Майк Резник

Оракула

5

- Ето това е мястото - обяви Джин, когато излязоха от колата и тръгнаха към овехтялата сграда.
- И какво представлява?- попита Чандлър.
- Ами наричат го „Чаша със сънища".
- Значи е свърталище на наркомани?
- Да. Хирурга се отбива тук през два-три дни.
- Странно.
- Защо?
- Професионалистите обикновено не се тровят с дроги - обясни Свирача. - Размътват главата и притъпяват реакциите.
- А, Хирурга не е от ония, дето дъвчат семена. Но мнозина от клиентите му са точно такива. Минава насам само по работа.
Застанаха пред входа, Джин произнесе паролата и се усмихна към камерата над вратата. След секунда пред тях се изпречиха двама мускулести мъжаги.
- Джин, кого водиш? - попита единият.
- Това е новият ми шеф. Лично гарантирам за него.
Пазачът се обърна към Чандлър.
- Име?
- Джошуа Чандлър.
- Къде си отседнал?
- В „Сук". Това е пансион в западната част на...
- Знам къде е - прекъсна го мъжът. - С какво се занимаваш?
- Турист съм.
Пазачът се усмихна.
- Много оригинално. - Протегна ръка. - Двеста кредита. И още двеста за твоя шофьор.
Свирача му даде парите.
- Сега можем ли да влезем?
- Веднага щом оставиш оръжията си при нас.
- А Хирурга оставя ли своите? - възпротиви се Чандлър.
- Приятел, каквото Хирурга прави, си е негова работа. Ако не ни предадеш оръжията си, ще трябва да ти ги взема насила.
Пазачът стисна демонстративно дръжката на лазерния си пистолет.
- Държите се неразумно - кротко промълви Свирача.
Гласът му накара мъжа срещу него да се поколебае.
- Или ги остави, или няма да влезеш - промърмори нерешително.
- Не ги убивай! - побърза да се намеси Джин. - За това им плащат.
- Ако някой се прости с живота тук, няма да сме ние - най-после проговори вторият пазач.
- Не знаеш с кого се заяждаш - толкова убедено изрече Джин, че и вторият изведнъж се обърка.
Никой не помръдна още няколко секунди. После Чандлър извади пистолета и ножа си и ги подаде на двамата мъже.
- Да влизаме - каза на шофьора си, когато сърдитите и смутени пазачи се дръпнаха настрани.
Минаха по дълъг, зле осветен коридор, покрай много заключени врати. Въздухът бе наситен със сладникаво гадната воня на палип - предпочитан от една извънземна раса наркотик, който и хората пушеха със старомодни наргилета.
Една от вратите беше открехната и Чандлър надникна в стаята. Четири жени се бяха проснали над пода върху въздушни възглавници. Не можа да познае дали са пушили или са си били някаква инжекция, но три от тях изглеждаха изпаднали в пълно вцепенение. Лицето на четвъртата се гърчеше мъчително, тя забеляза Свирача и протегна към него трепереща ръка. Чандлър я изгледа с погнуса и отмина.
Влязоха в просторен салон. Не се виждаха нито кресла, нито дивани, само множество големи възглавници, нахвърляни по пода. Единадесет мъже и осем жени седяха или лежаха на тях, някои на групички, други сами. Повечето имаха унесен вид като след поредната силна доза, други пък бяха напрегнати, все още в очакване наркотикът да им подейства. Двама-трима явно скучаеха. По стените бяха наредени димариамски динамични графики - триизмерни изображения на концентрични окръжности и заплетени линии, които сякаш пулсираха от скрита енергия и хипнотизираха зрителя.
Джин се закова на място и настръхна.
- Къде е той? - тихо попита Чандлър.
- Виждаш ли двамата, дето си шепнат в ъгъла?
Шофьорът кимна към плешив закръглен мъж в одеяние от син сатен и жилав дребосък с кок на главата и орлов нос, който носеше скъпа бяла туника.
- Виждам ги.
- Дебелакът е Омар Триполи. Освен че е банкер, притежава два нощни клуба в антареанския квартал. Ниският е Хирурга.
- На пръв поглед не е нищо особено - отбеляза Свирача.
- Гробищата са пълни с трупове на хора, които казваха същото.
Чандлър се загледа в прочутия местен убиец, после се обърна към Джин.
- Чакай ме тук.
- Сигурно е въоръжен - прошепна шофьорът.
- Просто прави каквото ти казах.
Свирача застана до Омар Триполи.
- Нямаме нужда от още събеседници - заяви Хирурга, без да го погледне.
- Знам.
- Тогава се махни.
Чандлър нито помръдна, нито каза нещо повече.
Накрая Хирурга бе принуден да вдигне глава към него. Изправи се.
- Май са ти запушени ушите, а?
- Не чух нищо смислено - увери го Чандлър.
- Приятелю, излагаш се на сериозна опасност - предупреди го Омар Триполи.
- Но не по-сериозна от опасността, на която се излагате вие, господин Триполи.
- За какво говорите? - неспокойно попита дебелакът.
- Нима Хирурга не ви е казал?! - възкликна Свирача с престорена изненада.
- Какво трябваше да ми каже?
- Че тази вечер ще напусне Порт Маракеш и ще си избере друг занаят. На ваше място не бих му платил дори един кредит.
- Стига! - изръмжа Хирурга. - Кой си ти, по дяволите?
- Твоят наследник тук. - Чандлър помълча секунда-две. - Струва ми се, че ако побързаш, ще успееш да се качиш в кораба за Байндър Х.
- Корави са ти топките, господинчо, признавам - изсъска убиецът. - Ама не знам ще ти хареса ли да ги гледаш как падат на пода.
- Спести си заплахите - спокойно го посъветва Чандлър. - Няма да стреснеш нито господин Триполи, нито мен.
С недоловимо от окото движение Хирурга измъкна нож с твърде неприятно назъбено острие.
- Ще ми кажеш ли кой си или да те накълцам, за да ти видя документите?
- Нямам нищо против да ти кажа. Фамилията ми е Чандлър.
- Нищо не съм чувал за тебе.
- Това е само едно от имената ми. Някои хора ме наричат Свирача.
Очите на Хирурга се разшириха, но той нито прибра ножа, нито отстъпи.
- Все още можеш да си тръгнеш - каза Чандлър. - Всъщност ако ми предадеш клиентелата си, дори ще ти платя билета.
- Ха, мислиш да ме купиш с едно билетче? - изсмя се дрезгаво противникът му.
- Е, не се надявам особено. Но поне ти предложих възможността да избереш живота.
- Аз пък имам друго предложение за тебе! - изчегърта гласът на Хирурга.
Ножът прелетя от едната му ръка в другата и той скочи напред.
Чандлър сграбчи лявата му китка, извъртя се, за да избегне острието, после с невероятна бързина нанесе три удара по гръкляна, в слабините и накрая по носа му - отдолу нагоре, така че вкара хрущяла и костите в мозъка. Хирурга беше мъртъв още преди да се свлече на пода. Свирача взе ножа и го пусна в един от многото си джобове. Всичко свърши светкавично, повечето хора в салона дори нямаха време да се уплашат.
Чандлър се обърна към Триполи.
- Моментът и мястото не са особено подходящи да се споразумеем - изрече с непоклатимо хладнокръвие. - Ще се свържа с вас утре или вдругиден. Ще се убедите, че цените ми са твърде умерени при качеството на предлаганите от мен услуги. Вече можете да съобщите на приятелите си, че Свирача се е настанил в града.
Прекрачи трупа на доскорошното местно страшилище, без да обръща внимание на смаяните погледи.
- Да си вървим - каза на Джин.
Върнаха се по дългия коридор, пазачите върнаха оръжията на Чандлър, двамата се качиха в колата и се отдалечиха от „Чаша със сънища", преди някой да се е опомнил и да е съобщил за убийството.
- Свирач, върховно представление изнесе! - бърбореше Джин с ликуващия глас на момченце, срещнало някой от спортните си кумири. - Страхотен беше!
- Да, показах на какво съм способен... Беше необходим урок, макар и излишно кървав.
- Излишно ли? - учуди се шофьорът. - Но защо?
- Бях принуден да убия човек, когото не познавам и който с нищо не ме застрашаваше. Той не ми беше враг. А според тебе не е ли жалко, че стана така?
- В никакъв случай!
- За щастие нямаш моите умения в премахването на хора - отбеляза Чандлър.
- Сред наемните убийци май са се появили особняци - развеселено подхвърли Джин.
- Не беше убийство - сериозно го поправи Свирача. - Извърших екзекуция.
- Както щеш го наричай, ама оня гад пак си е мъртъв. Сега накъде сме?
- Върни ме в „Сук" - нареди работодателят. - Свърших предостатъчно работа за една сутрин. Ще почета малко, после ще дремна.
- Само това ли?
- Неприятно ми е, че се наложи да го убия - повтори Чандлър, вече раздразнен. - Но нямам намерение да участвам в помена.
- Ще се учудя, ако някой жали за него... - проточи Джин. - Между другото, властите ще те потърсят. Не ни се бъркат много, ако се пречукваме помежду си, но поне ще те извикат за разпит, колкото да отбият номера.
- Беше самозащита - заяви Свирача. - Имам поне десетина свидетели.
- Вярно - потвърди шофьорът и се поколеба. - Ще искаш ли да те чакам пред „Сук"?
- Свободен си за следващите няколко часа. Искам да обиколиш кръчмите и да разкажеш на хората какво се случи. - Чандлър подаде на Джин две банкноти. - И понеже от приказки ти се отваря мощна глътка, гледай да не прежаднееш.
- С удоволствие ще се погрижа за жаждата си. И без това оня дребен мръсник ми беше неприятен.
- Той просто си вършеше работата - промърмори Свирача. - Отсега нататък аз ще го заместя.
- Е, както казват, ти си героят на деня - окуражи го шофьорът. - До утре сутрин целият скапан град ще знае, че си отседнал задълго тук.
- А кога ще се разчуе на другите спътници?
- Преди тук да е притъмняло.
Чандлър искаше да го попита дали новината ще стигне и до Хадес, но се въздържа. Изнесе цялото представление за един-единствен зрител, и без това добре осведомен кой е новодошлият. Би се учудил, ако онази загадъчна жена не научи за станалото, преди той да е влязъл в пансиона. Постъпката беше напълно логична за човек с неговия занаят - или се издигаш лека-полека, или предизвикваш главатаря и му отнемаш територията... стига да си достатъчно бърз и силен. Досега не показа никакъв интерес към Хадес, не попита за Оракула. Бе дошъл в Порт Маракеш да се занимава със собствените си работи, вече разполагаше и със сговорчиви клиенти. Ясно и правдоподобно.
Когато колата спря пред „Сук", Чандлър си напомни кисело, че само едно нещо не беше толкова ясно - дали жената щеше да се хване на въдицата.

6

---

Полицията не позволи на Чандлър да си дремне на воля. Отведоха го в местния участък, за да запишат показанията му за смъртта на Хирурга. Той остана с убеждението, че пазителите на реда си вършат работата само за протокола и че поредният труп на наемен убиец ни най-малко не ги притеснява. Щом се убедиха, че свидетелите потвърждават единодушно неговата версия, полицаите го пуснаха да си върви, като преди това му напомниха равнодушно да не престъпва закона по време на престоя си в Порт Маракеш.
Джин вече го чакаше пред „Сук".
- Май си имал интересна компания - каза, когато патрулната кола се отдалечи.
- Не се опитаха да ми създават проблеми.
- Ако не се бояха от началството, можеше и да ти забодат някой медал на ревера. Хирурга не беше сред любимците на града.
- И аз няма да съм сред тях, когато започна да приемам поръчки от клиентите му.
- Така си е. Е, ченгетата все пак се отърваха от едно познато зло, а ти още не си се развихрил.
- Внушиха ми недвусмислено, че няма да ме закачат, стига да не очистя когото не трябва.
- Горе-долу е вярно.
- Значи - продължи Чандлър, - докато се ориентирам малко по-добре в обстановката, не е зле да се разшетам по другите спътници и Хадес.
- Ще ти помогна - увери го Джин. - Знам на кого да пошепна две-три думи.
- Благодаря за предложението, но май не бих искал животът ми да зависи от твоята кадърност.
- Добре де - сви рамене шофьорът. - Твоя воля. Но по-добре забрави за Хадес. На планетата едва ли има и хиляда човека.
- Следователно са високопоставени, важни личности - възрази Свирача. - Може да се окаже, че някой желае смъртта на друг от тях.
- Забрави го - убедено повтори Джин. - Откакто Оракула се намести там, проклетата планета стана истинска крепост.
- Какъв е този Оракул? Някой от Сините дяволи?
Шофьорът поклати глава.
- Разправят, че е жена. Не знам дали е вярно. С почти никого не се среща.
- А защо една жена ще предпочете да живее на Хадес?
- И аз не знам.
- Нека се изразя по-точно - щом Сините дяволи мразят нашата раса, защо са пуснали при себе си една жена?
- Че кой да ти каже? - небрежно отвърна Джин. - Не ми пука за политиката.
- Политика ли?
- Е, може и да не е политика. Каквото ще да е, не засяга трите спътника. На мен ми стига да ни оставят на мира.
- Хъм, все пак е любопитно - промърмори Чандлър. - Една жена да живее там... И защо ли я наричат Оракула? Няма ли си истинско име?
- Не питаш когото трябва.
- А няма ли начин да разбереш?
- Не съм се и сещал за това... Само че и да науча нещо, няма да ти е от полза.
- Защо?
- Първо, никой няма да ти позволи да кацнеш на Хадес. Второ, Оракула и Сините дяволи не се занимават с нас. Трето, все се случва някой да дойде на един от спътниците и да разпитва излишно за нея. И един ден изчезва. Сигурен съм, че ти харесва да си жив, а пък на мен ми харесва да имам работа. Затова нека се захванем с клиентите на Хирурга.
- Все пак виж какво можеш да научиш.
- Защо тая жена изведнъж ти влезе в главата?
- Досега не съм срещал човек, когото да наричат Оракул. Току-виж, ми каже на кой номер да заложа при следващата игра на рулетка.
- Доста повече пари ще спечелиш, ако си вършиш работата, без да си рискуваш живота заради нея.
- Нима тази жена убива?
- Свирач, нищо сигурно не знам за Оракула - разсърди се Джин. - Обаче ми е ясно, че Сините дяволи ще те очистят, ако опиташ да кацнеш на Хадес без тяхно съгласие.
- Май е време Демокрацията да се намеси тук - отбеляза Чандлър.
- И ние това чакаме, ама засега няма никаква надежда да ни обърнат внимание. - Шофьорът помълча нерешително. - Имаш ли нещо против да поговорим за друго?
- Нервен си.
- Който дрънка прекалено за Оракула, често пропада вдън земя - промърмори Джин. - На мен си ми харесва тук.
Свирача вдигна рамене.
- Не е чак толкова страшно. Стана ми интересно. Но наистина е време да се замислим за по-важни неща.
- Например?
- Например за вечерята. Дай ми няколко минути да се преоблека, после ще ме заведеш в най-добрия ресторант на града. Ще пратим сметката на господин Триполи.
- Чухте ли се вече с него?
- И това ще стане - каза Чандлър без сянка на съмнение. - Той има проблем, а аз вече му доказах, че ще го реша по-добре от Хирурга. Скоро ще се върна.
Свирача се качи в стаята си, мина набързо през сухия душ, обръсна се и облече вечерен сив костюм, скроен грижливо, за да прикрие три пистолета - лазерен, звуков и стрелящ с куршуми. Освежен и доста гладен, той влезе във въздушния асансьор и се спусна меко във фоайето.
- Е? - попита, когато влезе в колата. - Къде ще отидем?
- Ти ще отидеш в „Зеленият диамант" - поправи го шофьорът. - Аз ще си харча парите по по-подходящи за мен места... Но ако искаш, мога да ти намеря компаньонка.
- Друг път.
Джин сви рамене и подкара по здрачните улици.
- Това ми се струва познато - обади се Чандлър, когато навлязоха в твърде мърляв район. - Да не е Платиновия квартал?
- Не е зле за човек, който е минал само веднъж оттук.
- Наистина ли ме караш към най-добрия ресторант в града? - усъмни се Свирача.
- Това е частен клуб - обясни шофьорът. - Няма значение как изглежда отвън. Просто не искат да влизат случайни хора.
- А аз как ще вляза?
Джин се засмя.
- Мълвата вече е плъзнала. Никой няма да те спре.
- Дано си прав. Не обичам да изпадам в неловко положение.
- Довери ми се.
Шофьорът спря пред полусрутено здание. На прозорците бяха заковани дъски, стените имаха крещяща нужда от боя или поне малко вар, а на вратата, за разлика от повечето съседни къщи, нямаше изкусна дърворезба.
- Ето, пристигнахме.
- Шегуваш ли се?
- Свирач, това е „Зеленият диамант". Просто влез вътре.
- Няма ли някаква парола?
- Виж какво, ако не искаш да вечеряш тук, ще ти избера друго място.
- Не. Вече сме тук, а аз прегладнях.
Чандлър излезе от колата, но след миг се обърна.
- Искам те тук след два часа.
- Добре. Ако излезеш по-рано, ще бъда във „Върколака". На две пресечки оттук е, на север.
Колата се скри зад ъгъла, а Чандлър застана пред входа. Едва сега забеляза сложното заключващо устройство, управлявано от компютър. Имаше и две камери за триизмерни изображения, добре замаскирани в сенчести ниши.
Изчака половин минута и тъкмо да почука, ключалката изщрака и вратата се прибра безшумно в стената.
Пъргав нисък човек в зелена униформа стоеше на няколко крачки от него във фоайе с формата на диамант.
- Добър вечер, господин Чандлър - каза вежливо. - Ще вечеряте ли или търсите развлечения?
- Първо едното, после другото.
Щом влезе, вратата се плъзна на мястото си.
- Вашата маса е сервирана - съобщи мъжът, обърна се и тръгна към многолюдната зала.
- Един момент.
- Да? - веднага се отзова мъжът.
- Как разбрахте, че ще дойда тази вечер?
- Не бяхме уведомени.
- А защо сте подготвили маса за мен?
- Всеки посетител има собствена маса. Тази принадлежеше на вашия... ъ-ъ... предшественик. Никой друг не може да седне там.
- Разбирам. Името ви?
- Чарлз.
- Добре, Чарлз. Заведете ме до моята маса.
- Благодаря ви, господине.
Чарлз тръгна отново към залата.
Чандлър влезе след него в просторна зала с блестящ зелен под и оформен като призма таван, в който светлината от невидими лампи се пречупваше в многоцветни меки оттенъци. Залата бе разделена на около четиридесет ниши като по-малки диаманти, с високи три метра прегради. Навсякъде се виждаха изкуствени зелени диаманти - в стените, под прозрачния под, по елегантните униформи на персонала. Дори фонтанът в средата приличаше на диамант.
Чарлз заведе Чандлър при неговата маса и изведнъж гостът се почувства толкова уютно, че забрави колко голяма е залата. Настани се на облицования със скъпа кожа диван. След миг пред него стоеше сервитьор, който изреди менюто за тази вечер, без да се задъха.
Чандлър си поръча салата от зеленчуци, каквито отглеждаха на Порт Самарканд, и генетично изменени стриди в крем-сос.
- Да, господине. А ще желаете ли за аперитив малко от нашето чудесно алфардско бренди? Тази сутрин получихме нова партида.
- По-късно.
- Както желаете, господине.
- Между другото, Омар Триполи тук ли е?
- Не, господине.
- Ако дойде, кажете му, че искам да говоря с него.
- Разбира се.
- Уведомете ме и ако някой друг ме потърси.
Сервитьорът кимна и изчезна след миг, а Чандлър се зае да разглежда онази част от залата, която можеше да види от своята ниша. Четирима музиканти застанаха до фонтана и се заеха да изпълнят струнен квартет от някакъв известен композитор. Макар и да не бяха блестящи, мелодията все пак действаше умиротворяващо. Руса сервитьорка докара количка с предястия при масата на Чандлър. Той тъкмо направи избора си и салатата му също беше поднесена.
Загледа се безучастно в чинията си, опитвайки се да определи що за странни зеленчуци имаше вътре... и изведнъж забеляза нещо нередно. Сигурно му помогна ъгълът, под който падаше светлината, или пък тъмният фон на самата салата, но видя нещо мъничко да блести ярко.
Порови с вилицата предпазливо и я вдигна по-близо до очите си.
Парченце стъкло.
Отстрани зеленикаво листо и намери още едно парче.
И още едно.
Седеше неподвижно, взрян в чинията. Опитваше се да претегли мислено всички вероятни обяснения.
Някой е знаел, че точно днес ще вечеря в „Зеленият диамант". Но дори Джин не подозираше за това, преди Чандлър да се върне от разпита в полицията. Разбира се, шофьорът е имал време да съобщи някому, докато работодателят му се преобличаше. Чандлър обаче не допускаше точно Джин да го е насадил. Вече бе видял какво може Свирача и едва ли би поискал да отговори на неудобните му въпроси, ако оживее след вечерта в ресторанта.
Трябваше да е друг човек - не е било нужно да му се съобщава, просто защото е знаел.
Чандлър стигна до единственото неизбежно заключение - Оракула наистина е Пенелопа Бейли.
Сега се налагаше да потърси отговора на по-труден въпрос - защо в чинията имаше стъкло вместо много по-сигурната и незабележима отрова? Ако онази жена е предвидила, че той ще дойде в ресторанта, сигурно е знаела предварително, че Свирача ще намери стъклото, преди да хапне от салатата. Предупреждение ли беше или все пак дарбата й имаше граници? Ледения му каза, че още като малко момиче тя виждала ясно всички възможни заплахи за самата нея, а Чандлър беше много по-опасен жив. Дали се опитваше да манипулира постъпките му или просто не беше всесилна?
Не му достигаше информация, за да си отговори, затова се зае с по-неотложния въпрос - кой в „Зеления диамант" бе опитал да го убие?
Вторачи се в Чарлз, който беше на десетина метра и в момента водеше възрастна двойка към масата им. Възможно е да е той... Потърси с поглед сервитьора, обслужващ масата му, но не го откри. Още една възможност. Но не му се вярваше - славата му бе стигнала до ресторанта, преди да влезе тук, а погълнатото стъкло не би го убило мигновено. И двамата щяха да се сетят, че ще има достатъчно време да ги очисти, преди парченцата да разкъсат червата му.
Тогава кой е? Помисли още малко и махна с ръка на Чарлз.
- Да, господин Чандлър?
- Бих искал да разгледам вашата кухня.
- Разбира се. Много се гордеем с кухнята си. Ако дойдете утре сутринта, ще ви я покажа с удоволствие.
- Искам да я видя веднага.
- Господин Чандлър, боя се, че това е невъзможно. Сега е най-натовареният период от денонощието за работещите там.
- Чарлз, това не е молба.
Разпоредителят примигна, когато Чандлър пъхна дясната си ръка в джоба на сакото.
- Сигурен ли сте, господине? - попита смутено.
- Напълно.
- Мога ли да ви попитам за причината?
- Можеш, но ще е безполезно. - Свирача се изправи решително. - Да вървим.
- Моля ви да не правите нищо, което би разтревожило клиентите ни.
- Ти прави същото и няма да имаме никакви неприятности - посъветва го Чандлър.
Минаха по къс широк коридор и спряха пред входа на кухнята.
- Желаете ли да вляза с вас, господин Чандлър?
- Не е необходимо.
Разпоредителят се обърна и понечи да се върне в залата.
- Чарлз... - обади се Чандлър зад гърба му.
- Да?
- Дали има нещо вярно в подозрението ми, че ще извикаш веднага или полицията, или някой бияч?
- В никакъв случай, господине.
- Чарлз, изобщо не те бива за лъжец. Но искам да запомниш две неща.
- Моля?
- Ако ми пратиш бияч, ще го убия. А ако извикаш полицията, ще обвиня „Зеленият диамант" в опит за убийство.
- Какво говорите?! - изфъфли Чарлз с искрена изненада.
- Някой се е престарал със съставките на салатата ми - обясни Свирача. - Щом не искаш да привличаш нежелано внимание, бъди така добър да не пипаш чинията.
Разпоредителят го зяпна, после се върна тихо в залата.
Когато Чандлър пристъпи към вратата, тя незабавно се прибра в стената и му позволи да огледа цялата кухня. Имаше какви ли не фурни, скари, плотове, хладилници. Шест мъже и жени и двама лодинити, всички в зелени работни дрехи, грижливо приготвяха храната, подреждаха я старателно по чиниите и блюдата, които после поставяха на подносите, за да ги вземат запъхтените сервитьори. Никой не погледна натрапника.
След миг видя каквото очакваше.
Мъж и Син дявол влязоха откъм странично помещение, понесли по пет-шест чинии със салати. Мъжът забеляза Чандлър, хвърли му изпълнен с любопитство поглед и продължи към широка маса.
Синият дявол се взря в него за секунда, пусна чиниите на пода и се втурна обратно към помещението.
Свирача прекоси тичешком кухнята, без да чува крясъците на готвачите. Извънземният вече не беше в стаята, но отсрещната врата тъкмо се затваряше.
Чандлър се хвърли към нея и след миг се озова на слабо осветена уличка зад ресторанта. Синият дявол изчезна зад близкия ъгъл. Веднага затича след него и на следващата пресечка вече бе скъсил наполовина разстоянието помежду им.
Съществото се скри отново зад следващия завой. Свирача го последва, но попадна неочаквано в задънена улица. Стоеше срещу сляпата стена на голяма сграда, а Синият дявол не се виждаше никъде.
Спря веднага, извади звуковия си пистолет и огледа мястото. Нито по стената отпред, нито по зданията от двете страни се виждаха врати или отвори, където би могло да се скрие същество с размерите на Син дявол. Липсваха и прозорци.
Върна се в началото на уличката и се опита да познае как Синият дявол е изчезнал за петте секунди преднина, които имаше.
След малко отразената от Порт Самарканд светлина огря уличката и Чандлър забеляза капака на шахта само на три метра от себе си.
Съществото едва ли е могло да вдигне капака и да се спусне за пет секунди... но ако се е погрижило предварително, капакът е бил отворен, трябвало е само да скочи в дупката и да го дръпне.
Свирача сви вежди. Какво му бе казал Джин? Имало тунели под Платиновия квартал. Помисли дали да не отскочи до „Върколака" и да поиска от шофьора да му бъде водач, но не знаеше дали през това време Синият дявол ще остане под земята. А Чандлър искаше отговори на въпросите си, при това незабавно.
Щом взе решението, отмести капака и с пистолет в ръка се гмурна в хаоса на криволичещите проходи под Платиновия квартал.

Майк Резник

Оракула