31

Каква ли беше точната височина на дърветата, чудеше се Силк. Естествено, не ги виждаше в мрака, но сензорите на реактивната птичка ги откриха. Компютърът обаче му даваше съвсем приблизителна оценка за височината - плюс-минус пет метра, а така числото май ставаше опасно голямо. Мамка му...
Зия не се събуждаше. Изпъшкваше понякога, накрая цялата се обля в пот, но не реагираше на никакви дразнители. Първото кацане в Баха мина без премеждия. Самолетът рулира в края на пистата, двама мъже пристигнаха с малко камионче, напълниха резервоарите и отпрашиха, без да промълвят нито дума. Единият само вдигна палец - пожелание за лек път.
Силк замалко да се разтресе от страх, когато зави отново към пистата и пусна програмата за излитане, но само си изпокъса нервите за нищо. Всичко мина безупречно.
Втория път се приземиха в Куепос, Коста Рика, повтори се почти същата процедура. Който и да наглеждаше малките затънтени летища, знаеше добре, че трябва да си гледа неговата работа, без да си пъха носа в чуждата. Силк се почувства като в шоу с призраци.
Но вече бяха близо до екватора, скоро щяха да навлязат във въздушното пространство на Колумбия, а самолетът се бе снишил само на десетина метра над вълните, същински морски ястреб, търсещ риба. Пяната се виждаше дори на слабото звездно сияние в небето. Пред тях на брега имаше дървета, на стотина километра навътре - планини, а след още хиляда и двеста се намираше Ика.
Ако програмата на металния хищник не предвиждаше скорошно набиране на височина, щяха да се разбият в гората. А дори да отрежат мимоходом няколко клонки по върховете, отървавайки се невредими, после щяха да се пръснат като локвичка мастило в подножията на Андите.
Колкото и слабоват пилот да беше Силк, не можеше да влоши положението още повече. Усети как по бузите му се стичат капки пот, когато протегна плахо ръце към бутона за изключване на автопилота...
Самолетът започна да се издига внезапно, но гладко. Мина поне на петнайсетина метра над най-високите дървета. Силк изведнъж прозря, че Зия нарочно е въвела такива указания за полета - искала е да избегне радарите. Значи крилатото возило щеше да се носи плътно над повърхността, да набира височина или да се снижава според релефа.
Стига да не е сгафила в някоя пагубна дреболия...
- Как върви?
Ако не се бе вързал с ремъците към креслото, сигурно щеше да си пукне черепа в тавана на кабината.
- Ох!
Зия го гледаше, облегнала се до вратата. Той побърза да се освободи от ремъците и се надигна.
- По-добре ли си?
- Случвало се е и повече да се радвам на живота, но като гледам, ще оцелея. Задълго ли се отнесох?
- Станаха седем часа. Ударих ти една доза адреналин.
- Вероятно е помогнал. Къде сме?
- Над Колумбия. Току-що навлязохме.
- Добре.
- Радвам се, че това те успокоява. Значи ще можеш да ми отговориш на няколко въпроса.
Тя опря ръка на рамото му, промъкна се и седна на пилотското кресло.
- Както искаш, но ми дай една минутка да проверя състоянието на самолета. Не си го пренастройвал, нали?
- Не съм.
- Спаклър къде е?
- Сега го вкусват рибите, както е гарниран с отрова.
- И половин победа е по-добра от никаква... - Тя докосна няколко бутона, прочете данните на холоекрана и кимна. - Имаше ли трудности при презареждането?
- Никакви. Дори не поискаха дума да разменят с мен. И двата пъти останахме на земята не повече от десет минути.
Тя се завъртя с креслото и вдигна поглед към него.
- Чудесно. Няма ли да седнеш? - посочи му второто кресло.
- Не. Схванах се вече.
- Май ще е по-добре да седнеш, да не ти се подкосят краката.
- Значи гадна работа, а?
- Боя се, че е така.
И той се настани в креслото.

Щом се убеди, че изчерпа възможностите си, Кинг отново се замечта за могъществото, което някога беше в ръцете му като служител от сигурността. Ако Силк не бе махнал предавателя от тялото си - и стига още да се намираше някъде на планетата - спътниците щяха да го открият за секунди.
Затова сега чакаше пред малък блок с апартаменти на Сънсет Бийч. Прозорците имаха изглед към залива. Тънката пясъчна ивица дори в този ноемврийски ден беше изпъстрена с хора, непознаващи страха от рак на кожата - мнозина дори не се мажеха с УВ-блокери. Възрастта на сградата личеше по леко проядените от соления влажен въздух стени, но пък такава охранителна система обикновено се срещаше само в много по-съвременни постройки. В такива ненатрапчиви местенца предпочитаха да живеят агентите от сигурността.
Седеше в колата, все още преобразен в чернокож, и наблюдаваше неуморно. Ако не грешеше, Мартин Пиърс не се бе преселил другаде. Разбира се, не обитаваше апартамента си под това име, а сегашната му самоличност се оказа недостъпна с обичайните средства като указатели и справочници. Но Кинг смяташе Пиърс за човек с твърде закоравели навици и трябваше да е още тук... при условие, че и досега е между живите. В такъв случай непременно продължаваше да работи в сигурността. Упорит и старателен, макар и лишен от въображение и амбиции. Задоволяваше се със средното си равнище в обработката на информация. Още преди петнайсетина години не проявяваше никакво желание да се раздели с уютното си местенце пред компютрите.
Въздъхна. Пиърс се бе издигнал до желаното от него положение и от този момент нататък просто продължаваше по инерция. Сега трябваше да е на около петдесет и ако не е бил осенен от внезапно увлечение по пластичната хирургия и тежките тренировки, сигурно още беше възпълен, плешив и - меко казано - грозноват. Кинг не се съмняваше, че ще го познае от пръв поглед.
Този човек можеше да влезе по всяко време в специалната мрежа, а достъпът до спътниците беше част от задълженията му. Вероятно го правеше дори от дома си.
Млада жена с къса коса и само по тънка ивичка плат на слабините си се плъзна на ролери по тротоара край колата. Кинг я изгледа, а тя се отблъсна поне метър и половина нагоре, изпъна крака в широк шпагат и отново стъпи ловко на гъвкавите си кънки. Малките й гърди подскочиха. Ухили му се и профуча нататък.
Той позяпа разсеяно голия й задник. Млада, пращяща от енергия и си въобразява, че ще живее вечно, дори никога няма да си ожули коленете с тези ролери...
Пак въздъхна. Животът си имаше хубавите страни, беше пълен обаче и с грозотия. Не му се искаше да стига дотук, предпочиташе да постигне целта си и без да пада до равнището на нищожество като Пиърс. И всяка погрешна стъпка можеше да му бъде последната - ако някой в сигурността стигнеше дори до най-лекото подозрение, че Кинг се е набъркал в тази история, преди да е приключил всичко и да държи в ръка скъпоценността, за да се пазари... Ще го изтрият от лицето на земята като файл с вчерашни новини. Надяваше се, че някоя по-сурова заплаха ще стигне, за да изтръгне нужната му информация от Пиърс, а после щеше по принуда да се отърве от човечето, за да не се разприказва. Жалко, но какво друго му оставаше? Събитията отново му се изплъзваха и лесни решения просто нямаше. Налагаше се да рискува. Вече загуби твърде много. Спаклър беше мъртъв, а агентката от Нова Земя и любовникът й му избягаха по въздуха. Вече са се отървали от тялото. Точно това би направил и той на нейно място. Досещаше се с каква задача са я изпратили тук - да прибере беглеца или да го очисти. А като не можа да се докопа поне до трупа, Кинг би получил несравнимо по-малко за сведенията си, без да представи друго неоспоримо доказателство. Затова беше задължително да хване шпионката и Силк. Ще ги накара да потвърдят откритието му и така може дори от руините на плановете си да извлече големи облаги. А част от него жадуваше залавянето им заради самата победа. На всяка крачка го изпреварваха - не защото бяха нещо изключително, а с късмет - и въпреки това се дразнеше. Време беше да си платят за хитрините.
Нисък, дебел и плешив мъж излезе от блока и се запъти към спирката на буса на близкия ъгъл.
Засменият Кинг отвори вратата на колата.

- Сигурно много си умувал, докато съм се излежавала отзад - подхвърли Зия.
Самолетът отново набираше височина. Гръмотевичната буря на север пръскаше достатъчно призрачна светлина, за да се различават в отблясъците назъбените върхове пред тях.
- Ами да, имаше за какво да мисля. Чудех се и дали да не те изхвърля заедно със Спаклър.
- И защо не го направи? - Той само вдигна рамене. - Добре де, кажи ми какво си измислил.
- За да знаеш как да нагласиш и този път лъжите си ли? Заври си ги отзад. Писна ми от твоите игрички. Мога да позная, че си от моята порода, защото и аз съм закоравял лъжец. Но защо да не си поиграем с истината, ей така, за разнообразие?
- Е, убеди ли се, че не е много забавно да си от баламите?
Силк я изгледа стръвнишки.
- Убедих се. - Не се стърпя, защото му беше омръзнало да го смята за глупак. - Все едно, аз ще започна. Според мен мястото на Спаклър изобщо не е било на Земята. Някак се е спасил от вашия свят, Земя-2, и е офейкал по-надалеч. Знаел е, че ще го подгоните, затова е побързал да се махне и от карантината.
Млъкна и впи поглед в нея. Поредната мълния освети лицето й. Не можа да познае какво си мислеше в момента.
- Продължавай.
- На теб са възложили задачата да го върнеш. Не работиш в Службата за сигурност на Земята, а за конкуренцията от Нова Земя.
Зия кимна.
- Подценила съм те. Досетлив си. Друго има ли?
Силк усети как червата му се сгърчиха на топка. Тя си призна...
- Имало е нещо твърде чудато около Спаклър. И Мак се е натъкнала на тази особеност. Не е заразна болест и не е очевидно, но тя едва ли се е затруднила да го надуши, защото беше много способна. И тайната е била толкова важна, че Мак умря заради нея. - Силк изпусна на пресекулки въздуха от дробовете си. - Трябва да знам - ти замесена ли си в убийството й?
Зия решително завъртя глава.
- Не. И Спаклър не е виновен. Не знам какъв беше онзи едрият, но не пипаше твърдо и решително като вашата Служба за сигурност. Някакъв допълнителен играч. Не ми побира главата и как е научил за значението на Спаклър. Може би от Мак, а може да я е убил, защото е отказала да сподели с него каквото е знаела. Нашите хора нямат нищо общо със смъртта й.
Чак сега Силк осъзна, че стиска юмруци до побеляване на ставите. Полека отпусна пръстите си. Не искаше Зия да е виновна.
- Както и да го премятам наум, трябва да е нещо генетично - продължи той. - И е незаконно според забраните в Генетичната конвенция.
Изведнъж си спомни разговора в суборбиталната совалка, докато летяха към Лос Анджелис.
- Не е за вярване, но изглежда Спаклър е представлявал някакво подобрение на "базовия модел", както се изрази ти.
Силк се вторачи в Зия.
Този път гърмът отекна само секунда-две след светкавицата - бяха по-близо до бурята. По прозрачните обтекаеми плочи на кабината капките очертаваха стремителни следи, които изчезваха след миг.
- По-добре да заобиколим този хаос - промърмори жената. - Пръстите й заиграха по пулта. След малко тя изрече замислено: - Не е зле първо да ти кажа, че не би трябвало да правя това. Никой от моя занаят не споделя повече от минимално необходимото.
- Разбирам те напълно. И моята работа е подобна. Но вече сам стигнах до най-същественото, нали? А останалото заслужих да чуя, защото май съм загазил по-зле и от теб.
- Ами така си е, като си помисля - кимна Зия. - И си могъл да ме пратиш за компания на Спаклър. - Замълча, а Силк чакаше търпеливо. - Прав си почти във всичко. Работя за Нова Земя и ме изпратиха да прибера Спаклър. Той беше учен в изследователския център, построен посред Гнилата пустош, за да е по-далеч от хорските очи. Не беше чак от ръководителите на проекта, но се занимаваше с важна част от него. Докато проектът напредваше с пълна пара, никой не се заяждаше със Спаклър за чудатите му занимания в свободното време. Щом постигнаха блестящ успех обаче, много тежки погледи се насочиха натам. И на нашата планета си имаме политици, сам знаеш как е... А Спаклър и неговите кучета не се вписваха в новата лъскава картинка. Имаше си цели девет, цял харем. Не му хареса да го разглеждат под микроскоп. Плю си на петите и взе, че стигна чак дотук. - Тя все още се колебаеше забележимо, но лицето на Силк излъчваше непреклонност. - Нашите големи клечки засега не искат противниците им от планетата-майка да знаят до какво са се докопали. Не мога да ти обясня точно как става, не ми достигат доста часове по химия. Порових където не биваше и запомних разни понятия: теломери и теломераза, сенстатини, ретровирусна неврохроматика, анемонови дестилати, дехидроепиандростерон и какви ли още не думички, с които само ще си изкълча езика. Нямам представа какво означават, мътните ги взели. Важното е, че учените откриха каквото търсеха.
- И какво е то?
Зия се взря напрегнато в очите му.
- Генетичната инфекция вече е успешна. Щом те обработят, не умираш... освен ако те премаже влак или се подхлъзнеш в банята и си сцепиш черепа в бидето. Остаряването спира, Силк. Наричат го хормон на вечността.
Той зяпна тъпо. О, не! Нищо чудно, че ги подгониха отвсякъде. Господи, Господи... Ако във всичко това имаше поне капчица истина, значи е най-великата скъпоценност в цялата галактика. Лекарство срещу старост. И вечен живот може би? Най-голямото вълшебство...
"Я ми кажи, умнико, как ще постъпят властите на Земята с всекиго, който е научил тайната, преди те да са я пипнали в хищните си лапички? Или дори след това?"
Той заклати глава.
- Е, значи сме си го набутали отзад, та чак до ушите.

32

---

Пиърс, безцветният работяга Пиърс посегна към оръжие, скрито под възглавничка на дивана! Дръпна я рязко с лявата си ръка, с дясната стисна дръжката на пистолета. Движеше се доста ловко и бързо, значи бе отработвал тази самозащита неведнъж насаме в апартамента си.
Кинг повече се стъписа и изуми, отколкото се уплаши, но не го подведоха отдавна отработените рефлекси. Простреля два пъти Пиърс с малкото си пистолетче. Все още използваше стрелички не от смъртоносната разновидност, шокът обаче поваляше жертвата мигновено.
Пиърс се килна настрани, почти успял да насочи оръжието си за стрелба. В тази игра "почти" не се броеше за точка.
Кинг погледа безпомощния противник, докато малко позакъснелият напор на адреналин се развихри из кръвта му.
Пиърс с пистолет в ръка. Това се казва изненада...
Въпреки всички несполуки скорошните изпитания отново бяха наточили уменията му до остротата на самурайски меч. Съзнанието му изобщо не очакваше такъв ход от Пиърс, но скритият в подсъзнанието воин не се бе оставил да го заблудят. Интересно наистина.
Кинг мина по скъпия персийски килим и приклекна до дивана. Разтвори пръстите на шишкото и взе металната играчка. Беше твърде стара, но явно поддържана с маниакално прилежание - тъмна стомана със синкав оттенък, костена дръжка на светлокафяви и пастелножълти ивици. От дясната страна бе гравиран ритащ с предните крака кон, имаше и надпис: "КОЛТ АВТОМАТИК. КАЛИБЪР 0.25".
Огледа добре оръжието, разпозна лостчето на предпазителя отзад на рамката, видя и копчето отляво зад спусъка. Натисна го. Пълнителят изскочи наполовина от дръжката. Извади патроните. Шест на брой, с гилзи от жълтеникав месинг и облечени в мътночервена мед куршуми със сини главички. Като историк познаваше повечето видове някогашни огнестрелни оръжия, но рядко бе имал възможността да държи в ръцете си някой екземпляр, защото отдавна бяха незаконни и притежаването им се наказваше извънредно сурово. Доколкото знаеше, пистолетчетата от този тип не представляваха мощни машини за убийство, а бяха последно средство за самозащита, пъхаха се лесно в джоб на панталон или дамска чантичка. Куршумите нямаха достатъчно пробивна сила, но пък миниатюрните сини полусфери на върха им май бяха някакво по-опасно подобрение...
Бутна пълнителя обратно и дръпна затвора, за да зареди. Определението "автоматичен" подвеждаше. Пиърс не би успял да направи нищо - трябвало е да държи оръжието под възглавницата в това състояние. Сигурно се е притеснявал от случаен изстрел.
Поклати глава, насочи цевта към слепоочието на Пиърс и натисна спусъка.
От трясъка на изстрела в затвореното помещение ушите му звъннаха болезнено. Цевта избълва и малко облаче сивкав дим с остра и сякаш разяждаща ноздрите миризма. Дребното пистолетче подскочи в ръката му, а празната гилза прелетя в дъга надясно. Любопитно...
От дупката в главата на Пиърс се стичаше червена струйка. Кинг тъкмо хвана китката му и слабичкият накъсан пулс изчезна напълно.
Той вдигна предпазителя и пъхна оръжието в джоба си.
Знае ли човек от какво ще има нужда?

Реактивната машина под наем за бързащи бизнесмени фучеше толкова ниско над земята, че ако в гората под тях имаше хора, сигурно сгушваха глави в раменете си от уплаха. Силк седеше в креслото до Зия и не откъсваше поглед от мрака навън.
А тя се опитваше да разнищи бъркотията в емоциите си. Приличаха й на разклатена смес от несъвместими съставки и си мислеше, че ако ги остави на спокойствие замалко, ще се слегнат и прояснят. Засега обаче се бореше със страховит коктейл от гняв, похот, тревога... и още нещо неуловимо. Край на проблемите със Спаклър, но какво да прави със Силк? В толкова напечено положение единственият разумен изход беше да се махне от планетата възможно най-скоро. А не биваше да го зарязва нехайно тук, след като той научи твърде много излишни неща.
Струваше й се немислимо да го вземе със себе си. Е, все щеше да изиграе някое убедително представление на шефовете у дома, за да не го тикнат доживот без присъда в някоя гнила килия или пък направо да го отведат в камерата за мозъчна смърт. Само че така рискуваше да се прости с кариерата си. "Ами то тръгна след мен, като се прибирах, може ли да си го задържа?" Много мила реплика в устата на петгодишно момиченце, натресло поредното коте на родителите си, но кой ще се довери на агентка, позволяваща си подобни усложнения?
"Зия Реландж ли? О, някога беше истинска фурия, ама си довлече момче за игрички след една операция. Сега се рови в архивите на участък "Омега" някъде из пустинята Лайбея, нали?"
Това я чакаше, освен ако измислят още по-забутана дупка специално за нея.
Ама че гнус...
Тогава какво й оставаше?
Стрелна с поглед потъналия в мислите си Силк. Не може да го вземе, не може и да го остави да изпее всичко пред първия, който го спипа. Има ли друг изход?
"Не е нужно да се питаш, нали?"
Зия изсъска безмълвно на вътрешния си глас. Не искам да го правя!
"Правилно, как ще затриеш такъв тъпкач! Отвори ти врата към непознати земи, а? Само че у дома гъмжи от корави чепове, пред които той изглежда като недорасляк. Има с кого да се забавляваш, щом започна да ти харесва. Пък и в тъмното всички са еднакви, не съм ли права?"
- Вече не вярвам и в това...
- Моля? Каза ли нещо?
Тя примигна. Приказваше си сама, без да се усети. Наистина се е омотала на възел...
- Нищо, мънкам си под носа.
- Колко остава, докато стигнем?
Тя погледна екрана.
- Малко повече от час.
Силк промълви невесело:
- А би трябвало да съм те намразил...
Сякаш някакво животинче се разшава в корема й и се помъчи да избяга, тя се вледени.
- ...но да пукна, ако пак не ми се иска да ти съдера дрехите и да те съсипя от чукане - още сега!
Зия съзнаваше много добре, че втурналата се по тялото й вълна от радост съвсем не е породена само от нагона. Не би могла да му се сърди, ако й обърнеше гръб след всичко, което му причини. А толкова й се искаше да я желае, дори...
"Не, само не си го помисляй!"
...дори да я обича.
- От хормоните е, няма от какво друго да е - промърмори Силк. - Само че...
- Само че какво?
Той поклати глава.
- И аз не знам вече.
Не можеше да крие истината от самата себе си. И той чувстваше същото. Не беше само заради секса.
Но това е ужасно! Ами ако тази магия - или каквито още натруфени имена са й лепнали - сериозно се е просмукала в тях? Веднъж прочете дълбокомислено твърдение, че много пътеки водели към върха на планината, защо някоя да не започва от разгорещеното боричкане в леглото и да свършва дявол знае къде? Без причина, ей така - просто се е случило?
Ама че гадост! Не е честно! Невъзможно е. Не може да се стовариш на главата на някого и изведнъж да хлътнеш по него.
Особено ако си принудена да го убиеш.
- Имаме още цял час - като в унес изрече Зия. - А компютърът си кара самолетчето и без да му се бъркаме.
Двамата протегнаха ръце едновременно.

Кинг успя навреме за суборбиталната совалка до Нов Амстердам, голям град на атлантическия бряг на Бразилия. Оттам можеше да се прехвърли с местна линия до Манаус, също голям град на хиляда километра югозападно, в Амазония. Естествено, данните от спътниците не позволяваха точно предвиждане къде ще свърши полетът на Силк, но елементарната триангулация на сигнала сочеше приблизително натам. Кинг знаеше колко гориво побират резервоарите на наетото самолетче - все някъде трябваше да кацне. Не забравяше, че има на разположение само няколко дни, за да се възползва от кодовете, които му даде Пиърс, после сигурността щеше да ги промени изцяло. Открият ли трупа, ще предположат, че всички достъпни на Пиърс тайни са били издадени. Насилствената смърт на някой от агентите винаги предизвикваше трескави усилия за подобряване на предпазните мерки.
Значи трябваше да открие Силк дотогава или поне да определи по-точно района. Колкото и обширна страна да беше Бразилия, вътрешността й далеч не беше претъпкана с хора като Лос Анджелис.
Първокласният салон постепенно се запълваше. Кинг се облегна в креслото си и премрежи поглед. През цялото време досега си мислеше или за финансовите облаги, или го тласкаше безсилната ярост, но всъщност се стремеше към съвсем друго. Награда, несравнимо по-ценна от парите и по-сладка от отмъщението.
Вечният живот.
Това щеше да е първото условие в пазарлъка му с онези, на които имаше намерение да предложи генетичното съкровище. Разполагаше с достатъчно неподправени знания за политиката и стигна до извода, че такова дълголетие не може да бъде направено изведнъж широко достъпно на Земята заради безбройните страшни проблеми, които щеше да породи. Обществото би потънало в истински кошмар наяве. Разруха на брака, тежки забрани върху раждането на деца, неизбежни още по-свирепи закони срещу всякакво насилие, иначе каква полза от безсмъртието, ако някой те пречука нехайно? И сега преждевременната смърт на хора, които с подходящи грижи можеха да доживеят до сто и двадесет години, се смяташе за трагедия. А ако ти предстоят хиляда, но те погубят още на петдесет? Ето това вече е трагедия...
По новите светове, чието население засега наброяваше милиони, проблемът нямаше да е толкова остър, и то задълго. Разбира се, все някога и там ще си имат главоболия, хората обаче рядко се притесняват какво ще ги мъчи след сто или петстотин години.
Включиха се двигателите на совалката. Кинг провери дали е нагласил правилно предпазните си ремъци. Щом хората станат практически безсмъртни, ще продължат ли да пътуват с подобни машини? Е, някои са си безразсъдни по природа и ще рискуват, но повечето ще ги отбягват. Статистическите шансове за злополука със совалка бяха малки. Но ако имаш цяла вечност пред себе си, не е ли по-благоразумно да се придвижваш от едно място на друго с малко по-сигурни средства? Да речем, бронирана кола или непотопяем кораб. Е, ще се влачиш дълго на големи разстояния и какво от това? Хората ще прахосват щедро времето си, защото ще го имат в изобилие. А животът ще стане твърде скъпоценен, за да го излагат глупаво на опасност.
Сети се за оръжията, които вече изпрати по експресната поща, за да си ги прибере след пристигането. Притежаването им отдавна се смяташе за тежко престъпление, а в бъдеще ще бъдат нещо обичайно присъди от сто-двеста години, ако просто те спипат с пистолет в ръка. А стрелбата с намерение да убиеш ще се превърне в чудовищно злодеяние.
Само че Кинг беше убеден в едно - властите няма да предложат на тълпите лекарството срещу старост, което Спаклър бе носил в себе си. Ще се помъчат да запазят тайната за благото на малоброен елит. Но толкова опасни знания непременно стават всеобщо достояние. Някой умен и изобретателен генетик или химик след време ще се натъкне на клинични данни за човек с новите усъвършенствани хромозоми, после бързичко ще ги възпроизведе. Дори да минат десетилетия, докато се случи, резултатът може да се предвиди отсега - разярените милиарди ще нададат такъв вой, че ще се разнесе през вакуума до другия край на галактиката.
Совалката се плъзна към началото на пистата. Кинг затвори очи.
"Нека пристигна цял и невредим - примоли се на онзи бог, който би си направил труда да го чуе. - Искам да доживея деня, когато ще се насладя на плодовете от усилията си. Дай ми само това и с радост ще ти построя храм. Нали и аз ще имам пред себе си толкова дълъг живот, че ще мога да се смятам за полубог..."