Тук е прекрасно обадих се аз.
Нали? съгласи се Аманда Пикет, докато Нора ни поднасяше
супата. Бяхме се настанили отвън, в по-
крития страничен двор, заобиколен от грижливо поддържани алеи
с цветя и многообразие от птичи къщички. Интересен ли беше
разговорът ти с Уилкс?
Да. Той е страшно огорчен човек.
Има право. Прекарал е четири ужасни години в планините.
Тя замълча, докато поглъщаше лъжица от супата си, после кимна
одобрително явно очаквания от Нора сигнал да се върне в кухнята.
Предполагам, че именно за тях говорихте?
Да. Но изглеждаше по-нещастен от случилото се след това.
Е, от негова гледна точка, Републиката го насърчила да се
бие за земята си, а после я дала на дигитата.
Другите не бяха толкова ядосани.
Другите? попита любопитно тя.
Хората, които срещнах тук снощи уточних и хапнах от своята
супа. Предполагам, че всеки от тях е бил въвлечен в Кризата?
Не можеше да живееш в Зелените земи и да не си въвлечен
отвърна Аманда. Взе парче сухар и го хвърли на земята, а малка
синьобяла птичка се спусна, клъвна го и се оттегли гордо, вдигнала
пълен клюн. Дори Малкъм Пепър участва в битките.
Не ми изглежда такъв тип.
Когато къщата и земята ти са нападнати, много бързо се превръщаш
в такъв тип. Аманда разчупи още един сухар и го хвърли на
земята, а множество малки птички щастливо се нахвърлиха върху
трохичките.
По-лесно си го представям на опера или литературно четене,
отколкото да се катери по планините и да преследва диваци.
Изведнъж осъзнах, че Нора се е вторачила в мен, но вече бе късно
да оттегля думите си, затова просто се престорих, че не я забелязвам.
Тя остана неподвижна за миг, после взе супените чинии и донесе
табли с малки триъгълни сандвичи.
Не всички се биха в планините отвърна Аманда. Едно от
първите неща, които правителството направи, беше да увеличи
охраната около Балимора.
Балимора ли?
Граничният град, където бе затворен Пепон. Малкъм постъпи
доброволец и през следващите няколко години живя при тридесетградусова
горещина и прах. Имаше шест опита да се освободи Пепон по време
на Кризата. Улучили Малкъм с копие в крака и куршум в рамото,
докато защитавал затвора... Когато е студено или вали, ще го
видиш да накуцва.
Толкова елегантен човек! промърморих. Не мога да повярвам.
Нора донесе вино. Аманда отпи една глътка, кимна одобрително
и после продължи:
Когато най-накрая се върна в Зелените земи, откри, че къщата
му е изгорена, кладенците отровени, а всичките му животни изчезнали
мъртви или откраднати за храна на калакалите.
И той емигрира? попитах.
Тя се усмихна.
Не познаваш Малкъм Пепър. Ликвидира собствеността си и се
впусна в застрахователния бизнес.
Моля?
Главните застрахователни компании вписаха Пепони в черния
списък след Кризата обясни тя. Но Малкъм подозираше, че
очаквайки да получат независимостта си, богодите ще се държат
възможно най-добре. Затова започна да застрахова големите хотели
и магазини в Беренджи, бързо разшири бизнеса си в други градове
и направи състояние, преди големите компании да решат, че могат
да се върнат на пазара. Чак тогава си тръгна.
Невероятно!
През следващото десетилетие пътуваше из Републиката продължи
тя, занимаваше се с малко от това, малко от онова. Накрая
чу, че Джезмин и аз живеем в системата Бартън, дойде да ни посети
и реши да се засели тук въпреки че все още пътува по работа
през повечето време.
А каква беше ролята на Джезмин по време на Кризата? попитах
между две хапки.
Тя е много интересна жена отвърна замислено Аманда. Надживя
четирима съпрузи, всички умрели преди Кризата. Предполагам,
че семейство Крофърд са нарекли дъщеря си Джесика на нейно име.
Както и да е, след като започнаха убийствата, тя отказа да напусне
фермата си, обаче накара богодите си да се махнат и ги замени
със сибони. Калакалите нападнаха фермата є три пъти по време
на Кризата. Джезмин и сибоните є ги отблъснаха и трите пъти.
Според моята преценка лично е застреляла и убила около петдесет
привърженици на Калакала. Тя остана до Независимостта, после
продаде законно фермата на сибоните си мисля, че само за десет
кредита. Никога не би позволила да попадне в ръцете на богодите.
И отиде на Делурос VIII. Но там разбра това, което всички вече
знаехме: живял ли си веднъж на Пепони, не можеш да си щастлив
на планета като Делурос. Имаш нужда от вода и зеленина, а не
от улици и небостъргачи. И ето че накрая и тя дойде на Бартън
IV.
Довърших последния от малките си сандвичи, огледах се за още,
не намерих и тъй като не ми бе удобно да си поискам допълнително,
просто отпих от виното и помислих върху следващия си въпрос.
А какво стана с Фелисия Престън? След като Крофърд ми разказа
снощи историята си, обмислям идеята да напиша книга със спомени
за Кризата. Не политическа или социологическа, или нещо подобно.
Просто разкази на изселници по техните собствени думи... Мисля
да я интервюирам.
Уилкс не ти ли каза? попита изненадана Аманда.
Да ми каже какво?
Умря по време на Кризата, две години след началото є.
Не, не каза нищо подобно отвърнах. Калакалите ли?
Аманда поклати глава.
Заболяла от пневмония горе в планините и докато се опитвала
да се пребори с нея, хванала друга болест, която разнасяха червеите
в горите. Един от нейните следотърсачи доради тичал до Ламаки
за помощ, но тя умряла, преди да се доберат до нея.
Чудя се защо Уилкс не ми каза...
Вероятно защото е свикнал да пази тайни.
Не разбирам.
Било решено да се запази в тайна от калакалите, че Великата
човешка магьосница е умряла обясни Аманда. Погребали я тайно,
а Уилкс убил двамата є следотърсачи доради, за да не издадат
никога това, което знаели. По-късно каза на всички, че Фелисия
била нападната от засада и ранена в планината. Мисля, че тогава
започнаха да изрязват инициалите на Фелисия върху труповете
на калакалите, а може да са го правили и по-рано.
Ако е била такава тайна, защо е казал на вас?
Не ми каза, докато бяхме на Пепони. Но двайсет години след
края на войната не е необходимо да се пазят толкова стриктно
военните тайни и той си позволи да го спомене при едно посещение
при мен. Дотогава повечето от нас си мислеха, че Фелисия се
е била до края на Кризата, а после се е върнала на Полукс IV,
въпреки че никой не я намери, за да є даде медалите, с които
бе наградена.
Изпих виното си и се облегнах удобно назад, премисляйки чутото.
И тогава ми хрумна друг въпрос.
Знаете ли започнах внимателно, говорите за всеки друг,
но никога не споменахте за своята роля по време на Кризата.
Беше твърде неопределена.
В какъв смисъл?
Сприятелих се с Буко Пепон в колежа на Делурос. Бях организирала
програми за ваксиниране и обучение не само за своите богоди,
а и за повечето, които живееха в Зелените земи. Освен това,
както личи от моята биография на комодор Куинси, мислех, че
тяхната политика, която временно бе в полза на колонистите,
накрая ще доведе до катастрофа. Всъщност бях една от малкото
колонисти, които подкрепяха правата на местното население преди
Кризата. Когато причините за избухването на Калакала станаха
известни, лоялността ми се раздвои: не одобрявах методите им,
но бях съгласна с целите им. Не исках да ги избиват, но не исках
и да ме убият. Затова напуснах планетата и по време на Кризата
живях на Рузвелт III... Съпругът ми остана и се би. Убиха го
на планината Хардуик около три месеца след моето заминаване.
На двора повя хладен бриз и Аманда предложи да се преместим
в кабинета за кафето. Последвах я и се разположихме на дълъг
диван, а тя продължи да разказва.
Кореспондирах си с Буко Пепон по време на Кризата. Усмихна
се при спомена. По-късно ми каза, че единствено моите писма
не били цензурирани.
За какво му пишехте? попитах. Нора влезе със сребърен поднос
и ни наля кафе.
В няколко писма му описах жестокостта и от двете страни на
конфликта, в други споделих надеждата си за правителството,
което бих искала да видя един ден на Пепони отвърна тя.
Но в повечето пишех за малките неща, които ми липсваха на Рузвелт
III и които знаех, че му липсват в затвора: великолепните залези
в Зелените земи, как целият свят се събуждаше за живот, щом
започнеха продължителните дъждове, за куция див козел, който
отгледах като домашен любимец, за безсмисленото избиване на
земни кораби... Пишех за общите ни спомени и чувства. Много
от тия спомени по-късно станаха част от “Дните на Пепони”.
А Пепон? Той за какво ви пишеше?
За почти същите неща, но разбира се, бе по-загрижен от насоката,
в която ще се развива Пепони след Кризата. Всички очакваха да
умре в онази малка гореща килия, но той сякаш знаеше дълбоко
в душата си, че работата още не е приключила и че трябва да
оцелее, за да поведе Пепони към независимостта. Сигурно единствено
тази вяра го е крепяла.
Запазихте ли писмата му?
Предадох ги на Музея на Беренджи преди няколко години.
Иска ми се да ги видя.
Ще се разочароваш отвърна тя. Говори земния език по-добре,
отколкото го пише... и разбира се, писмата му бяха доста цензурирани.
Тя помълча, като че се колебаеше дали да сподели нещо или
не. Накрая добави: Унищожих последните четири, които ми изпрати.
Защо?
Бяха написани, след като му казах, че вероятно няма да се
върна на Пепони. Разубеждаваше ме толкова пламенно, че си помислих
да не ги изтълкуват погрешно, затова ги изгорих.
А защо толкова настояваше да се върнете?
Предполагам, че единствен той от всички богоди можеше да предвиди
какво ще се случи, ако колонистите си тръгнат след обявяването
на Независимостта. И други планети сме изоставяли в миналото
селскостопански светове със сериозни промени в климата, миньорски
светове с изчерпани ресурси, и всеки от тях се е връщал към
полуварварско съществуване след изтеглянето на технологиите
ни... Тъй като бях написала биографията на Куинси и някои други
книги, аз се откроявах сред другите заселници хора, а освен
това бях второ поколение колонист. Можех да се превърна в доста
подходящ символ, който той да дава за пример човек, чието
семейство бе на планетата почти от самото начало и който иска
да остане при правителство от местното население. Тя се усмихна.
А имаше и още нещо...
О? И какво?
Искаше да напиша неговата биография.
Толкова ли е суетен?
Че кой политик не е? А и една биография, написана от диг,
нямаше да се продава никъде, освен на Пепони. Но с автор човек
щеше да се разпострани из Републиката и да насърчи повече инвестиции
и имиграция особено ако беше написана след Кризата, а още
повече ако го освобождаваше от отговорността за нея.
Как реагира на отказа ви?
Той никога не ме помоли направо. Правеше твърде явни намеци,
но когато го освободиха, беше прекалено зает с агитиране за
независимост и сформиране на правителство, за да мисли за това.
Все още си кореспондирахме от време на време и той продължаваше
да намеква за биографията понякога, но знаеше, че няма да го
направя. Мисля, че го предлагаше по-скоро от учтивост, отколкото
със сериозната надежда, че ще премисля.
А защо не я написахте? В края на краищата сте приели поръчката
да напишете биографията на Куинси, а не сте била съгласна с
неговата политика.
Не я написах, защото чувствам, че един автор трябва да познава
темата и матералите: всяка книга за Буко Пепон трябваше непременно
да опише и Пепони, а аз не познавах планетата. Бяха минали повече
от трийсет години, откакто я напуснах, и днешната Пепони не
бе тази, която помнех. Моята Пепони съществуваше в “Дните на
Пепони”, в албумите ми с холограми и в дневниците на баща ми.
Тя изведнъж се изправи. Което ми напомни, че именно те са
причината да си тук. Сега ще ти ги донеса.
Излезе от стаята, после се върна с четири дебели кожени томчета,
нежно притискайки ги до гърдите си. Приближи до дивана и ми
ги подаде.
На места са зацапани предупреди ме тя, а и почеркът му
не е съвсем четлив. Взе томчето най-отгоре, започна да го
разлиства и спря малко преди средата. Виждаш ли това? тя
посочи отпечатък от лапичка. Това е на една малка котка-демон,
която баща ми донесе веднъж вкъщи, след като застреля майката,
убила много от нашия добитък. Гледахме я почти пет месеца, преди
да умре. Не зная някоя котка-демон да е оцеляла по-дълго в плен,
независимо от възрастта.
Прелисти отново страниците и се спря на груба рисунка на лицето
на местен жител със сложна украса върху него.
Това е сибони. Козината върху лицето му е оформена в бойните
шарки на войната обясни тя. Беше някакъв дребен вожд на
име Чачма и близък приятел на баща ми. Бях назначила внука му
за свой надзирател за няколко години, щом се върнах от колежа
на Делурос VIII.
Тя прелисти и другите томове, за да ми покаже най-интересните
моменти от историята на Пепони: рисунка на изключително редкия
див козел на Хардуик, вече изчезнал; петна от кръв, когато баща
є убил саванен дявол, който го нападнал на собствената му веранда,
а после описал случката, преди да измие кръвта от ръцете си;
притиснато между две страници лежеше истинско поизбеляло златисточервено
перо от птица, която баща є убил, но никога не успял да идентифицира.
В края на първия дневник имаше фонетични транскрипции на езиците
на богодите, сибоните и соротобите, от времето, когато баща
є се опитвал да научи различните местни диалекти.
Опасявам се, че не мога да ти позволя да ги вземеш със себе
си извини се тя. Но мога да накарам Нора да направи копия,
ако подпишеш споразумение да ги използваш само за проучвания
и никога да не се опитваш да ги публикуваш.
С удоволствие ще подпиша такова споразумение отвърнах.
Но като се има предвид тяхното историческо значение, не мислите
ли, че трябва да бъдат публикувани някой ден?
Ще бъдат. Уговорих се с моя издател да ги издаде заедно с
моите собствени дневници след смъртта ми.
Ще представляват необикновено четиво уверих я.
Само за учените с вманиачен интерес към историята на Пепони.
Никой от нас не очаква дневниците му за Пепони да бъдат публикувани,
а и на тях им липсва изтънчеността на литературния език. Едва
устоявам на изкушението да ги пренапиша, но това наистина би
нарушило историческото им значение, ако имат такова.
Извика Нора, подаде є томчетата и я накара да направи копия.
Тя ще работи тук каза Аманда, така че защо не се преместим
във всекидневната?
Станах и я последвах.
Мога ли да ти предложа нещо за пиене, Матю?
Не точно сега, благодаря отказах и се настаних на огромно
меко кресло.
Изглеждаш доста замислен отбеляза тя, след като бях мълчал
известно време.
Мислех си за Нора признах.
И какво за нея?
Тя ме озадачава.
В какъв смисъл?
Продължавам да се чудя защо е доволна от положението си на
слугиня, след като на Пепони е била напълно свободна.
И тук е напълно свободна.
Но тя върши черната работа.
Тя работи наблегна на думата Аманда. Имаше голяма вероятност
да не си намери работа на Пепони, пък и нямаше да изкарва толкова,
колкото є плащам аз.
Защо не би могла да си намери работа?
Защото повечето от дигитата все още свързват двата края с
фермерство, а отношението им към жените е, как да кажа, непросветено.
О?
Тя кимна.
Дори гениален лидер като Буко Пепон не може да извади цяло
общество от невежеството за едно поколение. И ще трябват още
много поколения, преди жените да получат равни права с мъжете
в обществото на Пепони.
Разбирам.
Има предели на това, което един човек може да направи продължи
тя. Или един диг. Разбира се, на него му пречи културата му,
както и на всички нас.
В какъв смисъл му пречи?
Има четири съпруги. Едва ли очакваш да възприема жените като
равни, нали?
Но с вас се е отнасял като с равна?
Да... но аз съм от друга раса. Не мисля, че наистина прави
разлика между мъже и жени. За него ние всички сме Хора, с главно
Х.
А какво е отношението му към Хората?
Личното или политическото?
И двете.
Наистина не знам какво е личното му отношение към хората
отвърна тя. Знам, че смята някои от нас за свои приятели,
но иначе е доста сложна и потайна натура, а повечето от истинските
си чувства прикрива старателно.
А в политически смисъл?
Знае, че има нужда от нас, и би направил почти всичко, за
да ни задържи. Когато Кризата свърши и той получи официално
разрешение да сформира правителство, повечето от колонистите,
особено онези в Зелените земи, се почувстваха неудобно. Имаше
слухове за масово депортиране и дори за подновено насилие. Накрая
Пепон свика събрание в кръчмата “Саблерог” в Ламаки използваше
символизма винаги, когато можеше, а това място бе щабът на силите
против въстаниците. Отиде сам, без помощници, бодигардове или
медии. Казал, че и двете страни са допуснали големи грешки и
са пострадали сериозно, но всичко това вече е минало. Искал
да прости и забрави всички предишни обиди, включително и затварянето
му, ако и те направят същото, и ги приканил да останат и да
му помогнат да създаде планета, благосклонна към всички свои
жители. Колонистите хора били свободни да получат земята си
и всяка друга тяхна собственост, а той желаел тяхното съдействие
за създаване на конституция, с която всички да са съгласни.
После съобщил, че новият лозунг на политическата му партия е
“Карабунта”, което означава “Заедно” на езика на богодите.
Тя замълча и се усмихна на спомените.
Не можеш да си представиш какъв ефект имала речта му върху
слушателите. Отишли там, очаквайки да им се отнеме всичко, а
се оказало, че ги молят да останат във фермите си и да предлагат
идеи за същността на новото планетарно правителство. Аплодирали
го прави и единодушно го подкрепили.
А колко от тях наистина останаха там?
Почти всички, поне в началото. Решилите да напуснат въобще
не присъствали на срещата... Предполагам, че половината от тях
са още там, което никак не е лошо, като се има предвид икономиката
на Пепони и другите проблеми. Някои все още имат ваканционни
вили на планетата. Ловът може и да е забранен, но съществуват
сафарита за наблюдение на животните и хиляди километри недокоснати
брегове покрай океаните.
Което ме навежда на един интересен въпрос.
Така ли? попита любопитно тя.
Защо вие никога не се върнахте там? Не сте присъствала по
време на войната, така че нямате лоши спомени от нея.
Други освен загубата на съпруга ми, предполагам.
Извинете ме, бях забравил.
Всичко е наред, Матю. Истината е, че това няма нищо общо със
съпруга ми. Когато напусках, знаех, че никога повече няма да
се върна там.
Тогава нека ви задам още един въпрос. Защо сте стояли толкова
далеч от Пепони през всичките тези години?
Планетата, която напуснах, не беше светът, който обичах. Всичко
се промени. Утрините, когато можеше да се събудиш и да видиш
саблерози и земни кораби да прекосяват земите ти, когато имаше
огромни неизследвани територии за опитомяване от хора като Фуентес
и Грийн, когато Беренджи беше селище на колонисти, а не град
от непознати... бяха си отишли още преди Кризата Калакала. Пепони
порасна и загуби невинността си, както става с всички светове.
Въздъхна и се загледа през прозореца, сякаш зареяла поглед в
миналото на Пепони, както бях виждал Хардуик да прави толкова
често.
Получих известност като писател и се наслаждавам на удоволствията
на богатството продължи тя. Живях дейно и пълноценно и не
се срамувам от нищо, което съм направила. Тя бавно се извърна
към мен. Но знаеш ли кое е интересното, Матю? Бих дала всичко
това, за да бъда на Пепони по времето, когато Аугуст Хардуик
е стъпил за пръв път там, когато целият млад свят се е простирал
пред него, чакайки да бъде завладян.
Тя отново замълча.
Не е ли странно? попита накрая с горчива усмивка.
