Лира Принт
Майк Резник
Раят
Начало

Здрач


Космодрумът на Пепони не се бе променил много за четиринадесет години. Имаше малко повече просяци и боята бе започнала да се лющи по потъмне-
лите ъгли, но все още се редяха дълги опашки от туристи пред двамата служители за проверка на паспортите и багажа. Изглеждаше познато, все така зле уредено, но незнайно защо ми подейства странно успокояващо.
Прекарах две години в писане на “Пепон от Пепони”. Книгата спечели престижната награда “Аристотел” за най-добра биография на годината. Не се продаваше толкова добре, колкото се надявах ­ и както Пепон беше обещал, никога не се появи на Пепони, но пък наградата беше повече от компенсация за липсата на добри продажби. Внезапно услугите ми като “експерт” по неразвити и новоосвободени светове започнаха много да се търсят. През последните дванадесет години доста попътувах и написах още седем книги, съсредоточавайки вниманието си върху толкова различни планети като Кабара III и Речен вятър.
Тогава моят издател реши, че е време да се завърна на Пепони, дал основа на първите ми три книги, и да видя как е там след смъртта на Пепон преди около десет години. Когато започнах първоначалното си изследване, изненадан научих, че след неговата смърт е имало два военни преврата, а новината, че сегашният президент е Нейтън Киби Тонка, напълно ме порази.
Моето проучване показа, че на Пепони са настъпили тежки времена. Корупцията беше по-широко разпространена, отколкото когато за пръв път отидох там, и все още нямаха успех с намаляването на прираста на населението. От 200 милиона пепони преди четиринадесет години то бе нараснало на 340 милиона и единственият въпрос беше не дали ще стигнат милиарда, а кога.
Икономиката на Пепони беше напълно опустошена, но това не бе нещо ново за неразвитите светове. Планетата продължаваше да разчита на помощите и заемите от Републиката и внасяше почти деветдесет процента от храната си.
От друга страна, тя си оставаше главен център на туристическата верига и минаваше за един от малкото светове, където гражданите на Републиката могат да се надяват на сърдечно посрещане и да вървят по улиците в сравнителна безопасност.
Довърших проучването си и дойдох тук, за да преценя ситуацията лично. Бях уредил да отседна в хотел “Роял”, от който имах приятни спомени, но този път щях да посетя някои от резерватите и по-малките градове. Бях достатъчно суетен и смятах, че името Матю Брийн ще ми осигури по-специално отношение. Не уведомих никого за пристигането си, защото от опита си с различни правителства знаех, че често искаха да ми покажат само определени места от планетите им.
Погледнах напред и се опитах да видя защо опашката се движи толкова бавно. Инспекторите методично преглеждаха целия багаж на възрастен местен жител, като му задаваха въпроси за всичко от джобния компютър до чифта обувки. Накрая се размениха някакви пари и пътникът премина напред без други неприятности, а следващият багаж на местен жител бе подложен на същото интензивно претърсване. Беше очевидно, че накрая ще го пропуснат, но и също толкова ясно, че единственият начин да се придвижи по-бързо е да подкупи един от инспекторите. Местният жител, проверяван в момента, стоеше стоически, с упорито изражение на лицето си и накрая човекът зад него се умори да чака, подаде две банкноти на инспектора и двамата бяха пропуснати веднага.
Беше хубав рекет. Дори ако попаднеха на непокорен турист, който твърдо отказваше да дава подкупи, имаше голяма вероятност някой отзад да бърза и да плати вместо него. Отношението към местните жители беше много по-лошо, отколкото към другите пътници, но никой от която и да е раса не минаваше проверката за по-малко от десет минути, ако не дадеше пари на инспекторите. Тъй като подкупите не бяха по-големи от кредит или два, а самите инспектори вероятно получаваха надница два или три кредита, реших, че не мога да ги виня прекалено сурово за тази инициатива. Чаках търпеливо още половин час и пред мен останаха само десет или единадесет пътници, всичките хора освен един, когато униформен местен жител от охраната се приближи към мен.
­ Господин Брийн?
­ Да.
­ Бихте ли дошли с мен, моля.
­ Нещо не е наред ли? ­ попитах и взех багажа си.
­ Моля, последвайте ме ­ каза учтиво, но безизразно той.
Тръгнах след него. Минахме през огромна чакалня и влязохме в тесен коридор. Подминахме няколко врати, докато накрая стигнахме до една без никакви надписи.
­ Бихте ли влезли в този кабинет, моля.
Отстъпи встрани и препречи коридора, по който дойдохме. Стана ми ясно, че е готов да стои цял ден там, ако не се подчиня на молбата му.
­ Трябва ли първо да почукам? ­ попитах, докато се оглеждах за звънец или скенер на ретината, но не открих нищо.
Той поклати глава.
­ Очакват ви.
Пристъпих към вратата, тя се отвори да ме пропусне и бързо се затвори зад гърба ми. Открих, че съм в малък и изключително чист кабинет. До едната стена бяха наредени шкафове с папки и два компютърни терминала до другата. Холограми на Буко Пепон и Нейтън Киби Тонка ме гледаха над шкафовете. До единствения прозорец в стаята имаше малко подредено бюро, а зад него седеше човек, чието бронзово обрулено лице ми изглеждаше слабо познато.
­ Влизай, Матю. Вземи си стол. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?
Продължих да го изучавам.
­ Срещали ли сме се преди?
Той се усмихна.
­ Преди много години.
­ Йън Мастерсън! ­ възкликнах, разпознавайки го най-накрая. Отидох до него и му подадох ръка.
­ Не предполагах, че съм се променил толкова много ­ каза той.
­ Косата ти е пооредяла. А си спомням и че беше с петнайсетина килограма по-лек.
­ По половин килограм на всеки шест месеца ­ засмя се той. ­ Не звучи много, докато не събереш всичките години. ­ Натисна един бутон на бюрото си и иззад стената се появи добре зареден бар.
­ Какво да бъде, Матю?
­ Всичко освен местната бира.
Той се изхили.
­ Имаш добра памет. Все още е много лоша.
Наля по един цигниански коняк и ме покани да седна от другата страна на бюрото му.
­ Чудесно е, че пак те виждам, Матю. Следях кариерата ти.
­ Така ли?
­ Ти си единственият писател, когото познавам. Особено ми хареса книгата ти за Речен вятър.

­ Благодаря. Да можеше да прочетеш и биографията ми за Пепон!
­ Прочетох я.
­ Мислех, че не я продават тук.
Той се усмихна.
­ Не я продават.
Реших, че усмивката му изглежда по-скоро самоуверена, отколкото приятелска.
­ Откъде знаеше, че ще дойда на Пепони?
­ Това ми е работата ­ отвърна небрежно той.
­ Последния път, когато се видяхме, ти беше бодигард на Буко Пепон. ­ Отпих от коняка си. ­ А сега какво правиш?
­ О, все още съм в охраната.
Сложих чашата на бюрото и го изгледах.
­ Имам един въпрос, Йън.
­ Какъв?
­ Защо съм тук?
­ На Пепони ли?
­ В твоя кабинет.
­ Мисля, че ти спестих неприятностите и чакането на безкрайната опашка. Освен това не ми се случва често да поздравя стар приятел или да имам извинение за едно питие по време на работа... Колко време ще останеш тук?
­ Не знаеш ли?
Той отнво се усмихна.
­ Всъщност знам. Ако ми кажеш кои резервати искаш да посетиш, ще гледам да не плащаш такси за тях.
­ Много учтиво от твоя страна, Йън, но издателят ми ще поеме разноските.
­ Колко благородно от негова страна! Иска ми се и на мен някой да ми осигури ваканция с покриване на всички сметки.
­ Напиши няколко книги и може би ще се намери някой.
­ Може би, когато се пенсионирам. ­ Усмивката му изчезна. ­ Вече не си толкова наивен, Матю.
­ Благодаря. Придобих опит след като посетих толкова много диктаторски светове.
­ И въпреки това искам да разбера нещо: дошъл си по работа или за удоволствие?
­ Ами ако ти кажа, че съм тук за удоволствие?
­ Ще отговоря, че лъжеш ­ обяви категорично той.
­ Тогава може и да ти кажа истината ­ вдигнах рамене. ­ Натовариха ме да напиша продължение на биографията на Пепон ­ нещо като “Пепони посетен отново”.
Той кимна.
­ Така си и мислех.
­ Защо се интересуваш?
­ Всичко, което засяга Пепони, ме интересува ­ отговори сериозно той.
­ Такова изявление очаквах по-скоро от президента Тонка.
­ Ще го чуеш ­ щом разбере защо си на планетата... Поставяш ни в неудобно положение, Матю. Нещо повече, поставяш мен в неудобна позиция.
­ Защо? Мислех, че работиш в службата за сигурност.
­ Всъщност аз съм началникът є.
­ Нямам оръжия. Не съм дошъл да убивам Тонка или да свалям правителството.
­ Знам. Проблемът е, че сега сигурността не е това, което значеше по времето на Стареца.
­ Защо не се изразиш по-ясно?
­ Един момент ­ той натисна два бутона на бюрото си. ­ Добре. Скенерите не засичат никакво записващо устройство.
­ Те са в багажа ми. Изключени са.
­ И нека винаги са така, когато си наблизо до мен.
­ Добре.
­ Говоря сериозно ­ натърти Мастерсън. ­ В деня, в който открия, че ме записваш, ще анулирам визата ти и ще те кача на първия кораб обратно.
­ Разбрах.
­ Надявам се... Добре, Матю ­ нека сега ти обясня ситуацията.
­ Моля те.
­ Старият ти приятел Тонка не е Буко Пепон. Единствената причина да е на поста се крие във взаимното недоверие между богодите и кия. Затова се споразумяха за един бегу. За негово оправдание ще призная, че има проблеми, с каквито дори Буко Пепон нямаше да се справи: сентабелите опитват да се отделят, сибоните не изкарват бифкейковете си от резерватите и те унищожават екологията, четвърт от проклетата планета умира от глад, в Зелените земи имаше суша три поредни години, флотата ­ той има флота сега, се опита да го свали от власт и трябваше да построим два нови затвора в Беренджи. ­ Мастерсън замълча замалко и ме изгледа. ­ Преди четиринайсет години задължението на службата за сигурност беше да пази президента. Сега работата ни е да защитаваме президенството. Усещаш ли разликата?
­ Мисля, че да. Кой лежи в новите затвори?
Той се усмихна.
­ Наистина си разбрал. Стареца знаеше какво да прави с политическите си врагове. Един ден са тук, на другия ги няма, а и му се наложи да го направи само осем или девет пъти. Тонка няма тази власт, така че просто хвърля своите врагове в затвора ­ а тъй като знаят, че никой няма да ги убие, те постоянно се умножават.
­ Какъв контрол упражнява върху печата?
­ Пълен.
­ Дори на Големия западен континент?
­ Там няма никакъв печат.
­ Никакъв ли? ­ изненадах се.
­ Нека го кажа с други думи. Докато си седим и говорим тук, на Големия западен континент има пет или десет вестника. До следващия месец няма да са там.
­ За да бъдат заменени с други пет или десет ­ предположих.
­ Е, това наистина създава работни места ­ отвърна той с усмивка. ­ Един трудолюбив диг може да направи кариера с производството на печатни преси. Тонка унищожава петдесет или шейсет на година за доброто на планетата.
­ Защо искаш да си част от всичко това?
­ Заплатата е добра и не се вдигат тежести ­ отговори небрежно той. ­ Това е много важно за стар човек като мен.
­ Сериозно.
­ Сериозно ли? ­ повтори той. ­ Може и да не ми личи, Матю, но аз съм вторият по влияние на цялата планета ­ и когато изхвърлят Тонка от поста му, което ще стане рано или късно, аз пак ще съм втори по влияние на цялата планета... Това е идеалната работа. Нито един чуждоземец не може да стане президент, а аз съм единственото същество, на което сегашният президент, който и да е той, може да има доверие.
­ И не те тревожи фактът, че това е диктатура?
­ А какво мислиш, че беше по времето на Стареца? ­ отвърна той. ­ Демокрация ли? Пепон никога не направи избори, уби опозицията си, а когато умря, собствеността му възлизаше на три милиарда кредита на планета, където доходът на глава от населението е четиристотин трийсет и три кредита на година. Той беше най-добрият президент, какъвто някога ще имат, но единствената разлика между него и приемниците му е, че той беше щедър тиранин, а те са просто тирани.
­ Това е огромна разлика ­ изтъкнах. ­ На него му пукаше за този свят.
­ Както и на мен ­ рече Мастерсън. ­ Сърцето ми се къса, когато виждам какво става с резерватите и горите, но работата ми е да пазя реда, докато дигитата опитват да решат проблемите си, и дяволски добре си върша работата. Туризмът почти се е удвоил от смъртта на Пепон насам. Това едва ли щеше да стане, ако нямаше ред.
­ Добре, ти си чудесен човек и поддържаш Пепони цял, докато местните жители всячески се опитват да го разрушат ­ казах саркастично. ­ А сега нека поговорим за работата.
­ За твоята или за моята?
­ И за двете. Ще ми попречиш ли да направя изследването си?
­ Не, освен ако не ми наредят. Мога дори да ти бъда от полза, в случай че ме споменеш с добро в книгата си. Току-виж си ми помогнал да получа съблазнително предложение за работа.
Намръщих се.
­ Не виждам смисъл. Тонка контролира ли печата или не?
­ Ти от печата ли си? ­ попита Мастерсън. ­ Мислех, че си писател от друга планета, дошъл да направи проучвания за книга.
­ С други думи, докато не пиша тук, няма да ми пречиш.
­ О, може и да ти попреча малко, само за да убедя Тонка, че си върша работата ­ отвърна той. ­ Но няма да те спра.
­ Защо не?
­ Защото си човек, а ще бъде лош прецедент да се хвърли човек в затвора на дигитата. Пепони има нужда от всеки човек. Освен това ­ добави ухилено той, ­ позволи на местните дигита да затварят хора и да им се размине, и някой ден ще решат да хвърлят и мен в затвора.
­ В никой от затворите на Беренджи ли няма хора? ­ попитах изненадано.
­ В нито един.
­ Но сигурно и хората вършват престъпления на Пепони?
­ Започни да хвърляш хора в затворите и много скоро ще останеш без туристически бизнес ­ обясни Мастерсън. ­ А туризмът е единствената жизненоважна индустрия тук. Така че щом открия, че човек е нарушил закона, един от моите служители си побъбря с него, взимаме му неофициална глоба и го пускаме. Ако е нарушен важен закон, го изхвърляме от планетата.
­ А ако е гражданин на Пепони?
­ Тогава го депортираме или го затваряме някъде далеч. Например в Прашната купа или Бакатула. Обикновено минава само с глоба.
­ Значи събираш доста неофициални глоби?
­ Да. ­ Мастерсън се облегна назад и сложи ръце зад главата си. ­ Знам, че звучи корумпирано, но почти всеки съдия на тази планета може да бъде купен. Ако закононарушителите хора бъдат изправени пред съда, те просто ще си купят оправдаването. По този начин поне парите отиват у тези, които прилагат законите.
­ Освен когато събират глобите ­ отбелязах.
­ Матю, когато на Небесносинята планета арестуваха трима човека за убийство, доказаха случая без сянка на съмнение и ги екзекутираха, туризмът спадна с почти седемдесет процента за следващите пет години. Не можеш да затваряш или да убиваш хора на свят, който зависи от тяхната добра воля за инвестиции.
­ Е ­ въздъхнах, ­ тук съм, за да разбера какво става, а не за да се карам с теб.
­ Тази твоя книга ­ започна той. ­ Смятат ли да я разпространяват на Пепони?
­ Не мисля. А и според това, което ми разказа, Тонка никога няма да я разреши.
­ Ако все още е на власт ­ съгласи се Мастерсън. ­ Но на следващия президент, в зависимост от това кога ще встъпи в длъжност, може и да му хареса да види книга, която изкарва Тонка дребнав и корумпиран диктатор с илюзии за величие.
Не му отговорих.
­ Изглеждаш озадачен ­ каза накрая той.
­ Така е ­ признах. ­ Не познавам Тонка толкова добре, но не ми направи впечатление на потенциален диктатор, какъвто току-що го описа.
­ Може би постът прави личността ­ предположи Мастерсън. ­ Не мисля, че Тонка е по-лош диг от Буко Пепон, но понякога нуждите на работата те карат да вършиш съмнителни неща.
­ Като затварянето на хиляди политически врагове?
­ Точно така.
­ Пепон никога не е затварял никого.
­ На Пепон не му се налагаше, особено когато първите няколко изчезнаха. Освен това той беше Бащата на Пепони, имаше и късмета да е член на политически най-влиятелното племе на планетата. Тонка е просто политик от малко племе, наброяващо едва шест хиляди дигита. Има само още един бегу в цялото проклето правителство. В неговия кабинет няма нито един член, който не би прерязал гърлото му само заради това, че е бегу, да не говорим, че не смятат политиката му за благоприятна спрямо техните избиратели. Причината да е жив досега е, че никой не може да го обвини в предпочитания: единственото племе без някакви облаги от правителството е бегу.
­ Трябва да полага дяволски много усилия, за да балансира.
­ Така е. Въпросът е, че нито един от проблемите на планетата не изчезва, докато той пази гърба си.
­ Е, благодаря, че ме осветли за положението. А сега, ако нямаш нищо против, бих искал да се настаня в хотела си.
­ В “Роял” ли ще отседнеш?
­ Да, и ти го знаеш.
­ Всъщност не съм си направил труда да проверя ­ призна той. ­ Опасявам се, че ще се разочароваш.
­ Защо?
­ Купиха го от хората. Сега го управляват дигита... Още е добър хотел, но е променен.
­ В какъв смисъл?
­ Махнаха всички спомени и експонати от колониалната ера и напълно подновиха мястото. Цялата атмосфера изчезна. Сега е просто един скъп туристически хотел, и то не особено добър.
­ Съжалявам, че чувам това ­ казах искрено. ­ Много ми харесваха спомените и експонатите на “Роял”. Барът “Гръмотръс” още ли съществува?
Той кимна.
­ Да, но сега се нарича “Нейтън Киби Тонка” и мястото е пълно с дигита.
­ Мислех, че не могат да си го позволят.
­ Повечето от тях не могат ­ потвърди той. ­ Бих казал, че деветдесет процента от дигитата живеят по-зле, отколкото при колониалното правителство. Но другите десет процента правят пари много бързо и обичат да се показват в “Роял” и в “Екватор” дори само заради това, че са двете институции, останали от дните, когато не са можели дори да вървят по “Комодор Куинси авеню”.
­ Разбирам.
­ Какво друго искаш да видиш, докато си на Пепони?
­ Не съм решил още.
­ Можеш да ми кажеш, Матю. Така или иначе ще разбера. Освен това може да ти отворя някои вратички.
Помислих върху думите му и реших, че мога да бъда честен с него, особено след като нямаше начин да скрия действията си.
­ Добре ­ казах накрая. ­ Мислех да отида на вилата в планината Пекана и да видя дали се е променила.
­ Мога да ти спестя пътуването. Няма я.
­ Вилата ли я няма?
­ Целия проклет резерват го няма ­ изсумтя Мастерсън. ­ Все още го наричат резерват, но повечето от животните ги няма. Богодите опустошиха Зелените земи и през последните три години прочистват гората. Няма вече кой знае какво там, само голи планини и куп бифкейкове.
­ Как можаха да направят това? Мислех, че е защитен резерват.
­ Това е земя на богодите. Правят каквото си поискат с нея.
­ Но...
­ Двамата ни военни диктатори бяха соротоба и сентабел, те самите не даваха и пукната пара какво правят богодите с резервата. На Тонка му пука, но няма власт да ги спре.
­ Горкият Майк Уесли! Надявам се, че е умрял, преди да започнат да секат дърветата.
­ Уесли? ­ повтори Мастерсън. ­ Убиха го преди седем години. Както и стария диг, който работеше за него.
­ Джошуа Бучанка?
­ Именно. Бяха насечени на парчета от бракониери, когато ги изненадали.
­ Съжалявам. ­ Тогава ми хрумна друг въпрос: ­ Всички земни кораби и саблерози са изчезнали. Какво е останало за бракониерстване?
­ Точно тази шайка е преследвала саванни дяволи ­ отвърна Мастерсън. ­ Има голям нелегален пазар за кожите им. Онези негодници, дигитата, са превърнали занаята в изкуство: хващат ги с капани, пренасят ги в клетки и ги убиват, като забиват нагорещено желязо в ануса им, така че кожата да остане неповредена. ­ Той се намръщи. ­ Ще ми се да направя същото с тях ­ добави искрено.
­ Хванахте ли убийците на Уесли и Бучанка?
­ Официално ­ да. Неофициално ­ не знам.
­ Какво значи това?
­ Хванахме около седем или осем групи от бракониери в планината през следващите два дни и ги обвинихме всичките в убийство. Имахме трийсет и седем присъди тогава. Дори и да не сме хванали убийците, това са трийсет и седем дигита, които никога повече няма да бракониерстват... По-снизходителни сме към бракониерите в саваната ­ добави той. ­ Ако не прекалят, обикновено извръщаме поглед.
­ Защо?
­ Защото гладуват и бракониерстват, за да ядат. Тръгни след всеки диг, който някога е убил животно незаконно, и ще ти е необходима армия от над милион горски стражари и служители. Все някъде трябва да дръпнем чертата... Разбира се, понякога прекаляват и трябва да се намесим. Обикновено е твърде късно ­ като в резервата, който Стареца създаде няколко години преди да умре, на Големия западен континент. Сентабелите мислеха, че това им е частният магазин за месо, и преди пет години трябваше да затворим цялото проклето нещо. Сигурно не бяха останали и двеста животни във всичките тези осемстотин квадратни километра. Сега бифкейковете им са унищожили доста от останалата земя.
­ Тогава може би ще отида до равнините на сибоните. Ако си спомням добре, среброкожите трябва да мигрират по това време на годината.
­ Забрави за това.
­ Знам, че резерватът още съществува ­ казах твърдо. ­ Взех си пътеводител, когато тръгнах за Пепони, има го на всички карти.
­ О, да, резерватът съществува и можеш да видиш най-различни животни там ­ отвърна той. ­ Но не и среброкожи.
­ Какво се е случило?
­ Народът се случи. Дигитата и човеците. ­ Пое дълбоко въздух и продължи. ­ Резерватът все още принадлежи на правителството, но заобикалящите го обработваеми земи са частна собственост и от преди седем или осем години е ограден... Среброкожите не мигрираха, за да могат туристите да направят снимките си, а защото всяко лято техните обичайни територии пресъхваха и те се преместваха в равнините, за да намерят вода. Фермите и оградите им препречваха пътя. ­ Той ме погледна през бюрото. ­ Два милиона от тях умряха от жажда през първата година, а повечето от другите загинаха през следващото лято. Останали са само две хиляди и вече не мигрират.
­ Никой ли не се разтревожи какво става?
­ Много хора го направиха ­ отвърна Мастерсън. ­ Тези дни в резерватите имаме почти толкова учени и еколози, колкото и туристи. Но е много трудно да убедиш гладуващ безработен диг, че трябва да се грижи повече за бъдещето на среброкож, когато неговото собствено е толкова несигурно.
­ Каква загуба ­ казах тъжно.
­ Така е ­ съгласи се Мастерсън.
­ Предполагам, че въпреки всичко ще посетя планината Пекана и равнините, просто за да видя лично какво става там.
Внезапно любопитна усмивка премина по лицето му.
­ Какво има? ­ попитах.
­ Матю, преди да видиш планината Пекана и равнините сибони, би ли искал да видиш Пепони какъвто беше в старите дни?
­ Старите дни? ­ повторих.
­ Не говоря за времето на Хардуик или дори това на Аманда Пикет ­ онези дни са си отишли завинаги, но би ли искал да видиш нещата такива, каквито бяха, когато аз дойдох тук?
­ Разбира се ­ отвърнах искрено. ­ Възможно ли е?
Той кимна.
­ Ще ти го уредя.
­ Къде да отида?
­ В резервата Керинджера, на около двеста километра северно от Балимора. Предупреждавам те: страшно е горещо. Но почти никакви туристи не ходят там, има само едно много примитивно племе в областта. Това е най-непромененият резерват, който можеш да намериш. Съмнявам се, че е имал повече от петстотин посетителя на година, откакто земните кораби изчезнаха.
­ И какво ще видя там?
­ Гръмотръси, саванни дяволи, нощни убийци, около двайсет вида тревопасни и голямо разнообразие от птици. Няма да видиш огромните стада, които преди са скитали в саваната. Пък и тази земя никога не е изхранвала такова изобилие. Ще видиш малко дигита, които са живели така, както когато твоят приятел Хардуик е дошъл за пръв път на Пепони.
­ Звучи интересно ­ признах.
­ Така е. Дори ще ти осигуря придружител.
­ Някой от твоите хора ли?
­ Ти си ценен човек, Матю ­ отвърна с усмивка Мастерсън. ­ Трябва добре да се погрижа за теб.
­ И защо съм толкова ценен за теб?
­ Казах ти и преди. Искам да прекарам остатъка от живота си тук, но никога не знаеш какво може да направи някой нов диктатор. Ти си застрахователната ми полица.
Помислих над предложението му. Исках да видя резервата, практически недокоснат през годините, и да имам човек от службата за сигурност с мен като шофьор и преводач беше предимство, а не спънка.
­ А ще ми бъде ли разрешено да посетя и другите резервати? ­ попитах накрая.
­ Разбира се ­ отвърна Мастерсън. ­ Просто искам да видиш един от малкото ни добри резервати... Знаеш ли, Матю, имам чувството, че ще станем добри приятели.
­ О?
Той се усмихна.
­ Мога да отворя много врати за моите приятели ­ продължи той.
­ Чии врати? ­ попитах многозначително.
­ Вероятно мога да ти уредя интервю с Тонка.
­ Диктаторите не говорят с печата.
­ Този ще говори ­ ако му обясня, че ще е добре за имиджа му ­ каза уверено Мастерсън.
­ И защо ще те послуша?
­ Казах ти и преди, Матю: аз съм единственият член на правителството, който не ламти за поста му, така че съм и единственият, на когото има доверие... Да, мисля, че ще мога да го уредя ­ при условие, че прегледам това, което напишеш.
­ Защо ти пука? ­ попитах го. ­ Добрите служители от сигурността са търсени навсякъде из галактиката. Сигурно можеш да получиш предложение за работа и без да се появяваш в книгата ми.
­ Получавам предложения за работа всеки месец.
­ Тогава?
­ Матю, имам намерение да прекарам остатъка от живота си на Пепони. Но ако ми се наложи да си тръгна твърде бързо, искам да знам, че имам избор къде да отида. ­ Той ме изгледа. ­ Ще зависи не само от това, как аз съм представен в книгата, но и какво си написал за правителството на Тонка.
­ И към двамата ще се отнеса честно ­ обещах.
­ Добре. Това е всичко, което искам.
Бях чувал тези думи на много други светове преди, но нямаше смисъл да споря коя представа за честност ще надделее.
Накрая Мастерсън се изправи, заобиколи бюрото и ме изпрати до вратата.
­ Моят човек ще дойде в “Роял” утре сутринта. Междувременно си помисли какво би значело едно интервю с Тонка за твоята книга.
­ Ще си помисля ­ отвърнах уклончиво.
­ Знаех, че ще станем приятели ­ повтори той, докато излизах през вратата.


­ Пристигнахме ­ каза придружителят ми и спря пред грубовато направена вила, заобиколена от дузина пластмасови куполи.
Излязох от колата и внезапно усетих колко горещо е навън. Няколко хищни птици бяха накацали по покрива на вилата, неподвижни под палещото слънце, служителите се движеха като в забавен кадър през ресторанта на открито и бара. Разкривени бодливи пустинни дървета хвърляха сянка върху постройката и куполите, а твърдата като камък земя бе покрита с редки туфи остра трева. На около петдесет метра от бара имаше водоем, бях изненадан, че водата не се е изпарила. Множество малки пъстроцветни птици стояха в плиткото, не пиеха, не търсеха риба ­ останах с впечатление, че просто се мъчат да си разхладят краката. На хоризонта едва се забелязваше планинска верига.
На паркинга бяха спрели три коли. Върху едната имаше емблема на Фонда за див живот на Републиката, предположих, че принадлежи на някакъв еколог. Втората ­ покрита с прах, ръждясала и с липсващо задно стъкло, носеше знака на компанията “Ваканции сред дивия живот”. Третата, явно виждала и по-добри дни, изглежда беше на почиващо семейство, защото забелязах множество играчки, пръснати по седалките.
Моят придружител на име Стан Гарднър, както повечето хора сега на Пепони, бе дошъл да се бие с калакалите и след това решил да остане. Станал професионален ловец след края на Кризата, но ловът на животни не му давал същата тръпка, както преследването на съзнателни същества. Когато Буко Пепон забранил лова на цялата планета, той се превърнал в най-опасния и мразен горски стражар на Големия източен континент. Разчитал следи и преследвал бракониери с по-голямо умение, отколкото самите те се справяли с животните. Мастерсън го забелязал преди пет години и той веднага използвал шанса да се присъедини към службата за сигурност.
Беше неизменно учтив с мен, а познанията му за земята и животните бяха толкова пълни, колкото може да се очаква от човек с неговото минало. Усещах обаче, че не е твърде възхитен от сегашната си задача и очаква с нетърпение да се върне към по-вълнуващата перспектива за лов на държавни врагове. Разказа ми някои от старите си ловни приключения, докато карахме към резервата, и призна, че любимото му занимание било да ходи в пустошта след гръмотръси, ранени от неговите клиенти. Спомних си пълното отвращение на Хардуик към тази страна на лова, особено когато животното е гръмотръс. В края на краищата заключих, че разликата между двамата е ­ Хардуик е ловувал за пари, а Гарднър за удоволствие, но беше по-лесно да разбера Хардуик.
Може би единственото друго нещо, което доставяше на Гарднър такова удоволствие, каквото преследването на животно със сериозната възможност да бъде убит, беше да гледа птиците. Винаги носеше бинокъл със себе си, както и няколко наръчника за птиците, и от момента, в който минахме Балимора, той започна да ми показва и обяснява различните видове. Не можеше ли да познае някоя, спирахме колата, докато не намереше подобна в наръчника. После педантично отбелязваше часа, датата и мястото, където я беше видял.
Когато най-накрая стигнахме Керинджера, дори не си направих труда да вляза в моя купол, а отидох направо в бара и си поръчах студена бира. Огледах се да видя дали Гарднър би искал, но той говореше разгорещено с един местен жител, собственик на малкия магазин за сувенири. Когато след малко дойде при мен на сенчестата маса, ми обясни, че е разпитвал къде се намира дивечът по това време на годината, тъй като не бил идвал в този резерват от смъртта на Пепон.
Беше прекалено горещо, затова решихме да изчакаме слънцето да се спусне по-ниско, преди да започнем да търсим животни с колата. Останахме до сенчестата маса да пием студени напитки и да гледаме безкрайния парад на птиците, които кацаха при водоема.
Накрая, тъкмо преди да заклюмам, почувствах ръката на Гарднър върху своята.
­ Какво има?
­ Козелът на Нгана.
Озърнах се, но не можах да видя нищо.
­ Къде? ­ попитах объркан.
­ На около триста метра, посока два часа.
­ Два часа? ­ повторих озадачен.
­ Дванайсет часът е точно пред теб, девет и три са вляво и вдясно ­ обясни той.
Погледнах в посока два часа и въпреки това не успях да видя нищо.
­ Ето ­ подаде ми бинокъла той. ­ Опитай с това.
Сложих го пред очите си. Веднага се адаптира към оптичните ми дискове и късогледството, после към имплантираните ми лещи, накрая увеличи малко червеното и кафявото, за да поправи лекия ми далтонизъм, и внезапно по средата на зрителното ми поле изникна миниатюрен надпис за разстоянието до наблюдавания обект.
­ Триста метра ­ казах, бинокълът се настрои за по-малко от секунда и най-накрая успях да видя дребна глава с рога да се подава иззад храстите.
­ Прекрасно същество, нали? ­ обади се Гарднър, когато разбра, че най-сетне съм го видял. ­ Много изящно и бързо.
­ Как успя да го видиш без бинокъла? ­ попитах, смаян по-скоро от зрението му, отколкото от козела.
­ Храстите не изглеждаха наред.
­ Не изглеждаха наред ли? В какъв смисъл?
Той вдигна рамене.
­ Изглеждаха прекалено плътни, затова предположих, че зад тях се крие животно. После видях рогата му и успях да позная козела по тях.
­ Едва виждам храстите оттук. Никога не бих предположил, че има нещо зад тях.
­ Това е умение, което се придобива след известен опит в лова ­ обясни той. ­ Просто оглеждаш околността, докато нещо не те подразни. Тогава се вглеждаш, докато проумееш какво точно не е наред и девет от десет пъти ще различиш животно. Не винаги е това, което преследваш ­ продължи той, ­ но дори антилопа може да те убие, ако успее да забие рогата си в теб.
­ Поразен съм.
­ В края на втория ни ден в резервата ще започнеш и ти да ги забелязваш ­ увери ме той. ­ Вероятно не всички, но поне по-големите.
Лилава птица с жълти линии по коремчето кацна на водоема и Гарднър се захласна да я наблюдава и идентифицира.
Нямаше сервитьори, но барманът ни носеше бира на всеки десет или петнадесет минути, докато накрая реших, че от следващата ще се напия. Гарднър нямаше такъв проблем. Спомних си какво ми беше казал Хардуик за професионалните ловци: най-важното им качество е способността да внимават с пиенето.
Постепенно започна да захладнява ­ или по-точно, горещината стана по-поносима, и напуснахме бара, за да влезем в колата.
­ Красива местност ­ възхитено рече Гарднър, щом подкарахме по неравния черен път през резервата. ­ Абсолютно непроменена. Трябва да идвам тук по-често.
­ Но изглежда доста пуста ­ отбелязах.
­ Наистина ли мислиш така? ­ развеселено попита той.
­ Не ми казвай, че можеш да видиш някакви животни оттук ­ рекох невярващо.
­ Има четири гръмотръса в посока десет часа на около половин километър оттук. На триста метра направо лежи умрял козел на Нгана, а по-късно на онова старо дърво в посока един часа ще дойде саванен дявол.
­ Откъде знаеш това?
Той спря колата и ми посочи едва забележим труп, заклещен между два клона.
­ Така го пази от лешояди. Сега вероятно спи в някоя пещера, но ще се върне за остатъка.
­ Нека се опитам да видя гръмотръсите ­ посегнах към бинокъла.
­ Като приближим още, няма да ти е необходим.
Зави наляво и подкара бавно към гъсти храсти, все по-близо и по-близо, докато не се чу яден рев и огромен гръмотръс се втурна към нас. Гарднър изчака животното да се приближи на около тридесет метра и даде газ.
Карахме още два часа и видяхме буквално стотици животни, включително и семейство дървесиняци ­ редки тревопасни, които се издигат шест метра над земята и се хранят, като стоят на задните си крака, подпират се с предните на клоните и пасат върховете на дърветата.
­ Добра територия за земните кораби ­ отбеляза Гарднър, когато най-накрая завихме обратно към вилата.
­ Всеки ми казва, че повечето ловни експедиции за земни кораби били екипирани в Балимора ­ обадих се, ­ но това все още ме озадачава: как толкова оголена и бедна местност може да изхранва земни кораби?
­ Ще се изненадаш колко живот може да изхранва тази местност ­ отвърна той. ­ Повечето животни са се приспособили да оцеляват тук. Например нито козелът на Нгана, нито дървесинякът пият вода ­ получават необходимото им количество влага от растенията, които ядат. Същото е и със саванните дяволи: когато намерят вода, пият, но през сухия сезон просто си набавят влага от вътрешностите на животните, които убиват.
­ Как са живели земните кораби тук без вода?
­ О, тук има вода. Повечето е под земята, но земните кораби бяха достатъчно големи и силни, за да я изкопаят, особено с хватателните си устни. ­ Той замълча и се вгледа в мрачните околности. ­ Едно от нещата, които обожавам в това място е, че всичко тук заслужава да живее. Напълно различно е от равнините на сибоните, където навсякъде има вода и храна ­ или поне е било така.
­ Какво се е променило там? ­ попитах. ­ Чух за среброкожите, но предположих, че това означава повече храна за всичко останало.
­ Самите среброкожи бяха храната на няколкото хиляди котки-демони и нощни убийци ­ обясни той. ­ Сега там почти не са останали хищници. А при скоростта, с която сибоните местят бифкейковете в резервата, не след дълго той ще заприлича на този. Разликата обаче е, че Керинджера трябва да изглежда така... Доколкото знам, нещата са дори по-лоши на Големия западен континент. Буко Пепон създаде образцов резерват за сентабелите, осигурен с първокласни туристически удобства, а сега там е само пустиня. ­ Обърна се замалко към мен, както продължаваше да кара. ­ Тази планета има твърде крехка екология, Матю. Не е нужно много, за да се разруши.
­ Разбрах го и аз.
­ Казват, че дигитата живеели в хармония с околната среда хилядолетия преди да дойде човекът ­ продължи Гарднър, ­ но според мен това не е вярно. Те са унищожавали обработваемата си земя дълго преди колонизацията. Ние просто им показахме как да го правят по-бързо.
­ Тогава може би трябва да си тръгнем и да ги оставим пак да го правят по-бавно ­ предположих.
Той поклати глава.
­ Късно е. Сега вероятно сме единственото нещо, което стои между тях и анархията.
­ Не са ли имали проблеми и преди Едуард Нгана да кацне тук?
Гарднър вдигна рамене.
­ Не мога да кажа. Но знам какво не са имали: модерни оръжия. Ще се учудя, ако след десет години на Пепони все още има някакви сентабели. Единствената причина правителството още да не е унищожило сибоните е, че живеят като диваци и не се местят в градовете. Но скоро правителството ще поиска всичките им резервати за обработваеми земи и от този момент нататък дните на сибоните ще са преброени.
­ Не изглеждаш много въодушевен за бъдещето на Пепони.
­ Не съм ­ съгласи се той. ­ Още един Буко Пепон би могъл да забави нещата с едно поколение или две, но не би спрял това, което ще се случи.
­ А какво ще се случи?
­ Ще унищожат земята и ще се избият един друг, докато накрая отново постигнат равновесие с околната среда.
­ И тогава?
­ Кой знае? ­ вдигна рамене той. ­ Не са хора и каквото и общество да развият накрая, то няма да има смисъл за хората... Именно това е целият проблем с Пепони сега ­ убедихме ги да бъдат като нас, но те не са като нас. Принадлежат на племената си, а ние им казахме, че ще имат президент, който да ги представлява всичките. Те са фермери и ловци, а ние им помогнахме да убият повечето от животните си и им дадохме бифкейковете и захарините, които унищожават земята им. Покрити са с козина, обаче носят човешки дрехи при тропическия си климат, защото нашите мисионери ги научиха, че е грешно да ходиш гол. Говорят над триста различни езика, но въпреки това официалният език на Пепони е земният. ­ Той зави, за да не удари малък гризач, който изведнъж изскочи пред колата. ­ Положението не е добро и ще продължи да се влошава.
­ И все пак ти си избрал да прекараш повечето от зрелите си години тук ­ изтъкнах. ­ Защо?
­ Защо не? Тук живея по-добре, отколкото бих живял някъде другаде, и харесвам работата си.
­ А не се ли притесняваш, че имаш привилегии, от които са лишени местните жители повече от три десетилетия след обявяването на независимостта им? ­ попитах.
­ Трябва ли?
­ Ти ми кажи трябва ли!
Той помисли малко върху въпроса ми.
­ Не ­ изрече накрая. ­ Половината от тях са само едно поколение след тези, които са живеели в пустошта. Останалите все още живеят там. Да им се дадат привилегиите на граждани на Републиката не ги прави граждани на Републиката. Били са по-добре, преди да дойдем на тази планета, но ние сме се появили тук и не мога да чувствам вина за нещо, случило се половин век преди да се родя... Приемам специалните си привилегии просто защото ми ги дават. Ако някой ми ги отнеме, ще намеря друг свят, на който да живея и работя.
Тъкмо щях да кажа нещо, когато той ми посочи саванен дявол, заспал под едно дърво. После малко стадо диви козли пребяга по пътя точно пред нас и аз съвсем скоро се увлякох в наблюдение на животните.
Беше почти тъмно, когато спряхме на паркинга пред вилата и хапнахме вкусна вечеря. Повя хладен бриз и много животни дойдоха по две, по три до водоема.
­ Мастерсън беше прав ­ казах, взрян в няколкото дърволази и бъбривци, които започнаха да се гонят около постройката, най-накрая живнали след залеза. ­ Това е прекрасно място.
­ Сега е прекрасно ­ съгласи се Гарднър. ­ Мастерсън ми каза, че когато дошъл тук преди десет години, мястото било развалина. Дигитата тъкмо го били взели и мебелите били изпочупени, нямало паркинг и водата пращала повечето туристи в болница.
­ Водата?
Той се усмихна.
­ Надявам се, не мислиш, че пиеш същата непречистена течност, която е във водоема. Водата тук има достатъчно паразити, за да умори цялото население на сума планети, но дигитата никога не помислили да я преваряват или пречистват с химикали, преди да я поднесат на гостите. Което ми напомни ­ добави той, ­ че ще намериш контейнер с вода до леглото си, когато се прибереш в купола. Тази е единствената, която можеш да пиеш. Дори не си мий зъбите с онази, което тече в банята ти. Понякога се чудя как Фуентес, Данегън и другите ловци са оживели тогава.
Гарднър замълча за момент.
­ Знаеш ли, като говорим за водоема, той също е нов. Мастерсън ми каза, че когато дошъл тук, прекарал целия следобед на бара и не видял нито птица, нито животно, така че накарал тогавашния президент ­ полковник Зигоза, ако не се лъжа, да им заповяда да изкопаят този водоем и да го свържат с тръба с главния кладенец. Сега туристите имат какво да видят през горещите часове на деня.
­ Мастерсън каза, че наблизо живее много примитивно племе ­ отбелязах. ­ Ще можем ли да го видим утре?
­ Няма никакъв проблем. Племето бал фози. Преди са били към хиляда, сега са под двеста... Трябва да те предупредя обаче: вероятно ще се сблъскаме с близо петдесет извънземни антрополози. Племето бал фози е примитивно дори според стандартите на Пепони и учените не могат да устоят на изкушението да го изучават.
­ Как са оцелели тук? ­ попитах. ­ Имам предвид бал фозите, а не учените.
­ На около двеста километра оттук има сладководно езеро. Живеят по бреговете му и ловят риба с копията си. Както чух, започнали са да отглеждат и малък бифкейк, специална порода за живот в пустинята. ­ Усмихна се. ­ Сигурно си заслужава гледката. Всяка сутрин учените излизат от охладените си куполи, приготвят си закуската и се качват на колите, за да наблюдават група жители с препаски около кръста, които си хапват сурова риба.
­ Бих предположил, че самото им присъствие ще промени начина, по който живеят бал фозите.
­ Това кога е притеснявало учените? ­ ухили се Гарднър. После внезапно стана сериозен: ­ Виждал ли си котка-демон преди?
­ Само в книгите.
­ Тогава погледни към водоема, но не вдигай шум.
Обърнах се и видях огромен червен хищник, подобен на котка, да клечи на края на водоема и жадно да лочи с уста, която съдържаше две редици дълги страшни зъби. Сигурно тежеше около триста килограма, но играещите му мускули оставяха впечатление за гъвкавост и бързина.
Котката-демон пи около минута-две, после бавно извъртя глава и се взря право в очите ми.
­ Ъ... господин Гарднър? ­ казах смутено.
­ Стан ­ поправи ме той.
­ Стан, мисля, че тя ме гледа.
­ Защо не? И ти я гледаш.
Внезапно ми хрумна, че шестдесетсантиметровата каменна стена около ресторанта на открито не бе кой знае каква преграда.
­ Какво ще правим, ако дойде насам? ­ попитах нервно.
­ Няма да дойде.
­ А ако дойде?
­ Погледни є корема ­ изтъкна Гарднър. ­ Вече е изяла близо четирийсет килограма. Няма да огладнее през следващите два дни.
­ Не е нужно да е гладна ­ отвърнах, почти очаквайки котката-демон да ме нападне. ­ А само раздразнена.
Гарднър се ухили и посочи униформения местен жител, който стоеше на бара със звукова пушка, насочена към огромното животно.
­ Сигурно не му се е налагало да стреля с това нещо през последните пет години, но ако котката-демон се насочи към нас, той ще я уплаши. Не е добре за бизнеса животните да изяждат туристите.
Звярът остана неподвижен още минута, после величествено се оттегли в тъмнината.
­ Е ­ обади се Гарднър, ­ вече видя първата си котка-демон.
­ Бях доста изплашен ­ признах.
­ Трудно е да се повярва, че сибоните са ги преследвали с копия, нали?
­ Това нещо беше наистина голямо! ­ продължих. ­ Мислех, че са с размерите на саванен дявол.
Гарднър се изсмя.
­ Не са толкова бързи или зли, но са поне три пъти по-големи. Саванен дявол с такива размери би могъл да победи саблерог и да го закачи на дърво.
Адреналинът ми все още беше повишен, затова си поръчах питие да се успокоя.
­ Преследвал ли си някога ранена котка-демон в пустошта? ­ попитах Гарднър.
­ Няколко пъти. Не са толкова злобни като гръмотръсите или саванните дяволи обаче. Обикновено искат просто да се махнат, за да легнат и да ближат раните си... По-скоро бих преследвал въоръжен диг.
Изгледах го и открих, че в много отношения разбирах извънземния Буко Пепон по-добре, отколкото някога бих разбрал този член на собствената ми раса.
Накрая той се изправи.
­ Е, Матю, ако ще посещаваме бал фозите утре и ще разглеждаме резервата, хубаво ще е да тръгнем рано.
­ Добре ­ изправих се и аз. ­ Наистина се забавлявах днес, Стан.
­ Радвам се да го чуя... Между другото, мислил си къде другаде ще ходиш, след като видиш различните резервати?
­ Никога не съм бил на Големия западен континент. Иска ми се да видя Бакатула и някои от другите градове там, а може да посетя и това, което е останало от резервата на сентабелите, след като съм слушал толкова много за него.
Той спря и се обърна към мен.
­ Уточни ли това с Мастърсън?
­ Не. Дори не съм го споменавал.
­ Не мисля, че ще го одобри.
­ Защо не?
­ Тонка има проблеми на Големия западен континент.
­ Това не ме засяга.
­ Мисля, че те засяга ­ каза сериозно Гарднър.
­ Защо?
­ Защото не бихме могли да те пазим, ако държиш да отидеш там.