27

- Вече сме близо до Парка на ехото - каза Силк, - стига табелите да не са сбъркани.
В сравнение с останалата част от града, задушаващ се в гъстите потоци возила и неизменния мръсен пластобетон, това място изглеждаше направо приятно. Малко езеро, заобиколено от поляна с ниска трева, и палми по едната страна на улицата. Вероятно това беше паркът. Виждаха се спретнати, безукорно чисти къщи в меки оттенъци на розовото, синьото, кафявото и оранжевото.
Зия кимна.
- Близо сме.
По пътя му бе обяснила замисъла си - минават веднъж с колата край убежището на Спаклър, оглеждат обстановката и щом я преценят, тепърва започват да кроят планове.
Стигнаха до кръстовище. Край улицата и в двете посоки се точеше висока гъста мрежа с режеща тел отгоре - правеше почти недостъпна магистралата с двадесет и осем платна, по която пълзяха само камиони и бусове. Ето една от причините Силк да идва с голяма неохота на континента. Лос Анджелис можеше да се похвали с най-добрата система от наземни пътища в света, дори без да се брои съвременният компютър, който уж трябваше да превърне тази плетеница в едно цяло. Но и в по-добрите дни се влачиш поне три часа, за да изминеш някакви си петнайсетина километра! В лош ден е по-разумно да тръгнеш пеша - хем стигаш по-бързо, хем не си късаш нервите. В града живееха достатъчно богати хора да си позволят по петдесет коли заедно с годишните такси и поддръжката, обаче и те предпочитаха да натискат педалите на велосипеди, защото ненавиждаха вечните задръствания.
Зия зави наляво, вмъкна колата между няколко електромотопеди и велосипеди, после изкачиха нисък хълм. Близо до върха пак свърнаха наляво. Някаква жена пъхтеше на велосипед, качила детенце пред себе си, и се наложи да се тътрят зад нея. В момента обаче точно това искаха.
- Виждаш ли номерата?
- Разбира се.
Тя изстреля наизустения адрес, без да се запъне.
- Ами значи е откъм твоята страна - подсказа Силк.
- Откъде знаеш?
- Четните са от едната страна, нечетните - от другата.
Чудна работа, дори родена на Земя-2 шпионка би трябвало да знае това. Все пак е прекарала известно време и на планетата-майка, докато са я обучавали в сигурността.
"Поредната пукнатина във фасадата, Силк..."
Е, да, но пък е такава върховна любовница...
- Ето го - посочи Зия. - Кафявата постройка точно пред нас. Като гледам, спуска се на три равнища по склона.
Силк се взря и кимна.
- Хващам се на бас - продължи тя, - че се вижда по-добре отдолу, откъм езерото.
- Май са три отделни жилища - предположи той. - Спаклър изглежда е в най-долното.
- Тъй ли... Добре, ще заобиколим и ще спрем в парка.
Ноемврийският ден беше топъл дори за местния климат в Ел Ей, родители и дечица по шорти бродеха край езерото и хвърляха залци на патиците. Край птиците щъкаха лениво и малки водни колела. Истинска идилия, лепната като ярка кръпка върху опърпаната мантия на мултиполиса.
- Ще потърся тоалетна - промърмори Зия.
- Добре, ще те почакам тук.
Тя се запъти към ниската сграда на закусвалнята, до която беше павилиончето за наемане на водни колела.
Силк се протегна и закрачи по тротоара. Забеляза петно, обсипано със засъхнали курешки, и вдигна глава - десетина гълъба се бяха настанили върху сателитна антена, монтирана на висока палма до улицата. Усмихна се на птиците, но предпочете да заобиколи отдалеч. Пак му се струваше, че всичко се случва насън...
Видя телефонен автомат наблизо и изведнъж му се прииска да се обади. Набра идентификационния си номер и зачака. На колко часа пред островите бяха тук - три?... Значи там е седем сутринта, не е прекалено рано.
Ксонг се обади след малко. Този телефон нямаше екран и Силк не можеше да види съненото му лице, но гласът звучеше достатъчно сърдито.
- Силк, ти ли си наистина?
- Кой друг ще те лиши от сън? Как е?
- За Бога, човече, къде си?
- В Лос Анджелис.
- И какво търсиш там, да ти го начукам?
- Упражнявам се за професионален шофьор. Слушай, Ксонг, искам да те помоля за нещо...
- Силк, искам изключителните права върху историята! Можеш да ме изстреляш направо към вечна коментаторска рубрика...
- Какви ги плещиш?
- Ти не знаеш ли?! Ей, половината полиция на планетата те търси! Не само местните некадърници, ами и от корпорацията, и от сигурността. Силк, каква каша си забъркал? Защо и шибаната Служба за сигурност души наоколо в твоя чест? Да не е нещо, свързано с Мак? Само не ме пързаляй! Хайде де, изплюй камъчето най-после...
А Силк се бе вторачил в телефона, сякаш пред очите му се превърна в огромен отровен паяк. Олеле...
- Ей, човече, чуваш ли ме? Ох, мамка му...
- Ксонг? Брайс, какво става?
- Моят биопат засече подслушване. Включили са се към линията.
Щеше да попита и кой може да е любопиткото, но плъзналата по тялото му ледена тръпка като че сама сгърчи ръката му да се стовари върху бутона за прекъсване на връзката. Беше достатъчно осведомен за техническите възможности на бързото трасиране на обажданията, особено ако някоя правителствена служба изгаряше от нетърпение да го стори.
Кой го търсеше? И защо?
Отдалечи се припряно от телефона. Крайно време беше да си поприказва с тази Данър... не, Зия... както ще да е истинското й име. Веднага!
Край него бавно мина частна кола с двама мъже вътре. Незнайно защо Силк се вторачи право в тях. Пътникът беше чернокож, а шофьорът - дребосък с остри черти на лицето, придаващи му прилика с плъх. Не ги познаваше, никога не бе ги срещал, но в момента параноята се надигаше с див вой в съзнанието му и изведнъж се увери без никаква причина, че те го дебнат. А никой от двамата дори не поглеждаше към него, само че коремът го присви. Пребори се със себе си и не изви глава към отминаващата кола. Тъмнозелено четириместно "Мицубиши" с тукашна регистрация, доколкото успя да зърне номера...
- Силк?
Той подскочи.
- Мамка му, не прави така друг път!
- Ей, отпусни се! Извинявай, не исках да те стресна.
- Ти коя си всъщност? Какво става тук?
Зия примигна насреща му.
- Моля?
- Ей сега си поприказвах с едно приятелче от островите. Там гъмжало от ченгета - местни, частни, от контрашпионажа... И всички мен търсели. Тоест ти си им на мушката. Хайде, разправяй!
- Говорил си по телефона?!
- Не, госпожице, имаме с него директна телепатична връзка. Да, по скапания телефон си бъбрехме...
- Влез в колата!
- А, не! Първо забравяме тъпите ти измишльотини и започваш да ми ръсиш истината.
- Силк, нямаме време за безсмислени спорове. Щом те издирват, значи са проследили обаждането и вече знаят къде си. Някой коптер ще се стовари отгоре ни след пет минути или дори по-скоро. Трябва да приберем Спаклър и да се разкараме оттук, иначе ще приберат нас!
- Няма да шавна дори.
Тя го изпепели с поглед, но след секунда поклати глава.
- Добре. Ще говоря бързо, затова ме слушай внимателно. Аз съм агентка под прикритие и работя за Вътрешната сигурност - ловците на изменници. А вече ти казах, че имаме предатели в организацията. Спаклър знае имената им. Ако не го отмъкнем, преди да дотърчат техните щурмоваци, ще го очистят и никога нищо няма да узнаем. Точно онези те търсят - внедрените в сигурността чужди шпиони. Без да знаем имената им, всички сме изложени на риск. И ти, и аз, и останалите.
Силк я пронизваше с поглед. Говореше искрено, но това нищо не означаваше, вдън земя да потъне дано! Той беше способен да лъже с най-мила усмивка на уста, нали прекарваше повечето си време в такива занимания.
- Виж какво, ще ти обясня и подробно, но по-късно. Моля те, влез в колата.
Той въздъхна, но не му олекна. Как да й вярва?
- Моля те...
Силк кимна и те закрачиха бързо към возилото си.

- Съжалявам, че не успях да насоча скенера навреме - измънка Плъхчо.
Седналият до него Кинг само вдигна рамене. Сигурно не би било излишно да научат що за разговор проведе Силк преди малко. А може би не. Нищо не пречеше да е звъннал, за да чуе прогнозата за времето.
- Няма значение. Според мен вече сме близо до целта. И ще рискувам да предположа, че мястото е някъде по кръга, който те направиха в района, преди да спрат, за да се отбие жената в тоалетната.
- Сега как ще действаме?
- Настаняваме се по средата на улицата към върха на хълма и ги чакаме да предприемат нещо. Взе ли оръжията, които ти поръчах?
- Да, под седалката са.
Кинг се изви и бръкна. Извади две пластмасови кутии с капаци на панти, дълги не повече от половин метър. Във всяка имаше 6-милиметрова въгледвуокисна пушка. Изстрелваха оловни куршуми с остри пластмасови върхове, пълни с отрова - синтезиран аналог на веществото, което отделяха за самоотбрана някои южноафрикански жаби. Проникналият в тялото куршум убиваше човек за броени секунди.
Преди смяташе да си осигури дълга раздумка с противниците, за да им внуши по най-болезнен начин каква гибелна грешка са допуснали. Но мисълта за плячката, към която вече протягаше ръце, го отказа от подобни удоволствия. Какво толкова, ако шпионката и сподвижникът й умрат бързо и без мъки, щом той ще може да се наслаждава на спомена в новата си френска вила, докато отпива от най-доброто шампанско? В края на краищата в подобни игри побеждава онзи, който последен остане на крака, след като се разнесе пушилката. А другите ще погребат със себе си срамната тайна за провалите му и никому нищо няма да разкажат.
Отвори кутията и взе двете части на пушката. Сглоби я, провери внимателно лазерния прицел и пъхна на мястото му газовия резервоар. После зареди въртящия се пълнител. Пластмасовите върхове бяха достатъчно твърди, за да се забият в мека тъкан, преди усукването на куршума да ги откъсне и да разпръснат отровата.
Всякакво попадение вършеше работа, но той щеше да е по-доволен, ако успееше да натроши и някоя кост...
Плъхчо спря колата. Изглеждаше неспокоен.
- Нещо притеснява ли те?
- Доста сериозно оборудване сме помъкнали. Значи няма да оставяме живи очевидци, ако нещо се обърка, нали?
- Добре се ориентираш. Прибираме само мъжа, когото издирват обектите. Никакви други свидетели на операцията. Него по възможност няма да нараняваме и в никакъв случай не бива да умре. Но ако ни види някой минувач...
Дребосъкът преглътна на сухо. И преди бе участвал в разчистване на терена, познаваше процедурата. Ако някой има лошия късмет да ги зърне, трябва да му се запуши устата завинаги, дори да е бабичка или цял отряд невръстни скаути.
- Ето ги.
- Предлагам и ти да сглобиш оръжието си - с мек укор изрече Кинг.

Зия съзнаваше опасността да се нахака в гнусна ситуация, но вече нямаше избор. Любовчията до нея гръмна балона, вероятно полицейските коптери вече пърпореха тихичко към фаталния телефон и понеже нямаше да заварят никого там, непременно щяха да метнат плътна мрежа над цялата околност, за да замре всякакво движение. Искаше й се да спипа Спаклър преди това. Какво да се прави, действаш според обстоятелствата...
Спря колата точно пред триетажната сграда.
- Ето какво ще направим. Притичваме надолу по стъпалата, ти избиваш вратата с ритник и отскачаш настрани, а аз нахълтвам.
Взе рязаната пушка от седалката и провери има ли патрон. Жалко, че старомодното оръжие й даваше възможност само за един бърз изстрел.
- Награбваме Спаклър - продължи тя, - и бързичко го пъхаме в колата. Ти ще караш, аз ще се грижа да не буйства. Няма да нарушаваш правилника за движение, изобщо няма да се правиш на състезател и ще се стараеш да не попадаме в задръстване. Ще се насочим към летището в Силвърлейк. То е частно, недалеч оттук, там ще наемем някакъв скокльо и ще се махнем от града.
Силк кимна, а лицето му направо жълтееше от уплаха.
- Да вървим.
Зия излезе от колата, притиснала пушката към бедрото си, за да не се набива силуетът й на очи.
Постройката изглеждаше добре поддържана, макар и да не беше нова. А стълбата беше излята от истински бетон, гладка и с правилни очертания. Тя стъпваше предпазливо - не биваше точно сега да се претърколи надолу презглава.
По тревата пред входа се виждаха кучешки изпражнения, явно от едро животно.
"Това е мястото!"
Побързаха да застанат пред вратата от пресовани изкуствени нишки. Нямаше и късче стъкълце или прозрачна пластмаса по нея.
Завесите зад прозорците от двете страни бяха пуснати без дори най-малка пролука.
Силк се засили да избие вратата.
Зия го спря с рязък жест, пресегна се и натисна дръжката. Леко щракане и се открехна пролука. Онзи тиквеник дори не се заключва!
Но щом бутна вратата по-силно, вътре се разлая куче. И звукът премина в свирепо ръмжене още при първата й крачка.
Спаклър стоеше в малката кухня вляво от вратата и пиеше нещо. Видя я и изтърва чашата. Бели пръски обсипаха плота пред него.
Зия надигна пушката към него.
- Ана, дръж! Дръж!
Давещата се от лай кучка се оказа вдясно от нея. Проклетата твар наистина беше голяма. Някакъв мелез с доста кръв от немска овчарка, сигурно тежеше над петдесет килограма. И се втурна напред още щом чу гласа на господаря си. Три-четири бързи крачки, после скочи, отворила широко страховитите си челюсти, за да разкъса гърлото на Зия.

Наоколо не се мяркаше никой и Кинг се успокои, че задачата им няма да се усложни прекалено. Понякога минаваха акумулаторни бициклети или велосипеди, но в момента улицата беше пуста.
Когато агентката и Силк слязоха по стълбата, Кинг накара Плъхчо да доближи колата на двайсетина метра от сградата, точно срещу входа. Сега оставаше само да излезе и да опре късата пушка на отворената врата на возилото, за да има превъзходна стрелкова позиция. От такова разстояние му стигаше по един изстрел, за да повали противниците. После щеше да прибере Спаклър и с това почти всичко щеше да приключи.
А толкова му се искаше да се разплати възможно най-жестоко с двамата, особено със Силк! Раната, която му причини стрелата от арбалета, зарастваше добре, но редките болки при неловко движение го подсещаха как пострада. Напомни си, че като професионалист не може да си позволи капризи в толкова неподходящ момент. Щом гневът му стихнеше, както ставаше винаги, разсъдъкът отново поемаше властта. Убива ги, отмъква мечтаната плячка и я откарва на сигурно място - ето какво му подсказваше логиката. А и предишната му добронамереност към Плъхчо поизбледня. Когато изпълнителят е престанал да ти бъде полезен, най-благоразумно е да го премахнеш. Парите наистина могат да купят почти сигурно мълчание, но не биваше и да забравя старата поговорка за цената на честната дума, дадена от крадец. А труповете не говорят дори пред съдебния лекар, който прави аутопсията.
Кинг се усмихна полека. Заличаването на следите си оставаше важна част от всяка операция. Щом се погрижи за това последно начинание, повече никога няма да си има подобни главоболия.
Ниско над тях избръмча хеликоптер и продължи да се снижава. Проследи го с поглед. Полицейска машина.
Намръщи се. Трябва нещо да е станало в парка. Надяваше се да няма никаква връзка с предстоящата им работа.

Силк видя как огромната страшна кучка се нахвърли срещу Зия. Той дори не успя да направи крачка, за да пресрещне животното.
И както при сблъсъка с двамата навлеци пред хотела, времето отново започна да се стича край него като захаросан сироп. Кучката се носеше мудно във въздуха, можеше да преброи всеки остър жълт зъб в зейналата уста. Зия стоеше сковано като холограма, с широко отворени очи, вторачени в звяра. Я почакай... Ръката й помръдна, стиснала неугледното оръжие. Ето, вече се завърта наляво, отмества се...
Животното не можеше да промени посоката на скока си. Мина през мястото, където жената беше само преди четвърт секунда - точно навреме, за да се стовари прикладът върху черепа му. Главата на кучката се изкриви рязко надясно, тялото й се сгъна в опит да се извърне и да захапе. След това се чу пращене на кост при удара в стената. Животното се свлече на пода и не помръдна повече.
Зия отново успя да се извърти на пети, но беше късно да спре притичалия край нея мъж. Той се устреми отчаяно към вратата.
Силк се метна наляво и му се изпречи. Този ли беше Спаклър?...
Мъжът се оказа дребен, но беше набрал инерция. Блъсна се тежко в Силк и го повали на пода.
- Не мърдай! - кресна Зия.
И двамата се надигнаха в отново раздвижилото се време. Колкото и зле да падна, Силк не усещаше никаква болка.
- Ей, това нещо пръска сачмите като маркуч - побърза да каже другият. - Ако стреляш, ще надупчиш и двама ни!
- Ще бъде много жалко - озъби се тя. - Спаклър, опиташ ли се да ми бягаш, ще говорят за теб само в минало време. Разбра ли ме?
Ледените иглички отново се впиха в плътта на Силк. Дали тя би стреляла, рискувайки да очисти и него? Или само блъфираше?
Но Спаклър изглежда й повярва веднага. Разпери ръце и кротко ги вдигна нагоре.
- Моля те, не стреляй. Не ми се умира.
Зад тях кучката изскимтя. Явно нямаше сили да помръдне и все пак още беше жива.
- Ана! Нека да й помогна!
- Да беше помислил за доброто на любимката си, преди да я насъскаш срещу мен. Някой друг ще се погрижи за нея. А ние с теб ще попътуваме.
- Мръсница! Курва скапана!
- И на мен ми е много приятно да се запознаем - ухили се Зия. - Обърни се!
Застана зад него и го сграбчи за яката, с другата ръка опря цевта на пушката в кръста му.
- Не върши тъпотии, иначе цял камион ще може да мине през дупката, която ще ти направи това чудо. Истинска срамота ще е, ако пукнеш толкова млад и зелен. Тръгвай към стълбата. - Изведнъж се сети нещо и погледна към Силк. - Ти добре ли си?
- Щеше ли да гръмнеш и мен, както стоях до Спаклър?
Тя се изкикоти от отшумяващото свръхнапрежение.
- Как можа да си го помислиш? Той е твърде ценен жив. Но не го знаеше.
Силк не й повярва.
- Не искам да се връщам у дома - размрънка се Спаклър. - Моля те, защо не ме оставиш на мира? Пред никого няма да се изтърва, заклевам се!
- Млъкни!
"Пред кого за какво няма да се изтърве?"
Силк се учуди. Не откриваше никакъв смисъл в думите на извратения нещастник. Нали трябваше да изпее имената на изменниците? Защо смята, че ще постигне нещо точно с обещанието да не приказва? Да не си е помислил, че Зия и той са от неговите хора? А и Силк не се усъмни нито за секунда, че агентката щеше да застреля Спаклър без колебание, ако наистина имаше опасност да й избяга. И това също не се връзваше с поредната чута от устата й измислица.
Стига се е возил, време е да хване кормилото. Дойде му до гуша. Или вече ще научи истината, или се дърпа настрани. И ако този път надуши дори намек за гнила воня в приказките й, изчезва като призрак, колкото и да е страхотен сексът с нея. Изобщо не беше такъв глупак, за какъвто тя очевидно го смяташе. Време беше да й покаже колко се е заблудила.

28

---

Човешкият ум и възприятия понякога са способни на невероятно нелепи изпълнения. Както вървеше по стъпалата след Зия и пленника, Силк изведнъж откри, че приятно оцветената мазилка на къщата никак не се връзва с гладкия бетон на стълбата. Сградата - в радващо очите кафяво със светъл кремав оттенък, а стъпалата - в грозно зелено, направо отровно. При това боята се бе изтъркала тук-там от безбройните минали по нея подметки и сивите петна изобщо не подобряваха впечатлението. Подсилваше го и разпиленият по склона боклук от обърнат контейнер. В този приятен квартал беше твърде странно да се натъкнеш на подобен вандализъм...
Двамата пред него почти се бяха изкачили до равнището на улицата, а главата на Силк тъкмо се показа, когато цветът на стъпалата разтърси като мълния паметта му. Стреснато огледа улицата - ето го зеленото "Мицубиши", както подозираше.
Двамата непознати седяха вътре.
След разговора с Ксонг и увещанията на Зия да влиза по-бързо в колата съвсем забрави за пристъпа на мания за преследване, споходил го при вида на това зелено возило. Сега изпита параноята с нова, неподозирана сила.
Вратата откъм пътника започна да се отваря. Зия гледаше на другата страна, все така стискаше Спаклър за яката на ризата, опряла пушката в гърба му.
Излезлият от зеленото "Мицубиши" чернокож беше много едър.
За пръв път се сблъскваше с него в този му вид, но якият мъжага не за пръв път застрашаваше живота му...
А може би бъркаше. Ако се окажеше търговски пътник или познат на някой друг от живеещите в къщата, Силк щеше да се почувства много неловко заради сляпата паника. В момента обаче не успя да се сдържи.
- Залегнете! - изрева дрезгаво.
Хвърли се с главата напред и заби глава в рамото на Зия. От силата на скока му и тримата се натръшкаха на тротоара...
Чернокожият държеше пушка. Вдигна оръжието и го опря на отворената врата...
Господи, ей сега ще умрат!

Кинг си беше намислил да излезе пъргаво от колата, да нагласи вратата така, че горният й край да е на равнището на гърдите му, да опре пушката и да се прицели удобно. За миг му хрумна, че може да стресне шпионката и помощника й с гръмогласно предложение да се предадат, но веднага се отказа. Ненужен риск. По-добре просто да ги застреля и да приключи с тях веднъж завинаги.
С крайчеца на окото забеляза, че Плъхчо излезе от другата страна, и в същия миг осъзна, че нещо се обърка много неприятно в плановете му. Тримата тъкмо стигнаха до горната площадка на стълбата и неочаквано залегнаха.
Ама че досада!
Макар вече да нямаше време за нагласяне на вратата, поне не му пречеше. При стрелба от упор позицията не беше от особено значение. Вдигна мигновено пушката към рамото си, нагласи червената точка на лазерния прицел върху главата на шпионката и натисна спусъка...
Спаклър избра точно тази частица от секундата, за да подскочи.
И застана между Кинг и първоначалната мишена.
Изобщо не успя да се изправи докрай. Куршумът попадна някъде в гръдния му кош и той се стовари заднешком върху жената, като почти я закри с тялото си.
О, не!...

Зия усети как куршумът удари Спаклър, после той падна отгоре й и тя по инстинкт вдигна ръце да го задържи. Изтърва пушката и я чу как издрънча на тротоара. Засега тялото я предпазваше от нови изстрели, но без оръжието беше загазила жестоко. Подпря с лявата си ръка Спаклър, за да е поне полуизправен, и се помъчи да протегне дясната към пушката...

Силк видя как падналата пушка се плъзна към него. Спря на сантиметри от пръстите му.
А двамата до колата продължаваха да стрелят. Пак този глух пукот на сгъстен газ - два, три, четири пъти. Костите в тялото на Спаклър сякаш се стапяха, той се свличаше като торба ориз. И поемаше всички куршуми.
Зия се наведе надясно, посегна неловко към оръжието...
Беше твърде далеч.
- Ох! - изпъшка тя и се претърколи.
Някаква частица от съзнанието на Силк упорстваше, че ставащото пред очите му е просто невъзможно, и все пак той видя отчетливо как куршумът проби дупка в гърба на Зия точно под лявата й мишница. Ризата й се изду като мехур. "Мина като през масло..." - беше първата му нелепа мисъл.
Вече започваше да свиква с това налудничаво забавяне на времето. Виждаше всяко натискане на спусъка, после дребният затътрузи крака, за да заобиколи лениво колата, а едрият се отблъсна от нея и тръгна напред. След секунда-две щяха да са тук и дори с гръбначния си мозък Силк преживя острата като нож увереност, че ще го убият.
В този миг престана да бъде само пасивен спътник на Зия.
Докопа пушката.
Никога досега не бе стрелял с такова нещо, дори не бе докосвал истинско огнестрелно оръжие, но нали беше голям спец по арбалетите?! Принципът е все същият - прицели се и стреляй.
Вдигна цевта към пристъпилия наблизо дребосък.
Онзи го видя, очите му зейнаха и той също насочи пушката си. И някакво скучаещо божество сигурно призна, че лошият късмет вече е измъчил предостатъчно Силк. Смили се и от оръжието на ниския мъж се чу само кухо щракане. Изпразнен пълнител или засечка... нима му пукаше за причината?
Едрият беше отзад и не можеше да стреля.
- Мръдни се! - изръмжа чернокожият.
Но другият отстъпваше обезумял от страх, за да е по-далеч от Силк. Все още беше само на десетина метра.
Мъжагата протегна ръка, за да отхвърли дребосъка настрани...
Пушката в ръцете на Силк нямаше никакъв прицел. Той просто я стисна силно, протегна я малко по-напред като дебел стоманен показалец и натисна спусъка. Оказа се с голяма хлабина, не задейства ударника веднага...
Пред него се взриви бомба. Ушите на Силк звъннаха, обгърна го лютив дим, когато пушката почти изскочи от ръцете му. Каква беше тази гадост?...
По мишето лице изригнаха ситни червени кратерчета и Силк видя как едното му око се пръсна. Ръцете на дребосъка изведнъж се разпериха нагоре, после той отлетя сгърчен назад. Блъсна се в чернокожия и двамата паднаха. Край тротоара нямаше предпазен парапет и те се затъркаляха надолу по склона.
Мамицата му! Застреля ги!
- Колата! - пронизително извика Зия.
Обърна се към нея. Тя притискаше дясната си ръка към раната, с лявата се подпираше и се опитваше да стане.
- Силк, колата!
Той понечи да тръгне, но краката му се бяха превърнали в пънове.
- Чакай да ти дам картата.
Зия извади малкия правоъгълник от джоба на панталона си.
Раната й май не кървеше силно - на ризата се виждаше петно колкото монета, нищо повече. Тя подхвърли картата към него.
- Размърдай се най-после!
Когато успя да завие и се върна при тях, Зия се бе изправила и се мъчеше да извлече трупа на Спаклър към улицата. Силк се пресегна и отвори дясната врата.
- Помогни ми да го вкараме вътре.
- Зия, той е мъртъв!
- Знам. Помогни ми!
За пръв път схвана какво означаваше изразът "тежък като мъртвец". Както и да хванеше трупа, някаква част от него оставаше сякаш залепена на тротоара. Най-сетне успяха да набутат Спаклър на задната седалка. Стори им се, че мина цяла вечност, но не бяха повече от четири-пет секунди.
- Тази рана трябва да я погледне лекар - намръщи се Силк.
После се озърна към надолнището, но оттук двамата мъже не се виждаха.
- Засега ще стискам зъби. Куршумът мина само през широкия ми гръбен мускул, нямаше време да се пръсне.
Изведнъж тя шумно подуши въздуха.
- Какво?...
- Имала съм късмет. Усещаш ли миризмата?
Силк вдиша дълбоко. Вонеше на... на прегорели филийки. Не съвсем същото, но...
- Отрова - спокойно каза Зия. - Смърди от куршумите в Спаклър.
Господи!
- Ами онези?
Махна през рамо към склона.
- Ченгетата ей сега ще се струпат тук. Искаш ли да ги посрещнеш?
Силк включи двигателя.

Кинг беше опитен атлет и умееше да пада. Претърколи се по хълма, без да пострада сериозно. Удари си единия лакът в нещо ръбато и си скъса ризата, но можеше да бъде и много по-зле. Накрая се спря в ръждясалата рамка на някаква пералня и ударът го зашемети в първата секунда, но когато се изправи, установи веднага, че нищо не си е счупил или изкълчил. И нито една сачма не бе стигнала до него...
Плъхчо лежеше малко по-нагоре. Той бе изтеглил по-лоша карта в играта. Не помръдваше, захлупен по лице.
Кинг изпълзя при него и го преобърна.
Мъртъв. Сачмите бяха превърнали лицето, врата и гърдите му в кървави парцали. Както изглеждаше, пробилата окото му бе проникнала в мозъка, довършвайки го мигновено.
Кинг си напомни, че трябва веднага да се отдалечи от мястото. В такъв квартал някой вече непременно бе съобщил за стрелбата. А полицейският коптер кацна недалеч оттук.
Погледна за последен път трупа. Плъхчо не носеше нищо, което би насочило ченгетата към Кинг. А и винаги използваше псевдоним, когато работеше с частния детектив, така че и старателното ровене във файловете му нямаше да доведе разследването доникъде.
Стига да не го спипат тук.
Втурна се към взетата под наем кола. Изобщо не се забави да прибере падналата до Плъхчо пушка. Нека полицията се занимава с оръжието - колкото повече объркващи подробности, толкова по-добре. Предавателят си стоеше в гърба на Силк. Пак можеше да открие обектите си, ако не допусне да се отдалечат прекалено. Кинг предполагаше, че Спаклър и жената са отдавна мъртви - видя с очите си, че и двамата бяха улучени от куршумите, които той и дребосъкът изстреляха по тях. Вбесяваше го фактът, че Силк е проявил самообладание да натовари труповете в своята кола, но ако успееше да го хване, преди да се отърве от тях, не всичко щеше да е загубено.
Докато се отдалечаваше, чуваше лая на разярено куче.

Раната започваше да смъди. Зия знаеше, че трябва колкото се може по-скоро да я почисти - високоскоростните куршуми не бяха опасни сами по себе си, стерилизираха раните с горещината си, но вкарваха в тялото нишки от дрехите. Наистина й провървя невероятно, че отровата не успя да проникне в нея.
По-късно ще се занимава с това. Сега трябваше да се измъкнат.
- А как са ни проследили? - ненадейно попита Силк.
- Какво?
- Абсолютно сигурен съм, че чернокожият беше същият, който влезе в къщата ми с взлом, а после ни подгони, преди да се махнем от Хана. Е, как ни е открил?
Зия завъртя глава.
- Де да знам...
Тук движението не беше толкова претоварено. Отдалечаваха се бързо от злополучното място. Силк включи навигатора на колата и се ориентира по картата за пътя до летището.
- И тъй, дори да не са ни изпускали от поглед от Хаваите до Ел Ей - а не ми се вярва, защото ги нямаше в совалката, как ни настигнаха? Все се озъртах дали няма да видя някъде онзи здравеняк, но го забелязах чак сега на хълма - беше в зеленото "Мицубиши" и трябваше да ти кажа веднага...
Твърде интересен въпрос, призна си и Зия. Как ги бяха намерили?
- Някакъв електронен "бръмбар" - досети се тя. - Прикачили са го на единия от нас.
- Не разбирам. Нали си сменихме дрехите и нямахме никакъв багаж...
- По дяволите, Силк, не знам! Току-що ме гръмнаха, остави ме да се опомня малко.
Вярно беше, но не я оправдаваше. В момента профанът Силк мислеше по-прозорливо от нея, професионалистката. Лошо, дори много лошо.
Той примигна и се взря в картата на екрана.
- Извинявай.
Следващите няколко минути минаха в тежко мълчание. Колите по пътя започнаха да стават повече и му се наложи да намали скоростта.
- Силк, добре ли си?
- Ами не съм. Стрелях по онези двамата. Убих ги.
- Или те, или ние. Имаше ли някакъв избор?
- Още са ми пред очите - как падаха, а лицето на дребния... Гади ми се, щом се сетя.
- Поне си жив, за да ти се драйфа. Ако не беше стрелял, щяха да ни очистят. Прословутият закон на джунглата - правиш каквото трябва, за да оцелееш.
Той поклати глава унило.
Разбираше го. Горкият... Затъна до уши в нещо напълно безсмислено за него, а вече стана и убиец по неволя. Съчувстваше му.
Е, ако се измъкнат, ще се погрижи за него. Изобилието от приятни усещания може да заличи почти всяка болка.