Димо Тенев го дадоха чираче. Занаят да учи! Въпреки, че завърши
прогимназията с отличие, защото беше умно момче, но… Това
“но” беше основната пречка за гимназията или техническото
училище. Семейството му беше бедно, затова решиха тъй..
Уговорката с майстора беше момчето да работи една година без
пари. Тъй де - ще го учи на занаят, а за всяко учение се плаща…
Със свито сърце Димчо прекрачи прага на работилницата. И как
иначе: непознати хора, далече от село, от родители и съученици.
Беше му тежко че вече няма да ходи на училище… Училището,
което тъй го привличаше!
На четиринайсет години Димчо бе дребничък, слаб, с луничаво
лице и щръкнали уши. На краката с цървули от конска кожа.
Беше есента на първата следвоенна година.
– Атанасе, ето ти помощник!! Ти си калфа вече. Научи го да
пали печката, да вари туткала. И за клечките - също…
Атанас - произведеният в калфа, без изпит пред Стопанската
камара, го заведе до печката. Обясни му как се пали, което
според него, било много лесто. Толкова талаш има и изрезки!
Правеха дограма и отпадък имаше много, особено под машините.
– А тука заковаваме това калъпче, на което ще правиш клечки.
Виж как стават! Вземаш ей ония отпадъци, тях няма да гориш,
цепиш ги ето така. После ги слагаш в ето, това калъпче и с
рендето рендосваш от всичките страни. Видя как става! Тука,
от тази страна е по-дебела, и сетне ще разбереш къде се използват…
Трудно му беше, но свикна. Атанас хареса клечките и го остави
сам. И на Димчо му стана по-леко. Поотпуска се сърцето му.
Дялкаше клечките, бъркаше туткава и помагаше на тримата майстори.
До вечерта приготви пълно сандъче с клечки.
Много доволен остана от работата си Димчо. Оказа се, че е
полезен на хората тука!
На другата сутрин дойде рано и намери Атанас вече запалил
печката.
– Хубаво гори печката. - каза Димчо. - Да се постопля… тази
вечер ми беше студено.
– Като ламя е. - съгласи се Атанас. - Бързо ще стопли туткала
и помещението. Като дойдат майсторите, няма да ни се карат…
Иначе не се траят…
Когато Димчо потърси сандъчето с клечките, за да им се порадва,
то беше празно.
– Къде си сложил клечките?
– Ами хубаво гори печката, нали? - засмя се насреща му Атанас
и протегна към нея ръце.
– Ти-и-и-и, ти си ги изгорил…
Атанас продължаваше да се смее и гледаше присмехулно.
– Но защо… Защо си го направил??! - плачеше му се на Димчо.
– Е де, не се коси! Днеска пак ще напълниш сандъчето. И съм
сигурен, че клечките ще станат по-хубави.
Не само клечки правеше чирачето. Окопитваше се, чувстваше
се полезен вече, защото майсторите често го викаха да им помага.
Придържаше при сглобяването на вратите, подреждаше материала,
подаваше им гърнето с туткала.
Не мина и без беля. Веднъж не сложи вода във външното гърне
и туткалът изгоря. Цялата работилница овоня на изгоряла кожа,
а туткалът беше негоден, не лепеше. Майсторът много се ядоса,
удари му шамар и дълго му се кара. И как не - в тия следвоенни
години туткал трудно се намираше.
Но в работата имаше и весели мигове. По заръка на майстора,
Димчо прибираше ключовете от готовите врати, когато клиентът
идваше да си натовари дограмата, питаше:
– Майсторе бе, … Тая врата има ли ключ, бе?
– А-а-а, има, има… Ама то… Малкият го прибрал. Бакшиш ще иска
сигурно… Ей, Димчо, виж за ключа на вратата! Ха де! Човекът
е приготвил бакшиша…
Така предизвикани, клиентите повечето от селата, се бръкваха
за пари. Някой бяха щедри, други пинтии. Ръцете им трепеха
като отброяваха левчетата. А един така се разфуча и разпсува
за този бакшиш, че на всички им стана неудобно. Димчо не издържа,
хвърли му ключовете и се скри…
Къщата на чорбаджията беше в задния двор и често трябваше
да помага на госпожата. Понякога се грижеше и за малкото момиченце,
двегодишната Стефка. Това се случваше, когато госпожата отиваше
на пазар. Стефка беше много палава и щом виждаше, че майка
и я няма, вместо да плаче за нея, правеше щуротии. Катереше
се къде ли не. Веднъж примъкна стола до бюфета, качи се на
него, но не можа да се задържи и повлече със себе си вазата.
Изсипалата се вода заля албума със снимките на масичката и
потече по пода. Димчо се видя в чудо. Детето плачеше от една
страна, албумът попиваше мокрото… Какво по-напред?! Остави
детето да реве, намери кърпа и започна да бърше водата. Така
го завари госпожата. Че като се разкрещя, като го погна с
точилката! Успя да избяга, но два удара по рамото дълго време
му напомняха за този случай.
Тия - страничните задължения най-много му тежаща. А имаше
и физически натоварвания, непосилни за крехкото му телце едва
издържаха. Веднъж … пък да беше само веднъж… Бяха с майстора
в склада за дървен материал на братя Кацарови.
Фигурите на чамовите дъски бяха подредени под навеса на сухо
и майсторът заизбира. Бяха дълги, дебели десет сантиметра
талпи, които двамата едва преместваха с майстора. Когато вече
отделиха десетина, майсторът викна:
– Хайде, малкият! Вземи една на рамото и тръгвай за работилницата,
пък аз ще платя.
Димчо огледа талпите, повдигна една откъм края й. Постепенно
я нагласи на рамото си я надигна. Крехкото му телце се преви
от тежестта, но той напрегна сили и тръгна. Десетината крачки
до края на склада извървя добре, но вън постепенно взе да
преплита крака. А продължаваше да крачи, олюлявайки се към
работилницата.
– Боже, това дете… Ми то, ще го смаже това дърво… - чу той
женски глас да го оплаква.
– То ще е някое чираче… дошло от селата. - каза мъж.
Не ги виждаше тези хора, защото беше превит от тежестта и
не можеше да си извърти главата…
– Я се изправи, малкият!! Я се изправи! Какво си се превил
като стар дядо…- сепна го гласът на майстора.
Димчо спря да плете крака, поотпусна предният край и талпата
опря отзад на плочника. Изправи се полека, погледна към майстора.
Той беше застанал като великан до него, защото беше едър човек,
но не носеше нищо. Гледаше го с изпитателен поглед - строго,
като наставник.
В очите на Димчо имаше такава мъка… Толкова тъга, че те плувнаха
в сълзи и погледът му се премрежи. Домъчня му за село, за
родителите му, за братчето му Ангел и дори за Мурджо - кучето,
което така обичаше…
Вдигна глава бавно. Около тях се бе събрал кръг от сеирджии,
които го наблюдаваха със съжаление.
– Хайде, вдигай талпата, щото времето тече, пък имаме много
работа! - нареди майсторът и прибави по-меко. - Почина си
вече.
Безпомощността, която бе обзела Димчо, се смени с гняв, който
не можеше да излее върху никого. Потрепера, обхванат от това
чувство. Вече не можеше да мисли за нищо, затова вдигна ръце
и пусна талпата на плачника. Не погледна дори към майстора,
който се хвана за крака и изохка. Проби кордона от зяпачи,
воден от една мисъл: по далече от този грубиян, който за жалост
е негов… Беше до сега негов майстор и чорбаджия…
А този човек викаше подире му:
– Счупи ми крака бе, копеле! Селяндур! Ще те науча аз тебе!
Но нямаше как да го научи вече - нито за добро, нито за лошо.
Защото това беше последната срещу между майстора и чирака
му…
