен
майстор. Значи трябваше да се търси начин да го излекуват от
тази му “златна треска”.
И един ден Нешо Паляка пошепна нещо на ухото му. Що ли му трябваше
- тъкмо работеше човекът с увлечение. Като лумна познатият огън
в очите му! Остави чука и тръгна с Паляка, докато се скриха
от хорски погледи. Паляка измъкнал от джоба си някакво описание
на пожълтял лист, каширан на плат…
– Видиш ли го? Това описание е от памти века, оставено е от
Кара Кольо, байрактаря на Вълчан войвода и Инже…
– Чети де!- и на челото на Дончо заиграла една жила.
– Сега ли бе?!? Имаш за сглобяване и бригадира…
– А бе… Остави ги тия сандъци… И утре е ден!…
Паляка се поколебал, после разгърнал листа и зачел… “Пътя що
върви край морето, от лявата му страна се находа камен, като
купа сено. На камена са изписани две змии кръстом… Кръст има
и на опашката на едната, що показва друг камен. Тамо пък има
сабя, дето показва къде да се отмерят пет крачки от камена и
тамо под друг камен се находа делва с турски лици от времето
на султан Меджид…”
Паляка спрял да чете и погледнал Дончо - носът му добил цвета
на домат, узрял през юли, а очите му мигали бързо, бързо.
– Още довеченра тръгваме! - казал Дончо.
– Е, не… Нека да е събота вечер…
– Още довечера, казах! - отсякъл Дончо. - Днешното не оставй
за утре, Паляк.
– Добре, Добре! Довечера ще минем с Наско Инджето да те вземем
с колата…
По какъв път минали вечерта, къде спряла колата, Дончо не видял.
Усещал само неспокойните удари на сърцето си. Щом намерили камъните
със знаците, усетил че краката му треперят от вълнение. Започнали
да мерят с крачки - един път, два пъти, три… Дончо бил висок
и крачките му дълги, а когато взел да мери Паляка - крачките
излезли седем. Тогава взели мярката на Наско. Пръв започнал
да копае Паляка, после Наско, а Дончо се въртял край тях неспокоен
и му се струвало, че се пипкат. Искал да му дадат лопатата…
Какво е преживял Дончо, когато лопатата ударила на твърдо, само
той си знаел. Поразровил около делвата, клекнал в рова и я опипал
с ръка.
– Тука са! - заекнал той.
Дай, сега аз да ги извадя - поискал Паляка.
Дончо повдигнал капака и на светлината на кибритена клечка видели
блясъка на метала. Той пъхнал ръка в гърнето и разровил жълтиците.
Щом чул звъна им, притворил очи от доволство.
– Жълтички, жълтички!! - шепнели устните му.
Клечката изгаснала и преди да запали друга Паляка видял как
Дончо с бързо движение пъхнал ръка в джоба и отново клекнал
над гърнето, като се опитал да го извади. Тогава чул уплашеният
глас на Наско Инджето.
– И-й-й-й, таласъм! Вижте, идва насам…
Когато Дончо се огледал, видял двамата си придружвачи да бягат
в тъмното. Към него идвало някакво бяло видение, което правело
странни, скокливи движения. Гледал го Дончо, искал да извика
за помощ към Паляка и Наско. Но не могъл . Глас нямал! Къде
да бяга? Видението му препречвало пътя, а зад гърба му приплясквали
вълните на морето. “Това сигурно е стопанинът на парите… Пази
ги”.- помислил Дончо и усетил краката си да омекват. В това
време чул мотора на колата да работи и като помислил, че може
да го оставят сам, си плюл на петите. Направил голям завой и
скоро настигнал колата. Дишал тежко и мълчал, после казал колебливо:
– Това сигурно е стопанинът на парите. Сега може да ги премести…
– Не вярвам… Ако като пеят първи петли да се върнем, а!? - предложим
Паляка и си определили среща.
Но на сутринта Дончо не бил на уречената среща. Когато път дошъл
на работа, срещнал бригадира и щом видял в очите му лумналият
смях, разбрал, че той знае. Ония, двамата са се раздрънкали…
– Разбрах, Дончо, че вече си открил жълтиците. Покажи ми да
ги видя! - настоял бригадира.
И Дончо се свил като ударен с камшик - ето кой е бил таласъмът
и кой му е скроил снощният номер. Защото, на светло Дончо веднага
разгледал скритите в джоба му жълтици. Разбрал, че това не е
нищо друго, а нарязани на струг бронзови колелца…
Но оттогава му остана тома име: Дончо Жълтичката…
