5

След като цял час обикаляха и викаха из гората, намериха Марко, легнал по гръб и вече вцепенен край сивкавия дънер на непознато дърво. Отгоре му бе нападал един пръст лек снежец, а до него бе коленичила Джуди Ловат, така бяла и неподвижна под стелещите се снежинки, та в първия миг уплашено помислиха, че и тя е мъртва.
Размърда се и ги изгледа с недоумение. Хедър клекна до нея, загърна я с одеяло, заговори й нежно, за да привлече вниманието й. Джуди не продума през цялото време, докато Маклауд и Юън носеха тялото на Марко обратно към палатката. Хедър трябваше да я води, понеже беше като упоена или изпаднала в транс.
Докато малката траурна процесия си пробиваше път през снежната пелена, Хедър усети или си представи, че все още може да чуе мислите им, които се въртяха в собствения й мозък. Безнадеждното отчаяние на Юън... какъв лекар съм, да се търкалям и да върша глупости из тревата, докато пациентът ми изтичва навън обезумял и умира... Забавното смущение на Маклауд се вплете в собствената й фантазия, една стара вълшебна приказка, която бе слушала като дете... На героя не му било съдено да има жена или съпруга нито от плът и кръв, нито от приказен народ и така му направили жена от цветя... аз бях жената от цветя...
Юън се просна по лице в палатката, загледан право пред себе си, без да помръдне. Но Хедър, ужасно разтревожена от продължаващото вцепенение на Джуди, се доближи до него и го разтърси.
- Юън! Марко е мъртъв, нищо не може да се направи за него, но Джуди е жива. Ела и виж дали можеш да я събудиш!
Тя вече се влачеше от умора. “Мислите му изглеждат като черен облак покрай него” - помисли Хедър и се сепна. Юън се наведе над Джудит Ловат, потърси пулса й, провери сърцето. Насочи малко фенерче към очите й, после я попита тихо:
- Джуди, ти ли положи тялото на Марко така, както го открихме?
- Не - прошепна, - не. Беше прекрасната, прекрасната. Отначало помислих, че е жена, като птича песен, а очите му... очите му...
Юън се обърна тревожно:
- Още бълнува. Хедър, направи й нещо да хапне и я накарай да го изяде. Всички имаме нужда от храна... от много храна. Ниската кръвна захар е причина за половината неща, които ни се случват сега. Така подозирам.
Маклауд се усмихна кисело.
- Веднъж взех нелегално една доза от “сока на щастието” от Алфа, получи се точно както с нея сега. И все пак какво става с нас, Юън? Ти си лекар, кажи ни.
- Бог ми е свидетел, не знам - вдигна рамене Юън. - Помислих отначало, че е от плодовете, но ние почнахме да ги ядем едва след това. Три дена поред пихме от водата и нищо не ни стана. Но във всеки случай нито Марко, нито Джуди са докосвали плодовете.
Хедър пъхна купа с топла супа в ръката му, после коленичи до Джуди, като ту сипваше по една лъжица в нейната уста, ту гребваше от своята купичка. Маклауд изрече:
- Нямам представа какво стана най-напред. Изглежда като... Не съм сигурен. Сякаш някакъв студен вятър изведнъж мина през костите ми, разтресе ме... някак си ме разтвори. Тъкмо тогава разбрах, че плодовете са годни за ядене, и изядох един...
- Безразсъдно - каза Юън.
Но Маклауд, все още така разтворен, осъзнаваше, че младият лекар само продължава да проклина собственото си безразсъдство.
- Защо? - попита го. - Плодовете ставаха за ядене, иначе сега щяхме да сме болни.
- Все ми се струваше, че е свързано с промяната на времето - каза колебливо Хедър. - Усетих някаква разлика.
- Психеделичен вятър - подсмихна се Юън, - призрачен вятър, който временно ни е подлудил!
- Станаха доста странни неща - обади се Хедър и изкусно вмъкна поредната лъжица супа в несъпротивяващата се уста на Джуди.
Тя примигна озадачено и попита:
- Хедър? Как се озовах тук?
- Донесохме те, скъпа. Сега си съвсем добре.
- Марко... видях Марко...
- Той е мъртъв - изрече меко Юън. - Хукнал из гората, когато всички полудяхме. Не съм го забелязал. Сърцето му сигурно се е претоварило... Предупреждавах го дори да не сяда.
- Значи, е било сърцето? Сигурен ли си?
- Толкова сигурен, колкото е възможно без аутопсия.
Юън изгълта последните лъжици супа. Главата му се проясняваше, но вината все още му тежеше. Съзнаваше, че никога няма напълно да се освободи от нея.
- Виж, нека съпоставим всичко, каквото сме запомнили, докато все още ни е прясно в главата. Трябва да има някакъв общ фактор, нещо, което всички да сме правили. Да сме яли или пили...
- Или да сме вдишвали - прекъсна го Хедър. - Сигурно е нещо във въздуха, Юън. Само трима от нас ядоха плодове. Ти не си яла нищо, нали, Джуди?
- Ядох, някакво сивкаво нещо на едно дърво...
- Но ние не сме го пипали - възрази Юън, - само Маклауд. Ние тримата ядохме плодове, а нито Марко, нито Джуди са яли. Маклауд изяде няколко от сивите гъби, но никой от нас не ги е вкусил. Джуди миришеше цветята, а Маклауд ги пипаше, ала нито аз, нито Хедър сме ги докосвали отначало, чак после. Ние тримата лежахме в тревата - той видя как лицето на Хедър порозовява - и двама от нас се любеха в нея, а и тримата халюцинирахме. Ако Марко е станал и е хукнал през гората, мога само да предположа, че и той е имал халюцинации. Как започна при тебе, Джуди?
Тя поклати глава.
- Не знам. Само помня... Цветята станаха по-ярки, небето изглеждаше... изглеждаше, сякаш се разпуква като дъга. Дъга и призми. Тогава чух пеене, може да са били птици, но не съм сигурна. Отидох към сенките и те бяха всичките пурпурни, люляковопурпурни и сини. Тогава дойде той...
- Марко ли?
Тя поклати глава.
- Не. Беше много висок, със сребриста коса...
- Джуди, ти си имала халюцинации - изрече съжалително Юън. - На мен ми се стори, че Хедър е направена от цветя.
- Четирите луни... виждах ги дори когато небето блестеше ярко - продължи Джуди. - Той не каза нищо, но го чувах как мисли.
- Като че всички сме имали тази илюзия - вметна Маклауд. - Ако е било илюзия.
- Сигурен съм, че е - каза убедено Юън. - Не открихме никаква следа от друга форма на разумен живот. Не мисли повече за това, Джуди - добави той нежно, - поспи. Когато се върнем всички заедно на кораба, тогава ще се предприеме някакво разследване.
“Нарушение, пренебрегване на задълженията, най-малкото в това ще ме обвинят. Мога ли да се оправдая, че съм бил за малко луд?”
Наблюдаваше как Хедър настанява Джуди в спалния й чувал. Когато по-възрастната жена най-накрая заспа, Юън каза уморено:
- Трябва да погребем Марко. Мразя да погребвам без аутопсия, но единствената алтернатива е да го закараме на кораба.
- Ще бъде дяволски глупаво да се върнем и да заявим, че всички едновременно сме полудели - обади се Маклауд.
И без да поглежда към Хедър и Юън, добави сънено:
- Чувствам се като кръгъл глупак... Никога не съм си падал по груповия секс.
Хедър изрече твърдо:
- Всички трябва да си простим един на друг и да забравим цялата тая работа. Просто се случи, това е. И доколкото знам, и с тях се е случило... - Тя внезапно млъкна, поразена от страшна мисъл. - Представете си това да сполети двеста души...
- Ужасно е и да си го помислиш - потрепери Маклауд.
Според Юън масовата лудост не беше ново явление.
- Цели села. Танцуващата лудост в Средновековието. И пристъпите на ерготизъм ^* . От заразена ръж, от която е направен хляб.
- Мисля, че каквото и да е било, не е слязло много надолу в планините - обади се Хедър.
- Май още едно от твоите предчувствия - подметна Юън, макар и меко. - По този въпрос, смятам, всички сме на едно мнение. Да престанем да теоретизираме без никакви факти и да изчакаме, докато се сдобием с някакви факти.
- Това спада ли към фактите? - обади се изведнъж Джуди и седна.
Мислеха, че е заспала. Но тя порови из пазвата си и измъкна нещо, увито в листа.
- Вижте.
И подаде на Юън малко синьо камъче, като звезден сапфир.
- Красиво е - каза той бавно. - Намерила си го в гората...
- Точно така - потвърди тя. - Намерих и ей това.
Протегна ръка към него и в следния миг всички се скупчиха около нея, като буквално не можеха да повярват на очите си.
Бе не по-дълго от десетина сантиметра. Дръжката бе сякаш от дялана кост, фина, но без никаква украса. А за останалото нямаше никакво съмнение какво представлява.
Малък кремъчен нож.

---

* Натравяне с алкалоида на моравото рогче, паразит по житните растения; то е първопричината за процесите срещу "салемските вещици" през XVIIв. в САЩ