39

Въоръжена, Зия беше по-уверена, но не и спокойна. Не можеше да се опомни от бъркотията със Силк. Не й помагаше и фактът, че не знаеше кой й пречи да се махне от Земята. Дългото умуване я убеди, че си няма работа със Службата за сигурност. Онези щяха да стоварят тук стотина-двеста агенти, направо да пометат всичко с устройства, които различаваха и песъчинка на плажа. И дъждът изобщо нямаше да смути усилията им.
Гръмотевиците отекваха някъде далеч, вече ръмеше ситен дъждец.
Не, който и да им се противопоставяше, не беше от тукашните майстори на занаята.
Кой тогава?
Значи и други са научили какво е въплъщавал в себе си Спаклър. Агенти, решили да извлекат лична облага от информацията? Някой медик от карантината, натъкнал се на резултатите от тестовете, които е направила убитата партньорка на Силк, и е проумял какво означават?
Изтри лицето си и се наведе да мине под надвиснал клон. Естествено беше, че се мъчи да разгадае тайната, но едва ли имаше значение. Никой не би успял да открие Спаклър, тя си свърши работата, сега искаше само да се прибере вкъщи.
И да отведе Силк със себе си.
Направо й беше влязъл под кожата, нямаше спор. Не знаеше докъде ще стигнат, как ще продължи или ще свърши, обаче жадуваше да научи. Може и да не отърват кожата, но не тя ще му отнеме живота. Не беше способна на това, както и той не би мръднал пръст да й посегне.
Адски нелепо. Не "обичам те", а "не мога да те убия". Не звучеше никак романтично и все пак означаваше нещо...
Той спря пред нея.
- Остават двеста метра до базата.
- Ясно. Нека сега аз да вървя отпред. Старай се да ме следваш съвсем тихо.
- Не.
- Как тъй "не"?
- Ти имаш по-мощно и далекобойно оръжие. Аз ще вървя отпред, а ти ще ме прикриваш.
Прав беше и тя му го каза. Силк продължи към базата.

Облаците вече се разнасяха, макар до базата все още да не достигаше много слънчева светлина. Кинг се понамести в калта и провери пушката за трети път. Да лежи в тази гадост насред тропическа джунгла в никакъв случай не влизаше в плановете му, но човек прави, каквото трябва... А и бъдещите агенти на сигурността се освобождаваха насила от гнусливостта си още в първите седмици на обучението. Отхапа от намерения шоколад, после надигна прозрачното шише с минерална вода. Пак му се пикаеше, но като се сетеше какво му навлече тази естествена нужда още в началото на неговите злощастия, реши да търпи. Щеше да остане на тази позиция колкото е необходимо.

Зия изпълзя до Силк. Погледна накъдето й сочеше.
Четирима лежаха в калта. Носеха полувоенни дрехи, дори и жената. Бяха абсолютно неподвижни. До тях се виждаха доста поизбледнели в дъжда кървави петна.
Още трупове.
- Кой?... - започна Силк.
- Не знам. Моите хора не биха се облекли така, нали се преструваха на учени? Значи са от противниците.
- А кой ги е убил?
- Ето ти го и въпроса на деня. Не се сещам. Може само да са вързали моите хора, а онези са се освободили и са ги довършили.
- Сериозно ли говориш?
Тя си подъвка долната устна.
- Не. Мисля, че и нашите са в същото състояние като тези тук.
- Кой тогава?
- Де да знам! Току-виж, е някой незнаен играч, когото още не сме зървали.
Силк врътна глава притеснен. Ама че говна им се натресоха...
- Значи действаме според хипотезата, че в базата има някой, настроен крайно недружелюбно към нас. И е много пъргав, като гледам как се е разправил с четирима.
- И как точно действаме?
- Търсим го. Много, ама много предпазливо.

Зия престана да се чуди какво става тук. Най-важното беше да се измъкнат от този ад. Аварийното корабче трябваше да е настанено в най-голямата сграда... ако още беше в базата. Значи тя и Силк се промъкват в хангара, включват двигателите и се разкарват по дяволите, без да ги пречука онзи, който бе разчистил терена наоколо.
Къде би се спотаила, ако беше на негово място? Допускаше, че и той се е досетил за предназначението на уж безобидния самолет.
Постарал се е да вижда входовете. В сградата имаше два и тя би залостила единия, за да се занимава само с другия. Който и да отиде първо при блокираната врата, ще бъде принуден да заобиколи или да вдигне страхотен шум, докато я разбива.
Е, къде беше първокласната ложа за зрители?
Запълзя пред Силк, готова да стреля за частица от секундата. Още беше достатъчно сумрачно, за да вижда мятащата се по земята червена точица на лазерния прицел.
Храстите стигаха само на няколко крачки от задната врата на хангара. Зия показа с жест на Силк да не мърда повече и мина пет метра по-напред.
След няколко минути й се струваше, че наблизо няма никой друг. Върна се по корем при Силк.
- Никого не виждам.
- Добре. А сега?
- Отивам и се опитвам да отворя.
Той завъртя глава.
- Няма да стане. Трябва да отида аз.
- Моля те, не се прави на герой точно сега. По-опитна съм от теб.
- Признавам. Но това пушкало в ръцете ти може да гръмне осем пъти поред, а с арбалета пускам стрелата и чакам да ме очистят. Пак е по-добре ти да ме прикриваш.
- Съгласна съм. Върви.
Силк стигна до последните храсти, надигна се на ръце и притича на подскоци към вратата. Сграбчи дръжката на механичната ключалка и я натисна, но направената да се отваря навътре врата не поддаде. Върна се тичешком и се просна върху мократа пръст.
- Заключено или залостено.
Правилно. Никой не се опита да стреля по Силк, значи непознатият враг се бе погрижил за този вход. Ако само е заключил, би могла да разбие ключалката с няколко изстрела. Ще се вмъкнат бързо и ще бъдат в корабчето, преди онзи отвън да направи нещо.
Само че докато двигателите загреят до пълна мощност, вероятно ще загазят като прасе пред клане. Малкият орбитален апарат едва ли е брониран и няколко куршума стигат да го превърнат в купчина никому ненужен боклук. Ами ако вратата е залостена или барикадирана с варел пластобетон или нещо още по-тежко? Само ще вдигнат олелия и ще предупредят противника, че му идват на гости.
Не биваше. Оставаше да заобиколят към предния вход.
Обясни плана на Силк и той кимна безмълвно.
Започнаха да се промъкват встрани от хангара.

Кинг се извъртя на хълбок, отвори цепката на панталона си и започна да пикае. Късата тъмножълта струя се губеше в близката локва. От дърветата още капеше достатъчно шумно, за да се изгуби напълно допълнителният звук, дори ако някой се ослушваше наблизо. Свърши, доволно си нагласи панталона и пак легна по корем, стиснал пушката.
Веднага му стана по-добре.
Слънцето вече надничаше през облаците, пищната зеленина лъщеше и сияеше на светлината. Ама че богато на живот местенце! Дори зловещо с неизтребимостта си...
Нещо прошумоля вляво и зад него.
Кинг затаи дъх и наостри докрай слуха си, за да чуе какво ще последва. Ах, защо нямаше подръка някакви усилватели или поне бинокъл с поляризирани лещи, или пък инфрачервен сензор!
Пак съвсем слаб шум.
Последните капки от небето ли? Или е откъснал се лист, а може би някое животинче освобождава от падналата шума дупката на леговището си?
Да, вероятно. Или човек, опитващ се да стигне по-незабележимо до целта си. Промъква се към неговата позиция.
Внезапната увереност подтикна безпрекословно Кинг да се премести. Изпълзя изпод храста на границата на разчистената площадка. Отначало запълзя, после се изправи и затича приведен. Бързината сега беше най-важна. Трябваше веднага да си намери по-сигурно място. Но къде?

- Чу ли?
- Да. Някой се движи в гъсталака пред нас. Ще се опитаме да му минем отстрани. Ти заобиколи отдясно, отдалечи се на десет метра, после тръгни натам. И внимавай да не ме нанижеш на стрелата вместо него.
Силк понечи да запълзи, но се подвоуми.
- Какво има?
- Внимавай, моля те. Не искам да ти се случи нищо лошо.
Тя се усмихна.
- Същото важи и за теб.
Поклати глава след него. Е, вече беше по-добре от "Не искам да те убия", нали? Направо обяснение във вечна и безсмъртна любов.
В момента това също не й помагаше да се държи като хладнокръвна и непоколебима оперативна агентка. Писна й да пълзи в калта. Панталонът и ризата й подгизнаха, скъсаха се тук-там. Коленете я боляха, дланите й бяха издраскани. Искаше да цопне във вана с гореща вода, да има подръка бутилка отлежало вино и два-три часа, за да кисне и да пие. Само че първо трябваше да оживее.
Когато стигна до края на гората, намери къде беше лежал доскоро врагът. Бе оставил ясен отпечатък от тялото си в меката пръст - явно беше висок и тежък. Наоколо витаеше някакъв амонячен дъх. Онзи сигурно се е изпикал наблизо и както й вървеше напоследък, тя непременно щеше да мине оттам.
- Зия? - обади се Силк с хрипкав шепот.
Видя го да я доближава, почти наврял лице в земята.
- Изчезнал е. Трябва да ни е чул и се е пръждосал.
Той се излегна до нея и смръщи нос.
- Уф...
- Какво става?
- Май току-що пропълзях през локвичка пикня.
Тя се засмя беззвучно.
- Хайде, да го намерим. Сигурно се е върнал в базата.
- Как тъй?
- Не навлезе в джунглата покрай нас, а не вярвам да е минал през онези гъсти тръни вдясно.
Зия се подаде между клонките на храста и погледна наляво. Нищо. Силк тъкмо се преместваше към нея, когато тя се озърна надясно и видя прегърбения мъж, подтичващ на около седемдесет метра от нея.
- Ето го! - промърмори тя и се прицели.
Във възбудата забрави, че не бива да вдига шум. Онзи несъмнено я чу, защото се метна в кълбо напред към дърветата още докато тя натискаше спусъка. Разнесе се приглушен гръм, но куршумът само изрови дълбока канавка на мястото, където беше мъжът преди секунда.
- Мамка му! Изтървах го!
- Зарежи го - натърти Силк. - Да влезем в хангара. Ти пусни двигателите, а аз ще пазя на вратата.
- Правилно! Идеята си я бива.
Втурнаха се към най-голямата сграда.

Кинг се остави страхът да мине през него като студена тръпка, после го забрави. Стреляха по него, но му се размина на метър-два. Нищо не успяха да му направят, те обаче имаха свободен достъп до хангара. Трябваше да се върне на място, откъдето да ги спре!
Пак се претърколи напред, пое си дъх и се втурна през откритото пространство. Претича настрани и се скри зад една от по-малките сгради, без да зърне двамата.
Отново напълни дробовете си, задържа въздуха и продължи навътре в базата. Веднъж се подхлъзна в калта, но се задържа на крака и се мушна в сянката на следващата постройка. До нея беше хангарът.
Подаде глава с намерение да надзърне за половин секунда, не повече. Тъкмо се дърпаше и в ъгъла на зданието се удари стрела, отскочи и се заби до перата в калта на пет-шест крачки от него.
Дяволите го взели!
Кинг се обърна и затича към дясната страна на постройката. Ще заобиколи и ще излезе в гръб на Силк с неговото отвратително оръжие!

Силк видя как главата на мъжа се показа на около четиридесет метра и натисна спусъка на арбалета. Твърде късно.
Дръпна с все сила лостчето за опъване на тетива и нагласи нова стрела. Опря приклада в рамото си и затърси с поглед мишената. Къде ли се дяна онзи?
- Зия, той пак се примъкна насам, какво ровичкаш още?
- Пултът за управление е блокиран с код!
Силк реши да не се разсейва повече. От врага нямаше и помен. Да не му се промъква в гръб?
Погледна зад ъгъла. Мъжагата спринтираше през площадката.
- Падна ли ми, мръснико!
Направи крачка встрани и вдигна арбалета.
Онзи го видя и... Мамка им на всички богове, пак беше същият, когото уж надупчи със сачми в Ел Ей! Както си бягаше, започна да го полива с куршуми. Силк различи четири почти слели се трясъка. Отскочи към стената, целият покрит с пръски кал. Следващият куршум изрови бразда в лятата плоча на сградата и го поръси с трошки.
Още метър...
Не знаеше точно кой поред изстрел го улучи в крака. Олюля се, но се метна към укритието. Шибана работа!
През разкъсания плат на крачола видя, че раната кърви обилно, но бе извадил късмет - дълбока драскотина, едва засегнала мускула. Три пръста наляво и нямаше да има бедрена кост.
- Силк!
- Добре съм, но той е по-наблизо. Побързай!

Зия идея си нямаше що за код са използвали. Отчаяно набра стандартното "преебан".
Холоекранът сякаш разцъфна пред нея и в него се плъзнаха слоевете данни за всички системи на апарата.
Кучи синове, замалко да я довършат...
- Гласов контрол!
- На линия.
- Спешна подготовка за излитане.
- Процесът започнат. Две минути до включването на двигателите.
- Силк, още две минути!
- Ясно!

Дали някой от набързо изстреляните куршуми улучи Силк? Това би го улеснило, но не можеше да разчита на случайно попадение.
Чу могъщото ръмжене на предстартовото включване, после шумът на двигателите изтъня и стана по-напрегнат. Проклетницата се готвеше за излитане! Предполагаше, че ако надупчи корпуса, докато корабчето се издига, все ще успее го свали с непоправима повреда, но така би затрил онези двамата, а му бяха нужни живи. Трябваше да ги забави някак, за да намери позиция, от която да ги спре, без да ги ликвидира.
- Силк! - кресна с пълно гърло.
Веднага се премести вдясно и се показа откъм другия ъгъл на постройката до хангара.

Силк чу онзи да вика името му. След миг гласът се разнесе от друго място.
- Силк, трябва да си поговорим!
Той претича от другата страна на широката врата и надникна. Не видя никого.
- Кой си ти бе, да ти го начукам?
- Името ми нищо няма да ти подскаже. Но аз те познавам и знам всичко за шпионката от Нова Земя, която е с теб! Можем да се споразумеем!
Макар голям и тежък, този мъжага се местеше много пъргаво...
- Залисвай го с приказки - обади се Зия.
Дръпна се от ъгъла и погледна в хангара. Тя бе подала глава през отворения илюминатор встрани от креслото на пилота.
- За какво споразумение ми дрънкаш? - изкрещя Силк.
- За най-обикновено разбирателство между делови хора. Знаеш ли с каква информация разполага шпионката?
Пак е отишъл другаде...
- Знам.
- Тези сведения струват милиони! Можем да си поделим парите. Както и да се възползваме от тайната! Няма ли да ти хареса да живееш вечно?
- Ти не си от Службата за сигурност.
- Да, вече не работя за тях.
- Какво искаш всъщност?
- Ще ми предоставиш тази аусвелтерка. В замяна те оставям жив и делим поравно всякакви облаги от сделката. Ще успеем да се спогодим и с властите. Големите суми са чудесен мехлем за раздразнителни бюрократи.
Господи, този говори като преподавател в колеж! "Разбирателство", "предоставиш", "раздразнителни"...
Изведнъж още едно прозрение го изгори отвътре и Силк го избълва, преди да помисли:
- Ти уби Мак, нали?
В тишината се чуваше само сърдитият вой на кораба.
- Ах, ти, изрод смахнат!
- Беше печално недоразумение, за което много съжалявам.
"Още не знаеш как ще съжаляваш!"
Силк изскочи иззад хангара и затича озверял към сградата, откъдето се чуваше гласът на едрия.

- Ей, Силк, готови сме! Идвай!
Сред стените на хангара шумът беше доста силен, но би трябвало да я чуе.
- Силк, побързай, можем да излитаме!
Никакъв отговор. Зия сграбчи пушката и побърза към изхода. Надникна предпазливо. Къде ли се беше дянал?

Кинг чу забързаното жвакане в калта. Поклати глава. Силк идваше. Трябваше да отрече ролята си в смъртта на лекарката. Но защо? В края на краищата агентката щеше да бъде много по-ценна пленница, нали? Не му бяха нужни и двамата.
Захвърли пушката и извади пистолета със стреличките. Силк щеше да изскочи само на два-три метра пред него и дългото оръжие можеше да го въвлече в неприятности. Пистолетът беше по-подходящ.
Но шумът от стъпките спря изведнъж.
Жалко, този мъж май не беше чак такъв идиот. Кинг се обърна и тръгна да заобикаля зданието.

Силк успя да спре преди ъгъла. Понесе се натам от ярост, но вече можеше да прецени колко нищожен е шансът за успешен изстрел с арбалета, преди якият мръсник да му пръсне мозъка. Не се боеше от него, но и не му се умираше. Искаше да уреди с този гад твърде голямата сметка помежду им.
Наложи си да внимава и смени посоката. Бе изтърсил част от стрелите по пътя насам. Имаше една на арбалета и две затъкнати под колана с остриетата нагоре. Сигурен беше, че ако се прицели, ще му стигне и първата, но два допълнителни шанса не бяха като седем или осем...
А защо да не застреля в гръб врага си?
Хрумването изобщо не го притесни.

Зия видя следите на Силк в калта и тръгна по тях. Водеха към сградата до хангара. Държеше пушката така, че да се прицели за частица от секундата. Дали да не извика на Силк? Нямаше да е много умно, ако сама издаде на мъжагата къде е.
Слънцето вече изсушаваше земята, обаче още имаше кални петна и локви. Тя се постара да стъпва безшумно.

Боговете май пак проявяваха любопитство към сблъсъка. Кинг сви зад ъгъла в мига, когато и Силк изфуча отсреща. Деляха ги само десетина метра.
Кинг приклекна в стрелкова поза и насочи пистолета с двете си ръце...

Силк видя едрия, хванал дръжката на оръжието си с две ръце. И още веднъж зрението му се превърна в тунел, мудното време му показваше само пистолета, който щеше да го убие. И държащите го ръце. Мъжът зад тези ръце сякаш избледня и се стопи във въздуха.
Той натисна спусъка на арбалета...

Зия изскочи зад гърба му и видя как Силк стреля по мъжагата, който пък бе насочил пистолет към него. А Силк й пречеше да се прицели...

Стрелата прониза ръцете му. Проби опакото на лявата му длан, както бе хванала дясната, мина между костите и отряза дясното му кутре с почти хирургическа точност, после се заби в мускула до китката.
Изрева от бяс, без да усеща болката. Опита се да натисне спусъка, но показалецът не му се подчиняваше. Помъчи се да раздели ръцете си, само че стрелата ги бе приковала. Отново нададе вой и се напъна с все сила, напрягайки раменете си, и най-сетне острието изскочи от дясната му ръка заедно с парче от мускула и сухожилието. Изтърва безсилно пистолета, а стрелата остана в лявата му длан. Зяпна я. Беше като насън, без никаква болка, но виждаше колко дълго ще трябва да се лекува. И гневът му избухна като бомба. Хвърли се към онзи, който се осмели да му стори това...

Силк примигна, когато раненият изрева като звяр и се втурна към него. Неловко стисна една от стрелите в колана си. Изпусна я. Нямаше време за другата, преди страшният в яростта си враг да го връхлети...

- Силк, залегни!
Видя го как мигновено се просна по лице в калта. Вече бе притиснала приклада на пушката към дясното си рамо. Точицата на лазерния прицел се спря върху гръдната кост на противника, но той се подхлъзна. Куршумът проникна близо до едната му ключица. Мъжагата се стовари на земята и рядката кал плисна като гейзер около него. Плъзна се по лице и спря на сантиметри от Силк, който вече се надигаше...

Силк се опря на длани и колене, озова се лице в лице с едрия мъж. Имаше идеално кръгла дупка вдясно под шията, очите му бяха затворени. Зия докопа мръсника...
- Силк, ранен ли си?
Тя притича до него.
- Май нищо ми няма.
И двамата се озърнаха към поваления враг.
- Този път ти му видя сметката - промълви Силк.

Кинг беше смъртно ранен. Съзнаваше, че умира - куршумът се бе пръснал, поразявайки важни органи, може би белите дробове и сърцето. Усещаше как животът се изцежда от него. Загуби надпреварата и беше време да плати цената на провала. Яростта му обаче отказваше да стихне.
Още не е победен!
Имаше две оръжия - стрелата в лявата си ръка и пистолетчето в чорапа. Щеше да си осигури придружители в пътешествието, от което няма връщане.
Убийците му стояха над него. А му оставаха само няколко секунди...
И се раздвижи с остатъците жизненост, разпалени от отчаяното желание за мъст. Хвърли се напред и замахна с лявата ръка, острието на стрелата се заби в бедрото на жената. Добър удар...
Тя се стъписа и изтърва пушката, отстъпи крачка назад...
Добре, сега пистолета...
Вкопчи се в дръжката. Оръжието беше заредено, помнеше това. Натисни със средния пръст. Стреляй, докато ти свършат патроните, убий ги...

Зия видя завъртането на малката цев, нямаше време да се наведе за пушката. От гърдите й се изтръгна свирепо безсловесно ръмжене...

Арбалетът на Силк лежеше в калта. А едрият мъж направи нещо на Зия, нарани я, както бе постъпил с Мак. Как искаше да се разправи с него! Имаше само половин секунда да измисли нещо. Кога да вдигне арбалета, да опъне тетивата, да сложи последната стрела?...
Но докато черното пистолетче се завърташе към него, Силк се сети, че изобщо не му е нужен арбалет.
Хвърли се върху мъжа, а оръжието изгърмя веднъж, втори път, трети, нещо прогори крака му, друг куршум се плъзна по кожата на ребрата му, но вече падаше върху врага си...
Замахна, стиснал стрелата. По-първобитно не можеше да бъде. Това животно застраши живота му, застраши неговата самка! А той имаше остра пръчка в ръката си. Заби я яростно в окото на животното и прониза мозъка му.
Опасният звяр изрева още веднъж, сгърчи се... и умря.
Така и не научи името му, но видя с огромна радост тази смърт.
Най-сетне!

40

---

Отделиха няколко минути да се превържат - Зия имаше рана на крака, Силк и на двата. После изкараха корабчето от хангара под яркото слънце. Над труповете наоколо вече бръмчаха рояци разнообразни насекоми. При бързия оглед на другите три сгради намериха още мъртъвци - агентите на Нова Земя.
Силк се чувстваше преуморен, когато закрачи до Зия към ръмжащата машина.
- Слушай, ти можеш да останеш тук, ако искаш. Никой на моя свят не знае нищо за теб.
Той спря, хвана я за раменете и я обърна към себе си.
- Е, да, но цели глутници на тази планета знаят прекалено много за мен. Пак ли искаш да се отървеш от мен?
- Не. Само... само исках да ти кажа, че ако...
- Шът. - Той докосна устните й с пръст. - Знам.
- Какво знаеш?
- И аз не искам да те убия.
Тя се засмя.
- Ама че сме двойчица...
- Така си е. Хайде, защо не ме повозиш в този реактивен сандък? И ми разкажи всичко за новия свят, в който ще се заселя.
- Сигурен ли си?
Той изпусна шумно въздуха от гърдите си.
- Не, нищичко не ми е ясно. Но дяволите да ме вземат, ако не предпочитам да съм жив с теб, отколкото да ме пъхнат в "мозъчната смърт" тук.
- Силк, много те бива да ласкаеш жените.
Сега беше негов ред да се ухили. Хвана я за ръката и пак тръгнаха към корабчето. Не знаеше какво му предстои, но в никакъв случай нямаше да скучае.