23

При съвременното състояние на технологията за изработване на фалшиви идентификатори от какъвто и да е вид Кинг лесно би убедил служителите на гарата, че е от полицията, но нямаше нужда да го прави. Стоеше на перона и се стараеше да изглежда като обикновен гражданин, очакващ възлюбената си, както видя да се държат други само преди час на претъпканото летище. Наоколо имаше стълпотворение и никой не му правеше забележка, че стои твърде близо до линията на пристигащия влак. Дори в тези времена - сравнително спокойни и преборили се с масовото притежаване на оръжия - властите продължаваха да се безпокоят от отвличане на въздушни машини. Само че беше направо невероятно да хрумне някому, че би могъл да посегне на маг-лев. Разбира се, според Кинг по света се намираха прекалено много скудоумници, дори те обаче биха се стъписали от очевидно натрапващия се въпрос - а какво да правят, след като превземат влака? Затова никой не смущаваше съня на железопътната управа. Тези влакове бяха неделими от тласкащата ги магнитна система на релсите и извън нея просто нямаше какво да ги задвижи. И макар на летищата и космодрумите скенерите за оръжие да си оставаха традиционна част от оборудването, по гарите бяха просто немислими. Машини проверяваха само багажа за бомби. Все пак не биваше да се пренебрегва вероятността за появата на някоя нова терористична организация, колкото и да беше малка.
Чернокожият в момента Кинг се усмихна. Не му се вярваше извънземната агентка и временният й сподвижник да са понесли взривни устройства.
Платформата под краката му затрептя от вибрациите на наближаващия влак. Аеродинамичната предница на композицията заблестя под светлините на гарата. Кръглият титанов нос беше малко издраскан и въпреки това сияеше ослепително. Влакът забави съвсем безшумно движението си. Гасителите на магнитното поле край линията предотвратяваха отмъкването на случайни парчета стомана или желязо, изтръгнати от джобовете или ръцете на посрещачите, както и съсипването на чувствителни компютърни схеми наблизо. Естествено, самите влакове също бяха защитени. Кинг знаеше, че когато тази транспортна система била още в етапа на експериментите, линиите буквално се задръствали от метални боклуци - привлечени случайно от магнитното поле или метнати към релсите от злонамерени идиоти. Още се разправяха истории за литнали във въздуха велосипеди, за спрели електронни часовници на цели квартали от линиите, за пръснали се на парчета свръхпроводящи двигатели заради минал на половин километър влак. Всяка технология създаваше главоболия, докато излезе от пелените. И атомните електроцентрали в началото произвеждали ужасяващи количества радиоактивни отпадъци, а първите междузвездни кораби понякога просто не излизали отново в нормалното пространство. Такава беше цената на цивилизацията. Историкът Кинг се захласваше по тези подробности. Истината беше и несравнимо по-интересна, и по-чудновата от всякаква измислица.
Остави ума си да се рее още малко, докато влакът спираше. Спомни си какво казал генерал Джон Седжуик, командвал войските на Севера в битката при Спотсилвания, когато огневата линия на южняците се намирала на седемстотин-осемстотин метра от тях: "Ей, войници, какво се гушите? Ами че онези не могат да улучат и слон толкова отдалеч..." Това били последните думи в живота му.
Загладеният метален червей замря най-после и от изходите незабавно се изсипаха тълпи. Кинг си избра място, край което трябваше да минат всички пътници, за да стигнат до залите на гарата. Плъхчо дебнеше от другата страна на влака за изненадващи ходове на обектите.
Потокът от хора се точеше край него, някои бяха посрещнати, други - не. Същинско многокрако чудовище, тътреща се стоножка с безброй глави...
Ето ги!
Кинг се постара да не направи дори най-лекото внезапно движение, безучастната гримаса на лицето му не се промени нито за миг. А така му се искаше да се ухили до уши, да тържествува от победата... Но засега това беше само първата стъпка към целта, до този момент прекалено често си пречеше сам, за да си позволи отново самонадеяност. "Помни на какво са те учили, действай по правилата." Все се намираше по някой майстор, улучващ слон и отдалеч.
Не пожела да се изложи на риск, защото шпионката можеше да го разпознае и с такава маскировка, макар че вероятно не очакваше да се натъкне на него тук. Обърна се и тръгна към вътрешността на терминала, сякаш беше естествена част от гъмжилото, а обектите вървяха трийсетина метра зад него.
Щом влезе, Кинг се дръпна полека надясно и застана до широката врата. Образува се човешки водовъртеж, защото някои посрещачи чакаха тук. Множеството се скупчи още по-плътно, агентката и Силк трябваше да си пробиват път и едва ли щяха да обърнат внимание на още едно докосване между многото в блъсканицата.
Когато мъжът мина до него, Кинг пристъпи зад гърба му и натисна бутона, освобождаващ пружината на буталото. Едновременно с това бутна с хълбок някакво момиченце и то се блъсна в Силк, като почти го събори.
- Ей! - подвикна той сърдито.
Кинг се надяваше, че лекичкото убождане от миниатюрния приемопредавател, забил се в дебелата и не особено чувствителна кожа на гърба, ще се загуби в грубото усещане от сблъсъка.
- Хлапе, внимавай как ходиш!
Момиченцето се обърна да види кой я бутна, а Кинг вече се бе скрил в тълпата.
Постара се да не изпуска двойката от поглед, но вече не беше жизнено важно.
Винаги е трудно да прикачиш "опашка" на опитен агент, защото той търси бдително всеки признак за следене, а няма как да го държиш под око без участието на четирима-петима от твоите хора. Всеизвестни бяха поне десетина начина да установиш дали някой върви по петите ти и Кинг очакваше тази аусвелтерка да ги използва до последния. Разбира се, можеш просто да тръгнеш след обекта, но трябва да се примириш, че ще те надуши почти мигновено, ако се постарае да внимава. Щом ти го виждаш, какво му пречи и той да те забележи? В момента строгото придържане към секретността на операцията беше най-важно и Кинг нямаше да допусне нови гафове. Засега маскировката му послужи, но не биваше да разчита постоянно на нея. Стигаше агентката да го види веднъж или два пъти и край. На Плъхчо можеше да разчита за проследяването, не се доверяваше обаче на наетите от него детективи.
Щом се увери, че двамата пред него ще наемат такси, Кинг докосна слушалката в ухото си и се обади на Плъхчо.
- Докарай колата отпред. Паднаха ни в ръцете.
Забеляза, че обектите не носеха никакъв багаж. Поизостана и се престори, че проявява буден интерес към огромното холотабло, което рекламираше новия вик на модата при високотехнологичните маратонки. Извади контролния монитор от джоба на туниката си и докосна бутона. Малкото екранче се освети, превърна се в карта, до която се изписаха координати. На картата примигна точица, чу се тихо писукане, после тя угасна.
Кинг се засмя. Устройството съвсем не беше последната дума на технологията, изобретено бе още преди трийсетина години, но за неговите нужди подхождаше идеално. Зрънцето под кожата на Силк съдържаше чип с флаш-памет, а около този модул беше изграден приемопредавателят. И за разлика от предишните модели не излъчваше без постъпването на активиращ сигнал, представляващ сложна команда в много тесен честотен диапазон. Щом се задействаше, то пращаше потвърждение за не повече от една петдесета част от секундата. Затова дори човек, решил да провери със скенер за "буболечки", трудно би открил мъничкото топче. И понеже не подаваше собствен сигнал без активиране, дори в помещение, подложено на денонощно сканиране - а Кинг се съмняваше, че шпионката ще си осигури достъп до такова - бдителният наблюдател можеше да пропусне нищожно кратката пулсация или да я сметне за случаен шум. Самото топче беше направено от муопласт, почти прозрачно за обикновените медицински рентгенови апарати или флуороскопи. Покритието му от хипоалергенни полимери осигуряваше мирно съжителство с нормална имунна система. Извличаше енергия по електрохимичен път от контакта с човешка плът и обикновено работеше поне месец.
Натискаш бутона на контролния монитор и се чува "пиу". Така нищожното паразитче, впило се в кожата на Силк, винаги ще съобщава точно къде е той.
Сега вече нямаше да ги изтърве.

В таксито Зия забеляза Силк да си отърква гърба в седалката.
- Нещо мъчи ли те?
- Ами да, малко ме сърби.
- После ще те разтрия.
- А, ти вече доста добре се погрижи за това - ухили се той.
Зия също поклати глава с усмивка. И още как! Беше не по-зле от първия път. Май щеше лесно да свикне с тези бързи сеанси. И в момента идеята не й се струваше толкова нетърпима както преди. Замисли се за Силк. Изведнъж му се стоварват какви ли не гнусотии - убиват партньорката му, наоколо щъкат убийци и шпиони, забъркват го в кошмарни конспирации, а той още не е изкукал. За нея беше лесно да понася подобни щуротии, нали все с това се занимаваше, и то толкова отдавна, че приемаше такъв живот като нормален. Но за непосветения е все едно да налети на яма по пътя с пълна скорост. Силк заслужаваше да му отдаде дължимото.
Но пък беше наивник. Не говореше добре за него, че налапа кукичката толкова доверчиво. Е, да, трябваше да признае и своята дарба да убеждава, но самата тя не би повярвала на такава съшита с бели конци история и преди да навърши шестнадесет. И на онези години бе научила, че повечето хора, ако не всички, говорят само каквото според тях ще им донесе желаните облаги.
Предпочиташе по-хитроумните типове, които не биха й позволили да ги води за носа като дресирани доуби в някое зоопаркче за дечица на Земя-2.
"Доста забавно си противоречиш, а?"
Вярно. От една страна, искаше й се човекът, с когото е в момента, да е винаги нащрек и неподатлив за плитко лукавство. От друга страна, и за секунда не би се доверила на онези в занаята, които отговаряха на изискванията й. Щом искаш да си с играч, не се сърди, като почне да те разиграва. За да станеш достатъчно хлъзгава и да ти е гладък пътят, трябва да си поочукаш ръбовете, ама може и да изгубиш твърде много от себе си. Май границата между съвършенството и съсипията е прекалено тънка, а? Доверието между професионалистите изобщо не е част от уравнението.
Утеши се, че засега не се стреми към никакви продължителни връзки. Тук имаше работа за вършене, после щеше да се прибере у дома. А за останалото щеше да мисли, като му дойде времето. Важното беше да не се препъва на всяка крачка в настоящето.

Една от причините Силк да е изкусен лъжец беше неговият изострен усет за истината. Отдавна знаеше, че най-добре завъртените историйки са претъпкани с частички истина, иначе просто не хващат вяра. Поне не за дълго и не за мнозина.
И както си седеше до Данър в таксито, поел Бог знае накъде, онази част от него, която винаги различаваше истината и не се мамеше да смята буцата железен пирит за злато, сякаш стоеше отстрани и клатеше глава с укор.
"Признавам, тя се чука страхотно, с по-върховна мацка просто не си бил досега..."
Да, това поне си беше вярно...
"Млъкни и слушай, тъпако! Но ти и без това знаеш какво ще ти кажа, нали?"
Как да не знае... Данър - ако това й беше името - не гореше от желание да му нарисува цялата картинка.
"Дрън-дрън, приятел. Тя си е лъжкиня. Първокласна, изпечена, превъзходна!"
И това е вярно...
"Е, какво правиш тук, щом е така?"
Силк се замисли мъчително.
А шофьорът промърмори сърдито:
- Пак тия духачи от контрола по транспорта!
Край тях плътните потоци коли, бусове и всякакви по-дребни возила - бициклети, трициклети, велосипеди - се влачеха мудно, почти пълзяха със скоростта на разгневен охлюв. Започващият от гарата булевард имаше цели шестнадесет платна, без да се броят широките тротоари за пешеходци отстрани, които всъщност пустееха, и озверелите от нетърпение велосипедисти се престрашаваха да се стрелкат по тях въпреки опасността от солена глоба.
- Нали уж точно това нямаше да става? - съскаше шофьорът. - Вдигнаха шибаните данъци върху недвижимата собственост, качиха до небето и данък добавена стойност, от доходите дерат всичко, каквото могат. И какво разправят - трябвало да плащаме за най-скъпия хардуер и софтуер в света, та да си оправим скапаното движение по улиците. А я гледайте докъде се докарахме!
Силк наистина започна да се озърта. Въпреки късната вечер фаровете на возилата и лампите край булеварда превръщаха околността в подобие на стадион, осветен за финал по футбол. Господи, тук сигурно никога не притъмняваше! Съвсем не беше като в Хана...
Как щеше да извърти нещата, ако му се паднеше да оправдава местната управа по транспорта? Все едно да стъпва по блато. Ако положението в Лос Анджелис беше такова през повечето време - а вече не се съмняваше, че е така - хитрите обяснения щяха бързичко да втръснат на вбесените жители. Предполагаше, че градските власти не биха допуснали вината да се стоварва върху оборудването или операторите. Значи оправданията с улични терористи, вандалщини, умишлени саботажи и Божия гняв скоро щяха само да дразнят още повече баламите.
Ел Ей винаги бе имал твърде много коли на твърде ограничено пространство. Силк си спомни прочетеното в някаква историческа мрежа - някога в района били регистрирани повече автомобили от броя на жителите. А компютърната система, от която шофьорът се оплакваше, бе предназначена да осигурява равномерно движение с поне четиридесет километра в час навсякъде из Южна Калифорния. Май подкупните чиновници пак бяха оплескали работата.
"Опитваме се да бягаме от темата, а?"
Силк продължаваше да зяпа гъмжилото от возила наоколо. Хората включваха светлинните табели с номерата си, за да се виждат през прозорците на колите и бусовете. Като не могат да помръднат, защо да не си поприказват за разтуха? Той познаваше двама, които се бяха запознали точно по този начин - закъсали в задръстване един до друг, и накрая стигнаха до брачен договор...
"Ей, Силк..."
Да ти го начукам, приятелче! Тук съм, защото каквато ще да е Данър, поне не се съмнявам, че е в шпионския занаят. Иначе нямаше да знае всички тези гадости, особено около смъртта на Мак. Може тази част от историйката да е близо до истината, нали? Невъзможно е да си е изсмукала подробностите от палеца и макар да лъже, без да й мигне окото, все нещо е вярно. Щях да знам, ако се опитваше да ме подхлъзне във всичко.
"Добре де, засега ще се съглася. Само че това ли е истинската причина още да се навърташ край нея?"
Силк видя жена с лилава коса и твърде тясна тениска, обтегната по пищния й бюст. Прозорецът на буса отдясно на таксито я очертаваше като рамка. Жената се усмихваше на хората, които можеше да види, а до лицето й проблясваха нейното име и телефонен номер. Казваше се Канди, а кодът пред номера означаваше, че обажданията се плащат по специална тарифа. Силк се досети, че тя е от професионалните приказливци. Беше готов да предположи, че е звезда на аудиопорното, но външността често заблуждава - защо да не е психотерапевтка? Дали случайно се възползваше от задръстването или това я сполетяваше често и тя вече го правеше по навик? Може би нарочно сядаше в някой бус през най-натоварения период вечер и продаваше утешителни разговори на изтерзаните от досадното тътрене хора из колите наоколо?
"Силк, пак ли се отнасяш?"
Стига, бе. Отчасти съм тук и заради Мак. Добре, нека съм откровен - ако не се чукахме до премаляване из тоалетните, докато пътуваме, сигурно щях да хвана още следващата совалка към островите. Де да знам. Интересно ми е, нямам никакво друго смислено занимание и искам да науча отговорите - какво още ти трябва?
"Ами нищо особено. Само истината. Искал ли съм друго някога?"
Да ти имам скромните желания, приятел.
Канди намести слушалките на главата си, засмя се и изключи светещия надпис. Вече имаше клиент.
Гърбът пак го засърбя и той се отърка в седалката.

24

---

Когато движението се поразреди най-после, Зия поиска от шофьора да ги откара до голям хотел близо до влаковото депо. Там се качиха в друга кола и поеха в обратната посока - пак подминаха гарата. Доколкото успя да прецени, нямаха "опашка". Не очакваше да са ги проследили, но проверката беше задължителна.
Пътуването с третото такси продължи много повече и преди това се наложи да се пазари с шофьора, защото трябваше да ги закара в неприятно западнала част на мултиполиса, чието име вече звучеше нелепо - Гористите хълмове. Зия все пак различи остатъци от някога приятно градче, сегашното обаче беше много мрачно. Гъсто натъпканите магазинчета по улиците нямаше защо да се гордеят с избледнелите и олющени надписи по витрините. Неоновите и псевдохолографски табели примигваха или бяха отчасти изгорели. Металните решетки пред надрасканата пластмаса червенееха от ръжда, фулереновите пък се отличаваха с мръсна сивота. Между магазините за храни или за дрехи се мъдреха множество прожекционни зали за холопорно, будки за перверзни издания, ателиета за татуировки, павилиончета за алкохол и цигари. Ако се съди по откровените надписи, тук и масажът на простатната жлеза се радваше на особено голямо търсене. По някога бялата мазилка бяха напръскани може би повече от десет слоя графити с пулсово-флуоресцентни бои. Хората оставяха мимоходом следите си или мислеха, че изразяват чувствата си в изкуство, а следващият замазваше нарисуваното и написаното от тях още преди цветовете да са изсъхнали както трябва, за да открадне и той малко внимание от минувачите. А тук имаше повечко пешеходци, но не от онези, с които би се спряла да си побъбри дружески. Ето групичка мускулести мъжаги и мацки, облечени от глава до пети в бял спандекс, показващ всяка подробност от телата им чак до най-малките пори. Двама мътноглавци се влачеха в гъстата химическа мъгла, погълнала завинаги съзнанието им, и май не забелязваха къде са попаднали. Проститутки и от двата пола се подпираха на стените или крачеха напето напред-назад, вдигаха поли или разтваряха широко цепки към улицата, за да покажат предлаганата стока, да хванат с жива примамка потенциалните клиенти в колите. Три момчета, които явно тепърва навлизаха в пубертета, изскочиха стремглаво от магазинче. Гонеше ги дебелак в оранжев халат и с чалма на главата. Размахваше страховит нож, но се задъха и се отказа още след първите няколко метра.
Зия бе попадала и в по-лоши бордеи, макар и отдавна.
Напомни си по-бързичко да помисли за снабдяване с някакъв вид оръжие. Който иска да плува сред змиорки, добре е да си осигури комплект зъби, по-остри от техните.
- Водиш ме по много живописни местенца - подсмихна се Силк.
Зия загърби панорамата на градската разруха и му се озъби.
- Това не е моята планета, готин.
- Нямате ли си такива свърталища на Нова Земя?
- Не са чак толкова отвратителни.
- Е, вие сте млад свят. Много време минава, за да възникнат истински бедняшки квартали.
- Нали контролът над раждаемостта трябвало да премахне точно тази мръсотия? Така ресурсите на планетата уж щели да стигат за всички.
- Кой е успял да се отърве от мизерията? А и човешкият мързел е неизкореним порок. Социалните помощи стигат, за да не гладува никой на Земята. Но някои хора смятат, че щом не умират от глад, не се налага да бачкат.
- Значи според теб тяхна е вината, че живеят така? - махна Зия към улицата.
- Не важи за всички и все пак... Така е. Всички имат какво да плюскат, покрив над главата си и елементарни медицински грижи. Получават редовно суми за дрехи, имат достъп до масовите образователни мрежи. Щом някой има амбицията да надскочи този живот, ще му помогнат. Само трябва да поиска. Но немалко хора предпочитат леснотията.
- Ха, да не мислиш, че на тези курви по тротоарите им е лесно?
Силк врътна глава.
- Не съм казал такова нещо. Никой обаче не ги е лишил от избор. Това, с което се занимава проститутката, не изисква особени умения, и ако успее да се смотава от инспекторите на мултиполиса, няма да плаща данъци и лицензни такси. А дори из такива западнали квартали са предостатъчно свободните работни места, които никой не иска да заеме. Само че повлеканата ще трябва да стои по цял ден до конвейера или да се усмихва на кисели купувачи, за да изкара същите пари, които й падат само като си разтвори краката за двайсетина минутки. Аз казвам, че изборът си е само неин.
- И чия е вината, че изкарва повече пари със секс, отколкото с по-достойна работа?
Едва когато изричаше думите, Зия осъзна колко е вбесена, а гласът й я издаде. Професията на проститутката изискваше много повече умения, отколкото този тип с вирнатия нос можеше да си представи!
Силк се стъписа.
- Недей да се нахвърляш върху мен.
Тя се извърна и пак огледа улицата.
- Ако не се родиш богат, все някаква част от себе си трябва да продаваш, за да напреднеш.
- На който не му харесва, да си живурка със социалните помощи - промърмори Силк.
Този път Зия си замълча.

Таксито криволичеше нагоре по уличките на хълма край някога просторни къщи, отдавна преустроени в евтини пансиони с множество тесни стаички. Тук уличните лампи не пречеха на нощта да се прокрадва и да завладява напълно големи петна от местността. Изобщо не се виждаха паркирани частни коли, а и нямаше велосипед, който да не е вързан със здрава верига. Несъмнено мястото не подхождаше за безгрижни вечерни разходки, естествено, ако човек не беше превъртял.
- Ти сигурна ли си, че точно тук трябваше да дойдем? - обади се Силк.
Данър отмести поглед от прозореца, озърна се към шофьора и натърти:
- Да, сигурна съм!
Той отвори уста, но тя кимна към предната седалка и поклати глава, да не би да изтърве нещо излишно.
Силк млъкна веднага.
Стигнаха до билото на хълма. Озоваха се до малък хотел - ъгловата конструкция от стандартни излети плочи, спускаща се на няколко равнища по отсрещния склон. Зелена неонова табела, защитена с гъста мрежа, известяваше на всеки, че това е "Крайградското ханче". Тъкмо Силк погледна и някакво насекомо налетя към светлината. Щом докосна мрежата, пламна от силната искра и тупна на земята, оставяйки след себе си тънка ивичка зеленикав дим. Не се забелязваха никакви предупреждения, че мрежата може да бъде опасна. Както и по улиците долу, пред всички врати и прозорци имаше решетки с наглед здрави пръти.
Шофьорът си прибра парите, припряно тресна вратата, заключи се отвътре и подкара, без да се бави нито секунда.
Тръгнаха към входа на хотела. Двама мъже излязоха от сенките и им препречиха пътя.
Вътрешностите на Силк се свиха на топка и сякаш се откачиха и заплуваха в същото време. Страхът го стисна с ледените си ръце за гърлото и раменете, прииска му се да се обърне и да побегне. А насилието уж отдавна беше под контрол на Земята! Доскоро охотно вярваше в тази приказчица. В свят, където притежаването на оръжие лесно навличаше на нарушителя дълга присъда, вече му се струваше, че не е срещал напоследък човек, който да не е въоръжен и твърде опасен. Двамата пред него не изглеждаха особено едри, нито пък държаха нещо в ръце, но усещането за заплаха направо натежа във въздуха. Единият носеше куртка от синьо ламе, която явно бе виждала и по-добри времена, но върху друг собственик. Вторият се бе издокарал в черна риза с отрязани до раменете ръкави, за да показва месестите си ръце със сини татуировки - змии, паяци и нескопосано подобие на плъх.
- Ей - започна Татуирания, - имате ли да ми развалите петарка?
И преди Силк да каже нещо, Данър изръмжа:
- Нямаме, ама да пукна, ако в джоба ти някога се е свъртала петарка!
Гласът й звучеше твърдо, дори някак плоско и равнодушно.
Ламето се ухили злобно:
- Курво, недей да се святкаш толкоз!
- Пречите ни да стигнем до вратата - отбеляза тя спокойно.
Господи, да не се е побъркала? Защо просто не даде на тези идиоти два-три стандарта, за да ги оставят на мира? А агентката все едно ги срита в топките!
Силк се стегна и установи, че ръцете му сами са се свили в юмруци. За последен път се сби още петнайсетгодишен, а двамата досадници може би имаха пистолети или ножове. Нима на Данър толкова й се умираше?
Татуирания пристъпи към нея и вдигна ръка, май искаше да я бутне назад или да я хване за шията.
Мамицата му!...
Силк понечи да го пресрещне, раздрусан от нервно напрежение.
И времето се препъна, поумува, после пак потече... но с една осма от нормалната си скорост. Или с една десета...
Сякаш нещо се обърка с очите му, различаваше само това, което се случваше точно пред него. Изчезнаха всякакви звуци - бръмченето на трансформаторчето под неоновата табела прекъсна като при спиране на тока. Не успяваше да види нищо, освен изрисуваната ръка, доближаваща Данър, а движенията се провлачваха като в гъст сироп. Пръстите мудно се вдигаха нагоре... и още нагоре...
Агентката посегна с дясната си ръка, стисна здраво китката на нападателя и рязко извъртя цялото си тяло надясно.
Ръката на мъжа се изопна по принуда и той се изви, после се наведе.
Лицето му се разкриви от изумление, очите му се изцъклиха, устата зейна. Може би извика, но Силк не чуваше нищо.
Данър завърши движението и лявата й ръка се вдигна със свит юмрук над изправения докрай лакът на Татуирания.
После се стовари тежко точно над лакътя.
Този път Силк чу звука - влажното пращене на ставата, прозвучало ужасяващо силно в иначе мъртвешката чудновата тишина.
Олеле!...
А юмрукът на жената вече се плъзгаше нагоре над ръката на превилия се мъж и кокалчетата на показалеца и средния й пръст се забиха страшно в слепоочието му.
Бавно, разтегнато, ясно до последната подробност като сцена с компютърни ефекти в холошоу.
Главата на Татуирания отскочи назад, от широко отворената му уста изскочи струя слюнка и се изви на зигзаг, блестеше в светлината от табелата като слузест червей...
Лявата ръка на Данър се прибра, отново хвана над лакътя на мъжа - ами да, онова на бледата му кожа наистина беше зле нарисуван и много грозен плъх - и цялото й тяло сякаш се метна към земята в стремително приклякане. Не пусна противника си, налегнала ставите на ръката му с цялата си тежест, и Силк видя, че онзи нямаше никакъв шанс да се възпротиви.
Татуирания политна напред, пльосна се по лице върху пластобетона. Твърде силно...
А Ламето вече налиташе с разперени ръце, за да сграбчи Данър, само че тя се извъртя на лявата си пета, така че застана почти с гръб към него, и нанесе мушкащ удар с десния си крак. Вторият нападател изобщо нямаше време да се спре и просто се наниза на обувката й - заби се някъде около слънчевия му сплит. Спря, сякаш се блъсна в стена. От гърдите му се изтръгна стряскащо хъркане, той се преви на топка, стиснал корема си. Не можеше да диша.
Данър отново стъпи на двата си крака, пусна ръката на Татуирания, стана и се изправи срещу Ламето.
Времето пак достигна нормалната си скорост.
Силк още стискаше юмруци, готов да се хвърли в схватката, усещаше как ноктите му са се забили дълбоко в дланите... само че всичко свърши, преди да помръдне.
Татуирания лежеше на хълбок, притиснал жестоко повредената си ръка към гърдите. От размазания му в пластобетона нос шуртеше кръв.
Ламето обикаляше със ситни стъпки в някакъв видим само за него кръг, още се мъчеше да си поеме дъх, а дланите му не се отделяха от слънчевия сплит.
Лицето на агентката направо светеше, очите й блестяха оживено, устните й се извиха в лека усмивка. Още личеше напрежението в ръцете й, готови да ударят или да блокират. След секунда се изправи и ги отпусна по тялото си.
- Хайде да влезем - каза на Силк.
Той само успя да кимне. Не му се вярваше, че би могъл да изрече и думичка с това пресъхнало гърло. За Бога, как го правеше тя? Съсипа от бой двама гадняри за някакви си секунди, а вече се държеше все едно нищо не е станало...
- Силк?
Тръгнаха към входа на хотела.

Кинг и Плъхчо минаха с колата покрай хотела, откъдето предавателчето отговори на подадения сигнал. Вероятно се движеха само минута-две зад шпионката и Силк, защото току-що срещнаха по пътя връщащото се такси, а не видяха нито една друга кола наоколо. Значи това беше возилото, чийто регистрационен номер не успяха да запишат, когато обектите се качиха в него.
Кинг смяташе, че е твърде съмнително издирваният от толкова хора аусвелтер да се намира в мърлявата постройка, и все пак щеше да поиска от помощника си да провери кротичко и ненатрапчиво дали е така.
По пътеката под хотела се тътреха двама мъже, които явно бяха пострадали при доста грубиянско спречкване, и той се зачуди дали са имали върховната глупост да налетят на преследваната от него двойка. Сигурно, защото уличните биячи и грабители никога не са проявявали изумителни интелектуални способности.
- Тия смотаняци май са искали да си поиграят с нашите хора - подхвърли Плъхчо, сякаш прочел мислите му.
- Предполагам. Доколкото си спомням, аз вече ти споменах, че обектите се отличават със сръчност и решителност.
Дребосъкът кимна. Кинг му бе обяснил не повече от необходимото за случая, тоест съвсем малко. Плъхчо обаче не беше тъпанар и несъмнено подозираше, че не е чул най-важните подробности. Нямаше никакво значение.
Ще върши каквото се иска от него и ще си прибере парите. А когато се досети, че работата е много по-дебела, ще бъде твърде късно да изнудва Кинг за още пари. А защо пък да не прояви щедрост към човека, ако му хрумне? Очакваше, че ще може да си позволи всякакви капризи. Би било забавно да направи Плъхчо заможен просто за да се посмее при вида на стъписаната му физиономия.
Кинг се усмихна. Най-сетне нещата потръгнаха според желанията му. И така щяха да продължат до края.