Лира Принт
Майк Резник
Раят
Начало  

Здрач


Бал фозите ме разочароваха. Може и да са били примитивни преди няколко години, но изложени на такова внимание, в последно време се бяха раз-
вили като всяко друго племе, което познавах. Двама от рибарите дори носеха часовници от Републиката заедно с препаските си.
Ако бал фозите ми се сториха разочарование, то планината Пекана беше истинска трагедия. Десетки хиляди акри от любимата гора на Майк Уесли бяха изсечени, а освен някой случаен гризач или птица единствените живи същества бяха безкрайните стада бифкейкове, които пасяха навсякъде.
После отидохме в равнините на сибоните. В резервата имаше най-голямото количество животни, което бях виждал на Пепони, въпреки че големите стада от времето на Хардуик си оставаха далечен спомен. Хиляди туристи, повечето хора, отсядаха в добре поддържани вили. Всяка сутрин се втурваха при изгрев слънце да зърнат някой гръмотръс или малко семейство бързоноги, после бягаха да обядват и след като преминеше дневната горещина, пак тичаха навън да погледат още малко. Наблъскваха се в претъпкани минибуси, които поддържаха връзка помежду си чрез радио, и когато някой от тях попаднеше на интересно животно, към него скоро се присъединяваха още дузина минибуси като лешояди, наобикалящи хищник, за да го споделят плячката му.
Отне ми половин ден да споря с Гарднър и още два часа по видеофона с Мастерсън, преди да ми разрешат да отида на Големия западен континент, и то само при условие, че Гарднър ме придружава навсякъде. Съгласих се с ограниченията им и два дни по-късно слязох от гражданския самолет, за да стъпя за пръв път на другия главен континент на Пепони.

Резерватът на сентабелите беше в същото лошо състояние, както ми го бяха описвали, но вероятно защото го очаквах, не ми направи такова впечатление колкото някои други неща. Минахме покрай няколко порутени изоставени фабрики, някои от които така и не бяха довършени. Пътищата, покрити с настилка от около сантиметър и половина, бяха в окаяно състояние, много по-зле от черните пътища в резерватите, защото започнеха ли да се деформират, се превръщаха в истинска опасност за живота и здравето.
Бедността бе повсеместна, но още по-тревожен беше фактът, че много селища не бяха просто изоставени, а изгорени до основи. Първоначално Гарднър предположи, че сентабелите са воювали с едно от по-малките племена, това обаче не обясняваше следите от танкове и гилзите, които видях на пътя. За мен беше очевидно, че армията систематично е унищожавала селищата, и накрая той призна, че Тонка бил принуден да “реагира малко по-твърдо” срещу опозицията.
­ Това е най-хубавият евфемизъм за геноцид, който съм чувал ­ откликнах.
­ Алтернативата беше да им позволи да се отделят и да създадат своя страна ­ поясни той невъзмутимо.
­ И защо не им е позволил? Земята е практически безполезна, разходите за поддържане на армия са безбожни, а народът очевидно не иска да бъде управляван от правителството, което седи в Беренджи.
­ Щом Тонка иска да запази поста си, не може да си позволи никакъв признак на слабост ­ отвърна Гарднър.
­ А избиването на невинни граждани признак на сила ли е?
­ Тук нямаш работа с хора. Тези племена са се избивали едно друго хиляди години, преди ние да се появим на сцената, и ще продължат да го правят дълго след като я напуснем.
­ Колко сентабели е изтребил Тонка?
­ Ще трябва да попиташ него или Мастерсън.
През следващите три дни открих, че сентабелите са най-малкият проблем на Тонка и на Пепони на Големия западен континент.
Отидохме на езерото Пепон, чието предишно име било Рамирес ­ то беше напълно замърсено. Осем големи фабрики изливаха токсични отпадъци в него ден и нощ. Всичката риба бе измряла през последните три години, а водата беше опасна както за пиене, така и за къпане. Въпреки това видях стотици местни жени да перат дрехи в нея, всяка бе придружена от деца, които цапаха и плуваха във водата.
Второто най-голямо езеро в областта ­ Баго Баджа (предишното му име било Фуентес), имаше друг проблем. То снабдяваше целия Бакатула и заобикалящите го селища с питейна вода. Никакви фабрики не го замърсяваха, но местните фермери бяха направили толкова много канали за поливане на парцелите си, че бе спаднало наполовина от времето на обявяването на Независимостта. А Гарднър ми каза, че експертите предричали да се превърне в блато след още едно десетилетие.
Самият град Бакатула беше още една бомба със закъснител. Първите десет или дванадесет сгради били построени от колонисти преди почти седемдесет години, но тъй като обработваемата земя на Големия западен континент е прекалено бедна, Бакатула никога не се разраснал като Беренджи, както предвиждали основателите му, и повечето от останалата част ­ освен двата нови (и почти празни) хотела, които изглеждаха съвсем не на място тук, била достроена от сентабелите и другите племена. Улиците бяха тесни и криволичещи и често се връщаха към началото си. Изглежда не съществуваше градоустройствен план, който да направлява разрастването на града. Нямаше нито жилищен сектор или търговски център, нито паркове ­ нищо освен случайно разхвърляни, напълно различни постройки, които се използваха от настоящите си собственици за каквото им хрумне. А много често бяха изоставени и в различни етапи на разпадане. Борбата на Пепон срещу племенността очевидно не бе достигнала Бакатула: сентабелите и морарите контролираха всички работни места, а членовете на другите племена бяха изтикани в най-бедните квартали, където властваха престъпността и наркотиците.
Бакатула беше пристанищен град и първоначално правителството бе похарчило големи суми за построяването на няколко дока. В моретата на Пепони обаче не плаваха кораби и доковете бяха запустели. Имаше стотици малки риболовни съдове, но повечето рибари предпочитаха да пускат експлозиви във водата, които не само убиваха повече риба, отколкото може да се обработи, преди да изгние, а и унищожаваха коралоподобните рифове и позволяваха на много хищни риби да се приближат на десет-петнадесет метра до брега, където се хранеха с местните плувци.
Жителите бяха нападнати от различни болести, както можеше да се очаква при липсата на хигиена в Бакатула. Имаше само една болница и тя бе затворена поради липса на квалифицирани лекари. По-късно открих, че на целия континент има само седемнадесет лекари, а на цялата планета едва осемдесет и четири. (Имаше и хора лекари, разбира се, но те без изключение бяха ограничили практиката си само до пациентите хора.)
И Пепон, и Тонка бяха направили всичко възможно да се преборят с неграмотността, но докато бяха постигнали някакъв прогрес на своя континент, тук нямаше никакъв. Единствените училища, които видях извън Бакатула, бяха малките едностайни постройки на хората мисионери. Повечето от семействата имаха нужда децата им да се грижат за бифкейковете, докато жените обработват земята.
Самата земя беше толкова бедна, че имаше само няколко постоянни ферми. Местните изкарваха трудно по някоя реколта от почвата и се местеха или пък бифкейковете оставяха безжизнено поле след себе си. В резултат на това почти всички племена, които видях, бяха полуномади и постоянно обикаляха земята си с надеждата, че всеки нов парцел се е възстановил от предишната си безплодност.
От време на време, когато мислеше, че е безопасно, Гарднър ми позволяваше да спра и да поговоря с жителите. Повечето бяха много огорчени от правителството: убиваше народа им, беше корумпирано, грижеше се само за богодите, беше оръдие на Републиката, опитваше се да запази добрата земя за себе си, налагаше по-тежки данъци на сентабелите отколкото на племената кия или соротоба, измъчваше политическите си врагове, купуваше изборите. Всеки от тях искаше да види Тонка изхвърлен от поста му и мнозина ми казваха какво точно искат да направят на президента и “неговите човешки господари”. Реших, че ако дори половината от обвиненията, които отправиха, са истина, тогава Пепони бе в много по-лошо състояние, отколкото ме бяха накарали да повярвам.
Накрая, когато кратката ми екскурзия из континента завърши, отидохме до единственото функциониращо летище ­ бяхме видели две изоставени и едно недовършено, и тъй като ни оставаха два часа до полета към Беренджи, Гарднър ме преведе през Бариола, предградие на Бакатула.
Сякаш влязохме в напълно различен свят. Къщите бяха огромни и впечатляващи, улиците ­ добре павирани и безупречно чисти, колите бяха последен модел, внесени от близките светове, а няколкото магазина и супермаркета въртяха чудесен бизнес.
­ Тук живеят политиците ­ обясни Гарднър, когато направих коментар за този изненадващ облик на богатство.
­ Как удържат масите да не въстанат и да не ги плячкосат?
­ Силите им за сигурност са невидими, но сме под наблюдение, откакто свихме от главната магистрала и влязохме в Бариола.
­ И все пак, като се имат предвид условията тук, бих предположил, че по-скоро ще скриват богатството си, отколкото да парадират с него.
­ Все още не разбираш начина на мислене на Пепони, Матю. Техните крале и вождове са им вземали парите насила ­ или каквото е било еквивалент на парите, откакто се помнят. От тях се очаква да бъдат толкова богати. В очите на пепоните бедният лидер е некомпетентен лидер, а това вече може да насърчи някой диг в Бакатула да опита да се отърве от него.
­ Не виждам смисъла.
­ Но за тях има смисъл.
Когато стигнахме до летището, един човек от охраната дръпна Гарднър настрана и му прошепна нещо. Той кимна и се обърна към мен.
­ Ще тръгнем с частен самолет. След двайсет минути.
­ Защо е тази промяна в плановете?
­ Смятаме, че един от дигитата в гражданския полет е изпратен в Беренджи, за да убие Тонка... Ще го хванем, когато кацне самолетът, но няма причини да рискуваме твоя живот. Когато разбере, че знаем кой е, току-виж реши да убие двама човеци за компенсация.
­ Ще го хванат, докато е в самолета, или ще го чакат да слезе?
Той вдигна рамене.
­ Зависи от Мастерсън.
­ Защо просто не го хванат тук, щом знаят кой е?
­ Не е нарушил никакви закони.
­ Няма да е нарушил никакви закони и ако го хванете в Беренджи. ­ Изгледах го. ­ Каква е истинската причина?
­ Истинската причина е, че можем да контролираме това, което става в Беренджи. Няма смисъл да подсказваме същата идея и на другите дигита. Сега доволен ли си?
Не отговорих. Няколко минути по-късно се качихме на малък частен самолет, който щеше да ни отведе в Беренджи. Излетяхме и се наклонихме наляво, а когато погледнах през прозореца, отначало видях Бакатула, после прашната оголена местност наоколо.
­ Погледни добре, Матю, и го запомни... Това е Беренджи и Големият източен континент след още двайсет години.
­ Надявам се, че грешиш.
­ И на мен ми се иска ­ каза искрено той. ­ Но не греша.
Полетът отне близо седем часа, вкючително и спирането за зареждане с гориво на Връзките, а когато се приземихме в Беренджи, там ни чакаше Йън Мастерсън.
­ Добре дошъл, Матю. Надявам се, че полетът е бил приятен.
­ Да.
­ А екскурзията интересна ли беше?
­ Много.
­ Добре. Трябва да ми разкажеш всичко. Защо да не те заведа на обяд?
­ Веднага ли?
­ Знам, че за последен път си ял на Връзките. Не се притеснявай за багажа. Стан ще се погрижи да го откарат в “Роял”. ­ Той се обърна към Гарднър. ­ Ще си поговоря с теб, като се върна.
Гарднър кимна и ни остави, а Мастерсън обгърна с ръка раменете ми, сякаш съм отдавна изгубен приятел.
­ Радвам се да те видя отново, Матю.
­ Хванахте ли потенциалния убиец?
­ Разбира се.
­ За да убие президента ли беше дошъл тук?
­ Утре ме попитай. Сега го разпитваме.
­ Бих искал да присъствам на разпита.
Той се усмихна.
­ Не мисля, че ще ти хареса.
­ Толкова ли е брутален?
­ Толкова ефикасен.
Поведе ме към главния изход и сигнализира на частната си кола, която пристигна миг по-късно. Отидохме до “Катлъри”, ресторант на открито в покрайнините на града, който имаше единственото ранчо за дивеч на планетата и задоволяваше собствените си нужди. Беше собственост и се посещаваше единствено от хора.
­ Е, Матю ­ Мастерсън си поръча пържола от среброкож, а аз поисках да опитам от среброкож, бързоног и два вида диви козли, ­ след като си на планетата повече от седмица, какво мислиш?
­ Мисля, че призраците на комодор Куинси и Буко Пепон ронят горчиви сълзи.
Мастерсън се усмихна.
­ А аз мисля, че по-скоро си умират от смях, защото са се оттеглили от сцената, преди да започнат истинските проблеми.
­ Ти си още на сцената. Ти самият мислиш ли, че тези проблеми са разрешими?
­ На всички проблеми могат да се намерят решения. Нашата работа е да стискаме палци, докато решението се появи.
­ И какво решение очакваш?
Той вдигна рамене.
­ Кой знае? Може да е всичко от общопланетна чума до друг Джони Рамзи.
­ Искаш да кажеш друг Буко Пепон.
Той поклати глава.
­ Проблемите на тази планета няма да бъдат разрешени от диг, независимо колко талантлив е. На Пепони є е нужно в нея да се влюби някой от Републиката, някой с власт.
­ Имаш предвид някой с пари.
­ Не. Виждаш какво става с парите, които изпращат тук, Матю. Половината отива веднага в джоба на Тонка, а другата част се разпределя между останалите политици. Не, имаме нужда от някой с власт и ентусиазъм, който напълно да преправи Пепони.
­ Вече е опитвано ­ рекох. ­ Наричали го колониализъм.
­ И Пепони е бил доста по-добре тогава.
­ Защо не спреш първите петима местни жители на улицата и не ги попиташ дали са съгласни с теб? ­ предложих.
­ Защо не ги попитаме, когато населението стигне шест милиарда и всеки от тях започне да гладува? ­ изстреля в отговор той. ­ Ще стане само след век или два, Матю.
­ Знам.
­ И все пак природата има свои начини на борба. Звучи жестоко, но нещо, което може да изтреби три четвърти от населението, ще е най-хубавото за тази планета.
­ Това е прекалено голям катаклизъм за мен. Пепони може да се изхранва и сега. Просто е въпрос на обучение.
­ Не говорим за Лодин ХI или за близнаците Канфор. Преди сто и петдесет години тукашните племена не са познавали колелото. Пепони е свят, в който жителите са излезли от пустошта само преди едно поколение, и е изправен пред непреодолими проблеми.
Тъкмо тогава ни поднесоха яденето и изоставихме темата, докато хапвахме. Среброкожът не ми хареса повече, отколкото когато Буко Пепон ми го предложи преди четиринадесет години, но бързоногът беше приемлив, а двата диви козела бяха отлични.
­ Как ти хареса резерватът Керинджера, Матю? ­ попита Мастерсън.
­ Беше чудесен. Въобще не беше това, което очаквах. Понеже съм слушал Хардуик да говори за безкрайни стада дивеч, очаквах да видя повече животни, но мястото определено имаше някаква сурова красота, която ми допадна.
­ Знаех, че ще ти хареса ­ каза доволно той. ­ Няма много такива места, останали на Пепони. Успя ли да посетиш племето бал фози?
­ Отидохме там, но имаше толкова много коли и учени, които правеха холограми, че се почувствах... ­ потърсих подходящ пример.
­ Сякаш си турист в равнините на сибоните и си в един от двайсетте минибуса, които са заобиколили котка-демон, тръгнала на лов?
­ Точно така!
­ Е, добре ­ въздъхна той. ­ Когато за пръв път ги срещнах, бяха примитивни и неподправени. Разбира се, когато за пръв път срещнах сибоните, те бяха горда и арогантна раса на воини. Сега се мотаят пред входа на резерватите и си просят пари, за да позират за холограми. Времето се променя. ­ Той помълча замислено. ­ Предполагам, че затова се възхищавам на богодите. Те единствени се опитват да се приспособят към промените.
­ Но ти служиш на един бегу ­ изтъкнах.
­ Служа на президентството ­ отвърна той. ­ Който и да е на върха му, това не ме засяга
­ Докато ти позволява да задържиш работата си.
­ Истина е.
Поседяхме мълчаливо няколко минути.
­ Помисли ли върху нашата дискусия, Матю?
­ Да.
­ И?
­ Искам да се видя с Тонка, но няма да ти позволя да напишеш книгата ми вместо мен.
­ Не съм писател ­ отвърна развеселено той. ­ Просто искам да я погледна.
­ И да промениш това, което не ти харесва.
Мастерсън се наведе напред и понижи глас.
­ Ще съм напълно откровен с теб, Матю. Както се развиват нещата на тази планета, не очаквам нито един диг да задържи президентския пост за повече от три години ­ което означава, че Тонка вече ползва време на заем. Единствената причина все още да е тук е, че всяка групировка се страхува от гражданска война, ако издигнат някой от собственото си племе на власт. Но дори и така не може да задържи поста си задълго... Останали са ми десет или дванайсет добри години, Матю. Добър съм в работата си, дяволски добър, и ако не мога да я върша тук, бих искал да я върша някъде другаде.
­ Така ми каза и преди.
­ Искам да остана на Пепони. Наистина. Но ако ми се наложи да си тръгна, трябва да съм сигурен, че твоята книга няма да ме злепостави из Републиката.
­ Нека и аз бъда напълно откровен ­ отвърнах. ­ И двамата знаем, че не си търсиш работа като шеф на сигурността в банка или голяма корпорация. За добро или лошо ти се грижиш за сигурността на политици и правителства. ­ Той отвори уста да каже нещо, но го спрях с ръка. ­ Няма да ти позволя да ми казваш какво да пиша или да редактираш книгата ми, нито дори част от нея. Съгласен ли си обаче да ти дам дума, че нищо, което напиша, няма да ти попречи да получиш предложение за работа като тази в момента?
Мастерсън ме погледна недоверчиво.
­ Искаш да кажеш, че десетте или единайсетте диктатори, които прочетат книгата ти, ще ме харесат, а всички останали ще ме намразят.
­ Аз не те мразя. Не харесвам работата ти, но признавам необходимостта от нея... Искам да се срещна с Тонка и толкова. Или приемаш предложението ми, или не.
Продължи да се взира в мен, сякаш се опитваше да вземе решение. Накрая въздъхна и някак си напрежението го напусна.
­ Вдругиден ­ каза накрая. ­ Ще го уредя и ще ти се обадя.
­ Благодаря ти, Йън.
­ И заради двама ни се надявам, че няма да ме излъжеш.


Прекарах следващия ден в подготовка на интервюто си с Тонка. Препрочетох целия материал, който бях събрал за него, прегледах финансите му и
изслушах холографските записи на по-важните му речи. После, тъй като Мастерсън все още не ми се беше обадил, тръгнах от “Роял” към оживения център на Беренджи да понапазарувам.
Преди да измина двата километра, разделящи почтения “Роял” от хотел “Екватор” (който беше насред на още едно обновление, осмото поред), бях спрян от седем различни местни младежи. Всеки ми обясни на перфектен земен език, че е студент на Големия западен континент, който ще бъде изпратен обратно вкъщи към почти сигурна смърт, ако не събере необходимата сума за обучението си, за да остане в университета “Буко Пепон” тук, в Беренджи. На първия дадох два кредита, но когато чух същата история дума по дума, просто ускорих крачка и минах покрай останалите шестима, едва сдържайки усмивката си, щом видях знака на богодите на огърлицата с мъниста на последния.
Беше нова измама, откакто за последен път бях на Пепони, и изглежда действаше добре. Където и да отидех, наивни туристи даваха пари, за да могат тези “бедни студенти от Големия западен” да не се връщат в родната земя, където ги очаква геноцид. Знаех, че накрая в космическите кораби ще започнат да предупреждават пътниците за тази нова хитрост на просяшкото изкуство и скоро след това бедните угнетени студенти ще изчезнат, за да бъдат заменени веднага с бедни угнетени деца или носители на незаразна болест, или каквото си мислеха, че ще спечели състраданието на туристите.
Първите осем магазина, в които влязох, нямаха нищо друго освен евтини туристически дрънкулки, но в деветия имаше изящни дървени скулптури на бароните на витрината и веднага влязох вътре, щастлив да се скрия от слънцето и уличните просяци.
Изглежда всичко се разпродаваше. Оглеждах деликатна фигура на саблерог, когато собственикът на средна възраст се приближи до мен.
­ Страхотно парче, нали?
­ Красиво е ­ съгласих се.
­ Продава се ­ съобщи той. ­ Цената спадна от седем хиляди кредита на три хиляди.
­ Не е много за скулптура на бароните ­ казах подозрително.
­ Знам какво си мислите ­ рече бързо той. ­ Мога да ви дам документ за автентичност.
­ Тогава защо е толкова евтина?
­ Това е последната ми разпродажба.
­ Защо? Имате първокласно разположение и чудесен избор от предмети.
­ Махам се от проклетата планета ­ каза горчиво той. ­ Търпях малко от това и малко от онова, търпях по-високите данъци за хора и всички онези дигита, на които трябваше да плащам, за да остана в бизнеса, но това последно управление... ­ Той поклати глава. ­ Знам кога съм нежелан. Има толкова светове, не е нужно да стоя повече тук.
­ За какво управление говорите?
­ Когато Буко Пепон беше на власт, той правеше всичко възможно, за да привлече хората бизнесмени. Не му пукаше на кой свят сме граждани, стига да идвахме тук и да инвестирахме парите си. Но сега този негодник Тонка обяви, че само гражданите на Пепони могат да притежават бизнеса си. Ако нямаш паспорт на гражданин на Пепони, не можеш да притежаваш повече от четирийсет и девет процента от който и да е бизнес.
­ Щом искате да живеете тук, защо просто не подадете молба за гражданство?
­ Когато Стареца се грижеше за планетата, струваше петдесет кредита да станеш гражданин на Пепони. А знаете ли колко иска Тонка сега?
­ Не.
­ Трийсет хиляди кредита! ­ отговори грубо мъжът. ­ Това е безобразие, кратко и ясно, и аз няма да платя тези пари ­ и няма да давам петдесет и един процента от моя бизнес на диг, който слага четирийсет членове на фамилията си на заплати при мен и краде от стоката ми! ­ Той си пое дъх. ­ Елате утре и този саблерог ще е с петстотин кредита по-евтин, ако все още е тук.
­ А къде ще отидете?
Мъжът сви рамене.
­ Не знам. Но съм дяволски сигурен, че ще е в свят на Републиката. Научих си урока. Бях ограбен на един независим чужд свят и няма да дам същия шанс на друг.
Накрая реших да купя саблерога, после тръгнах отново да оглеждам витрините. Спрях да изпия нещо студено в бара на хотел “Екватор”, настаних се на една маса близо до Дървото на съобщенията и реших да поогледам оживлението, което кипеше наоколо. Имаше местни жители в племенни одежди, в човешко облекло и в парцали, туристи с холокамери, хора бизнесмени, които бързаха от една делова среща за друга, и дори двойка канфорити. Изглеждаше точно като всеки друг космополитен град и в този момент ми беше трудно да се убедя, че Пепони е изправена пред проблеми, които не може да разреши. Тогава си спомних какво видях през изминалата седмица и разбрах, че Беренджи е лъскавата витрина на планетата, именно защото се различаваше толкова много от останалите градове. Жителите на града бяха изтръгнати от един начин на живот и хвърлени в друг и въпреки обичайните си оплаквания правеха всичко възможно, за да се приспособят.
Станаха ми симпатични тези богоди, соротоби и кия, които бяха израснали на малко парче земя, а сега бяха принудени да живеят в една огромна галактика. Пожелах им всичко най-добро и се надявах да преодолеят препятствията, пред които бяха изправени. Но дори когато ги гледах забързани да сноват в този различен град на този необикновен свят, имах лошото предчувствие, че шансовете им са прекалено малки.
Накрая станах и се върнах в “Роял”. Мастерсън беше оставил съобщение, че срещата ми с Тонка е за десет часа следващата сутрин, така че си легнах рано.
Отидох в резиденцията с около половин час по-рано, помолих един от дежурните служители да каже на Тонка, че съм във фоайето, и прекарах следващите няколко минути в разглеждане на изложените произведения на изкуството. Видях табела, че тялото на Буко Пепон лежи в богато украсен мавзолей със свободен достъп в съседната стая, с денонощна почетна стража, и се отбих за момент да се поклоня. После се върнах във фоайето и след няколко минути бях извикан в кабинета на Тонка.
Двама служители в красиви униформи ме придружиха до асансьора и се качиха с мен до четвъртия етаж. Единият изостана, докато другият ме поведе към вратата на кабинета, която се отвори, за да ме пропусне.
Кабинетът беше обновен и трите големи холограми на Пепон бяха заменени с три още по-големи холограми на Тонка. Новост беше и скенерът за сигурност, през който минаваше всеки посетител.
Нейтън Киби Тонка седеше зад бюрото си, облечен в много скъп човешки костюм. Доста се бе състарил и изглеждаше по-пълен, отколкото си го спомнях.
­ Здравей, Матю ­ каза той, без да става.
­ Добро утро, господин президент.
­ Наричай ме Нейтън, моля те. В края на краищата сме стари приятели... Изглеждаш преуспял.
­ Както и вие. Виждам, че вече не носите племенните одежди на бегу.
­ Сега съм президент на целия народ. Няма ли да седнеш, Матю?
Седнах на стола, който беше посочил.
­ Искам да знаеш, че давам твърде малко интервюта на представители на други светове. Съгласих се на това заради приятелството си с теб и високото ми мнение за книгите, които написа за Пепони.
­ Оценявам това, сър.
­ Нейтън ­ поправи ме той.
­ Чувствам се неловко да наричам един планетарен президент на малко име.
Той сви рамене.
­ Както искаш. ­ Замълча, докато вадех записващото си устройство и го пусках. ­ Откъде ще започнем, Матю?
­ Преди четиринайсет години по време на пътуването ни до Балимора дискутирахме пред какви главни проблеми е изправен Пепони според вас. Спомняте ли си този разговор, сър?
­ Бегло. Но не ми е трудно да си спомня проблемите. Бяха твърде бързо нарастване на населението и унищожаване на околната среда, нали?
Кимнах.
­ Чудя се дали можете да ми кажете какви стъпки сте предприели, за да се справите с тях?
Той въздъхна дълбоко.
­ Още тогава ти казах, че проблемите не са прости. Не мисля обаче, че дори аз разбирах колко сложни са наистина, преди да поема този пост... За да се преборя с прираста на населението, предложих данъчни облекчения на всяко семейство, което има три деца или по-малко, и тежки наказания за онези семейства, които имат четири деца и повече. Освен това отделих десет милиона кредита за разпространяване на информацията за контрол над раждаемостта в Големия западен континент.
­ Забелязахте ли някакви подобрения?
­ Не такива, каквито бих искал, но определено има намаляване на прираста на населението.
­ Може ли вашият кабинет да ми даде някакви данни, за да го потвърдят?
­ Страхувам се, че не. Имаме планетарна цензура, а и последните цифри няма да са готови още година.
Фактът, че не подкрепи твърдението си, не ме изненада. Данъчните наказания бяха безсмислени за едно семейство, което нямаше пари да плаща каквито и да било данъци. А колкото до клиниката за контрола над раждаемостта на Големия западен континент, ако въобще съществуваше ­ можех да си представя реакцията на сентабелите като избраници за намаляването на населението: ще сметнат, че е нов план, който да отслаби силите им, и веднага ще започнат да раждат повече деца.
Но не можех да споря. Пепон искаше наистина честна книга. Тонка се бе съгласил на интервюто само защото Мастерсън го бе убедил и можеше да го прекрати, когато си поиска.
­ А за проблемите с околната среда, сър?
­ Разбрах, че си ходил пак на планината Пекана.
­ Да.
­ Тогава знаеш какво правят там.
­ Унищожават я. За десет или двайсет години цялата почва там ще ерозира.
Той кимна.
­ Знам.­ Погледна ме право в очите. ­ Но трябва да знаеш, че ръцете ми са вързани.
­ Вие сте президентът. Не можете ли да направите нещо?
­ Моето президенство е резултат от компромис между богодите и кия. Ако облагодетелствам едните за сметка на другите, след седмица ще изхвърча от поста си... Мисля, че съм добър президент, така че се примирявам със ситуацията, колкото и да е отвратителна.
­ А разрушаването на околната среда, което се наблюдава на цялата планета и върху земи, които не са собственост на богодите или на кия?
­ Не си бил уведомен правилно, Матю ­ каза искрено той. ­ Всъщност ние сме в процес на разработване на земя, с която е било злоупотребено.
­ Не искам да ви противореча, господин президент, но бях на Големия западен континент ­ той се превръща постепенно в друга Прашна купа.
Тонка вдигна рамене.
­ Е, да, сентабелите ­ изрече презрително той. ­ Какво може да се направи с тях?
­ Видях какво е направила армията ви с тях.
­ Моята армия не е направила нищо друго, освен да възстанови мира и да прекрати безредиците, организирани от враговете ни.
­ Сентабелите ваши врагове ли са?
Той посочи записващото устройство.
­ Изключи това нещо!
Протегнах ръка и изключих устройството.
Тонка ме погледна, зениците му се свиваха и разширяваха.
­ Нима се опитваш да ме изкараш маниакален масов убиец?
­ Не, сър. Просто ме интересуваше мнението ви за различните ситуации, които видях на Пепони.
­ Разбира се, че убиваме сентабелите! Те опитаха да се отделят и да сформират собствено правителство, саботираха всичките ми усилия да подобря условията на Големия западен континент, убиха представителите ми, отказват да плащат данъците и дори понечиха да организират своя армия! Какво би искал да направя?
­ Не съм аз този, който трябва да каже, сър. Само се опитвам да получа вашите отговори.
­ Те са като рак върху лицето на Пепони ­ каза твърдо Тонка. ­ А когато някой има рак, той го изрязва.
­ Видях изгорено селище и на сенобите.
­ Сенобите са лакеи на сентабелите! ­ Той продължи да се взира в мен. ­ Няма да отговарям на повече въпроси по тази тема. Стъпваш на несигурна почва, Матю.
­ Добре. Приключихме с тази тема. ­ Посочих към записващото устройство. ­ Може ли?
Изгледа го за миг, после кимна.
­ Благодаря. ­ Включих го отново. ­ Вчера имах интересен разговор с един човек, собственик на магазин в центъра на Беренджи.
­ О?
­ Разпродаваше стоката си, защото се готви да напусне планетата. Каза ми, че сте прокарали нов закон. Който не е гражданин на Пепони, не може да притежава повече от четирийсет и девет процента от бизнес тук.
­ Така е.
­ Бихте ли ми казали защо?
­ Каквото и бъдеще да има Пепони, от огромно значение е да имаме контрол върху съдбата си. Именно това означава един свят да е независим. Но ако се огледаш наоколо, ще видиш, че най-големите хотели, главните рафинерии, много от големите ферми и повечето от компаниите за внос са собственост на чужди корпорации. Имат власт върху икономическия живот или смърт на Пепони, защото ако решат да си тръгнат, нашата икономика и търговски баланс ще се срутят. Следователно реших, че нито един чужденец няма да притежава по-голямата част от който и да е бизнес на Пепони, за да сме сигурни, че никога няма да ни напуснат.
­ Но доколкото разбрах, синдикатът “Вейнмил” се е освободил от всичката си собственост на Пепони преди година.
­ Да ­ каза с усмивка Тонка, ­ но техните хотели, банка и фабрики останаха.
­ А какво става, ако някой иска да продължи бизнеса си?
­ Тогава му правим честно предложение за петдесет и един процент от бизнеса.
­ А ако откаже?
­ Тогава настояваме да докаже собствеността си като граждани на Пепони или конфискуваме бизнеса.
Наведох се напред и изключих записващото устройство.
­ Кой гражданин на Пепони получава петдесетте и един процента от всяка компания?
­ След като спря да записваш, мисля, че си се досетил.
­ Вие притежавате петдесет и един процент от всеки бизнес?
­ Не точно петдесет и един процента и не точно от всеки бизнес ­ отвърна той. ­ Но все пак притежавам достатъчно... Спомняш ли си, Матю, че веднъж ти казах защо никой нямаше нищо против богатството на Буко Пепон? От вожда се очаква да бъде най-богатият член на племето си ­ а аз съм вождът на цялата планета.
Бях изненадан от признанието му за голямото богатство точно както ме изненада и Пепон с изтъкването на своето, и още веднъж осъзнах колко по-различно мислят на Пепони в сравнение с хората.
­ Колко сте богат?
Той вдигна рамене.
­ Ще трябва да попиташ счетоводителите ми.
­ Къде са те?
­ На Делурос VIII.
­ Мислех, че е незаконно гражданин на Пепони да инвестира пари извън планетата.
­ Така е ­ съгласи се той. ­ Но не е незаконно сделките да се извършват на Делурос.
­ Зная, че обичате тази планета толкова много, колкото и Пепон. Той инвестираше всичките си пари тук. А вие защо не го правите?
Тонка въздъхна.
­ Огледай се наоколо, Матю. Корупцията е широко разпространена на Пепони. Инвестирам част от парите си тук, но не искам да пълня джобовете на служителите богоди, кия и соротоби. Ако дойде време, когато съм сигурен, че парите ще са за доброто на народа, ще върна всеки свой кредит тук.
­ За да изчезне цялата корупция на Пепони, ще трябва доста дълго да чакате.
­ Търпението ми е безкрайно.
­ При дванайсет процента годишно предполагам, че и аз бих бил безкрайно търпелив ­ подхвърлих, а той се изсмя одобрително.
Включих отново записващото устройство.
­ Причината този собственик да напуска планетата е ­ продължих, ­ че не е гражданин на Пепони. Искаше да стане такъв, но таксата за гражданство била вдигната от петдесет кредита на трийсет хиляди и той се чувстваше изнуден: или трябваше да даде петдесет и един процента от бизнеса си, или да плати трийсет хиляди кредита, за да запази това, което от самото начало си е негово. Имате ли отговор на това, господин президент?
­ Да. Когато за пръв път съобщихме, че ще прокараме закон, с който да ограничим собствеността на чужденци до четирийсет и девет процента, много корпоративни служители подадоха веднага молби за гражданство на Пепони, Открихме, че Републиката им позволява да запазят и предишното си гражданство. Което означаваше, че заобикалят желанията ни само за някакви си петдесет кредита. Ето защо вдигнахме таксата за гражданство на трийсет хиляди. Колкото до твоя собственик на магазин, той е нещастна жертва на разпоредби, прокарани да спрат големите корпорации да заобикалят законите ни. Ако ми дадеш името му, ще видя какво изключение може да се направи в неговия случай.
Замълчах и се опитах да реша дали предложението му беше искрено. Съмнявах се, но реших да го приема.
­ Не му знам името ­ отвърнах накрая, ­ но ще го изпратя утре.
­ Разбираш, нали, че нищо не обещавам ­ продължи Тонка. ­ Трябва да теглим чертата някъде. Но ще се опитам. ­ Усмихна се. ­ Следващият въпрос?
­ Какво стана с фермите на Буко Пепон в Зелените земи?
­ В добри и компетентни ръце са.
­ На семейството му ли?
­ В добри и компетентни ръце ­ повтори твърдо той. ­ Следващият въпрос?
­ Разбрах, че сте построили два нови затвора в Беренджи. Защо?
­ Защо въобще се строят затвори? За да се затварят затворници там, разбира се.
­ Какви затворници?
­ Онези, които нарушават закона. Какви други има?
­ Политически например.
Той поклати глава.
­ Не, Матю. Според определението затворникът е закононарушител. Политически затворник е просто закононарушител, който е престъпил определен закон.
­ Като например?
­ Държавна измяна.
­ Трябвало е да построите два нови затвора за затворници, обвинени в измяна?
­ Не съм казал такова нещо.
­ Не е тайна, че сте затворили повече от двеста от своите съотечественици, обвинени в заговор за сваляне на правителството.
­ Двата нови затвора държат по хиляда и петстотин затворници всеки. Двеста политически затворници са доста малък процент от това.
­ Искате да кажете, че имате само двеста политически затворници?
­ Не, Матю, ти го казваш.
­ Всъщност колко имате?
Той ме изгледа студено.
­ Предпочитам да не отговарям на този въпрос.
­ А мога ли да попитам защо?
­ Защото измяната е много чувствителна тема ­ отвърна той и стисна двете си ръце над бюрото. ­ Не виждам причина да я дискутирам. Всяка публичност по тази тема може само да окуражи други да помислят за изменнически действия срещу правителството.
­ Ако знаят, че в затворническите килии на Беренджи има три хиляди политически затворници, това няма ли да ги обезкуражи?
­ Не съм казал, че имаме три хиляди политически затворници! ­ изстреля гневно той.
Реших да не го притискам повече за броя им, за да не се ядоса толкова, че да прекрати интервюто.
­ Какво става с тях, колкото и да са?
­ Повечето очакват да бъдат съдени. След това съдбата им не е в моите ръце. Президентът не трябва да се меси в съдебния процес на Пепони.
­ Откога очакват процеса си?
­ Някои от тях не чакат повече от седмица. Единият е сентабел, изпратен да ме убие и хванат преди два дни. Мисля, че си запознат с този случай.
­ А откога чакат някои от другите? ­ настоях.
­ Повече от седмица. Следващият въпрос?
­ Буко Пепон никога не е имал политически затворници. Можете ли да сравните вашата...
­ Казах: следващият въпрос! ­ грубо ме прекъсна той.
­ Добре. ­ Хвърлих един поглед върху записките си. ­ Бил сте принуден да обезцените парите два пъти, откакто сте поел поста. Мислите ли, че ще ви се наложи да го направите отново?
­ Вероятно, ако не задържим инфлацията под петнайсет процента.
­ Защо на Пепони инфлацията е толкова висока?
­ На правителството му се налага да започва много проекти за развитието на планетата, което, разбира се, означава, че трябва да печатаме достатъчно пари, за да плащаме сметките си. Колкото повече печатаме, толкова по-висока е инфлацията.
­ Какви са тези проекти?
­ Повече пътища, проекти за опазване на водата, голямо летище в Зелените земи, повече и по-добри училища, различни проекти за разработване на пустините, язовири, създаване на повече резервати и туристически удобства... и така нататък.
­ Защо ще създавате нови резервати? Изглеждате неспособни да поддържате добре дори тези, които имате.
Той протегна ръка и изключи записващото устройство.
­ Интервюто свърши, Матю. Съгласих се на него само защото Йън Мастерсън ме убеди, но намирам въпросите ти за обидни.
­ Не съм имал намерение да ви обидя с тях ­ отговорих искрено.
­ Знам ­ рече той по-скоро уморено, отколкото ядосано. ­ Четох биографията ти за Пепон и знам, че който и да прочете тази книга, ще ме сравнява с него. Мога да добавя, че няма да е в моя полза.
­ Прекалено трудно е да се подражава на лидер като него.
­ Невъзможно е да му подражаваш ­ каза горчиво Тонка. ­ Той беше като бог за народа си. Правеше грешки като всеки друг лидер, но никой никога не го обвини в нещо ­ а имаше и невероятния късмет да умре точно когато трябва. Какво щеше да направи със сентабелите? Как щеше той, собственик на хиляди бифкейкове, да убеди народа си, че тези животни погубват земята? Как щеше да реагира на изискванията, които инвеститорите от Републиката ми поставят? Беше стар мъж, който ни даде стабилност и самочувствие, но не разреши нито един проблем!
Тонка замълча и когато проговори отново, се владееше по-добре.
­ Вземи резерватите, за които попита. Разбира се, че не можем да ги поддържаме. Но са ни необходими приходите от туризма. Какво трябва да направя? Да затворя всички резервати, докато разясня на цялата планета значението на околната среда и после да ги отворя отново с надеждата, че туристите ще се върнат? Разбира се, че не. Затова ще открия нови и ще се надявам да вървим една стъпка пред бедствията, докато народът осъзнае накрая какво е необходимо да се направи. И тогава, ако имаме късмет, ще започнем да възстановяваме старите резервати.
­ Трудна работа. Не ви завиждам.
­ Това е като да ходиш по въже ­ отвърна той. ­ Имам една десета от властта на Пепон и десет пъти повече от проблемите му.
­ Обзалагам се, че животът на рибар изглежда като изкушение понякога.
­ Това е спокоен и приятен живот ­ откликна той. ­ Има времена ­ добави с кисела усмивка, ­ когато изглежда дори още по-спокоен, като го сравниш с настоящето.
­ Имам един последен, неофициален въпрос към вас ­ казах, ставайки да си вървя.
­ Какъв?
­ Щяхте ли да приемете президентския пост, ако знаехте какво ви очаква?
­ Тук съм и давам най-доброто от себе си ­ отвърна той. ­ Това е доста хипотетичен въпрос.
­ Но забелязах, че не ми отговорихте.
­ Знам.


Бях преполовил разстоянието между резиденцията и хотел “Роял”, когато Йън Мастерсън спря колата си до мен и ме покани да се кача.
­ Благодаря. ­ Настаних се до него. ­ Започнах да се уморявам.
­ Какво носиш там? ­ Посочи към пакета ми.
Измъкнах дървената скулптура на бароните, която бях купил, и му я показах.
­ Хубава изработка ­ рече той.
­ Нали? И я получих на хубава цена.
­ От човека, който разпродава бизнеса си ли?
­ Откъде знаеш за него? ­ попитах изненадано.
­ Тонка ме повика в кабинета си, след като ти си тръгна... Именно затова потеглих след теб. Иска да напуснеш планетата до довечера.
­ Защо?
­ Мисли, че се опитваш да го саботираш с тази книга.
­ Не му ли каза, че не е вярно?
Той въздъхна.
­ Виж, Матю, вече поставих на карта работата си с уреждането на интервюто ти. Ако започнех да споря за оставането ти, и двамата щяхме да напуснем Пепони довечера... Освен това ти видя и чу достатъчно, за да напишеш книгата си, нали?
­ Предполагам, че да.
Внезапно сви вляво и миг по-късно карахме по магистралата “Независимост” извън града.
­ Това не е пътя за хотел “Роял”.
­ Знам.
­ Но багажът ми е там!
­ Не се притеснявай за него. Стан Гарднър ще ти го докара на космодрума. ­ Бръкна в джоба си и извади билет за космическия полет. ­ Което ми напомни ­ ето билета ти, акт на учтивост от страна на президентството.
­ Благодаря. ­ Вгледах се в него. ­ Но има още четири часа до полета ми. Къде отиваме?
­ Мислех да те заведа на обяд.
­ Не знаех, че има ресторанти в тази посока.
­ Няма.
Следващите пет минути минаха в мълчание, а после влязохме в резервата Беренджи в покрайнините на града.
Завихме по неравен и прашен черен път, пресякохме малка горичка и излязохме на хълмиста равнина. Малки групи среброкожи и диви козли ни изгледаха любопитно, но минахме бързо покрай тях и стигнахме до огромен водоем, заобиколен от пъстроцветни птици. Мастерсън спря колата под сянката на едно дърво, после отвори вратите и прозорците, пресегна се към хладилника в задната част на колата и извади две бири и няколко сандвича.
­ Мислех, че ще поискаш последното ти хапване на Пепони да е в приятна среда. А и е на път за космодрума.
­ Наистина е чудесно тук.
Погледнах към водоема. На повърхността му се показа огромно водно прасе, изрева веднъж и после отново се потопи.
­ Често идвам тук да закусвам ­ сподели Мастерсън. ­ Паркирам под това дърво, вадя термос с кафе и просто си почивам час или два, преди да отида в кабинета си.
­ Изненадан съм, че тук няма никой друг.
­ Туристите предпочитат да разглеждат големите резервати, а местните жители са прекалено заети с прехраната си, за да идват тук. Следобед има малко движение, но сутрин обикновено мястото е само мое. ­ Замълча и погледна към водоема и равнината зад него. ­ Не знам какво бих правил без това място. Седиш тук в зората на новия ден и почти можеш да забравиш, че останалата планета е в такава каша. ­ Посочи с ръка надясно. ­ Преди половин век тук е имало стадо среброкожи, по-многобройно дори от това, което мигрираше към равнините на сибоните.
­ Предполагам, че вече ги няма?
Той кимна.
­ Беренджи е прекалено голям и им блокираше миграционния път. Знаеш ли, животните могат да се възстановят от много беди, включително и от бракониерство ­ но започни да унищожаваш естествената им среда и все едно че им написваш епитафия.
­ Мислех, че бракониерството е убило земните кораби и саблерозите.
­ Само защото бракониерите знаеха къде да ги намерят. Отнеми деветдесет процента от територията на което и да е животно и то няма да успее да се скрие от бракониерите. Хардуик и неговите приятели са взели милион очни камъни за една година на Пепони, а не са причинили и наполовина вреди на земните кораби, колкото фермерите.
Отпих от бирата си.
­ Съвсем се обърках ­ казах накрая. ­ Къде се пада Беренджи оттук?
­ Точно на девет километра зад нас. Ако се качиш на върха на този хълм, ще видиш две от най-високите сгради... Именно затова паркирах тук. За един час на ден мога да се престоря, че не съществуват.
­ Но тях ги има.
­ Знам... Между другото, какво мислиш за стария си приятел?
­ Тонка ли?
­ Да.
­ Преди да говоря с него, си мислех, че е само един низък дребен тиранин, който хвърля враговете си в затвора и пази парите си на Делурос, в случай че му се наложи да си тръгне набързо.
­ Той наистина хвърля враговете си в затвора и повечето му пари са на Делурос ­ каза кисело Мастерсън.
­ Знам. Но не е лош човек.
­ Той въобще не е човек.
­ Знаеш какво имам предвид. Пука му за Пепони, както и на Буко Пепон му пукаше... Но работата е прекалено голяма за него.
­ Мисля, че е прекалено голяма за всекиго.
­ Може би.
­ Дори Стареца не можеше да разреши проблемите, пред които е изправена Пепони.
­ Съгласен съм. Беше мъдър и състрадателен и мисля, че щеше да свърши по-добра работа от Тонка, но не смятам, че щеше да направи нещо друго, освен да забави малко неизбежното.
­ Срамота. ­ Мастерсън отвори бирата си и отпи голяма глътка.
­ Да, наистина. ­ Отвих си един сандвич.
­ Но и Тонка не е виновен ­ добави той.
­ А кой?
­ Ние.
Усмихна се.
­ Ти и аз ли?
­ Хората... Нямали са проблеми с населението, преди да дойдем. Никога не са били чували за бракониерство. Водили са войните си с копия, а не с бомби. Нямали са дългове, защото не са имали пари. Градовете им не били пренаселени и изпълнени с престъпления, защото не са имали градове. Всичко това им го причинихме ние. А искаш ли да знаеш и още нещо? ­ продължи той. ­ Не комодор Куинси им го е причинил. А всички онези хора като Хардуик и Аманда Пикет, които се влюбват в мястото, решават, че е почти раят, и с това тяхно покровителствено отношение се опитват да покажат на дигитата как да го направят идеално. ­ Въздъхна тежко. ­ Така че дигитата слушали и се опитали, а всичките като Хардуик и Пикет се върнали да живеят в Републиката и виждаш какъв е резултатът.
­ Познавах Хардуик и Пикет и мисля, че не си ги преценил правилно. Те обичаха Пепони.
­ Знаеш ли кой обича Пепони? ­ каза гневно Мастерсън. ­ Аз обичам Пепони. Ако обичаш този свят, ти оставаш на него и се бориш за него. Не е съвършен и никога няма да бъде, но се опитвам да го направя най-добрия възможен.
­ И те са се опитвали.
Той поклати глава.
­ Опитали са се да го превърнат в нещо, което не е. Аз се помъчих да помогна на Тонка да го направи такъв, какъвто може да бъде... Всеки от тях ­ Фуентес, Хардуик, Пикет и останалите, са идвали тук с напълно нереалистична златна мечта за Пепони. Прочети собствената си книга, Матю. Хардуик е смятал Пепони за рай, когато Фуентес е стъпил за пръв път на него. Аманда Пикет мислела, че сигурно е бил рай по времето на Хардуик. И дори според Майк Уесли Пепони е бил идеален, когато Аманда Пикет е била колонистка тук. Но знаеш ли нещо, Матю? Никога не е бил раят. Първите десет човека, дошли тук, умрели от болести. Единайсетият бил убит от котка-демон. Дванайсетият бил измъчван до смърт от сибоните. Смяташ ли, че те са го мислили за рай?
­ Не.
­ Републиката е пълна с хора, напуснали Пепони, щом се оказал просто един свят, а не поглед към Небето. Може би ако достатъчно от тях бяха останали, щяха да създадат това, което искаха, и нямаше да има нужда от моята работа сега. ­ Мастерсън въздъхна дълбоко. ­ А може би не. Това, което е рай за милион човека, не е рай за стотици милиони дигита, които хората смятали за родени да им служат. ­ Спря и се обърна към мен. ­ Съжалявам, Матю. Понякога говоря твърде много. Лош навик за човек с моята професия.
­ Искаше ми се да бе говорил повече. Страшно интересно е.
Той се намръщи и погледна към водоема, където четири водни прасета пляскаха игриво, а множество птици крещяха раздразнено.
­ Говоренето никога нищо не е излекувало. Ще си отидеш вкъщи и ще напишеш книга как Пепони отива направо към ада, а аз се връщам в кабинета си, за да видя кой още е прибавен към списъка на враговете на Тонка.
­ И все пак ти оставаш, след като толкова други са си тръгнали.
­ Оставам ­ отвърна. ­ Колонистите поглеждаха назад и мислеха, че виждат рая, но грешаха. Буко Пепон гледаше напред и вярваше, че може да го види, обаче и той грешеше. ­ Усмихна ми се притеснено. ­ Но аз, аз дойдох тук една сутрин и въпреки че знам всичко, което става на Пепони, и всичко, което ще стане, седя тук сам за час или малко повече и това ми изглежда като рая.
­ Ти си романтик като тях ­ усмихнах му се в отговор и аз.
Той поклати глава.
­ Не се опитвам да преправя останалата част от света, Матю. Вземам си моя час на ден, после се връщам на бюрото си и върша неща, за които никога не съм мислил, че ще правя, за политици, които всъщност не харесвам... Но докато знам, че този един час на ден ме чака тук, върша каквото трябва. Предполагам, че имам скромни потребности.
­ Или реалистични надежди.
­ Е ­ запали мотора той, ­ май е по-добре да тръгваме.
­ Благодаря, че сподели това място с мен.
­ То е тук за всеки, който си направи труда да го открие.
­ Може би някой ден ще го открият.
­ Може би ­ повтори неуверено той.


Отне ми шест месеца да напиша “Пепони след Пепон” и книгата имаше среден успех. Тогава получих задача да отразя гражданската война на Докс-
лотър II. След това написах книги за Фостър VI и Бейлиуик ­ два други свята, спечелили наскоро своята свобода от Републиката.
Докато бях зает с другите проекти, положих всички усилия да не изоставам от събитията на Пепони. Тонка остана на поста си още три години след моето посещение и сега живееше в изгнание на Делурос VIII. Приемникът му ­ един кия, беше убит месец след заемането на длъжността, а след като военните поеха контрола на правителството за една година, бяха проведени общи избори и млад политик богода, далечен роднина на Буко Пепон, беше избран за президент.
Никога повече не говорих с Йън Мастерсън, но прочетох, че умрял при изпълнение на служебния си дълг шест години след моето посещение. Нямаше подробности за причините на смъртта му.
Най-накрая успях да отделя два месеца за почивка и реших да отида на Пепони, за да видя резервата Керинджера и да прекарам малко време в Беренджи, но на молбата ми за виза беше отказано. Не бе посочена причина, обаче неофициално ми казаха, че присъствието ми не е желано повече на Пепони.
Използвах почивката, за да започна първия си роман ­ епопея за хора като Фуентес, Хакира и Аугуст Хардуик в ранните дни на Пепони. За моя изненада се продаваше по-добре от документалните ми творби и аз се впуснах в новата си литературна кариера. Вторият ми роман пресъздаде живота на Аманда Пикет в романтична светлина, а действието на третия се развиваше по време на Кризата Калакала.
След като моите романи започнаха да се продават добре и на Пепони, новото правителство ­ четвъртото след оттеглянето на Тонка, официално ме покани да посетя планетата. Бях изкушен, защото често се чудех дали някой сяда под дървото, за да гледа водоема в резервата Беренджи, но накрая реших да не замина. Щях да съм просто още един човек, търсещ късче от рая, който жителите на Пепони трябваше да открият сами за себе си.