Познавах тези хора отблизо. Познавах ги отдавна, много отдавна,
преди да се оженят. А те наскоро празнуваха своята златна сватба...
Срещах ги всеки ден. Всеки божи ден, привечер, хванати за ръка
или под ръка, те отиваха на разходка по пясъка. Слизаха бавно
по стълбите под казиното, разхождаха се покрай брега и ако времето
беше хубаво, седяха на някоя пейка да съзерцават, морския вечен
и неспокоен бяг, гонитбата на вълните. Говореха тихо и спокойно
за свои си работи. Може би ги навестяваха спомените от младини,
или пък за децата и внуците, пръснати по света. Защото те, децата,
бяха поели своя път в живота. Големият – Христо, бе от няколко
години професор, дъщерята имаше свой бизнес, който ръководеше
успешно. И внуците бяха тръгнали по света – кой във Франция,
кой в Америките. Рядко вече си идваха и им беше мъчно, че не
ги виждат. Баба им с умиление си спомняше как ги подхвърляше
и ги къпеше в тенекиеното корито... Ех, години...
Случи се така, че ме пратиха за цял месец командировка на професионални
курсове в столицата. Когато се завърнах, няколко дни не видях
моето познато златно семейство. Но един ден срещнах него – бай
Симеон. Вървеше унил, грохнал, смален...
– Защо сам, бай Моньо?!
– Сам... сам съм... За сега! Дано наистина не остана сам...
И ми разказа, че леля Марулка била болна... Много болна... Почти
месец. И както се виждало, лекарите не смеят да кажат с категоричност
– ще се прибере ли в къщи или ще я напусне завинаги. Очите му
се напълниха с влага и без да се крие, той ги избърса и промълви
тихо:
– Извини ме... слабост...
Кимнах разбиращо и той си тръгна. Опасенията му се оправдаха
– тя повече не се прибра при него. Разделиха се завинаги...
Не, не завинаги – само след няколко дни, когато й струваха деветини,
на бай Симеон му прилошало, приседнал в другата стая, малко
по-далечко от шетнята, да си почине. Но когато след време снахата
отишла да го повика, го намерила полегнал, бездиханен. Писнала
снахата, разтърчали се и други, дошъл лекар. Само ме не да го
спасява, а да констатира краят на един достоен живот. И вместо
панахида, трябваше да се подготви погребението...
Когато се прибрахме за курбана, още чувствах в шепата си пръстта,
която хвърлих по ковчега. Седях до една роднина на чичо Симеон,
моя позната от години, която беше много тъжна и подтисната...
По-точно, бяхме всичките много тъжни – та нали за девет дни
трябваше да подготвим две погребения... На едно уважавано златно
семейство...
– Знаеш ли?... – заговори ме жената. – На никого не съм го казала
до сега... Щеше да е неетично... – замълча, сякаш се чудеше
дали да продължи разказа си. – Сега, когато са мъртви... Тази
тяхна любов... Знаеш, нали? Беше за пример... Обич до гроб...
пак замълча замислена. – Аз ги познавах и двамата от времето,
когато бях малка... Спомням си, бяха сгодени двамата, но един
ден чичо Симеон скъса годежа и тръгна с Мара Гърковата... леля
ми се видя в чудо, като гледаше кака Марулка как вехне. Тогава
извика една циганка – Алтъна, се казваше. Бях малка тогава и
не ме изгониха, та гледах какво се прави. Та Алтъна хвърли боб,
гледа, мърмори си нещо и каза на леля:
– Магия са му правили, ша знйш, булка! Затва...
Черно пиле заклаха, с кръвта мазаха някъде, не видях къде нали
ти казвам, малка бях, но в паметта ми останаха злокобни думи,
които изрече циганката: “...Както се мразят котка и куче, тъй
да се мразят Симеон и Мара...” – Тая, новата изгора на чичо
Симеон. Нареждаше им къде какво да сложат, на кой какво да дадат.
След десетина дена чичо Симеон се завърна при ката Марулка.
А подир месец беше и сватбата... Леле, каква сватба беше, колко
радост преливаше в очите им... Та до оня миг, когато кака Марулка
ни напуска... За цял живот тази радост, както знаеш...
Замълча. Насядалите около масите за курбана отдавна си бяха
отишли, а аз седях още заслушан в разказа и замислен приемах
чутото, като си опитвах да вникна в него...
Трябва наистина да е имало нещо... И това нещо може и магия
да е било... За едни черна, за други бяла...
Но е била магия за обич...
