Лира Принт
Майк Резник
Раят
Начало

Следобед


Тонка си легна рано, но нощта беше толкова красива, а въздухът ­ толкова хладен и свеж, че реших да остана на верандата на вилата в планината Пекана. Един саванен дявол се настани до водоема в късния следобед, надявайки се на лесна вечеря, но при спускането на здрача светлините на вилата автоматично се включиха и осветиха целия район. Хищникът се отказа и се скри обратно в гората. Около час по-късно две прашни прасета излязоха от гъстия шубрак за кратък водопой, но освен тях видях само някоя и друга птица. Чувах дрезгавия рев на саванен дявол в далечината и пискливите крясъци на глутница нощни убийци, но постепенно всичко заглъхна и нощта се изпълни с покой, като се изключи тихото жужене на насекомите.
Вероятно бях там вече от три часа, ставайки на всеки четиридесет минути да си налея от цигнианския коняк, когато Уесли се показа отвътре и се приближи до мен.
­ Имаш ли нещо против да ти правя компания?
­ Не.
­ Тук е чудесно, нали? ­ Измъкна лула и започна да я пълни с тютюн.
­ Да, наистина.
­ Значи можеш да разбереш защо се бориха толкова да си го спечелят обратно. ­ Той седна и обърна стола си, за да гледа към водоема.
­ Ако беше мое, и аз щях да се бия за него ­ съгласих се.
Уесли запали лулата и въздъхна дълбоко.
­ Много жалко, че не може да остане такова завинаги.
Погледнах към сенките, които луната на Пепони хвърляше върху околността.
­ А защо да не може? ­ попитах.
­ Чернозем и обилни дъждове. Скоро ще изсекат дърветата, ще започнат да обработват земята и да пасат бифкейковете си тук... С малко късмет ще съм мъртъв и погребан, преди всичко да се промени.
Вгледах се в едва доловимите контури на планинската верига Юпитер.
­ Наистина ли мислиш, че ще го направят?
­ Видя техните земеделски методи. Секат и унищожават, секат и унищожават. Дори да внимават с прираста на населението си, пак ще умират от глад при темпото, с което фермерите и бифкейковете погубват земята.
­ Не може ли Буко Пепон да направи нещо?
­ Ти си му биограф, Матю. Какво е твоето мнение?
­ Не знам ­ признах. ­ Не съм говорил с него по този въпрос.
­ Велик президент е, най-добрият, когото можеха да изберат, но и той има ограничени възможности. Опитва се да свърши толкова много неща, заел се е с безброй проекти, а в цялото проклето правителство няма нито един, който да разбира какво става на тази земя, да не говорим, че никой не се и интересува.
­ Изглежда не вярваш много в бъдещето на Пепони.
Уесли дръпна от лулата си.
­ С най-добрите намерения в целия свят този тук отива по дяволите ­ рече тъжно той.
­ Шегуваш се! ­ възкликнах, макар да виждах, че говори сериозно. ­ Защо говориш така? Тази сутрин бях в Балимора и ми изглеждаше пример за процъфтяващ град на Пепони.
­ Той е изключение, а не пример. Много хора се преместиха в Балимора след обявяването на Независимостта. Имаха управленски опит и пари за инвестиране. Знаеш ли колко рядко се среща това на Пепони?
­ Не.
­ Тогава ще ти кажа. Като изключим Беренджи, съмнявам се дали са останали около двайсет хиляди човека на цялата планета.
­ Нима местните не могат сами да управляват бизнеса си?
Той поклати глава.
­ Не съвсем. Първо, повечето от тях не могат да си позволят да започнат бизнес и, второ, нямат опит в ръководенето му. Да не говорим за проблема с племенността. Дори да има пари да започне бизнес, никой богода няма да повиши един кия или соротоба над член на своето племе, макар последният да не си върши работата... Така че ако си младеж от по-малките племена и си умен или имаш някакъв талант, първото нещо, което ще направиш, е да се махнеш от планетата и да си намериш работа на някой свят в рамките на Републиката. Дори да си богода, сентабел или соротоба, вероятно пак ще поискаш да тръгнеш ­ тук няма достатъчно работни места.
­ Мислех, че Пепон се е справил с племенния въпрос ­ обадих се объркано.
­ Спря ги да не се убиват ­ отвърна Уесли. ­ Това е наистина огромно постижение, но дори той не може да спре разширилото се покровителство на съплеменници в ежедневния бизнес на планетата. Което ми напомня нещо: смяташ ли да летиш донякъде по време на престоя си?
­ Не знам.
­ Е, ако решиш, наеми си пилот човек или поне пилот от малобройно племе.
­ Защо?
­ Защото нито един местен, седнал в пилотската кабина, не отказва на племенен брат да покара самолета, независимо колко зле се е представил на теста. ­ Усмихна се. ­ Това превръща всеки полет на гражданската авиация в битка срещу смъртта. Ако имаш достатъчно пари или правителството е поело разноските ти, наеми самолет, собственост на човек, и може би ще доживееш да напишеш книгата си.
Внезапно тишината на нощта беше прорязана от рев, после от писък на агония. Сетне отново настъпи тишина.
­ Саванен дявол ­ поясни Уесли.
­ Какво хвана? Прозвуча ужасно.
­ Вероятно среброкож. Може и да е див козел, но се съмнявам ­ те са доста бързи. Обикновено само глутница нощни убийци успяват да хванат някой от тях.
Помълчахме малко. Уесли се облегна назад, наслаждавайки се на околността, а аз очаквах ревът и писъкът да се повторят, но нищо не се чу.
­ Какви други проблеми предвиждаш? ­ Искаше ми се да си бях взел бележника или касетофона.
­ Каквото и да ти хрумне, на Пепони го има. Вземи армията например.
­ Какво за нея?
­ Стареца има действаща армия от над милион дигита.
­ Наистина ли? ­ изненадах се. ­ За какво са му?
­ За нищо... Но това осигурява работа на милион безработни и ги държи далеч от улицата. Освен това е и неговата радост и гордост, защото успя да смеси представители на различни племена.
­ Тогава какъв е проблемът?
­ Проблемът е, че няма с кого да се бие, а трябва да храни милион бездейни гърла. Това не е национална армия, а планетарна. Което означава, че е сформирана ­ поне теоретично ­ да брани Пепони от нападения или да атакува други светове. ­ Уесли замълча, за да запали отново лулата си. ­ Наложи ли се да защитят Пепони срещу нападение, битката е предварително загубена, защото нямат никакви оръжия, които да противопоставят на сложната технология на Републиката. Дори ако стане нужда отбраняват Пепони от приземили се нашественици, няма да успеят да ги разпръснат. Видя пътищата ни. Как, по дяволите, ще превози милион войници от Беренджи до крайбрежен град като Капатра, да не говорим за Големия западен континент?... А, от друга страна, в случай, че реши да атакува други светове, тогава се изправя пред по-голям проблем: армията му има само два космически кораба и нито един от тях не може да пренесе повече от хиляда войника. И в двата случая тя е в огромна тежест на икономиката и е абсолютно безполезна като военна сила.
­ Тогава защо я поддържа? ­ попитах озадачено.
­ Предполагам, че е създал армията, в случай че някое от племената, особено сентабелите на другия континент, се опита да се отдели, защото на Пепони президентът е богода. Може би се е страхувал от гражданска война или просто е искал да види милион униформени дигита да маршируват по булевард “Буко Пепон” и да му отдават чест на празниците. Разпусне ли армията, ще остави повече от милион дигита без работа и това ще бъде основателна причина да недоволстват.
­ Тогава какво може да направи?
­ Не знам ­ призна Уесли. ­ Ако имаше лесно решение ­ или дори сложно, Стареца щеше вече да го е намерил... Както и да е, армията е само един от проблемите му. Все още живее в общество, в което убиват бебетата, когато шаманите кажат, жигосват юношеските тела с племенните символи, колят домашни животни и гадаят по вътрешностите им с какво и кога да засеят полетата си. Ако разполагаше с още две столетия, не се съмнявам, че щеше да превърне Пепони в жизнеспособно зъбно колелце в икономическата машина на Републиката, но той вече е живял твърде много дори за диг. Колко му остава още? Пет години? Десет? Не може да го направи за времето, което има пред себе си.
­ Може би неговите приемници...
­ Потенциалните му приемници за нещастие имат навика да изчезват яко дим.
­ Разкажи ми.
­ Няма какво толкова да се разказва ­ отвърна Уесли. ­ Стареца не обича съперници.
­ Чух и четох за много популярен млад политик на име Сам Джимана. Пепон и него ли е убил?
Уесли сви рамене.
­ Кой знае? Джимана беше кия. Дори Пепон да не е заповядал лично да го убият, можеш да си сигурен, че не си е загубил съня от тъга по Джимана.
­ Какво откриха по време на процеса?
­ Изобщо не се стигна до съд. Президентска комисия спипа един соротоба, който си призна убийството, и го осъди на смърт. Вероятно така е най-добре.
­ Защо?
­ Никога не си виждал съдебната система на Пепони в действие ­ отвърна Уесли. ­ А аз да.
­ Значи не работи добре?
Той се изкиска в тъмнината.
­ Въобще не работи. Например един сибони е обвинен в престъпление ­ кражба и тежък побой срещу кия. От дванайсетте съдебни заседатели, трима са сибони. Единственият резултат е объркан процес. Посочи на тримата сибони, че доказателствата против ответника са неопровержими. Единият ще ти каже, че ответникът му дължи три бифкейка и няма да му ги върне, ако е в затвора. Вторият ще изтъкне, че действията на един сибони срещу племето кия никога не са престъпление, защото те нападат добитъка на сибоните, а третият ще спомене, че неговият шаман е гледал на кости и е обявил ответника за невинен.
­ Може би не трябва да допускат съдебни заседатели от племето на ответника ­ предложих аз.
­ Това ще гарантира стопроцентови присъди “виновен” независимо от доказателствата. Нека да вземем останалите съдебни заседатели от нашия хипотетичен случай. Всеки от тях ще отсъди против този сибони не заради доказателствата, а заради миналите обиди, истински или въображаеми, които сибоните са нанесли на племето му.
­ А пепоните като Тонка, които са се установили в града и са се отказали от племенността?
Уесли се изсмя.
­ Тонка въобще не се е отказал. Той просто е от малко племе, затова е много внимателен какво говори пред другите.
­ Значи според теб правосъдието на Пепони не действа?
­ Не, не съм казал такова нещо ­ отвърна Уесли. ­ Човешкото правосъдие не действа. Всъщност повечето човешки институции не са приложими тук. По дяволите, няма причина да са, това не е човешки свят и не е населен с хора. ­ Замълча, въртейки лулата в ръцете си. ­ Сблъсъкът с човешките ценности причинява повечето проблеми. Отглеждали са храна, яли са я и това е било всичко; а сега имат чуждо животно ­ бифкейка, което унищожава земята им, върху малкото си плодородна земя отглеждат тъкмо захарини от всичките възможни култури. Знам, че трябва да ги изнасят, за да получат твърда валута. Но деветдесет процента от народа никога не са виждали монетите на Пепони, така че за какво, по дяволите, им е нужда твърда валута? Пепони има армия, която не може да екипира и да използва. Земните кораби и саблерозите щяха да утроят туристическата индустрия, но всички земни кораби бяха убити за скъпоценности на хората, всички саблерози бяха изтребени за ножници на мечовете на пинките.
Прозвуча още един рев, последван от тихо ръмжене.
Уесли се изсмя.
­ Нощните убийци са намерили саванния дявол ­ обясни той. ­ Искат да ги покани на вечеря, но той предпочита да си я яде сам.
Внезапно се чу високо изскимтяване.
­ Един от тях се е приближил прекалено до масата.
Скимтенето продължи.
­ Е, саванният дявол поне не го е убил. Явно просто му е дал урок по добри маниери.
­ Ако е ухапан лошо, няма ли все пак да умре? В края на краищата не ще може да ловува.
­ Преживее ли нощта, ще се оправи. ­ Уесли се взря в тъмнината, сякаш виждаше сцената, която току-що описа. ­ Нощните убийци се грижат за своите. Ако е осакатен, ще го оставят да пази малките, докато ловуват, и ще го хранят, когато се връщат да нахранят бебетата.
­ Защо малките им се нуждаят от защита? Нали са хищници?
­ Малките на всички ­ дори на хищниците, са в опасност, докато не пораснат, за да се защитават сами. Саванните дяволи ще ги изядат, а има и много хищни птици по върховете на тия дървета, които търсят нещо малко и безпомощно, за да го сграбчат отгоре.
­ Това ми напомня за думите на Хардуик, с които веднъж описа Пепони: “Всичко хапе”.
­ Хардуик? ­ повтори Уесли, внезапно заинтересован. ­ Той ли е човекът, на когото отначало са кръстили планината?
­ Точно така.
­ Мислех, че е умрял преди половин век ­ продължи той. ­ Ти наистина ли си го познавал?
­ Написах биографията му.
­ Все още ли е жив?
­ Не. Умря преди няколко години.
­ Трябва да е бил доста интересен човек. Хващам се на бас, че е имал какво да разкаже.
­ Мога да ти изпратя копие от книгата ­ предложих.
­ Вече не чета толкова много ­ рече извинително Уесли. ­ Преди го правех, но сега предпочитам да седя тук, навън, и да се наслаждавам на природата... Все пак ако се сетиш, ми изпрати. Може и да се върна към стария си навик.
Тишината беше нарушена още веднъж, този път от най-ужасяващия писък, който някога съм чувал.
­ Какво беше това? ­ попитах, готов да се прибера веднага вътре.
­ Беше синьокачулатият. Загубил е женската си и я вика.
­ Какво представлява?
Уесли се усмихна.
­ Синьокачулатият е най-безобидната птица в планината. Бог забравил да му даде каквото и да е средство за защита, затова го надарил с глас, който превръща саванните дяволи и котките-демони в уплашени малки котенца.
­ Можеш да прибавиш и писателите хора в списъка ­ додадох убедено.
­ Чашата ти е празна ­ отбеляза той. ­ Да ти донеса ли още един коняк?
­ Ако останеш и поговориш с мен още малко.
­ Няма да те оставя ­ отвърна той, отиде до бара и напълни чашата ми.
­ Ти не пиеш ли? ­ попитах, когато се върна.
Той поклати глава.
­ Трябва да стана по изгрев слънце, а не спя добре, когато пия след вечеря, затова си пийвам само следобед. ­ Подаде ми чашата и седна. ­ За какво говорехме?
­ Обясняваше ми какво не е наред с Пепони.
­ Не искам да ти прозвучи прекалено критично ­ отвърна той. ­ Обичам тази планета. Именно затова съм още тук.
­ Но не очакваш много от бъдещето є.
­ Не ­ въздъхна той. ­ Де да не беше така... Знаеш ли, ако утре всички пътища, коли или фабрики изчезнат от лицето на Пепони, няма да направи впечатление на девет десети от населението. Как може Буко Пепон да се справи с това? Той се опитва да създаде човешко общество, но не се намира сред човеци. По-голямата част от тях щяха да си живеят по-добре в пустошта. По дяволите, повечето от тях нямаше никога да я напуснат!
­ Не съм съгласен. Защо не се опиташ да накараш Тонка или дори Джошуа да се върнат в сламените колиби и да носят парче плат около бедрата си?
­ Не мога ­ призна той. ­ Имаме цяла класа от шизофренични дигита, които не знаят кои са и къде им е мястото.
­ Дай им време ­ предложих, а споменът за Балимора изплува ясно в паметта ми. ­ Изтръгнахме ги от каменната ера и поискахме от тях да станат образцови граждани на Републиката в рамките на едно поколение. Може би ще им трябват две или три, дори десет поколения... Но фактът, че преходът не е гладък или пълен, не означава, че е се провалил и че не е трябвало да се започне.
Той вдигна рамене.
­ Е, ти си писател, така че знаеш повече от мен за народите и обществата. А аз знам това, което виждам. Дяволски се надявам да си прав, защото вече са разрушили толкова много от този свят, че никога няма да бъде същият.
­ Те?
­ И ние ­ съгласи се той. ­ Но проклет да съм, ако човекът трябва да поеме цялата вина. Може и да сме им показали защо земните кораби са толкова ценни, обаче те убиха много повече от нас. Ние внесохме захарините, но никой не ги принуждава да използват повечето от плодородната си земя за отглеждане на култура, която не ядат. Не ­ заключи той, ­ човекът трябва да поеме своята част от вината, но не бива да се нагърби с цялата, независимо какво казва Нейтън Тонка.
­ Тонка не е казал нищо по този повод.
­ Но му се иска. ­ Уесли се усмихна и поклати тъжно глава. ­ Горкият Нейтън! Толкова е умен и амбициозен, а се е родил в неподходящо племе, затова трябва да внимава какво говори дори пред чужденец като теб. Ако беше богода или кия, досега можеше да е вицепрезидент... А вероятно така е по-добре. Тогава сигурно щеше да е в списъка на безследно изчезналите.
­ Не виждам никакъв смисъл в това. Пепон знае, че народът му буквално го боготвори. Защо му е да премахва потенциалните си политически съперници?
­ Кой знае? Може би мисли, че ще живее вечно, но е достатъчно умен, за да разбере, че не може да остане вечно популярен. Каквато и да е причината, погрижил се е да няма подходящ приемник през цялото време на управлението му. Издигат се до върха и после или изчезват, или ги избутват обратно по стълбата... Знаеш ли, че това е третото издигане на Баго Баджа? Беше първият вицепрезидент на Пепон, когато той го обвини в заговор с Канфор VI и VII за сваляне на правителството и го хвърли в затвора. Четири години по-късно го освободи и следващото нещо, което стана известно беше, че Баджа е отново на върха, този път като секретар на земеделието. Тогава Пепон обяви, че на Пепони ще има само една политическа партия и тъй като Баджа не членуваше в нея, отново беше изхвърлен. После се присъедини към партията на Пепон, изкачи се по стълбицата и сега отново е вицепрезидент.
­ Е, предполагам, че това е за предпочитане пред изчезването.
­ Единствената причина Баджа още да не е изчезнал е, че никой освен Пепон не го харесва. Създаде ли си група от последователи, ще изчезне точно като останалите. ­ Уесли напълни отново лулата си и започна да прибира тютюна. ­ И въпреки това, докато оставят мен и планината ми на мира, могат да правят каквото поискат със себе си и с другите. Всичко, което желая, е да изживея остатъка от годините си тук, горе.
­ Наистина ли мислиш така?
­ Знам, че звучи егоистично, но наистина мисля така. Обичам тази планета и този народ, но те си имат проблеми и не аз ще ги реша ­ ако въобще могат да бъдат разрешени, в което се съмнявам. Всичко, което искам, е да запазя тази вила и този резерват непроменени, докато умра. После могат да правят с тях каквото си щат.
­ Звучи доста цинично ­ изтъкнах тъкмо когато синьокачулатият отново повика женската си.
­ Според теб е цинично, а според мен практично. И в двата случая поне е искрено.
­ Е ­ признах, ­ говориш като човек, който е направил своя избор и не съжалява за него.
­ Само за едно съжалявам. Ще ми се да съм се родил по-рано.
­ Искаш да си бил тук при откриването на планетата ли?
Той поклати глава.
­ Та да бъда изяден от гладните туземци или да умра от някоя тропическа болест? Не, благодаря. ­ Помълча замислено. ­ Но ми се ще да съм бил тук, когато Аманда Пикет е писала книгите си и дигитата са били доволни от съдбата си, преди появата на калакалите и Кризата. ­ Погледна пак към любимия си пейзаж и въздъхна дълбоко. ­ Трябва да е било чудесно тогава.


На следващата сутрин са върнахме в Беренджи. Осем дни се занимавах с изследване на биографията на Пепон. Книжарниците и библиотеките бяха
пълни с материали за него, но толкова тенденциозни и хвалебствени, че не ми вършеха работа. Кабинетът на президента бе по-добър източник, обаче макар да ми беше обещал свободен достъп до документите, неговите секретари и съветници решиха, че някои папки и материали са секретни, поне докато Пепон не се върне от Големия западен континент и не ми ги даде лично.
Прекарах повечето от вечерите сам в апартамента си в хотел “Роял”. Един път позволих на Йън Мастерсън, който знаеше, че съм се върнал в града, да ме заведе в два нощни клуба. В единия местни жители, облечени в пера и животински кожи, изпълняваха танци, каквито никога не е имало в пустошта. В другия един певец ­ човек от Силария, изглежда си бе спечелил група почитатели сред хората. Никой не ми хареса, затова учтиво отказах на Мастерсън, когато се обади на следващата вечер да ме заведе в други туристически капани.
На деветия ми ден в Беренджи Тонка дойде при мен на закуска и ми съобщи, че Буко Пепон се е върнал и иска да поговорим в кабинета му в два часа. През останалата част от сутринта събирах материалите, които трябваше да върна на подчинените му, хапнах малко за обяд и се запътих към него.
Сега познавах по-добре Беренджи и не ми изглеждаше толкова екзотичен или чужд, колкото когато Мастерсън ме прекара за пръв път през него. Кимнах на човек турист, когото познавах от хотел “Роял”, изпробвах новонаучения си богодски с продавач в павилион и се оказах с книга, която не исках ­ бях помолил за “Бюлетин”, един от ежедневниците на Беренджи, а ми пробутаха “Тайният куршум”, криминален роман, чието действие се развиваше в колониалните времена. Не знаех как да му обясня, че не ме е разбрал, а той изглеждаше толкова доволен, че е продал книгата, очевидно събирала прах доста години, затова реших да оставя нещата така.
Пристигнах в резиденцията на президента около двадесет минути по-рано, намерих анихилатор за боклук във фоайето и се отървах от криминалния роман, разходих се и огледах изложените произведения на изкуството. Три минути преди два часа застанах пред асансьора. Служителят в него явно ме очакваше, защото просто отстъпи встрани, покани ме с жест да вляза, последва ме вътре и заповяда на асансьора да ни качи на четвъртия етаж.
Излязох в мраморното фоайе с куполообразен таван и препариран саблерог, където друг помощник ме поздрави и ме вкара в огромния кабинет на Пепон.
Пепон беше облечен безупречно в официален човешки костюм, както при предишната ни среща и на всяка холограма, на която го бях виждал. Служителят пристъпваше от крак на крак, докато накрая Пепон го забеляза и го освободи. Вратата се затвори след него и аз се озовах лице в лице с президента на Пепони.
­ Е, господин Брийн ­ каза той на отличния си земен език, ­ как върви проучването?
­ Много добре, господин президент. Надявам се, че пътуването ви е било успешно.
Той вдигна рамене.
­ Поне нещата не са по-лоши, отколкото преди да отида там. Сентабелите са много твърдоглав народ.
­ Не знам за какво става дума.
­ Създадох нов резерват, а те твърдят, че нарушавал границите на пасищата им ­ което, разбира се, е вярно. Но те отчаяно се нуждаят от нов източник на доходи и тъй като повечето от нашата туристическа индустрия е концентрирана в Големия източен континент, това изглеждаше най-добрият изход. Правителството дори предложи да построи две големи вили и да прокара тристакилометров път от местното им летище и космодрум до новия резерват.
­ На мен ми се струва доста щедро.
­ Така е ­ съгласи се той. ­ Но ако се съгласим с тях, резерватът ще бъде по средата на Голямата южна пустиня или може би в средата на Непроходимата гора. Имат нужда от доходи и не са във финансово състояние да построят пътя или вилите сами, обаче не могат да разберат защо трябва да дадат от своята земя. ­ Въздъхна тежко. ­ Не знам колко пъти трябва да им обясня, че резерват се създава там, където е дивечът, а не където бифкейковете не пасат. ­ Облегна се назад, очевидно изморен от пътуването, и за пръв път си помислих, че годините му личат. ­ Моля ви, седнете, господин Брийн. Изморявам се дори като ви гледам, че стоите прав.
­ Благодаря, сър. ­ Придърпах един стол.
­ Надявам се, че сте доволен от услугите на Нейтън Киби Тонка като ваш придружител и преводач? ­ попита той, извади малка тънка пура от богато украсената кутия на бюрото и я запали.
­ Да. Той е много интересен младеж.
Пепон кимна.
­ И много амбициозен. Ако можехте да видите малкото селце, от което идва, едва ли щяхте да повярвате, че се е издигнал толкова високо... Радвам се, че ви е свършил добра работа. А служителите ми тук помогнаха ли ви пълноценно?
­ Имаше някои папки и документи ­ предполагам с двусмислено съдържание, които не ми позволиха да видя без допълнителни инструкции от вас. Като изключим това, бяха сърдечни и услужливи.
­ Е, има някои въпроси на планетарната сигурност, които трябва да останат поверителни, господин Брийн. Сигурен съм, че разбирате това.
­ Да.
Той дръпна от пурата си и ми се усмихна.
­ Добре. А сега нека ви попитам: как върви проучването ви? Кога очаквате да започнете писането на книгата си?
­ Когато получа отговорите на някои трудни въпроси, сър ­ отвърнах колебливо, ­ част от които само вие можете да ми дадете.
­ Казах ви и при първия ни разговор, господин Брийн, че няма да скрия нищо от вас. Винаги държа на думата си. Може да ме питате, каквото поискате.
­ Трябва да си призная, че не знам как точно да подходя, сър. Вие сте президент на цяла планета и към вас трябва да се отнасят с необходимия респект, а някои от въпросите ми са... разбирате ли...
­ Бихте ли казал при други обстоятелства, че са недискретни? ­ попита Пепон с развеселена усмивка.
­ Да.
Запали пурата си и ме изгледа.
­ Забравете за недискретността, господин Брийн. Искам в световете на Републиката да се разпространява истинската ми биография. Ако ще пишете някой хвалебствен том като онези, които можете да намерете във всяка книжарница на Беренджи, нито един представител на вашата раса няма да му повярва. Пепони има нужди от туристи и инвеститори, но не може да ги привлече с лъжи. ­ Той дръпна от пурата си и издуха гъст облак дим към тавана. ­ Трябва да разберете, господин Брийн, че нищо от това, което ще напишете в книгата си, не е в състояние да повлияе на репутацията ми сред моя народ. Първо, ако по някакви причини то е вредно за мен, те няма да го повярват и второ, не смятам да се продава на Пепони.
­ Искате да кажете, че няма да я разпространите тук?
­ Казвам, че ще бъде написана да рекламира Пепони, следователно няма защо да се продава тук.
­ Не ми го казахте при първия ни разговор.
­ Не ме попитахте. Не се притеснявайте, господин Брийн: нито банковата ви сметка, нито името ви ще пострадат от написването на тази книга. А сега задайте си въпросите и аз ще им отговоря.
Искаше ми се да поспоря с него, но разбрах, че е безсмислено. Независимо какъв издател публикуваше книгата, ако Пепон не искаше тя да се продава на Пепони, така и щеше да стане. Нямаше по-висша власт, към която да се обърна. Трябваше да я напиша при неговите условия или да си тръгна от кабинета му ­ а след като моята репутация бе изградена изцяло върху Пепони, знаех, че не мога да се откажа от тази работа, независимо как беше променил условията на споразумението ни.
­ Имате ли нещо против, ако запиша отговорите ви? ­ Поставих моето устройство на бюрото му.
­ Не.
Пуснах касетофона и започнах с въпроса за датата на раждането му, тъй като бях намерил четири отделни дати в различните материали, които събрах. Той призна, че не знае.
­ Роден съм в семейство на неграмотни земеделци, които не са имали свой календар, какво остава пък да са познавали календара на Републиката. Всъщност годината на богодите започва и свършва с дъждовния сезон и тъй като вали два пъти в годината, според техните сметки съм на двеста и осемдесет години. И след като трябва да имам рождена дата, произволно си избрах 1798 от Галактическата ера.
­ Имахте ли някаква определена причина да изберете точно тази година?
­ В общество, където мнозина умират млади, моят народ почита всеки, който доживее дълбока старост. Следователно си избрах дата преди началото на века от Галактическата ера. ­ Изведнъж се ухили. ­ Това ме прави по-стар.
След това го попитах за обучението му на Пепони и Делурос VIII. Каза ми, че на Пепони е изучил ограничения брой предмети, разрешени на местните жители, но щом стигнал на Делурос, започнал да учи главно политика и извънземна история.
­ Защо извънземна история?
­ Защото исках да видя как другите подчинени раси са извоювали свободата си. ­ Бърза усмивка премина по лицето му. ­ Можете да си представите разочарованието ми, когато научих, че повечето въобще не са я получили.
­ Защо правителството ви арестува, когато се върнахте?
­ Първия път ли? Защото разбраха, че има недоволство сред моя народ и мислеха да го потушат, като вкарат в затвора най-видния им лидер. Знаете ли ­ добави той, ­ че когато не можаха да ме обвинят в друго престъпление, измислиха, че съм откраднал пари от Планетарния съюз на Пепони? Снеха обвиненията и ме освободиха след седмица, когато правителствените одитори потвърдиха, че в сметката ми има само осемстотин кредита.
­ А колко имате днес? ­ попитах, изучавайки лицето му.
­ Нямам представа ­ отвърна небрежно той. ­ Всеки, който знае колко пари има, няма много.
­ Бихте ли казал, че имате повече от сто милиона кредита?
­ Определено.
­ Половин милиард?
­ Наистина не знам ­ отговори той. ­ Само предполагам.
­ И как ще обясните такова огромно богатство с оглед на факта, че Пепони е бедна планета и милиони от жителите є тънат в крайна нищета?
Той се наведе напред, сложи лактите си на огромното лакирано бюро и стисна ръце.
­ Господин Брийн, има разлика между ограбването на народа, както толкова много тирани са правили във вашата Република, и инвестирането в него, както правя аз на Пепони. Нямам тайни сметки на Делурос VIII или на Земята. Моите пари са тук, на Пепони, и те работят в полза на народа.
­ Бихте ли ми обяснили как по-точно работят, господин президент? ­ попитах, учуден, че е толкова прям в отговорите си досега.
­ Разбира се. Сигурен съм, че вече знаете ­ аз притежавам единствената пивоварна на планетата. Имаме деветнайсет клона на двата главни континента, още един на Връзките, а скоро ще открием един и на Прашната купа. Пивоварната дава работа на почти трийсет хиляди от моя народ, а още осем хиляди работят в бизнес, свързан с нея ­ от печатането на етикетите и производството на опаковките до транспортирането на готовия продукт.
Той замълча да подреди мислите си, защото отговорите му се записваха.
­ Ако чужда корпорация беше построила пивоварната, главните ръководни длъжности щяха да са недостъпни за моя народ. С местен собственик стана точно обратното ­ ние не наемаме и един човек. Освен това ако беше чужда компания, печалбите щяха да се пренасочат в други предприятия, повечето от тях в светове на Републиката. Но тъй като според закона нямам право да ги инвестирам на друг свят, аз ги реинвестирам на Пепони и така създавам още индустрия и работни места. ­ Усмихна се. ­ Това отговаря ли на въпроса ви?
­ Не съвсем. Противоречи на условията, които видях в Балимора, където вашият народ работи в мините и фабриката, собственост на хора.
­ Това е съвършено различна ситуация, господин Брийн ­ отвърна Пепон. ­ Те повишиха представители на моя народ до ключови позиции във фабриката за хранителни продукти, а мините са всъщност собственост на правителството на Пепони и просто са дадени под наем на човешкото ръководство, всички членове на което са жители на Пепони... Всяка година прекарвам месеци по други светове да насърчавам точно този тип инвестиции. Имам ограничен успех, но повечето корпорации искат собствените им хора да управляват концерните им и много малко се съгласни да наемат собственост от правителство на друга планета. Това е една от причините за тази книга, господин Брийн: да ги убеди, че Пепони е стабилен свят, който заслужава тяхното внимание.
­ Наистина ли е стабилен? Споменахте проблеми със сентабелите.
­ Проблемите са решени.
­ Останах с впечатлението, че са били решени поради силата на вашата личност и високото мнение, което народът ви има за вас. А дали това положение ще ви надживее?
­ Законът няма да умре с мен, господин Брийн ­ каза твърдо той.
­ Не мислех толкова за закона, колкото за възстановяване на племенността.
­ Това е област, където чувствам, че имаме истински напредък ­ каза той с нотка на гордост. ­ Четиринайсетте министри в моя кабинет са представители на дванайсет различни племена. Никога не съм имал богода за вицепрезидент. Ако не направя нищо друго по време на президенството си, поне ще превърна племената на Пепони в обединен единен народ. Ще запазят племенната си същност и обичаи, но ще действат в името на доброто на планетата.
­ И все пак нито един сибони не е заемал пост, изборен или по назначение, в правителството.
Той въздъхна.
­ Сибоните са невероятно непокорни, но не съм се отказал от тях. Ще дойде ден, когато някой сибони ще седне в кабинета ми.
­ Сигурен ли сте, че тази политика ще продължи след смъртта ви?
­ Всичките ми подчинени споделят моята гледна точка за света. А имаме и много талантливи млади политици, които се заклеха, че ще продължат политиката ми.
­ Но най-добрите от тях сякаш са изчезнали ­ отбелязах.
Той ме изгледа, сините хрилоподобни линии на врата му потъмняха.
­ В убийство ли ме обвинявате, господин Брийн?
­ Не ви обвинявам в нищо, сър. Просто очаквам да предложите разумно обяснение за тяхното изчезване.
­ Разбира се ­ отвърна той и имах чувството, че повтаря този отговор наизуст. ­ Трябва да разберете, че не ме е страх от политически съперник. Аз съм доживотен президент и моите сили за сигурност нямат равни на себе си. Не мога да се стремя към по-висок пост или по-голяма власт и въобще не се страхувам, че ще ме убият... Обаче тъй като беше направен опит да ми отнемат живота преди да поема поста, много от моите последователи се опасяват, че ще има още подобни опити и че евентуално един от тях ще бъде успешен. ­ Отново млъкна и ми хвърли бърз поглед, за да види реакцията ми. ­ Не знам какво се е случило с шестимата политици, които изчезнаха. Предполагам, че са били убити, а телата им скрити. Подозирам, че тези престъпления са извършени заради мен от някои лоялни, но заблудени мои поддръжници. Във всеки случай подкрепих с цялата си власт тези, които разследваха случаите, но престъпниците никога не бяха арестувани.
Чудех се как ще се приемат тези отговори на Делурос VIII или Земята и дали някой някога щеше да повярва, че Буко Пепон не би узнал всяка тайна на своята планета.
Пепон запуши пурата си замислено и после продължи:
­ В случая със Сам Джимана, когото обичах като син, наистина открихме виновника, един низш служител соротоба, който беше съден, признат за виновен и екзекутиран.
­ Един от изселниците на Бартън IV ­ казах, за да не докарам беля на Мастерсън или Уесли, ­ предположи, че е бил осъден, макар и невинен, а после екзекутиран толкова бързо, защото ако някой богода е бил свързан с престъплението, племето кия щяло да оттегли подкрепата си към правителството.
Пепон се намръщи.
­ Това е измислица, господин Брийн ­ изрече сурово той. ­ Правителството може да работи със или без подкрепата на племето кия. Престъпникът си призна и преди да напуснете планетата, ще ви дам копие от подписаното признание.
­ Благодаря ви, сър. ­ Почувствах, че всеки допълнителен въпрос по тази тема ще се изтълкува като заяждане, а не като проучване. Неговият отговор щеше да влезе в книгата какъвто го получих и читателите щяха да решат дали да му повярват или не.
Пепон ме изгледа, вертикалните му зеници се свиваха и разширяваха, а лицето му бе твърде нечовешко за мен, за да позная дали е раздразнен или просто развеселен.
­ Хайде сега, господин Брийн ­ каза накрая той. ­ Сто на сто трудните ви въпроси не са свършили.
­ Не са, сър ­ отвърнах. ­ Вие сте главният собственик на земя в Зелените земи, нали?
­ Да ­ отговори без колебание. ­ Синдикатът “Вейнмил” е вторият по големина, но се надяваме, че един ден правителството ще може да изкупи земята от тях.
­ Колко акра притежавате?
­ Не знам. Предполагам, че собствеността ми възлиза на двайсет процента от цялата земя.
­ Как ще обясните факта, че на половината от богодите са им отказани парцели от наследствената им земя?
Пепон ме изгледа продължително.
­ Нека аз ви задам един въпрос, господин Брийн ­ рече накрая.
­ Добре.
­ Какво мислите, че ще стане, ако дам цялата си собственост на онези богоди, които в момента са без парцели в Зелените земи?
­ Предполагам, че ще са благодарни.
­ Вие сте целенасочено недосетлив, господин Брийн ­ каза без раздразнение той. ­ Ще ви кажа какво точно ще се случи. Първо, ще се преместят върху земята. Второ, ще започнат да я обработват земята без познания по ротация на културите и контурно земеделие. И накрая, когато децата пораснат и техните семейства се нанесат на земята, те ще я разделят. ­ Той замълча и отново ме изгледа. ­ И след десет или петнайсет години Зелените земи ­ най-продуктивната обработваема земя на цялата планета, ще бъде просто безкрайна редица двуакрови парцели в ръцете на дребни фермери, които не могат да си позволят да купят такива основни неща като тор или препарати против насекоми, да не говорим за хибридни култури, които да дават по-висок добив.
Отново млъкна и всмукна дълбоко от пурата си.
­ Господин Брийн, никога не съм крил факта, че около двайсет милиона от моя народ гладуват в момента, повечето от тях на Големия западен континент. Ако не им доставям продукти от моите земи, този брой можеше вече да е трийсет милиона.
­ Не искам да ви противореча, сър ­ започнах предпазливо, ­ но видях вашите ферми и в повечето от тях се отглеждат единствено чай и захарини.
­ Чаят се продава на Републиката и печалбите се реинвестират на Пепони. А захарините се търгуват с близките светове за хранителни продукти, от които моят народ се нуждае.
­ Можете ли да ми покажете документи за това, сър?
­ Не ми ли вярвате? ­ попита тихо, но поглеждайки огромното му тяло и блестящите нечовешки очи, останах с впечатлението, че въпросът не е зададен с добри чувства.
­ Не е важно в какво вярвам аз, господин президент ­ подбрах думите си внимателно, ­ а в какво ще повярват читателите.
­ Разбирам ­ каза бавно той, сините черти отстрани на врата му станаха тъмнолилави. ­ Много добре, господин Брийн, ще помисля как да ви предоставя необходимата документация.
­ Благодаря, сър.
­ Друг въпрос?
Поведохме дискусия за икономическите трудности на Пепони. Планетата имаше прекалено слаб износ, внасяше твърде много жизненоважни стоки и едва плащаше лихвите на огромните си дългове към Републиката. Призна сериозността на проблемите и поразмишлява по какъв начин Пепони може да се справи с тях и вероятно да ги разреши: развитие на Големия западен континент и Прашната купа, свободен икономически съюз с други четири наскоро освободени свята, различни ограничителни програми.
Всичко бяха временни мерки. В края на краищата той чувстваше, че Пепони може да стане платежоспособна само ако започне да използва обработваемата си земя по-добре и да намери начини да разработи онези площи, които бяха в бедствено състояние.
Това значеше ли, че ще се отърват от бифкейковете и изхранващите само себе си фермери? Евентуално земеделието за самопрехрана ще трябва да се ликвидира, съгласи се той, но неговото правителство не може да изхвърли богодите и другите племена от тяхната земя, при условие че толкова много милиони от народа са вече гладни. Ако намереше начин да разработи и напои Прашната купа, тя щеше да нахрани цялата планета ­ но дори човешката технология не можеше да се справи с тази задача засега. А и той имаше сериозни опасения срещу даването на прекалено много власт на хората да преправят планетата му, въпреки че това можеше да е единствената възможност на Пепони в далечна перспектива. За бифкейковете не беше толкова категоричен. Разбираше вредата, която нанасят на земята, но те бяха станали неразделна част от ежедневието и икономиката на Пепони, затова все още не беше осъзнал нуждата от борба за премахването им от наистина чуждата им околна среда.
Попитах го дали е обмислял възможността за добиви от моретата. Беше предприел стъпки в тази посока, но средствата за построяване на толкова много рибни ферми, че да подобрят поне малко проблемите на Пепони с глада, се оказали твърде големи. А щеше да е необходим и допълнителен капитал за построяване на система от пътища, които да позволят ефикасно разпределение на крайния продукт. Освен това, беше свидетел на изчезването на земните кораби и саблерозите и това бе дало своето отражение върху него. Сериозно се съмняваше, че риболовът може да даде прехрана на милиардите, които съвсем скоро ще имат нужда от нея. Щом земните кораби изчезнали от Пепони, според него същото можеше да се случи и с рибата.
Помълчахме няколко минути, докато Пепон позвъни на един слуга с ливрея да донесе коняк, и тогава започнахме последната част от интервюто.
­ Чух за някои от подвизите ви от Тонка и от други и се чудя дали не можете да ми ги разкажете със свои думи.
­ С удоволствие.
­ Нека да започнем с оня път, когато сте отишъл в Марачи в племенните одежди на соротобите.
Той се усмихна и изглежда се отпусна, докато ми обясняваше случката. Разказа ми и за затвора в Балимора. За самотата и често обземалото го безсилие, когато водил самотната си кампания за независимостта на Пепони през петнадесетте години на Делурос VIII. За ролята си в сключването на различните мирни договори, подписани под покровителството му на Пепони. За спомените си от детството в Зелените земи. За ужасното чувство на вина, което го обзело, когато разбрал, че последните земни кораби са убити от собствения му народ по време на неговото президентство. За радостта от възнаградените му усилия, когато обявили независимостта на неговата планета.
През цялото време, докато го слушах, се опитвах да съпоставя този Пепон с другия, който без съмнение печелеше от собствеността си в Зелените земи и вероятно беше заповядал да убият седем от политическите му съперници. Накрая реших, че единственият начин да го преценя е, като сложа на везните добрите и лошите му дела ­ и според този критерий май беше по-добър от повечето хора.
­ Ние не сме първата планета, която получава независимостта си от Републиката ­ продължи той, ­ и мисля, че е разумно да се поучим от грешките на другите. Някои от тях лишиха цялото си човешко население от собственост и граждански права и техните икономики неизменно пострадаха. Лодин IХ така закъса откъм технологии, че накрая помоли хората да се върнат и създаде толкова благоприятни данъчни облекчения, че мнозина наистина се върнаха... Реших, че това няма да се случи на Пепони. Хората са дошли тук, подбудени от Републиката, и сметнах, че не трябва да ги държим лично отговорни за колониалния период от нашата история. И ако искат да останат и да работят за доброто на Пепони, да инвестират в икономиката ни и да споделят техническите си познания с нас, ние ще ги приветстваме и ще им дадем гражданство. ­ Пурата му пак бе изгаснала, но този път той просто я запали отново. ­ Около половината от хората напуснаха, но другата половина са все още тук, четвърт век по-късно. Справиха се добре с новите условия на Пепони и самата планета напредна много с тяхна помощ.
­ Това е невероятна позиция ­ казах съвсем откровено, ­ като се има предвид как са се отнесли с вас самия. ­ Миналото си е минало ­ отвърна той с искреност, която би прозвучала доста фалшиво от устата на всеки човек, когото познавах. ­ Имах време да обмисля и планирам новото общество, докато бях в затвора ­ а и понеже бях там, никой не можеше да ме обвини за издевателствата на калакалите.
­ Мисля, че вие наистина сте удивителен, сър. Постоях в килията за около пет минути и ме хвана клаустрофобия. Не мога да си представя как сте оцелял.
­ Образът на бъдещата Пепони ме поддържаше ­ отговори той.
­ И сега вие осъществихте този образ.
Той поклати глава.
­ Не, господин Брийн. Може и да имам голямо его, но не чак толкова голямо. Все още имаме проблеми. Не сме развит свят и се налага да се научим да храним народа си. Да го научим да чете и пише, да забрави племенността и някак си, някак си, аз трябва да намеря начин да ги накарам да опазят земята, която храни всички ни. Ако има достатъчно време обаче, никой от тези проблеми не е неразрешим. ­ Той въздъхна и още веднъж внезапно осъзнах напредналата му възраст. ­ Но не бих живял никъде другаде и не бих търсил никакви други предизвикателства. Едуард Нгана, пионерът, приземил се пръв тук, много мъдро е избрал да нарече този свят Пепони.
­ Значи имате чувството, че е рай?
­ Не съвсем, господин Брийн ­ отвърна той със самоуверена усмивка. ­ Но ако Всемогъщият Господ реши да ми даде още само двайсет години, ще го превърна в рай.