В онези дни имаше истински мъже на Пепони каза Хардуик,
като дръпна от лулата си и оправи одеялото, което покриваше
краката му. Данегън, който пова-
ляше по седемнайсет земни кораба на ден, и Бочи, който имаше
навик да преследва саванните дяволи въоръжен само с дървено
копие. И, разбира се, Фуентес, най-добрият ловец от всички.
Спомням си и един дребничък приятел, твърд като скала, казваше
се Хакира и живя с котка-демон в една и съща пещера цели пет
години Хардуик се ухили. Преди края на първата година котката-демон
се бе уплашила до смърт от него. Там беше и Риса Грийн, който
отиде сам сред народа на богодите и им стана крал, а Рамирес
замина като просяк в Голямата западна пустиня и се върна милионер.
Господи! добави той, а обруленото му набраздено лице изрази
изненада. Не съм мислил за Рамирес от близо половин век!
Замълча, а после въздъхна. Вече ги няма, нито един от тях...
Освен вас вметнах аз.
И на мен не ми остава много вдигна рамене той. Сто и тринайсет
са доста годинки, дори и с всичките подмени на органите, които
са ми направени. Живях повече двайсет години повече, отколкото
се надявах. Той отново смукна от лулата и се загледа в слънчевите
лъчи, пронизващи дима. Краката не ме държат, очите ми не виждат
добре и щом ме излекуват от някакъв рак, откриват ми друг.
Той въздъхна. И въпреки това имам късмет, че още съм жив..
Няма много хора, които са били газени от саванен дявол и са
оживели да разказват за това. Той замълча, загледан назад
през годините. Знаеш ли, че бях първият човек, който мина
през Непроходимата гора и прекоси планините Юпитер? Дори нарекоха
един връх на мое име.
Знам отвърнах. Връх Хардуик.
Той кимна замислено.
Разбира се, сега се казва Пекана, но на някои стари карти
все още е нанесен като Хардуик. Нарекоха и едно животно на мен.
Не знаех това.
Гласът му започна да отслабва и аз се наведох напред, за да
го чувам по-добре.
Дивият козел на Хардуик. Вече е изчезнал, но имат два екземпляра
в музея на Лодин XI и цяло стадо на Делурос VIII. Погнуса
изкриви лицето му. Доста грозни зверове. Отвратителни са и
на вкус. Лулата му изгасна, но той продължи разсеяно да дърпа
от нея. Е, предполагам, че можеше и да е по-зле. Отидох без
нито един кредит в сметката, а се върнах с планина и див козел,
кръстени на мое име. Може би не е чак толкова много за половин
век, но е доста повече от това, с което мнозина могат да се
похвалят.
Мисля, че са чудесни постижения, сър.
Винаги съм се чудел какво се случи с Риса Грийн. Беше малък
корав негодник. Непрекъснато налиташе на бой. Спомням си една
вечер в местна кръчма, трябва да е било десет години след като
напусна богодите. Справи се с петима кадети от Флота, всеки
двойно по-едър от него, и за малко не ги уби всичките. Хардуик
поклати глава. Странен човек, този Грийн. Би могъл да ти даде
ризата от гърба си, а после да открадне портфейла ти, когато
се обърнеш. Внезапно той се изправи на стола. Пак се отплеснах.
Искате да научите нещо повече за Земните кораби, нали, господин
Брийн?
Интересувам се от всичките ви преживявания на Пепони отвърнах
тактично.
Той се усмихна.
Но не ви плащат за другите, нали? Хората се интересуват само
от земните кораби.
Въобще не ми плащат обясних отново. Събирам материал за
тезата си.
Точно така той поклати бавно глава. Все забравям, мисля
ви за журналист. Но пък те никога не са били на Пепони, за разлика
от вас.
Аз не съм бил там, сър.
Той ме погледна любопитно.
А защо не, по дяволите? Ще пишете за земните кораби, нали?
Вече ги няма изтъкнах аз.
Наистина ли всички са изчезнали? попита той с искрена изненада.
Последният умря преди седемнайсет години.
Той въздъхна.
Ако ги бяхте видели такива, каквито ги видях аз, щяхте да
се закълнете, че ще ги има вечно. Той се размърда на стола
си и продължи да се взира в изминалите десетилетия. Имаше
стада, на които им трябваше цял ден, за да преминат, а земята
се тресеше пет километра околовръст. Бяха около десет-дванайсет
милиона на Пепони, когато отидох там за пръв път.
По официални данни са наброявали петнайсет милиона отбелязах,
внезапно учуден от способността му да се приспособява към стерилната
обстановка на стаята, след като е прекарал целия си живот сред
безгранични простори.
Той поклати тъжно глава.
Как може нещо толкова голямо и така широко разпространено
да изчезне през един човешки живот?
Изтребили сте ги предположих аз.
Как ли пък не! отвърна разгорещено той. Всички хора, които
някога са стъпвали на Пепони, убиха само нищожна част от тях!...
Онези проклети синьохрилковци са виновни, и не само за това.
Кои синьохрилковци?
Местните. Не можехме да ги наречем маймуни или маймуноподобни,
след като открихме, че са разумни същества, макар да приличаха
точно на такива, затова ги кръстихме синьохрилковци.
Защо? попитах. Думичката “хриле” предполага някакъв вид
риба, а знам, че местните жители дишат с бели дробове.
Хардуик кимна.
Точно така. Но те имат един синкав мускул отстрани на врата
си, който се показва изпод червената козина. Изглежда точно
като хрилете на риба. Наричаха ги синьохрилковци още преди да
отида там и името им остана. Докато не се оплакаха. Той замълча
и се замисли. Доста безполезни същества, но пък многобройни...
Освен един, който сега командва парада добави с неохотно възхищение.
Той е доста по-умен от повечето хора, които познавам.
За Буко Пепон ли говорите?
За него. Въпреки че това със сигурност не е истинското му
име.
Срещал ли сте се с него?
Той поклати глава.
Не. Излезе на сцената, след като си тръгнах.
Отново замълча, но не посмях да му задам друг въпрос от страх
да не се е преуморил. За момент си помислих, че спи, а после
реших, че може би е припаднал от изтощение. Тъкмо щях да извикам
сестрата, когато той отвори очи и погледна тъжно през прозореца.
Трябваше да я видиш тогава каза накрая. Още щом стъпиш
на планетата, сякаш преоткриваш рая. Всичко беше толкова зелено,
имаше такова изобилие от живот! Безброй птици, стада от мигриращи
среброкожи, най-студената и бистра вода. Състояния можеха да
се спечелят от земеделие или лов на земни кораби. Цял свят за
завладяване. Той замълча, за да събере мислите си. Знам,
че има хиляди светове, но този беше нещо специално.
Само за да ловите земни кораби ли отидохте?
Той поклати глава.
Дори не знаех какво е земен кораб. Отидох там, защото бях
млад и изпълнен с мечти, исках да видя места, на които не бе
стъпвал човек преди.
И сте успели.
Не поправи ме той. Закъснях с петнайсет години. Там вече
имаше около двеста души погледът му бе зареян в миналото.
Наистина си е струвало, когато първите от тях са се приземили
там. Той ме погледна. Имах своя шанс, но бях малко закъснял.
Двеста души на цяла планета едва ли я правят пренаселена.
Така е, но някои от животните вече бягаха при вида на човек,
а най-големите земни кораби бяха изчезнали. А синьохрилковците...
Той поклати глава. По времето, когато стигнах там, някои
от тях дори носеха дрехи и със сигурност знаеха колко струва
един кредит. Не беше лошо за банда маймуноподобни, които преди
двайсет години въобще не бяха чували за пари.
Но как са живели?
Той вдигна рамене.
Кой знае? Някои от тях са се занимавали със земеделие. Предполагам,
че другите са се изхранвали с лов и риболов.
Ходили ли са някога на лов за земни кораби?
Той се усмихна.
Никога не бяха виждали колело, да не говорим за космически
кораб. Как можеха да знаят колко струва един земен кораб в Републиката...
Доста бързо научиха обаче. Научиха колко струва и един саблерог.
Накрая научиха достатъчно, за да ни прогонят. И въпреки това
добави той, радвам се, че бях там. Наистина си струваше
да се види.
Разкажете ми подканих го аз.
От самото начало знаехме, започна Хардуик, че времето ни е
ограничено. Всяка планета живее по график, като фабрика. Трябва
да я проучим, да видим какво има там и какво можем да използваме,
да надникнем във всички кътчета и кътчета. Но ако наистина си
струва, съвсем скоро изследователите, пионерите и ловците отстъпват
място на заселниците и фермерите. Така е в живота. Може би скитническата
жажда и стремеж да види какво има зад следващия хълм води човека
напред, но му трябват и други добродетели, за да се задържи
на едно място.
Пепони беше нещо различно. Независимо откъде идваш или какъв
демон те гони от свят на свят, веднага щом стъпиш на Пепони,
се чувстваш, сякаш най-накрая си се завърнал у дома. Като че
Бог се бе упражнявал с всички останали светове и най-накрая
бе свършил работата си както трябва.
Когато реших да отида там, нямах ни най-малка представа какво
искам да правя. Фермерството не ме привличаше кой знае колко,
а не знаех нищо за миньорството, така че реших първо да проуча
терена. Научих се малко да ловувам на родния си свят и станах
наемен ловец за стария Ефраим Оксблъд, който търгуваше по реките
на Големия източен континент. Истинското му име бе Джоунс, но
той беше от онези мъже, които обикаляха наоколо и наричаха всичко
на свое име, а “Джоунс” не му звучеше достатъчно забележително.
Така Пепони се сдоби с река Оксблъд и планина Оксблъд и всичко
останало, което ще намериш по картите или което щеше да намериш
преди смяната на имената.
Както и да е, мисля, че Оксблъд е бил третият човек, стъпил
на Пепони, или може би четвъртият. Не го бивало за фермерство
или каквото и да е друго, за да се заседи на едно място, затова
се впуснал в дебрите на планетата, започнал да учи местните
езици и живял една цяла година със сибоните, които са най-войнственото
племе синьохрилковци. Дори участвал с тях в няколко нападения,
докато воювали срещу богодите и кия. Носеше се слух, че имал
една сибони за жена в продължение на няколко години, но никога
не съм му обръщал внимание. Дори и да съществува начин мъж да
преспи с една сибони, никога не съм срещал човек, който да не
предпочете да му извадят ноктите на пръстите пред секса с извънземен.
След като поживял със сибоните, Оксблъд придобил доста добра
представа какво харесват синьохрилковците и започнал да търгува
по реките. Много скоро се отегчил и решил, че иска да види повече
от Пепони. Взел да търгува с кия, а после и с други племена.
Започнал да остарява, а бизнесът му да се разраства, и открил,
че има нужда от ловец, който да доставя материал за търговия
със зажаднелите за месо местни племена и в същото време да се
грижи собствените му синьохрилковци да са сити и доволни. Дал
обява, аз є отговорих и той ме нае веднага. Препоръките никога
не са били от значение за Оксблъд или за някой от другите мъже,
открили Пепони. Ако можеш да вършиш работата, нямаш нужда от
препоръки, а ако не можеш е, това го разбират достатъчно бързо
и след като те погребат, просто публикуват нова обява.
Оксблъд не ме посрещна лично на космодрума. Изпрати двама от
своите следотърсачи сибони. Да ви кажа, всеки се отдръпваше
от тях. Те не носеха нищо друго освен ленти на ръцете и гривни
на глезените, въоръжени с типичните си кукоподобни копия (винаги
завързани за китките им с въжета от трева). Влязоха в чакалнята,
без да обръщат никакво внимание на останалите. Не знаеха нито
дума от земния език, а никой там не говореше езика на сибоните,
но държаха смачкан лист хартия с моето име. Нагласих торбата
с багажа върху гърба си, нарамих метателната си пушка, провесих
звуковата пред гърдите и отидох при тях. Последното нещо, което
си спомням от космодрума, беше един мисионер, който летя с мен
от Баринджър IV, да ме гледа загрижено и да се кръсти, докато
излизах след двамата първобитно изглеждащи синьохрилковци в
горещия и влажен въздух на Пепони.
Преминахме през облени от слънце местности, в които изобилстваха
екзотични животни. Имаше огромни стада от блестящи сребристи
тревопасни и малки групи от същества с дълги вратове, които
ни наблюдаваха любопитно, докато минавахме край тях. Съвсем
в далечината можех да видя няколко величествени кафяви сенки,
но бяха прекалено неясни, за да различа някакви подробности.
От време на време минавахме покрай някой излежаващ се на сянка
хищник, подобен на котка, но въпреки че държах звуковата си
пушка в готовност, никой от тях не ни обърна и капка внимание.
Много ме потискаше фактът, че не можех да разговарям с водачите
си. Беше ми горещо, бях уморен и жаден, а и исках да знам защо,
по дяволите, Оксблъд не ме посрещна лично или поне не прати
кола да ме вземе. Всъщност бях на прага да се обърна и да закрача
обратно към космодрума, когато стигнахме до голям лагер на горска
поляна, заобиколена от дървета. Имаше няколко колиби от трева,
наредени в полукръг, и две куполовидни палатки, разположени
грижливо под сянката на някакви дървета. Няколко подобни на
маймуни животни седяха върху клоните и слушаха звуците, които
идваха от колата, паркирана на около десет метра от тях. Чувах
ударите на метал в метал и видях два крака да се подават изпод
превозното средство.
Извинете? извиках аз и миг по-късно огромен сивокос мъж
с набраздено лице се показа изпод колата.
Ти ли си Хардуик? попита той и избърса смазката от лицето
си.
Кимнах.
Е, както виждам, добра се дотук без проблеми той протегна
ръка. Аз съм Ефраим Оксблъд. Мислех да те посрещна с колата,
но счупихме ос. Той се изплю на земята. Постоянно им повтарям,
но те продължават да си мислят, че колкото по-бързо карат през
дупките, толкова по-малко повреди ще причинят на проклетата
кола. Отново се изплю и видях, че дъвче червеникав тютюн.
Е, мога ли да ти предложа нещо за пиене?
Само да е студено отвърнах, свалих багажа си на земята и
закрепих двете пушки отгоре му.
Изглеждаш уморен отбеляза той, след като изръмжа някаква
заповед към един от сибоните си, който ни донесе контейнер с
хладка бира.
Да. Беше дълга и гореща разходка.
Опитах от бирата, реших, че ми харесва натрапчивия є вкус и
отпих по-голяма глътка.
Ще повървиш доста повече от това, преди да свършиш с тази
работа засмя се той. И все пак, ще трябва да караш синьохрилковците
да носят багажа ти. Именно затова пратих двама от тях.
Не знаех как да ги помоля отвърнах аз.
Не ги молиш, синко поправи ме той. Заповядваш им.
Изръмжа още няколко команди на езика на сибоните и лагерът веднага
оживя. Синьохрилковците се разтичаха, запалиха огън, отнесоха
багажа ми в едната палатка, която Оксблъд беше определил за
моя, почистиха инструментите. Това накара животните да се оттеглят
на по-високите клони с крясъци и врещене, а множество малки
пъстри птички се разхвърчаха нагоре.
Оксблъд се обърна отново към мен.
Ще ти превеждам две седмици.
И после? попитах, запалих малка пура и предложих една на
него, но той отказа.
После ти ще проговориш езика на сибоните или ще ги научиш
на твоя. Той замълча и уби едно насекомо, което пълзеше по
врата му. Ще бъде по-лесно ти да научиш езика им.
На вас колко ви отне да го научите?
О, четири или пет месеца. Не е кой знае какво. Наистина прост
език.
Но на мен ми давате само две седмици изтъкнах аз.
Не ти трябва да учиш целия проклет език отвърна той. Не
можах да позная дали е раздразнен или развеселен. Единственото,
което трябва да научиш, е да им казваш, че излизаш на лов или
че искаш да направят нещо в лагера. Той се изправи. Готов
ли си за вечеря?
Мислех първо да се изкъпя. Доста съм мърляв.
Вземи един сух душ. Трябва да съм изглеждал доста разочарован,
защото той ме изгледа и добави: Тук водата не достига.
Минах покрай една река на по-малко от километър в тази посока
посочих натам, откъдето дойдох.
Пълна е със змии убийци отвърна Оксблъд. Освен това, на
тази течност є отнема три дни да се пречисти, а ние няма да
стоим тук толкова дълго... Синко, мога да си представя, че си
свикнал да киснеш във ваната, но сега си на Пепони. Ще ходим
на места, където ще си благодарен за три глътки вода на ден
и не ще можем да си позволим нито капка за капризи като къпане.
Разбирам, господин Оксблъд.
Не съм сигурен отвърна сериозно той. Но ще го разбереш.
И ми казвай Ефраим.
Добре, Ефраим.
И още нещо той отново ме погледна. Как искаш да те наричаме
Аугуст или Хардуик?
Свих рамене.
Няма значение.
За теб или за мен няма, но е важно за синьохрилковците.
Не разбирам.
Ти си техният шеф. Очакват да те наричат Шефа някой си. Няма
значение кое име ще използваш, но си избери едното или другото
те да знаят.
Хардуик, предполагам.
Добре.
Той плесна с ръце и внезапно всички синьохрилковци насочиха
вниманието си към него. Каза нещо на езика на сибоните, но единствените
две думи, които разбрах бяха “Шефа Хардуик”. Синьохрилковците
закимаха. После той отново се зарови под колата, те се върнаха
към задълженията си, аз се запътих към палатката, за да си взема
сух душ.
Когато излязох, облечен в други дрехи, Оксблъд изрече още една
заповед, един сибони влезе в моята палатка и взе мръсните ми
дрехи.
До утре сутрин ще ги е изпрал обясни Оксблъд. Казва се
Прумбра. Той е твой дотогава, докато работиш за мен.
Мой? повторих.
Оксблъд кимна.
Никога не му давай бакшиш, защото не знае за какво служат
парите. Набий го хубаво, когато сгафи, и му дай малко повече
месо, когато се представи добре.
Кимнах. Миризмата на цвърчащо месо достигна ноздрите ми и тръгнах
към лагерния огън.
Никога досега не съм ял храна, приготвена на огън отбелязах.
Ако тези идиоти се бяха научили да опаковат лагерна печка
както трябва и да престанат да улучват всички дупки по пътя,
нямаше и да опиташ. Счупиха три печки и накрая се отказах.
Няколко дебели парчета месо се печаха върху метална скара. Видът
и миризмата им ми напомниха, че не съм ял цял ден.
Какво има за вечеря?
Прашно прасе.
Какво е това?
Най-близкото подобие на глиган отвърна Оксблъд. Грозно
като ада. Тежи около триста килограма и през повечето време
се рови в пръстта за корени.
Добре ухае.
Закопчах туниката си, щом започна да се захлажда.
Има отвратителен вкус. Ако някога донесеш нещо такова за вечеря,
си тръгваш още на следващия ден.
Тогава защо?...
Сибоните са велики воини отговори саркастично той. Те
не преследват нищо, което няма достатъчни шансове срещу тях,
а прашно прасе срещу едно копие е доста честна игра.
Какви животни ще ловя за теб?
Най-вече среброкожи.
Какво представляват?
Ще те заведа утре сутрин и ще ти покажа отговори той и ме
погледна остро. Донесе ли каквото ти поръчах?
Звукова и метателна пушка.
Добре кимна той.
Ще ми липсва лазерното оръжие, обаче.
Тук е прекалено сухо. Ако пропуснеш целта, можеш да запалиш
цялата околност... Преди да тръгнем, ще програмираме оръжията
ти на около двеста метра. Няма да успееш да се приближиш повече
до среброкож много са плашливи. Той отново ме погледна.
Какво си ловувал на родната си планета?
Малък дивеч и няколко антилопи, внесени от Земята.
Е, ще се научиш.
Надявам се.
И аз. Мразя погребенията.
Мислех, че съм първият ти ловец на месо.
Той поклати глава.
Ти си петият.
И си погребал всички останали?
Двама. Единият напусна.
А четвъртият?
Именно негов заместник си уточни Оксблъд. Той тръгна да
преследва земни кораби.
Чувал съм за тях. Толкова ли са големи, колкото ги описват?
Зависи с кого си говорил. Около десет тона са, вярваш или
не.
Ще ми се да видя един.
Ще видиш. Повечето хора на Пепони са тук заради тях и лова
им. Той се обърна и излая заповед в спускащата се тъмнина.
Миг по-късно се появи един сибони с малка филцова чанта в ръка.
Оксблъд я взе, бръкна в нея и извади хубав червен многостенен
кристал с големината на юмрука ми.
Ето подаде ми го той. Виждал ли си такъв преди?
Само на холограми поех го почтително аз. Но съм чел за
тях. Това наистина ли е очната ябълка на земен кораб?
Оксблъд кимна.
Да. Тук ги наричаме очни камъни.
Наистина е красив!
Бижутерите на Земята и Делурос VIII искат все повече от тях.
Един червен с подходящ оттенък стига до пет хиляди кредита.
Дори жълтите струват около хиляда... Не мога да разбера защо
не ценят сините, но предполагам, че си имат причини.
Как се доближаваш толкова, че да видиш какъв цвят са? попитах,
докато му връщах камъка.
Внимателно ухили се той.
Струва ми се, че първо ги убиваш и после се притесняваш за
цвета.
Така беше съгласи се той, но сега правителството се намеси.
Разрешителното да се убиват земни кораби струва хиляда и двеста
кредита, така че можеш да се минеш жестоко със сини камъни и
дори с жълтите. Ловът на земни кораби се превърна от масово
клане в точна наука което не означава, че няма случаи на отявлено
бракониерство, като че идва краят на света... И все пак един
добър ловец може да се подчинява на закона и да забогатее. Фуентес
повали повече от двеста миналата година сто деветдесет и седем
червени и пет жълти.
Чел съм тази книга. Бях вперил поглед към хоризонта през
здрача, в случай че мине някой земен кораб. Видях само стадо
от огромни кафяви тревопасни, последвано на прилично разстояние
от малка група петнисти животни, които изглежда търсеха корени.
Това е едно от нещата, които ме убедиха да дойда на Пепони.
Литературни измислици презрително изсумтя Оксблъд.
Наистина ли?
Фуентес може да е най-големият ловец, но едва-едва може да
напише дори името си в калта с пръчка. Раздели всичко, което
казва, на три и ще си по-близо до истината.
Ти някога преследвал ли си земни кораби за техните очни ябълки?
попитах го аз.
Очни камъни поправи ме той. Не и ако не се налага. По-лесно
е да си ги купувам.
От синьохрилковците ли?
Той кимна.
Много от тях носят очни камъни като украшения.
Шегуваш се казах несигурно. Никой не може да убие земен
кораб с копие.
Така е. Но където и да намерят някой мъртъв, те му вземат
очните камъни. Обикновено ще заменят един чифт за парче месо,
въпреки че някои предпочитат сол или мед, а други искат нещо
по-екзотично.
Внезапно пронизителен писък отекна в малкия лагер.
Какво, по дяволите, беше това? попитах.
Саванен дявол вероятно, а може би котка-демон каза той нехайно.
Започват да ловуват при здрач.
Преследват ли хора?
Не, повече се навъртат около стадата и хващат младите и болните.
Въпреки че добави той замислено, едва ли ще подминат самотен
невъоръжен човек, ако се сблъска с тях.
Двама сибони се приближиха и сложиха малка маса и столове, с
покривка и светилник, който насекомите не забелязваха.
Време за вечеря съобщи Оксблъд и отиде до единия стол.
Сибоните къде ядат? попитах, докато сядах срещу него.
Ще се съберат покрай огъня да пеят, танцуват. Ядат, след като
свършим. Няма да остане и късче месо по кокалите на прашното
прасе до полунощ.
Доста любопитно. Четох в книгата на Фуентес, че ядат само
сърцата на убитите животни, а останалото е за лешоядите.
Оксблъд се изхили.
Има разлика между това да предпочиташ сърцето и да отказваш
да ядеш останалото. И все пак добави той, ако някой от тях
направи нещо изключително, за което наистина ще искаш да го
възнаградиш, подхвърли му сърцето на каквото животно си убил
за вечеря... Мислят, че ги прави по-смели. Що се отнася до мен,
ако търсех смелост, по-скоро бих изял сърцето на този, който
е убил звяра.
Забелязах колибите им посочих към полукръга от жилища от
трева точно зад поляната. Постоянно ли живеят тук?
Не. Могат да построят такова нещо за около двадесет минути.
Просто ще ги изоставят, като тръгнем.
Той заповяда още нещо и един сибони донесе месо. Миг по-късно
за пръв път опитах прашно прасе. Беше толкова лошо, колкото
разправяше Оксблъд: твърдо, жилаво и с остър, неприятен вкус.
Изядох половината си порция и после отблъснах чинията.
Оксблъд каза още нещо на езика на сибоните и един донесе на
масата купа с екзотични плодове.
Десерт изтърси синьохрилкото.
Мислех, че не говорят земния език изненадах се.
О, от време на време някой от тях научава две-три думи, за
да се изфука вдигна безразлично рамене Оксблъд. По дяволите,
само им дай шанс и те ще започнат да носят дрехи и да пиянстват.
Нито един от тях няма да се поколебае да замени жена си и децата,
за да покара колата. Не разбирам защо толкова много искат да
приличат на хората. Няма да видиш никой от нас да прави опити
да се държи като синьохрилко.
Завършихме вечерята с малко топла бира Оксблъд обясни, че
един от сибоните е счупил преносимия му хладилник, и после се
отправихме към нашите палатки. Потях се толкова, че си взех
още един сух душ и си легнах с облекчение. Цвърченето, бухането
и писъците на близката фауна бяха прекъсвани от време на време
от рева на далечен хищник. Очарован, слушах няколко минути,
но не след дълго потънах в дълбок сън от изтощение.
Струваше ми се, че току-що съм сложил глава на възглавницата,
когато чух Оксблъд да излайва заповеди към сибоните. Изправих
се, напъхах се в дрехите и отворих палатката.
Какво става? попитах замаяно.
Разтурваме лагера отвърна Оксблъд. Сипи си малко кафе
и се приготви да тръгваме.
Но навън е още тъмно.
Слънцето ще изгрее след двайсет минути. Трябва да покрием
голямо разстояние днес, няма смисъл да губим от дневната светлина.
Отидох до масата, която Прумбра беше приготвил, изпих набързо
две чаши кафе и натоварих багажа си отзад на колата. Прумбра
внимателно добави току-що изпраните ми дрехи към него.
Добре Оксблъд се приближи до мен. Сибоните ще се отправят
на север и ще построят лагер там, където реката се разклонява,
на около трийсет километра по-нагоре. Ще отидем при тях за обяд.
А ние накъде сме?
Към саваната той се качи на шофьорското място и запали колата.
Време е да разберем какво можеш да правиш с тези твои оръжия.
Вмъкнах се на мястото до него и миг по-късно пътувахме към безкрайните
затревени равнини отвъд поляната.
Обикновено подгонваме първото стадо дивеч, което ни се изпречи,
и убиваме едно животно от него обясни Оксблъд. Няма смисъл
да се дава шанс на животното да избяга, ако не го ловуваш за
удоволствие. Но тъй като ще вървиш пеша много повече време отколкото
ще прекараш в колата, този път ще спрем на около километър от
бъдещата ни вечеря, и ще ти позволя да издебнеш животното.
Не бяхме навлезли и на километър в равнината, когато видяхме
огромно стадо от големи рогати тревопасни.
Гръмотръси поясни той. Стигат до един тон парчето. Проклети
копелета, дяволски трудно се убиват.
Искаш ли да застрелям един? попитах и посегнах към звуковата
пушка.
Той поклати глава.
Прекалено са жилави. Не стават за ядене.
Продължихме напред и Оксблъд започна да описва голям полукръг
около нещо, което лежеше в тревата.
Какво е това? заслоних с ръка очите си, за да ги предпазя
от яркото слънце.
Саванен дявол отвърна той. Нека се приближим още малко
и ще можеш да го огледаш.
Продължи да обикаля в полукръг, като постепенно го стесняваше.
Внезапно видях същество в кафеникавочервено и златисто, подобно
на котка, да лежи във високата трева.
Един от нашите хищници. Не е голям колкото котката-демон,
но е по-проклет във всеки един свой килограм. А има и чудесна
защитна окраска много трудно се забелязва.
Но ти го забеляза отбелязох. Как?
Той се усмихна и посочи към небето, където кръжаха дузина големи
птици.
Хванал е нещо обясни Оксблъд. Веднага щом си тръгне, те
ще нападнат остатъците.
Зави и отново запраши през равнината. След няколко минути стигнахме
до многобройно смесено стадо тревопасни от четири-пет различни
вида. Колата спря.
Добре. Оксблъд опита посоката на вятъра с дима на лулата
си. Виждаш ли онези сребристи приятели там?
Успях да различа три дузини изящни животни със сребристи кожи
сред множеството от кафяви тревопасни.
Да.
Това са среброкожи. Те са най-вкусните... Мъжките имат големи
спираловидни рога, с малките прави рога са женските. Опитай
се да повалиш онзи годинак, чиито рога са едва наболи. Те са
най-крехките. Той замълча за миг. Сърцето е точно зад лявата
му плешка, в долната третина на гърдите.
На какво разстояние мога да се приближа, преди да се разпръснат?
Ако си късметлия, на около сто метра.
Оставих звуковата пушка и взех другата с патрони.
Много наблизо са скупчени. Вероятно ще осакатя две-три от
тях, ако моят годинак падне прекалено бързо.
Той кимна в знак на съгласие и се облегна назад, а аз се измъкнах
от колата и тръгнвах към среброкожите. Когато стигнах на около
триста метра, те станаха нервни. Миг по-късно две кафяви тревопасни
се откъснаха и побягнаха. Среброкожите ги последваха вкупом.
Бързо вдигнах пушката си, прицелих се в младока и стрелях. За
момент си помислих, че не съм улучил, защото абсолютно нищо
не се случи. Но след като пробяга по-малко от километър, той
внезапно се олюля и се строполи на земята.
Оксблъд ме взе с колата и стигнахме до мъртвия среброкож. Старият
мъж слезе, отиде до животното, погледна дупката от куршума и
кимна.
Ще те бъде. Хайде да натоварим това нещо.
Искаш ли първо да го одерем?
Той поклати глава.
Това е работа за синьохрилковците каза отвратено. Наведе
се, вдигна задните му части, изчака ме да хвана главата и го
метнахме отзад на колата.
Прумбра се чувства зле, защото вече работи за теб вместо за
мен обади се Оксблъд, когато тръгнахме отново. Довечера
му дай сърцето на този приятел и всичко ще се оправи.
Добре съгласих се аз.
Прекарахме следващите три часа в пътуване през равнините. Оксблъд
забелязваше различни животни и ми ги посочваше, а после, когато
слънцето се извиси в небето, реши, че е време да обърнем на
север и да се присъединим към сибоните. Почти седем километра
карахме по права линия, после той внезапно спря и вдигна бинокъла.
Искаш ли да видиш земен кораб?
Разбира се! извиках развълнувано.
Оръжието да ти е подръка. Той рязко зави надясно. Доста
ги преследват по тези места. Някои са готови да нападнат, щом
видят човек.
Обърна на североизток и миг по-късно видях три грамадни фигури
да се извисяват на тъмния фон, точно до малка горичка от големи
зелени дървета. Когато се приближихме на около петстотин метра
от тях, успях да различа чертите им.
Бяха едри животни, извисяваха се на около пет метра и бяха покрити
от глава до пети с рунтава кафява козина. Главите им бяха огромни
и всеки имаше по една дълга долна устна за захващане, ловка
почти колкото човешка ръка. Ушите им бяха малки и кръгли, а
носовете доста широки (изглеждаха още по-широки, когато се обърнаха
към нас с издути ноздри, за да подушат вятъра). Създаваха впечатление
за невероятна сила, но бях чел в книгата на Фуентес, че могат
да развиват и скорост до четиридесет километра в час на къси
разстояния.
Е? прошепна Оксблъд.
Никога не съм виждал толкова голямо нещо. Как ги убивате?
В рамото са съсредоточени много кръвоносни съдове обясни
той. Обикновено с добре изстрелян притъпен куршум ги убива
шокът.
А изстрел в мозъка?
Той се изхили.
Нито един куршум не е успял да пробие тези кости... Виждаш
ли малката вдлъбнатина на черепа точно пред ухото?
Да.
Удар от звукова пушка точно там ще ги свърши. Четири сантиметра
по-горе или встрани и ще се озовеш пред един страшно разярен
земен кораб.
Не мога да видя цвета на очите им казах аз, вземайки бинокъла.
Точно в това е проблемът, нали? отговори той с развеселена
усмивка.
Колко близо трябва да отидеш?
Трийсет метра ще свършат работа ако гледат право в теб.
Иначе петнайсет или двайсет.
А какво ще стане, ако се приближиш на петнайсет метра и откриеш,
че очите му са сини?
Той отново се изхили.
Тогава си плюеш на петите и се надяваш да е прекалено зает
с храната, за да се притеснява за теб.
Един от земните кораби направи няколко колебливи стъпки към
нас и изрева мощно.
Ще ни нападне ли?
Съмнявам се. Вероятно просто се опитва да ни уплаши, за да
могат женската и малките да излязат от горичката.
Животното изрева още веднъж и Оксблъд започна бавно да оттегля
колата.
Резките движения ги дразнят. Шансовете да не те нападне са
по-малки, ако се махнеш полека, отколкото ако избягаш сред облак
прах.
Земният кораб продължи да върви след нас.
Е, щом е толкова тъп, че да остави приятелите си и да дойде
в по-ниската трева, вероятно иска да се прости с живота си.
Имам още две бройки в сегашното си разрешително за лов на земни
кораби. Защо не се престориш, че ти си аз, не вземеш пушката
си и не го изчакаш?
А ти къде ще бъдеш?
Ще продължа да отстъпвам, за да се озове точно пред теб. Изчакай,
докато се приближи на около двадесет и пет метра, и после, ако
очните му камъни имат подходящ цвят, гръмни го.
А ако нямат?
Докосни си шапката с лявата ръка, аз ще дам напред и ще го
накарам да се махне от теб.
А ако се интересува повече от мен, отколкото от теб? попитах
нервно.
Земните кораби имат много лошо зрение, а вятърът духа откъм
него спокойно отвърна Оксблъд.. На двадесет и пет метра
няма да може да те различи от дънер, а не съм чувал земни кораби
да нападат дървета.
Извадих пушката с патрони и внимателно слязох от колата, докато
Оксблъд продължи да се отдалечава. После се подпрях на коляно
и зачаках.
Земният кораб се приближи на петдесет метра, на четиридесет,
на тридесет, но все още не можех да видя очите му. Но пък виждах
всичко останало: огромната мускулатура на раменете, невероятно
подвижната му долна устна, безбройните пъстри насекоми, които
танцуваха около масивната му глава. Можех да усетя острата неприятна
миризма и да чуя не само дишането, но и къркоренето на стомаха
му.
Най-накрая, на петнадесет метра, можех да определя, че близкото
до мен око беше бледооранжево. Прицелих се в точката на лявото
му рамо, където се събираха кръвоносните съдове, леко натиснах
спусъка и сякаш адът се отвори.
Земният кораб се обърна към мен, ревейки и виейки оглушително,
докато двамата му спътници се втурнаха към него, за да видят
какво му става. Завъртя се в пълен кръг, после ме видя, протегна
ужасяващата си долна устна към мен и преодоля разделящите ни
петнадесет метра като необуздана стихия. Скочих настрани, претърколих
се на земята, после се изправих и стрелях още три пъти в гърдите
на съществото. То се втурна точно покрай мен, без да обръща
внимание на новите си рани, и връхлетя колата. Оксблъд започна
да лъкатуши в опитите си да му избяга, но въпреки че залитна
един-два пъти, то следваше с изненадваща точност маневрите му.
След това колата заседна и си помислих, че с Оксблъд е свършено.
Точно когато стигна до него, земният кораб потрепери и умря.
Другите риеха с крака земята, ръмжаха и виеха, като че ли се
опитваха да наберат смелост да нападнат.
Оксблъд скочи от колата, извади нож, специално направен за тази
работа, и започна да вади очните камъни, а ръмженето се усилваше.
Направи ми една услуга, а? каза спокойно той, когато стигнах
до него.
Каква? попитах, останал без дъх.
Двете му другарчета мислят да се присъединят към купона, а
в моето разрешително остана само една бройка. Уплаши ги, за
да не се налага да нарушаваме закона.
Погледнах към двете десеттонни същества, които вече бяха на
около сто метра от нас.
Как?
Ти си умно момче Оксблъд дори не вдигна поглед от работата
си. Ще измислиш нещо.
Взех пушката си и стрелях бързо три пъти във въздуха. Единият
от земните кораби побягна в паника, но другият, все още пищейки,
изкорени малко дърво и го хвърли настрани, като че бе някаква
клонка.
Още четирийсет и пет секунди съобщи Оксблъд.
Стрелях точно в краката на останалия земен кораб, като се надявах,
че парчетата земя могат да го ударят и разколебаят. Все едно
се опитах да пробия десетсантиметрова кожа с тъп нож.
Не става казах нервно.
Животното удари още веднъж с крак по земята и яростно изрева.
Мисля, че ще нападне. Искаш ли да го застрелям?
Какъв цвят е?
Не знам. Прекалено далеч е.
Няма да загубя последната бройка в разрешителното си за син
отвърна твърдо той. Задръж го.
Приемам всякакви предложения подканих го, докато съществото
започна да се приближава по-бързо към нас.
Още една секунда и... Готово! извика Оксблъд. Бързо! В
колата!
И двамата се хвърлихме в колата, точно когато земният кораб
се втурна към нас. Запалихме, когато беше на около тридесет
метра от колата, дадохме заден ход на около десет метра от него
и две минути по-късно се бяхме отдалечили достатъчно, за да
превключим скоростта, да завием и потеглим напред.
Е? попита Оксблъд.
Какво? попитах и аз, докато изтривах праха и потта от лицето
си.
Страхотен начин да си изкарваш прехраната, нали? каза той,
ухилен до ушите.
