Лира Принт
Майк Резник
Раят
Начало

Пладне


Минаха две години след смъртта на Аугуст Хардуик.
Дописах дипломната си работа за земните кораби, завърших обучението си, известно време работих при ба-
ща си в неговата компания за внос-износ на Алтаир III. Не ми хареса и напуснах. Накрая продадох романтична статия за живота на Хардуик на едно популярно списание и насърчен от успеха, написах още две, публикувах ги в не така добре платени, но по-престижни издания и изведнъж открих, че съм на прага на кариера, ако не като журналист, то поне като биограф на Аугуст Хардуик. Беше по-интересно, отколкото вносът на дървесна каша от системата Делта Скути (всичко друго би било по-интересно!), и скоро сключих договор да напиша книга за живота му.
След смъртта на Хардуик два пъти препрочетох книгата на Аманда Пикет “Дните на Пепони”, като всеки път се възхищавах на невероятния подбор от думи и изрази, на умението є да пресъздаде екзотиката, красотата и на най-тежките условия на живот. Събитията, свързани със смъртта на баща є, причинена от тежката работа и претоварването, със загубата на съпруга є в Кризата Калакала и накрая с банкрутирането є, бяха отразени толкова накратко, че читателят едва ги забелязваше. Бе писала доста избирателно за света на Пепони, който помнеше, като наблягаше на достойните за похвала аспекти, без да се спира върху неприятните събития от живота си. Както Хардуик каза в един от нашите разговори, всеки ред от книгата беше верен, но самата книга бе една голяма лъжа.

Все пак това си оставаше не само най-вълнуващото произведение за Пепони, но и най-продаваното (като изключим ловните мемоари на Джони Рамзи, разбира се), и аз є писах няколко пъти, молейки за разрешение да взема интервю от нея и да прочета дневниците на баща є. В началото получавах учтиви откази, че не дава интервюта, но когато є съобщих, че най-накрая съм сключил договор да напиша биографията на Хардуик, тя ми изпрати ръкописна бележка-покана да прекарам един уикенд в дома є на Бартън IV.
Приех веднага и сега, два месеца по-късно, стоях пред входа на ъгловатата къща от хром и стъкло, изчаквайки системата є за сигурност да сканира паспорта ми.
Вратата се отвори с леко приплъзване и аз се вторачих в котешките вертикални зеници на женска от синьохрилковците. Видът є озадачаваше още повече заради човешката униформа на прислужница, която носеше. Бях толкова изненадан да видя същество от Пепони на Бартън IV, че само стоях и я гледах втренчено.
­ Бихте ли влезли, господин Брийн? ­ покани ме тя на земен език с ясно изразен акцент, без да обръща внимание на реакцията ми. ­ Господарката ви очаква.
­ Благодаря ­ възвърнах спокойствието си аз.
Преведе ме през кръгло фоайе по коридор към петоъгълен кабинет, една от стените в който бе изцяло от стъкло и гледаше към малко поточе в залесен двор. Висока, стройна и елегантна жена над шестдесетте се надигна от стол с висока облегалка да ме посрещне.
­ Добре дошъл, господин Брийн ­ подаде ми ръка тя. ­ Аз съм Аманда Пикет. Надявам се, че пътуването ви е било приятно?
­ Колкото може да е в космически кораб ­ поех ръката є.
Облеклото є бе стилно, кестенявата коса ­ прекрасно оформена по последната мода на Делурос, а пръстите и китките є ­ покрити с пръстени и гривни, които не бяха от Пепони. Не беше якото фермерско момиче, което очаквах, нито пък излъчваше спокойствието, което авторката на “Дните на Пепони” трябваше да притежава.
­ Това е всичко, Нора ­ каза тя на извънземната. ­ Моля те, занеси багажа на господин Брийн в стаята му.
Нора кимна, поклони се и излезе.
­ Тя тук ли живее?
­ Тя е моя слугиня от над четиридесет години, господин Брийн, както беше и майка є преди нея. Ако присъствието є ви притеснява, мога да...
­ Не, въобще не ме притеснява ­ уверих я аз. ­ Просто се изненадах да видя една пепонитка тук, на Бартън IV. ­ Замълчах неловко. ­ Между другото, искам да ви благодаря, че ме приехте.
­ Рядко имам гости, господин Брийн. Ще бъде интересно и за двама ни.
­ Мога ли да ви попитам защо се съгласихте в края на краищата?
Тя се усмихна.
­ Първо, защото се възхищавам на постоянството ви. И второ, защото реших да прочета две от статиите ви за Аугуст. Разбирам, че не е трябвало да се задълбочавате заради читателите, но ако наистина искате да напишете книга за него, длъжна съм ­ заради него и заради Пепони ­ да ви помогна да я направите колкото се може по-правдоподобна... Мога ли да ви предложа чаша чай? ­ Тя посочи към разкошен сребърен сервиз върху подобен поднос.
Не обичах чай, но тактично приех предложението є. Докато пълнеше чашата ми, огледах се.
­ Познавам тази картина ­ посочих триизмерния портрет. ­ Много е хубава.
­ Благодаря. Даде ми я самият Джонатан Рамзи, когато спечелих наградата “Сампсън”. Оттогава се е появявала на няколко от обложките ми... Пейзажите от двете є страни са на местен художник.
­ А холограмата? ­ попитах за изображението на мъж, облечен в сивокафява военна униформа. ­ Това баща ви ли е?
­ Съпругът ми. Умря на Пепони.
В стаята имаше само една библиотека. Бе направена от красиво дърво и на нея бяха подредени една библия, шестте є романа, двутомната є биография на комодор Куинси, други малки и големи книги и издание на “Дните на Пепони” с позлатена кожена обвивка ­ произведението, което всички смятаха за неин шедьовър. Из цялата стая бяха разпръснати най-различни литературни награди и почетни грамоти, но никъде не открих нещо, напомнящо за живота є на Пепони.
­ Няма ли да седнете? ­ тя посочи към дълъг кожен диван. Щом седнах, ми подаде чая.
­ Благодаря.
­ Няма защо. ­ Аманда Пикет се настани срещу мен на подобно кресло.
Настъпи моментна тишина, през която ме изучаваше. Накрая проговори:
­ Прочетох работата ви за земните кораби, която ми изпратихте, господин Брийн.
­ Матю ­ поправих я. ­ И какво мислите за нея?
­ Доста романтична, но сравнително точна, като се имат предвид малкото източници, с които си работил.
­ Мислите, че съм описал земните кораби по романтичен начин ли? ­ попитах учудено.
­ Не, ловците. ­ Тя ме погледна в очите. ­ Виждал ли си земен кораб, Матю?
­ Само на холограми и в музеи ­ признах.
­ А аз израснах с тях.
­ Знам ­ отвърнах, без да съм сигурен какво точно иска да каже.
Тя ме изгледа.
­ Разкажи ми за себе си, Матю.
­ Е, няма много за казване. Прекарах детството си с книгите на Фуентес и Джони Рамзи. Специализирах екзобиология* и когато трябваше да избера тема за дипломната си работа, се спрях на изтреблението на земните кораби. Срещнах се с Аугуст Хардуик в процеса на проучванията си и разбрах, че е водил интересен живот, за който бих искал да пиша. ­ Стана ми малко неудобно. ­ Преди да умре, той предположи, че в дневниците на баща ви може да се споменава за него и за някои важни събития, които е забравил. А и сте го познавала лично.
­ Трябва да отбележа, че бях още в пубертета, когато Аугуст Хардуик напусна Пепони. Срещала съм го само няколко пъти.
­ Но го помните?
­ Разбира се. Той беше смел и романтичен герой.
­ Дори за израсналите на Пепони? ­ изненадах се аз.
­ Реагираш така, сякаш всички на Пепони ходеха да изследват нови земи и да преследват диви животни. Повечето от нас просто работеха за прехраната си. Професионалните ловци бяха толкова екзотични фигури за нас, колкото и за вас.
­ Съжалявам ­ обадих се смутено. ­ Чел съм толкова много разкази за лов на земни кораби, че забравям колко малко хора са се изхранвали с това.
­ Познавам почти цялата литература за Пепони ­ каза с отвращение Аманда. ­ Това е често срещана грешка. Ловните мемоари са два пъти повече от всичко останало... Мога да разбера защо определен тип хора обичат да преследват животни. Но никога не успях да схвана защо трябва да се хвалят с постиженията си в писмен вид.
Реших да не споменавам, че тя самата е описала някои от сафаритата си в “Дните на Пепони”.
­ Както и да е ­ продължих, ­ Хардуик рядко споменаваше хората, които не упражняваха неговата професия.
­ Не е имало и причини да им отделя някакво внимание. В края на краищата той изчезваше в пустошта за една или две години, а когато не беше там, прекарваше времето си в компанията на други ловци в хотел “Роял”.
­ Но е познавал вас и баща ви.
­ Двамата са били сред първите хора на Пепони, тогава всички са се познавали. Но колкото повече души имигрирали там, толкова повече първите се ограничавали в своите тесни социални групи. ­ Замълча и ме погледна втренчено. ­ Ако ще пишеш биографията на Аугуст Хардуик, наистина трябва да научиш повече за колонизацията на Пепони.
­ Това е една от главните причини да съм тук ­ уверих я.
­ Това е една от главните причини да те повикам. Пепони е свят на невероятна красота и още по-големи контрасти и ти не би могъл да разбереш Хардуик, ако не разбереш него. ­ Тя замълча, после продължи урока си по история. ­ Дори след като Републиката официално отвори планетата за колонизация, нямаше голям интерес за имиграция. Считаха я за прашен и див малък свят, чието главно извинение за съществуване бе, че корабите на път за Алфа Бисмарк II можеха да зареждат там.
­ А диамантените мини, които откри Рамирес в Голямата западна пустиня? ­ прекъснах я аз.
­ Той самият забогатя от тях, но никой друг не спечели. Алфа Бисмарк II беше светът, който Републиката желаеше ­ там имаше толкова много платина и уран! Пепони просто имаше удобно разположение. Както и да е, съмнявам се, че повече от двеста души са пристигнали на планетата през първите две десетилетия, така че е съвсем естествено да са се познавали помежду си.
­ Хардуик ми каза, че трийсет години след неговото идване човешкото население нараснало до милион и повече. Каква е причината за такова увеличение след слабото начало?
­ Алфа Бисмарк ­ отвърна иронично тя.
­ Моля?
­ Изчерпаха находищата за по-малко от две десетилетия ­ усмихна се кисело тя. ­ Толкова за Бисера на Външната граница. И изведнъж никой вече не се нуждаеше от станцията за гориво на Пепони. На Републиката є се наложи да намери друг начин да защити присъствието си там и започна да набира фермери и заселници, като на практика подаряваше земя на всеки, който идваше и искаше да я обработва.
­ Разбирам.
Тя поклати глава.
­ Не, мисля, че не разбираш. Никога не си бил на Пепони, но ми повярвай за едно: повечето земя ­ като изключим Зелените земи ­ всъщност е абсолютно негодна за земеделие.
­ Не плъзнаха ли слухове?
­ Разбира се. Нещо такова не може да се запази в тайна.
­ Тогава защо хората продължиха да идват на Пепони?
Тя се усмихна.
­ Когато откриеш отговора, Матю, ще си на път да разбереш защо Пепони бе толкова уникален свят... Още чай?
­ Не, благодаря.
Тя се изправи.
­ Ще трябва да ме извиниш за малко, Матю, но искам да изпратя съобщение до литературния си агент на Делурос VIII. Освен това отговарях на лични писма, когато ти пристигна. Мисля, че ще се чувстваш по-удобно в стаята си, докато работя. ­ Отиде до библиотеката, извади дебела стара книга и ми я подаде. ­ А междувременно можеш да я прегледаш.
­ Какво е това?
­ Нещо като семеен албум. Има холограми от Пепони.
­ Надписани ли са?
­ Някои от тях. ­ Натисна малък бутон на една от гривните си и Нора се появи веднага на вратата на кабинета. ­ А сега, господин Брийн...
­ Матю ­ прекъснах я аз.
­ Матю ­ поправи се тя, ­ Нора ще ти покаже стаята. Ще те повикам, когато свърша.
­ Благодаря ­ отвърнах и тръгнах след Нора.
Минахме по къс коридор и стигнахме до врата, която се отвори при приближаването ни.
­ Това е вашата стая за уикенда ­ съобщи Нора. ­ Надявам се, че ще се чувствате удобно.
­ Сигурен съм ­ оставих албума на едно от двете големи легла. Забелязах, че багажът ми е поставен до вратата на килера.
Нора ми посочи друга врата.
­ Банята.
­ Благодаря.
­ Имате ли нужда от нещо друго, господине?
­ Не съвсем. Но ми се иска да ти задам няколко въпроса.
­ Да? ­ обърна се тя към мен.
­ Откога си напуснала Пепони?
­ От трийсет и три години, господине.
­ Не ти ли липсва?
­ Липсва ми това, което беше, господине. Но не и това, в което се превърна.
­ А в какво точно се превърна?
­ Сигурна съм, че моята господарка ще ви обясни по-добре от мен.
­ Притеснява ли те фактът, че все още си нейна слугиня, и то четвърт век след Независимостта?
­ Не съм є слугиня ­ отвърна с достойнство тя. ­ Аз съм домашна прислужница.
Щеше ми се да я попитам за разликата, но не исках да си помисли, че є се подигравам, затова благодарих, че отговори на въпросите ми, и я освободих. Бързо разопаковах багажа си, после седнах на единствения удобен стол в стаята и заразглеждах албума. Някои от първите холограми бяха доста избледнели, сякаш не ги бяха напръскали с необходимите консерванти (както и вероятно беше!), но въпреки бледите цветове успях да различа сниманите обекти без никакво затруднение.
Повечето ранни холограми просто показваха различни гледки от фермата, която Аманда Пикет направи известна в “Дните на Пепони”. Въпреки че никога не бях я виждал, без затруднение познах неугледната стара къща, кланицата, училището, което Пикет и дъщеря му издигнали за техните местни работници. Имаше няколко холограми на неговите бифкейкове, тези жилави хибридни животни за месо, внесени на Пепони, които местните жители, след като никога не успели да разберат напълно паричната икономика, скоро започнали да отглеждат и събират като форма на своя собствена валута.
Имаше само една холограма на майката на Аманда ­ висока, слаба и наистина красива жена. Самата Аманда се появяваше на всяка трета холограма ­ като бебе, току-що проходила, малко момиченце, девойка, млада жена и накрая като собственик и ръководител на фермата. Габриел Пикет изглеждаше като всеки друг фермер ­ слаб, корав и преуморен. Той сякаш остаряваше с всяка снимка и изчезна по средата на албума.
Имаше холограми на няколко от приятелите на Габриел Пикет, повечето фермери, но на две от тях успях да позная Аугуст Хардуик на средна възраст и за пръв път научих, че Фуентес и Джони Рамзи са спирали там по време на историческото си сафари. Имаше и една снимка на малък мъж с огромна шапка, а надписът отдолу ме увери, че е небезизвестният Рис Грийн.
Тук-там се виждаха земни кораби, които пиеха от близка река, или саванен дявол, застрелян от самата Аманда, когато се опитал да убие един от бифкейковете... Но повечето снимани животни бяха домашни любимци: бебе среброкож, куц бързоног и дори сираче саблерог. В един момент фермата сигурно е приличала на нещо средно между детски зоопарк и приют за животни.
Най-интересните холограми обаче бяха на пепонитите (които благодарение на срещите ми с Хардуик все още възприемах като синьохрилковци). Виждаха се помощниците в домакинството, кухненската прислуга, градинарите и полските работници, всички облечени в безукорно чисти бели дрехи. Може и да са работили напълно безплатно, но все пак са били много гърла за хранене.
Така стигнах до края на албума, където не открих нито животни или местни жители, нито дори Аманда. Само съпруга є, с оръжия по колана и през рамото, суров и мрачен, и предположих, че е бил сниман по време на Кризата.
И тогава ми хрумна да се върна в средата на албума и да погледна по-внимателно лицата на младите синьохрилковци, за да се опитам да намеря Буко Пепон ­ всъщност открих с неудобство, че не мога да ги различавам. Дори да беше там, нямаше да го позная. Всъщност не можах да позная дори Нора, а я бях видял само преди двадесет минути.
Продължих да изучавам лицата и да се чудя: какво би търсил човек в едно дете, което ще порасне и ще се превърне в Мойсей или Месията за своя народ, лидер, когото Републиката първо ще обяви за въплътения Сатана, а после ще почита като може би най-великия държавник на своето време? Стоманен блясък в очите, твърда челюст или лице, което да изразява състрадание? Можеше да бъде всеки от онези зле облечени местни младежи или никой от тях, нямаше как да се познае.
Все още разглеждах албума, прелиствайки страниците, когато Нора влезе и ми съобщи, че Аманда Пикет вече може да ме приеме. Взех книгата под мишница, последвах я по коридора и се озовах при Аманда.
­ Намери ли нещо интересно? ­ попита ме, докато поемаше албума от мен.
­ Невероятен е. Има ли холограма на Буко Пепон?
Тя поклати глава.
­ Не, той израсна на около шест километра от нас.
­ Но сте го познавала?
­ Срещала съм го случайно, докато растях, а и заедно учихме в колеж на Делурос VIII. Предполагам, че е първият от своята раса, който някога е посещавал училище на друг свят... Но тогава се казваше Робърт Прекина. Мисля, че промени името си едва след като завърши колежа.
­ И какво представляваше?
­ Беше един необикновен малък диг и стана един необикновен голям диг. ­ Тя внезапно спря. ­ Надявам се, че думата “диг” не те обижда. С нея съм отраснала и никога не е звучала неподходящо преди Независимостта.
­ Не ­ отвърнах. ­ Все още се опитвам да не мисля за тях като за синьохрилковци. Предполагам, че се дължи на влиянието на Хардуик.
­ Моля те да не използваш тези думи пред Нора ­ каза сериозно тя. ­ Това е термин, заради който можеха да те убият дори и преди Независимостта.
­ Досещах се. Между другото, видях само една холограма на майка ви, а и не я споменавате в книгата си. Кога е умряла?
­ Около трийсет години след холограмата. ­ Трябва да съм изглеждал озадачен, защото тя продължи: ­ Майка ми избяга с друг мъж, когато бях на три години.
­ С колонист ли?
­ Те бяха единствените мъже, които познаваше... Доста луда тълпа живееше на около час северно от Беренджи. Ловуваха, празнуваха и се съзтезаваха помежду си кой да създаде най-чудесното имение ­ но с някои малки изключения просто си изкарваха прехраната и не произвеждаха повече, отколкото те и техните работници можеха да употребят. Доста привлекателен живот за жена, която винаги е трябвало да работи и никога не е познавала разкоша.
Тя замълча и аз реших, че е време да сменим темата.
­ От албума разбрах, че Джони Рамзи е посетил фермата ви.
­ Джони Рамзи винаги е бил преди всичко политик, дори и когато не е имало пост, за който да се кандидатира. Спираше във всяка ферма, която откриеше, само за да се здрависа и размени няколко думи. Бях едва на четири тогава и наистина не си спомням посещението му. ­ Изведнъж се усмихна. ­ Баща ми казваше, че може да си живее чудесно само от напечатани грамоти с “Джонатан Рамзи спа тук”.
­ Сигурно е бил една от най-колоритните личности, стъпили някога на Пепони.
­ Всички бяха доста интересни тогава ­ отвърна тя. ­ Лично аз бих предпочела Риса Грийн.
­ Ами Хардуик?
Тя поклати глава.
­ Той прекарваше цялото си време в пустошта. А Риса беше винаги в центъра на нещата. Забогатя осем или девет пъти на Пепони и се разори пак толкова... Знаеш, разбира се, че по едно време беше крал на богодите?
­ Чувал съм.
­ Сега това е много болен въпрос за тях и са го отписали от учебниците по история, но е истина. Богодите винаги са били най-голямото племе на Големия източен континент... Но когато хората започнали да пристигат на Пепони, те отказвали да имат каквито и да е отношения с нас. Не искали да търгуват или да работят за нас, дори не ни пускали да минаваме през тяхната територия. Риса влязъл в земите им буквално на шега; не можел да говори езика им и не водел преводач със себе си. ­ Тя се усмихна. ­ Две години по-късно станал техен крал.
­ И как е успял?
­ Зависи в коя история ще повярваш. Според него открил две воюващи селища, предложил услугите си ­ и своя молекулярен разрушител ­ на по-малкото, спечелил битката и продължил през цялата територия, като спирал войните и обединявал страната... Аз лично предполагам, че не е било толкова романтично. Много от тях страдаха от различни не толкова тежки болести и мисля, че той просто е донесъл достатъчно лекарства, за да ги излекува. Когато го срещнах, богодите го почитаха по-скоро като шаман, отколкото като завоевател. ­ Тя въздъхна. ­ Но както и да го е направил, няма съмнение, че им е станал крал.
­ Всъщност ­ продължи тя, ­ в един момент правителството заповяда да го арестуват, защото сключвал договори с богодите без тяхно разрешение. Изпратиха отряд от двайсет войници да го върнат в Беренджи, но когато стигнали там, се изправили срещу 50 000 въоръжени воини-богоди. Естествено вече не желаели толкова много да го отведат, но пък той решил да се предаде и извървял целия път до Беренджи с няколкостотин телохранители, влязъл с тях в съда и поискал да бъде съден веднага. Съдията хвърлил един поглед към придружителите му и приключил делото.
­ А как се срещнахте с него?
­ Фермата ни беше в Богодаландия. Нямаше начин да живееш там за по-дълго и да не срещнеш Риса Грийн.
­ На нито една карта не съм виждал Богодаландия.
­ Дигитата я наричаха така, не ние.
­ А вие как я наричахте?
­ О, имаше безброй имена за всички онези малки градчета, които се появяваха непрекъснато, но цялата област, с изключение на няколко национални парка, все още е известна като Зелените земи.
­ Зелените земи ли? Предполага се, че това е житницата на Пепони, така да се каже.
Тя кимна.
­ Зелените земи включват почти цялата наистина плодородна земя на континента ­ а тя, ако мога да уточня, не е толкова много. След като колонистите откриха колко бедна е останалата земя, изпратиха петиция до правителството да ограничи Зелените земи само за използване от хора и то се съгласи.
­ Риса Грийн ли уреди това?
­ Не, Риса бе просто един авантюрист и нехранимайко. Беше чаровен наистина, но не се интересуваше от проблемите на фермерите, както и от нищо друго, което нямаше да напълни джобовете му с пари... Не, мъжът, който накара правителството да ни даде земите, бе комодор Албърт Мейсън Куинси.
­ Прочетох биографията ви за него. Това е първата книга, която сте написала, нали?
­ Точно така.
­ Бих искал да видя статуята, която са му издигнали в Беренджи ­ продължих. ­ Холограмите є са наистина внушителни.
­ Събориха я веднага след обявяването на Независимостта ­ отвърна тя с носталгия, премесена с горчивина. ­ Беше поставена в северния край на “Комодор Куинси Авеню”, което някога беше Главната улица, а сега е булевард “Буко Пепон”.
­ Нямах представа.
Тя кимна.
­ Бе умрял преди двайсет години, но си оставаше символ на всичко, което мразеха.
­ Познавахте ли го добре?
­ Въобще не го познавах. Знаех за него, разбира се, като и всеки колонист. Той беше нашият ангел-пазител в истинския смисъл на думата. Но получих разрешение да напиша биографията едва след смъртта му... Искаш ли да се срещнеш с хора, които лично са го познавали?
­ Естествено ­ уверих я.
­ Трийсетина изселници от Пепони живеят на Бартън IV ­ продължи тя. ­ Позволих си да поканя неколцина от тях днес на вечеря.
­ Благодаря, наистина много благодаря... Има ли някаква специална причина толкова много от вас да живеят именно на Бартън IV?
­ Обикновено се чувстваме по-добре, когато сме заедно. А и имаме спомени, които никой друг не е в състояние да разбере.
­ От живота на Пепони ли?
­ Не ­ поправи ме тя. ­ От оцеляването на Пепони.


Изселниците от Пепони, които Аманда Пикет бе поканила в къщата си, представляваха разнолика групичка.
Единият беше Уилкс ­ така и не научих първото му
име ­ слаб мъж с бронзов загар, който приличаше повече на ловец, отколкото на фермер. Носеше плитка от опашка на земен кораб като гривна, която не подхождаше на официалното му облекло, но въпреки това му прилягаше по-естествено от костюма. Бе изгубил дясната си ръка в Кризата Калакала, а имах чувството, че и лявото му око е изкуствено, макар да не го попитах за това. Предполагам, че е изключителен и лоялен приятел, но първото ми желание беше никога да не ми стане враг.
Беше дошъл и Малкъм Пепър ­ спретнат нисък мъж с превзетите дрехи на конте, който сякаш никога не е доближавал Пепони на по-малко от петдесет светлинни години. Носеше повече бижута от Аманда, всеки косъм на главата му си беше на мястото, а по лицето му никога повече нямаше да пониква брада. Дори успях да забележа дискретни следи от спирала и руж. Обувките му сигурно бяха най-блестящите, които някога съм виждал. Доста трудно можех да си го представя срещу котка-демон или пред неизорано поле, но пък би бил съвсем у дома си в известния развлекателен клуб “Далианс” в Беренджи.
Тук беше и Джезмин Гейнс, пълничка сивокоса жена със същия загар като Уилкс, погребала четири съпруга в неплодородната почва на Пепони: един убит от саванен дявол, друг от гръмотръс, а двама покосени от болест. Не носеше бижута освен доста ослепителен червен очен камък с гравирано изображение на притежавалия го Земния кораб върху него.
Накрая бяха семейство Крофърд, осемдесетгодишни старци, и двамата малки и сбръчкани ­ доказателство за годините работа под слънцето на Пепони. Никой от тях не говореше много, тя по избор, той от притеснение заради фъфленето, което се получаваше от изкуствения му език ­ собственият му бил отрязан по време на Кризата Калакала.
Пристигнаха няколко минути един след друг и като се запознахме, Аманда ни въведе във всекидневната, където се разположихме, а Нора ни поднесе питиета.
­ Е, мое скъпо момче ­ започна Пепър, като палеше антареанска цигара и я слагаше в дълго златно цигаре, ­ Аманда ми каза, че пишете книга за Аугуст Хардуик?
­ Точно така.
­ Бил е преди мен там ­ продължи Пепър. ­ Много жесток човек или поне така са ми го описвали.
­ Не ми изглеждаше такъв.
­ А как по друг начин може да се опише човек, отдал се на касапска кариера? ­ изрече надуто Пепър, после вдигна рамене. ­ Както и да е, той напусна Пепони, преди повечето от нас да пристигнем там. Опасявам се, че няма да ви бъдем от голяма полза със сведенията си за него.
­ Не съм толкова сигурен ­ отговорих. ­ Всички сте живели на Пепони. Особено ми е интересно защо вие петимата сте си тръгнали от рая.
Уилкс изсумтя презрително.
­ Рай ли? Откъде ви хрумна?
­ Това е значението на думата “Пепони” ­ отвърнах.
­ Е, вероятно е бил рай ­ призна Уилкс след известен размисъл, ­ когато земните кораби и саблерозите бродели спокойно из планетата, а мъже като Хардуик безпрепятствено скитали и ловували, където си поискат. ­ Той се намръщи. ­ Но е било доста отдавна, господин Брийн, и много неща са се случили оттогава.
­ Комодор Куинси беше на път да го превърне в рай ­ добави Джезмин Гейнс, ­ но Републиката направи всичко възможно да го спре.
­ Не беше само Републиката ­ вметна Уилкс. ­ А и онези проклети дигита!
Обърнах се към Нора, която отново беше в стаята и сервираше напитки на гостите, но ако беше чула, с нищо не го показа. Те пренебрегваха присъствието є, а тя от своя страна бе доволна да не я забелязват. Чудех се дали към всички пепонити са се отнасяли така по времето, което така обичливо наричаха “добрите стари дни”.
­ Какво и да е ­ обади се Джезмин, ­ Пепони отдавна престана да прилича на рай. И въпреки това тая надежди за този свят.
­ Тогава защо го напусна? ­ грубо я попита Уилкс.
Тя вдигна рамене.
­ Така трябваше. Всичко се променяше. Тръгнах си в деня, в който погребаха Риса Грийн. Той сякаш олицетворяваше стария Пепони и когато умря, последният символ, който познавах, изчезна с него.
­ Наистина беше от стария Пепони, в това няма и съмнение ­ съгласи се Аманда. ­ А и единственият човек, когото оставиха на мира по време на Кризата.
­ Страхуваха се до смърт от него ­ уточни Уилкс.
­ Не ­ поправи го Джезмин. ­ Мисля, че го боготворяха.
­ Все същото ­ подхвърли Уилкс.
­ Май не съм избрал добре човека, за когото да пиша ­ рекох и внимателно оставих чашата върху сребърния поднос. ­ Колкото повече слушам за Риса Грийн, толкова повече се чудя дали именно той не е чудесен герой за книга.
­ Още един варварин, когото псевдолитераторите да обожават ­ каза Пепър с отвращение.
­ Не сте ли прекалено суров към него? ­ попитах.
­ Мое скъпо момче, та той е живял с богодите три години! ­ отвърна Пепър. Облегна се назад в мекия стол и преплете пръсти, сякаш с това напълно изчерпваше въпроса.
­ Има само един човек, за когото си струва да се пише ­ рече Уилкс, ­ и това е комодор Куинси. Величието на един човек не се измерва със забавните истории, които се разказват за него, а по следата, която оставя след себе си. Ако Хардуик, Грийн, Фуентес и останалите никога не бяха живели, нямаше да е от значение. Ако Куинси не бе такъв, какъвто бе или не бе дошъл на Пепони, когато е дошъл, цялата история на планетата щеше да бъде съвсем различна.
­ Така си е ­ съгласи се Крофърд. Бяха първите му думи, откакто се запознахме. После добави: ­ Този глупав кучи син!
­ Говори твоята рана, а не ти самият ­ прекъсна го Джезмин.
­ Съпругът ми щеше да е абсолютно здрав, ако не беше Куинси и неговата политика ­ обади се разгорещено госпожа Крофърд.
­ Обсъждали сме това стотици пъти ­ Уилкс се наведе решително напред. ­ Нямахте нищо против тази политика, когато ни облагодетелстваше. Никой от нас нямаше... Вашият съпруг си изгуби езика, а аз ръката. Други изгубиха много повече. Беше част от цената, която платихме, за да опитомим един свят. И ако Републиката имаше куража да ни подкрепи, щеше да си струва усилията.
­ Глупости ­ каза Пепър, без да обръща внимание на Нора, когато тя влезе в стаята и пак напълни чашата му. ­ Ако дигитата толкова много искат да си запазят тази жалка топка кал, аз лично нямам нищо против да им я оставя.
­ Казваш го, защото животът ти въобще не се промени след като си тръгна ­ отвърна Джезмин. ­ Но повечето от нас обичахме Пепони. Дадохме му всичко, което имахме.
­ Знам това, скъпа ­ отегчено призна Пепър.­ Обикновените реплики преди тричасов разговор колко прекрасен е комодор Куинси.
­ Човекът беше светец ­ каза твърдо Джезмин. ­ Абсолютен светец.
­ Добрият старец обръщаше хотел “Роял” с краката нагоре всеки път, когато гуляеше ­ отбеляза Пепър. ­ Едва ли бих нарекъл това поведение на светец.
­ Но винаги си плащаше ­ изтъкна Джезмин.
­ Той също така застреля две дигита, които имаха смелостта да влязат в бара “Гръмотръс”, докато той беше там ­ вметна неодобрително Аманда.
­ И какво от това? ­ настоя Уилкс. ­ Плати си глобата, нали?
­ Мисля, че разбирам защо дигитата са били недоволни ­ намесих се и аз.
­ А вие какво знаете за това? ­ обърна се към мен Уилкс. ­ Не можете да разберете как стояха нещата тогава, господин Брийн. Бяхме колонисти на далечен свят, а местните жители ни превъзхождаха десет хиляди към един. Трябваше да установим определени правила или щяха да ни прегазят.
­ Както и направиха в края на краищата ­ рече Крофърд.
Настана неловка тишина.
­ Само че едва след като правилата бяха премахнати ­ обади се накрая Джезмин и се размърда от неудобство. ­ Ако комодор Куинси бе живял по-дълго, никога нямаше да има Криза.
­ Дори да възникнеше, той щеше да я потуши за по-малко от седмица ­ каза решително Уилкс.
Аманда поклати глава.
­ Щяха да го убият пръв.
­ Точно така ­ съгласи се Крофърд.
­ Сибоните щяха да го защитят ­ отвърна Уилкс. ­ Винаги им вършеше услуги.
­ Богодите бяха десет милиона, а сибоните само половин ­ изтъкна Аманда. ­ Какво щяха да направят?
­ Щяха да се бият! ­ отговори Уилкс. ­ Един сибони струва колкото двайсет богоди!
­ Нямаше да имат и най-малката представа за какво се бият. ­ Пепър пресуши второто си питие на една глътка. ­ Повечето от тях все още живеят в чаровните си тревни колиби и ловуват за вечеря с копия и стрели.
­ Той е прав, знаеш го ­ обърна се Аманда към Уилкс. ­ Богодите управляват планетата. Не мисля, че някой сибони някога се е кандидатирал за държавен пост или по някакъв начин е работил за правителството.
­ Така е, защото те са воини ­ упорито отвърна Уилкс. ­ Куинси го знаеше. Именно затова реши да им стане приятел. Ако беше жив по време на Кризата, щеше да ги пусне срещу богодите и още щяхме да сме на Пепони.
Аманда отново поклати глава.
­ Старите дни си отиваха и преди да дойде Кризата. ­ Тя въздъхна. ­ Всички онези имигранти и туристи ­ вече не беше същото. Беренджи се променяше толкова бързо с всеки месец, че бе трудно да го познаеш.
Джезмин впери поглед в Крофърд.
­ Не можеш да обвиниш Куинси за всичко това.
Нора се появи и отиде при Аманда, която миг по-късно се изправи и съобщи, че вечерята е готова. Влязохме в огромна елегантно подредена трапезария и се оказа, че бях настанен между Уилкс и Джезмин Гейнс, а срещу мен бяха семейство Крофърд. Аманда и Пепър седнаха на срещуположните краища и Пепър веднага се зае да избира виното.
­ А какво е вашето мнение за комодор Куинси? ­ попита ме Джезмин, когато всички бяхме по местата си.
­ Знам единствено това, което съм чел в биографията на Аманда за него ­ отвърнах внимателно. ­ Знам, че е уредил декрет за ползването на Зелените земи единствено от хора, че е бил политически лидер на колонистите, че имотите му са били най-големите на Пепони и че е умрял, без да притежава и един кредит.
­ Заради тези му усилия повечето от нас избегнаха финансов крах като неговия ­ уточни Джезмин.
­ Искате да кажете, че Зелените земи наистина бяха толкова плодородни?
Тя поклати глава.
­ Когато комодорът пристигнал, на цялата планета имало едва двама-трима фермери. Мисля, че е отишъл там дори преди вашия приятел Хардуик.
­ Да, пет години преди него ­ потвърди Аманда.
­ Бил е невероятно богат човек ­ продължи Джезмин, ­ и се отдал изцяло на Пепони. Отглеждал царевица и пшеница, но те не прихванали. Внесъл добитък и овце от Земята, но те умрели. Засадил соя, но и тя не станала.
­ Защо? ­ попитах.
­ Защото Пепони не е Земята, нито някоя друга планета. Това е Пепони със своята почва, паразити и болести. Реколта след реколта се проваляли, животните умирали, а комодорът продължавал да инвестира пари във фермите си. Накрая внесъл бифкейковете и започнал да отглежда мутирал чай и захарини, а когато оцелели, всеки го последвал ­ но той вече бил толкова затънал в дългове, че не успял да се измъкне.
­ Нещо повече ­ добави Пепър, докато Нора внасяше салатата, ­ той ни беше културен и политически водач. Признавам му го на старото момче. Можеше да си позволи да внася последната мода от Делурос и скоро всеки му подражаваше. Препоръчваше някоя книга и всички бързаха да я прочетат. А във взаимоотношенията си с правителството, беше пълна противоположност на вашия новооткрит герой Риса Грийн.
­ От книгата на Аманда останах с впечатлението, че е презирал колониалното правителство ­ отбелязах. ­ И тъй като Хардуик ме убеди, че Грийн и съвременниците му са споделяли същата гледна точка, не си ли приличат донякъде?
­ По философия да, но не и по поведение ­ отговори Пепър. ­ Нека ви дам два примера как се справяха с подобни проблеми. Кой знае? Може би ще ги използвате в книгата си ­ в такъв случай ще очаквам да видя името си в забележката под линия.
­ Ако ги използвам, ще ви отдам заслуженото ­ съгласих се.
­ Един ден, преди около петдесет години, няколко войника водели стадо бифкейкове през Северната пустиня към Беренджи, за да нахранят гарнизона, разквартирован там. Заразили се от треска или нещо подобно и бифкейковете щели умрат от жажда преди войниците да са в състояние да тръгнат отново. Вашият човек Грийн бракониерствал за земни кораби в областта и попаднал на тях. Предложили му петдесет кредита на глава, за да достави стадото и той приел. Но когато пристигнал в Беренджи и представил сметката, губернаторът решил, че хората му са сключили неизгодна сделка, принудени от обстоятелства, което си било самата истина, и платил на Грийн само двайсет кредита на глава.
Грийн си тръгнал от губернатора в обичайното си скапано настроение и поел към бара в хотел “Екватор”. ­ Пепър млъкна за момент, докато Нора събираше чиниите от салатата и ги носеше в кухнята. ­ Случило се така, че някои от местните фермери имали събрание в бара същата вечер, за да организират протест срещу аграрната политика на Републиката. След по-малко от пет минути Грийн ги въоръжил и повел срещу имението на губернатора. Превел ги по улиците, а когато стигнали там, ги накарал да изчакат отвън, докато той представи списъка от оплакванията им пред губернатора.
Оставил ги наредени до оградата, влязъл в офиса му, изправил човека пред прозореца, посочил му тълпата разярени фермери и му обяснил, че са дошли да протестират срещу неспазеното обещание на правителството да му плати петдесет кредита на глава добитък от стадото бифкейкове. Губернаторът решил, че е изправен пред потенциален бунт, и изплатил остатъка от парите на Грийн. Тогава онзи се върнал при фермерите, уверил ги, че губернаторът разглежда оплакванията им, и им предложил да се приберат по домовете си, преди да направят нещо, за което ще съжаляват. ­ Пепър отново замълча, после се ухили. ­ На следващата сутрин купил нова кола и се върнал да бракониерства за земни кораби и саблерози.
Засмях се разбиращо, докато останалите слушатели се усмихнаха учтиво, явно добре запознати със случая.
­ А сега, в противовес на това ­ продължи Пепър, докато Нора носеше главното ястие, местна риба във винен сос, ­ нека видим как добрият стар комодор Куинси разрешаваше проблеми с враждебната колониална администрация. ­ Той пак замълча, докато слагаше нова цигара в цигарето си. ­ Когато Републиката тръгна на война срещу стагхите, миньорите и корабните строители в системата Спика започнаха да гладуват, защото войната пречеше на нормалните транспортни връзки. Тогава Републиката заповяда на губернатора на Пепони ­ същата дребна душица, която се пазареше с Грийн ­ да транспортира целия ни износ на Спика II и Спика VI на цени, по-ниски от конкурентните. Знаете ли какво направи Куинси, когато петицията му до губернатора остана без резултат?
­ Не.
Излъгах, бях чел разказа на Аманда за този инцидент. И все пак, ако биографията на Куинси не е съвсем правдива, както и “Дните на Пепони”, нямаше да е зле да чуя описание от първа ръка.
­ Е, да започнем с това, че този стълб на обществото и въплъщение на граждански добродетели изгори имението на губернатора до основи.
­ Това им грабна вниманието ­ вметна Уилкс между хапките.
­ И тогава, тъй като той повече от всеки друг осъзна, че за пръв и вероятно за последен път Републиката наистина се нуждае от Пепони, поведе поход срещу космодрума, затвори го и представи списък от искания към Републиката. Отказа да го отвори, докато не се съгласят да платят най-високата цена за нашите стоки. Трябваше също да обещаят, че след войната със стагхите няма да има репресии, а Републиката да се обвърже писмено, че никога няма да отмени декрета си за даването на Зелените земи единствено на хора... Ето я разликата между личности като Грийн и Куинси. Грийн беше мошеник и нехранимайко, той лъжеше и блъфираше, за да обърне нещата в своя полза, докато Куинси никога не блъфираше. Беше готов да остави цялата планета да банкрутира, ако Републиката не изпълнеше исканията.
Обърна се към мен, сякаш очакваше коментара ми.
­ А Републиката удържа ли на думата си да не го наказва след войната? ­ попитах, за да продължа разговора, иначе бях чел книгата на Аманда и знаех отговора.
­ Абсолютно! Всъщност добрият човек доби такава популярност, че му предложиха да стане губернатор на Пепони! ­ изсмя се Пепър.
­ Той отказа ­ обади се Уилкс, ­ иначе все още щяхме да сме там.
­ Ако не беше Буко Пепон, до днес щяха да го почитат като най-важната фигура в историята на Пепони ­ добави Джезмин.
­ Не съм съгласна ­ вметна Аманда с тон, който подсказваше, че е обяснявала позицията си безброй пъти. ­ Ако не беше Куинси, нямаше да има Буко Пепон. Щеше да има обикновен фермер на име Робърт Прекина.
­ Те срещали ли са се някога? ­ попитах, спомняйки си най-накрая, че трябва да хапна от вечерята, но местната риба не ми хареса.
­ Лично ­ не, със сигурност! ­ Пепър изглеждаше леко развеселен. ­ Куинси не използваше никакви дигита освен любимците си сибони. Но предполагам, че Пепон го е виждал и чувал да говори от време на време.
­ Едва ли ­ обади се Аманда. ­ Пепон беше още дете, когато Куинси умря.
­ И въпреки това предполагам, че не можехме да имаме единия без другия ­ въздъхна Джезмин.
Настана моментна пауза, която накрая Уилкс прекъсна.
­ Трябваше да застреляме малкия негодник диг още при първата му неуместна проява.
Крофърд кимна в знак на съгласие.
­ Няма смисъл да си любезен с тях, те просто не го разбират. Опитах се и вижте ме сега.
­ Ако Куинси знаеше какъв ще порасне Буко Пепон ­ продължи Уилкс, ­ щеше да го убие още при раждането му.
­ И тогава щеше да се появи някой друг ­ рече Джезмин. ­ Пепон е по-добър от повечето. Поне сме живи.
­ Тук ­ натърти ядосано Уилкс. ­ А не там!
­ Не си съвсем честен ­ вметна Аманда. ­ Той покани всички да останат.
­ Бях там, докато убиваха това, което обичахме ­ изфъфли Крофърд, произнасяйки думите с мъка. ­ Не бях длъжен да присъствам и на бдението и погребението.
­ Щедростта ­ измърмори Уилкс. ­ Това беше първата ни грешка. Дай им малко образование, малко пари и внезапно забравят всичко, което сме направили за тях.
­ Става дума за техния свят ­ рекох.
­ За една проклета джунгла! ­ отвърна грубо Уилкс. ­ Според вас кой построи градовете и улиците ­ дигитата ли? Именно ние опитомихме планетата с пот и кръв! Много добри хора умряха през това време, но свършихме работата, така както хората винаги довеждат нещата докрай. Междувременно им показахме как да се борят с болестите, как да направят земята си по-плодородна, дадохме им всички облаги на колония на Републиката ­ а виж как ни се отблагодариха. ­ Той си пое дъх. ­ Господи, ако не бяхме ние, и досега да си стоят голи в калта!
­ Виждате ли, господин Брийн ­ започна Джезмин, ­ ние не мразим дигитата. И никога не сме ги мразили. ­ Уилкс изръмжа презрително и тя го погледна, преди да се обърне към мен. ­ Те написаха историята си наново, за да изглежда така, сякаш сме ги заробили, но не е истина. Имаха полза от почти всичко, което правехме... но не можеш да очакваш да цивилизоваш цял свят от диваци за едно или две поколения. Знаехте ли ­ добави тя, ­ че когато хората пристигнали за пръв път на Пепони, в техните диалекти не съществувала дума за “колело”? Никога не били виждали такова! Едва ли някой разумен човек би очаквал от нас да оставим цялата планета в ръцете на народ, който няма писмен език, вярва на шамани и магьосници, прекланя се пред петнайсет или двайсет бога и измъчва домашни животни в религиозните си ритуали. Дори комодор Куинси разбра, че един ден ще трябва да поемат съдбата си в свои ръце... но знаеше, че ще се сменят много поколения, преди да са готови за това.
­ Но е сгрешил ­ изтъкнах. ­ Правят го точно сега.
­ Така ли? ­ изстреля в отговор тя. ­ Дължат на Републиката милиарди кредити, които никога няма да изплатят, изтощили са поне половината си пасища и жизненият им стандарт е по-нисък, отколкото преди Независимостта... Куинси знаеше, че ще се държат точно така, ако получат независимостта си по-рано. Именно затова ги държеше далеч от Зелените земи. Беше предвидил, че ще ги превърнат в пустиня, ако не са обучени да използват модерната земеделска технология. Знаете ли, не много отдавна Зелените земи произвеждаха повече храна, отколкото бе необходима на цялата планета. А сега внасят по-голямата част от продоволствието.
­ И изкарват Куинси истински дявол ­ рече Уилкс. ­ Дори имаха обществен празник в деня, в който събориха статуята му. Но ако не беше той, нямаше да има дори град, в който да сложат проклетата статуя на видно място.
Настана поредната неловка пауза, докато чакаха външният човек да изкаже още едно невярно предположение за миналото.
­ Доста ме заинтересува нещо, което Аманда каза преди малко ­ обадих се най-накрая, когато стана очевидно, че никой друг няма да наруши мълчанието.
­ И какво беше то?
­ Че Буко Пепон помолил всички хора да останат на Пепони след обявяването на Независимостта.
­ Не само помоли ­ поясни Уилкс с презрение. ­ На практика той ни умоляваше коленопреклонно.
­ Колко човека приеха предложението му?
­ Бяхме около милион ­ каза Аманда. ­ Предполагам, че една трета останаха.
­ И как се чувстват?
­ Ще трябва да попитате тях, не мислите ли? ­ отвърна Уилкс.
­ Не е имало античовешки погроми или нещо подобно, нали? ­ продължих.
Пепър се изсмя.
­ Мой скъпи приятелю, Републиката има флот от осемнайсет милиона кораба и действаща армия от милиарди войници. Сигурно не мислите, че те ще бездействат при едно кръвопролитие, нали?
­ Но не са се намесили, за да спрат обявяването на Независимостта ­ отвърнах.
­ Това е нещо съвсем различно ­ рече Уилкс. ­ Не искам да ви обиждам, господин Брийн, но вие говорите така от невежество.
­ Не се обиждам. Ако не исках да излекувам невежеството си, нямаше да задавам въпроси.
­ Много добре казано ­ изкиска се Пепър. ­ Да видим какво ще отговориш на това, Уилкс.
­ От всичко, което чувам, повечето хора, останали там, се справят добре. ­ Джезмин се върна към първоначалния ми въпрос. ­ Всъщност самата аз често си мисля за възможността да се преместя обратно там.
­ Мога ли да ви задам един личен въпрос? ­ попитах.
­ Да ­ съгласи се предпазливо тя.
­ Напуснали сте Пепони преди близо четвърт век. Ако ви липсва толкова, защо не сте се върнали?
­ Защото Пепони, който ми липсва, вече не съществува ­ отвърна замислено тя. ­ Не се ли запитахте защо такива различни хора като нас прекарват толкова време заедно, господин Брийн?
­ Мина ми през ума подобен въпрос ­ признах.
­ Защото имаме общи спомени, които никой на Бартън IV или другаде в Републиката не ще оцени. Дори Малкъм, който може да си позволи да живее където поиска, който никога не е обработвал земя през живота си и би избягал веднага, ако някой среброкож го доближи, има повече общи неща с нас отколкото с когото и да е другиго по света.
­ Така е ­ потвърди Пепър. ­ Не можете да го разберете, господин Брийн ­ и дори сега да посетите Пепони, пак няма да разберете. Тогава имаше една определена красота, едно чувство, че всеки ден е обещание за ново и забележително преживяване.
­ Всеки ден се събуждаш и вдишваш чист въздух ­ продължи Джезмин. ­ Нищо не правиш сам ­ има слуги за всичко. Природата е красива ­ хълмиста зеленина, пресечена от реки и нашарена от животни. Животът ставаше труден, ако дъждовете се забавеха или земните кораби унищожаха реколтите, но се усещаше, че ако Бог някога е направил планета за себе си, това е Пепони... Изглеждаше вечна и неизменна и въпреки промените, които се задаваха на хоризонта, имахме хора като комодор Куинси да ги забавят, така че не се притеснявахме от тях. Кризата дори затвърди чувствата ни към Пепони, защото вече не беше просто дар, а родна земя, заради която проляхме кръвта си.
­ И тогава всичко стана на прах ­ въздъхна Уилкс. ­ Бихме се и победихме, а проклетата Република просто отстъпи извоюваното.
­ Не беше така просто и ти го знаеш ­ обади се Аманда.
­ Беше достатъчно просто ­ повтори упорито Уилкс.
­ Няма да се карам отново с теб ­ продължи Аманда. ­ Аз знам твоите чувства и ти моите.
Уилкс я изгледа продължително и остави темата.
До края на вечерята чух още доста неща за комодор Куинси и съвсем малко за Аугуст Хардуик, който въобще не ги интересуваше, след като не бе влиял върху живота им. После, когато Нора започна да отсервира чиниите от десерта, се преместихме във всекидневната за по едно ментово питие, внесено от Пепони, което харесваше на всички, въпреки че бе доста сладко за мен. Накрая Нора забеляза, че не пия, и ми донесе чаша силен чай от Пепони.
След като свършихме с напитките, Пепър съобщи, че си тръгва, и предложи на Джезмин да я откара. Тя прие, а няколко минути по-късно Уилкс ги последва. Тогава госпожа Крофърд отиде с Аманда в кабинета є, за да види някаква нова покупка, а аз останах насаме с Крофърд.
­ Получихте ли отговорите, които търсехте? ­ попита той, фъфлейки.
­ Не съвсем. Сега имам още повече въпроси.
­ С Пепони е така.
­ Вие искате ли да се върнете там?
Той поклати глава.
­ Ако откриете идеалната жена, имате връзка с нея и се наложи да я оставите, ще искате ли да я видите трийсет години по-късно, когато е стара, дебела, беззъба и свадлива или ще предпочетете да си я спомняте такава, каквато е била?
­ Не знам ­ отвърнах. ­ Ако наистина съм я обичал, мисля, че щях да искам.
Той вдигна рамене.
­ Всеки знае себе си.
Настъпи продължителна пауза.
­ Трябва да е било чудесно да се събуждаш и да виждаш земните кораби в далечината ­ наруших мълчанието.
­ Събуждах се и виждах много неща ­ профъфли той. ­ Земни кораби, саванни дяволи, птичи ята ­ толкова гъсти, че не можеше да се види небето, суша, мусони... и дори Калакала.
­ Бих искал да ми разкажете за живота ви на Пепони.
Той погледна часовника си и отново вдигна рамене.
­ Защо не?