Когато влязох, Хардуик седеше в ъгъла на хромиран стол с висока
облегалка. Вдигна поглед от безсмисленото забавно холопредаване,
което гледаше на ком-
пютъра си, и изключи машината.
Пак ли идвате?
Кимнах.
Ако нямате нищо против, сър.
Не, разбира се. Обичам да говоря за миналите дни... Освен
това спах като къпан снощи, след като ме оставихте. Поне за
това съм ви длъжник, ако не за друго.
Имате проблем със съня ли?
Когато си прекарал половината от живота си в горите, се събуждаш
и при най-малкия звук... или въобще не се събуждаш. А тук всички
така трополят по коридорите, сякаш ходят с подковани ботуши.
Той замълча и отпи от чашата си, после я постави върху близката
масичка. Витамини поясни тайнствено. Прочетох етикета.
Има дори витамин Е, може би ще ме уредят с една от сестрите.
Ухили се щастливо на малката си шега. И така... за какво
говорехме?
Разказвахте ми за първия си земен кораб.
Той кимна замислено.
Точно така. Дяволски животни са тези земни кораби. Някой ден,
ако ме освободят от всичките жици и машинарии, мисля да се върна
там и да им хвърля един последен поглед.
Те са изчезнали, сър.
Проследих един слънчев лъч, проникнал в стаята, чудейки се как
човек, прекарал толкова много от живота си в скитане по Пепони,
успява да свикне със затвореното пространство.
Вярно той погледна през прозореца с печалната увереност,
че никога няма да види котка-демон или саванен дявол да дебнат
отвън. Очите му се спряха върху няколко пациенти на облекчен
болничен режим, изведени на въздух от сестрите, намръщи се и
се обърна към мен. Е, вероятно всичко е за добро. Те надживяха
своето време, точно като мен. Изненадан съм обаче, че някои
от зоопарковете не са прибрали екземпляри преди самия им край.
Взеха, но на земните кораби не им понесе пленничеството.
Дори в планета-зоопарк като Серенгети?
Дори там.
Е, предполагам, че не мога да ги виня. Хардуик запали лулата
си. Те принадлежаха на мястото, където бяха свободни да
скитат из равнините и горите на Пепони. Имате ли нещо против,
че пуша? посочи той лулата си. Дразни персонала и ме кара
да чувствам стаята по-малко стерилна.
Нямам нищо против. Не знаех, че земните кораби са обитавали
горите.
Той се намести по-удобно в стола.
В началото не... но след като всички започнаха да ги преследват,
скоро се приспособиха... Ще се изненадате колко бързо може да
се адаптира едно животно. Вземете мен, например: никога не съм
имал толкова малка колиба или палатка, колкото тази стая, и
въпреки това съм тук от осем години.
Кога ловът на земни кораби стана популярен? опитах се да
го върна на темата.
Веднага след като Джонатан Рамзи написа за сафарито си отвърна
Хардуик. Когато той обяви, че няма да се кандидатира за още
един мандат като секретар на Републиката, няколко музея се събраха
и му платиха да отиде на Пепони и да им донесе експонати. Джони
Рамзи не можа да устои нито на лова, нито на публичността
спомням си, че излезе от кабинета на секретаря на Делурос VIII
и се качи направо на кораба, който Фуентес му изпрати, а веднага
щом се върна, продаде над десет милиона екземпляра от книгата
си. За седмица направи от Фуентес герой и изведнъж всички започнаха
да идват на Пепони да ловуват. Промени цялата индустрия. Преди
ходехме сами за очни камъни и дори продавахме саблерози на пинките,
а сетне изкарвахме повече пари като водачи на скъпи сафарита
и като позволявахме на нашите клиенти да стрелят по животните.
Така и правехме заключи той.
И Оксблъд ли?
Хардуик поклати глава.
Не, той просто навлизаше все по-навътре в горите. Чух, че
накрая стигнал до Връзките.
Връзките?
Верига от тропически острови, нещо като пътека от камъни между
Големия източен и Големия западен континент. Той замълча и
бързо скри лулата под полите на робата си, когато една сестра
надникна в стаята. Изчака я да излезе, дръпна с наслада дима,
задави се и продължи. И все пак изкарах три години с него.
Той ме научи как да оцелявам и на още много неща, които не можеш
да намериш в книгите. Накрая ми отстъпи всичките си сибони,
но на мен не ми харесваха. Взех ги на две сафарита и ги замених
със соротоби.
Защо, ако мога да попитам?
Прекалено горди и арогантни са отвърна той. Отказваха
да учат земния език, крадяха каквото си поискат посред бял ден,
винаги си тръгваха по средата на сафарито, после се появяваха
няколко месеца по-късно, като че ли нищо не се е случило. А
и караха клиентите да се чувстват неудобно не бива онези,
които просто помагат, да се правят на по-важни от самите работодатели.
Но може би ги изоставих най-вече защото счупиха всички машини,
които притежавах. Той замълча, загледан в една малка кафява
птичка, която кръжеше пред неговия прозорец. Дори старият
Прумбра, който страшно упорито опитваше да се държи като човек,
не вършеше нещата както трябва. Молеше ме да го взимам със себе
си, когато излизах на лов за земни кораби, но колкото и да му
обяснявах, така и не разбра, че куршумите не летят по-бързо,
ако натискаш спусъка по-силно. Той посочи лявото си ухо, на
което едва сега забелязах, че липсва долната месеста част.
В деня, в който дръпна внезапно спусъка и ми причини това, му
взех пушката завинаги. Седмица по-късно той изчезна и повече
не го видях. Предполагам, че не би се задоволил с по-малко от
това да ми гръмне и двете уши, а вероятно и носа.
И все пак член на племето сибони държи първите места по точна
стрелба на Пепони отбелязах.
Кой ви каза това?
Прочетох го.
Така ли? Той като че ли помисли над забележката ми, после
сви рамене. Не е зле да проумеете, че има голяма разлика между
това да улучиш мишената и да се изправиш пред земен кораб, който
препуска към теб.
Какво представляват соротобите?
Малко по-цивилизовани от сибоните той отново се замисли.
За Бога, всички други бяха по-цивилизовани от сибоните.
В какъв смисъл?
Да започнем с това, че соротобите носят дрехи. Нищо особено,
просто парцали, които увиват около телата си, но все пак са
дрехи. Повечето от тях говорят по малко земен език; не много,
но достатъчно, за да бъдат разбирани. Той замълча, като че
си спомняше за служителите си соротоби. А и искаха да им се
плаща в кредити. Бедните негодници нямаха за какво да ги харчат
и работеха за абсурдната сума от един кредит на ден, обаче ако
не им се плащаше всяка сутрин, не ходеха на работа. Можеше да
ги удряш, да ги риташ и да обърнеш всичко около тях с главата
надолу, но ако не получеха кредита си, просто седяха и гледаха
през теб. Той поклати глава. След това се връщаха от тримесечен
лов, купуваха си за деветдесет кредита бутилка гадно пиене от
някой човек или друг, който въртеше бизнес с местните, прилошаваше
им почти до смърт, но бяха готови да тръгнат на лов на следващата
сутрин. Той вдигна рамене. Типични дигита.
Дигита? повторих, без да съм сигурен, че съм разбрал правилно
думата.
Синьохрилковците.
Опасявам се, че не разбирам. Така наричате определен вид синьохрилковци
ли?
Той поклати глава.
Републиката настани главния си административен център на Беренджи
просто едно разчистено място на брега на реката тогава, макар
да ми казаха, че сега е град с два-три милиона жители, и започна
да прокарва всякакви закони. Някои от наивните реформатори решиха,
че е обидно да наричаме местните жители синьохрилковци, и издадоха
декрет, че отсега нататък трябва да ги наричаме Достойни Извънземни
Господа. Продължавахме да ги наричаме както си искаме в пустошта,
разбира се, но се върнехме в цивилизацията, викахме им дигита.
Акроним.
Каквото и да е. Разбира се, след като ни изхвърлиха, решиха,
че вече не им харесва да са и дигита. Не знам как, по дяволите,
се наричат напоследък.
Пепонити, предполагам.
Глупаво.
Защо?
Няма никакъв смисъл.
Какво имате предвид?
Как ви звучи на вас райити?
Отново ме обърквате. Какво общо има раят с това?
А какво, по дяволите, си мислите, че значи Пепони?
Не знам признах. Предполагах, че Пепони е името на човека,
открил планетата.
Беше отворена от член на пионерския отряд на име Едуард Нгана.
Правилото е който открие планетата, да є даде и името. Той се
влюбил в това място и го нарекъл Пепони, което означава рай
на суахили.
Суахили? повторих. Никога не съм чувал за такъв език.
Стар земен диалект. Никой не е чувал за него, но Нгана го
намерил в паметта на компютъра.
Много интересно. Нгана там ли се заселил?
Опитал се. Два месеца по-късно умрял от треска. Казват, че
синьохрилковците убили жена му и децата... И въпреки това не
можеш да го виниш за името: трябва да е било като рай тогава,
преди да започнат да обработват земята и да избиват дивеча,
и преди правителството да захване да си пъха носа навсякъде.
Както вече казах, попаднах там няколко години по-късно. Но съм
седял край лагерния огън, слушал съм Оксблъд да разказва за
миналите дни, така че имам представа какво е било.
Какво стана, след като се разделихте с него? Започнахте ли
да преследвате земни кораби за печалба или станахте водач на
сафарита?
От всичко по малко. Повече сафарита обаче. Когато правителствените
офиси започнаха да прокарват правила и разпоредби, реших, че
е по-добре да получа разрешителни, преди да определят всякакви
забрани за това кой може и кой не може да води сафари.
Интересен живот сте имали.
Зависеше от клиентите отвърна той. Някои от тях бяха доста
почтени хора. Други искаха просто да застрелят каквото животно
им се изпречи пред очите. Не всеки, който е убил земен кораб,
е спортен ловец или печалбар някои хора просто обичат да убиват...
Пред двама от тях дори соротобите изглеждаха цивилизовани
а това не е лесно.
Какви бяха?
Клиентите или соротобите?
И едните, и другите отговорих.
Повечето хора, започна Хардуик, мислят, че соротобите са най-мързеливите
от всички синьохрилковци и Бог е свидетел, че могат да стоят
по цели дни и да гледат как расте тревата. Но като поживееш
малко с тях, разбираш, че това, което ги кара да действат така,
не е мързел, а инерция.
Накарай един соротоб да седне на земята и той ще остане така
цял ден, ако не го вдигнеш и не му дадеш работа. Но от друга
страна, дай му работа и той ще е толкова щастлив, колкото и
като седи на земята.
Загубих един диг, когато преследвахме бързоноги в сухата земя
на север от Балимора, последния град преди пустинята. Казваше
се Пенона. Излязох от лагера сутринта, а преди това му казах
да изкопае кладенец, защото щяхме да останем там около седмица.
Когато се върнах, беше мъртъв, удавен в собствения си кладенец.
Беше доста дълбок, около метър над главата му, а тъй като соротобите
са жители на пустинята, повечето от тях не знаят да плуват.
Очевидно Пенона копал цял ден и понеже никой не му казал да
спре, той продължил, докато водата бликнала и било вече твърде
късно. Инерция.
Соротобите бяха доста суеверни дори в сравнение с останалите
племена. Това ме подлудяваше. Можеше да загубиш половин година
да обучиш някого от тях за механик и ако твоята кола се счупи
и той открие проблема веднага, ще го оправи толкова добре, колкото
и един човек. Но щом не може да разбере какво не е наред през
първите пет минути, той просто ще се откаже и ще започне да
ти обяснява, че колата е прокълната. И дори когато ти собственоръчно
я оправиш и му покажеш какъв е бил проблемът, той ще се усмихне
и ще отговори, че твоята магия е по-силна от проклятието.
Или когато излезеш на лов, сам или с клиентите си, и той е успешен,
това е защото един от техните богове ти се е усмихнал. Но ако
твоят следотърсач има махмурлук и не може да разчете следите
на животното или носачът с оръжията се спъне и прогони рекорден
гръмотръс... Е, тогава тегне проклятие върху лова и нищо хубаво
няма да се случи, докато не се върнете в лагера. Там те убиват
едно от домашните си животни или плащат няколко кредита на местния
шаман.
Двама от тях дори приеха християнството. Беше нелепо, разбира
се само си представете извънземен да ходи на църква и да носи
Библията със себе си. Мисионерите си тръгваха щастливи и пак
идваше ред на зъбите от котката-демон и ноктите на саванните
дяволи. Тогава ти става ясно, че прекръстването е било заради
още една огърлица в този случай разпятието, а не някакво духовно
пробуждане. Онези, които не се отказваха веднага, щом мисионерите
си тръгнеха, ходеха от църквата направо при местния шаман, което
им запълваше времето в неделя.
И все пак ако се отнасяш добре с тях, храниш ги редовно и разбираш
техните ограничения, соротобите са добри за сафари както и всички
останали синьохрилковци. А дивите онези, които не са имали
никакъв допир с хората, бяха най-добрите следотърсачи. Пусни
ги в средата на Беренджи или в някой друг град и те ще се загубят
за по-малко от две минути, но остави ги по средата на Южната
пустиня и ще намерят единствената дупка с вода в радиус от 400
километра. Понякога, ако не харесваха клиентите, забравяха къде
е лагерът, но когато искаха, можеха да открият следа от билярдна
топка по павиран път.
Моят отговорник беше соротоб на име Магади. Грамаден приятел,
с огромни мускули и все се смееше. Не беше кой знае колко умен,
но и никой от тях не беше. Грижеше се за лагера, поддържаше
реда сред соротобите, дори забавляваше клиентите като жонглираше
с петкилограмови камъни, сякаш са гумени топки. Когато трябваше
да набие другите синьохрилковци, ги удряше яко. Нито един бунт
не избухна, нито пък имаше масово дезертьорство, докато той
работеше за мен. Стигна се дотам, че започна да се смята за
Човек и постоянно се оплакваше колко глупави и нечисти са всички
соротоби. Дори започна да ги нарича дигита, което беше доста
смешно. Разхождаше се из лагера и крещеше: “Вие, проклети дигита,
направете това!” или “Вие, мързеливи дигита, направете онова!”
и клиентите направо падаха от столовете си от смях. След известно
време му дадох униформа сервитьорски дрехи, които купих от
един ресторант в Беренджи. Имаше дори папийонка и той беше толкова
доволен, че не сваляше дрехите дори за да ги изпере. Накрая
започнаха да миришат толкова зле, че трябваше да се отървем
от тях. Мислех си, че Магади ще умре от разбито сърце.
Най-добрият ми следотърсач беше синьохрилко на име Принбул.
Нарушил някакво табу или нещо подобно, когато бил дете, и племето
му го изхвърлило, а през следващите двадесет години живял в
пустошта. Когато го погледнеш, виждаш само един огромен белег,
от главата до петите, но никога не намерих по-добър за тази
работа. Принбул беше живял толкова дълго с животни, че почти
мислеше като тях.
Нищо не можеше да опропасти по-бързо едно сафари от това да
оставиш своя клиент да похаби разрешителното си за земни кораби
със сини и безцветни при очните камъни цветът е всичко. А
Принбул беше единственият диг, на когото се доверявах да ми
каже какъв цвят преследваме. Прилагаше хитрост натъркваше
с изпражненията на земните кораби всеки сантиметър от тялото
си и пропълзяваше досами тях. Никога не сбърка цвета на очния
камък. Можеше да мирише като самия пъкъл, но му дадох доста
сърца на земни кораби през годините.
Владееше и още един трик подмамваше котка-демон да излезе
от скривалището си. Изпращах го в пустошта, а през това време
клиентите ми се забавляваха с по-малко опасен дивеч. Той убиваше
по два глигана или среброкожи през следващите два дни, завличаше
телата им на около километър-два в саваната, така че никой да
не може да пропусне миризмата им, провесваше трупа на някое
дърво, а после надуваше някаква свирка, която сам бе измайсторил.
Която и котка-демон да владееше територията, никога не закъсняваше
и през следващите три-четири дни започваше да свързва подсвиркването
с представата за лесна плячка. Тогава Принбул се връщаше при
нас, завеждаше ни на мястото, където бе подмамил котката-демон
и подсвиркваше. Почти винаги действаше безотказно.
Беше ми страшно неприятно да го загубя. Работеше за мен от около
четири години, но продължаваше да бъде доста диво същество.
Спеше отделно от другите соротоби, никога не научи и една думичка
земен език, ядеше храната си сурова, отказваше да носи каквито
и да е дрехи. Един ден бяхме на сафари с мъж на име Бейтс, собственик
на един от картелите за междузвездни кораби от Спика VI. Бейтс
започваше да пие от рано сутрин и при една почивка нареди на
Принбул да му почисти пушката. Е, както казах, Принбул не говореше
изобщо земен език, а и не би почистил пушката дори и да знаеше
какво му казва моят клиент чистенето на пушки беше доста по-черна
работа от следотърсачеството в социалната система на соротобите.
Той просто стоеше, без да обръща внимание на човека и преди
да успея да го спра, Бейтс отиде до него и го зашлеви. По-безопасно
беше да удари саванен дявол десет секунди по-късно беше по
гръб, а Принбул дереше лицето му и дъвчеше едно от ушите му.
Е, не можехме да позволим дигитата свободно да нападат хората
дори когато беше оправдано. В края на краищата бяха много повече
от нас. Законът беше написан, ясен като бял ден и се промени
чак година или две преди да получат независимостта си: ако Човек
убиеше синьохрилко, глобяваха го петдесет кредита; ако го направеше
втори път и не можеше да представи уважителна причина, глобата
бе петстотин кредита и заповед да напусне планетата. Но ако
синьохрилко удареше човек поради каквато и да е причина, наказанието
беше смърт.
Бях привързан към Принбул и нямах добро мнение за нашия клиент,
затова позволих на следотърсача да избяга в пустошта. Никога
повече не го видях, но така поне остана жив. Когато се върнахме
в Беренджи, Бейтс повдигна обвинение срещу мен, което ми струваше
разрешителното за осем месеца. Отнесох доста обиди за това,
че си падам по дигита, но повечето от ловците, които познавах,
разбраха защо съм му позволил да избяга. Ние, ловците, се поддържаме
и на Бейтс му отказаха три пъти, преди да намери нов водач,
за да тръгне на следващото си сафари.
Трябва да призная, че не бездействах, докато бях без разрешително.
Сентабелите, едно от главните племена на Големия западен континент,
на около 400 километра от Връзките, бяха изгорили няколко селища
и се бунтуваха. Никога не разбрах какво ги е накарало да започнат
и не мисля, че на някой му пукаше. Когато имаше един човек на
хиляда местни жители, правителството трябваше бързо да потуши
бунта и чак тогава да се притеснява защо е избухнал. Въпреки
че не разбираше нищо от военни действия, правителството сложи
Фуентес начело на хората и повечето ловци се присъединиха към
войската му.
Не беше кой знае каква война. Отидохме с около хиляда мъже и
двойно повече местни. Сентабелите бяха около 200 000, когато
пристигнахме там. След като минахме до западния край на родната
им земя и обратно до Връзките, вероятно бяха останали около
80 000 толкова умиротворени, колкото винаги си искал да ги
видиш. Цялата кампания отне точно пет месеца и два дни и когато
се върнах в Беренджи, ми върнаха разрешителното по-рано в знак
на благодарност.
Едно от интересните неща, свързани с тази кампания, беше, че
използвахме доради и соротоби да ни помагат. Не беше трудно
да ги придумаме. Ако един синьохрилко не беше племенен брат,
повечето други Сини перки мислеха за него като за естествен
враг. Не им дадохме оръжие, разбира се. Можеше да се окаже твърде
трудно да си ги вземем обратно. Но и служеха като следотърсачи,
свързочници, готвачи и носачи, и за всичко останало, от което
имахме нужда. За пръв път правителството използва една група
синьохрилковци да се бие срещу друга, обаче нямаше да е за последен.
Както и да е, след като се върнах в ловния бизнес, намерих стария
Магади, образувах нова група от соротоби и се върнах в пустошта.
Имах и няколко интересни клиента не всеки искаше да стреля
по земни кораби и котки-демони. Първият клиент събираше птици
за някакъв музей и всеки екземпляр трябваше да бъде просто съвършен.
Бяхме в пустошта за около девет седмици, застреляхме само седемнадесет
птици и той смяташе сафарито за невероятен успех. Следващото
ми пътешествие беше с един ботаник, който прекарваше по цял
ден в холографиране на цветя, а през по-голямата част от вечерта
слагаше различни клонки в хранителни разтвори. Когато най-накрая
попаднах на клиент, който търсеше саванни дяволи и гръмотръси,
вече желаех този лов повече от всичко.
Знаете ли, има множество погрешни идеи какво точно представлява
един добър професионален ловец. Типичната романтична представа
за него е: висок, безукорно облечен мъж с бронзов загар, който
познава Пепони като петте си пръста, говори всеки местен диалект,
никога не пропуска целта и обикновено се стреми към любовна
афера със съпругата на клиента си.
Гледам тия холофилми за ловци в пустошта и ми иде да се разсмея.
Знаете ли кое е най-важното качество на един ловец? Да има мярка
в пиенето. Излизате по следи само за около пет-шест часа на
ден, спите седем-осем, значи ви остават поне десет часа, които
трябва да запълвате с нещо друго. През това време клиентите
пият и ако не пиеш с тях, се обиждат, защото си вириш носа и
не искаш да общуваш с тях. Дори Оксблъд, който никога не се
бе захващал с професионален лов, ме предупреди за това, преди
да го напусна, и беше дяволски прав. Когато спрат да пият с
теб, нещата вече са се влошили прекалено много и няма надежда
да се оправят.
Колкото до местните езици, един ловец знае диалекта на дигитата,
които използва при сафаритата, а ако е стара пушка и е въртял
малко търговия, преди да се захване с лов, поназнайва и отделни
фрази и думи от още три или четири диалекта. Но на Пепони има
около две хиляди племена синьохрилковци, малки и големи, помежду
си говорят на близо 1800 различни езика, така че никой не може
да ги научи всичките. Обикновено, ако говориш езиците на племената
богоди, кия, соротоби или сибони, можеш да се оправиш доста
добре, поне на Големия източен континент. Винаги някой наоколо
ще разбира един от тях.
А дрехите им са страшно глупави. Повечето ловци, които познавах,
носеха шорти. Нашите крака може и да не са толкова красиви за
гледане, но когато бъхтиш пеша безброй километри при тропически
климат, последното нещо, за което би помислил, са дългите панталони.
Много от нас носеха жилетки, за да имат достатъчно джобове.
Винаги не достигаше място да си сложиш нещата компаси, лули,
солни таблетки, ловни ножове, куршуми и карти. А никога не видях
по филмите ловец с торбичка за пепел. Сипвахме пепелта от лулите
си в тази тънка торбичка и я носехме на врата си. И когато преследвахме
животно, изсипвахме малко пепел и гледахме накъде се понася.
Така узнавахме дали вятърът се променя.
Повечето от нас бяха доста добри стрелци можеше да не улучиш
котка-демон или земен кораб веднъж или два пъти и да оцелееш,
но със сигурност не трябваше да ти става навик. Нашата представа
за идеално сафари обаче беше да не стреляме нито веднъж. В края
на краищата клиентът си плащаше за привилегията, а ние бяхме
с него само за подкрепа, ако нещо се обърка.
Колкото до романтичната част, не отричам, че някой ловец можеше
и да се отпусне с жената на клиента, но не се случваше твърде
често. Първо, защото беше лошо за бизнеса: тръгне ли слух, че
един ловец спи с жената на клиента си, започваха да го отбягват.
Стана нещо като неписан закон между нас: можеш да се развяваш
с когото си поискаш в Беренджи или в другите градове, но няма
да докосваш жената на клиента (или мъжа имахме доста жени
ловци, и то дяволски добри). А и от практична гледна точка
много от нас нямаха време за афери, докато водят сафарита. Ставахме
два часа преди клиентите, за да организираме лагера, и си лягахме
два часа след тях, защото трябваше да се оправяме с кухнята
и да планираме лова за следващия ден. Добави към това проблема
с дисциплината сред дигитата ти, поддържането на всички уреди
в изправност и пиенето с клиента. Можеш да ми вярваш, че единственото,
което искаш в края на деня, е да спиш.
С повечето клиенти, които водех на сафари, беше лесно да се
разбера, но с някои не. Когато наистина ти се падне негодник
тип, който пие прекалено много, взема наркотици в пустошта
или да си го изкарва на твоите дигита за всеки пропуснат изстрел,
имаш само два избора. Да се примириш с поведението му с надеждата,
че всичко ще се оправи, въпреки че това никога не става. Можеш
и веднага да се върнеш в Беренджи, което понякога е умен ход,
но пък има опасност да ти вземат разрешителното.
А можеш и да го размотаваш.
Няма нищо по-жалко от клиент, който е убеден, че е напълно изгубен
в дивите местности на чужда планета. Просто правиш един огромен
кръг с него, караш го да върви, докато остане буквално без сили,
изпращаш няколко дигита напред да изплашат дивеча, за да не
застреляте нищо за вечеря, и когато най-накрая стигнете до вода,
му казваш, че е отровена. Три или четири такива дни ще вразумят
всекиго.
Всеки ловец си мечтае за клиент, който знае какъв дивеч желае
да преследва, убива го бързо и чисто, не задава прекалено много
глупави въпроси и разбира, че ловецът е посредник между него
и дигитата. Господи, наистина ти харесват такива клиенти.
Но пък никак не си падах по онези, които толкова се вълнуват
при срещата лице в лице с котка-демон или земен кораб, че забравят
всичко научено за оръжията и стрелбата. Стрелят три пъти в котка-демон,
пропускат два изстрела, а с третия я улучват в корема и после
ти трябва да преследваш много ядосан тристакилограмов хищник
в пустошта, докато те се връщат в лагера да се изкъпят и навечерят.
Старият Данеган ми разправяше, че именно тази част от лова му
харесвала най-много когато тръгва сам да поправя грешките
на клиента. Оставали само той и животното и ако храстите са
достатъчно гъсти, шансовете им били петдесет на петдесет най-големите,
които някое животно може да получи.
А аз мразех това. Нямаше две ранени животни, които да се държат
по един и същ начин. Гръмотръсите бяха най-лоши, защото се втурваха
в най-гъстите храсти, а след като се скриеха, се връщаха да
легнат на следите си. Виках му “тройния капан”: никога не нападаха,
преди да се приближиш на три-четири метра от тях, и нито един
ловец не получаваше възможност за втори изстрел, щом веднъж
влезеше в капана. Или го убиваш с първия изстрел, или е свършено
с теб.
И все пак, по непредсказуемост земният кораб беше ненадминат.
Най-близо до смъртта бях по време на сафари през един пролетен
ден. Дългите дъждове току-що бяха спрели и имах клиент на име
Люлън, който беше дошъл с недораслия си син. Бащата беше доста
добър ловец, но хлапето просто застиваше от ужас всеки път,
когато видеше нещо по-голямо от бързоног или среброкож.
Както и да е, след като Люлън уби хищниците, които искаше
гръмотръс и две шестметрови стоноги, които минават за змии на
Пепони, реши, че е време да тръгне след своя земен кораб. Предложих
да оставим момчето в лагера, но и двамата настояха то да дойде.
Знаех, че бащата иска да го направи мъж, обаче и до днес не
знам защо момчето дойде.
Все едно. Тръгнахме онази сутрин и до обяд намерихме сравнително
пресни изпражнения от земни кораби. Изпратих двама следотърсачи
напред, а ние спряхме за обяд. Върнаха се след около час и докладваха,
че стадо от петдесет земни кораби пасе на четири-пет километра
северно от нас.
Нямаше никакъв смисъл да ги плашим с колата, затова тръгнахме
пеш на север. Два часа по-късно ги настигнахме и на около километър
от тях направих знак, че трябва да спрем.
Ще се промъкна по-наблизо прошепнах. Когато разбера кой
от тях е с нужния цвят, ще ви махна да дойдете.
Ясно каза Люлън.
Обърнах се към сина му.
Добре ли си?
Да отвърна начумерено той. Просто ми посочете кого да
застрелям и ще се погрижа за него.
Лицето му беше измъчено и бледо, но ръцете му не трепереха,
затова реших да го оставя да опита с първия си земен кораб.
Проверих вятъра, стигнах на около двеста и петдесет метра от
най-близкия, отпуснах се по корем и се промъкнах през високата
трева, докато накрая видях цвета. Големият мъжкар откъм мен
беше син, зад него имаше два червени и един жълт, които пасяха
спокойно под следобедното слънце. Пропълзях обратно, докато
се отдалечих на двеста метра, проверих отново посоката на вятъра,
изправих се тихичко, обърнах се към Люлън и сина му и им махнах.
Няколко минути по-късно бяха при мен и аз внимателно посочих
двете животни с червени очни камъни. Люлън направи жест, че
иска синът му да стреля пръв, и момчето вдигна пушката, прицели
се в земния кораб и стреля. Животното падна на колене, но стана
веднага видях, че куршумът е влязъл далече зад рамото. Обърна
се към нас и нападна, а аз побързах да го довърша. Но докато
правех това, чух още пет изстрела.
Люлън все още не бе използвал пушката си, но момчето полудя,
когато земният кораб ни връхлетя, и започна да изпразва оръжието
си по всичко, което вижда. Грабнах пушката от него и казах на
баща му да го отведе далеч от стадото, после се обърнах да видя
какви бели е направил.
Адът се бе разтворил. Четири ранени земни кораба, два мъжки,
една женска и едно малко, ревяха яростно и изкореняваха дървета,
а останалото стадо бързо изчезваше в близката горичка. Успях
да убия женската и малкото, докато търсеха да се скрият, но
двамата мъжкари бяха прекалено далеч.
И сега какво, шефе Хардуик? попита единият от следотърсачите
ми. Да ги подгоним ли към теб?
Поклатих глава.
Не. Нека поседим тук един час и почакаме състоянието им да
се влоши от раните им. Обърнах се към другия следотърсач.
Погрижии се шефът Люлън и синът му да се върнат в лагера.
Да, шефе отвърна той и побягна след тях.
Седяхме така почти час. Все още чувахме как земните кораби чупят
дървета и бих предпочел да изчакаме куршумите да си свършат
работата, но след около час и половина щеше да се стъмни и реших
да тръгнем след тях.
Изпратих Пелоби, следотърсача си, да заобиколи горичката и да
ме предупреди дали някой от нашите земни кораби се е опитал
да избяга и след това, носейки пушката пред гърдите си, внимателно
се приближих до дърветата и тръгнах по кървавата диря.
Бях навляъл трийсетина метра в горичката, когато чух движение
отляво. Паднах по корем и запълзях с пушката в ръце. Попаднах
на малка поляна насред горичката и там, на не повече от десет
метра, беше един от моите земни кораби с грозна рана по средата
на огромната си долна устна. Изчаках да обърне уязвима част
от тялото си към мен, изправих се и го отървах от мъките. Трясъкът
от пушката предизвика писък и рев откъм горичката и миг по-късно
върху мен се нахвърли втори земен кораб, а левият му очен камък
бе повреден от куршума на момчето. Отвърнах му с куршум в гърдите,
после с изстрел в сърцето и го чух да пада на около двайсетина
метра от полянката.
Пелоби си проправи път до мен минута по-късно.
Искаш ли очни камъни, шефе Хардуик? попита той и извади
извития си нож.
Поклатих глава.
Единият е син, а другият безцветен отвърнах отвратено.
А майката и бебето?
И двете сини.
Шефът Люлън ще е нещастен ухили се Пелоби.
Шефът Люлън трябва да е щастлив, че не убих сина му на място
отвърнах. Е, да се връщаме в лагера.
Тръгнах, но Пелоби извика тревожно.
Обърнах се и видях още един земен кораб мълчаливо да се носи
към мен. Гмурнах се в храстите отдясно, а той профуча на по-малко
от метър. Когато разбра, че не ме е стъпкал, изрева яростно
и се извъртя да подуши въздуха. Беше почти над мен и не можех
да се прицеля точно.
Тогава Пелоби хвърли един тежък клон по него и докато той се
обръщаше да види новия си мъчител, аз получих възможност за
точен изстрел в мозъка и се възползвах от нея. Земята като ли
потрепери, когато огромният звяр се строполи.
Благодаря, Пелоби казах, когато най-после се изправих на
крака и се приближих до последния труп.
Виж, шефе Пелоби посочи десния заден крак на земния кораб.
Имаше дупка от куршум.
Точно така! извиках, разбирайки най-накрая. Чух пет изстрела,
а не четири. Мислех, че хлапето е пропуснало един.
Пропуснало е всички.
Очните камъни бяха жълто-оранжеви, но проклет да бях, ако ги
дадях на Люлън или сина му. Накарах Пелоби да ги извади и да
ги зарови в края на поляната.
Когато се върнахме в лагера късно през нощта, Люлън не престана
да се извинява, а синът му мълчеше кисело. Тогава реших, че
сафарито е свършило и за два дни се върнахме в Беренджи. По
едно време момчето попита защо съм си направил труда да преследвам
ранените земни кораби. Обясних, че не можем да ги оставим да
убият хора или дигита, които се озоват наблизо, и че е задължение
на ловеца да поправя грешките на клиента си. Това свърши работа,
момчето не каза нито дума повече, докато не го качих заедно
с баща му на кораб за Байндър Х.
Попълних отчета си до управлението по лова и дивеча. Не бяха
доволни от мен, откакто пуснах Принбул да избяга преди две години.
Изтъкнаха, че сме убили пет земни кораба, а сме имали разрешително
само за два. Знаех какво следва: можех да купя още разрешителни
за три земни кораба и да платя глоба или отново щяха да ми отнемат
разрешителното за лов. Така че платих около осем хиляди кредита
и едва ми останаха средства да си възстановя амунициите, които
изхабих на сафарито.
Наистина страшно романтичен бе животът по време на сафари.
