Не бяхме сред първите, пристигнали на Пепони, както Хардуик,
Грийн или Куинси, започна Крофърд. Но когато отидохме, все още
имаше пустош и човек тряб-
ваше да се бори за прехраната си с почвата, животните и природните
стихии.
Служих осем години като офицер във флота и когато срещнах Кристина
и се ожених за нея, сякаш дойде време да се оттегля и да се
установя някъде. А Републиката практически подаряваше земи на
Пепони на ветераните от войната срещу планетите-близнаци Канфор,
така че решихме да се заселим.
През първите години няколко пъти бяхме готови да се откажем
и да признаем, че сме направили ужасна грешка. Сушата уби първата
ни реколта. Земните кораби изпотъпкаха втората. Третата се получи
добра сравнително, а четвъртата бе отнесена от наводнение.
Не можеше да се предположи, че ще ни сполетят и суша, и наводнение
само за три години.
Саванни дяволи, котки-демони и нощни убийци отмъкнаха повечето
от животните ни за месо през първите две години, докато не престанах
да използвам телени огради. Поучих се от богодите и преминах
към ограждане с трънливи храсти. Сега, като хвърля поглед назад,
се чудя как устояхме освен поради факта, че сутрин се събуждаш,
поглеждаш към хълмовете Бзенци и знаеш, че никога няма да намериш
по-красиво място, колкото и светове да обиколиш.
Имахме четири деца трима синове и една дъщеря, и ги отгледахме
до зрелост, което е доста добър рекорд за граничен свят. Никога
не съм мислил, че ще ги надживея всичките, но така стана и
това казва повече за Пепони, отколкото за мен.
Даниел, първородният, беше авантюрист. Имаше един дърволаз за
домашен любимец, който обикновено стоеше на рамото му. Един
ден някакъв саванен дявол го уби. Даниел не се разплака, не
каза нищо... но онази нощ не можахме да го намерим, а забелязах,
че и една от звуковите ми пушки липсва. На следващата сутрин,
точно преди да започнем да го търсим, той се върна, влачейки
саванния дявол зад себе си... и от този ден нататък стана ловецът
в семейството. Нищо не можеше да накара това момче да стои пред
компютъра или да си учи уроците, обаче познаваше пустошта по-добре
от повечето професионални ловци и вече никога не ни липсваше
месо. До деня, в който умря, едва разпознаваше буквите, но начетеността
никога не е била предпоставка за оцеляване на свят като Пепони.
И когато сушата ни спохождаше през няколко години, а банките
ни притискаха за пари, Даниел изчезваше за месец-два и се връщаше
с достатъчно очни камъни, за да държи банките настрана до следващата
реколта.
Томас беше синът мечта за всеки баща: умен, хубав, трудолюбив.
Винаги изпълняваше задълженията си и прекарваше времето си с
книгите и компютъра, като учеше нещата заради самата радост
от ученето. Винаги съм смятал, че ще стане писател като вас,
ако беше оживял. Тихо момче, което никога не причиняваше неприятности
и се разбираше с всички. Бях толкова щастлив, когато се ожени
за момичето от съседната ферма; дори разширих къщата и му дадох
новото крило като сватбен подарък.
Калеб беше малкият ни дивак. Приличаше на богодите повече от
самите тях. Виках, докато останех без глас, да стои далеч от
дигитата и пет минути след това той пак беше при колибите на
работниците, седеше с кръстосани крака в мръсотията и слушаше
откачените им истории и легенди. Дори започна да носи зъб от
котка-демон около врата си, за да го предпазва от зли духове,
и колкото повече Кристина и аз се опитвахме да го убедим, че
хората не общуват с дигита, толкова повече той се превръщаше
в диг. Изхвърлих го от къщата в деня, в който се върна от болницата
цялата му кожа бе обгорена при един от техните ритуали за
възмъжаване. Едва ли е бил повече от шестнайсетгодишен тогава,
но две години по-късно се сдобрихме и той се върна вкъщи. Е,
не точно вкъщи; живееше в собствена тревна колиба на нашата
земя. Ако хората и дигитата можеха да се кръстосват, нямаше
да се учудя да си беше взел някоя от женските за съпруга.
Джесика винаги ми е била любимка и я глезех толкова, колкото
можеше да се глези дете на Пепони. Вероятно є дадох прекалено
много. Спомням си, че когато беше на дванайсет, я заведохме
на Делурос VIII за седмица и може би направихме грешка. Момиче,
никога не виждало триетажна сграда, изведнъж се озова в света-столица
на човешката раса, сред... колко беше населението є тогава?...
единайсет милиарда души и онези свързани помежду си небостъргачи,
които сякаш закриваха слънцето. Мислех си, че повечето деца
ще искат да видят галактиката след такава екскурзия и вероятно
е така, но когато тя се върна вкъщи, се отдаде напълно и изцяло
на фермата. А щом стана ясно, че Томас ще напусне Пепони, за
да посещава първокласен университет, и че Даниел и Калеб въобще
не се интересуват от фермата, тя ни помоли да є позволим да
я ръководи. Не знам някога да я е напускала доброволно отново.
Дори не искаше да ходи до Беренджи на пазар и винаги, когато
можеше, се молеше да не го прави.
Шест или седем години след като се установихме там, нещата започнаха
да се променят към по-добро. Първо, пет години поред имаше добри
валежи, а когато ни удари следващата суша, комодор Куинси вече
бе отгледал такъв вид мутирали захарини, които издържаха без
вода, така че загубихме само чаената си реколта. Имахме и бифкейкове
въпреки неимоверно многото работа по отглеждането им. Бяха чужди
за планетата и хващаха всеки възможен паразит. Трябваше да ги
дезинфекцираме по три-четири пъти на седмица, за да са здрави,
а освен това и да ги опазим от всичките хищници.
Най-накрая започнахме да си изплащаме дълговете и открихме,
че харесваме живота си. Трите по-малки деца имаха толкова много
домашни любимци повечето осиротели животни, че понякога се
чудех дали не сме зоологическа градина или болница за животни,
а често се случваше да спираме Даниел да не сложи някое от тях
на масата за вечеря.
Социалният ни живот се въртеше около стария хотел “Вила”, на
четири километра от имота на комодор Куинси, в източния край
на Зелените земи. Всяка втора събота имаше събиране изложба
на домашни любимци или на цветя, концерт или танци, и ние вземахме
колата за уикенда и се връщахме вкъщи освежени и готови да се
изправим срещу проблемите с прехраната и земята за още две седмици.
Два пъти в годината през дъждовните сезони отивахме в Беренджи
и пазарувахме по цяла седмица. В началото отсядахме в хотелите
“Роял” или “Екватор”, но когато туристите ги превзеха, станахме
членове на един от частните клубове, където прекарвахме времето
си с приятели. Развлекателният клуб “Далианс” беше най-известният,
но имаше още поне половин дузина порядъчни заведения.
Когато пристигнахме, нашата земя възлизаше на около пет квадратни
километра и бе гола, но но само за един-два дни компанията,
която ни я продаде, построи къщата ни и я обзаведе, а после
ни извика в офиса си да изберем надзирател. Дори не знаех, че
имаме нужда от такъв, но ме увериха, че нито един човек не работи
собствената си земя. Надницата на надзирател беше нещо от рода
на два кредита на седмица едно смесено питие струваше горе-долу
толкова в бара “Гръмотръс”, но ми казаха, че е справедлива,
и нито един от богодите никога не ми се оплака за пари.
Избрахме висок и симпатичен диг на име Бил и седмица по-късно
той доведе петдесет-шестдесет от своите роднини във фермата.
Прекараха два дни в строеж на колибите си, а после се заеха
с работа преораха полетата и засадиха семената. Струваше ми
се, че работата можеше да свърши по-бързо и по-ефикасно трактор,
но един от моите съседи ми обясни, че не е рентабилно да се
внасят земеделски машини и оборудване толкова далеч от галактическия
център и дори да имаше възможност, това означава да оставим
всичките си богоди без работа. Не разбирах защо е толкова важно
след като никой от тях не беше работил преди нашето пристигане,
но ми изтъкнаха, че единственият начин богодите да имат достъп
до плодородна почва е да позволим на работниците си да имат
свои градини около колибите. Накрая решихме да се съобразим
с установената практика, след като така или иначе не можем да
си позволим трактори и комбайни.
След втората ни година там Кристина основа малка болница, защото
богодите бяха напълно невежи относно всички съвременни медицински
процедури. Те се размножаваха толкова бързо, че една или две
години по-късно построихме и малко училище. Не бяхме подготвени
да им дадем образование, но успяхме да научим повечето от тях
на земен език, което малко улесни нашия живот, и на елементарните
принципи на контурното земеделие* и ротацията на културите.
А и Калеб говореше езика на богодите като самите дигита, когато
стана на пет-шест години, така че вече нямахме проблеми с общуването.
Нашите богоди бяха доста почтени и ние се привързахме към повечето
от тях. Виждахме какво става в стопанствата, където се отнасяха
лошо към дигитата, и решихме това никога да не се случва при
нас. Трябваше да ги наказваме, когато откриехме, че безделничат
или крадат, но никога не ги биехме с камшик и единствените дигита,
които някога загубих, умряха от старост, болест или ухапване
от стоноги, а не от куршум или побой. (Мисля, че Калеб щеше
да организира бунт, ако бяхме вдигнали ръка срещу някого от
тях.)
Бяхме добри към нашите богоди и те към нас. Когато се разболееха
твърде зле или хищник ги ухапеше лошо и не можехме да ги излекуваме
сами, изпращахме ги в болницата за дигита, която правителството
издигна извън Беренджи, и винаги ги вземахме оттам, след като
ги излекуваха. Имахме двама млади прислужници, които станаха
толкова добри готвачи, че им намерих работа в кухнята на хотел
“Екватор” и се постарах да получават по шест кредита всеки на
седмица, тъй като за един диг беше прекалено скъпо да живее
в града. Единственото по-сериозно спречкване беше, когато Калеб
падна от едно дърво и си счупи ръката, а нашият надзирател Бил,
искаше да го заведе при местния шаман. Обясних, че ще отидем
в Беренджи, за да я намести лекар, а Калеб подкрепи Бил. Помислих
си, че ще трябва да ги набия и двамата. Но накрая Бил отстъпи,
а Калеб изпитваше такива болки, че не го бе грижа кой ще излекува
ръката му. Естествено, когато се върнахме от Беренджи, Бил заведе
Калеб при своя племенен шаман, за да му даде билки и да го благослови,
в случай че гипсът не помогне.
Все пак това беше единичен случай. Всъщност когато дигитата
видяха, че нашата медицина ги лекува по-добре от техните шамани,
започнаха да стават християни. Не разбираха много от това, но
знаеха, че нашият Бог е по-силен от техните или поне че е
по-добър лечител. Никога не свикнах с всички онези космати извънземни
фигури, наредени в редици и напяващи химни, но ако това означаваше
да ги опазим живи, здрави и работещи, бях съгласен да ги понасям.
Нещата вървяха гладко дори след смъртта на комодора. Много хора
предрекоха, че либералите извънземнолюбци от Републиката ще
се появят и ще започнат да назначават дигитата на различни правителствени
постове, но бяхме прекалено далеч от центъра, за да ни обърнат
внимание. Освен това те си имаха други проблеми например войната
срещу тиборите.
Ако искате да знаете, истинската повратна точка в историята
на Пепони въобще не беше смъртта на Куинси, а войната срещу
тиборите. Беше само на осемдесет светлинни години, и разбира
се, повечето здрави мъже и жени на Пепони се записаха доброволци,
тъй като Републиката все още водеше война с яронитите и рабоите
в сърцевината на Спиралния ръкав и голяма част от силите ни
бяха изпратени другаде.
Най-голямата грешка на Републиката беше, че ни позволи да вземем
нашите дигита. Не им дадохме оръжие, но ги използвахме като
тил за готвачи, куриери и други дейности, поради недостига
на хора. Тиборите се бяха разположили на пет-шест планети и
действията се превърнаха в битка за територии, тъй като Републиката
не искаше да унищожи тотално богатите на минерали планети.
Най-накрай победихме, но ни отне почти две години и когато се
върнахме, дигитата не бяха същите. Бяха видели да убиват хората
с хиляди, бяха свидетели как друга раса ни се противопоставя
цели две години, въпреки че ги превъзхождаме по численост и
огнева мощ, и внезапно, за пръв път, се появиха признаци на
недоволство.
Тогава започнахме да чуваме името Буко Пепон. Беше прекарал
около петнайсет години на Делурос VIII, опитвайки се да събере
подкрепа за независимостта на Пепони, а когато Куинси умря,
най-накрая получи разрешение от Републиката да основе политическа
партия, въпреки че дигитата нямаха право да гласуват. Нарече
я Планетарен съюз на Пепони и започна да настоява пред правителството
в Беренджи да даде на дигитата определени права. Повечето бяха
дребни неща да им е позволено да вървят по “Куинси авеню”
или да ги защитава адвокат диг (напълно нелепо искане, след
като на цялата планета имаше само двама адвокати дигита) и други
такива.
Като се замисля, трябвало е или да му дадем всичко, което иска,
или да го убием на място. Не го направихме. Колониалното правителство
даде на дигитата някои привилегии с надеждата, че ще ги удовлетвори,
но Пепон продължаваше да иска други. Дори написа книга нарече
я “Пепони, какъвто почти го виждам”, и я издаде, докато живееше
на Делурос. Трябва да са продали над половин милион екземпляра
там, преди някой на Пепони да разбере за нея.
Когато най-сетне се върна, беше арестуван но се наложи да
го освободят, тъй като не бе нарушил никакви закони и нямаше
причини да го задържат.
Това беше втората ни грешка, защото така го превърнахме в герой,
особено сред богодите. Много скоро той започна да говори на
събрания и митинги и дори нашите богоди се измъкваха от фермата,
за да го слушат. Някои от другите фермери наказваха дигитата
си, ако имаха нещо общо с Пепон, но Кристина и аз виждахме злокобните
признаци: постепенно той им извоюваше все повече и повече привилегии,
докато накрая станаха господари на планетата. Това беше нашият
дом и смятахме да останем там. Решихме да се приспособим към
неизбежното.
Дори позволих на Калеб да ме замъкне на една от неговите речи,
за да чуя сам какво приказва Пепон, вместо да чета всички ония
сензационни истории по вестниците.
Все още си спомням първия път, когато го видях. Беше по-възрастен,
отколкото предполагах, и носеше наметало от кожата на саванен
дявол върху официалния човешки костюм. Държеше отрязана опашка
на среброкож в едната си ръка и я използваше както за пъдене
на мухите, така и да подчертава най-важните моменти в речта
си. Беше изключително внушителен и говори почти два часа. Никога
не съм владеел добре езика на богодите и не разбрах много от
това, което каза, но от ентусиазираните викове на тълпата схванах
същината и тя никак не ми хареса. Искаше независимост и това
ми беше известно, но той я искаше незабавно, а това не го знаех.
Никога не поиска открито въоръжено въстание, но ставаше ясно,
че търпението на богодите е към края си. Гласът му звучеше нетърпеливо
и това ми се струваше доста обезкуражаващо.
Когато свърши, Калеб ме преведе през тълпата да се запозная
с него. Чувствах се неловко, защото бяхме единствените двама
човека там, но Калеб сякаш не го забелязваше. Предполагам, че
емоционално той беше толкова диг, колкото и Пепон.
О, господин Крофърд каза Пепон на перфектен земен език,
синът ви често ми е говорил за вас. Много мило от ваша страна
да присъствате на нашата малка среща.
Чел съм много за това, което проповядвате отвърнах. Реших,
че трябва лично да ви чуя.
А след като чухте, какво ви е мнението?
Мисля, че доста прибързвате признах честно.
Ако оставим всичко на правителстото, няма да има никакъв напредък!
намеси се разгорещено Калеб.
Не е учтиво да прекъсваш баща си, Калеб каза тихо Пепон.
После ми се усмихна. От друга страна, съм съгласен с вашия
син. Имате ли отговор на неговото изявление, господин Крофърд?
Да. Доколкото знам, само седем представители на вашата раса
имат висше образование. И за да съм напълно откровен, повечето
все още живеят като диваци и се интересуват от самоуправление
толкова, колкото и от висша математика. Как смятате да формирате
действащо правителство?
Нека ви отговоря с въпрос. Хората на Пепони са по-малко от
милион, докато ние сме над двеста милиона. Докога мислите, че
ще можете да ни държите в робство?
Не за дълго признах.
Той се усмихна.
Виждате ли? Съгласни сме поне по една точка.
Но ще трябва да обучим цяло поколение, за да станат чиновници
и бюрократи продължих.
Той рязко поклати глава.
Вече ви дадохме прекалено много поколения, не можем да си
позволим да жертваме още едно.
Нито една чужда раса не е спечелила въоръжено въстание срещу
Републиката.
Ако прочетете книгите ми и изучите речите ми, ще откриете,
че никога не съм подтиквал народа си да хване оръжието. Бил
съм на Делурос и знам, че нямаме никаква надежда срещу военната
мощ на Републиката.
Позволете ми да предположа, че и пасивната съпротива няма
да даде резултат рекох.
Не вярвам в пасивността твърдо отговори Пепон.
Тогава не виждам как бихте постигнали целите си.
Ще ги постигнем, защото са справедливи и достойни. И исторически
неизбежни. Пепони има подходящо име може да бъде рай за всички
нас, господин Крофърд. Внезапно чертите му се втвърдиха.
Но ако прелестите на рая се отказват на моя народ, тогава ние
трябва да убедим човека, че планетата ще престане да бъде рай
и за вас.
Звучи ми като заплаха казах.
О, не, господин Крофърд той внезапно се усмихна. Заплахи
срещу държавата се смятат за предателство. Това е просто предсказание.
После заговори с някои от последователите си зад Калеб и мен
и ние се върнахме във фермата. През следващите месеци наблюдавах
Пепон отблизо, четях речите му и следях действията му в различните
медии. След две години стана ясно, че не е успял да привлече
други освен собствените си последователи богоди. Няколко соротоби
и кия влязоха в партията му, но повечето от тях не му обръщаха
внимание, а никой от сентабелите, сибоните, кораните или другите
главни племена не приемаше идеите му.
Именно тогава започна да променя естеството на доводите си.
Вече не ставаше въпрос за тяхната независимост. Планетарният
съюз на Пепони се превърна в Политически съюз на богодите и
бавно, почти незабележимо неговият фокус се насочи към Зелените
земи. Това, изтъкваше той, е родната земя на богодите, а на
тях им е забранено със закон да я притежават и обработват. Речите
ставаха по-силни и по-чести и всички с една-едничка цел: правителството
да промени позицията си.
После, една сутрин, чухме новината: семейство Макелрой, което
живееше на около трийсет километра, бе заклано в съня си, дори
петте деца, всички под десет години, бяха буквално насечени
на парчета.
Два дни по-късно Джезмин Гейнс намери цялото си стадо бифкейкове
осакатено мъжките с отрязани гениталии, а всички животни с
отсечен преден ляв крак.
Така започна Кризата Калакала, но никой не го разбра през първите
няколко седмици. Мислехме си, че са изолирани инциденти, вероятно
дело на банда богоди психопати. Тогава удариха фермата на Престън,
убиха стария Джим Престън и двамата му синове и оставиха Мери
Престън полумъртва, но някак си тя живя достатъчно, за да разкаже
на полицията, че нейният прислужник въвел убийците посред вечерята
и че познала четирима от тях двама от нейните работници и
двама от тези на Уилкс. Чула и думата “Калакала”, но нямаше
представа какво означава.
Още три семейства бяха убити и две ферми изгорени до основи,
преди правителството да реши да обяви извънредно положение.
Изпратиха въоръжен отряд в дома на Пепон, той се предаде без
съпротива и след седмица го изправиха пред съда. Защитаваше
го адвокат диг и за моя най-голяма изненада и огорчение видях
холограми на собствения си син Калеб на същата маса да му шепне
съвети. В този ден се отказах от него.
Пепон твърдеше, че никога не е заповядвал на поддръжниците си
да вършат насилия и информацията свидетелстваше в негова полза,
но изглеждаше невероятно те да направят нещо без негово съгласие.
Осъдиха го на трийсет години тежък физически труд в граничното
селище Балимора. Беше отведен там с тежка охрана и решихме,
че с това се е свършило.
Седмица по-късно група от двеста богоди нападна полицейски участък
в град Марачо, като осакати и уби единайсет полицейски служители.
Вече знаехме, че е започнала война.
Бяха умни, калакалите. Между другото, никой не знаеше какво
точно се крие зад “Калакала” такава дума няма в езика на богодите.
Доколкото знам, никой никога не разбра какво означава до ден-днешен
Пепон се кълне, че дори той не знае. Просто звучеше добре и
хората я запомняха лесно.
Колкото тероризираха хората в Зелените земи, два пъти по-зле
се отнасяха към членовете на племето си. Караха ги да полагат
страховити клетви и да вършат неописуеми дела, за да докажат
лоялността си и не изпитваха никакви угризения да убиват всички
богоди, останали верни на човешките си господари.
Проблемът беше, че не се знаеше на кого можеш да се довериш.
Триста богоди могат да живеят в имението ти и да си абсолютно
сигурен, че от пет до петдесет от тях са калакали. Може да е
твоят домашен прислужник с инструкции да отключи вратите с падането
на нощта или готвачът ти, на когото са дали отрова да я сложи
в храната ти. Може да са говедарите, които ще осакатят бифкейковете
по заповед, или дори някоя от старите жени, която ще пусне мускал
с отрова в кладенеца ти, отивайки към реката да изпере дрехите
ти.
Дори и да хванеш един, няма полза. Онези клетвени церемонии
бяха толкова зловещи и така преплетени с примитивната им религия,
че той по-скоро би умрял, отколкото да ти каже нещо и така
ставаше с мнозина от тях. Нито един затворник през първата година
не издаде друг член на организацията.
Властите осъзнаха колко сериозно са сгрешили със затварянето
на Пепон. Беше ясно, че след като е изолиран, не може да ръководи
калакалите, но също толкова очевидно беше, че е единственият
жив диг, който има силата да ги спре. Разнесе се слух, че му
предложили свободата, ако публично порицае калакалите, и че
той отказал, защото те били създали проблема без негово участие,
затова трябвало и да го решат без него.
Републиката беше прекалено заета с войните си, за да изпрати
помощ на Пепони, и шепата полицаи се опитваха да покрият целите
Зелени земи. И тъй като калакалите бяха буквално във всяка ферма,
не беше изненада, че никога не нападнаха стопанство, пазено
от полицията.
Стигна се до момент, когато изпратихме жените и малките деца
в Беренджи. Джесика отказа да отиде беше по-силно привързана
към фермата от всички нас, но Кристина и снаха ми отидоха в
града като доброволни медицински сестри лекуваха както хора,
така и дигита, пострадали при атаките.
Започнах да нося пистолет вкъщи и всяка вечер затварях дигитата
ни в заграждение от бодливи храсти. Даниел бе в района на планините
Юпитер и помагаше на полицията да намери главния щаб на калакалите,
а Томас, Джесика и аз се грижехме за фермата.
Една вечер, след като привърших вечерята, усетих силен дим.
Погледнах навън и видях, че горят пристройките, а дигита бягаха
навсякъде.
Внезапно Бил дотича до вратата.
Това са калакалите! извика той. Запалиха хамбара!
Твоите хора добре ли са? попитах, докато проверявах оръжието
си.
Да задъхано отвърна той и добави загрижено: Но не можах
да намеря господаря Томас и господарката Джесика. С вас ли са?
Извиках ги, не чух отговор и се втурнах навън да ги търся.
Миг по-късно двама богоди, които причакваха под прозорците,
ме сграбчиха и обезоръжиха, а Бил се приближи с огромна кама
в ръка.
Съжалявам, че трябва да направя това, господарю каза искрено
той, докато други пет-шест богоди палеха къщата ми.
Къде са децата ми? извиках, напразно опитвайки да се освободя.
Всички освен господаря Даниел са мъртви отвърна Бил. Дори
и господарят Калеб.
Калеб? повторих. Но той защитаваше Буко Пепон в съда!
Знам съгласи се със съжаление той и посочи към оградата,
където бяха окачили отсечената глава на Калеб. Мъртвите му очи
се взираха в мен през облак от насекоми.
Погледнах главата на сина си и едва се сдържах да не повърна.
Защо? измънках неразбираемо. Винаги сме се отнасяли добре
към вас, а Калеб беше толкова твой син, колкото и мой. Защо
го направихте?
Защото ако позволим на хора като господаря Калеб да живеят,
всички ще кажат: “О, те убиват само онези хора, които са се
отнасяли лошо с тях.” Но ако убием и хора като вас, господаря
Калеб и господарката Кристина, ще разберат, че го правим, за
да възстановим правото върху родината си, а не от лична омраза.
Съжалявам, но е много важно да умират и добри хора, не само
лоши.
Това е лудост! извиках шокиран. Избивате единствените
хора, които могат да се помирят с вас!
Прекалено много говорите! каза единият от дигитата и преди
да разбера какво прави, бръкна в устата ми, измъкна езика ми
и го отряза.
Толкова много кръв бликна от устата ми, та си помислих, че ще
умра в същия миг, но изведнъж Бил издаде кратка команда и всички
се разбягаха. Оказа се, че полицейски патрул забелязал пламъците
и се втурнали във фермата с извадени оръжия.
Убиха Бил и осем от другите богоди, успяха да ме запазят жив
и да ме транспортират до болницата в Беренджи.
Пуснаха ме месец по-късно и се върнах във фермата. Намерих само
скелета на опожарената къща и овъглените тела на Томас и Джесика.
Главата на Калеб не беше на оградата и въпреки че я търсих почти
половин ден, не успях да я намеря.
Напуснахме Пепони на следващия ден. Убиха Даниел година по-късно,
докато той, Уилкс и други преследвали военна група от калакали
в планините. Съпругата на Томас се омъжи отново и се премести
на Деклан IV. Вече сме изгубили връзка с нея.
Преди обичах планетата. Мислех, че мога да изградя живот и семейство
там, но сгреших. Надявах се, че ще намерим общ език с дигитата,
но на Пепони няма място за разумни хора.
Ако бях на ваше място, млади човече, щях да се придържам само
към живота на хора като Аугуст Хардуик и Риса Грийн. Техните
истории са доста по-приятни от нашата.
Преминах през красиво и старателно поддържания парк, по криволичещи
пътеки и извити мостчета и стигнах до Уилкс, който седеше сам
на една пейка.
Надявам се, че нямате нищо против срещата ни тук, в парка
посрещна ме той.
Радвам се, че се съгласихте да говорите с мен отвърнах.
Имам чувството, че се натрапих.
Глупости сопна се той. Не съм много зает тези дни. Кога
трябва да се връщате при Аманда?
Каза ми, че ще обядваме заедно.
Той погледна часовника си, примигвайки от отразената в стъклото
му слънчева светлина.
Е, това ни дава час и половина. Дотогава трябва да научите
каквото ви интересува... Искам да ви кажа, че не е нещо лично;
от времето на Кризата не каня вкъщи никого, когото не познавам.
Не е нужно да се извинявате. Седнах до него и съжалих, че
нямам трохички да нахраня птиците, които смело се перчеха покрай
пейката.
Не се извинявах раздразнено каза той. Обяснявах.
Кризата сякаш е променила всеки, който я е преживял отбелязох.
Виж как нарязват семейството и приятелите ти на парчета и
ти гарантирам, че вече няма да си същият.
Сигурно съгласих се.
Той ме изгледа продължително.
Мислех, че пишете книга за Хардуик обади се накрая. Беше
си тръгнал доста преди Кризата.
Пепони ме интересува признах. Смятам да напиша и друга
книга за планетата.
Тогава трябва да отидете там.
Предполагам, че ще го направя отвърнах. Но както всички
вие изтъкнахте миналата вечер, там са пренаписали много от историческите
книги след Независимостта така че искам да чуя и вашата версия.
Замисли се над думите ми за момент, после кимна рязко.
За какво ще е новата книга?
Вдигнах рамене.
Още не знам.
Ако ще е за калакалите, забравете. Почти половината от оцелелите
написаха книги.
Но това е станало преди десетилетия отвърнах. Всеки е
имал време да помисли, да го види от различен ъгъл.
Единствената гледна точка за мен беше в една гора в планините
Юпитер с банда дигита, които искаха моя скалп толкова, колкото
и аз техните. Той махна с ръка към прясно окосената ливада
и златистите дървета, посадени в математически точни фигури.
Всичко там беше толкова диво, колкото това тук е опитомено.
Срещали ли сте се някога лично с Буко Пепон?
Той се изплю на земята.
Ако се бях озовал до него толкова близко, че да се запознаем
лично, вече нямаше да се разхожда наоколо.
Въпреки че е бил в затвора по време на Кризата?
Вижте, може да е бил водач на калакалите, а може и да не е
но и в двата случая нямаше да ги има, ако не им внушаваше
разни идеи.
Той се изправи.
Винаги се разхождам по това време на деня съобщи рязко.
Ако искате да продължим разговора, ще трябва да вървите с
мен.
Нямам нищо против.
Тръгна с енергична крачка.
Лекарска заповед. Имам проблеми с краката от времето на Кризата.
Заради всичките онези нощи, прекарани на студа и под дъжда в
преследване на копелетата в района на планините.
Защо ограничихте търсенето в планините Юпитер?
Защото там се криеха онези, които не бяха по фермите или в
Беренджи... Вижте, те се биеха, за да ни изхвърлят от своята
родна земя. Е, освен Зелените земи, останалата част от родината
им беше веригата Юпитер. Деветдесет процента от тях се криеха
в планините.
Крофърд ми каза, че сте били със сина му Даниел, когато умрял.
Уилкс кимна.
Хлапето беше дяволски добър ловец, но си мислеше, че преследва
животни, а не дигита, и стана невнимателен. Смъртта му бе дълга
и мъчителна; чувах виковете му цялата нощ. Открихме останките
му на сутринта нямаше какво да погребем.
А вие защо отидохте в планините? попитах и разсеяно протегнах
ръка да погаля една птица, а тя изкряка и избяга далеч от мен.
Нямахте ли ферма, която да защитавате?
Имах почти хиляда бифкейка отвърна той. Една сутрин намерих
половината от тях осакатени ушите отсечени, очите избодени,
гениталиите накълцани, сухожилията нарязани. Бяха още живи и
се наложи да ги убия. Реших, че никой няма да ме изгони от мястото
ми, затова се отървах от всички дигита и седях вечер, чаках
ги да се върнат. Това продължи месец, но най-сетне дойдоха.
Изпозастрелях дузина, а другите продължаваха да прииждат. Улучиха
ръката ми с отровна стрела. Явно отровата е била доста слаба,
защото не ме уби, въпреки че загубих ръката си. Докато отровата
успее да ме повали, те се отказали да нападат къщата по-късно
разбрах, че се заели с избиване на останалия ми добитък и опожаряване
на хамбарите ми... И може би са сторили добре, защото ако полицията
не беше видяла пламъците, нямаше да пристигне навреме да ме
спаси.
Въздъхна дълбоко.
Е, щом се сдобих с нова ръка, се върнах да хвърля последен
поглед на фермата. Осъзнах, че двайсет години къртовски труд
са заличени за една-единствена нощ, заковах прозорците и вратата,
взех си оръжията и се записах доброволец срещу калакалите. На
правителството му липсваха хора по това време Републиката
ни подкрепи с военна помощ едва през третата година на Кризата.
Тъй като полицията пазеше главно Зелените земи, използваха най-вече
ловци и някои от лоялните дигита за преследване в планините...
Вашият приятел Хардуик щеше да е в стихията си там. Да се проследят
калакалите в гъстите гори изискваше доста по-голямо умение,
отколкото да се върви след земен кораб в откритата савана.
Искате да кажете, че тръгнахте след калакалите с професионални
ловци вместо с войници? попитах изненадано.
Нямахме никакви войници отвърна раздразнено той. Само
полиция. А те не притежаваха никакъв опит за военни действия
в джунглата. Първите два отряда, които изпратиха горе в планините,
се изгубиха, а третия го изклаха. Именно тогава решиха, че ловците
поне ще се оправят по-добре на този терен, а и повечето от тях
имаха собствени следотърсачи. Дори превозихме две хиляди сибони
до веригата Юпитер. Те мразеха богодите и избиха доста от тях.
Но стана така, че започнаха да нападат и селищата в подножието
на планините. За тях нямаше значение кой е привърженик на калакала
и кой не. Интересуваше ги само избиването на всички богоди,
които можеха да открият, и накрая се наложи да ги върнем по
родните им места.
Как беше там горе, в планините? попитах.
Беше мрачно, започна Уилкс, мрачно и страховито. Обикновено
като стигнеш до мястото, където очакваш да е преследваната група
калакали, не можеш да видиш на пет метра пред себе си. Повечето
дни бяха неприятно горещи. Нощем температурите падаха под нулата,
а валеше по пет-шест пъти на ден. Съзреш ли стъпка на края на
гората, знаеш, че някой диг те причаква може би с копие, но
по-вероятно с лазерен пистолет или звукова пушка, откраднати
от фермите. Но дори и твоите следотърсачи доради или корани
не могат да го забележат.
Или вървиш по някой хребет и виждаш цяла група калакали на върха
на друг хребет на три километра и половина от теб, но знаеш,
че докато прекосиш долината, която ви разделя и се изкачиш дотам,
те вече отдавна ще са изчезнали. Някоя нощ обаче, когато най-малко
ги очакваш, тези същите дигита ще се промъкнат в твоя лагер
и ще се опитат да те разполовят.
Помня първия път, когато отидох в планините беше в планината
Хардуик, ако това ви интересува, макар сега да я наричат Пекана,
стига да не се лъжа. Със себе си водех дузина доради и корани.
Дорадите бяха следотърсачи, а кораните носеха метателни оръжия.
Знаехме, че има калакали в областта дорадите бяха открили
следи от тях, но не можахме да ги намерим и на здрачаване решихме
да си направим лагер на малко сечище. Назначих двама корани
да пазят и легнах да спя.
Събудих се посред нощ и бях сигурен, че чувам шумолене в близките
храсти. Видях, че двамата пазачи са заспали, взех пушката и
стрелях двайсет пъти по посока на шума.
И адът се отприщи. Кораните започнаха да стрелят във всички
посоки, а дорадите бягаха из сечището с викове “Какво става?”,
птици закряскаха, а уплашен до смърт земен кораб изостави прикритието
си и премина през лагера.
Когато всички се успокоиха, хубавичко наругах двамата пазачи
корани, че са заспали на поста си, и всички отидохме да видим
колко калакали съм убил.
И знаете ли какво открихме?
Мъртъв нощен убиец с осемнайсет от моите куршуми в него.
Това беше другият риск при преследването на калакалите в планините.
Имаше вероятност да налетиш на земен кораб или гръмотръс толкова,
колкото и на калакали, а те бяха достатъчно опасни сами по себе
си. Мисля, че за всеки от богодите, който убихме, сме унищожили
по три животни, а и те не ни останаха длъжни, особено в по-гъстите
райони на гората, където нямахме място за маневри.
Както и да е, минаха две седмици, преди да заловим воин от калакалите,
но дори и това не ни помогна много. Нищо не можахме да научим
от него. Накрая умря след побой, нанесен му от един от моите
корани.
В подножието на планините имаше един град на име Ламаки и ние
колонистите, а не полицията, обикновено се срещахме на бара
в кръчмата “Саблерог”. Слизахме от планините на всеки две седмици,
обменяхме информация, стопляхме се за ден-два и се връщахме
на работа.
Именно там срещнах за пръв път Фелисия Престън, сестрата на
Джим Престън. Живеела на Полукс IV, когато чула за клането в
неговото имение. Дойде на Пепони, за да погребе Джим и семейството
му, и остана да се бори срещу Калакала.
Трябваше само веднъж да я погледнеш, за да разбереш, че е особена.
Очите є те пронизваха, а ръцете є бяха груби и силни като на
мъж. Беше с около десет килограма под нормата за ръста си, но
би победила и саванен дявол с голи ръце, ако є се наложи. Никой
никога не я попита как си е изкарвала прехраната на Полукс,
а и тя не го сподели, въпреки че имахме някои подозрения. В
кръчмата “Саблерог” се събираха корави мъже, които не бяха виждали
легло или жена с месеци, но тя не се даде на нито един от тях.
Малко по малко започна да носи информация от планините, до която
никой друг не можеше да се добере. Веднъж името на съзаклятника
на калакалите в района Багензи, друг път списък на цялата група
калакали във фермата на Гризуолд, а една нощ дори ни каза къде
ще е следващият им удар.
Е, трябва да разберете, че ние се опитвахме почти цяла година
да постигнем такова разузнаване, а тая жена, която дори не беше
една от нас, отиваше право в планините и се връщаше с точната
информация.
Повечето хора я отбягваха, когато беше в града, но една вечер
аз се приближих до нея в бара и я попитах дали с моите дигита
можем да се присъединим към нейната група на сутринта, когато
тръгне към планините. Тя ме гледа около минута, после вдигна
рамене и кимна. Не ми проговори цялата вечер, но на сутринта
ме чакаше с двамата си следотърсачи доради.
Бяхме навлезли в гората до обяд и тогава един от нейните следотърсачи
посочи малък трънлив храст. Два сини конеца висяха на него и
внезапно групата ни замръзна на място, застанахме нащрек. Нейните
следотърсачи и моите шест доради претършуваха областта за други
следи от калакалите, но напразно. Накрая тя извика своите дигита,
прошепна кратка команда, после седна и се облегна на едно дърво.
Накара ме да направя същото, но є казах, че е по-добре да продължим
да търсим калакалите.
Остави. Изчезнали са. Ако не са, нашите доради щяха да ги
намерят.
Тогава нека се опитаме да ги проследим продължих.
Тя вдигна рамене.
Прави каквото искаш. Просто не вдигай шум, докато се качваш
нагоре. Не спасявам никого.
Цял ден ли мислиш да седиш тук? попитах.
Почти. Следите им са добре прикрити. Ще ги настигна довечера.
Как?
Дори калакалите трябва да пият вода. Казах на дигитата ми
да потърсят близките водоеми.
А ако пият от някой поток? ядосах се. Какво ще правим
ще поставим засади по целите три или четири километра от течението?
Наблизо няма течаща вода, Уилкс отвърна тя. Именно затова
избрах тази част от планината.
Откъде знаеш? Никога не е била нанесена на карта.
Напротив. Аз лично я очертах през първите две седмици, след
като пристигнах тук.
Какво друго картографира?
Всички техни скривалища. Повечето от тях живеят в пещери,
но от време на време лагеруват на открито в горите.
Тогава защо не влезем там и не ги ударим?
Защото никога не стоят на едно и също място повече от ден-два,
а съм открила над петдесет техни скривалища. Тя поклати глава.
Не, Уилкс, няма смисъл да губим сили и енергия и да им подскажем,
че сме тук. Моите дигита ще открият кой водоем използват и с
малко късмет ще ги хванем довечера.
Изгледах я продължително и тя срещна погледа ми, без да мигне.
Всички сме хващали калакали по едно или друго време обадих
се накрая. Искам да знам защо единствено ти можеш да ги накараш
да говорят.
Вероятно моите методи ги бива повече отвърна тя.
После дръпна шапката над очите си и скръсти ръце на гърдите.
Не знаех дали не е заспала или просто се е уморила да говори
с мен, но резултатът беше все същият. Седях в мълчание през
следващите три часа, без да обръщам внимание на горещината,
докато един от дорадите се върна и є прошепна нещо.
Добре, Уилкс. Тя бързо се изправи на крака. Да се залавяме
за работа. Моите дигита са намерили мястото, където са пили
тази сутрин.
Къде е другият?
Останал е в засада, в случай че се върнат, преди да стигнем
там.
Без нито дума повече тя тръгна след нейния дорадо, моите дигита
и аз след тях. Водоемът бе само на седем-осем километра, но
поради терена и височината ни отне три часа. Щом стигнахме,
другият дорадо скочи леко от едно дърво и показа с жест, че
все още никой не е идвал.
Заехме позиция в едни гъсти храсти на около трийсет метра от
водоема и зачакахме. Започна да вали, а температурата падна
с трийсет градуса. Седях облегнат на едно дърво, премръзнал,
мокър и треперещ, а тя сякаш и не забелязваше.
Точно след полунощ чух нещо като птичи трели и тя ме сръга с
лакът.
Какво става? прошепнах.
Идват тихо отговори тя. Вероятно са дузина или повече...
Стреляме да осакатим тримата най-близо до нас. Убиваме останалите.
А ако има жени и деца?
Видиш ли някакви, застреляй ги безстрастно прошепна тя.
Изчакахме в мълчание още две-три минути и после групата калакали
се показа. Бяха деветима, прицелих се в най-близкия, но почувствах
ръката є върху моята.
Устните є безгласно казаха:
Не още после отново насочи вниманието си към дигитата. Шестима
от тях отидоха до водоема, а другите трима се разположиха наоколо,
взирайки се напрегнато в храстите, докато останалите пълнеха
кратуните и меховете.
И преди още да осъзная, че се е прицелила, се чуха три експлозии
и тримата часови паднаха мъртви. Стрелях в краката на единия
от най-близките двама, после се огледах за други цели, но видях,
че Фелисити се е погрижила за всички. Още двама калакали се
гърчеха на земята, а последните двама лежаха напълно неподвижни.
Добра работа, Уилкс. Тя се изправи и отиде при мъртъвците.
Извади ловджийски нож и изряза грозно “Ф” върху труповете на
петимата воини.
Така калакалите ще знаят кой го е направил обясни тя, изпреварвайки
въпроса ми.
Изсвири и двамата є доради се присъединиха към нас в сечището,
а аз дадох знак на моите дигита.
Завържете ги заповяда тя и миг по-късно нейният дорадо беше
овързал напълно оцелелите. И четиримата бяха простреляни в краката
двама с разбити капачки, третият с почти липсващо стъпало,
а четвъртият кървеше обилно от две рани в бедрото.
А сега им кажи, че за информацията ми е необходим само един
диг проговори отново тя. Другите трима ще са храна за нощните
убийци. Кажи им, че първият, който издаде къде се крие Джон
Прагранци, ще живее.
Дорадите преведоха думите є на богодите. Всичките четирима пленници
се взираха мрачно в нея, челюстите и устните им бяха здраво
стиснати.
Добре. Кажи им, че могат да говорят толкова добре с едно око,
колкото и с две.
Какво мислиш да правиш? настоях.
Точно каквото казах отвърна студено тя. Ще открия къде
е Прагранци. Отговорен е за клането във фермата на Бландингс
миналата седмица. Тя се обърна към пленниците. Някакви отговори?
Те продължиха да я гледат.
Вас ще ви заболи, а не мен каза тя и сграбчи единия за козината
на главата.
Наистина ли ще им избодеш очите?
Видя ли какво са направили с брат ми и семейтвото му? попита
тя на свой ред. Ако те притеснява, не гледай.
Посегна с ножа си, а аз гледах запленен как извади лявото му
око и калакалът издаде зловещ агонизиращ вик.
Твой ред е. Тя се приближи до следващия.
Докато стигне до третия, той вече є бе казал всичко, което искаше
да знае за бъдещите планове и скривалища на Прагранци.
Очаквах, че ще ги пусне, но вместо това тя извади малък пистолет
от джоба си и с по един изстрел в главата ги довърши. После
кимна на своя дорадо, който веднага отряза ръцете, краката,
ушите и гениталиите на деветте мъртви калакали и ги хвърли във
водоема.
Пребледнял си, Уилкс обади се тя след осакатяванията.
Добре съм уверих я дрезгаво.
Надявам се, защото единственият начин да надвиеш огъня е с
огън. Няма да победиш шайка диваци, ако действаш като офицер
и джентълмен. Няма стандартен начин да се води партизанска война
в тези планини и при тези условия. А и не ще ги изплашиш с доживотни
присъди; повечето от тях ще бъдат на по-топло и по-сухо в затвора,
а ще имат и по-добра храна там, отколкото тук. Трябва да им
покажеш, че човекът може да е по-брутален и по-жесток от всеки
свой враг. Ако те отсекат ухо, ти отсичаш две ръце и крак; ако
те подпалят ферма, ти изгаряш цяло селище. Може да не ти харесва,
но това е единственият начин да се бориш срещу Калакала и онези,
които не са готови за това, по-добре да си съберат багажа и
да се преместят на някой друг свят.
Тази реч беше най-дългата, която някога я чух да произнася.
И най-вярната.
Щом се върнахме в Ламаки и се разнесе слухът за успеха є, всички
започнахме да прилагаме нейните методи. Беше отблъскваща и кървава
работа, която те караше да забравяш какво е да си човек, но
пък даваше резултати. За една година калакалите бяха толкова
изплашени от нас, колкото и ние от тях. Не молехме за пощада
на онази проклета планина и не щадяхме никого. Ако не можехме
да ги намерим, отравяхме водата им. Успееха ли да се запасят
с вода, убивахме животните им за месо. Ако организираха внезапно
нападение, оставяйки жените и децата в лагера, и ние ги откриехме,
попадаха на зловеща изненада при завръщането си. Три години
избиваха всеки от богодите, който не споделяше каузата им
ние започнахме да убиваме всеки привърженик на Калакала, който
не се отречеше от клетвата си. А ако се отречеше и наблизо нямаше
представител на властите, ние пак го убивахме.
Използваха името на Буко Пепон за боен вик ние изрязвахме
“Ф” върху всеки диг, когото убиехме. Скоро те започнаха да си
мислят, че Фелисия Престън е навсякъде. Ако за тях Пепон беше
олицетворение на живота, Фелисия бе на смъртта.
След като мина още една година, Републиката най-накрая успя
да ни изпрати няколко дивизии и това беше началото на края.
Всекидневно бомбардираха веригата Юпитер, разкъсвайки на парчета
хиляди привърженици на Калакала и десетки хиляди животни. Една
по една шайките слизаха от планините и се предаваха, но все
още имаше няколко огнища на съпротива и ние се върнахме в планините
за тях.
Хванахме Краджна и Бцанти на самия връх, почти замръзнали от
студ. Накрая пленихме Джеймс Празнар, когато се промъкна в местно
селище за храна. Той беше техният върховен генерал, а неговите
холограми продаваха дори вестниците на Делурос.
Хващането на Празнар пречупи силата на калакалите. Официално
останахме в състояние на Криза още пет години, но на практика
всичко беше свършило. Спечелихме войната и животът би трябвало
да си върне нормалния ход.
Но не беше така.
Републиката беше станала прекалено алчна, опитвайки се да колонизира
твърде много светове, и внезапно това, което се случи на Пепони,
обхвана цялата галактика. Планетите-близнаци Канфор пак въстанаха,
системата Лодин се превърна в бойно поле и не след дълго Флотата
бе така разпръсната, че секретарят реши да сключи най-добрите
възможни сделки с някои от тези светове. Иначе след няколко
века неговите наследници щяха да председателстват империя, която
контролира само две планети Делурос VIII и Земята.
Така Републиката започна да дава независимост на непокорните
светове, един по един, опитвайки да се отърве от проблемните
планети, преди всички останали да възприемат идеята за въстание.
И успя двайсет и шест свята получиха своята независимост,
а другите хиляда и нещо останаха под нейна власт. Наложи се
да даде някои социални и икономически права тук и там, но успя
да избегне галактическа революция.
Пепони беше петнадесети в списъка за независимост, веднага щом
се погрижиха за истинските проблемни места като Канфор VI и
VII и Лодин ХI. И тогава, година преди официалното обявяване
на независимостта, те се огледаха кой може да стане президент
на планетата и не им хареса това, което видяха: всеки потенциален
лидер беше ветеран от Кризата, имаше голяма вероятност да се
опитат да изколят цялото човешко население и да отделят Пепони
напълно от сферата на влияние на Републиката. Например Баго
Баджа, който в момента беше лидер на богодите, или Сам Джимана
пламенен оратор от племето кия, учил на един от близнаците
Канфор. Накрая решиха, че Буко Пепон въпреки отговорността му
за Кризата Калакала е най-умереният лидер на разположение, така
че отмениха присъдата му и пуснаха стария дявол на свобода.
Ето това беше. Бяхме свидетели как осакатяват и колят нашите
хора, накрая успяхме да победим негодниците, да ги подчиним
и да се върнем по фермите си а проклетата Република предаде
планетата на дига, започнал всичко.
Година по-късно му дадоха разрешение да сформира временно правителство,
а след три месеца лично секретарят на Републиката призна официално
Буко Пепон за президент на Пепони.
Внезапно хората започнаха да напускат планетата и всеки път,
когато човек си тръгнеше, на неговото място се нанасяше диг.
Не всички позиции в правителството бяха заети от тях, но пък
започнаха да се нанасят в Зелените земи. След още една година
и двамата ми най-близки съседи бяха дигита, а моите собствени
дигита отказаха да работят, преди да им утроя надниците.
Пепон започна да сформира дори армия и флота. Не знам кой, по
дяволите, би искал да нападне проклетата му планета единствените,
които желаеха да живеят там, бяха хората, а той ни гонеше.
Както и да е, един ден отидох в Беренджи, за да си взема запаси,
и щом пристигнах там, се спрях и се огледах наистина се огледах
какво става наоколо. Половината магазини имаха дигита за управители,
всички полицаи бяха дигита и изглеждаха като шутове в човешките
униформи, навсякъде се разхождаха дигита, блъскайки се в хората,
без дори да се извиняват, караха коли и си пиеха питиетата в
бара “Гръмотръс”.
Ние победихме в проклетата война срещу калакалите. Знам това,
защото бях там.
Републиката ни даде три години да се радваме на победата си,
а после издърпа килима под краката ни. Взеха един диг, който
беше обвинен в предателство, и вместо да го убият, му предадоха
цялата планета в ръцете и се отнесоха към него като към държавник,
а не като към осъден престъпник.
Това ме накара да се срамувам, че съм човек, и именно тогава
разбрах, че е време да напусна Пепони завинаги
