29

Силк сам не знаеше какво да очаква, щом стигнат да летището, но всъщност не ги сполетя нищо особено. Зия успя да забрави за малко мъчещата я рана и така прибра назад гънките на ризата си, че кървавото петънце да не се вижда. Поговори с жената на гишето за въздушни машини под наем, представи й всички необходими документи, уреди плащането наглед без никакви проблеми.
Върна се при изнервения Силк и каза:
- Готово, вече си имаме самолетче.
- Какво успя да измислиш, за да го уредиш?
- Че какво да измислям? Имам диплом на пилот, солидна кредитна линия и всъщност повече не ти е нужно, за да ти дадат малка машина. Разбира се, щом въведем плана на полета, ще трябва да почовъркаме компютъра, за да не издаде накъде сме се насочили, а и ще пробутаме някой и друг номер, когато прекосяваме граници. Но, общо взето, се отърваваме от всякакви затруднения, щом се издигнем във въздуха.
- А ти ще ми кажеш ли най-после истината?...
- Силк, вече ти...
- ...защото ако нямаш такова намерение, не мърдам оттук. Ще се предам на местната полиция, пък каквото ще да става. Зия, само преди четвърт час аз убих двама мъже.
Тя въздъхна, вперила в него малко премрежения си поглед.
- Добре, добре... Щом излетим, обещавам да ти обясня всичко до последната дреболия. Бива ли така? Ще...
Клепачите й трепнаха, олюля се. Той протегна ръце към нея разтревожен.
- Зия, какво ти е?
- Ами... Добре съм си, само ми прилоша за секунда. Хайде, нека сега измислим как да вкараме Спаклър по-незабележимо в самолета.
- Но защо?!
- Трябва непременно да изхвърлим трупа в океана, за да не го намерят никога.
- Пак те питам - защо?
- Моля те, щом се махнем оттук, всичко ще ти разкажа. Обещавам!
Силк усети топлината на ръката й и през ризата си.
- Този път няма да стане - озъби се неотстъпчиво. - Вярно, забавлявахме се чудесно, та чак затъпявах замалко, но не ми стига в момента. Или започваме да спазваме моите правила, или край на играта.
Тя се засмя уморено.
- Да знаеш, че започвам все повече да те харесвам. Съгласна съм. Чуй ме - ако Спаклър попадне жив или мъртъв в ръцете на противниците ни, ще научат нещо, което още не е добре да знаят. Дори да не ми вярваш за нищо друго, това поне е истина. Исках да го опазя жив, но и като труп е не по-малко опасен.
Силк изобщо не проумяваше какво се опитва да му каже. Но поне пред себе си признаваше, че никак не му допада идеята да се остави в ръцете на закона и да обяснява всички щуротии - шпиони, убийства, перверзни типове...
- Дадено. Само да не ми пробуташ поредната порция залъгалки, защото изчезвам.
- Споразумяхме се, значи...

Откровено казано, Зия се чувстваше като купчина кравешки говна. Разбира се, очакваше раната да я боли, но вече я налягаше слабост, започваше да я тресе, а главата й сякаш олекваше като надут балон с всяка минута. Случвало се бе да пострада и по-неприятно, без да изпадне в шок. Изведнъж й хрумна друго, твърде вероятно обяснение - може би малко количество от отровата все пак проникна в организма й. Съвсем мъничко, иначе вече щеше да е мъртва, обаче веществото, използвано в подобни куршуми, обикновено беше достатъчно мощно. Дори само няколко хиляди молекули създаваха сериозни проблеми на засегнатия.
Докато се връщаха към колата, тя обмисляше възможностите за избор. Както се опитваше да се справи със задачата си, нагазваше във все по-дълбока кал. Беше немислимо да отпраши обратно към някоя от другите планети по обичайния за всички начин. Разбира се, щом се отърве от трупа, вече няма чак такова значение дали ще си тръгне веднага от Земята, но спипат ли я, не биха й помогнали никакви психоблокади срещу химията, с която си служеха следователите от сигурността. А и земяните знаеха повече от когото и да било за изтезанията, затова паднеше ли им в ръчичките, щяха да я обелят като глава лук, докато от нея не остане нищо. Е, нямаше да научат толкова, колкото би им разкрил Спаклър, но щяха да потвърдят подозренията си.
Оставаше й последният спасителен изход, сигурен не повече от печалбата в лотария. Не успее ли - какво пък, сама ще свърши със себе си, за не я хванат тукашните симпатяги от занаята. Но ако се измъкне, все някак ще се оправдае пред големите клечки у дома. Не се съмняваше, че рано или късно земяните ще разкрият грижливо пазената тайна, но важното беше не тя да е причината за това...
Едва не се препъна на крачка от колата. Дали Силк би се справил със самолета? Тя можеше да програмира маршрута, да въведе кодовете за автоматично кацане на различните летища, където трябваше да заредят резервоарите - дребната машина не беше предназначена да прелети няколко хиляди километра без допълнително гориво. Беше принудена да му се довери, ако се почувства по-зле. Нямаше как да не му каже поне нещо, иначе щеше да се прости с него ей сега. Добре познаваше мъжете и виждаше, че е настръхнал от инат. А тя имаше нужда от него. Може би дори искаше да е до нея...
- Накъде? - попита той.
- Към хангар номер 30.
Силк подкара, но тя почти веднага го накара да спре до контейнер с отпадъци за рециклиране. Намериха достатъчно боклуци, за да покрият тялото на Спаклър, проснато на пода пред задната седалка. Може би купчината зацапана хартия изглеждаше странно, но не правеше същото впечатление като изстиващ труп.
А скучаещата жена в будката на пропускателния пункт се захласваше по глупотевините на холоекрана. Отдели им внимание само колкото да погледне квитанцията за наемане на самолета.
Зия сдържа истеричния си кикот. Щом всичко, свързано някак с работата й, беше толкова лесно, как се озова насред това блато?
Стигнаха до крилатото возило. Беше шестместна машина за бизнесмени с един-единствен двигател, монтиран към опашката. Дори без компютърната система за управление беше достъпна и за не чак толкова опитни пилоти. Зия би се справила и със затворени очи.
Намериха вътре одеяла. Увиха трупа в две от тях, изчакаха да няма никой наблизо и внесоха останките на Спаклър в самолета. Багажното отделение беше достатъчно голямо да побере тялото и позволяваше достъп откъм малкия пътнически салон. Щом дългият вързоп й се махна от очите, Зия се почувства по-добре.
Намери вътре и комплект за първа помощ, Силк й помогна да почисти раната и да сложи дезинфекцираща лепенка.
- Не съм си презаверявал скоро паспорта - изведнъж се сети той.
- Няма да хвъркаме по туристически маршрути. А и без това ще загазим, ако използваме твоя идентификационен код.
Той довърши превръзката. Зия много се надяваше да стигне, докато й се удаде случай да покаже раната на сведущ в медицината човек от нейния отбор.
- Добре. Сега да го раздвижим този звяр най-после.
Силк я последва към пилотската кабина.
Зия се настани на дясното кресло и пусна контролните тестове преди излитане.
- Версията гласи, че сме тръгнали на двуседмична почивка. Насочваме се към Денвър, после към Сейнт Луис, Ню Орлийнз и накрая - Маями. Правдоподобно е, защото всеки преход можем да извършим с горивото в резервоарите. Птичката е доста икономична.
- Но няма да се отбиваме в Маями - промърмори Силк.
Не прозвуча като въпрос.
- Няма. Ще полетим към... извинявай, би ли натиснал зеления светещ бутон пред теб... към Ика.
- Ийка ли? За пръв път чувам това име.
- Можеше да се очаква. Запетайка на картата - дребно градче край река със същото име в Бразилия, на стотина километра източно от границата с Колумбия. - Помисли си, че все пак е професионалистка, щом изреди всичко без запъване, а лаикът Силк дори не знаеше що за място е Ика. - Горе-долу по средата на остатъците от тропическите гори в Амазония.
- Чудничко леговище. Някаква кална рекичка насред джунглата. Защо отиваме точно там?
- Защото там можем да получим помощ от хора, на които имам доверие.
- Но какво се?...
- После, Силк. Нека първо излетим. Сега трябва да препипам компютъра, за да ни откара където искаме, но да съобщава на собствениците си, че сме се запътили накъдето им казахме.
- И това ли можеш да направиш?
- Нима си мислиш, че е много трудно?

Кинг не получаваше сигнал.
Вярно, обсегът на устройството не беше особено голям, а градското пространство наоколо просто звънеше от електронен шум, който винаги объркваше комуникациите. Затова в момента се осланяше на прастар и бавен метод за засичане - кръстосваш територията от север на юг или от изток на запад и се надяваш да уловиш сигнала. На компютъра щеше да му стигне и един-единствен път, за да определи къде се намира Силк.
Но успееше ли онзи да избяга от града, сериозността на затрудненията нарастваше неимоверно.
Кинг въздъхна. За кой ли път си въобрази, че контролира хода на събитията, и още веднъж, щом настъпи моментът за решителни действия, чу гадния смях на дъртата вещица, олицетворяваща в представите му злощастията. Имаше над какво да си поблъска главата. Всичко подсказваше пълен успех на нападението. А забърка още по-голяма каша. Да, късметът е щедър към някои, но спрямо други е твърде скъпернически настроен...
Спаклър беше мъртъв без никакво съмнение, освен ако шпионката е разполагала с противоотрова, каквато на Земята още не бяха открили. Не можеше да се е заблудил, че и самата тя беше улучена поне веднъж. Вероятно трябваше да я смята за премахната пречка. Значи оставаше само Силк. В непознат град, без помощници, преследван от Кинг и много по-могъщи сили... Докога би могъл да блуждае, преди да го заловят? Дори невероятна сполука като неговата все някога трябва да се изчерпи, нали? Непременно! Само трябваше Кинг да го открие, преди другите да са сторили това.
Имаше основание да допусне, че инфопаякът вече е осведомен колко скъпоценна е информацията, съдържаща се дори в трупа на Спаклър. Нали се погрижи да прибере и двете тела, после изчезна с наглед непостижима бързина. Когато Кинг се покатери на улицата, колата изобщо не се виждаше. И макар че самият той също не се забави, за да избегне може би фаталните разправии с полицията, още се чудеше как обектът бе успял да излезе от обсега на следящото устройство. Надяваше се отчаяно миниатюрният приемо-предавател да не е бил повреден по време на престрелката. Защото иначе се проваляше окончателно.
Тази мисъл като че се оказа достатъчна да раздвижи незнаен процес във Вселената и изведнъж прозвуча жадуваният сигнал.
Кинг се разсмя гръмогласно. "Благодаря ви за дребните добрини, богове, ако все пак ви има..." Беше справедливо да му помогнат, след като го измъчваха толкова дълго.
До картата светнаха точните координати. Мястото беше само на няколко километра. Превъзходно. Надпреварата още не е приключила.

- Това би трябвало да е достатъчно - въздъхна Зия. - Програмата на полета е заложена, компютърът ще ни прикрива и в момента сме девети на опашката за излитане. - Тя изви глава към Силк. - Между другото, ще можеш ли да пилотираш това самолетче?
- Не ми се вярва, макар много да ме бива с триизмерните симулатори.
- На какви си се упражнявал?
- Обикновени игри за съжаление. Познавам основните контролни системи, но никога досега не бях сядал в истинска пилотска кабина.
Зия вдигна рамене.
- Както съм го нагласила, май и шимпанзе не може да обърка нищо, но знам ли те какъв номер ще успееш да извъртиш...
- Непоклатимо доверие... - промърмори Силк и тя се усмихна бледичко. - Как си?
- Ами добре. Куршумът трябва все пак да е ръснал малко отрова, докато е минавал през мускула.
Той усети как го бодна лошо предчувствие.
- Има ли нещо, с което да ти помогна в момента?
- Не се сещам. Или ще ме довърши, или ще се оправя. Ако ритна камбаната, трябва да знаеш, че през повечето време ще летим над океана. Вържи нещо тежко на Спаклър и го пусни във водата, за да върви по дяволите и да не причинява повече главоболия. Като пристигнеш в Ика, кажи на моите хора какво е станало, те ще се оправят по-нататък.
Силк я зяпна.
- Смръзвам се, като те слушам...
Зия притисна по-плътно слушалката към ухото си, за да чуе съобщението на ръководителя на въздушното движение.
- Вече сме трети на опашката. - Чак сега си позволи да го погледне. - Май те е грижа какво ще ми се случи, а? Направо не те разбирам, Силк. На твое място щях да бълвам огън и жупел. Рискувам ти живота, разправям ти щуротии, в които няма как да повярваш, и макар да не съм за изхвърляне в леглото, би трябвало да ме пребиеш, без да ти мигне окото. А ти се тревожиш за мен, без дори да ме познаваш истински...
Млъкна, навъси се, сякаш се усети, че каза повече, отколкото искаше.
Той призна, че е права. Като си спомни само през какъв ад го прекара, имаше за какво да й забие два юмрука. Но чувствата му съвсем не бяха в черно и бяло. Ами да, по-страхотна мацка от нея не беше срещал. Но това не стигаше, за да забрави останалото. Имаше обаче и още нещо покрай секса, нещо... по-дълбоко в душата му.
Как ли да го нарече? Съвсем не приличаше на чувствата му към Мак, но и не свършваше с поредния извънредно приятен сеанс. Долавяше, че вече има някаква връзка между него и тази жена, и то доста сложна. Нямаше спор, че досега тя твърде успешно му съсипваше живота. Доскоро и в кошмар нямаше да му се присъни как ще бяга от Лос Анджелис с реактивен самолет в компанията на шпионка под прикритие, родена на друга планета, а в багажното има труп и ги гонят убийци...
Всеки разсъдлив човек би казал, че е тъпо да изпитва привързаност към Зия или както там й беше името. А не беше способен да я гледа равнодушно.
- Вече ние сме наред - каза тя. - Закопчай си предпазните ремъци.
Силк я послуша.
Доколкото разбираше нещо от пилотиране, тя управляваше майсторски машината. Малкият самолет се ускори по пистата. Толкова леко и гладко се издигнаха във въздуха, че не се усети в кой точно миг стана това. Вече летяха. Зия наклони крилете наляво в широк плавен завой и продължи да набира височина. Само след няколко минути маранята над мултиполиса започна да се слива с хоризонта зад тях, а те се носеха устремно над блещукащите вълни на Тихия океан.

Компютърът на колата разполагаше с точния адрес, отговарящ на координатите, но не и с информация що за място беше. Кинг често предизвикваше сигнал, за да не изгуби отново обекта.
Стигна на не повече от половин километър до координатите и изведнъж предавателят започна рязко да променя положението си, при това с такава невероятна бързина, че компютърът не успяваше да го проследи. Не може да бъде! Според показанията на засичащия уред Силк бе достигнал скорост над триста километра в час и тя продължаваше да нараства. Дори на празна магистрала е невъзможно да кара така...
Сигналът отслабна и изчезна още преди Кинг да проумее какво става.
Силк се намираше във въздуха.
А след миг видя знака за отклонение към малкото летище.
Кабината на зеленото "Мицубиши" затрептя от безсловесен рев на неукротима ярост.

30

---

Силк отиде отзад в мъничката затворена ниша с химическа тоалетна и мивка. Друго просто нямаше вътре. Минаха двайсетина минути, откакто излетяха, достигнаха височина осем хиляди метра. Време беше да напомни на Зия за обещанието й. Или ще чуе от нея онова, което и шестото му чувство би признало за истина, или изскача от самолета при първото междинно кацане. И край на историята.
Очите й бяха затворени, тя не помръдваше.
- Зия? - Паникьоса се и я раздруса за раменете. - Зия!
Тя изохка немощно и му олекна невероятно. Поне е жива!
Крещеше в ушите й, разтриваше й ръцете - студени и влажни на пипане, дори я плесна лекичко по бузите, но не успя да я върне в съзнание.
Плъзна поглед по контролния пулт. Стори му се, че хвъркатото возило нямаше нужда от повече наставления, затова разкопча ремъците, вдигна Зия от креслото и я отнесе в салончето за пътници. Креслата се разгъваха напълно. Пусна назад облегалката на предното, остави жената и я зави с одеяло. Постоя нерешително до нея. Спомни си за аварийния комплект и го взе. Намери пет различни превръзки, антисептични мазила, стероиден крем, аспирин, приспособление за изкуствено дишане, антихистаминови препарати, малка еднократна спринцовка за подкожно инжектиране на адреналин, мъничка кислородна бутилка - вероятно за астматици. Имаше и разноцветни таблетки със старателно изписани наименования, само че той дори не подозираше при какви болежки се гълтат. Изпъна многократно сгънатия голям лист, плътно запълнен с дребни буквички. Явно беше предназначен да преподаде кратък курс по медицина на хора с орлово зрение. За щастие беше по-бързо да се ориентира по множеството картинки.
Ясно. Не са предвидили нищо срещу отровни куршуми.
Само веднъж бе посещавал курсове по оказване на първа помощ, и то преди десетина години. Бързичко забрави почти всичко, защото не му се налагаше да прилага наученото. Може пък адреналинът да помогне, нали е срещу анафилактичен шок? Е, да, може и да влоши състоянието й...
Взираше се в безпомощната жена и съзнаваше колко е свирепо нежеланието му да я остави на смъртта. Поне за да изчистят всичко помежду си.
Разсъблече я, откъсна предпазното капаче на спринцовката и заби иглата отпред в лявото бедро, точно според инструкциите. Натисна буталото - да му се не види, забрави да изтласка въздуха от спринцовката! Успокои се, защото се сети, че прави подкожна инжекция. Зия изстена, но друга реакция нямаше.
Силк се изправи и преглътна тежко. Намираше се в реактивен самолет без пилот да наглежда компютъра, насред океана, на път към джунглите в Южна Америка. И бе убил някои от преследващите го хора само преди час. Каза си, че е имал и по-хубави дни в живота си.
Зия засега отпадаше от играта, трябваше да се оправя сам. Може би беше по-добре, че в момента той решава. Ако иска, ще прекрати тази лудост. За своя изненада установи, че няма намерение да обърква плановете на Зия. Щеше да чака, докато тя се опомни.

Ако имаше някогашния си достъп до комуникации, Кинг щеше да открие веднага Силк с помощта на предавателя, дори да се е скрил на Южния полюс. Службата за сигурност бе простряла мрежата си от наблюдателни спътници над цялата планета и дори професионалистите честичко се изумяваха от резултатите, които постигаха с електронните очи и уши. Искате ли заглавието на старомодната хартиена книга, която обектът ви чете на площад "Уошингтън"? Няма проблем. Интересува ви за какво клюкарства по видеофона прислужницата на обекта с приятелката си? Ей сега ще чуем. Желаете да открием обекта по забития в гърба му приемо-предавател? Защо не. Бил незнайно къде над океана в реактивен самолет? Че кого може да затрудни това?
Уви, вече нямаше право да се възползва от мрежата.
Вместо това седеше в малката приемна пред терминал с общ достъп и четеше летателния план, регистриран от жената, този път представяща се като Зия Реландж. Първата информация, с която се сдоби след загубата на сигнала. И немалка изненада за него. Щом тя е наела машината, значи или куршумът все пак не я е улучил, или пластмасовият връх не е паднал. А може да има естествен имунитет срещу отровата - нищо чудно, явно беше любимка на съдбата.
Стига си е губил времето. Отново се зачете в летателния план.
Холоекранът вече не даваше пълната рязкост на образа, за която беше предвиден, но символите още се четяха. В полуоткритата кабина се беше настанила трайно миризма на восък и Кинг предположи, че е евтиното дисково устройство, прикачено към слабоватия процесор. Така вонеше и първият му компютър при по-продължителна работа. Бил в пратка, минала през пристана, където баща му се справяше криво-ляво със задълженията на диспечер. Естествено, озова се в дома му не защото кражбата си струваше парите, ами ей така - лесна плячка. Бащата на Кинг не измисли за какво да използва машинката и я прехвърли на сина си, който беше вече на дванайсет и можеше да си поиграе. Не се смяташе за крадец, често повтаряше, че всеки отмъквал от бачкането туй-онуй. Голяма работа, ония кожодери бълха ги ухапала...
Взря се внимателно в посочените точки на междинно кацане. Да, ако това не е скалъпена за заблуда история, значи и той може да излети в орбита, като просто си размаха ръцете.
...А баща му дори се гордееше с невежеството си, през целия си живот беше само на крачка пред социалните помощи. Накрая не можа да направи и тази крачка. Един ден на някого в дирекцията на пристанището му писнало да търпи това кокошкарство и изритаха баща му. Тогава Депард беше на четиринадесет и през следващите три години, докато реши да се махне, не минаваше ден, без да слуша мрънкането и псувните на своя дъртак.
- Шибани гадняри, нищо не съм им направил на тях, нали уж тъпите застраховки всичко покривали? Защо пък точно с мене се изгавриха? Копелета мръсни!
Не се отличаваше и с кротък нрав, след две три-чаши или някоя ампулка започваше да рита всичко, което му попадне - мебелите, стените, сина си. Майката на Депард ги бе зарязала, преди невръстният й син да навърши две годинки. И тя често ставаше прицел за гневното ръмжене на баща му. Обикновено обидите се сливаха от бяс в устата му:
- Тъпакучкаскапана!!! Ах, да ми падне - пречуквам я на секундата!
Нямаше опасност това да се случи. Невежеството му пречеше непреодолимо да я открие, освен ако се спъне случайно в нея. А и дори при такова невероятно съвпадение нищо не би могъл да направи - къркан до вцепеняване или друсан до премала, сигурно нямаше да я познае, след пет минути пък щеше да е забравил случката. Тя обаче се бе погрижила за безопасността си. Кинг не пропусна да провери и се оказа, че нито в града, нито в околните щати е регистрирана дори с фамилията си отпреди брака.
Такъв си беше скъпият му родител - затъпял и озверял наркоман. В деня, когато навърши седемнадесет, Кинг загуби търпение. Баща му пак се разбесня и посегна да го блъсне в стената, Депард за миг също се прости с разсъдъка си и с точен удар в брадата го просна по гръб. И двамата така се стреснаха, че всякакво желание да продължат схватката се изпари от главите им.
- Знаех си аз - измрънка втръсналият глас. - И собственият ми син само гледа как да ме прецака.
Кинг отиде в стаята си, натъпка каквото можа в два сака и се махна, обзет до вманиачаване от едничката мисъл - по нищо да не прилича на изкуфелия дъртак. Ще се образова, ще стои настрана от примамливите отрови, ще овладее сприхавия си нрав и ще преуспее. Независимо от препятствията по пътя...
Поклати глава и се постара да прочисти съзнанието си. Постигна почти всичко, към което се стремеше. В избраната област беше подготвен не по-зле от всеки друг. Дори и в момента разполагаше с достатъчно стандарти в банковите си сметки, за да живее без лишения и без да припари до социални помощи. Ако откриеше отново набелязания обект, скромното му богатство щеше да нарасне хилядократно. Нито веднъж не се изложи на опасността от пристрастяване към каквато и да е химия. И почти през цялото време контролираше своя излишно разгорещен темперамент. Не му се вярваше, че неговият баща би изпитал гордост от всички тези успехи - напротив, щеше да се изяде от глупава завист. Но нямаше и желание да вижда стареца, макар понякога въображението му да се развихряше: "Огледай ме добре, нещастнико! Ти никога не си и мечтал да направиш това, което аз мога."
Но ако не настигнеше Силк и не се сдобиеше поне с трупа на онзи аусвелтер, не би имал особен повод да тържествува.
И как да се захване отново с начинанието си?

Надървеният член на този тип й се струваше голям колкото неговите месести окосмени ръце. Но Зия си знаеше, че може да го поеме и да го изсмуче до сухо - какъв проблем има, нали много я биваше в това? Той се намести между краката й, за да го вкара - не виждаше лицето му, но знаеше, че трябва вече да го е срещала някъде - и тя го сграбчи, придърпа го към себе си. И изведнъж чепът му се смали толкова, че дори не го усещаше. Безликият мъж напъваше припряно като хамстер, а Зия зяпаше тавана отегчено и го чакаше да свърши. После онзи изчезна. Тя влизаше в читалнята на библиотеката, а възрастната жена зад бюрото й помаха с ръка, даде й четец и касетите за Хансъм - прочутия агент, шетал из Уйварош по време на Търговската война, изпокъсал нервите на враговете дотам, че обявили награда от един милион стандарта за главата му. Не го хванали, разбира се, той се върнал преспокойно на Нова Земя и станал прочут герой след войната. Написал книга, снимали видеошоу за него. Зия го видя веднъж, беше на дванадесет години тогава - седеше в голямата зала, където той дойде да разправя преживелиците си. Но тъкмо се настани да чете и Силк седна на съседния стол, хлапе като нея. Усмихна й се и тя тутакси се захласна по него, също като в любовно холошоу. Хвана ръката й и тръпката беше толкова по-хубава от онзи път, когато чичо Лу си завря пръста между краката й...
Вече тичаше, но бавно, сякаш краката й затъваха в невидима кал, а зад нея сумтеше някакво чудовище. Страх я беше да се озърне, знаеше обаче каква ужасна твар я преследва. Искаше да я повали, да я убие, за да я схруска наведнъж. А тя чуваше само тежките чести удари на сърцето си...

Силк седеше на пилотското кресло и се напъваше да си изясни как да управлява самолета. Естествено, контролният пулт не приличаше много на онези в симулаторите, но, общо взето, се виждаше кое за какво служи. Можеше да се оправи и с компютъра, макар да бе разбърникан от Зия. Дано не се наложи... Всъщност всичко беше автоматизирано. При необходимост машината кацаше и излиташе без никаква намеса. Силк трябваше само да реши кога да подаде командите.
Разгледа картата. Първото спиране щеше да бъде след около три часа в южния край на полуостров Баха, на тридесет километра от градчето Тодос Сантос. Той порови в паметта си за остатъците от позабравения испански - Вси светии ли означаваше?
Макар самолетът да се грижеше самостоятелно за сложните процедури на полета, Силк не се съмняваше, че щом кацнат, ще трябва да поговори с някого за презареждането. Можеше да използва идентификатора на Зия - нали тя програмира предварително маршрута, вероятно компютърът вече е изпратил съобщение. Не беше съвсем сигурен какво ще стане. Реши, че е крайно благоразумно да се отърве от трупа на Спаклър. Предстоеше му неприятно преживяване, но в Южна Калифорния, където шареха на воля ченгета и от Щатите, и от Мексико, щеше да оплеска всичко, ако трябва да отговаря на въпроси кой, по дяволите, е този вкочанясал се тип в багажното? Надяваше се да не го притискат за състоянието на Зия - все ще измисли убедителна история за някакъв внезапен пристъп. Но дори идиот не би преглътнал обяснението, че карат горкичкия Том за погребение в родния му град, щом трупът дори не е в ковчег, затова пък е фрашкан с отровни куршуми.
Не стана бързо, обаче не се оказа много трудно. В багажното отделение имаше предостатъчно резервни кислородни бутилки, всяка поне по петдесет килограма. Поизмъчи се, докато смъкне дрехите на Спаклър и го върже с тях за една пълна бутилка. Помогна си и с телени окачалки за дрехи, които изправи с малко пъхтене. После намести трупа върху външния люк на багажното, качи се в пътническия салон и затвори херметично отвътре. Успя да намери командата, която не позволяваше отварянето на външния люк по време на полет, и я блокира.
Самолетът подскочи лекичко, когато се освободи от тежестта, шумът стана малко по-силен. И толкова. Силк си пусна долната камера и проследи падането на тялото и зелената метална пура. Смалиха се бързо и не ги видя да потъват в океана, но аусвелтерът щеше да поеме по последния си път към дъното, освен ако законите на физиката изведнъж се бяха обърнали с хастара навън.
Затвори люка и отново настана тишина.
Ако можеше да се вярва на картата, дълбочината тук беше цели четири километра. Скоро извратеният нещастник щеше да нахрани каквито твари предпочитаха непрогледно тъмната вода и след седмица нямаше да остане нищо за намиране. Неволно си спомни досадните рибки в плитчините край Хана. Да, нищо няма да остане. Сбогом, Спаклър, предай моите почитания на костеливата дама.
Така, една грижа по-малко. Оставаха още два часа до кацането. Дали да не се размисли на спокойствие за цялата помия, в която се къпеше обилно напоследък? Отби се в салона да нагледа Зия. Още беше в несвяст, но дишаше нормално. Силк пак се излегна в пилотското кресло.
Добре...
"Кога започна всичко? Когато едрият мъжага се вмъкна в твоята бърлога ли? Не. Преди това. Какво каза Мак, когато пътувахте към хотела за светското парти?"
Спомена за някаква чудатост в кръвта на един аусвелтер. Говорила е за Спаклър, нямаше съмнение. Каква дума изтърси... проразия? Декразия? Все едно, после ще порови в разни справочници и щом я види, ще се сети. Значи Мак беше открила нещо необичайно в организма му и личеше, че изгаря от любопитство. После я убиха и за Силк настанаха гнусни времена.
Да речем, че никой не казва истината или си я извърта както му скимне. Нещо не е било наред в Спаклър, но не е носил зараза, иначе Мак щеше да се тревожи, а не да потрива ръце, предвкусвайки откритие. И толкова хора жадуваха да се сдобият с това нещо, че убиваха без миг колебание.
"Какво е? Защо е толкова важно? Наистина ли е свързано с особеностите в кръвта или Спаклър е знаел твърде скъпа тайна?"
Въздъхна, зяпнал сляпо безбрежната синева на сливащите се небе и океан. Далеч вдясно от разпокъсаните тъмни облаци се стрелкаха мълнии. Малко застоялият въздух в кабината намирисваше на смазка.
Очевидно Спаклър е пристигнал от Земя-2, стига кремвиршът, маскиран като доктор Ханс, да не е по-добър инфопаяк от самия Силк. Аусвелтерът напуснал родната си планета, дошъл на Земята и избягал от карантината. Дори много да си е падал по кучетата, не може да е бил чак толкова смахнат, че да не знае какви неприятности си навлича, нали?
Спомни си жалното скимтене на мъжа, докато изкачваха стъпалата миг преди да започне стрелбата: "Не искам да се връщам у дома. Моля те, защо не ме оставиш на мира? Пред никого няма да се изтърва, заклевам се!"
"У дома" - значи на Нова Земя. Спаклър си е мислел, че Зия ще го отмъкне натам.
"Е, Силк, за кого работи Зия, ако човечето не е сбъркало?"
Хм. Ето ти го въпроса на деня. Тя също си призна веднага, че е от Земя-2. Но освен това твърдеше, че е от Службата за сигурност на старата Земя. Да приемем за миг, че Спаклър се е досетил правилно и тя е смятала да го отведе обратно вкъщи - но защо агентка от земната сигурност ще го влачи до Земя-2? Ако толкова са искали да имат ценното нещо, което Спаклър е носил в себе си или е знаел, защо да го връщат там, откъдето е дошъл? И без това отношенията между планетата-майка и новите светове се определяха най-добре с думите "война на вакуума" заради недостъпната за въображението пустош на междузвездното пространство. Въоръжено примирие, взаимни опасения, неприязън, изобщо - никакви мили чувства...
"Светна ли ти най-после - Зия явно е някаква агентка, но какво ще кажеш, ако работи за своята планета? Не е ли по-правдоподобно, като си припомниш щуротиите, на които се нагледа?"
Изтръпна. Да, така вече виждаше някакъв смисъл в случките. Не се съмняваше, че е избягала от карантината, може би го лъжеше само когато казваше, че работи за Земята. При такава бъркотия от измислици и факти трябва да имаш много изострен слух, за да различиш звъна на фалшивата сплав...
"Ей, Силк, ами ако лошите типове, които гръмна, се окажат агенти на Службата за сигурност?"
Олеле...