Нейтън Киби Тонка, все така облечен в племенните одежди на
бегу, ме взе с по-скромен автомобил от предишната вечер. Напуснахме
града и тръгнахме на север почти час през равна и суха савана,
а после по леко нагорнище. Короните на дърветата станаха по-зелени,
въздухът по-студен, пейзажът по-хълмист.
Наближаваме Зелените земи съобщи Тонка, докато минавахме
покрай няколко малки арендаторски ферми и във всяка деца играеха
около сламените колиби. Селището на Буко Пепон е на около
деветдесет километра северозападно оттук.
През последните шейсет километра не видях дори среброкож
отбелязах.
Животните не са глупави отвърна Тонка. Не им трябва много
време да научат границите на парковете и резерватите и да останат
там, където е сигурно.
Но аз видях няколко по пътя между космодрума и Беренджи.
Той се усмихна.
Лошо е за бизнеса да се убиват животни, когато има туристи
наоколо. Но малко от тях идват в Зелените земи, освен за да
изкачат планините или да отидат в резерватите, а този път не
води в нито една от двете посоки. Затова е твърде вероятно всяко
животно, което се мерне тук, да бъде убито. Въздъхна дълбоко.
Жалко е, защото тази земя е много крехка. Виждаш ли онези
бифкейкове? попита внезапно и посочи малко пасище, където
дузина добичета пасяха под отегчения поглед на висок и слаб
млад богода.
Да.
Мога да сложа петнайсет среброкожи и двайсет бързоноги там
и те ще се възпроизвеждат и живеят на онова пасбище за вечни
времена, защото са част от екологичната система на Пепони. Но
сложи дванайсет бифкейка, както е направил този фермер, и за
една година всичката растителност ще бъде изтръгната от корен,
цялото пасище ще стане на прах и поне едно поколение няма да
може да засее нищо там.
Защо не се опитат да отглеждат дивеч тогава?
Това са богоди и соротоби обясни той. Също като сибоните
те измерват богатството си по броя бифкейкове, които притежават.
Дивите животни нямат стойност за тях.
Искаш да кажеш, че някои от тези бифкейкове никога няма да
бъдат изядени? учудих се аз.
Накрая всички ще бъдат изядени, но първо ще бъдат разменени
няколко пъти. Ще ги използват да платят някоя булка или магьоснически
талисман, или нещо друго. Той поклати глава. Не, те са толкова
неразделна част от икономиката, че никога няма да бъдат заменени
с отглеждане на дивеч.
Ако Зелените земи са с по-добра почва, защо не пасат Бифкейковете
там?
Има шестстотин милиона бифкейка на Пепони отвърна Тонка.
Те пасат навсякъде. Освен това, фермерите в Зелените земи
имат свои проблеми. Не могат да си позволят да споделят земята
си с бифкейковете.
Казаха ми, че Зелените земи са с най-плодородната почва на
планетата. Какви проблеми могат да имат фермерите?
Прекалено много жители, прекалено малко земя. Ще разбереш
по-добре, когато сам видиш всичко.
Продължихме да се изкачваме, местността отново се промени
стана по-гориста и тогава изведнъж се озовахме на високо плато,
може би на около две хиляди и петстотин метра надморска височина.
Карахме през тучна равнина с обработваема земя, каквато обикновено
се вижда само на селскостопанска планета. Въздухът ухаеше на
плодородие и дори колибите и бараките изглеждаха в по-добро
състояние от тези в саваната.
Тонка намали скоростта и ми посочи дванадесет колиби със сламен
покрив, подредени в широк правилен полукръг, на около петдесет
метра вляво от пътя.
Виждаш ли това?
Какво е? Селище ли?
Той поклати глава.
Семейна ферма. Обикновено един фермер притежава десет акра.
Но когато пораснат децата му и се нанесат разни роднини, земята
се дели отново и отново, докато накрая станат дванайсет семейства
с по-малко от акър за обработване.
А земята, която заобикаля първоначалните десет акра? Изглежда
засадена със захарини.
Да, но ивицата е широка, което почти сигурно означава, че
принадлежи на правителствен служител от Беренджи или на някой
от хората, останали тук след обявяването на Независимостта.
Кой притежава най-много от Зелените земи? Буко Пепон ли?
Тонка кимна.
Да. Веднага след него се нареждат синдикатът “Вейнмил” и картелът
“Кортной” конгломерати на Републиката, притежавани и управлявани
от хора. После идват повечето членове на кабинета на Пепон.
Самият той е собственик на старите имения на комодор Куинси,
плюс други площи.
Как го е постигнал? попитах, докато колата пак набираше
скорост.
Прекарал е петнайсет години сред хората на Делурос VIII
отвърна Тонка с едва доловима ирония. Очевидно добре е научил
урока си.
И никой не е против?
Той е Бащата на Пепони. Никой не е против.
А корпоративните собственици? продължих. Срещу тях протестират,
нали?
Всички, дори Пепон. Но онези две корпорации са и два от най-големите
инвеститори в Беренджи, така че не може да си позволи да ги
обиди. Ако им вземе земите, те вероятно ще затворят хотелите
и фабриките си.
А какво става с обикновения богода, който не е правителствен
служител? заинтересувах се.
Минавахме покрай огромна ферма, отделена от заобикалящите я
ивици засята земя с висока ограда от бодлива тел.
Когато колонистите напуснаха Зелените земи след обявяването
на Независимостта, правителството присвои земите им. А за някоя
особено желана ферма, която собственикът човек все още не бе
изоставил, правителството предлагаше добра пазарна цена и го
принуждаваше да приеме офертата. След като всички служители
бяха взели каквото искаха, започнаха да разделят останалата
земя на имения по пет и десет акра и да дават на всяко семейство
по парцел докато имаше земя. Спомни си, че има около двайсет
милиона богоди, а земята въобще не е достатъчна. Онези, които
бяха късметлии да се сдобият с парче от нея, имаха с какво да
си изкарват прехраната нещо, което винаги са правили, само
че върху нечия друга земя. За съжаление сега не са толкова продуктивни,
както през колониалния период, защото не могат да си позволят
торове или инсектициди.
Защо не обединят средствата си и не купят необходимото?
Единственото, което имат, е земята обясни Тонка. Първо
нямаха капитал, с който да започнат, а откакто се нанесоха тук,
нямат и излишък от реколтата за продаване. Не забравяй продължи
той, че когато новото поколение порасне, парцелите се делят.
Сега много семейства притежават по-малко от половин акър, добивът
от който трябва да им стигне за цялата година. Замълча и тежко
въздъхна. Така че Пепони, която преди време изнасяше храна
за близките планети, днес не може да изхрани и себе си.
Явно доста си мислил върху този проблем. Какво би направил
за решаването му самият ти?
Той вдигна рамене.
Проблемът никак не е прост и няма да е лесно да се разреши.
Решението ще засегне всички аспекти от живота на Пепони. Например
може да прозвучи жестоко, но въвеждането на вашата медицина
в нашето общество е допринесло много за задълбочаването на този
проблем.
По-скоро е странно. Какво искаш да кажеш?
Практически няма детска смъртност на Пепони, а в социално
отношение още не сме се приспособили към това обстоятелство.
Тук една майка обикновено ражда седем деца. Било е практично
и дори необходимо, когато се предполагало пет или шест от тях
да умрат в ранното си детство, но сега, благодарение на човешката
медицина, населението нараства много бързо, а земята ни става
по-непродуктивна. Трябва да ограничим прираста на населението
си... Другото, което се налага да направим, е да прекратим икономическата
и продоволствената си зависимост от чужди растения и животни.
Точно както бифкейковете, които са чужди на Пепони, разрушават
саваните ни, така и захарините, които ние дори не ядем, а отглеждаме
единствено за износ, не са част от екологията на планетата.
Мястото им не е тук. Извличат минерали от Зелените земи и други
обработваеми площи, а те губят плодородието си с всяка изминала
година. Отново въздъхна. Само след като се разрешат тези
два проблема, си струва земята да се преразпредели.
Пепон занимавал ли се е с тях?
Буко Пепон има четири съпруги, двайсет и три деца и притежава
повече от три милиона бифкейка отвърна Тонка и отново увеличи
скоростта. Това отговаря ли на въпроса ти?
Мисля, че да съгласих се кисело. Пепон знае ли за твоите
чувства към Зелените земи?
Разбира се.
Интересно учудих се аз.
Кое?
Не предполагах, че ще ми даде придружител, който ще го критикува.
Не разбираш, Матю. Според мен той е най-добрият президент,
който можехме да имаме. Водил е битката за независимостта на
Пепони сам, без ничия помощ, когато повечето от народа му са
били доволни слуги на хората. Именно той отиде на Делурос, за
да се бори за свободата ни, и съвсем сам въведе един примитивен
народ в галактическата ера. Няма спор, че е велик лидер... Просто
не е съвършен.
Другите племена не са ли против факта, че богодите притежават
Зелените земи?
Защо? Те са тяхната родина.
Като страничен наблюдател ми се струва, че може да се поспори
дали Пепон не облагодетелства собственото си племе.
Тонка поклати глава.
Не го познаваш. Вероятно най-голямата му добродетел е, че
не предпочита едно племе пред друго. Зелените земи принадлежат
на богодите, защото винаги е било така, и това е правилно и
справедливо. А той е президент на цялата планета, не само на
богодите. Нейтън намали скоростта и се обърна към мен. Май
не разбираш племенния проблем, пред който се изправи той, когато
стана президент. Векове наред сибоните са нападали богодите,
за да крадат жените и добитъка им. Кораните убивали всеки член
на друго племе, стъпил на тяхна територия. Сентабелите искаха
Големият западен контитент да се отцепи, тъй като за президент
е посочен един богода. Моето собствено племе бегу, което е роднина
на богодите, преди преследваше дорадите като животни и на свой
ред беше погубвано от сибоните и кандаберите. Сви встрани
от пътя и спря. Хората могат да променят световете, както
сменят дрехите си, но ние по рождение сме обречени да бъдем
членове на своето племе.
После отвори ярката си роба и ми показа гърдите и корема си.
Плътта му бе обгорена сякаш с желязо за дамгосване във фигура,
която се състоеше от две успоредни линии, шестоъгълник и три
кръга.
Това е знакът на бегу. Двете линии представляват двете реки,
които ограничават нашата територия. Шестоъгълникът символизира
шестимата воини, които ни спасили от сибоните преди почти триста
години, а кръговете са богодите, кия и брагите, с които сме
роднини. Същата фигура е изобразена и тук добави той, посочвайки
по-голямата от двете си огърлици издялана бе върху едно от
по-едрите мъниста.
Ето това съм аз продължи той и посочи гърдите си. Аз съм
бегу до края на живота си. Бях на дванайсет години, когато ме
жигосаха, и от този ден бях дължен да защитавам племето и селището
си и да убивам племенните ни врагове. Не трябва да се доверявам
на никого, който не е бегу. Не трябва да предпочитам никого
пред някой бегу, да не свидетелствам срещу бегу пред външни
лица, независимо от престъплението.
А начина, по който си обръснат?
На теория не трябва да оставям космите си да пораснат, докато
не умре и последният сибони.
И това е доктрината на бегу?
Да. Пазя символите на племето си заради своя народ, но пренебрегнах
същността на племенността заради доброто на Пепони. Така постъпват
и всички членове на правителството, обаче за десетки милиони
не е така. Ето защо Буко Пепон трябва да остане наш водач.
Оправи робата си, върна колата на пътя и отново потеглихме.
Преди десетина години продължи той, четири семейства боротоби
се преместиха в областта Марачо, точно под Зелените земи. Богодите,
които живееха там, не ги искаха и заплашиха да ги изгонят. На
следващия ден Буко Пепон се появи там в племенните одежди на
соротобите и каза на богодите, че ако искат да ги убият, трябва
да убият и него. Естествено, не вдигнаха ръка срещу него и соротобите
в Марачо никога повече не бяха тормозени.
Това истинска случка ли е? Сигурен ли си, че не е измислена
история?
Познавам двама соротоби, които са били там увери ме той.
Имате доста смел президент.
Почудих се дали някой секретар на Републиката след Джони Рамзи
би направил същото в подобна ситуация.
Той е много смел и много мъдър съгласи се Тонка. Същите
хора, които го наричаха дявол, сега го почитат като велик държавник.
Усмихна се. Знаеш ли защо престъпността в Беренджи не нараства?
Защо?
Защото веднъж на всеки две или три седмици Буко Пепон отива
вечер сам в бедните квартали. Понякога носи наметалото си от
саванен дявол и говори с хората, но понякога се облича като
съвсем обикновен гражданин. Жителите знаят това и степента на
насилие рязко спадна, тъй като никой не иска да убие президента.
Това граничи с глупостта отбелязах. Сигурно е, че някой
ден ще попадне на жител, който иска да го убие. Някой кия или
соротоба.
Никой няма да го убие отсече Тонка, сякаш самата идея бе
твърде смехотворна, за да є се обърне внимание. Той е Бащата
на Пепони.
Това едва ли ще впечатли някой онеправдан бедняк.
Всички сме онеправдани бедняци отвърна саркастично Тонка.
Никой ли не го обвинява за това? В края на краищата той е
на власт, откакто е обявена Независимостта.
Обвиняват подчинените му, съседите си, колонистите и дори
времето. Но не и него.
Много ми е трудно да разбера признах.
Жителите разбират проблемите, пред които е изправен. Когато
вашият Джони Рамзи станал секретар на Републиката, поел юздите
на работещо правителство с неговите закони, политика, съюзници,
данъчни служби и войска. Буко Пепон оглави планета, систематично
ограбвана от колонистите хора, и е трябвало да създаде закони,
политика и данъчни служби за правителство, което не е съществувало,
докато не е дошъл на власт. Забележителното за Пепони не е,
че е толкова бедна планета, а че въобще сме оцелели.
Стигнахме до ниска тухлена сграда насред открито поле. Беше
заобиколена от множество бараки. Тонка ми обясни, че веднъж
в седмицата тук има много оживен местен пазар. Спря да зареди
колата, а аз се скитах наоколо и разглеждах тъмната студена
вътрешност на малките сгради. Повечето бяха празни, като изключим
холограмата в рамка на Пепон с наметалото от саванен дявол,
която бях видял във фоайето на хотел “Роял”. Останах с впечатление,
че се доставят от правителството и се отразява много зле на
бизнеса, ако собственикът не приеме една от тях.
Само две от колибите работеха: в едната продаваха топла бира,
а в другата бяха изложени делви и кани, които очевидно не бяха
предназначени за туристи. Двамата собственика, облечени в ярки
роби предположих, че са племенните одежди на богодите ме
поздравиха с приятелски усмивки и се опитаха да ми продадат
от стоката си. Както ме бе предупредил Мастерсън, земният език
не се говореше извън градовете и резерватите. Затова се усмихнах
и поклатих глава към всекиго от тях, а те приеха отказа ми.
Готов ли си да тръгваме? Тонка дойде при мен.
Да.
Искаш ли бира?
Не изглежда много студена отбелязах.
Не е съгласи се той. Но е мокра, а ни чака дълъг и сух
път, преди да стигнем Балимора.
Вдигнах рамене.
Убеди ме.
Той даде няколко монети на съдържателя, взе две бири от рафта,
отвори ги и ми подаде едната. Беше по-лоша, отколкото очаквах,
и наистина трябваше да положа усилие, за да не направя гримаса
и да обидя собственика. След няколко минути отново пътувахме.
Кажи ми за холограмите обадих се аз.
Какви холограми? попита той.
На Пепон. Имаше във всяка колиба.
О, да, доставя ги Отделът за информация. Във всеки обществен
бизнес трябва да има по една от тях.
Забелязах, че образът на Пепон е върху всяка ваша монета.
Защо не? парира Тонка. Той е президентът.
А какво ще стане, когато умре? Ще изсечете нови монети с лика
на неговия приемник ли?
Неговата изненада ми показа, че този въпрос никога не му е хрумвал.
Помисли няколко минути, преди да ми отговори. Накрая поклати
глава.
Съвсем излишно е да сменяме монетите, които вече имаме.
Продължихме в мълчание и аз се загледах в променящия се пейзаж.
Вече бяхме в сърцето на Зелените земи, от време на време се
мярваше фермерска къща на колонисти, но на всеки тридесет метра
имаше колиба или барака. Повечето бяха заобиколени от безброй
деца, почти всички съвсем голи. Започнах да разбирам пред какъв
проблем ще се изправи Пепони, ако не ограничи прираста на населението
си.
Понякога минавахме покрай някое забележително място и Тонка
старателно ми го посочваше: това е фермата, където семейство
Престън били заклани от калакалите, тук преди век Риса Грийн
за пръв път говорил с богодите, в тази ферма Джезмин Гейнс се
отбранявала срещу двадесет воини калакали, на това място група
колонисти, борещи се срещу въстаниците, попаднали в засада и
били убити от бойна група начело с Джеймс Празнар, най-великия
от генералите на калакалите.
Накрая минахме до дълга изровена алея и паркирахме на пет метра
от стара порутена фермерска къща. Повечето прозорци бяха счупени,
нямаше никакви врати, предишната зеленчукова градина бе затрупана
с боклук, а красивите стари дървета покрай алеята бяха изсъхнали
от липса на грижи. Четиринадесет деца играеха без надзор в предния
двор, а далеч в полето три възрастни местни жени се бяха навели
и събираха захарини.
Мислех, че ще искаш да го видиш рече Тонка.
Какво е това?
Домът на Аманда Пикет.
Огледах се по-внимателно. Да, ето го стария ветропоказател,
който видях в холографския албум на Аманда, а отпред беше каменният
кладенец, откъдето баща є вадил вода, преди да си купи помпа.
Всичко останало обаче ми беше напълно непознато.
Никога нямаше да го позная признах аз.
Правителството го провъзгласи за национален паметник преди
двайсетина години. Но не намериха пари да го подновят и го дадоха
на едно семейство богоди преди дванайсет години.
Срамота казах, загледан в порутената сграда и многобройните
белези на немара. Виждал съм холограми как е изглеждало всичко
преди. Било е красиво... Благодаря ти, че ме доведе тук.
Чел съм книгите ти. Знам, че си бил близък с нея... Тя беше
най-добрият приятел човек, когото моят народ някога е имал.
Доведох те тук, защото си я познавал и защото трябва да видиш
всичко това, ако искаш да разбереш нашите проблеми. Той посочи
децата. Това не са диваци, които погубват красивата някога
собственост. Те са богоди и само се опитват да водят поносим
живот при мъчителни условия. Ако къщата е запустяла, то е защото
времето не им стига. За тях е много по-важно да прекарат дневните
часове в грижа за прехраната си от нищожните парчета земя, отколкото
да подновяват салоните и кухните, които не им служат за нищо.
Обърна се и впери напрегнат поглед в мен. Малцина хора бих
довел тук, но ако искаш да разбереш Пепон и Пепони, трябваше
да го видиш.
Благодаря ти за доверието.
Можеш да ми благодариш, като напишеш истината. Той подкара
колата на заден по алеята. Ако прочета, че фермата на Аманда
Пикет се е превърнала в селска бедняшка къща само защото сега
е дом на богоди, ще знам, че не си по-различен от повечето хора.
Не отговорих. Изминахме още седем километра, преди да спрем
пред няколко колиби и бараки. На хълма над тях се виждаше голяма
къща на колонисти. Деца играеха на поляната. Самите колиби изглеждаха
безлюдни, с изключение на един много стар местен жител, който
седеше на разнебитен дървен стол в сянката на огромно дърво
и ни оглеждаше любопитно.
Къде сме? попитах, когато Тонка изгаси двигателя.
Това е родното място на Буко Пепон. Посочи към една от колибите,
върху която имаше паметна плоча.
Къде са всички?
Мнозина са убити в Кризата обясни Тонка. Останали са три
семейства само старци. Децата им отдавна са си намерили работа
в Беренджи.
Защо не са останали да обработват земята?
Той посочи към голямото култивирано поле.
Пепон притежава цялата земя, която можеш да видиш оттук.
Излязохме от колата и се приближихме до стария местен жител.
Тонка го поздрави на богодски, както предположих, и се обърна
към мен.
Казва, че за него е чест да бъде посетен от човека, който
ще напише историята на Буко Пепон, и ще отговори на всичките
ти въпроси. Не говори земния език, но аз ще превеждам.
Моля те да му благодариш от мое име и да го попиташ дали си
спомня Буко Пепон като малко дете.
Тонка преведе въпроса.
Според него дори тогава всички са знаели, че Робърт Прекина
така се казвал по онова време, ще бъде спасителят на Пепони.
Лицето му светело нощем със свещено сияние. Още когато бил на
четири години, можел да чете, пише и говори земния език по-добре
от всеки колонист. Тонка се усмихна. Спокойно можем да приемем,
че преувеличава.
Не знам какво друго да попитам признах. Исках да науча
повече за детството на Пепон, дали е показвал някакви качества
на лидер или амбиции, но твърдението, че е благословен от Бога
на четири години, не е някаква полезна информация.
Ще позволиш ли аз да задам няколко въпроса? попита Тонка.
Разбира се.
Тонка му каза нещо, учтиво изслуша дългия отговор, после отново
се обърна към мен.
Попитах го за семейството на Пепон, което не е светело със
свещено сияние започна усмихнат той. Имал е шестима братя,
всичките умрели, преди да възмъжеят, и две сестри. Едната от
тях все още живее в Беренджи; другата умряла като дете. Самият
Пепон посещавал мисионерско училище на около тринайсет километра
оттук. Дванайсетгодишен напуснал дома си , за да отиде в Беренджи.
Приел ли е християнството?
На този въпрос мога да ти отговоря и аз. Приел го е като дете
и се отказал от него след завръщането си от Делурос VIII, точно
преди да го пъхнат в затвора.
Попитай го дали е очаквал Пепон да излезе жив от затвора.
Старецът се усмихна и кимна.
Никога не се е съмнявал в това отвърна Тонка. Пепон бил
избран от Бога да изхвърли колонистите и да върне Зелените земи
на богодите.
Не е най-полезното интервю, което съм вземал изтъкнах. После
ми хрумна един последен въпрос. Връщам се в колата. Изчакай
минута-две и го попитай, сякаш по-скоро ти се интересуваш, а
не заради мен, дали според него животът сега е по-добър в сравнение
с този преди Независимостта.
Ще каже да.
Нека ти обясни защо. Усмихнах се на стареца, подадох му
ръка и се върнах в колата.
Тонка дойде няколко минути по-късно и запали мотора.
Какво каза?
Каза, че животът сега е по-добър отвърна Тонка. Признава,
че децата му не могат да си намерят работа, че едва отглежда
реколта да се нахрани върху малкото парче земя, която Пепон
му е позволил да запази и че радиото му доколкото разбрах,
неговата гордост и радост, вече не работи, а той не може да
си позволи да го занесе на поправка. Обаче е свободен, а рано
или късно Буко Пепон ще даде на всеки богода голяма ферма, ново
радио и кола.
Обещавал ли е някога подобно нещо?
Не.
А старецът има ли представа откъде ще се появят тези големи
ферми?
Той е само един стар и невеж богода отвърна Тонка, без да
забележи, че произнася думата както други биха казали “селяндур”.
Моля те, не ме карай да обяснявам изказванията му.
Изненадан съм да, че след четвърт век бедност все още вярва,
че всичко ще се оправи.
Трябва да вярва в нещо вдигна рамене Тонка.
Звучи доста коравосърдечно.
Може би призна Нейтън. Истината е, че сме изправени пред
огромни проблеми, но те са нашите проблеми и ние ще ги решим...
Ако трябва да избираме да имаме свобода и проблеми или да останем
и без двете, ще изберем първото.
Всички ли на Пепони смятат така?
Вероятно не призна той. Но никой никога не е предложил
да поканим хората отново да управляват Пепони. Нека се обогатяват
за сметка на други светове.
Като говорим за обогатяване, никой ли не се притеснява от
факта, че Буко Пепон е натрупал цяло състояние?
Според закона трябва да инвестира всичките си пари на Пепони
обясни Тонка. Незаконно е да се изнесе на друг свят по-голяма
собственост от стойността на двеста кредита в наша валута. Трябва
да са ти го казали, преди да слезеш тук.
Добре. Значи той инвестира парите си на Пепони. Но това не
променя факта, че е най-богатото същество на планетата.
Той е най-великият представител на своята раса. Защо да не
бъде и най-богатият?
Но...
Когато живеехме в племенните си селища, преди идването на
човека, вождът винаги беше най-богатият член на общността
прекъсна ме Тонка. Никой не намираше нищо лошо в това. В края
на краищата това беше и една от причините да е вожд и никой
не се възмущаваше от богатството му... Буко Пепон е вожд на
цяла планета. Съвсем естествено е да е по-богат от всеки друг.
Искаш да кажеш, че това върви с поста? Опитах се да разбера
липсата на осъждане или завист в думите му.
Разбира се. Защо иначе някой ще се стреми към властта?
Преди да те срещна, Пепон ми каза, че си не само умен, но
и амбициозен. И ти ли искаш да си богат?
Естествено. Не завърших образованието си и не работих през
всичките тези години само за да се върна в моето селище, да
живея в колиба и да се прехранвам с риба... Искам да подобря
положението на моя народ, обаче очаквам да подобря и своето.
При определени обстоятелства това би означавало повече добитък
или повече съпруги, но аз учих при хората и работя за правителство,
съставено според вашите институции, така че сега искам богатство.
Пак се обърна към мен. Ти си богат човек, Матю.
Не съвсем.
Имаш две книги, които се продават добре продължи той.
Сигурно можеш да си позволиш да издадеш биографията на Буко
Пепон безплатно или да дадеш целия си хонорар за благотворителност.
Правилно ли предполагам, че не си мислил сериозно върху тези
възможности?
Печелиш въздъхнах аз.
Виждаш ли! извика той с усмивка на задоволство. Не сме
чак толкова различни все пак.
Аз не нося племенните си одежди, за да ми напомнят за разликите.
Нося ги, за да ми напомнят, че вече сме равни, и не е необходимо
да съм в човешко облекло, за да го докажа.
Добре казано, Нейтън.
Благодаря, Матю отвърна той, явно доволен от себе си.
След около час пейзажът започна отново да се променя. Растителността
стана по-рядка, хълмовете се снишиха и внезапно ми стана по-топло.
Споделих това с Тонка.
Излизаме от Зелените земи и вече сме на по-ниското. Този път
ще ни отведе в Балимора.
За колко време?
Трябва да стигнем до края на пустинята след около два часа,
а след още половин в Балимора.
През следващите няколко минути гледах еднообразната кафява трева
и храсти, опитвайки се да забележа някое животно в далечината,
някога пълна с живот, и явно съм заспал. Следващото нещо, което
усетих, беше Тонка да разтърсва рамото ми и да ми казва, че
сме пристигнали.
Балимора беше малък приятен град, съчетание от старо и ново.
Тухлените колониални сгради блестяха боядисани в бяло, докато
неотдавна построените изглеждаха някак си чужди със странните
си ъгли и форми, но без да дразнят окото. Широките улици бяха
добре поддържани, а местните жители, независимо дали в племенни
одежди или човешки дрехи, изглеждаха добре облечени и доволни,
както и трите жени, които видях да влизат в месарския магазин.
Имаше около три дузини магазини, включително чудесен бутик,
специализиран в местна козметика, и явно бизнесът процъфтяваше.
Попитах Тонка защо този град изглежда толкова по-богат в сравнение
с другите, през които минахме по пътя дотук.
В земите на племето корани сме отвърна той. Те са роднини
на сибоните и за разлика от богодите никога не са вдигали оръжие
срещу хората. Затова много от колонистите, които бяха принудени
да продадат фермите си в Зелените земи на правителството, избраха
да се настанят в Балимора след обявяването на Независимостта.
Някои от тях построиха голяма фабрика за хранителни стоки, която
наема корани, а останалите работят в златните мини зад онези
хълмове той посочи скупчване от оголени скали на север.
Кой притежава мините?
Мисля, че няколко човека са ги наели от правителството.
Значи местните работят за предишните колонисти? Мислех, че
не го одобряваш.
Той поклати глава.
Не си ме разбрал правилно. Не одобрявам хората да идват от
друг свят, за да ограбват нашите ресурси и да отнасят печалбите
си с тях обратно в Републиката. Но тези хора са граждани на
Пепони и вярват в призива на Буко Пепон “Карабунта”, което означава
“заедно” на земния език. Живели са тук с десетилетия, много
от тях са родени тук, имат паспорти от Пепони, работят тук и
инвестират парите си тук. Сигурен съм, че когато Пепон се срещнал
с колонистите в кръчмата “Саблерог” в Ламаки и ги помолил да
останат след обявяването на Независимостта и да работят заедно
с нас за бъдещето на Пепони, именно това е имал предвид.
Назначават ли представители на вашия народ на отговорни длъжности?
Разбира се отвърна Тонка. Законът го изисква.
Изглежда не съзнаваше вътрешните противоречия в думите си, а
аз не виждах смисъл да му ги изтъкна, затова приех отговора
и го последвах из града. Накрая спряхме пред бяла тухлена сграда
с много паметни плочи до вратата, повечето с гравирани изображения
на Пепон. Открих, че не мога да прочета нито едно от тях.
Това е старият съд съобщи Тонка. Сега е паметник. Новият
е на съседната улица. После посочи плочите. Тук Буко Пепон
е бил осъден от колониалното правителство на трийсет години
затвор. Плочите отразяват съдебния процес и затварянето му на
всеки от главните езици.
Последвах го вътре, където ни поздрави униформен местен уредник.
Тонка плати входната такса и ме поведе по тясна стълба надолу
към мазето, където имаше две малки килии с размери не повече
от два на два метра. Беше невероятно горещо, а въздухът бе застоял
и трудно се дишаше.
Пепон бил затворен в килията отляво. Другата била празна през
целия му престой тук. Неговата присъда изисквала трийсет години
тежък физически труд, но след като последователите му извършили
първата си атака срещу затвора на Балимора по време на Кризата,
не му позволявали да излиза от килията, докато след единайсет
години присъдата му не била отменена.
Влязох в малката килия и се опитах да си представя колко бих
могъл да издържа затворен тук, преди да полудея напълно. Най-много
една година, реших накрая, а по-вероятно само шест или седем
месеца.
И все пак Буко Пепон е прекарал повече от десетилетие тук, където
светлината или бризът не са достигали до него и вероятно е зървал
човека пазач за около тридесет секунди на ден. И не само бе
оцелял и запазил трезвия си ум, но всъщност бе простил на тъмничарите
си и ги бе помолил да останат на Пепони.
Какво беше някакво си богатство в сравнение с това?
Въпреки всичко, което бях чел за него, въпреки впечатлението,
което остави у мен по време на срещата ни предишната вечер и
историите за личната му смелост, разказани от Тонка, едва когато
се озовах в затворническата му килия, започнах най-накрая да
разбирам величието на неговата невероятна същност.
Прекарахме нощта в малък хотел в Балимора. Сутринта разгледахме
фабриката за хранителни продукти и тръгнахме обратно към Беренджи,
пре-
ди слънцето да се издигне прекалено и топлината да стане непоносима.
Аугуст Хардуик ми каза, че Балимора била отправната точка
на много от неговите експедиции за земни кораби обадих се
аз.
Тонка кимна.
Вярно е. Последните земни кораби бяха убити от бракониери
на около четирийсет километра северозападно оттук, в резервата
на Балимора.
Местността изглежда толкова бедна и безплодна! Не мога да
си представя какво би могло да намери тук за ядене нещо толкова
голямо като земен кораб.
Ще се изненадаш колко много животни могат да оцелеят на този
терен без проблеми отвърна той. Искаш ли да отидем до резервата?
Поклатих глава.
Прекалено горещо е, а прахът влиза в колата дори през плътно
затворените прозорци. Не, нека се връщаме.
Искаш ли да прекъснем пътуването си и да спрем във веригата
Юпитер? Можем да стигнем там за късен обяд или ранна вечеря,
а има и много приятна вила, където да се подслоним за през нощта.
Там, където е бил главният щаб на калакалите ли?
Да.
Ще ми бъде много интересно.
Вилата за наблюдение на дивеча е на върха на планината Пекана
продължи Тонка, която преди се казваше Хардуик. Вероятно
ще поискаш да видиш планината, за която толкова много си писал.
Естествено.
Подкарахме през равна, обляна от слънце местност, без да разговаряме.
На едно място Тонка намали скоростта и посочи наляво самотен
нощен убиец се спотайваше зад един храст, но не разбрах какво
преследва. От време на време минавахме покрай малки селища,
повечето от тях доста бедни. Забелязах, че в центъра на всяко
е кладенецът, около който са издигнати колибите.
След известно време настигнахме сякаш безкрайна процесия от
млади местни жители пастири и техните бифкейкове, които се местеха
от една неопасана поляна на друга. Повечето от животните изглеждаха
зле, както и много от самите младежи. Дори насекомите, нападнали
лицата на животните и пастирите им, изглеждаха вяли, когато
жегата се засили.
Продължихме да се отдалечаваме от пустинята, най-накрая земята
започна да става по-зелена и това сякаш се отразяваше дори на
бифкейковете. Рядко се виждаха коли, местните жители вървяха
отстрани на пътя. Почти всички бяха мъже. Малкото жени носеха
огромни товари от дърва за горене върху гърбовете си, но нито
един от необременените мъже не се опита да им помогне.
Къде отиват всички? попитах, след като се разминахме със
стотици местни жители и в двете посоки. Най-близкото селище
е на около двайсет километра нагоре по пътя.
Тонка вдигна рамене.
Кой знае? Може да отиват до съседно селище, до пазара или
да се срещнат с някой приятел.
Всички ли?
Нямат какво друго да правят.
Не работят ли във фермите си?
Това са браги и корани обясни той. Вярват, че работата
на полето е женска орисия.
А какво правят мъжете?
Те са воини. Защитават земята, върху която работят жените.
Но вече няма нужда от воини. Пепони си има войска, а всеки
район си има полиция.
Така е съгласи се Тонка и внезапно се усмихна. Ще ти кажат,
че са късметлии, защото са се родили мъже.
Какво мисли Буко Пепон за всичко това?
Иска да прокара социална реформа и да накара всички жители
да работят. Но се налага да го прави много бавно и предпазливо.
Те не са богоди, затова трябва да внимава да не им натрапи промените
толкова бързо, че да отхвърлят лидерството му.
А богодите? Какви промени е направил в собственото си племе?
Там е изправен пред друг проблем отвърна Тонка. Не му
беше трудно да убеди мъжете да работят във фермите постави
и това условие, преди да раздели Зелените земи. Не, проблемът
при богодите е да се убедят мъжете да позволят на съпругите
и дъщерите си да се учат и да търсят работа в градовете.
Защо не са съгласни? Поне жените могат да си намерят работа,
когато фермите станат прекалено малки.
Той се усмихна.
Да, но ти разглеждаш проблема като човек, а не като богода.
Виждаш ли, всеки баща си мечтае за дъщери, защото тогава ще
получи откуп за булките и това ще му позволи да изживее добре
старините си. Но ако дъщерите му се махнат от фермите и отидат
в града, никой няма да му даде откуп за тях.
Не знаех, че може да се печели от бащинството.
Погледни ги Тонка махна с ръка към опърпаните местни жители.
Погледни и земята. Какво друго могат да продадат?
Не можах да му отговоря, но пък зададох друг въпрос:
Каква е безработицата на Пепони?
Това е безсмислен въпрос, Матю.
Така ли? Защо?
Защото предполага, че можем да се грижим за безработните си,
а ние не можем. Има данни за всеки от градовете безработицата
в Беренджи е петдесет и осем процента, но дали тези жители
той махна отново през прозореца, които нямат работа, нямат
пари и не получават нищо от правителството, са безработни? Винаги
са живели така прехранват се от земята си. Ами селището, където
съм израснал? Когато са гладни, ловят риба; когато им е студено,
палят огън; когато са жадни, пият от реката; когато реката придойде,
трябва им по-малко от ден, за да си построят друго селище по-високо
на брега. Някои от тях не са виждали нито колонист, нито паричните
единици на Пепони. Те безработни ли са или не?
Имаш право признах.
Скоро влязохме в друг малък град и Тонка ми посочи голяма статуя.
Представляваше Буко Пепон, застанал между лодинит и бокариян.
Обгръщаше раменете им (което беше много трудно заради телосложението
на бокарияна), а на лицето му бе изписано ликуване.
Това ознаменува мирния договор между Бокар и Лодин ХI. Тонка
свали прозореца, като пусна облак от горещ прашен въздух.
Почти пет години са воювали, но не са се доверили на Републиката
за арбитър. Накрая Буко Пепон предложил услугите си, докарал
владетелите на двете планети в своето имение на около десет
километра оттук и уредил дълготраен мир между тях.
Не знаех това.
О, да потвърди Тонка. Всъщност той е архитектът на още
три други мирни договора между воюващи светове.
Наистина ли? учудих се аз. Знаех, че го смятат за велик
държавник, но ако трябва да съм откровен, мислех, че е заради
успеха му да сложи ред в иначе хаотичната ситуация на Пепони.
Ако беше човек, щеше да има негови паметници на десет хиляди
свята каза с лека горчивина Тонка.
Ако беше човек отвърнах аз, нямаше да бъде ваш президент.
Вярно е съгласи се Нейтън. Не ми се иска да бъда политикът,
който ще го наследи добави искрено той.
Минахме през града и след още един час се заизкачвахме по предпланината
на веригата Юпитер. Въздухът стана по-чист и по-студен, чуваше
се пеенето и чирикането на стотици птици. В далечината виждах
заснежен връх, който се извисяваше над другите. Попитах дали
това е планината Пекана, която първоначално се е наричала Хардуик.
Това е планината Буко Пепон отвърна Тонка. Пекана е отляво.
Къде са станали повечето битки?
Из цялата верига Юпитер. Най-много калакали вероятно е имало
в планината Пекана... Именно там отиваме, но поради терена пътят
не е прав.
Когато стигнахме на хиляда и петстотин метра надморска височина,
навлязохме в гъста гора, която сякаш се простираше до самия
връх на около четири километра над нас. Планината не беше прекалено
стръмна, но можех да разбера къде височината е взела своите
жертви от колонисти и войници, които за разлика от богодите
не са били отгледани тук и свикнали с този терен.
Накрая, на около две хиляди и сто метра, Тонка спря колата встрани
и слязохме. Имаше малък знак на пътя и той ми го преведе. Обозначаваше
мястото, където Хорст ван дер Гелт, известен заселник, бил убит
в ръкопашен бой с водач на калакалите с невероятното име командир
Арктур.
Командир Арктур? не успях да сдържа усмивката си.
Много от командирите калакали си избрали такива имена, смятайки,
че колонистите боготворят небесните тела, както самите те. Имаше
генерал Андромеда, генерал Алдебаран, капитан Делурос и още
много други. Но главнокомандващият запази собственото си име
Джеймс Празнар.
Внезапно Тонка замръзна и ми направи знак да мълча. Миг по-късно
се отпусна.
Какво има?
Гръмотръси той посочи един шубрак на около десет метра.
Три са.
Вгледах се напрегнато.
Нищо не виждам.
Изчакай.
Продължих да се взирам и след половин минута долових слабо движение.
Сякаш ухо трепна и изведнъж цялото животно придоби форма, а
миг по-късно видях и двамата му другари. Стояха на трийсетина
метра в шубрака и ни гледаха любопитно.
Най-накрая единият изсумтя, обърна се и множество тежки тела
затрополиха из гората.
Колко са?
Около четирийсет отвърна Тонка. Тук са защитени и няма
причина да са агресивни. Само ни гледаха, за да разберат кои
сме.
Четирийсет? повторих изненадано. Колко близко бяха останалите?
На около петдесет-шестдесет метра.
Внезапно осъзнах, че нямам такава видимост наникъде, дори пътят
изчезваше след завоя на половината от това разстояние.
Как въобще са водили битки тук? Шубраците са толкова гъсти,
че могат да се търсят с години.
Откривали са се много по-често, отколкото си мислиш каза
Тонка. Всъщност гората е била още по-гъста по време на Кризата.
Единственият път тогава е бил кална пътечка от едната страна
на планината.
Опитах се да си представя Уилкс, Даниел Крофърд и Фелисия Престън
да се изкачват през гората, без да знаят зад кое дърво може
да се крие някой калакал, и да вървят през шубраци, в които
дори слънцето не прониква. Цялата планина е гъмжала от воини
калакали, всеки се е чувствал на своя земя много повече от тях,
но е можело да мине ден, седмица или месец без да видят и знак
от тях до момента, в който бдителността им се притъпяла. Тогава
е имало хиляди гръмотръси и нощни убийци, дори няколко земни
кораба, всички нервни и раздразнителни от непрестанните битки,
готови да нападнат първото движещо се нещо, което им се изпречи.
Накрая въздъхнах и поклатих глава.
Нещо не е наред ли? попита Тонка.
Не разбирам как са могли да водят война тук. Трябва да са
били луди, за да се качат в планините.
Или отчаяни.
Или отчаяни съгласих се.
Всъщност ако се изправиш с копия и стрели срещу модерни оръжия,
това е най-доброто бойно поле, което можеш да избереш.
А щом са палели фермите и са осакатявали съседите ти, предполагам,
че е трябвало да се качиш тук след тях независимо от условията.
Условията станаха по-лоши, след като Републиката се включи
във войната. Извършваха ежедневни бомбени атаки, които вредяха
не толкова на калкалите, колкото докарваха животните до безумен
страх. Вероятно тогава в планината е имало около петдесет хиляди
гръмотръса и може би над милион екземпляра в цялата верига Юпитер,
без да броим саванните дяволи и нощните убийци.
А котките-демони?
Тонка поклати глава.
Те живеят в саваните, тук никога не е имало кой знае колко
от тях. Качи се обратно в колата. Готов ли си да продължим?
Да.
Гората ставаше по-гъста, докато накрая, на около две хиляди
и седемстотин метра, стигнахме до малко плато. Там имаше стара
каменна фермерска къща в сечище близо до водоем, където много
пъстри птици пиеха и пляскаха във водата. Тонка ми обясни, че
това е вилата, където ще отседнем. Спря на огромен празен паркинг,
заповяда на двама богоди в униформата на горски пазачи да вземат
багажа ни и ме поведе към верандата.
Била е ферма на колонист обясни той. На “джентълмен”,
както предполагам би го нарекъл, защото собственикът е отглеждал
храна само за домакинството си и е използвал мястото за лов
по време на ваканциите си тук.
Изглежда доста празна отбелязах. Във всекидневната имаше
само две двойки една от хора и една от местни жители, и единственият,
който обикаляше наоколо, беше възрастен мъж с много скъпа камера.
Жалко рече Тонка. Мисля, че това е най-красивият ни национален
резерват, но и най-рядко посещаван, тъй като има най-малко животни
или поне тук трудно се забелязват заради терена.
Щом изкачихме ниското възвишение между ливадата и вилата, открих,
че се задъхвам.
Надморската височина обясни Тонка.
Но досега въобще не ме притесняваше.
Той се ухили.
Защото седеше в колата, а сега вървиш. Просто не се преуморявай
и всичко ще е наред. Заведе ме до една маса на широката тераса.
Седни и ще се почувстваш по-добре.
Последвах съвета му, а той отиде до бара, даде две монети на
местния барман и миг по-късно се върна с две много студени бири.
Благодаря. Погледнах го и добавих доста сприхаво: Височината
не притеснява теб обаче.
Това е моят свят, Матю. Тук съм у дома си. Подаде ми бирата.
Позволих си да поръчам обяд, защото менюто и без това не предлага
богат избор. Ще трябва да изчакаме двайсетина минути.
Благодаря.
Миг по-късно висок, небрежно облечен мъж се приближи до нас.
Имаше гъста сива коса, рунтави мустаци и собственически маниери.
Добър ден поздрави той. Надявам се, че прекарвате добре
времето си с моя приятел Нейтън.
И доста полезно, господин?... отвърнах аз.
Уесли протегна ръка той. Майк Уесли. Аз съм управителят
тук.
Матю Брийн. Ще седнете ли при нас?
С удоволствие взе си стол той. Е, Матю, какво те води
на Пепони работа или удоволствие?
Работа. Бях упълномощен от Буко Пепон да напиша биографията
му.
Наистина ли? Старото момче сам ли ще я публикува?
Засега плановете му са да намеря издател на друг свят.
Добре рече Уесли. Време е и някой друг да разбере как
се справяме тук. Той се обърна към Тонка. Нейтън, надявам
се, че му разказваш всичко, което иска да знае.
Старая се отвърна Тонка.
Ако мога да ти помогна с нещо, Матю, просто кажи. Пепони е
чудесен свят. Повече хора трябва да го разберат.
На Пепони ли сте роден, господин Уесли?
Наричай ме Майк. Не, дойдох тук с въоръжените сили на Републиката,
за да се бия срещу калакалите. Влюбих се в тези планини и реших
да остана. Когато разбрах, че правителството няма намерение
да строи вила в парка, купих това старо място, обнових го и
получих разрешение да го отворя за клиенти. Наведе се към
Тонка и посочи бирата му. Нейтън, ако няма да пиеш това, може
ли да си сръбна?
Тонка вдигна рамене и бутна бирата към Уесли, а той я взе и
пресуши халбата.
Бог да ми е на помощ, май започвам да харесвам бирата на Буко
Пепон! изсмя се той. Внезапно посочи към водоема. Погледни
това, Матю. Няма да видиш нищо подобно на Делурос.
Обърнах се към водоема и съзрях огромно стадо от гръмотръси
и среброкожи да излиза измежду близките дървета за своя обеден
водопой. Колкото повече гледах, толкова повече животни се появяваха,
включително три прашни прасета и чифт диви козли, които подскачаха
нервно и все още душеха въздуха.
Красиво е, нали? ентусиазирано извика Уесли.
Много.
Знаеш ли, посетих един друг свят през последната си ваканция
Хамлет II. Преди два века там е имало много повече див живот,
отколкото на Пепони по времето на Фуентес. Тогава няколко от
техните лидери посетили Делурос, Земята и Сириус V и решили,че
не могат да се смятат за напълно цивилизовани, докато не унищожат
животните си така, както е направил човекът. И сега там е ужасно
едно голямо празно място. Целият проклет свят изглежда като
изоставена касапница, след като са убили дори лешоядите. Отдавам
заслуженото на Стареца: знае да цени дивия живот. Много жалко,
че не успя да спаси земните кораби и саблерозите, но поне прокара
програмите си, преди да избият напълно и някой друг вид.
Не ние избихме земните кораби вметна Тонка. А вие.
Аз ли? изсмя се Уесли. През целия си живот съм виждал
само два земни кораба. Страшно внушителни зверове, никога преди
не съм срещал такова нещо в цялата галактика.
Имах предвид, че вашата раса ги унищожи.
Стига, Нейтън. И двете раси са ги убивали с еднаква стръв
и ти го знаеш. Всъщност вашият народ ги е убивал повече от моя.
Убивахме ги за печалба, точно като вас рече Тонка. Няма
разлика.
Има, Нейтън отвърна Уесли. Смятахме техните очни камъни
за хубави и ги убивахме, за да зарадваме членовете на своята
раса... Тридесет милиона очни камъка бяха взети от тази планета.
Колко са останали на Пепони?
Ние нямаме бижутери защити се Тонка.
Не съм казал, че имате, Нейтън. Казах само, че и двата народа
ги убивахме. По дяволите, сигурно по едно време е изглеждало
така, сякаш земните кораби никога няма да свършат. Не обвинявам
никоя раса. Но ако настояваш да има виновни, по-добре разбери,
че и твоят народ трябва да поеме част от отговорността.
Хайде да оставим тази тема отвърна Тонка.
Съгласен съм. Уесли се обърна отново към мен. Какво видя
от Пепони досега, Матю?
Не много отвърнах. Тук съм само от два дни. Минах през
Беренджи и през Зелените земи, видях дома на Аманда Пикет и
родното място на Буко Пепон, бях и в Балимора.
Трябва да се опиташ да посетиш и другите резервати, докато
си тук. Среброкожите мигрират към равнините на сибоните сега.
Ако мога да го включа в графика си, с удоволствие отговорих.
Невероятна гледка продължи той. Равнините не са толкова
красиви като планините, но миграцията си струва да се види.
Откога живееш във веригата Юпитер? попитах.
Откакто дойдох тук. Никога не съм я напускал. Когато Кризата
свърши, си построих къща в планината Пепон и работих като горски
пазач в резервата, докато не взех това място. Внезапно се
ухили. Първото нещо, което направих, беше да издиря Джошуа
и да го наема като мой асистент.
Джошуа?
Нейтън не ти ли е разказал за Джошуа Бучанка?
Не.
Засрами се, Нейтън закачи го той и се обърна към мен.
Джошуа беше най-добрият командир, който проклетите калакали
някога са имали... Прекарах три години да го преследвам нагоре-надолу
из тази дяволска планина. Дори два пъти го бях настигнал, но
никога не успях да го хвана.
Искаш да кажеш, че си наел един воин калакала, срещу когото
си се бил, да ти помага тук? попитах изненадано.
Защо не? отвърна Уесли. Той е най-оправният диг, когото
са имали. Изведнъж се обърна към Тонка. Извинявай, Нейтън.
Ще го пренебрегна съгласи се Тонка. Този път.
Уесли поклати глава.
Не мисля, че някога ще свикна да наричам народа ти пепони.
За мен “пепон” означава само едно нещо: Стареца. Пак се обърна
към мен. Както и да е, подхвърлих тук и там, че търся Джошуа.
Отне ми почти половин година да го проследя, но накрая го открих
да обработва парче земя от три акра в покрайнините на Зелените
земи. Това не е най-добрият начин на живот, особено за някой
като Джошуа. Отидох в къщата му, обясних му кой съм и се уверих,
че вече не иска да ме убие и че можем да правим бизнес заедно.
Къде е сега? огледах се наоколо.
Преди малко беше в кухнята и оправяше един от фризерите ни.
Излая някаква заповед на богодски. Барманът веднага излезе
иззад бара и се запъти към кухнята. Ще дойде след минута.
С нетърпение очаквам да се запозная с него.
Беше време, когато исках това повече от всичко друго. Уесли
нави панталоните си и показа, че единият му крак е изкуствен.
Той ми причини това. Уцели ме със стрела отдалеч. Поклати
глава. Не мислех, че ще успея да стигна до лагера. Но накрая
успях. Отрязаха го, дадоха ми нов и два месеца по-късно бях
обратно в планината.
Изненадан съм, че му нямате зъб.
Той просто си вършеше работата, бореше се за родината си
отвърна Уесли. Не мога да ги виня за това. После се усмихна.
Учуден съм, че вече не иска да ме убие.
Защо да иска?
Убих най-големия му син от засада. Той посочи място на около
петстотин метра над нас. Беше точно там. Чаках в ямата цели
два дни под леден дъжд и убих първите шест калакали, които се
появиха. Последният беше синът на Джошуа. Той въздъхна и отново
поклати глава. Хубаво момче. Много приличаше на баща си.
До масата ни се приближи як набит местен жител на средна възраст
с шорти и риза.
Сядай, Джошуа каза му Уесли. Това е господин Матю Брийн,
който ще пише книга за Стареца.
Джошуа Бучанка се здрависа с мен, поздрави Тонка и седна срещу
Уесли.
Надявам се, че ви харесва на Пепони, господин Брийн.
Той говореше земния език с по-изразен акцент, отколкото Пепон
и Тонка, но не ми беше трудно да го разбирам.
Много отвърнах. Майк тъкмо ни разказваше за преживяванията
си по време на Кризата.
Бучанка се усмихна.
Майк е голям лъжец Наведе се към мен. Можех да го убия
три пъти.
Ха! изсмя се Уесли. И защо не го направи?
Опасявах се, че ще те заменят с някой по-компетентен засмя
се и Бучанка.
Изненадан съм, че никой от вас двамата не се чувства огорчен
отбелязах.
Защо да съм огорчен? отвърна Бучанка. Спечелихме това,
за което се бихме. Един от синовете ми е химик в Беренджи, а
другият учител в Балимора. Дъщеря ми работи в една банка в
Марачо. Не се бих за моето бъдеще, а за тяхното и сега то е
осигурено.
А не чувстваш ли някаква лична омраза към Майк? настоях
аз.
Защото уби сина ми ли? попита Бучанка. Не. Синът ми беше
войник, а всеки войник рискува живота си на война. Не обвинявам
Майк, че се е защитавал, нито пък той мен, че се опитах да пробода
сърцето му със стрела, докато ми беше враг на бойното поле.
Но когато битката свърши, е време за мир. Ако Буко Пепон може
да прости на расата на хората, тогава аз, който съм изстрадал
много по-малко, мога да простя на един човек.
Достойно за възхищение отношение рекох.
Бучанка изгледа продължително гръмотръсите, после се обърна
към мен.
Има още нещо.
Какво?
Въпреки че Майк е управителят на това място, нито барманът
и готвачите, нито аз го наричаме “шефе”. Той се усмихна.
Дори само заради това си струваше всичко, което изтърпяхме.
Съгласен! от все сърце изрече Тонка.
