Лира Принт
Майк Резник
Оракула
Предишна глава Начало Следваща глава

15


Индианеца си даде още два дни почивка.
Вече не усещаше болки. Използва времето, за да провери предпазливо дали парите му се движат по „маршрута". Разбира се, Тридесет и две засега успяваше да проследи прехвърлянето на сумата, но това ставаше все по-трудно и Двете пера вярваше, че накрая ще се окаже невъзможно.
Искаше от компютъра да сравнява списъка на пристигащите хора с очакваните от посолството. Имаше неизменно съвпадение. Ако Свирача го биваше поне наполовина, колкото в приказките за него, тази ограничена машина не би могла да го открие.
Накрая се почувства достатъчно добре и повика Брусар при себе си.
- Как сте днес? - попита младежът, когато влезе след малко.
- Много по-свеж.
- Радвам се да го чуя.
- Нима? - засмя се Индианеца. - На твое място щеше да ми се свие сърцето. Пак ще ти режа от времето с твоята лекарка.
- Такава ми е работата, господине.
- Е, време е и аз да се захвана с моята работа. Придърпай си един стол насам.
Брусар взе стол от ъгъла и го пренесе до леглото.
- Сега седни и се настани удобно.
Младежът се ухили кисело.
- Поне със сядането беше лесно.
- Ама кой, дяволите го взели, е обзавеждал това място? Като е избрал толкова тъпи мебели, поне да бяха удобни.
- И аз често съм се питал, господине.
Индианеца го погледна развеселено, но след миг стана сериозен.
- Край на празните приказки. Трябва да обсъдим по-важни неща.
- За Оракула ли ще говорим?
- Да.
- А защо да не отидем в обезопасено помещение?
- Няма нужда. Заповядах на компютъра да ми съобщи в мига, когато някой се опита да ни подслуша. - Двете пера подаде картата на Брусар. - Погледни и ми кажи дали се ориентираш.
Младежът разгледа картата внимателно и вдигна глава.
- Предполагам, че искате да стигнете до отбелязаното място?
- Правилно.
- Пеша или с кола?
- Още не съм сигурен.
- Денем или нощем?
- Няма значение.
- О, има, господине.
- Тъй ли? Че защо?
- Защото в момента температурата навън е петдесет и седем градуса по Целзий и е немислимо да отидете дотам и обратно. Ще се обезводните, а може и да получите топлинен удар. Макар да сте по-добре, само преди два дни се подложихте на сериозна операция.
- А през нощта колко топло ще бъде?
- Вероятно около четиридесет и четири градуса. Пак ще е страшничко навън.
Лицето на Индианеца се изкриви недоволно.
- Май ще е с кола... Адски неприятно. Лесно ще разпознаят твоята кола.
- Онзи район е населен почти изключително със Сини дяволи - осведоми го Брусар. - Разхождащ се човек още повече ще се набива в очи.
- А нямате ли наоколо нещо като тайна квартира?
- Не ми се вярва, но можем да попитаме компютъра.
Двете пера тръсна глава.
- Не се хаби. Вече го питах. Нищо такова няма. Надявах се, че не му казвате всичко.
Брусар се вторачи озадачено в него.
- Всеки компютър е уязвим за проникване - обясни Индианеца.
- Не и този, господине.
- Ти си възхитително доверчив - сухо отбеляза Двете пера. - Имам пет-шест приятелчета, които ще му намерят цаката за два часа.
- Искрено се съмнявам в това - сериозно отвърна младежът.
- Не съм и очаквал друго от тебе - все така скептично промърмори Двете пера. - Няма нужда да спорим. Само исках да знам дали наблизо има тайна квартира.
- Доколкото ми е известно, нямаме нито една в Куичанча. Знам за четири, пръснати по другите градове на планетата. - Брусар се размърда неспокойно на стола. - Може ли да попитам защо това ви интересува?
- Твърде вероятно е да направя много неприятни неща на един Син дявол - обясни Индианеца. - Предпочитам да не се занимавам с това в сграда, претъпкана с други като него. Ще ми се първо да го отведа на сигурно място.
- Възможно ли е да се стигне до убийството му?
- Ако не ми каже каквото искам да знам, абсолютно сигурно е. - Двете пера млъкна изведнъж и се замисли. - Май е неизбежно. Не искам веднага да ме изтропа на Оракула и не искам да се навърта наоколо, когато и Свирача ни се стовари на главите.
- Свирача ли? Кой е този?
- Боя се, че информацията е поверителна.
Брусар сви вежди.
- Господине, можете да причините големи неприятности на посолството. Ако убиете Син дявол - а аз предполагам, че той някак е свързан с Оракула - ще си помислят, че посолството е дало заповедта или поне не е попречило.
- Точно затова са посолствата - да оправят бъркотиите - безразлично подхвърли Двете пера. - Все нещо ще измислят.
- Не съм уверен. Твърде трудно ще им бъде да убедят Сините дяволи, че не сме знаели предварително за подготвяното убийство, значи или сме го одобрили, или сме си затворили очите. - Младежът се колебаеше дали да продължи. - В края на краищата карам служебна кола и вие сам казахте, че ще я разпознаят лесно.
- Ами вземи друга.
- Първо ще трябва да изкрънкам допълнителни средства и дори да одобрят искането ми, пак няма да е трудно да познаят чия е колата.
- Не че искам да се покажа дебелокож - каза Две пера, - но хич не ми пука в какви каши ще забъркам посолството. Задачата ми е по-важна.
- Вие просто не разбирате, господине - примоли се Брусар. - Дори аз да се съглася, най-добре е да не забъркваме посолството. Само ще помогнем на Оракула да се подготви.
- Точно това ще стане и след убийството - възрази Индианеца. Внезапно зачатъкът на план започна да се оформя в ума му. - Освен ако... - Дълго не проговори, а младежът го чакаше търпеливо. - Май измислих как да си опазим кожите - обяви накрая.
- Кой - вие и аз ли? - недоумяващо попита Брусар.
Двете пера завъртя глава.
- Не. Говоря за моята кожа и на всички в посолството. Можеш ли да докопаш малко семена?
- Какви, господине?
- Алфанела.
- Те са забранени със закон по всички планети на Демокрацията.
- Позволи ми да ти напомня, че сега не сме на територията на Демокрацията.
- И на Хадес са забранени.
- Ти не отговори на въпроса ми - непреклонно каза Двете пера.
- Може да стане - неохотно призна младежът.
- В посолството има ли?
Брусар енергично завъртя глава.
- Няма. Само че една жена в Червения дом...
- Продава или се друса?
- Друса се.
- Чудесно. Конфискувай пет-шест.
- Не разбирам смисъла - оплака се младежът.
- Няма значение дали ще свържат посолството с това убийство. Щом очистя оня Син дявол, на секундата ще се досетят, че съм намислил да взема главата на Оракула.
- Но какво общо имат семената?
- Ако избия повечето обитатели на сградата и оставя две-три сдъвкани семена, посолството може да разтръби, че съм побъркан, който е прекалил с дозата. Нека даже предложат награда за залавянето ми, като посочат фалшива самоличност. Може да спечеля малко време така... Значи трябва да свърша работата през нощта и да отидем дотам пеша. Малко е нелепо служебна кола да откара маниак до местопрестъплението. Но все пак ще имам нужда от помощта ти. Нито чета, нито говоря езика им, а трябва непременно да се занимая първо с моя Син дявол, преди да изтребя останалите. Не искам да ми избяга, като чуе врявата.
Брусар се опита да осмисли чутото.
- Няма да стане, господине. Никой няма да одобри участието на посолството в подобно злодеяние. Говорите за убийството на десетки невинни само за да заблудите Оракула.
Индианеца вдигна рамене.
- Че това са някакви си противни твари.
- Посланикът веднага би ви изтъкнал, че на тази планета ние сме противните твари.
- Спести ми глупостите му. Демокрацията е във война с Оракула, а във всяка война се случва да пострадат и цивилни.
- Не знам нищо за Оракула - призна си Брусар, - обаче ми е известно, че Демокрацията не е в състояние на война с Хадес, но вашата постъпка може да я предизвика... Познавам и бюрократичната машина. Ще искат да съгласуват чак с Делурос VIII и дори съобщенията да не бъдат засечени, вашият Син дявол може да умре от старост, преди да решат нещо.
- Е, край на моята хитрост - примири се Двете пера. - Няма да успея, без да забъркам и посолството. И сам ще намеря семена, вероятно ще открия и Синия дявол, няма проблем да изтребя и други с него, за да объркам Оракула. Но ако тези тук не подкрепят измислицата, накрая всички ще ме подгонят, а нямам къде да се скрия. - Той въздъхна тежко. - Като гледам, минаваме към втория план.
- Ще убиете само един, така ли? - пожела да се увери Брусар.
- Ъхъ. - Индианеца се намръщи. - Но никак не ми се иска да очистя и него. Умре ли, Оракула веднага ще надуши какво й готвя. - Пак започна да умува. - А ако оня не се разприказва, губя си единствената нишка към жената. - Изглеждаше неуверен в себе си. - Само да не си приличаха толкова...
- Господине, ако можете да го проследите, ще предпочетете ли този вариант?
- И още как! - Двете пера се вторачи в Брусар. - Защо? Какво ти хрумна?
- Май има изход.
- Сериозно? Значи току-що страхотно ми облекчи живота.
- Не ми се вярва, господине - мрачно каза младежът.


16


Порт Маракеш, Порт Самарканд и Порт Маракайбо светеха високо в нощното небе, когато Индианеца излезе от тъмната кола, на около осемстотин метра от целта.
- Повече не мога да доближа, без да привлека вниманието - пак се оправда Брусар. - Ще ви чакам тук.
Двете пера кимна разсеяно, стараеше се да не загуби чувството си за ориентация. Тези нелепо разширяващи се и стесняващи се, сякаш гърчещи се улици изобщо не изглеждаха като на картата и той вече се бореше с объркването.
Имаше малко фенерче с литиева батерия в джоба на туниката си. Поблазни се от идеята да го извади и пак да погледне картата, но в този час никой нямаш да се зарадва на обикалящи наоколо хора с карти. Не биваше да издава присъствието си.
Би предпочел да се добере до целта по тесни задни улички, но тук просто нямаше такива. Обмисли възможността да се промъкне през канализацията, но компютърът не разполагаше с карта на подземните тунели, а Индианеца нямаше никакво желание да се лута без посока. Вървеше край стените на чудатите сгради, бавно и тихо в невероятно горещата нощ. Във въздуха едва се усещаха следи от влага, но жегата, усилието и напрежението вече изтръгваха пот от всяка пора на тялото му. По кожата му се стичаха капки, преди да е изминал и сто метра.
Доближи много остър ъгъл и изведнъж чу гласове - говореха извънземни. Озърна се към колата, но тя не се виждаше в сенките.
Гласовете звучаха все по-силно и той прецени, че местните твари са само на трийсетина метра пред него. Реши да се шмугне във входа на най-близкото здание, докато преминат, но откри, че вход липсваше. Върна се, намери тясна пролука между две постройки, клекна и зачака.
Петима Сини дяволи излязоха иззад ъгъла. Гласът на единия беше извънредно пронизителен, но Индианеца не можеше да ги различи по нищо друго. Четирима от тях носеха триъгълниците, които Двете пера забеляза още първия ден. Техните дълги свободни роби като че бяха изработени от метални нишки.
Минаха по улицата покрай скривалището му и двама от тях се впуснаха в нещо подобно на спор. Цялата група спря веднага. Гласовете звучаха по-гръмко, в позите им личеше агресивност, жестовете ставаха по-невъздържани.
Индианеца усещаше как мускулите на бедрата и прасците му започнаха да се схващат. Позата му беше ужасно неудобна и се потеше обилно, но не смееше да помръдне, докато извънземните не се махнат. Достатъчно лошо би било да го открият в този квартал, но ако го намерят да се спотайва, ще стане страшно.
Накрая не издържа, наведе се предпазливо напред и зае позата на бегач преди старта, изпъна краката си поред. След това още по-внимателно застана на колене.
Извънземните още се пререкаваха помежду си, но след малко един направи неразбираем жест и двама се отдалечиха в мрака. Останалите поприказваха още минута и продължиха накъдето бяха тръгнали.
Двете пера остана в скривалището още поне три минути, за да се увери, че никой няма да се върне неочаквано. Изправи се, подаде глава от нишата, огледа навсякъде и побърза да завие зад ъгъла.
Както бе показано и на картата, улицата почти се връщаше назад и се стесняваше до проход, не по-широк от три метра. Индианеца се чувстваше доста притеснен, защото улицата ставаше все по-тясна. След петдесетина метра му се наложи да се промушва, долепил гръб до стената.
Със следващата крачка излезе измежду почти събралите се сгради и попадна на толкова широк булевард, че отначало помисли дали не е объркал пътя и е излязъл на някой от площадите.
Нямаше осветление, а и с трите спътника в небето не беше необходимо. Без да се затрудни особено, можеше да чете на тази светлина. Премери на око, че ще трябва да извърви около триста метра на открито - нямаше паркирани коли, пейки, лампи, контейнери за отпадъци. Нито едно удобно прикритие, а той щеше да бъде единственото движещо се живо същество.
Не му се вярваше да стигне до отсрещния край, без да го забележат, и обмисли дали да не избере друг начин. Промъкването по покривите отпадна веднага, защото сградите рядко бяха еднакво високи. Отдавна се бе отказал и от канализацията, пък и не знаеше как да намери някоя от входните шахти.
Накрая реши, че му остава само да прекоси с цялата възможна бързина, без да се отделя от стените вляво на улицата. На половината път забеляза един Син дявол, който го зяпаше втренчено от прозореца на третия или четвъртия етаж.
Потисна желанието си да побегне, вдигна глава, размаха ръка за поздрав и продължи спокойно напред. Очакваше гневни крясъци, писък на аларми и тропот на бягащи към него извънземни, но нищо не се случи. Само след минута и половина попадна на улица, която за разнообразие се оказа нито прекалено широка, нито тягостно тясна.
Пак отстъпи в дълбоката сянка, когато още двама Сини дяволи се изпречиха на пътя му. Чакаше неподвижно, но те скоро влязоха в едно от близките здания. След малко още двама минаха наблизо и той отново изчезна в сенките.
Незнайно защо, движението по тази улица беше много по-оживено, но за късмет чупките на сградите му предлагаха сигурни убежища. Наложи се да отбегне още четири групи Сини дяволи и един самотен пешеходец, докато измине последните двеста метра до целта.
Все пак стигна до търсеното здание. И не видя никаква врата.
Докато обикаляше, псуваше шепнешком. Най-после забеляза част от стената с друг цвят и я бутна предпазливо.
Никакъв резултат.
Натисна с все сила, но без полза. Отстъпи на два метра и размаха ръка с надеждата някакъв скенер да засече движението и да му отвори. Нищо не се случи.
Обиколи още веднъж цялата постройка и се върна при ясно очертания правоъгълник, вече убеден, че това е вход. Оглеждаше го и умуваше как да задейства отключващия механизъм. Явно не реагираше нито на натиск, нито на движение. Рискува да светне с фенерчето си към стената за миг, за да се убеди, че липсват звънци, бутони или компютърни сензори.
Огледа и настилката около стената, но не откри нищо обнадеждаващо.
Вриеф Домо живееше на третия етаж. Двете пера вдигна глава и установи, че няма как да се покатери отвън.
Още пет минути си блъскаше главата, за да открие начин да влезе, но не се сети. Най-после се облегна на стената до правоъгълника и едва не падна навътре, когато широка повече от метър секция се отмести и се плъзна зад частта с различен цвят.
Огледа се набързо, преди вратата да се затвори, и се шмугна в сградата. Напипа тясна стълба. Освети я колкото да запечата в паметта си разположението и височината на стъпалата, после тръгна нагоре бавно и уверено. След четиринадесет стъпала попадна на площадка, потърси с ръка парапет, не го откри, пак включи фенерчето за секунда и установи, че стълбата свършва на този етаж.
Каза си, че мрази жилищата на извънземните дори повече, отколкото Тридесет и две. Стоеше и се опитваше да си изясни положението. Доколкото се досещаше, сградата имаше само един вход. Значи само тази стълба водеше нагоре от партера. И всички обитатели на горните етажи попадат тук, преди да продължат. Но какво правят после?
Престраши се да светне с фенерчето, за да огледа старателно площадката. Имаше четири врати, по-обикновени наглед от входната. На три се виждаха някакви знаци.
Двете пера си напомни, че тук би могло да има само едно жилище и три стълби, но все пак реши да опита първо с неотбелязаната врата. Щом пристъпи към нея, тя се прибра в стената и откри тясно стълбище, затова Индианеца не изключи фенерчето. И без това нямаше как да скрие присъствието си, ако някой слезеше насреща му.
С раздразнение, но без да се учуди, той преброи тридесет и едно стъпала до следващия етаж, за да застане пред пет врати, четири от тях обозначени.
Извади картата, обърна я и се взря в знаците, които Брусар бе нарисувал на гърба й.
Капката показваше, че жилището е на комуна или семейна група от млади Сини дяволи, достатъчно зрели да напуснат домовете си, но все още обвързани от неясен за хората обичай. Най-лявата врата отпадаше. Вриеф Домо беше възрастен и служеше в правителството.
Двете пера освети следващата врата. Седемте символа му бяха непознати, но намери един на картата. Приличаше на пречупена кама или изкривен бастун. Брусар не му обясни значението, защото трябвало задълго да се впусне в дебрите на разни теории, но такъв знак в никакъв случай нямало да види на вратата пред жилището на Вриеф Домо.
Оставаха двете врати отдясно. На всяка се мъдреше подобие на лунен сърп, което според Брусар обозначавало правителствените служители.
Индианеца едва се удържа от гръмко проклятие. Двама! Да му се не види, как да познае своята жертва? Сините дяволи изглеждаха еднакво, говореха еднакво, обличаха се еднакво... а попаднеше ли не на когото трябва, щеше да прахоса толкова време, преди да разбере грешката си, че Свирача щеше да го задмине безнадеждно по пътя към целта.
„Мисли, червенокожи - увещаваше се безмълвно. - Мисли!"
Вглеждаше се в знаците по двете врати и се опитваше да намери поне един, който да съвпада с онези, които според младежа можеше да види пред жилището на Вриеф Домо. Нямаше такива.
„Добре тогава, да започнем от края."
Разполагаше със списък от единадесет символа, които изобщо не биваше да се появяват на търсената от него врата. На тази точно пред него не забеляза нито един. Освети крайната врата и попадна на толкова желаната разлика - килнат настрани трапец, обозначаващ военните. А Вриеф Домо беше цивилен служител.
Индианеца бе готов да се занимава часове наред със сложни компютърни ключалки, но на вратата откри само голяма дупка, в която лесно пъхна показалец. Само след трийсетина секунди напипа пружина и я освободи. Влезе напрегнат, ослушваше се за всеки звук.
Застана неподвижно. През единствения прозорец се процеждаше светлината на спътниците и дясното му око привикна постепенно с полумрака. Не искаше да маха превръзката от протезата, за да не научи Тридесет и две с какво се занимава, но сега имаше нужда от обемно зрение. Смъкна превръзката и я пъхна в един джоб на туниката.
Предпазлива крачка напред, още една. Оглеждаше странното обзавеждане и дори не можа да си представи за какво служеха някои предмети, но така и не намери търсеното.
В тази стая имаше още три врати. Надуши вонята на развалено месо откъм дясната и се досети, че това е кухнята. Веднага влезе. Щом се убеди, че няма никой, обмисли дали да си послужи с фенерчето, но пък после трябваше отново да нагажда зрението си към тъмнината.
Помещението беше малко, пълно с непознати приспособления, наредени съвсем безсмислено според Двете пера. Парче месо бе оставено върху плот, вдигнат само на половин метър над пода. Имаше столове, обърнати към стената, в един ъгъл намери струпани подправки. Видя и подобие на мивка, но със седем чучура над нея. Нямаше нищо, което дори смътно да напомня печка или хладилник. На стената висеше шестоъгълна схема. Индианеца я разгледа, но не можа да прецени дали е календар, сборник с рецепти или нещо невъобразимо.
Върна се в първата стая и започна да гадае коя от останалите врати води към спалнята на Вриеф Домо. Колеба се поне минута. Чу шум на вода в тръби отляво и незабавно се насочи натам.
Озова се в голямо помещение и този път беше принуден да използва фенерчето, защото прозорци липсваха, а тук не проникваше и отразена светлина. Вече можеше да вижда ясно, веднага извади превръзката и я нагласи на лявото си око.
Стените бяха направени от прекрасно, непознато за Индианеца дърво и преливаха в разнообразни оттенъци на кафявото и златистото. По всяка дъска бяха гравирани сложни орнаменти. Подът беше покрит с ръчно тъкан килим. Отначало му се стори, че нишките са метални, но след малко се убеди, че са от изключително качествена коприна. Усещаше тежката миризма на химикали. Имаше четири големи керамични съда, всеки също изрисуван на ръка, с отточни канали на дъното и свързани чрез позлатени тръби със стените. Двете пера за нищо на света не би успял да посочи кое е умивалник, кое тоалетна чиния и кое - вана. Но не се съмняваше, че е попаднал в банята на Синия дявол. Изброи и шест устройства по стените, блестящи от наглед хромово покритие, но отблизо се оказа, че това е старателно излъскана сплав от калай и олово.
„Тия типове май са превърнали миенето в обряд", каза си присмехулно Двете пера.
Покрай едната стена бяха наредени множество порцеланови кутии. Индианеца приклекна, захапа фенерчето и започна да ги отваря една по една.
Намери каквото търсеше в третата - голям триъгълник, каквито повечето Сини дяволи носеха.
Бръкна в джоба, където бе пуснал даденото му от Брусар контейнерче, отвори го и изсипа няколко капки на парче чист плат. Грижливо потърка триъгълника с парчето. Почака да изсъхне, затвори кутиите, както ги завари, изключи фенерчето и се върна в първата стая.
Минаха две минути, докато очите му свикнат с тъмнината. С огромно облекчение, че не се наложи да влиза при спящото същество, Индианеца отвори безшумно вратата на жилището и се измъкна на площадката. Пак бръкна в ключалката и я нагласи.
Без никакво затруднение слезе по стълбите и след малко излезе на улицата. Притичваше от сянка в сянка край стените, прекоси откритото пространство и се натика в теснотията на улицата.
Брусар го чакаше в колата. Двете пера се тръшна на седалката и най-после си отдъхна.
- Успяхте ли? - веднага попита младежът.
- Ъхъ - измънка Индианеца. - Дано си бил прав за онова нещо.
- Не може да стане грешка - убедено отвърна Брусар. - В разтвора има микроскопични частици от рядко срещан изотоп на урана. Някои са полепнали по триъгълника. Радиацията няма да навреди особено на Синия дявол, но със следящите уреди, които имаме в посолството, ще можем да го намерим навсякъде. Само ще изчакаме да прибере следващата пратка от космодрума и ще го проследим чак до Оракула.
- Добре звучи - призна Двете пера. - Да се махаме по-бързо!
- Ей сега.
Брусар вече ускоряваше колата по налудничаво криволичещите улици.
- По-кротко - укори го Индианеца. - Не си рискувах живота, за да пукна в тъпа катастрофа.
- Извинете ме, господине. Май съм прекалено възбуден. Очаквах и вие да сте развълнуван от опасността.
- А, това беше само първата стъпка. Следващата е по-трудничка.
- Да проследим Синия дявол ли? Няма проблеми!
- Проблемите ще започнат, след като го проследим - промърмори Индианеца и изведнъж ликуването му се изпари. Започна да се чуди какво ще прави, щом застане срещу Оракула. Нямаше да я излъже с евтини трикове като днешния. Осъзна, че е време да помисли как точно ще стигне до нея, за да изпълни задачата си.
Отпусна се, а когато усети, че мускулите му се освобождават от напрежението, започна да го измъчва старата ненаситна жажда... и в ума му се мярна неясната идея как да се справи.


17


Индианеца вече четири дни не изпускаше от поглед района на космодрума, но напразно.
Сутринта на петия ден Вриеф Домо най-после се появи.
- Тук е, господине - посочи Брусар към мигащата точка по разграфения екран на контролното табло.
- Крайно време беше, вдън земя да пропадне! - изръмжа Двете пера, навел се над предната седалка, за да наблюдава екрана. - Вече се чудех дали оная жена не е обявила гладна стачка.
- Ето, приближава товарните складове.
- Колко време ще ни отнеме да научим какво е взел?
- Имаме връзка с компютъра в посолството и държим под постоянно наблюдение движението на пратките. Мисля, че ще получим потвърждение, преди да излезе от космодрума.
- Тогава се приготви да потеглим веднага.
Брусар кимна и се взря в таблото.
- Чудесно - промълви след две минути. - Прибра си пратката и потегли към изхода.
- Следвай го.
- Нашият компютър още не е потвърдил, че пратката се състои от хранителни продукти. Може да е дошъл по друга работа.
- Все едно, не го изпускай - заповяда Индианеца. - Ако се махне от космодрума, няма никакъв смисъл и ние да висим тук... а тръгне ли към Оракула, не искам да го изтървем. - Помисли малко и добави: - Остави му километър преднина.
- Не смея, господине - възрази младежът. - По тези улици може да ни изпревари с десетина минути.
- И какво от това?
- Ако Оракула не е в града, а той напусне Куичанча десет минути преди нас, може да се отдалечи толкова, че да изгубим сигнала.
- Добре де, но внимавай да си на достатъчно разстояние, за да не те забележи. Ако разбере, че го следим, може да ни разкарва по цялата си проклета планета или да ни натика право в някой капан.
- Ще се постарая - увери го Брусар и вкара колата в плътния поток возила, напускащи космодрума. На таблото замига още една светлинка. - Компютърът току-що потвърди! - възбудено възкликна той. - Взел е именно хранителни продукти от склада!
Двете пера си замълча и Брусар се съсредоточи в задачата да не изтърве колата на Вриеф Домо. Синият дявол явно не бързаше. Мина през жилищен район, после се отправи на юг.
- Значи веднага ще се срещне с нея - отбеляза Индианеца, когато градът свърши изведнъж и двамата се озоваха в червеникавата пустиня, чиито огромни простори бяха подсказали на хората мрачното име за тази планета.
- Може да се е насочил другаде - усъмни се шофьорът, настръхнал от усилията да задържи колата върху тесния път, проточил се нелепо насред червения пясък.
Двете пера поклати глава.
- Ще се срещне с нея - повтори убедено.
- Откъде знаете?
- Вече ни е известно, че тя не живее в града, както и че той й кара храна... Дано имаш повече гориво, отколкото в неговата кола. Много ще ми е неприятно да го изгубим накрая, а още по-гадно е да пукнем от жега в пустинята. Навън май е скочило над шейсет градуса.
- Няма такава опасност - възрази Брусар. - Имаме и спомагателен двигател, който работи със слънчеви батерии. Точно в пустинята не можем да заседнем.
- Но той няма да пътува дълго през пустинята.
- Че защо? - скептично попита младежът.
- Ако целта му е следващият град, по-практично ще е да превози храната с редовен рейс. Ще спре някъде наблизо, при това не в пустинята, защото всяка постройка тук ще стърчи като показалец. - Индианецът посочи на екрана скални възвишения, до които оставаха шестнадесет километра. - Досещам се, че натам е тръгнал.
- Май имате право - призна Брусар. - Само че...
- Само че става прекалено лесно, тъй ли?
- Честно казано - да.
Двете пера се засмя.
- Колкото нещо е по-просто, толкова по-малко гафове стават. Отнася се и за машините, и за скривалищата.
Шофьорът сви рамене.
- Тук вие сте специалистът.
Индианеца пак се наведе напред да погледне светещата точка и докосна леко рамото на младежа.
- Я поспри малко.
- Но така ще загубим сигнала! Вече е десетина километра пред нас.
- Повярвай ми, ще спре при онези скали. Но заради пясъка по пътя вдигнахме страшна пушилка, а аз не искам той да ни забележи.
- Както кажете - неохотно се съгласи Брусар.
- Отбий встрани от пътя.
Шофьорът завъртя глава.
- Изключено, господине. Ще затънем.
- Толкова ли е мек пясъкът?
- И толкова дълбок.
- Чудно, как ли са прокарали път, който не затъва? - промърмори любопитно Двете пера.
- Де да знам. - Брусар извади две малки антареански пури и му предложи едната. - Пуши ли ви се?
- Гаден навик.
- Предпочитате ли да не пуша и аз?
Индианеца вдигна рамене.
- Твоя си работа. Всекиму е позволен поне един порок.
Младежът погледа пурите, въздъхна и ги прибра в туниката си.
- Господине, колко време трябва да останем на това място?
- А той колко се отдалечи?
- На петнайсетина километра.
- Е, можем вече да тръгваме. Но ако пак вдигнем прах, спри. Дори да загубим сигнала, ще заварим колата му при скалите.
Потеглиха. Когато до възвишенията оставаха шест километра, Брусар съобщи, че колата на Вриеф Домо е спряла.
- Точно както предвидихте - някъде сред скалите е.
- Значи има скрити сгради там. Тая твоя карта достатъчно добра ли е, за да видим точно в коя ще влезе?
- Не е проблем. Винаги мога да ви кажа къде се намира в момента.
Двете пера помисли и поклати глава.
- Това не стига. Ако тук й е щабът, може да има шест-седем постройки и Домо да влезе по работа в почти всички. Трябва да знам къде ще остави храната. - Той млъкна за момент. - Пътят през скалите ли минава или ги заобикаля?
- Заобикаля.
- Можеш ли да разбереш дали има повече от една сграда?
- Да си призная, господине, изобщо не предполагах, че има сгради.
Индианеца въздъхна.
- Много неприятно. Май ще стане по трудния начин.
- Тоест?
- Ще ме оставиш възможно най-близо до скалите. Трябва да проверя колко са сградите и да позная в коя е Оракула.
- Господине, няма да ви е чак толкова трудно - опита се да го ободри Брусар. - Картата се отделя от контролното табло. Можете да я носите с вас.
- Значи ще я мъкна по неравен терен, в тази гнусна жега, при това без да ме открие охраната на най-пазеното същество на планетата. Не било трудно, а?
- Само исках да...
- Добре, не се връзвай. Просто ме остави при скалите.
- Има три километра от единия край до другия. Нататък пак е пустиня. Тук ли да ви чакам?
- Чакай тук и не мърдай. Едва ли са ни забелязали, но защо да рискуваме напразно?
- Всъщност, господине - промълви Брусар замислено, - не ми се вярва това да има значение. Ако Оракула наистина предсказва бъдещето, както повечето хора в посолството са убедени, тя вече знае, че сте дошъл да я ликвидирате.
- Не знае - самоуверено каза Двете пера.
Шофьорът се намръщи.
- Но...
- Няма как да види онова, дето няма да стане. А днес нямам никакво намерение да й се изпреча насреща. Само искам да науча къде да я намеря. - Стрелна с поглед Брусар. - Май още се съмняваш.
- Дали ще се опитате днес или след седмица, все същото е - смятате да й сторите зло по някое време в бъдещето. Защо да не се отърве от вас още сега, преди да се превърнете в сериозна заплаха?
- Все някаква граница има тая нейна дарба - възрази Индианеца. - Щом съм още жив, значи не съм стъпил в опасната територия.
- Може би чака именно този момент - да дойдете пеша там - предположи младежът.
- Може и така да е. Но не ми се вярва. Ако замисълът да я очистя стигаше, за да я предизвикам, или вече щеше да ме е пречукала, или ще прати някой друг да свърши работата. Можеше да го направи поне десетина пъти, откакто стъпих на Хадес. Нещо ми подсказва, че тя или вижда само пряката заплаха за живота си, или е толкова самонадеяна, че не й пука, докато се наложи да премахне опасността. Така или иначе - заключи Двете пера с неприятна усмивка, - пак трябва да науча къде е, за да я застраша.
- Но как дори ще припарите до човек, който предвижда бъдещето?
Индианеца се засмя по-весело.
- Като му дойде времето, ти пръв ще разбереш.
- Господине, изглежда не изпитвате никакви съмнения във възможностите си.
- Това ми е занаятът и съм дяволски добър в него. - Двете пера погледна през прозореца. - Намали скоростта и спри до оня висок камък вдясно. - Щом Брусар изпълни нареждането, той откачи картата от таблото. Трепна, когато страшната жега го блъсна в лицето. Направи няколко крачки и се обърна към шофьора си. - Тук е доста по-твърдо. Отбий встрани и скрий колата зад камъка. Ако някой мине по пътя, изобщо няма да те забележи.
Брусар кимна, а Индианеца се закатери по скалите. Не забелязваше нищо необичайно, но картата показваше, че Домо не е помръднал през последните няколко минути, значи все нещо бе скрито в този пущинак.
Измина около седемстотин метра между острите камъни, преди да зърне първата сграда. Приличаше на лилава пирамида със страни, дълги около шест метра. Двете пера отново не се учуди, че нямаше видими врати и прозорци. Погледна картата - до Вриеф Домо оставаха още осемстотин метра.
Напредваше бавно и предпазливо и най-сетне стигна до мястото. Не беше нужно да проверява по картата, за да разбере, че се е добрал до целта. Във вдлъбнатина под огромен зъбер бе скрито здание... Думата „палат" би му подхождала повече или пък „крепост" - само че и двете звучаха неуместно за конструкцията, заемаща площ колкото градски квартал на Куичанча.
Постройката бе някак неправилна, с множество стени и ръбове. Стените се издигаха право нагоре, а в съседство се спускаха рязко, без никакво разумно обяснение. Покривът представляваше хаотично съчетание от цветен кварц и лъскав метал. Път, покрит с пластмаса, която не се топеше под яростните слънчеви лъчи, водеше към великанска триъгълна порта и Двете пера предположи, че зад нея има гараж за множество возила. Тук-там се срещаха подобия на фонтани, само че от нито един не бликаше вода.
Зданието бе прекрасно замаскирано - заради околните отвесни скали и вдлъбнатината не беше възможно някой да го забележи отгоре, а назъбената каменна стена не позволяваше да се види и откъм пътя. Само на едно място шофьорите можеха да отбият в тесния проход между две скали и да поемат по пластмасовата настилка.
Шестима Сини дяволи обикаляха района по странно заплетени маршрути. Наглед не носеха оръжие и Индианеца не знаеше дали са стражи, постоянни обитатели на грамадната постройка или просто изпълняваха някаква толкова чудата задача, че той дори не се опита да я проумее.
Картата сякаш побесня и Двете пера се уплаши да не започне и да писука, затова побърза да я изключи. Носеше превръзката на лявото си око. Жадуваше да се отърве от нея, за да огледа добре околността, но се опасяваше, че Тридесет и две ще запише картината и ще открие експерт, способен да установи мястото по особеностите на скалите. Не бе положил толкова усилия да намери леговището на Оракула само за да предаде любезно информацията на онзи гад и цялата му служба.
Приклекна в сянката на надвиснал ръб и прекара следващите десет минути в разучаване на района. Направи холографски запис с миниатюрната камера, която носеше. Накрая усети, че започва да се обезводнява опасно от жегата, и се оттегли внимателно, без да доближава никъде пътя. След време се върна при колата, която Брусар бе скрил грижливо.
- Божичко, страшна пещ е навън! - изпъшка Индианеца, когато се свлече на седалката.
Наслаждаваше се на хладния въздух в кабината.
- Хората не са създадени за подобен климат - съгласи се шофьорът. - Понякога си мисля, че и на Сините дяволи им е неприятен. - Той се поколеба, но не сдържа любопитството си: - Намерихте ли я?
- Така ми се струва.
- Така ви се струва ли? - озадачено повтори младежът.
- Не я видях с очите си, но ще бъда слисан, ако не я открия там.
- Измислихте ли как да влезете?
- Още има да мъдрувам.
- Сега какво ще правим?
Индианеца отметна ръце назад, сплете пръсти на тила си и затвори очи.
- Сега се връщаме в Куичанча и чакаме.
- Какво ще чакаме?
- Каквото и да е - невъзмутимо отвърна Двете пера. - Да бъде прехвърлена една сума. Да се появи Свирача. Оракула да направи поредната грешка.
- Поредната ли?
Индианеца кимна.
- Трябваше да ме убие днес. Нямах оръжие и отидох там пеша, не можех да пробягам и десет разкрача под това слънце... Да, не е всесилна. Не вижда достатъчно далеч в бъдещето, за да проумее, че следващия път ще се върна да я убия.
- Все още не ми е ясно как ще го направите - каза Брусар, докато изкарваше колата на пътя и поемаше обратно към Куичанча.
Двете пера се усмихна блажено.
- И на нея не й е ясно.
- А имате ли план?
- Няма нужда да питаш.
- Бихте ли го споделил с мен?
- Всичко ще ти кажа в подходящия момент.
- А ако аз науча замисъла, няма ли и Оракула да го узнае?
- Твърде вероятно е.
- Значи ще може да ви попречи.
Индианеца клатеше глава.
- И да знае, с нищо няма да си помогне.
- Не ви разбирам.
- Както и тя - ухили се убиецът. - Почти ми дожаля за нея.


Лира Принт
Майк Резник
Оракула
Предишна глава Начало Следваща глава