Лира Принт
Майк Резник
Раят
Начало

Следобед


Минаха три години след посещението ми в дома на Аманда Пикет на Бартън IV.
През това време излезе биографията на Хардуик,
без да предизвика почти никакъв интерес. И до днес не зная защо. Някои критици твърдяха, че трудно може се съчувства на човек, изкарвал прехраната си с убиване на животни и вероятно застрелял последния саблерог на Пепони, както сам признава в иначе увлекателните си истории. Но каквито и да са причините, книгата се появи само на Делурос VIII и бързо се забрави. Дори дисковете и касетите не се разпространиха извън системата Делурос преди разпродажбата им на намалени цени и си помислих, че това е краят.
Следващият ми проект имаше по-голям успех. “Изселниците” беше сборник от устните спомени на преживелите Кризата на Пепони. За начало сложих кратък исторически увод за периода, а след него подредих разкази от първа ръка ­ думите на Крофърд, Уилкс и още двадесет и един изселили се от Пепони, съгласили се да споделят спомените си с мен. Надявах се да убедя Аманда Пикет да прочете ръкописа и да добави собствените си коментари като последна глава, но преди да успея да говоря с нея, разбрах, че е починала при пътна злополука на Бартън IV. Но дори без нейната помощ книгата получи значително признание от критиката и бързо се разпродаде.
Тогава моят издател реши да се възползва от известността на “Изселниците” и издаде биографията на Хардуик под ново заглавие ­ тя също започна да се продава добре.
Така внезапно, без дори да съм се приближавал на по-малко от 200 светлинни години до Пепони, се оказах доста търсен във връзка с него. Започнаха да се трупат молби за статии за земните кораби, за Хардуик, за лова, за Кризата и буквално за всички аспекти от живота на Пепони. Приех четири от предложенията на най-престижните клиенти, изпратих материалите си и с чувство за заслужена почивка заключих апартамента си и прекарах един месец на планетата Брендиуайн по Вътрешната граница, наслаждавайки се на морето и слънцето.
Когато се върнах вкъщи, намерих много интересно съобщение на компютъра си. Кабинетът на президента на Пепони предлагаше да поеме разноските по пътуването ми до планетата, за да дискутираме проект, който, както ме уверяваха, щеше да е от взаимна полза. Ако предложението ме интересуваше, трябваше да се обадя на човек на име Иън Мастерсън, който да уреди пътуването и настаняването ми, както и да ми бъде личен екскурзовод по време на престоя ми там.
Приех веднага. Така или иначе смятах да посетя Пепони ­ чувствах се прекалено неловко да ме представят за експерт по въпросите на свят, на който никога не съм стъпвал. Седмица по-късно от местния космодрум ме уведомиха, че билетът ми е готов, а полетът е след три дни. Изпратиха ми и списък за необходимите имунизации и лекарства, както и името на местния лекар, уведомен, че трябва да изпрати сметката на правителството на Пепони.
Бях целият изпободен, когато се качих на космическия кораб, и единствено сънят през първите два дни ме накара да се почувствам остатъчно добре, за да проуча забавленията, предлагани на борда. Срещнах три млади жени, завърнали се току-що от Северна точка ­ свят по Вътрешната граница, които бяха като омагьосани от новонаучената извънземна игра джабоб. Научиха и мен и няколко приятни дни минаха в игра с тях, преди да слязат на Барсоти V. Следващата седмица от пътуването изкарах в камерата за дълбок сън.
Събудиха ме около пет часа преди да се приземим на Пепони и изведнъж си спомних защо толкова мразя да използвам тази камера. Метаболизмът на тялото ти се забавя до минимум, но не спира ­ иначе не би оживял, и когато се събудиш, буквално умираш от глад. Мускулите са атрофирали и им трябват десетина минути да се отпуснат, преди да започнеш да ходиш без болка, а дотогава вече си готов да загризеш и гредите на кораба. Щом се озовеш в трапезарията, преяждаш неимоверно и изкарваш последните си часове в корабната лечебница, където изслушваш неизменната лекция на развеселения лекар за необходимостта от самоконтрол, преди да облекчи болките в стомаха ти.
Когато отново се почувствах здрав и читав, пътниците бяха прехвърлени на совалка за планетата. Опитах се да различа континентите, докато се приближавахме ­ Големия източен, Големия западен, Ледените бокали и Прашната купа, но имаше прекалено много облаци, за да видя нещо друго освен Северния леден бокал. Скоро започнахме да се спускаме и няколко минути по-късно минах през херметическата камера за излизане на планетата, последван от спътниците си ­ повечето от тях бяха дошли да прекарат ваканцията си, въоръжени с изключително скъпи холокамери. Пътеката ни отведе в главната зала на космодрума.
След това чаках на опашка, докато местни жители във внушителни униформи проверяваха всеки паспорт и почти всеки багаж. Повечето пътуващи местни жители преминаха направо, но пътниците от другите светове обикновено срещаха известни трудности. Един от инспекторите намери нов тип телескопични лещи, каквито явно не бе виждал преди, вдигна ги и ги прехвърли няколко пъти в ръцете си, опитвайки се да разбере какво представляват, накрая натисна едно копче на компютърното табло. Дойде друг местен жител с пищна униформа с отличителните знаци на летищната охрана, към него се присъедини втори инспектор и тримата оглеждаха лещите около десет минути, обсъждайки дали са части за снайпер на вероятен убиец.
Най-накрая върнаха лещите на собственика им и го пуснаха, а после пристъпих аз и подадох паспорта си.
­ Добре дошли на Пепони ­ каза инспекторът на развален земен език.
­ Благодаря.
­ По работа или на почивка?
­ По работа.
Той ме изгледа, сякаш се опитваше да разбере същността на работата ми, после сви рамене и подпечата паспорта ми.
­ Следващият! ­ извика той, а аз преминах към чакалнята. Доближиха ме трима местни жители, които въпреки че не говореха земния език, очевидно бяха решени да ми носят багажа.
­ Не, благодаря ­ отказах, оглеждайки се за някого, който може да е Иън Мастерсън.
Те бяха много настоятелни и дори имахме кратка схватка с единия от тях, когато се опита да вземе пътната ми чанта.
­ Чакам някого ­ издърпах я от него и тръгнах към един стол.
Последваха ме, продължавайки да говорят на своя си език, и останаха при мен още около пет минути, докато накрая разбраха, че нямам намерение да се помръдна. Тогава, един по един, се оттеглиха в търсене на друг турист с багаж.
Няколко екскурзоводи обикаляха наоколо с огромни напечатани надписи над главите си. Един от тях беше “Обиколки Саблерог”, друг “Ваканции Земен кораб”, трети “Екскурзии Пекана” и така нататък. Постепенно към тях се присъединяваха различни туристи, разпознавайки имената на компаниите, с които бяха сключили договори.
Накрая слаб жилав петдесетгодишен блондин със светлокафяви шорти и подобна риза се приближи до мен.
­ Матю Брийн?
­ Да?
­ Аз съм Иън Мастерсън ­ протегна ми ръката си той. ­ Съжалявам, че закъснях, но трафикът навън е ужасен. ­ Погледна към двата ми куфара. ­ Това ли е всичкият ти багаж?
­ Да.
Той излая нещо на диалект, който никога преди не бях чувал и двама местни жители веднага се приближиха до нас. Даде още една команда и всеки от тях взе по една от чантите ми.
­ Уредих да отседнеш в хотел “Роял”. Имаме няколко нови, но те само промениха пейзажа. Обслужването е ужасно и не получаваш нито една от специалните услуги на Пепони... Ще отседнеш в същия апартамент, който преди време е използвал Джони Рамзи. ­ Той се усмихна. ­ Разбира се, преустройвали са го четири или пет пъти оттогава, но все още в него се чувства атмосферата на доброто старо време.
Поведе ме към големия паркинг, спря до една кола и посочи багажника, където двамата носачи натовариха багажа. После им подаде по банкнота от един кредит и ги изпрати обратно на летището.
­ Не можеше ли само един да ги донесе? ­ попитах, когато се качихме в колата.
­ Разбира се. Но тогава другият нямаше да яде тази вечер ­ вашата совалка беше последната за днес. ­ Обърна се към мен. ­ Докато беше на летището, не забеляза ли местни жители да изпълняват на ръка работа, с която една машина би се справила по-добре? Това, от което Пепони има нужда, са повече неквалифицирани работни места, а не по-малко.
­ Разбирам ­ отвърнах внимателно. ­ Между другото, как се обръщате към местните жители? Предполагам, че синьохриковци и дигита вече не са уместни?
Той се усмихна.
­ Можеш да ги употребиш, само ако си застрахован и искаш непременно да умреш. Не, в последно време ги наричаме пепони.
­ Пепони ли? ­ повторих любопитно.
­ Предполага се, че Буко Пепон е Бащата на свободата ­ и след като фигуративно всички са деца на Пепон, решиха, че искат да ги наричаме пепони. Причинява доста объркване обаче.
­ Представям си.
Запали колата и започна да маневрира из гъстия трафик на космодрума. Изведнъж видях град Беренджи на няколко километра пред нас, издигащ се сред обкръжаващата го савана.
­ Забележително ­ отбелязах, докато минавахме покрай малко стадо от среброкожи, които ни оглеждаха по-скоро отегчено, отколкото любопитно.
­ Наистина беше ­ съгласи се Мастерсън, ­ преди да се превърнем в Мека за застарели бизнесмени и техните полудели семейства с камери. ­ Той се ухили. ­ Знаеш ли, че отчасти ти си отговорен за всичко това?
­ Така ли?
­ Никой не бе чувал за Аугуст Хардуик преди твоята книга. Сега всеки иска да види местата, за които споменаваш.
­ Трябва да се извиня или да се окича с лаври?
­ Зависи с кого говориш по въпроса ­ отвърна уклончиво Мастерсън и посочи към самотен гръмотръс, който пасеше спокойно на петдесет метра от пътя. ­ Когато дойдох тук преди трийсет години, можеше да се види някоя случайна котка-демон да дебне из улиците или на път от космодрума към града да се мине покрай петдесетина земни кораба. Най-високата сграда в Беренджи тогава беше четириетажната банка “Делурос”. ­ Той изкриви лице, гледайки напред. ­ А я се отледай сега! Само високи хотели и служебни сгради. ­ Изсумтя презрително. ­ Все едно си на Сириус V, Рузвелт III или Златника, а не на Пепони. Надявам се да ми позволят да ти покажа истинския Пепони.
­ Което ме навежда на един въпрос.
­ Какъв?
­ Защо съм тук и по чия молба?
Той ме погледна изненадано.
­ Не знаеш ли?
Поклатих глава.
­ Знам само, че кабинетът на президента плаща сметките и че ти си моят екскурзовод и, доколкото разбирам, компаньон. Надявах се ти да ми кажеш нещо повече.
­ Няма начин ­ отвърна Мастерсън, после ми хвърли един бърз поглед. ­ Винаги ли се втурваш през половината галактика, без да знаеш кой иска да се срещне с теб?
­ Не. Но отдавна ми се искаше да посетя Пепони и това беше чудесна възможност... Не искам да проявявам нахалство, но не знаеш ли за кого работиш?
­ Работя за Буко Пепон.
­ Като какъв?
­ Бодигард.
­ Има ли нужда от такъв?
­ Не още ­ отвърна Мастерсън. ­ Но рано или късно някой от дигитата ще реши, че може да свърши по-добра работа от Пепон, и тогава той ще се нуждае от всичките бодигардове, които може да си осигури.
­ Забелязах, че току-що използва термина “дигита”. Мислех, че въобще не се одобрява тук.
­ С тях не говоря така ­ отвърна той. ­ Само с хората.
Продължихме в мълчание няколко минути, през които изучавах околностите ­ видях животно в редките храсти и самотен местен жител да пасе стадото си бифкейкове. Жилищата бяха или сламени колиби, или разнебитени стари бараки, на повечето от които липсваха прозорци и дори врати. Никъде не се виждаше боклук, затова заключих, че тукашните вредители ­ нощните убийци, вечерните щъркели и другите такива, го изяждат всяка вечер, а вероятно и някои от по-гладните местни жители им помагат.
­ Знаеш ли ­ обади се накрая Мастерсън, ­ обзалагам се, че Стареца те е извикал.
­ Стареца?
­ Буко Пепон.
­ Мислех, че всички са против използването на човешки имена и прякори за местните жители.
­ За всеки друг местен жител ­ да ­ подчерта Мастерсън. ­ Но не и Буко Пепон. Той е един диг, с когото човешката раса би се гордяла. ­ После се ухили. ­ Освен това обича да го наричат Стареца, Бог знае защо.
­ И ти мислиш, че самият Пепон иска да ме види?
­ Логично предположение.
­ Не ти ли каза?
­ Има доста по-добри начини да запълва времето си от разговори със службата за сигурност. Получавам заповедите си по каналния ред.
­ Тогава защо мислиш, че Пепон иска да ме види, а не някой друг? ­ настоях.
­ Това, че не ти разпънахме червен килим или че не накарахме десет хиляди пепони да се правят на войници в някоя идиотска церемония в чест на пристигането ти... Стареца е уверен във властта си и не държи на помпозността и формалността като своите подчинени. ­ Мастерсън се изсмя. ­ Трябва да видиш срещите, които провежда с членовете на кабинета си. Всички освен него изглеждат като на маскараден бал с онези безупречно изгладени военни униформи и редици с медали, сякаш са водили бойни действия, по-големи от битка срещу шайка разбойници с копия. Един от тях дори забравя в кой век сме и понякога се появява на заседанията с напудрена перука!
­ А Пепон?
­ Обикновено носи само костюм. А наметалото от саванния дявол е само за церемониални случаи. Доста разумно ­ добави той. ­ Това проклето нещо тежи ужасно. Сигурно страшно се поти, щом го сложи.
­ Имаш ли някаква идея за какво ме вика? ­ попитах.
Мастерсън вдигна рамене.
­ Кой знае? Не се доверява на своя кабинет, камо ли на чуждоземните си бодигардове.
­ Кога ще го видя?
­ Ще изпрати за теб. Ако приемем, че наистина Стареца иска да се срещне с теб. Откъде да знам, може би министърът на културата иска да организира панаир на книгата.
Стигнахме до покрайнините на Беренджи и продължихме през най-лошите бедни квартали, които съм виждал.
­ Същински коптори ­ обади се Мастерсън.
­ Моля?
­ Преди двайсет и пет години всичко това беше савана ­ обясни той. ­ Веднага след обявяването на Независимостта дигитата започнаха да напускат фермите и да си търсят работа в града. ­ Отново изсумтя презрително. ­ Едва ли би предположил, че нещо може да се съсипе толкова бързо, нали?
­ Колко местни жители живеят в Беренджи?
­ Около милион ­ отвърна Мастерсън. ­ Плюс около шейсет хиляди хора и още пет хиляди представители на други раси. Повечето от другоземците са, както местните ги наричат, “Чудо за две години”.
­ Какво е чудо за две години?
­ Бизнесмени, преместени тук за две години. Никога не научават езиците, не виждат нищо друго освен Беренджи, не се събират с другите жители. Просто влагат своето време, вземат парите и си тръгват. ­ Внезапно посочи към малък каменен кръст по средата на градския парк, който отчаяно се нуждаеше от реконструкция. ­ Виждаш ли го?
­ Да.
­ Това е гробът на Риса Грийн.
­ Наистина ли? ­ възкликнах. ­ Чел съм и съм слушал толкова много за него, а така и не научих как е умрял.
­ След като жените и децата се преместили в Беренджи по време на Кризата, той се досетил, че ще се нуждаят от мляко, понеже всички животни останали в Зелените земи. Така че започнал бизнес с доставка на мляко. ­ Мастерсън се изкиска. ­ Било си е гледка, този деветдесетгодишен мъж с ловджийска пушка върху фургона с мляко по пътя към Беренджи... Казват, че е забогатявал осем или девет пъти на Пепони. Колкото и пъти да го е правил, това му било за последно. Един ден, около две години след обявяването на Независимостта, стар шаман на богодите му казал, че ще умре до седмица. Тогава се отървал от всичката си собственост, продал бизнеса си, казал сбогом на всичките си приятели и се настанил вкъщи да чака. Умрял три дни по-късно, поне така са ми казвали. Повечето богоди не искали гробът му да се отбелязва по някакъв начин, защото още помнели Кризата и били доста самоуверени във връзка с Независимостта, но Стареца казал, че не могат да обърнат гръб на историята си и независимо дали им харесва или не, Риса Грийн е част от нея. Така че го погребали тук, в бедните квартали, заобиколен от неговите богоди, и нарекли мястото Парка на Грийн.
Той зави рязко и изпсува тихо, защото едно дете пребяга през улицата, после продължи:
­ Повечето от хората мислят, че е направо отвратително да погребат Риса в най-бедната част на града. Но както и да е, последната дума пак е негова. Оказало се, че земята, върху която е разположен паркът, му принадлежи, и сега двете му племенници от Алфа Прего III получават годишна рента от правителството.
­ Използвач до край ­ изтъкнах.
Щом влязохме в Беренджи, чийто център приличаше на всеки друг голям град, Мастерсън се зае да ми посочва различни забележителности: хотел “Екватор”, магазина, построен на мястото на стария развлекателен клуб “Далианс”, предишната къща на губернатора (сега музей), няколко други сгради от времето на Кризата, а накрая спряхме пред стара, но грижливо поддържана двуетажна сграда.
­ Пристигнахме ­ съобщи той, подсвирна през прозореца и изчака двама пепони да дойдат и да вземат багажа ми.
­ Значи това е хотел “Роял”. ­ Вперих поглед в огромния вход и малкия ресторант отвън.
­ Отправна точка за повече сафарита, отколкото можеш да си представиш ­ рече той. ­ А сега да влезем и да те регистрираме.
­ И ти ли си отседнал тук?
Той поклати глава.
­ Имам си собствен дом в предградията.
­ Ами нека се регистрирам и ще отидеш да си вършиш работата.
­ Изключено.
­ Защо?
­ Първо, защото ти си моята работа, и второ, въпреки че официалният език на Пепони е земният, ще се изненадам, ако поне пет процента от местните жители знаят повече от десет думи от него.
После отиде до рецепцията, позволи на компютъра да сканира паспорта и личния ми знак, каза нещо на богодски, както предположих, проведе кратък разговор с двама чиновници, изсмя се веднъж и се върна с озадачена усмивка на лицето си.
­ Ти си в стая 215.
­ Какво беше това?
­ Кое?
­ Какво беше толкова смешно?
­ О, това ли? Началникът мисли, че не приличаш на писател.
­ Ами? ­ възкликнах изненадано. ­ А как трябва да изглежда един писател?
­ Единственият, когото си спомни, е Дамиен Дуатре, написал няколко бестселъра за Калакала. Як, мускулест и загорял мъж, който наглед можеше да се пребори и с котки-демони. Понеже е единственият случай, когато чиновникът се е докосвал до книга, съвсем естесвено е да мисли, че всички писатели са такива. Освен това Дуатре имаше голям увиснал черен мустак и той искаше да знае кога ще пораснеш, за да си пуснеш такъв. На това се засмях... Двама пепони ще занесат багажа ти в стаята. Хайде, ела да те разведа из хотела.
­ Благодаря. Писал съм толкова много за това място, че ще е истинско удоволствие да се разходя из него накрая.
­ Не е толкова луксозен, колкото останалите хотели, но преди много време е бил единственият върху цялата проклета планета.
Преведе ме през няколко свързани двора, показвайки ми различните паметни плочи, отбелязали посещенията на известни лидери на Републиката. После ме отведе в специалната зала, където бяха изложени звуковите пушки на Фуентес, Хакира, Джони Рамзи и Риса Грийн, както и патрондаша, принадлежал някога на Аугуст Хардуик. Из целия хотел бяха разпръснати между сувенирните магазини, баровете и ресторантите трофейни глави от различни видове равнинен дивеч, подарени на “Роял” от именити ловци.
Накрая, след като направихме пълен кръг, спряхме пред бара “Гръмотръс”.
­ Какво ще кажеш за една бира? ­ попита ме Мастерсън.
­ В бара “Гръмотръс”? Не бих го пропуснал за нищо на света.
Влязохме в бара, украсен със стари гравюри, но не на Пепони, а на Земята, Делурос VIII, Сириус V, Теразейн и Далечен Лондон, сякаш първите заселници са имали нужда от постоянен образ на дома си. Беше препълнен, но успяхме да намерим празна маса отзад и да седнем, а миг по-късно безупречно облечен пепон се приближи и взе поръчката ни.
­ Забелязах нещо ­ рекох.
­ Да?
­ Освен двамата лодинити и компанията канфорити, всички останали клиенти са хора.
­ Точно така.
­ Не мога да повярвам, че пепоните все още не се допускат в “Роял” ­ продължих.
Мастерсън се изсмя.
­ Не е това. Освен няколко важни правителствени лица, никой от тях не може да си го позволи. ­ Огледа се наоколо. ­ Именно затова обичам да идвам тук. Напомня ми за старото време.
­ Ти заселник ли си?
Той поклати глава.
­ Не. Дойдох на Пепони да се бия с калакалите.
­ Като доброволец ли?
Той се изсмя.
­ Майка ми не отгледа толкова глупави деца, че да участват в подобни неща доброволно. Година след началото на Кризата, доста преди Републиката да е в състояние да изпрати войски, колониалното правителство започна да набира наемници. Две години се биех срещу заберите в звездния куп Кинелус и си помислих, че тук ще е по-добре, отколкото да навличам зимния костюм и да преследвам врага по глетчерите при шейсет градуса под нулата, така че се записах... И оттогава съм тук.
­ Как стана бодигард на Буко Пепон?
­ В началото имаше богоди за бодигардове, но един от тях се опита да го убие. Оказа се, че бил наемник на един от враговете на Пепон. Затова Пепон, който не е глупак, се отърва от цялата си охрана от дигита и назначи жена наемник на име Белинда Моралес за шеф на сигурността, при условие че няма да има никакви служители дигита.
Мастерсън млъкна, за да кимне на добре облечен мъж, който тъкмо влизаше. Мъжът се усмихна и му махна, после се присъедини към компанията на бара.
­ Имах репутацията на убиец на калакали ­ продължи Мастерсън. ­ Затова след Кризата прецених добре ситуацията и реших, че ако искам да остана на Пепони, трябва да си намеря работа, която да ме пази след обявяването на независимостта им. Щом чух, че Белинда набира хора, кандидатствах и получих назначението ­ май то беше единственото нещо, което ми спаси живота, след като дигитата дойдоха на власт. Не убиха много хора след обявяването на Независимостта ­ нямаше да се отрази добре на молбата им за помощ и рекламите за привличане на туристи, но ликвидираха някои от нас, онези, на които имаха най-много зъб. Със сигурност щях да съм един от тях, ако не работех за Пепон. ­ Внезапно се усмихна. ­ Цели три години преследваха Фелисия Престън, преди накрая да повярват, че действително е мъртва. Стареца се опита да ги спре, но дори той не можа да стори това. Тази жена наистина им срита задниците.
­ Срещал ли си я?
Той поклати глава.
­ Не. Пристигнах тук сутринта и същия следобед се качих в планините, преследвайки калакали с отряд воини соротоби, като нито един от тях не говореше земния език. ­ После се изсмя. ­ Добре, че не намерих нито един бунтовник през първата седмица. Нямаше да направя разлика между него и собствените си дигита.
­ Как научи езика? ­ попитах, когато бирите ни пристигнаха.
­ Докато си вършех работата.
­ Искаш да кажеш, че те изпратиха горе в планините без познания върху територията или езика? ­ попитах и опитах бирата, която ми се стори малко кисела.
­ Бяха отчаяни ­ отвърна той. ­ Освен това езикът на соротобите е лесен за учене. Отне ми само пет седмици.
­ А как се справяше дотогава? Как те разбираха?
­ Не беше толкова трудно ­ отвърна безгрижно Мастерсън. ­ Когато чуеш изстрели, изкрещяваш “Залегни” и се хвърляш на земята. Тези, които учат по-трудно, не получават втора възможност.
­ И после стана бодигард на Пепон?
­ Не точно. Беше освободен три-четири години след края на битките. Опитах най-различни работи: туристически гид, горски пазач, строител по пътищата и всичко, за което можах да се сетя и за което плащаха добре. Но когато освободиха Пепон, стана ясно, че Републиката ще се оттегли и че го е избрала да управлява планетата. Тогава, както вече ти казах, разбрах, че искам ли да остана тук, ще се нуждая от покровител.
­ А защо не го пазиш сега? ­ попитах.
Забелязах, че двама местни жителя с правителствени куфарчета влязоха в бара и ги заведоха до една маса.
­ Службата му за сигурност наброява осемдесет служители ­ десетина чуждоземци, останалите сме хора. Освен това когато не говори пред публика, не му трябват повече от половин дузина от нас. Щом не пазим Стареца, изпълняваме други задачи. ­ Той ми се усмихна. ­ А настоящата ми задача си ти.
­ Но моят живот не е в опасност!
Внезапно осъзнах, че един от най-добрите убийци на Пепони е избран за мой компаньон.
­ Разбира се, че не ­ отвърна развеселено той. ­ Но когато работиш за правителството, правиш каквото ти кажат, а на мен ми казаха да бъда на твое разположение с колата си, докато не пратят за теб. И ­ добави, сякаш току-що му хрумна, ­ да се грижа за сметките.
­ Е, наистина го оценявам. Но ми се иска да знам защо съм тук.
­ Забавлявай се, докато можеш. Щом веднъж се срещнеш с тях, сигурно ще затънеш до гуша в работа. ­ Той допи бирата си. ­ Искаш ли да се разходим из града?
­ Безопасно ли е?
­ Не говоря за тази част, през която минахме. Мислех да те преведа през “Рая на туристите”. Предполагам, че всеки трябва да го види поне веднъж.
­ Защо не?
Аз се изправих.
­ Не си допи бирата ­ забеляза той.
­ Изпих достатъчно.
­ Отвратителна е, нали?
­ Тогава защо я изпи?
­ Това е единствената марка, която може да се намери тук ­ отговори той.
­ Един конкурент лесно може да спечели пазара.
Той се изхили.
­ Един конкурент лесно би загубил тестисите си.
­ Не разбирам.
­ Буко Пепон притежава бирената компания.
­ О!
Стигнахме до парадния вход на хотела.
­ Още нещо ­ обади се Мастерсън точно преди да излезем.
­ Какво?
­ Ако имаш някакви въпроси, които могат да се изтълкуват като политически, понижавай гласа си, щом наоколо има дигита. Наричат това място демокрация, но не е ­ дигитата са доста чувствителни на тема критика от расата, която си мислят, че са отхвърлили.
После излезе в огрения от слънчева светлина топъл ден и аз го последвах, искаше ми се да бях облякъл по-леки дрехи. Тръгнахме наляво и успях да видя огромните хотели и служебни сгради, издигащи се от равната земя на около километър и половина в далечината.
­ Защо “Роял” е построен толкова далеч от центъра?
­ Не е ­ отвърна Мастерсън. ­ Центърът беше тук... Първият космодрум бил само на шестстотин метра. След това, когато трафикът стана по-натоварен, построиха сегашния космодрум и градът започна да се разраства натам. Лично аз мисля, че разположението му дава възможност истинската провинциална атмосфера на “Роял” да се запази. Поне не те хваща клаустрофобия, когато се разхождаш из дворовете. Мразя да чувствам как някоя от тези грозни сгради да се надвесва над мен.
Видях огромно здание от другата страна на улицата ­ в него влизаха и излизаха стотици пепони, и аз попитах какво е.
­ Университетът “Буко Пепон” ­ отвърна Мастерсън. ­ Около две хиляди студенти го завършват всяка година.
­ Толкова много! ­ възкликнах.
Той кимна.
­ После се връщат в сламените си колиби и се опитват да си намерят работа с образованието си.
­ Мислех, че спомена за много работни места.
­ Казах ти, че се мъчат да създават такива ­ уточни Мастерсън. ­ А и ти споменах, че работата е ръчна. За Бога, ние нямаме две хиляди работни места за завършили колеж на цялата планета, а това проклето училище ги бълва всяка година. Някой близък ден Стареца ще се събуди и ще открие, че е заобиколен от доста недоволни учени.
­ Той ли притежава университета?
­ Не. Защо мислиш така?
­ Ами притежава бирената компания, а и името му е изписано на най-голямата аудитория там ­ обясних и посочих надписа на арката над входа є.
Мастерсън поклати глава.
­ В това няма печалба ­ рече той и се отмести вляво, за да не се блъсне в трима бързащи студенти. ­ Стареца не вярва във филантропията. Ще виждаш името му из целия град: космодрум “Буко Пепон”, колизеум “Буко Пепон”, библиотека “Буко Пепон”, стадион “Буко Пепон” и така нататък ­ но това е просто начинът, по който дигитата го почитат или по който той величае егото си. Когато влага пари в някой бизнес, държи името му да не се споменава.
­ Изкарваш го доста интересен характер. ­ Продължих да се взирам в колите под наем на път за “Роял”.
­ Такъв е ­ съгласи се той.
­ А какъв е като президент?
­ Не мисля, че е от класата на Джони Рамзи или повечето от нашите секретари, ако това имаш предвид ­ отговори замислено Мастерсън. ­ Но старото момче е най-добрият диг, когото можеха да изберат за тази работа. Има глава върху раменете си и със сигурност му пука за Пепони за разлика от всичките онези подлизурковци, които го заобикалят. Интересува ги само как да си напълнят собствения джоб... Това не значи, че не е изправен пред някои твърде важни проблеми.
­ Например? ­ попитах, докато пресичахме главна улица и навлизахме в официалния център на града.
­ Е ­ той понижи глас, тъй като двама местни жители ни настигнаха, ­ като начало има двайсет или трийсет милиона дигита, които умират от глад в страната. Може би и повече. Търговският баланс е ужасен, продължава да губи хора, които отиват на други светове, а правителството му е корумпирано ­ без изключения. ­ Мастерсън се усмихна и махна с ръка на червенокоса жена, която вървеше от другата страна на улицата в обратна посока, и тя му отвърна. ­ А и все още не е оправил проблема с племената. На богодите не им пука за другите племена, които не се присъединиха към калакалите, сентабелите искат собствено правителство на Големия западен континент, племето кия мрази соротобите, те пък ненавиждат богодите, а сибоните имат зъб на всички. Засега поддържа мира, но с всеки ден му се удава все по-трудно.
­ Разбирам.
­ А с оглед на по-малките проблеми ­ не бих се разхождал из Беренджи през нощта, ако бях на твое място ­ добави Мастерсън. ­ Особено в неделя.
­ И какво става в неделя?
Той се ухили.
­ Деветдесет процента от дигитата твърдят, че са християни, което, разбира се, е нелепо ­ почти всеки от тях след църква отива направо при шамана си. Но тъй като поне на думи признават християнството, не работят в неделя ­ вкючително и полицията.
­ Шегуваш се! ­ извиках поразен.
­ Щеше ми се. Една минута след полунощв събота срещу неделя до една минута преди полунощ в неделя вечер ­ това е времето на крадците. Ако си навън в пустошта или в резерватите, няма за какво да се притесняваш. Но тук, в Беренджи, или в другите градове заключваш вратата и не си показваш носа навън, освен ако не си добре въоръжен ­ и дори тогава е по-добре да останеш вътре, защото са доста чувствителни към хора, които убиват дигита, нищо че е при самозащита. ­ Изгледа шокираната ми физиономия, а после добави развеселен: ­ Има малка промяна от времето, когато Хардуик е идвал в града.
Продължихме в мълчание до следващата пресечка. Спрях да погледна витрината на сувенирен магазин, където бяха изложени красиви дърворезби на представителите на фауната на Пепони.
­ Толкова са изящни! ­ възкликнах и посочих към един саблерог и един земен кораб, не по-големи от двадесет сантиметра.
­ Изработени са от бароните ­ племе, което живее на около седемстотин километра югозападно оттук ­ уведоми ме Мастерсън. ­ Те са най-добрите резбари на планетата.
Върху саблерога ясно се виждаше цена, но цифрите не ми говореха нищо.
­ Колко е това в кредити?
­ Около шестстотин. Но ако ти харесват резбите на бароните, не си ги купувай в Беренджи. Всичко е тройно по-скъпо заради туристите. Излез на около триста и петдесет километра от града и ще можеш да си купиш същите неща за двеста кредита ­ или ако намериш някой наистина гладен магазинер, вероятно можеш да се спазариш и за сто и петдесет.
Повървяхме още малко и накрая стигнахме до хотел “Екватор” с прочутото Дърво на съобщенията в средата на ресторанта отвън.
­ В ония дни всички заселници и ловци са оставяли съобщения един за друг върху това дърво ­ обясни Мастерсън. ­ Някой по-ранен историк е можел да събере целия си материал само като прочита дървото на всеки два месеца.
­ Все още има съобщения на него ­ отбелязах.
­ Най-вече обяви за проститутки ­ рече презрително той. ­ Не е същото.
­ Благата на цивилизацията ­ саркастично се усмихнах.
Отново тръгнахме и скоро стигнахме до малък ресторант с горделив канфорит за управител.
­ Страница от новата история на Пепони ­ махна към заведението Мастерсън.
­ О?
Той кимна.
­ Сам Джимана беше може би най-умният и най-красноречивият от младите политици на Пепони. Не харесваше много хората. Разбрах, че завършил колеж на един от близнаците Канфор. Вероятно бе най-популярният политик на планетата след Буко Пепон и се смяташе почти за сигурно, че той ще стане президент след смъртта или оттеглянето на Стареца. Джимана имаше само един проблем: беше кия, а не богода. ­ Мастерсън посочи към една маса до прозореца. ­ Седеше точно там, когато го убиха преди пет години. Племето кия се опита да обвини Пепон, но не успяха да намерят доказателства.
­ Хванаха ли убиеца? ­ попитах.
­ Не съвсем. Е, Пепон хвана някакъв клет негодник соротоба, който си призна, и го екзекутираха, но никой не повярва, че той е истинският убиец.
Продължихме разходката си, като често спирахме пред витрините. Мастерсън все така ми посочваше места с историческо значение, а два часа по-късно, когато започна да се заоблачава, се върнахме в хотел “Роял”, изпреварвайки тропическата буря с някакви си двадесет минути.
Прибрах се направо в стаята си, а Мастерсън се спря на рецепцията да провери дали няма съобщения за него и да проведе няколко разговора по видеофона. Скенерът за сигурност бързо разпозна отпечатъка на палеца ми и вратата се отвори с приплъзване, за да ме пропусне в малка, но чиста всекидневна. Цветни холограми на земни кораби и котки-демони очертаваха прозорците, а над камината имаше доста груба резба на танцуващ местен жител. Върху малка масичка бе сложена кошница с плодове и бележка с красив земен почерк, че това е подарък от управата.
Спалнята ми беше вляво, вътре имаше голямо легло, бюро със стол и холоекран. До нея бе банята и след седмица къпане единствено със сух душ реших да си позволя удоволствието от дълга гореща баня с истинска вода.
Щом излязох от водата и се изправих пред сешоара, някой почука на вратата. Избърсах се с кърпата, излязох в салона и заповядах на врата да се отвори.
Мастерсън влезе в стаята, хвърли ми един поглед и се ухили.
­ Какво има? ­ попитах.
­ Надявам се, че имаш малко по-официално облекло. Буко Пепон иска да те види.


Президентският дворец бе разположен в сърцето на Беренджи, точно срещу 23-етажната цилиндрична структура на съвсем новия хотел “Вейнмил”.
Четирима униформени местни жители от охраната, всеки накичен със златни ширити и еполети, спряха колата ни. Мастерсън излезе и кимна, а те веднага отдадоха чест.
­ Пристигнахме ­ съобщи той.
Излязох и го последвах по внушителното стълбище към главната приемна ­ елегантна осмоъгълна стая. Таванът беше десетина метра над нас, имаше кристални полилеи, внесени от системата Атрия. Охраната пак бе от местни жители и попитах Мастерсън къде е човешкият отряд по сигурността.
­ Тук са.
­ Не ги виждам.
Той се усмихна.
­ Така трябва.
Поведе ме към малък асансьор.
­ Ако не беше с мен ­ продължи той, ­ щеше вече да си ги видял.
Излязохме на последния, четвърти етаж и се озовахме в мраморно фоайе. Таванът беше куполообразен, украсен с барелефи на местни жители в техните различни племенни одежди. Огромен препариран саблерог, който изглеждаше като жив, сякаш пазеше фоайето ­ главата му наведена, а дългият му изкривен рог насочен в защита на частните покои на президента на планетата. Върху стените имаше оригинални картини и холограми, подарени от политици и знаменитости, които се бяха наслаждавали на очарованието на Пепони. Особено впечатление ми направиха абстрактна скулптура от Морита, бележит творец от далечния Спирален ръкав, и солидният златен бюст на Буко Пепон. Почти всички други бяха внушителни.
Мастерсън ми даде един миг да се огледам наоколо, после ме придружи до вратата в края на фоайето.
­ Тук те оставям ­ съобщи той.
­ Няма ли да дойдеш с мен? ­ изненадах се.
­ Никой не влиза при президента по шорти и мръсна риза ­ отвърна той с усмивка. ­ А и не съм поканен.
­ Как ще те намеря, когато свърша?
­ Ако все още си моя задача, ще те чакам тук.
­ Е ­ протегнах ръка, ­ ако ли не, за мен беше удоволствие да се запозная с теб.
­ О, сигурен съм, че пак ще се срещнем. Не знам какво иска от теб, но очаквам да останеш на Пепони за известно време. Стареца може да бъде много убедителен, когато поиска.
­ Ще видим ­ отвърнах уклончиво, после се приближих до вратата, която се отвори колкото да ме пропусне и веднага се затвори след мен.
Озовах се в огромен кабинет. Стената отзад беше стъклена от тавана до пода и гледаше към булевард “Буко Пепон”. Върху другите три стени имаше холограми на Пепон в цял ръст и с едри надписи на земен език. Едната беше озаглавена “Изгнание” ­ на нея той стоеше на някакво кръстовище на Делурос VIII и призоваваше слушателите си хора да освободят неговия народ от тиранията на колониализма. На втората пишеше: “Хвърляне в затвора” и той седеше в тясната си килия в Балимора. Третата беше кръстена “Триумфът” и го показваше в костюм и с наметалото от саванен дявол да полага клетва като президент пред стотици хиляди от своите възторжени привърженици.
Самият Пепон седеше на удобен стол зад голямо полирано дървено бюро с малка пура в дясната си ръка и ръчно изработен кварцов пепелник пред него. Знаех, че трябва да е към стогодишен, но огромните му гърди и широки рамена го правеха да изглежда силен и енергичен, въпреки че лицевата му козина бе започнала да се прошарва. Носеше консервативно облекло, а личните му бижута ­ пръстени, часовник и малката игла за вратовръзка, блестяха от диаманти. Червеникавият му цвят, вертикалните зеници и сините хрилоподобни черти на врата не изглеждаха толкова нехармонични, колкото очаквах.
­ Господин Брийн ­ каза той с дълбок обработен глас, изправи се и се приближи към мен с протегната огромна ръка. ­ Очаквах с нетърпение да се срещна с вас. Благодаря ви, че дойдохте.
­ Никога досега не съм говорил с планетарен президент ­ поех ръката му аз. ­ Не съм сигурен как трябва да се обръщам към вас.
­ Господин президент или господин Пепон, както предпочитате ­ отвърна той, а котешките му зеници се свиха, щом пристъпи в по-светлата част на кабинета, за да ме посрещне. ­ Да се надяваме, че за вас ще бъда просто Буко, преди да си тръгнете оттук. Заповядайте, седнете.
Настаних се върху кожен стол, обърнат към бюрото, той се върна на мястото си и веднага влязоха двама слуги с ливреи. Единият носеше бутилка коняк от Алфард, а другият ­ две големи чаши. Този с бутилката показа етикета є на Пепон, после наля и на двама ни. Пепон кимна и двамата излязоха, без да обелят нито дума.
­ Не мога да изразя радостта си, че приехте поканата ми, господин Брийн. ­ Той вдигна чашата си. ­ За ваше здраве.
­ И за ваше, господин президент.
Той отпи глътка.
­ Хубав е ­ каза одобрително. ­ Много хора предпочитат лозята на Валкирия, но аз винаги съм харесвал добрия коняк от Алфард.
­ Едва наскоро имах възможност да си позволя да го опитам ­ признах, ­ но мисля, че лесно мога да свикна с него.
Той се засмя ­ дълбок, плътен, нечовешки, но някак си успокояващ звук. Започнах да разбирам какво бе имала предвид Аманда Пикет за излъчването му. Огромният кабинет щеше да изглежда почти празен, ако той не го изпълваше с присъствието си.
­ Кажете ми, господин Брийн, какво мислите за нашата планета?
­ Много е хубава, поне малката част, която успях да видя.
­ Красива е ­ съгласи се той. ­ Ще ми се, докато сте тук, да посетите някои от резерватите ни. Гордеем се с тях, а туристическите ни удобства не могат да се сравнят с ничии други.
­ Така ми казаха.
­ Надявам се, че не сте заклет ловец?... ­ започна несигурно той.
­ Не, сър. Нямам нищо против ловците, но на мен лично убиването на животни никога не ми е харесвало.
­ Радвам се, че разсъждавате така, господин Брийн, защото наскоро подписах декрет, който забранява лова на Големия източен континент и го ограничава по останалите... Дивечът ни намаля десетократно и не мога да позволя това да продължава. Не само е безценно наследство, но и от практична гледна точка той довежда туристите на Пепони, а туризмът е жизненоважен за нашата икономика.
­ Приятно ми е да чуя, че са предприети мерки за спасяване на дивеча ­ отбелязах искрено.
­ Искаше ми само да бях успял да направя нещо, преди да загубим последните си земни кораби и саблерози. ­ Той дръпна от пурата си. ­ Между другото, страшно се натъжих от новината за смъртта на Аманда Пикет.
­ Срещнах се с нея само веднъж ­ рекох, чудейки се кога ли ще стигне до целта на моето посещение, ­ но тя бе особено гостоприемна и внимателна с мен.
­ Беше добра приятелка. И чудесна писателка. Нейната книга “Дните на Пепони” е истинско произведение на изкуството... И вие сте добър писател, господин Брийн.
­ Благодаря.
­ Четох вашата биография на Аугуст Хардуик и открих емоционално наситено описание на живота през онази отминала епоха от историята на Пепони.
­ Много благодаря, сър, но не съм от класата на Аманда Пикет.
­ Не се подценявайте, господин Брийн. Чел съм и “Изселниците” ­ прекрасно изложение на едната гледна точка за Кризата, която напоследък сякаш се пренебрегва на Пепони.
­ Радвам се, че не ви е обидила.
Президентът се усмихна приятно.
­ Всички бяхме много млади и прекалено емоционални в онези дни ­ отвърна той. ­ Не, не се обидих.
Не знаех какво повече да кажа, така че отпих от коняка си и изчаках Пепон да продължи разговора.
­ Чудесни книги са, и двете. И знаете ли кое ми направи най-голямо впечатление в тях?
­ Не, сър.
­ Че не се забелязва присъствието на автора.
­ Така ли? ­ възкликнах сепнато. ­ Това не е добър признак.
­ Изглеждате недоволен, господин Брийн. ­ Пепон забеляза, че пурата му е изгаснала, разви нова и я запали. ­ Може би трябва да поясня думите си. Имах предвид следното: въпреки че сте написал цяла книга за един от най-добрите ловци на Пепони и въпреки изключително красноречивия откъс за клането в територията Букуа, наистина нямах представа за собственото ви отношение към лова, докато не го споделихте преди малко. А и досега не съм наясно какво е мнението ви за калакалите... О, да, сигурно сте възприемал военната им кампания за обречена от самото начало, но все още не знам дали смятате, че действията им са оправдани от несправедливото отношение към тях. ­ Взря се в мен. ­ С други думи, вие отразявате фактите, както са ви поднесени, и оставяте читателят да ги тълкува, както намери за добре. Това ми допада.
­ Благодаря.
­ Ще ви задам един въпрос, господин Брийн.
­ Разбира се, господин президент.
­ Ако някой представител на калакалите беше ви разказал защо са чувствали необходимост да започнат войната и да извършат някои, да кажем, спорни действия, бихте ли отразили изказването му честно и непредубедено?
­ Не това беше целта на книгата ми, сър ­ отвърнах. ­ Интересуваха ме само мненията на оживелите човеци.
­ Добре. ­ Почувствах, че се опитва да скрие нетърпението си. ­ Нека го кажа по друг начин. Какво мислите за методите на Фелисия Престън?
­ Мисля, че са били ефикасни.
­ Това е мнението ви от военна гледна точка. А какво e личното ви мнение за тях?
­ Мъченията и осакатяванията не могат да бъдат оправдани с нищо.
Той се усмихна.
­ Това е отговорът, който се надявах да получа.
­ Щастлив съм, че ви зарадвах, господин президент ­ отвърнах, учуден какъв точно разговор водехме.
Той ме изгледа доста продължително, както ми се стори.
­ Мисля, че точно вие сте подходящият човек за тази работа ­ каза най-накрая.
­ Каква работа?
­ Господин Брийн, за мен са написани седемнайсет биографии, откакто Пепони получи независимостта си и аз станах президент. Ще бъда напълно откровен с вас и ще ви призная, че всички те са хвалебствени в една или друга степен... Всяка от тях обаче е написана от местен жител на Пепони и освен на нашата планета не се продадоха почти никъде. ­ Той ми се усмихна. ­ Вие, от друга страна, сте човек с две успешни книги зад гърба си, и двете за различни аспекти от живота на Пепони, и не ви липсва известна литературна слава. Ако вие напишете биографията, за мен няма съмнение, че тя ще се появи из цялата Република и особено в онези светове, от които ние трябва да измолим помощ и техническо съдействие. Разбирате ли накъде бия, господин Брийн? ­ той сграбчи края на огромното бюро с големите си ръце и се наведе към мен.
­ Искате да напиша биографията ви.
­ Точно така.
­ А защо избрахте мен? Има и по-добри писатели.
­ Може би, но като се вземе предвид литературната ви слава и нежеланието да давате морална оценка на написаното, според мен няма по-добър от вас за тази цел.
­ Продължавате да твърдите, че моето лично мнение не личи в книгите ми. Кои свои възгледи не бива да изразявам?
­ Мога ли да бъда напълно откровен, господин Брийн?
­ Ако ще бъда ваш биограф, ще е чудесно да свикнете да сте откровен с мен ­ съгласих се аз.
­ Пепони не е типична колониална планета на Републиката ­ започна Пепон. ­ Когато вашата раса пристигнала тук, тя не открила изискана и напреднала в технологично отношение цивилизация, устремила се към звездите. Намерили сте примитивен свят с примитивни народи, като много от тях с право могат да се нарекат диваци. Нямали сме писмен език, нито по-сложни умения от запалването на огън и оформянето на груби оръжия, дори не сме били открили колелото. А сега, след по-малко от век, трябва да преживеем социална и научна еволюция, която иначе би отнела стотици поколения... Било е време, когато животът ни е бил простичък, в хармония с природата, и Пепони наистина е бил рай за нас. А ще дойде време ­ надявам се да е съвсем скоро, когато отново ще стане рай, но от друг тип. Точно в този момент на нашата история обаче, ние се намираме в преходен период на промени, каквито вероятно не е преживявала нито една друга раса. ­ Той допи коняка си, сложи пурата обратно в устата си и продължи: ­ Ако приемете тази работа, господин Брийн, ще получите пълна свобода да пътувате навсякъде из Пепони и да задавате въпроси на всекиго. В процеса на проучванията си ще се сблъскате със сериозна критика към мен и правителството ми. Някои от твърденията няма да ви хареса, други може би направо ще ви ужасят. Ще чуете истини, но и доста лъжи и слухове, а няма да можете да ги различите. Следователно искам човек, който просто ще наблюдава, ще отразява и ще се въздържа от морални оценки. Ще ви помагам, доколкото мога, и ще отворя файловете си за вас. Всичко, което искам, е преди да напишете нещо в ущърб на Пепони или на мен, да го обсъдите първо с мен, за да ви го обясня, ако мога.
­ Но няма да ме цензурирате?
­ Имате думата ми, господин Брийн.
­ Нека да повторя, за да съм сигурен, че съм ви разбрал правилно. Мога да говоря с всекиго, човек или местен жител, без проблеми, така ли?
­ Точно така.
­ Ще имам ли и достъп до личните ви документи?
­ Освен до онези, които засягат сигурността на планетата.
­ И ще поемете всичките ми разходи?
­ Напълно.
­ Иън Мастерсън ли ще ми бъде придружител и преводач?
Пепон помълча малко.
­ Ще ми се да е от моята раса. Мнозина пепони няма да говорят свободно пред двама човеци, особено ако единият е всеизвестният Иън Мастерсън. Ако настоявате за него обаче...
Поклатих глава.
­ Не. Ще се доверя на вашата преценка, сър.
­ Някакви други въпроси?
­ Имате ли вече предвид някой издател?
­ Не. Но мога да използвам влиянието си и да намеря някой, ако вие срещнете трудности.
­ С колко време разполагам, за да напиша книгата?
­ Аз съм доста стар и имам безброй болежки. Иска ми се да видя книгата завършена и публикувана до края на живота си.
Щеше ми се да го попитам колко очаква да живее, но ми се стори ужасно нетактичен въпрос.
Той отново ме изгледа.
­ Е, господин Брийн, ще се споразумеем ли?
Помислих върху предложението му още миг, после кимнах.
­ Да.
Засмя се доволно.
­ Чудесно! Позволете ми да ви предложа един от деликатесите на Пепони, преди да си тръгнете.
­ За мен е чест.
Той натисна бутон на бюрото си. Влезе друг слуга с ливрея ­ носеше сребърна чиния с малки печени ролца месо.
­ Вкусвали ли сте някога месо от наш дивеч, господин Брийн?
­ Не.
­ Тогава нека ви предложа малко от специално приготвен среброкож ­ каза великодушно той. ­ Няма да имате възможност да опитате друго месо освен от бифкейковете до края на престоя си тук.
­ Защо? ­ попитах и опитах от среброкожа. Имаше лек мирис и беше прекалено пикантен.
­ Поради две причини, господин Брийн. Първо, повечето представители на моята раса предпочитат домашните животни вместо горския дивеч. Второ, на този континент ловът е забранен.
­ Бях забравил. ­ И преди да успея да се спра, добавих: ­ А вие как се сдобихте с това?
­ Привилегия на президента.
­ Чудесно е ­ отбелязах с повече ентусиазъм, отколкото изпитвах.
­ Знаех, че ще го харесате ­ отвърна той, очевидно доволен от себе си. ­ Когато бях малко дете, ходех на лов за среброкожи с копие, което бях направил съвсем сам.
­ Мислех, че вашите хора предпочитат бифкейковете.
­ Винаги съм бил различен. ­ Той кимна, слугата остави подноса на бюрото и излезе. Пепон погледна часовника си, украсен със скъпоценни камъни. ­ Трябва да присъствам на съвещание за бюджета след двайсет минути, господин Брийн. Но дотогава, след като ще бъдете мой биограф, съм на ваше разположение. Искате ли да ме попитате нещо?
Реших да започна с простичък въпрос:
­ Защо променихте името си Робърт Прекина на Буко Пепон?
­ Робърт е човешко име, а аз не съм човек. Буко беше името на дядо ми.
­ А Пепон?
Той вдигна рамене.
­ Прищявка. Прекарах петнайсет години на Делурос VIII, говорейки за свободата на Пепони, затова си избрах име, което хората да свързват с моя свят.
Погледнах го право в големите котешки очи.
­ Рано или късно ще трябва да ви попитам дали сте имали нещо общо с калакалите.
­ Не, господин Брийн, нямах нищо общо с тях. Целта ни беше една и съща, но не одобрявах методите им.
­ Какво значи Калакала?
Той вдигна рамене красноречиво.
­ Нямам представа.
­ Не е ли дума от богодския?
­ Не е дума от нито един език на Пепони.
­ Това означава, че някой я е създал. Кой?
­ Наистина не знам. Вероятно Джеймс Празнар. Той беше техният главнокомандващ.
­ Същият, на когото е кръстено авеню “Празнар” в центъра ли?
Той кимна.
­ Всеки народ има нужда от своите герои. Той беше голям борец за свобода.
­ Мислех, че не одобрявате калакалите.
­ Техните методи, а не тяхната цел, господин Брийн ­ повтори той. ­ Знаете ли, четях и препрочитах “Изселниците” с интерес, но там сте пропуснал един много съществен факт.
­ Така ли? И кой е той?
­ По време на Кризата Калакала са били убити по-малко от петстотин човеци, но над осемдесет хиляди богоди.
­ Доколкото знам, повече от половината от тях са били верни на колониалното правителство и са били убити от самите калакали ­ изтъкнах.
­ Именно затова трябва да приемете моята неосведоменост по всички въпроси за Калакала, включително и за значението на думата ­ отвърна Пепон. ­ Никога не бих насърчил един богода да убие друг.
­ Не съм казал, че не ви вярвам. ­ Забелязах, че не съм довършил коняка си и отпих от чашата. ­ Някой предположи, че думата Калакала е била възприета, защото се помни много лесно. А вие можете ли да се сетите и за друга причина?
­ Да. Тъй като не съществува в нито един диалект, мисля, че са искали да служи за боен вик на всички племена.
­ Но не се е получило така.
­ Не.
­ Сигурно доста горчилка е останала от факта, че другите племена не са подкрепили богодите?
­ Прекалено много ­ призна Пепон. ­ Опитах се да сплотя моето правителство, но трябва да направя много повече... Моите собствени привърженици са наскърбени, че поканих членове на всички племена да участват в правителството и че не посочих някой богода за вицепрезидент. ­ Той въздъхна. ­ Някой ден ще ги накарам да разберат, че вече не съм богода, а гражданин на Пепони, който просто се е родил в племето на богодите.
Мислех да го попитам дали знае кой е убил Сам Джимана, младия политик от племето кия, за когото Мастерсън ми бе споменал по-рано през деня. Реших, че ще е прекалено безочливо, затова през следващите няколко минути го разпитвах за плановете му за колективни ферми, напоителни проекти, туристически бюра и така нататък.
Накрая отново погледна часовника си.
­ Опасявам се, че се налага да сложа край на нашия разговор, господин Брийн.
­ Ще можем ли да продължим утре?
Той поклати глава.
­ Не. Трябва да летя до Големия западен континент. Ще говорим пак, като се върна.
­ И кога ще бъде това?
­ Да се надяваме, че ще е след седмица, но не повече от две. ­ Той стана и ме изпрати до вратата. ­ А сега, господин Брийн, време е да ви кажа довиждане. И още веднъж повтарям колко се радвам, че приехте поканата ми.
­ Къде ще се срещна с новия си придружител?
Той се усмихна.
­ Точно зад вратата. Очаква ви.
­ О?
­ Дори енергичните мъже като Иън Мастерсън се нуждаят от почивка. ­ После добави: ­ Трябва да ви предупредя, че външният вид на новия ви придружител може да ви учуди, но е интелигентен и компетентен младеж с голямо бъдеще пред себе си.
­ Защо да ме учуди?
­ Голяма част от моя народ се присъедини към така нареченото Пуристическо движение. Според тях Пепони е омърсен от продължителното ни общуване с хората и са възприели различни модели племенно облекло като форма на протест.
­ Не е опасен, нали? ­ попитах нервно.
Пепон се разсмя.
­ Скъпи ми господин Брийн, той кара превозно средство, произведено на Спика II, апартаментът му е пълен с техническите чудеса на хората и е получил образованието си на човешки свят... Никой от Пуристическото движение всъщност не иска да се върне към живота в пустошта. Просто демонстрират гордостта си от нашата раса. Облеклото им е чиста прищявка и с времето ще я надживеят.
Вратата се отвори, излязох във фоайето и тя се затвори след мен.
Озовах се пред як местен жител, който според моето несвикнало око изглеждаше на средна възраст. Лицето му беше обръснато по особен начин, носеше единствено ярка роба и кожени сандали. Около врата му висяха две огърлици от мъниста. Странно наистина, но той сякаш изглеждаше нормално, много по-нормално от повечето местни жители ­ освен Пепон, разбира се ­ изглеждаха в човешките си облекла.
­ Господин Брийн? ­ приближи се към мен той.
­ Да?
­ Аз съм Нейтън Киби Тонка. Президентът Пепон ме помоли да ви бъда придружител и преводач. На ваше разположение съм, докато се върне от предстоящото си пътуване. ­ Той замълча неловко. ­ Моля ви, наричайте ме Нейтън.
­ Добре, Нейтън. ­ Протегнах му ръка. ­ А аз съм Матю.
­ Искаш ли да се върнем в хотела ти? ­ Той стисна силно ръката ми. ­ Или може би искаш да видиш малко от нощния живот на Беренджи? Има много клубове, предназначени за хора.
­ Всъщност ­ отвърнах, ­ това, което най-много ми се иска, е да хапна нещо. Защо не дойдеш с мен да се опознаем по-добре?
Той кимна и ме поведе към асансьора, който ни свали до първия етаж. Щом излязохме от сградата, пред нас спря луксозна черна кола ­ елегантна и скъпа. Униформен служител слезе от нея и отдаде чест на Тонка, после заповяда на задната врата да се отвори за мен.
­ Предпочитам да седна отпред ­ обадих се аз.
Служителят погледна загрижено, като че за пръв път чуваше подобна молба.
­ Така ще виждам по-добре ­ поясних.
Тонка кимна и докато се качваше на шофьорското място, служителят заповяда на задната врата да се затвори, а на тази отпред да се отвори, за да вляза. Щом се настаних, веднага поехме по авеню “Бакатула”. Бяхме минали по същия път с Иън Мастерсън през деня, но тогава улицата беше светла и приятна, изпъстрена с магазини за сувенири и местни търговци. Сега, вечерта, в кола, карана от извънземен, контурите на сградите изглеждаха неправилни, пешеходците изчезваха в сенките и за пръв път осъзнах, че наистина се намирам на чужд свят.
­ Имаш ли предпочитания към някой ресторант? ­ попита Тонка.
­ На Пепони съм по-малко от ден. Защо не избереш ти?
­ Бих препоръчал кафето до Дървото на съобщенията в хотел “Екватор”, но въпреки че колата ми е ясно обозначена като правителствена собственост, не искам да я паркирам в града вечер. Защо не отидем в хотел “Роял”? Там има много ресторанти, а ако се почувстваш уморен, просто ще се качиш в стаята си.
­ Звучи ми добре ­ съгласих се и няколко минути по-късно Тонка спря пред парадния вход на “Роял”. Един от портиерите ни помогна да излезем, а после паркира колата в частната зона.
­ Има ли голяма престъпност в Беренджи? ­ попитах, докато влизахме в по-малкия от двата ресторанта на хотела.
­ Донякъде ­ вдигна рамене той. ­ Но става по-лошо.
­ Защо?
­ Не е заради самите жители. Не искам да се върнеш вкъщи с убеждението, че всички пепони са крадци. ­ Той махна на един сервитьор. ­ Икономиката на Беренджи просто не може да поеме гражданите му, които са повече от милион, и всяка седмица прииждат по още хиляда. Повечето мизерстват и ако искат да живеят, нямат друг избор, освен да откраднат. ­ Спря за миг, сякаш да подреди мислите си. ­ Обикновеният пепон е щедър до крайност. Никога няма да откаже да сподели жилището или храната си с теб, нито пък ще открадне от друг гражданин. Но пък вижда как туристите ­ и някои правителствени служители ­ пръскат повече пари в един ден, отколкото той изкарва за година, и стремежът му да притежава част от това богатство понякога става неудържим... През следващия половин час само за една вечеря ще похарчиш повече отколкото средният гражданин на Беренджи печели за месец.
Сервитьорът най-накрая дойде при нас и ни заведе до малка уединена маса в края на салона. Забелязах, че Тонка е единственият пепон в ресторанта, но въпреки племенното му облекло като че никой от останалите клиенти не го забелязваше.
­ С какво се занимаваше, преди да започнеш работа за правителството? ­ попитах.
­ Бях учител ­ отвърна Тонка. ­ Тъй като единствено аз от моя народ бях ходил в мисионерско училище, чувствах се задължен да предам на другите това, което съм научил. Имахме малко училище близо до езерото Дженапит. ­ Той поспря, за да си припомни. ­ Покривът беше от трева и бяхме изрязали прозорци в стените, за да влиза светлина. Преподавах на всички възрасти и всички предмети в една-единствена класна стая.
­ Защо напусна?
­ Трима от учениците ми бяха приети в университета в Беренджи. Щом завършиха, се върнаха в селото, за да се бъхтят като рибари, тъй като в Беренджи не можеха да си намерят работа. Именно тогава разбрах, че аз само пълня главите им с безполезни факти и напразни надежди за по-добро бъдеще. И реших да вляза в политиката, за да накарам това бъдеще да се превърне в реалност, а не в нарушено обещание.
­ Достойно за възхищение. А откога си в правителството?
­ От три години ­ отвърна горчиво той. ­ Както виждаш, още не съм се издигнал до позиция, от която да мога да направя нещо за народа си... Но и моето време ще дойде ­ добави убедено накрая.
­ Буко Пепон няма ли програми за създаване на повече работни места?
­ Естествено. Но първото условие за това са парите, а те винаги са липсвали на Пепони. Президентът обикаля Републиката по пет-шест пъти на година, опитвайки се да заинтересува някои инвеститори за планетата ни, но въпреки това се нуждаем от повече капитали, отколкото е успял да събере.
­ Разбирам. ­ Вгледах се в него. ­ Между другото, не виждам никакви племенни надписи върху облеклото ти.
­ Аз съм бегу. Тази огърлица ­ отдели едната от тях, ­ е нашият племенен знак.
­ Никога не съм чувал за племето бегу.
Той се усмихна.
­ Повечето от чуждоземците не са. Ние сме съвсем малко племе ­ наброяваме само шест хиляди. Рибари сме и живеем по бреговете на езерото Дженапит.
­ В кой колеж си ходил?
­ Учих като стипендиант в университета на Бариос IV. ­ Той се усмихна. ­ Беше доста обезсърчаващо преживяване за мен ­ прекарал съм целия си живот в сламена колиба и обух чифт обувки в деня преди да се кача в космическия кораб.
­ Наистина ­ съгласих се.
Той кимна.
­ Бях ходил в Беренджи два пъти преди това и имах представа как изглежда един град, но да знаеш е едно, а да живееш в него е друго. Понякога имам чувството, че в мен живеят двама Нейтъновци: единият е голото дете, което ставаше всяка сутрин със слънцето и отиваше да лови риба с кануто си, а другият ­ порасналият, който е пътувал до други звезди и сега работи за правителството на Буко Пепон. Като че ли нямат никаква връзка помежду си, нито една черта, която и двамата да притежават.
­ И двамата живеят на Пепони ­ вметнах аз.
­ Ако можеше да видиш селището ми, а после кабинета ми, щеше да ти е трудно да повярваш, че двамата могат да съществуват заедно в една галактика, да не говорим на един свят.
­ Ще ми се да посетя и двете места.
­ Добре ­ отвърна той. ­ Къде другаде желаеш да те заведа?
­ Беше ми дадена абсолютна свобода да ходя, където си поискам. Но нямам ни най-малка представа къде да отида... Предполагам, че след като ще пиша биографията на Буко Пепон, трябва да видя местата, които са свързани с неговия живот: селището, където е израснал, килията, в която е бил затворен по време на Кризата, кръчмата “Саблерог” ­ места от този род.
Той кимна.
­ Кога искаш да започнем?
­ Утре сутрин ­ предложих.
­ Ще те чакам във фоайето.
Сервитьорът се върна и аз поръчах пържола от бифкейк и чаша кафе. Тонка просто поклати глава, когато сервитьорът го погледна.
­ Нищо ли няма да поръчаш?
­ Не съм гладен.
­ Сигурен ли си?
­ Ще хапна по-късно.
­ А защо не сега?
­ Не искам да обиждам никого, но не ям човешка храна.
­ Мислех, че бифкейковете са местна храна ­ отбелязах.
­ Първоначално са внесени от комодор Куинси.
­ Трябваше да го кажеш по-рано. Щяхме да отидем в ресторант, където сервират неща, които ядеш.
­ Нямаше да ти хареса.
­ Откъде знаеш? Следващия път, когато ще ядем, настоявам да отидем в местен ресторант.
­ Сигурен ли си?
­ Напълно.
Той се усмихна.
­ Мисля, че ще станем приятели, Матю.