17

Силк въртеше педалите с прилична скорост - може би дори достигна четирийсетина километра в час на правия участък близо до стрелбището. Изведнъж една електрокола навлезе в тяхното платно и се засили насреща им.
- Ама че духач!
Зърна за миг шофьора на откритото возило, преди да насочи велосипеда встрани от пътя. Някакъв тъмнокож със синя коса, натруфен като папагал. Господи, сигурно се е надрусал до козирката!...
Колелата се хлъзнаха по дребния чакъл, задното поднесе, а Силк успя да овладее велосипеда, когато заподскачаха по неравното каменисто поле до пътя. Данър го хвана здраво през кръста, но не помръдна и това беше много разумно - преместеше ли тежестта си на седалката, сигурно щяха да се пребият...
- Същият е! - викна тя в ухото му.
Той успя да погледне през рамо за частица от секундата. Гумите на колата заскърцаха по макадамовата настилка, защото мургавият се опитваше да обърне на висока скорост.
- Какво каза?
- Това е онзи, който стреля по мен пред къщата ти.
Гласът й беше забележително невъзмутим. Силк видя по-равно парче земя и спря там.
- Продължавай! - нареди агентката. - Натам, към океана!
- Защо?
- Няма да се откъснем от него по пътя.
- Нито пък по тая поляна - колата е с по-добро окачване от велосипеда, а и двигателят е достатъчно мощен.
Петдесетина метра пред тях имаше тясна канавка за отводняване на шосето. Беше широка само метър и не много дълбока, криволичеше към брега. Не можеха да минат през нея с велосипеда.
Само че и онзи тип нямаше как да прекара колата оттам.
- Тичай към канавката! - отсече Силк.
Побягнаха в същия миг.
Шумът на електромотора се засилваше зад гърбовете им. Чуваше се и трополенето на камъчетата по дъното на каросерията. Силк незнайно защо си помисли, че хората от фирмата за коли под наем направо ще сдъвчат непознатия заради съсипаната си собственост...
Стигнаха до канавката. Той изобщо не забави крачка, преди да скочи, а с ъгълчето на окото видя, че жената се отблъсна още по-силно.
Ако стрелецът искаше да ги гони по-нататък, по принуда щеше да изостави колата. Дано не спре навреме и се потроши. Е, тогава собствениците на колата направо ще се влюбят в него.
Изпреварваха го с шейсет-седемдесет метра. Силк се надяваше, че онова гнусно пистолетче няма чак такава далекобойност.
Чудна работа - изобщо не би разпознал мъжа в тази идиотска премяна, ако Данър не се бе оказала толкова наблюдателна. Можеха да се разминат на улицата, без да го погледне втори път.
Щеше да мисли за това по-късно. Съсредоточи се в усилието да се отърват от преследвача.

Кинг изпсува - не успяваше и да кара, и да извади оръжието. Колата подскачаше ужасно неприятно, подхвърляше го над седалката и зъбите му тракаха болезнено. Мушката на пистолета се закачи в скъпия плат на ризата и не само го разкъса, ами одраска и кожата на Кинг.
Мъжът и жената спряха велосипеда, зарязаха го и побягнаха. Още бяха твърде далеч за изстрел, но вече ги настигаше, за секунди щеше да навакса двайсетина метра и би могъл да опита...
Проклятие!
Забеляза канавката чак когато онези я прескочиха. Пусна пистолета до себе си на седалката и сграбчи волана с две ръце, стъпи тежко върху педала на спирачките. Колелата блокираха, освободиха се, пак се плъзнаха и возилото започна да поднася. Кинг се отказа от спирачката, бореше се да овладее колата. После пак натисна педала и успя да спре само на четири-пет метра от канавката.
Погледна седалката. Пистолетът не беше там. Сигурно е паднал. Нямаше време да опипва пода на кабината. Скочи и се втурна след двамата бегълци.
Сега само трийсетина метра го деляха от тях, но онези тичаха бързо. Кинг прескочи тясната канавка. Беше в чудесна форма, щеше да ги настигне...
След първия яростен спринт от сто, може би дори сто и петдесет метра осъзна, че и те са се занимавали усърдно с някакво аеробно натоварване. Не им позволяваше да се отдалечат, но и не скъсяваше разстоянието.
Все пак до водата оставаше най-много половин километър и ако жертвите нямаха намерение да преплуват океана, щеше да ги спипа на брега. Скалите, навлизащи доста навътре, щяха да се превърнат в капан за тях. Е, сега беше невъоръжен, но не се съмняваше, че бойните му умения са предостатъчни. Агентката сигурно също е тренирала, той обаче беше и по-едър, и по-силен от нея, а това в крайна сметка винаги имаше значение. Мъжът пък нямаше понятие от бойни изкуства, не носеше и арбалета си. Кинг смяташе да се разправи набързо с тях.
Дробовете му горяха от напъните да поемат повече от топлия влажен въздух, той се съсредоточи в усилията да поддържа бързината и равновесието си.

Как й се искаше да има пистолет или нож! И като е започнала да мечтае, защо да не си поиска цял взвод за усмиряване на безредици... Едрият мъж нямаше намерение да изостане. И щеше да ги връхлети на брега. Нямаше ли туристи наоколо? По дяволите, май са съвсем сами на плажа!
Ами ако се опитат да го надвият, нали са двама?...
"О, да, той ще стои мирно, дори няма да посегне към онова пистолетче със стреличките."
Само на триста метра вляво остри скали се врязваха доста навътре в океана. Ще се наложи да ги заобиколят с плуване, а прибоят по подводните камъни не изглеждаше приятен.
Тъпо положение.
Я почакай!...
Малка лодка се показа иззад скалите и се насочи успоредно на брега отвъд пръските и пяната. Май в нея седеше само един мъж - рибар или гмуркач.
- Лодката! - успя да изграчи Зия, почти останала без дъх. Силк я зяпна. - Плувай... към... лодката!
Той кимна, без да говори, за да не наруши дишането си. Препуснаха с нови сили право към водата.

Силк се плъзна ловко под вълната, щом водата стигна до коленете му. Данър не се гмурна толкова умело, но веднага загреба.
Той се потопи под следващия разпенен гребен, стигна до по-дълбокото и премина на мощен кроул. Възползва се и от обратното засмукване на водата пред скалите, за да го отнесе по-бързо навътре. Усещаше, че агентката се мъчи да не изостане. До лодката имаше няколко десетки метра. Може би преследвачът ще се откаже - ами ако не умее да плува?
Подаде глава, за да вдиша, и се озърна към брега.
Мъжагата нагази на бегом, пръскайки фонтани, и падна непохватно по корем във водата.
Засега го изпреварваха. Важното беше да стигнат навреме до лодката, за да се отдалечат, преди да ги настигне. Ако бяха само двамата във водата, Силк би се опитал да му види сметката. Беше опитен плувец и можеше да задържа дишането си цели две минути. Защо просто да не удави скапаняка? Само че оръжието на онзи сигурно не се поврежда от вода, а и кой знае какво още носи - нож или друга гнусотия. А на Силк никак не му се искаше да стане храна на рибите.
Загребваше с всички сили.

Зия нямаше проблеми с плуването - навремето дори я включиха в отбора на училището, но този Силк се плъзгаше през водата като риба! Ако противникът не успее някак да се превърне в делфин, непременно щяха да стигнат до лодката, преди да ги е доближил опасно.
Тревожеше се, но още не виждаше причини за паника.

Кинг беснееше. Бореше се тромаво с водата, но каквото не му достигаше като опит, наваксваше го с мощ. Вече разбираше какво се опитваха да направят жертвите и трябваше да побърза, за да не му избягат.
Не биваше да им позволи това. Твърде често напоследък се проваляше, как да понесе още един неуспех!
Водата с вкус на саламура нахлуваше в устата и носа му. Той се закашля. Остави се гневът да го изпълни докрай, да му даде още сили, за да не усеща мъчителната болка в мускулите и изтощените бели дробове.
Онези двамата заслужаваха да ги убие дори само заради това!

Когато доближиха лодката, Силк видя, че мъжът е вдигнал маска с шнорхел на челото си. Гмуркач, който не обича съвременните приспособления за подводен спорт.
- Ще ми подадете ли ръка? - подвикна Данър зад него. - Схвана ми се кракът.
Лицето й се сгърчи в убедителна гримаса.
Мъжът ги изгледа, без да продума, но завъртя подвижния електромотор, за да мине край тях.
Агентката изплува по-близо до Силк.
- Бъди готов да действаш.
- Какво?!
- Просто не се помайвай.
Той се озърна. Преследвачът не се виждаше сред вълните, но не можеше да е далеч.
Гмуркачът се наведе.
- Дайте си ръката - промърмори с явен южняшки акцент.
Данър се пресегна от водата и Силк забеляза как тя опря ходила в дъното на малката лодка. Какво ли се канеше да направи? Трябваше само да се качат при този човек и край на неприятностите...
Другата й ръка също се стрелна и пръстите й се вкопчиха в китката на мъжа. Тя изпъшка от усилието, с което направо изхвърли гмуркача от лодката.
- Що не ти!... - кресна онзи, но пльосна във водата с главата напред и останалото не се чу.
Агентката вече се премяташе през борда.
- По-бързо! - кресна нетърпеливо и Силк я послуша.
Още преди да е прехвърлил и краката си в лодката, тя превключи електромотора на пълна мощност. Е, не беше скоростен скутер, но никой плувец не можеше да се мери с малкия съд.
Над водата се подаде глава.
- Ей, шибаняци, това е мойта лодка! На вас говоря, бе! Спрете веднага!
Силк се претърколи вътре, пое си дъх и седна.
Преследвачът им още беше на двайсетина метра от нещастния гмуркач. Престана да плува и се загледа в тях за миг. После се обърна и пое към брега.
Успяха да се отърват.
- В каква посока е летището? - спокойно попита Данър.
Дрехите лепнеха по тялото й като неравна мазилка и не скриваха нищо.
Силк се чувстваше направо скапан от бягането, плуването и неудържимия страх. Не можеше и да мисли ясно. Това сякаш не беше неговият свят. Как се забърка, вдън земя да потънат всички? И незнайно защо в момента му се искаше да направи само едно нещо - да скочи върху тази жена и да я изчука до смърт.
Поклати глава. Господи, помилуй...

18

---

Нямаше повече вълнуващи преживелици. Летището беше разположено почти изцяло върху изкуствен полуостров северно от Нануеле Пойнт, също като комплекса на Извънземната карантина, затова се добраха дотам с лодката. Слязоха на брега с вече почти изсъхнали дрехи и се качиха на електробус до терминала на "Алоха Еърлайнс". Никой от туристите не ги и забеляза. Хората напускаха земния рай, за да се върнат в цивилизацията, и не искаха да пропуснат последните прекрасни гледки.
Силк се сви в едно ъгълче на чакалнята, а агентката отиде да купи билети.
- Моите поздравления - подсмихна се тя, когато се върна при него. - Току-що се превърнахме в партньори с договор - господин и госпожа Данър. Ще навестим тъста и тъщата ти, тоест моите родители, в Сиатъл.
- Сиатъл ли? Нали щяхме да...
- Вярно, но избрах обиколен маршрут. Ако някой прерови списъците на пътниците с добър компютър - а ще стане точно така, не се съмнявай - непременно ще се натъкне на факта, че двойката Данър е напуснала острова, без никога да е пристигала официално тук, поне според регистрите на населението. Търсят сама жена и ще проверят отново поради съмнение за грешка, но понеже няма да ме намерят, рано или късно някой ще поиска да размени две-три приказки с нас. Щом пристигнем в Сиатъл, партньорите Данър ще потънат в небитието, но по-добре да ги издирват там, а не в Лос Анджелис.
Силк кимна. Ако се бе напънал, можеше да се сети за хитрината, но изобщо не му хрумна. Беше новак в тази игра.
- Ел Ей е голям - напомни той, - един-единствен човек лесно ще се покрие там.
- Нашето момче Спаклър е голям чудак - отвърна агентката. - Пада си по доста особен секс. Имате всякакви кучета на Земята, нали?
Силк се вторачи в нея. От минута на минута историята звучеше все по-смахнато.

Кинг се мъчеше да не даде воля на яростта си, примесена все по-силно с опасения. Изтърва ги. Задържа се на брега само колкото да научи името на злополучния гмуркач, помогнал неволно на двамата да избягат. Човекът щеше да съобщи за кражбата и Кинг можеше да научи още нещо чрез полицейските мрежи, когато местните ченгета намерят лодката. Само че беше уверен, че ще получи тези сведения твърде късно. Нямаше съмнение, че обектите ще се махнат далеч от острова, ако вече не са го сторили.
Караше към последната наета стая в последната роля, която щеше да играе в Хана. Остави погнусата и гневът да изпълнят душата му със съскането на нажежено желязо, потопено във вода.
Проклет да е! Почти бе напипал ключовете към могъществото, но ги изпусна от непохватност. Имаше всички преимущества на своя страна, а се провали непростимо.
Една от осите на очуканото возило изскърца, когато зави към хотела. Добре де, в момента едва ли имаше смисъл да се изяде отвътре. Трябваше да продължи напред, за да не бъде захвърлен на боклука. Ще впрегне програмите си с изкуствен интелект да ровят в списъците на пътниците, напуснали острова. Онези двамата в никакъв случай не са използвали истинските си имена, но не са се разделили. Агентката искаше нещо от инфопаяка, явно беше доста осведомен, както Кинг предположи.
Доближаваше хотела. Във въздуха се усещаше напрежението преди скорошна буря. Жалко, че нямаше време да разгледа тукашните красоти. Може би друг път...
Докато слизаше от колата и вървеше към входа, Кинг си позволи да обмисли съвсем различен вариант. Все пак разполагаше с достатъчно информация, която да му донесе доста прилична печалба. Беше в състояние да докаже съществуването на жадуваната цел и чрез умели преговори с познатите си в сигурността да стигне до онези, които веднага биха го възнаградили щедро за сведенията. Е, нямаше да е огромното богатство, на което се надяваше, да не говорим пък за другите облаги, обаче парите биха му стигнали да прекара в разкош остатъка от живота си.
Отърси се от мимолетната си слабост. Не! Твърде много от себе си вложи в това начинание, за да се задоволи с утешителната награда. Вече имаше дългове за уреждане, затова не би спал спокойно. И не би успял да се отърси от тежките съмнения в собствената си решителност, дарби и дори мъжественост. В тези времена подобни страсти се смятаха за старомодни и излишни, но Кинг не беше един от баламите, не беше готов да си лежи по гръб и да живурка със социална помощ, без никакви стремежи. Смяташе се за умен човек, дори талантлив, при това подходящо обучен.
Колкото и да са се притъпили уменията му, ще си ги възвърне поне за тази последна мисия. Ще намери агентката и инфопаяка, ще изтръгне от тях нужните му тайни. После ще ги премахне. Вярно, сгреши неведнъж, обаче никой не знаеше за това. А и пропуските му бяха срамни, но не и пагубни. Още участваше в надпреварата.
Решителният етап тепърва започваше.