Легенди ли? попита Хардуик.
Седеше в леглото си и изглеждаше по-слаб от последния път, когато
го видях, но винаги се въодушевяваше,
щом заговорехме за Пепони.
E, да, има легенди в изобилие и то не онези глупости за
Буко Пепон, който се родил с белега на пророка, или пък че слязъл
от планините, за да поведе народа си в борбата за свобода. Пепони
беше граничен свят, когато отидох там, и си имахме легенди,
каквито се разправят по границата.
Разкажете ми подканих го.
Е, повечето от тях вероятно вече са забравени, но преди шестдесет
години дяволски много хора търсеха земния кораб с рубина.
Какво е това?
Не знам как е започнала историята, но се носеше слух, че има
един грамаден земен кораб, по-голям от всички виждани досега,
горе в платата по западната част на Големия източен континент.
Предполагаше се, че носи белези от всякакъв вид оръжие куршуми,
лазери, дори от молекулярен взривател, но никой не успял да
го убие.
Хардуик внезапно бе обзет от пристъп на кашлица. За момент си
помислих, че ще трябва да извикам сестрата, но накрая се успокои.
Дишай всичкия този прах половин век и накрая ще ти вземе здравето
измърмори той, след като успокои дишането си.
Сега по-добре ли сте?
Не съм добре от трийсет години каза намусено той. Но мога
да говоря, ако за това питате.
Точно за това.
Докъде стигнахме?
До земния кораб с рубина.
Да кимна той. Както и да е, този грамаден звяр уж имал
рубин на челото си, съвършен рубин, по-голям от който и да е
очен камък. Глупаво, нали?... И въпреки това много хора тръгваха
да го търсят. Повечето от тях никога не се върнаха. И все пак
казват, че старият Канзас Пиърс го намерил и бил убит заради
това, но никой нищо не доказа. Той се усмихна. Няма да повярвате
колко дигита биха се заклели, че са го виждали.
А виждали ли са го?
Разбира се, че не. Но лъжата за тях е нещо съвсем естествено.
Не че са мошеници. Просто не искат да те разочароват, така че
ти казват това, което искаш да чуеш. Същото е и с упътването.
Стигаш до село на синьохрилковци насред пустошта и питаш къде
е най-близкото стадо гръмотръси. Ще ти покажат вярната посока,
но дали те чака четиричасово или петдневно пътешествие винаги
ще се кълнат, че трябва да стигнеш само до следващия хълм. Веднъж
така се ядосах, когато излъгаха колко далеч е водата, че се
върнах и изкарвах ангелите на вожда, въпреки че не беше в тях
вината; те просто реагираха така, както са били научени. Но
това се забравя, ако тръгнеш според указанията им и се окажеш
по средата на пустошта в търсене на земни кораби, с ясното съзнание,
че в радиус от двадесет километра няма нищо по-голямо от полска
мишка. Той се пресегна към нощната масичка. Искате ли да
ми подадете лулата?
Сигурен ли сте, че ви е разрешено? Все още се тревожех от
вида му по време на пристъпа от кашлица.
Сигурен съм, че не ми е разрешено. И какво от това? Затворен
съм в тази проклета стая, не мога да видя по-надалеч от петнайсет
метра през прозореца, дори нямам какво да гледам. Не мога дори
да стана без чужда помощ. Ако отдаването на единственото удоволствие,
което ми е останало, ме убие ден или два по-рано, няма да е
голяма загуба.
Вдигнах рамене, станах, отидох до нощната масичка и му подадох
лулата.
Благодаря.
Няма защо.
Знаете ли продължи той, държейки лулата си, това беше
най-скъпият навик, който имах на Пепони. Дигитата варяха своя
бира доста преди Републиката да открие мястото и първата фабрика,
построена в Беренджи, беше за дестилиране, но незнайно защо
тютюнът не вирееше там. Имаше два местни вида, но бяха толкова
силни, та бих се заклел, че всеки земен кораб ще подуши миризмата
от шест-седем километра. Винаги си купувах тютюн, внесен от
Полукс IV или Нова Родезия и ви уверявам, че никак не беше евтин.
И въпреки това добави той, не знам какво бих правил без
него.
Внимателно напълни лулата, натъпка добре тютюна и я запали.
Това е безобидно нещо той посочи тютюна. И все пак предполагам,
че е единственото, което мога да понеса напоследък.
Вие говорите за тютюн и алкохол през цялото време отбелязах,
но никога не споменавате наркотиците.
Познавах много хора, които вземаха пушка и забиваха пирон
в дърво на около двеста метра, въпреки че бяха мъртво пияни.
Но никога не срещнах човек, на когото да може да се разчита,
ако е натъпкан с наркотици. А имаше една стара поговорка сред
ловците на Пепони: “Всичко е опасно”. Обикновено преследвахме
“голямата петорка”: земни кораби, саблерози, гръмотръси, саванни
дяволи и котки-демони. Но дори среброкож или бързоног можеха
да те набодат на рогата си. А прашното прасе би те направило
на пудинг, ако не внимаваш. Дървесинякът пък можеше да убие
с един къч котка-демон, да не говорим за човек. Случваше се
да бъхтиш пеша три дни, без да срещнеш жива твар, но щом се
отпуснеш, ще забележиш нещо да се крие в храста или горе на
дървото с една-единствена цел: да те убие за обяд. В такива
времена човек трябва да е с ясна глава. В пустошта няма място
за наркотици. Знам, че много ловци са имали различно мнение
в началото, но рано или късно са стигали до този извод. Ако
клиент изпие половин литър уиски вечерта, можеш да предвидиш
как ще реагира на другата сутрин и ако не ти харесва, не напускаш
лагера... Но никога не можеш да предположиш как ще се държи
човек, който взема наркотици. Има прекалено много начини да
умреш в пустошта, без да прибавяме и глупостта към тях.
Той замълча за момент.
Две племена синьохрилковци, които познавах, дъвчеха листата
на растение, наречено меридота. Караше ги да изпадат в нещо
като транс. Дръпна дълбоко от лулата си и леко се закашля.
Все още живеят в пустошта, дъвчат листата на меридотата, обитават
колиби от кал и зяпат слънцето, докато останалите племена строят
градове и се държат като хора.
А някои животни дъвчеха ли меридота?
Той поклати глава.
Животните не са толкова глупави, колкото някои хора си мислят.
Единственото същество, което някога съм виждал да дъвче меридота,
беше малка птичка, наречена моравче, но по-късно открих, че
моравчетата са устойчиви срещу наркотика.
Внезапно той се изсмя.
Какво има?
Погледнете ме. Седя си тук и дрънкам за наркотици, а съм свързан
с дузина тръбички, които вкарват най-различни вещества във вените
ми.
Но не сте в пустошта изтъкнах.
Вярно усмивката му се смени със съжаление. Остана неподвижен
за известно време, после внезапно ме погледна. За какво говорехме?
За легенди отвърнах.
А, да. Е, винаги имаше изгубени златни и диамантени мини.
Нито един турист не можеше да направи и две стъпки встрани от
кораба, без някой да не се опита да му продаде автентична карта
за истинска загубена мина. Бяха доста добре изгубени, разбира
се изхили се той. Повечето от тях никога не се намериха.
Помълча замислено. А след като бях живял трийсет и повече
години на Пепони, започнах да чувам всякакви слухове и за човешки
богини, живеещи сред местните племена.
Синьохрилковците ли ги бяха измислили? усъмних се аз.
Разбира се, че не. В повечето истории това бяха момичета,
откраднати от фермите на родителите си и отгледани от туземците.
Много хора тръгваха да ги търсят. Всъщност, въпреки че малцина
го знаеха дори тогава, именно това правеше и Рамирес, когато
откри диаманти в Голямата западна пустиня.
Всичките ли легенди бяха за богини или имаше и за богове?
Да тръгнеш да търсиш мъж в пустошта не е толкова романтично
кисело отговори Хардуик. Смешно, наистина, защото единственият,
когото намериха, беше мъж.
О?
Той кимна.
Никой никога не разбра откъде е дошъл или как, но един ден
Тезио Степта го намери при някакви синьохрилковци в покрайнините
на Северната пустиня. Не говореше и думичка земен език, хранеше
се само със сурова риба, ходеше прегърбен, размахвайки ръце
точно като дигитата. Тезио го купил от племето, завел го във
фермата си и се опитал да го възпита като човек, но той умрял
два месеца по-късно.
Имаше ли истории за подивели деца?
За деца, отгледани от животни? Да, предполагаше се, че едно
живеело над Полярния кръг с глутница бели рунтави хищници, които
вилнеят там, но никой никога не го откри... Имаше възрастни
хора, които подивяха, но предполагам, че това не е същото. Хакира
например, който живя в една пещера със своята котка-демон, или
Папагорас, биолог, който накрая си построи барака с две стаи
на река Рашар и отглеждаше петдесет големи стоноги като домашни
любимци. Сещам се и за една жена, наречена Мерсер или Мерсин,
или нещо подобно, която пък опитоми два нощни убиеца. Разбира
се, по времето, когато напуснах Пепони, имаше толкова много
учени, които живееха с животни, за да ги изучават, че буквално
се прескачаха, особено в равнините на сибоните.
А вие някога тръгнахте ли след легенда?
Само веднъж.
Бях в Беренджи между две сафарита, започна Хардуик, и отседнах
в стария хотел “Роял”, както и повечето ловци, когато бяха в
града. Бяхме се събрали една групичка в бара “Гръмотръс” до
фоайето, и говорехме най-вече за Фуентес. Току-що беше напуснал
Пепони завинаги, изтъквайки, че вече е пренаселено и че фермерите
и колонистите са опропастили мястото. Бяхме наистина натъжени,
защото той беше най-добрият сред нас и ни беше страшно неприятно
да го загубим. По ирония на съдбата именно той бе водачът на
сафарито на Джони Рамзи, който отбеляза Пепони на картата и
го направи толкова популярен свят, че Фуентес не можеше да го
издържа повече.
И въпреки това не само бизнесът със сафаритата беше променил
облика на планетата. Достатъчно беше да наминаваш в Беренджи
през няколко месеца и да виждаш как всичко се променя направо
пред очите ти. Когато пристигнах на Пепони, в Беренджи имаше
може би около триста души и представляваше два квартала магазини
и сгради от готови сглобяеми части. По времето, когато Фуентес
напусна планетата, градът имаше 16 000 жители и полицията ни
притискаше да не ядосваме местните, когато идваме да разпуснем.
Преди можеше да застанеш на прозореца на стаята си в “Роял”
и да стреляш по земни кораби и саблерози, докато пасат на ливадата
пред хотела. Сега не се намираше нищо по-голямо от връбен овен
в радиус от десет километра около града. Връщаш се от сафари
и през първия половин час не си сигурен, че все още си на Пепони:
докъдето ти стига погледът не се вижда нищо друго освен ферми.
Разбира се, понякога някое заблудено стадо среброкожи пасеше
покрай пътя, а и животновъдите се оплакваха, че има няколко
саванни дяволи в областта, но беше ужасно различно от миналите
години. Когато кацнах на Пепони, вървях пеша до лагера на Оксблъд,
защото имаше само двадесет коли на цялата планета. А когато
Фуентес си тръгна, автобусни линии свързваха всички близки градове
и веднъж в седмицата имаше самолетен полет между континентите.
Улиците на Беренджи бяха толкова натоварени с движение, та се
наложи да поставят светофари и можеше да ти отнеме двадесет
минути пеша от хотел “Екватор” до “Роял”.
Имаше два чисто нови хотела за туристи и няколко нощни клуба
да ги радват, докато чакат за сафари. Синьохрилковците бяха
започнали да се заселват в градовете и около 30 000 от тях живееха
в бараки, издигнати в покрайнините. Продаваха изделията си направо
на туристите и бяха издигнали пазар на около километър южно
от “Роял”.
Както и да е, седяхме в бара “Гръмотръс”, разказвахме си спомени
за Фуентес и в един момент Джамбо Нейсмит попита дали Фуентес
е намерил Златното царство. Никой не разбираше за какво говори,
затова той ни разказа как заедно с Фуентес преследвали бързоноги
покрай Връзките, когато чули легендата за град, направен целият
от злато, управляван не от хора или синиьохрилковци, а от хуманоидна
раса, която никой не бил виждал. На Нейсмит не му било интересно,
но Фуентес имал договор за още една книга, така че започнал
да разпитва дигитата, които споменали града, и да си записва.
А намери ли го? попита Бочи.
Никога не е тръгвал да го търси, доколкото знам отвърна
Нейсмит. Предполагам, че ще го спомене като забележка под
линия в следващата си книга.
Някой попита къде би трябвало да се намира този град.
Направо в средата на Непроходимата гора, на половината път
през Големия западен континент, може би на около две хиляди
километра северно от мястото, където Рамирес намери своята диамантена
мина.
Връзва се обади се Бочи.
Какво искаш да кажеш? попитах аз.
Всеки, който си проправи път през онази гора, заслужава да
намери златен град. Там има места, където вали всяка минута
през деня и където никога не се е процеждала слънчева светлина.
Бил ли си там? попита Нейсмит.
В самия край отвърна Бочи. Отвратително място. Не можеш
да се стоплиш или да изсъхнеш, дрехите ти загниват, а оръжията
ти отказват. Сигурно вилнеят над петстотин болести, които дори
още нямат имена. Не си струва да отиваш там само за да намериш
балгудите.
Ти си чувал за тях! възкликна Нейсмит. Знаеш името им.
Чувал съм, че там има племе от хуманоиди, наречени балгуди
отвърна Бочи. Никога обаче не съм чувал за никакво Златно
кралство.
А не искаше ли да го потърсиш? настоя Нейсмит.
Вече ти казах никога не съм чувал за него. Освен това дори
и да бях, не си струва усилията.
Откога ограбването на град от злато не си струва усилията?
попита някой.
Ходил ли си някога до Непроходимата гора? презрително попита
Бочи. Широка е около хиляда и петстотин километра, а след
като навлезеш три метра в нея, ти трябва мачете или панга, за
да продължиш.
Използвай лазерен пистолет.
И да подпалиш цялата проклета гора? изсмя се сухо Бочи.
Лазерен пистолет ще хвърли в пламъци дори мокрите дървета...
Освен това приближиш ли се до средата на гората, започваш да
газиш в метър вода и да се движиш слепешком в сърцето на вечна
буря.
А някой опитал ли се е да надникне отгоре какво има там?
попитах аз.
Нищо не може да се види през дърветата. Те са около петдесет-шестдесет
метра високи и са образували по два-три навеса от преплетени
клони. За Бога, там вероятно има двайсет вида животни, които
никой не е виждал досега.
Може би са двайсет и един каза многозначително Нейсмит.
Как пък не! изсумтя Бочи. Фуентес е взел правилното решение.
Ще спечели повече пари, като пише за тях, отколкото ти, ако
тръгнеш да ги търсиш.
Трябва да заведа един клиент в тази посока следващата седмица
обадих се аз. Може би ще хвърля един поглед.
Ще си загубиш времето отсече Бочи.
Мое е.
И на клиента ти.
Може би ще огледам, след като го изпратя вкъщи. А може би
той ще поиска да дойде с мен. Той е фотограф, камерата му е
оръжието. Това пътешествие му е третото и вече е направил повечето
холограми, които му трябват от Големия източен континент.
Искаш ли компания? попита Нейсмит.
Не.
Нека ти осигурявам месото за ядене настоя той.
Ако толкова много искаш да намериш това Златно царство, защо
не си го търсил досега?
Внезапно виновно изражение промени лицето на Нейсмит.
Търсих го.
Колко пъти? попита Бочи.
Пет засега.
Губене на време повтори отново Бочи.
Имам време за губене отвърна Нейсмит. Обърна се пак към
мен. Но нямам никакви пари. Затова бих искал да ме наемеш.
Вдигнах рамене.
Добре. Ела като ловец на месо и ще прекараме няколко седмици
в търсене наоколо, след като изпратя клиента си у дома.
Дадено съгласи се той. А ако намерим Златното царство,
ще делим петдесет на петдесет.
Шестдесет на четиридесет поправих го. Не забравяй, това
е моето сафари.
Шестдесет процента от нищо пак е нищо обади се саркастично
Бочи.
Бях съгласен с него, но пък се отървах от лова за месо през
следващите два месеца, така че все пак печелех нещо.
Останах в Беренджи още шест дни да изчакам пристигането на клиента
си, симпатичен дребосък на име Уокър. Винаги се наслаждавах
на първите два дни в града, но на третия вече ми се искаше да
съм обратно в пустошта. Градовете, дори малките като Беренджи,
не ме привличаха. След два дни в тях, всеки ловец усещаше, че
макар и сафаритата да бяха най-добрият бизнес в момента, той
самият се превръща в ходещ анахронизъм. Градовете бяха построени
от хора, които искаха постоянен дом, а фермите се обработваха
от хора, свързани със земята. Ние със скитническата жилка в
душите си може и да сме им необходими в началото, но сме само
временно явление. Някои като Фуентес си тръгват по-рано, други
като мен по-късно, но рано или късно всички си тръгвахме.
Всяка павирана улица, всяка къща със солидни основи или култивирано
парче земя са просто още един пирон в нашите ковчези.
Всъщност в деня, в който тръгнах с Уокър и Нейсмит, правителството
публикува решението за първия национален парк. Взеха почти осем
хиляди квадратни километра в средата на равнините на сибоните
и забраниха лова там. Май още тогава разбрах, че дните ми на
Пепони са преброени. Не беше свързано със забраната за лов,
а с проклетите огради, дори и да са само линии върху картата.
И все пак беше лесно да се забрави всичко това, щом веднъж стъпиш
в саваната. Полетът до Бакатула, главния град в Големия западен
континент, ни отне един ден, а на следващата сутрин карахме
колите през тревистите равнини, а Магади и двама от моите следотърсачи
соротоби ни водеха. Среброкожите мигрираха от юг, заедно с тях
се придвижваха хищници и лешояди. Всъщност имаше толкова много
храна по пътя, че дори нощните убийци, които обикновено ядат
всичко, се гнусяха от труповете, оставени от големите хищници.
Дъждовете бяха престанали току-що и цялата Пепони беше зелена
и разцъфнала. Реките, които допреди месец бяха просто сухи бразди
по почвата, сега бяха пълноводни и живи, а повечето тревопасни
водеха малки със себе си. Бях щастлив, че този път клиентът
ми е ловец с камера и че Нейсмит се грижи за месото на масата.
Беше удоволствие просто да си седиш и да се наслаждаваш на пейзажа.
Изминаха три седмици, докато Уокър събра холограмите, които
искаше. Изпратихме го със самолет до Беренджи и се отправихме
към Непроходимата гора. Четири дни карахме на запад, като покривахме
около триста и петдесет километра на ден по неравен терен, и
накрая стигнахме до покрайнините на гората. Земята бе хълмиста
и дърветата се сгъстяваха, а не след дълго повечето животни,
които разчитаха на зрение и скорост като среброкожите и бързоногите,
останаха назад. Срещахме разпръснати стада от земни кораби и
гръмотръси, понякога и заблуден саблерог, но най-вече различни
видове антилопи и козли донесох един, който никога преди това
не беше класифициран, затова го нарекох на свое име и множество
дърволази, които писукаха и се люлееха от крак на крак.
Нейсмит извади карта и ми показа неуспешните си атаки срещу
гората. Спряхме се на маршрут, който да ни изведе на югозапад.
Навлязохме още трийсет километра навътре, докато гората стана
толкова гъста, че ни се наложи да оставим колата и да продължим
пеша. Магади направи базов лагер и остана при нея, а Нейсмит
и аз взехме двамата водачи соротоби с нас.
Два дни напредвахме трудно през гората, вероятно изминавахме
по-малко от двадесет километра на ден. Никога не съм виждал
толкова много насекоми и стоноги през целия си живот, а и трябваше
да спираме на всеки два часа, за да изгаряме някакви малки пиявици
от краката си. През нощта на втория ден започна да вали и не
спря. Прекарахме един ден в нашите минипалатки, докато разберем,
че дъждът скоро няма да спре, затова тръгнахме отново. Двете
дигита се заоплакваха от зли духове, но продължихме още ден
и половина, преди да реша, че сме стигнали прекалено далеч.
А Златното царство? настоя Нейсмит.
Да върви по дяволите казах, докато изваждах стотната или
хилядната буболечка от ухото си. Със скоростта, с която се
движим, и след половин година няма да стигнем до другия край
на гората. Както виждаш, не сме изминали общо и шестдесет километра.
Който и да я е нарекъл Непроходимата гора, е знаел какво говори.
Е, той изпадна в неудържим гняв и само дето не ме заплаши със
звуковия си пистолет, но останах непреклонен. Беше ми писнало
от гадини, дъжд и студ.
Е, ама аз няма да се откажа! каза Нейсмит и си взе раницата.
Свободен си да правиш каквото искаш.
И без това не ми се щеше да ти давам шестдесет процента.
Според нашия приятел Бочи и сто процента от нищо са нищо.
Ще те изчакаме един ден в колата, в случай че промениш решението
си.
Той ме изгледа презрително, обърна се и тръгна по пътеката,
утъпкана от животни. Казах на дигитата, че се връщаме, и за
пръв път от четири дни те се усмихнаха и запяха.
После се случи нещо много странно. Двамата ми следотърсачи соротоби,
които можеха слепешката да намерят пътя си от Балимора или дори
от планините Юпитер, безнадеждно се объркаха. Бяха маркирали
нашата следа, разбира се, но нищо не остава маркирано в проклетата
гора. Дъждът беше заличил следите ни, а и достатъчно животни
се бяха отъркали в дърветата, така че никакви знаци не можехме
да открием.
Бродихме в проклетата гора близо седмица, но нямаше начин да
разберем къде сме. Компасът ми, който трябваше да е водоустойчив,
престана да работи, а не можехме да видим слънцето или звездите
заради облаците и преплетените клони.
Нямаше достатъчно дивеч и бяхме заплашени от глад, но не и от
жажда през това сафари бях най-близо до паниката, откакто
се помня. Не можехме просто да седим там, но и не бяхме сигурни
дали всяка стъпка, която правим, не ни отдалечава от колата
и не ни води по-навътре в гората. Спомням си, в един миг си
помислих, че ако вървим по погрешен път, поне можем да стигнем
до Златното царство, преди да умрем. Сетне реших, че бих заменил
всички богатства за това да зърна слънцето още веднъж.
И тогава сутринта единиият от соротобите заудря по вратата на
минипалатката ми, а когато излязох, се сблъсках с половин дузина
синьохрилковци, най-странните, които някога съм виждал. Бяха
много по-високи от нормалните дигита, слаби като клечки и покрити
с невероятно сложни шарки, прогорени на кожата им.
Отне ми половин минута да разбера, че не говорят нито един от
обикновените диалекти, опитахме се да общуваме чрез езика на
знаците. Успях да им предам нашето затруднение и те изявиха
желание да ни отведат обратно, ако не до колата, поне до края
на гората.
И тогава забелязах, че двама от тях носят златни гривни на глезените
си. Опитах се да разбера откъде са ги взели, но не можах да
ги накарам да ми отговорят. Накрая, като налучкване в тъмнината,
посочих към тях и попитах:
Балгуди?
Наистина имаше реакция. Очаквах да се усмихнат и кимнат или
да ме изгледат с празен поглед, но вместо това те се намръщиха.
Един от тях вдигна острия прът, който използваше вместо копие,
и ме заплаши с него. След малко се успокоиха и повече не споменах
за златото или балгудите.
Беше почти сигурно, че са чували за балгудите и че не са в добри
отношения с тях, а това беше добре дошло за мен: всичко, което
ме интересуваше, беше как да се измъкнем от тази проклета дъждовна
гора.
Мислех, че ще ни отнеме поне седмица, но всъщност стигнахме
до Магади за по-малко от два дни. Когато запалих колата и им
показах как работи, двама от тях избягаха в ужас, а другите
четирима се събраха и гледаха в захлас. Гръмнах един тайлъров
глиган за вечеря пушката въобще не ги изненада. Това ме наведе
на мисълта, че са виждали оръжие и преди, и ги поканих да останат
и да споделят месото ни. Прекараха цялата нощ при нас, а на
сутринта седнаха до колата и гледаха как я подкарвам.
С помощта на още доста знаци ги накарах да разберат, че чакаме
Нейсмит и вероятно ще останем още два дни на това място, преди
да се откажем и да си тръгнем. Накрая те кимнаха, махнаха ни
за сбогом и си тръгнаха.
Прекарах останалата част от сутринта в чистене и лъскане на
оръжията си. И тогава, веднага след обяда, най-високият от тях
се върна и бавно прекоси сечището до колата, носейки нещо в
ръка.
Когато се приближи по-близко, видях, че е главата на Нейсмит.
Извадих пистолета си и го насочих към него, но туземецът обясни
с множество жестове, че не той го е убил. Попитах кой го е направил
и той посочи към гората в смисъл, че убиецът или убийците са
на доста голямо разстояние.
Балгудите? попитах.
Той кимна.
Накарах го да ми опише един балгуд или да ми каже къде живеят,
но той продължи да гримасничи и да клати глава. Накрая се отказах.
Най-сетне постави главата на Нейсмит на земята и изчезна обратно
в гората.
Е, поне той е намерил своите балгуди, където и, по дяволите,
да се намират казах след малко.
Наистина ли мислиш, че има Златно царство, шефе Хардуик?
попита любопитно Магади. В края на краищата тези дигита
той изрече думата презрително както винаги, наистина не правят
сами златните гривни, които носят на глезените си.
Знаеш, че отговорът беше по-важен за мен, преди да влезем
в гората, отколкото сега.
Това беше вярно тогава, вярно е и до днес.
Хардуик беше блед и много отслабнал. За пръв път, откакто го
познавах, завесите бяха дръпнати, като че ли слънчевата светлина
въобще не го интересуваше.
Добре дошли отново, господин Брийн изрече със слаб глас
той, когато влязох в стаята. Страхувах се, че няма да се върнете
навреме.
Навреме ли? повторих любопитно аз.
Доста кръв изкашлях тази нощ. Не би трябвало да знам, но ме
чакат да умра през следващите два дни.
Не знаех какво да кажа, просто стоях и го гледах.
Не е голяма загуба продължи той. А и вече е време.
Съжалявам.
Уредил съм си дълговете. Не занесох нищо на Пепони и не взех
нищо оттам. Но щеше да ми е неприятно да си отида, без да ви
отговоря на всички въпроси. В края на краищата аз съм последният
никой няма да остане, щом и аз умра.
Сигурен ли сте, че ще можете?
Той се усмихна иронично.
Не че имам други неотложни ангажименти... Как върви книгата
ви?
Не е книга, а дисертация. Въпреки че с ваше разрешение бих
искал да напиша и книга.
Не се нуждаете от разрешението ми, за да пишете за земните
кораби.
Не за земните кораби отвърнах. А за вас.
Той опита да вдигне рамене, но беше прекалено слаб.
Както искате.
Благодаря.
Но се помъчете да бъдете обективен продължи бавно той.
Ловът не е толкова вълнуващ или романтичен, колкото холограмите
и видеото го правят да изглежда. Всъщност грубата истина за
лова на земни кораби е, че вървиш трийсет-четирийсет километра,
преди да стреляш веднъж.
Наистина ли?
Той кимна, закашля се и едва успя да си поеме дъх.
И че животът на всеки ловец може да се окаже в опасност веднъж
или два пъти в кариерата му, а другото се дължи или на небрежност
или на чиста глупост.
Обмислих следващия си въпрос.
Защо не останахте?
На Пепони ли?
Да.
Почти никой от нас не остана.
Знам отвърнах. Но не знам защо. Ако бяхте отишъл на други
нови светове, щях да разбера, но вие не сте. Фуентес се пенсионира
на Делурос VIII, Рамирес отиде на Земята. Всеки от вас по-скоро
се е оттеглил, отколкото е започвал наново така че защо не
се пенсионирахте направо на Пепони?
Риса Грийн остана каза той, сякаш черпейки сили от интереса
си към темата. Но пък той винаги си е имал собствена гледна
точка. Спомням си, че купи планината Кракуа от богодите за шест
бързоноги. Излезе и ги застреля през един следобед. Хардуик
се усмихна на спомена, после отново стана сериозен. Колкото
до мен, не ми харесваше това, в което Пепони се превръщаше.
О, цивилизоването му беше неизбежно, но това не ми помагаше
да го приема по-лесно. Видял ли си веднъж рая, не ти се иска
да гледаш как го превръщат просто в още един свят.
Имало е обширни незаселени земи, когато сте напуснал изтъкнах.
Пое си тежко въздух, после остана напълно неподвижен за известно
време и накрая отговори:
Всичко беше картографирано. Щом има карти, има и граници,
а има ли граници, има и нотариални актове. Това, което го няма
вече, е Пепони, не и какъвто го познавах... Виждах какво става
и знаех, че е време да изчезвам или да си избера да бъда фермер
или магазинер. Установяването на едно място обаче не беше по
вкуса ми.
Но защо толкова малко от вас отидоха да откриват нови светове?
настоях.
Пепони беше като алчна метреса отвърна той. Колкото повече
є предлагаш, толкова повече иска. Тя ти отнемаше младостта,
енергията, здравето всичко, което имаш да є дадеш. Иска се
много от човек, за да цивилизова един свят, и това е обречена
битка, защото човекът, който го прави, не иска да види резултатите.
Той отново замълча, но този път по-продължително. Просто
не ти оставаше нищо, което можеш да дадеш на другия свят. Слънцето
отнемаше всичкия живот на кожата ти, болестите подкопаваха силите
ти, прахът влизаше в дробовете ти и никога не ги напускаше.
Внезапно той се усмихна. А и никъде в галактиката няма ловец,
на когото да не му липсва парче кожа или ухо от дните, когато
е бил прекалено глупав да стои пред клиента си.
След като си тръгнахте, поддържахте ли връзка с някого, с
когото сте се запознал там?
Не. Веднъж-дваж срещнах Бочи случайно, а от време на време
чувах, че Джони Рамзи е произнесъл реч или написал друга книга.
Но никога не съм ги търсил.
Защо?
А за какво? Да седнем и да се оплакваме какво сториха с нашата
планета ли?... Знаете ли, преди няколко години срещнах двама
младежи, които бяха ходили да се бият срещу Буко Пепон, и те
сякаш описваха съвсем различен свят. Нищо не звучеше като планетата,
която познавах.
А кога решихте да напуснете?
След като се върнах от територията Букуа. Много от нас напуснаха
тогава. Знаехме, че никога повече няма да имаме лов като този,
затова изглеждаше напълно подходящо да си тръгнем.
Вие сте бил в територията Букуа? попитах изненадано.
По дяволите, всеки, който можеше да носи пушка, беше там.
Четох разказа на Тайлър за това продължих аз. Никъде не
ви споменава.
Хардуик изсумтя презрително и гневът сякаш му даде нови сили.
Хенри Тайлър беше най-големият лъжец, когото някой някога
е срещал.
О?
Никога не е стъпвал в територията. Събра всичките си истории
по баровете в Беренджи и накрая се изписа най-големият убиец
на земни кораби.
А кой беше там?
Ами бяхме аз, Риса Грийн, Хакира, Бочи... старият Ефраим Оксблъд
се върна от Връзките заради това и Стармаунт, Бейли, Рашид,
братята Парис, Гейб Пикет и...
Габриел Пикет? прекъснах го аз.
Точно така.
Не беше ли той бащата на Аманда Пикет?
Да.
Чел съм всичките є книги. Наистина името ми се стори познато.
Страшно добра писателка е тази Аманда Пикет отбеляза Хардуик.
Спомням си, че Габриел Пикет беше фермер, а не ловец.
Да, но повечето фермери бракониерстваха и преследваха земни
кораби от време на време, за да си плащат ипотеките. Той отново
се усмихна. Забелязах, че тези интересни подробности не са
отразени в книгите є.
Срещали ли сте се с нея?
Много отдавна. Тогава беше още дете. Срамежливо малко същество,
тихо и сдържано. Нямаше начин да я погледнеш и да предположиш,
че ще стане най-известният писател на Пепони... Но тя го направи
съвсем честно. Гейб Пикет си водеше най-подробните дневници,
които съм виждал.
Наистина ли?
Хардуик кимна.
Не е зле някой ден да им хвърлите едно око. Може да се окажат
доста интересни за вас.
Разбира се. Ще се опитам да я открия в близко бъдеще.
Не е лоша идея съгласи се той. Последното, което чух,
е, че живее на Бартон IV.
Точно тогава влезе една сестра да провери лекарствата, които
бавно капеха през тръбичките в лявата му ръка и крак, и аз извърнах
глава, докато свърши.
Вече можете да гледате изхриптя Хардуик, когато сестрата
напусна стаята. После се усмихна развеселено. Бих искал да
зърна изражението ви, когато видите за пръв път как се дере
животно.
Щеше да си струва признах засрамено.
Не се притеснявайте. Различни неща въздействат на различните
хора. На вас не ви харесва да гледате кръв. Колкото до мен,
никога не съм понасял да стоя в затворено пространство.
Помислих си, че е прекарал последните осем години в тази малка
стая, и не знаех какво да кажа. Той като че разбра какво си
мисля, защото добави:
Няма какво да се види оттук.
Можете ли да ми разкажете за територията Букуа? попитах
облекчено.
Да. Беше последният голям лов на Пепони... Но поне тръгнахме
с размах и желание, а не с хленч и оплаквания.
Това, което трябва да разберете за територията Букуа, започна
Хардуик, беше, че всичко се струпа наведнъж. За начало губернаторът
на планетата реши, че Пепони е прекалено голяма, за да може
един човек да се грижи за всичко. Раздели я на дванадесет области,
всяка с областен управител. Единадесетте управители заеха постовете
си след месец, но този, чиято област включваше територията Букуа,
лежеше в болница на разстояние половин галактика и не се очакваше
да се върне по-рано от шест месеца.
Освен това бе избухнала малка война на Колумб II на около
две светлинни години, и три четвърти от военните части на Пепони
бяха прехвърлени там.
И тогава дойде новината бижутерите на Републиката толкова
отчаяно се нуждаят от очни камъни, че приемат сини и безцветни.
Това беше положението: военните части не бяха там да упражняват
закона, областта Букуа нямаше управител и можеше да продадеш
всеки очен камък, до който се добереш, независимо от цвета му.
Това доведе до открит ловен сезон за земни кораби, а най-много
от тях се намираха в територията Букуа, огромна савана между
планините Юпитер и Прашната яма.
Щом се разнесе новината, че бижутерите купуват камъни, всеки
наистина всеки, се отправи към територията. Не само ловците,
а ние бяхме достатъчно много. Стотици фермери като Гейб Пикет
потеглиха към Букуа, а към тях се присъединиха миньори и търговци.
Никога не съм ги виждал, но съм чувал истории, че имало дори
синьохрилковци, които работели за себе си.
Риса Грийн беше един от първите. Живееше в Беренджи, просейки
кредити от тук и там, откакто правителството го накара да се
откаже от позицията си на човешки крал на богодите. Не можеше
да разчете и следа, но стария Рис никога не позволяваше на такива
незначителни подробности да го спират. По пътя за територията
се отбил в старите си земи и взел купчина украшения и бижута
от богодите, после намерил един от малкото военни фортове в
областта Букуа и обяснил, че разменя стоки на богодите с вещи
на дигитата, които живеят на територията. Дал няколко по-хубави
на войниците, купил им по едно питие и им обяснил, че се ужасява
от земните кораби, а бил чул, че територията е пълна с тях
и след десет минути те вече отбелязвали на картата му къде са
стадата, за да ги избягва, когато се придвижва от село до село.
Влязъл в територията с едно оръжие, трима носачи и картата си,
а след месец излязъл с повече от три хиляди очни камъка.
Бочи, който бе решил да напуска Пепони, остана толкова, че да
се позавърти из територията. Открил водна яма в западния край,
настанил се в засада, отровил я и се сдобил със седемстотин
очни камъка, без да стреля нито веднъж.
Скачащия Джими Уестърли отишъл с подвижна стълба, сложил я във
високата до рамо трева, където никой от другите ловци не би
отишъл, качил се на нея и през първия ден застрелял двадесет
земни кораба. Щом напуснали областта, той ги последвал, но винаги
търсейки висока трева. Слагал стълбата, където и да спирали,
и стрелял, докато се сдобил с хиляда очни камъка.
Другите ловци използваха други методи. Бейли Адския пламък довел
цяло племе доради, които използвали отровни копия и стрели и
повалили почти три хиляди земни кораба, преди новият управител
да се появи най-накрая и войниците да се върнат от Колумб II.
След два месеца територията заприлича на военна зона не само
заради купчините трупове на земни кораби. Първо на първо, много
фермери не знаеха нищо за лова и повече от петдесет от тях бяха
убити от животните. Освен това, когато стана по-трудно да се
намират земни кораби оцелелите не искаха да се приближават
до нищо, което мирише на човек или синьохрилко някои от ловците
започнаха да маркират териториите си.
Калахари Дженкинс си избра една суха област от около сто квадратни
километра в северозападния край на територията, провъзгласи
я за лично ловно поле и се закле, че ще убие всеки, който влезе
в нея. Миньор на име Кенеди престъпил границите є един ден,
докато преследвал земни кораби, и Дженкинс го гръмнал. Не знаел
обаче, че Кенеди има шестима сина и така се започна кръвното
отмъщение. Отнело им две седмици да го убият мисля, че първо
той се справил с четирима от тях. Двамата оцелели провъзгласили
територията за тяхна. Това продължило около пет дни, докато
Хакира се появил от юг с проклетата си котка-демон. Звярът убил
последните две момчета на Кенеди, а Хакира не стрелял нито веднъж.
Просто обрал всички очни камъни на Дженкинс и братята Кенеди
и отпрашил за Беренджи.
Никой така и не разбра какво се случи със сестрите Марачи. Тези
момичета доста ги биваше, но един ден изчезнаха. Никой не откри
осемстотинте очни камъка, които се предполагаше, че са събрали.
А след пет месеца от Беренджи дойде новината, че цените на камъните
падат заради свръхпредлагането, и онези от нас, които бяха още
в територията, започнахме да преследваме и други неща кожи
на саванни дяволи и всичко останало годно за продажба. Никога
не видях саблерог, но казват, че Бочи убил последния екземпляр
на планетата именно в територията.
След известно време дори лешоядите не можеха да наваксат с труповете
и мястото се превърна в касапница, а останките на земните кораби
бяха навсякъде. Някои от нощните убийци станаха твърде дръзки,
започнаха да нападат хора и за известно време бяхме в положение
на война... но скоро останалите глутници нощни убийци отново
предпочетоха да ядат земни кораби.
Накрая пристигна областният управител. Започна да издава най-различни
прокламации, но беше напълно безпомощен, преди войниците му
да се върнат от Колумб, а дотогава не бяха останали достатъчно
земни кораби, че да си струва да се преследват.
Когато всичко се уталожи, ето каква беше равносметката: около
петстотин човека влязоха в територията Букуа и за по-малко от
шест месеца три милиона очни камъка бяха изнесени от нея. Това
бе последният голям лов на Пепони или където и да е другаде.
Доста богатства водят началото си от онова време. Само половината
от хората, които отидоха там, се върнаха, но повечето от тях
не се тревожеха за прехраната си от онези дни насетне.
Изправиха Риса Грийн пред съда и го обвиниха в бракониерство.
Нищо ново винаги го изправяха пред съда за едно или друго
и той винаги оборваше обвиненията, както направи и този път.
Но изправиха още десетина ловци пред съда, сред тях Бочи и Бейли
Адския пламък, и някои от тях не успяха да отхвърлят обвиненията.
Парите им бяха конфискувани и им бе предоставен избор: пет години
затвор или да хванат следващия полет от Пепони и никога да не
се връщат.
Ходих на процесите и докато седях отзад в залата, разбрах, че
бяхме съдени от заседатели, които не ни бяха равни и не можеха
да ни разберат. По дяволите, всички подобни на нас бяха или
мъртви, или подсъдими. Огледах се в залата и видях само заселници,
фермери и търговци, а докато изучавах лицата им, осъзнах, че
те смятаха хора като Фуентес, Хакира и дори Джони Рамзи за неудобни.
Знаете какво е да се чувствате засрамен от детските си щуротии,
нали? Е, те се срамуваха от хората, които бяха открили Пепони.
О, знаеха, че сме направили само необходимото, но можеше да
се разбере веднага, че за тях тези времена са отминали и че
ние нямаме място в бъдещето, което изграждат.
Дори помолиха губернатора да се яви пред съда и той недвусмислено
ги увери, че ще използва цялата власт на правителството, за
да спре бракониерството.И не само това. Заяви, че ще регулира
лова много внимателно и че на Пепони ще се създадат още петнадесет
парка за защита на дивеча заедно с този, който обявиха в равнините
на сибоните. Започна да изрежда територите и разбрах, че току-що
съм останал без работа: всяка област, в която бях ловувал, се
превръщаше в резерват.
Не беше от голямо значение, защото вече знаех, че е време да
си тръгвам. Гледаш всички онези лица, слушаш официалните съобщения
и осъзнаваш, че Пепони се променя прекалено бързо. О, ловът
ще съществува още двадесет или тридесет години, но така или
иначе отмира. Флотът идваше да картографира неизследваните територии,
дори Непроходимата гора. Хотелите вече не ни търпяха в града
да се поотпуснем след поредното сафари и внезапно на Главната
улица се отвориха компании за сафари, за които никой никога
не беше чувал. Всяка от тях предлагаше на клиентите си да посетят
седем екзотични свята за по-малко от стандартен галактически
месец. Обещаваха да вземат клиента от хотела му, да го отведат
точно до стадо на земни кораби, да му предоставят един час да
застреля трофея си и да го върнат в хотел “Роял” навреме за
късния обяд и вечерта по кръчмите и местните развлечения.
Останах още няколко месеца, търсейки нещо, което да ме увери,
че греша. Дори получих две предложения за работа като управител
на парк. Почти приех едното. Стигнах до преговори за правото
на съвсем ограничен лов за собствените ми нужди, но накрая се
отказах. Нищо им нямаше на хората, които идваха в парка, но
не бяха мой тип. Можех да разбера ловците с камера като Уокър,
когото бях извеждал в пустошта четири или пет пъти. Стоеше и
правеше холоснимки на нападаща котка-демон и ми се сърдеше,
ако я сплаша, преди да стигне на десет метра от него. Или пък
се катереше на някое дърво, за да снима как саванен дявол изяжда
среброкож, който е завлякъл горе, за да не дели с лешоядите.
Но не ме интересуваха този вид ловци с камери, които караха
бързо през парка, загрижени само за броя животни, които ще съхранят
на холоснимки за един ден, и имах чувството, че винаги ще са
стотици пъти повече от онези като Уокър.
Имаше проблем и с бракониерството. Много дигита бяха отворили
магазини в Беренджи и другите градове и нямаше съмнение, че
племенните им събратя ги снабдяват незаконно с очни камъни.
Всъщност племената на дорадите и киа унищожиха саблерозите,
а не хората. А нямаше начин да се прекрати бракониерската дейност,
ако дигитата не свидетелстваха срешу своите племенни братя.
Така че не виждах бъдеще в работата по опазване на дивеча.
Помислих си и върху възможността да купя ферма в зелените земи
отвъд Беренджи, но бях свикнал да кръстосвам земята, а не да
я копая. Смятах дори да взема млади партньори в моята компания
за сафари и да прекарвам повечето време в Беренджи, но не обичам
градовете. Освен това имах достатъчно пари, а не можех и да
си помисля, че ще прекарам остатъка от живота си, вършейки работа,
която не харесвам.
Накрая, предполагам, просто исках още малко време, за да мога
да запомня всичките образи на Пепони, преди да го напусна завинаги.
А да се върна никога не ми е хрумвало: никой не се връща на
Пепони. Каквото и да те е довело там, променило се е, за да
си тръгнеш и вече не искаш да видиш в какво се е превърнало.
Не само ловците се чувстваха така. Дори Аманда Пикет не се върна,
след като Буко Пепон завзе властта а той много упорито се
стараеше да я върне. Дори кръсти цяла област на нейно име. Не
са правили това за друг човек.
Искам да съм ясен: не Пепони загиваше. Планетата се развиваше
и имаше постоянен поток от хора, които се заселваха там. Това,
което умираше, бе предишният начин на живот. Предполагам, че
ние с Фуентес, Бочи, Хакира, Бейли Адския пламък, Риса Грийн
приличахме на земните кораби, саблерозите и котките-демони.
Бяхме колоритни, създадохме интерес към този свят, но сега цивилизацията
се разпростираше върху планетата и ставахме ненужни. Не се знаеше
кога някой от нас, стар ловец или стара котка-демон, би изплашил
някой инвеститор. А и след като бяхме диви като животните, никога
не можеха да бъдат сигурни, че ще се държим както искат. В най-добрия
случай бяхме потенциално неудобство, в най-лошия източник
на неприятности; не съжаляваха истиниски, че ни е имало, но
със сигурност не им беше мъчно да се лишат от нас.
Хората все още ходят на Пепони, за да видят неговите красоти
и животни и пак се забавляват. Посещават градовете и парковете,
карат ски в планините и плуват в океаните, ходят на гости на
дигитата в техните селища и градове и се връщат вкъщи с чудесни
разкази и спомени.
Но никога вече не правят пътешествия по реките или през високата
савана и не усещат какво е да си първият човек, стъпил по тези
места. Никога няма да разберат чувството да видиш толкова голямо
стадо от среброкожи, че му е необходим цял ден, за да премине
покрай теб. Никога няма да видят земен кораб или саблерог, освен
в музеите. Няма да се събудят сутрин на двеста километра от
най-близкия град със съзнанието, че са свободни да отидат където
поискат и да направят каквото поискат, защото имат цял свят
за завладяване. Могат да помиришат въздуха, да погледнат цветята
или птиците, кръжащи над тях, а ако имат късмет да видят как
ловува хищник, но няма да е същото. Първо, защото следват график
на сутринта трябва да сме тук, на обяд там, а на друго място
по здрач, докато едно време не можех да ви кажа дори кой месец
сме. Ако закъснеят с връщането в Беренджи, ще изпуснат самолетните
си връзки и ще паникьосат туристическите си агенти. Ако аз закъснеех
с две-три седмици или месец с връщането си в Беренджи от лов,
който и да ме чакаше, щеше да е още там и да пие в бара “Гръмотръс”,
или щеше да ми е оставил бележка на Дървото за съобщения пред
хотел “Екватор”. Пепони, който познавах, нямаше календари, часовници
или огради и си бе отишъл завинаги.
Пристигнах на Пепони с няколко години закъснение, но си тръгнах
точно навреме. В каквото и да се е превърнал сега, не искам
и да зная.
Не занесох нищо на Пепони, не взех нищо оттам.
Не съжалявам за нищо.
Е, само за едно: искаше ми се да съм го видял такъв, какъвто
Оксблъд и Фуентес са го видели за първи път, когато е бил истински
рай.
