5

Два буса с туристи се бяха ударили челно близо до пристанището и Силк тъкмо нагласяше възможно най-безобидната версия за дребната злополука - в края на краищата никой не пострада сериозно - когато видя сигнала за обаждане по личната му линия. Тъкмо минаваше пладне.
- Брайс Ксонг - обясни Кухоглавката.
- Само секунда. - Даде команда на компютъра да пусне текста на касапите. - Добре, нека го чуя.
- Вен, много съжалявам... - започна Ксонг, този път извънредно сериозен. Силк само примигна насреща му. - Тя ще ми липсва ужасно. Само ми кажи, ако мога да ти помогна с нещо.
Коремът му се превърна в тежка ледена буца.
- Брайс, какви ги плещиш?
- Ох, мамка му!... Ти още ли не знаеш?
- Прекъсни! - заповяда Силк на Кухоглавката. - Свържи ме с Мак в Извънземната карантина.
Твърде много удари на сърцето си преброи, преди някой да приеме обаждането. Беше доктор Клайн.
- Ханс, безпокои ви Венчър Силк. Трябва да говоря веднага с Мак.
Паузата се проточи безкрайно. Въртящата се Вселена се разлетя в пълен хаос, енергията се изцеди от нея и ентропията изсмука всяка надежда. Господи...
- Съжалявам, Силк. Имаше... произшествие.
"Само това не!"
- Доктор Макензи е... ами, тя е в операционната.
Клайн лъжеше. Силк беше твърде изкусен в манипулирането на истината, за да не го надуши, дори без обаждането на Ксонг.
- Не е! - натърти мрачно. - Мъртва е. Докторе, запазете си измислиците за лековерните, а най-добре оставете тази работа на професионалистите.
Прекъсна връзката и се замисли кой какви услуги му дължеше, после впрегна компютъра си на работа. Остави Кухоглавката да се провира през дебрите на увъртанията и уклончивите отговори, за да изкопчи колкото истина пожелаеха да му поднесат.
Поне най-лошото знаеше - Мак беше мъртва.
Убита.

6

Депард Кинг се гневеше.
Всъщност това състояние беше основното за него през почти целия му живот и повечето време се сърдеше на себе си. Пак проклетият му темперамент! Загуби самообладание и каква полза от това? Чудесно се оплеска, просто чудесно!
Стоеше на ъгъла, зад гърба му беше игрището за голф, а точно пред него - жилището на лекарката. Вече минаваше шест вечерта и работещите дневна смяна си тръгваха. Хората вървяха, караха велосипеди или се качваха в бусовете, които се плъзгаха безшумно край Кинг, оставяйки след себе си слаба миризма на нагрята смазка. Той носеше торбести шорти във всички цветове на дъгата и още по-пъстра широка фланела с къси ръкави. На врата си бе провесил евтина холокамера и туристическа чантичка. Плетена от палмово лико шапка довършваше маскировката му. Приличаше на хилядите зяпльовци наоколо, само че...
Никой от тях не бе убивал днес.
Погледна си хронометъра. Още няколко часа нямаше да се стъмни и не можеше да стърчи тук, такова поведение щеше да е странно дори за турист. Спомни си, че на две пресечки, близо до залива, има ресторантче. Обърна се и закрачи натам.
Кинг се стремеше да изглежда напълно безобиден. Макар и много едър мъж, не беше прекалено грамаден, а и се постара да прикрие развитата си мускулатура под тези нелепи дрехи. Номерът беше да се вживееш в ролята си, също като актьор - не само се преобличаш, ами заучаваш наизуст репликите си, имитираш походката и типичните жестове на героя си. Да се правиш на турист беше лесно - Кинг бе използвал тази маскировка стотици пъти, докато работеше в Службата за сигурност на Земята. Сега се вживяваше в ролята на Мейнард Айзък Смит - казвайте ми Майк, моля - който имаше апартаментче в Канзас Сити и работеше като помощник-ревизор в "Тарновър Файненшъл". Бившата го смучеше яко с издръжката, неговият син безделник се увличаше по чудата неоафриканска музика и свиреше в жалко съставче някъде из Маями, а ако му останеше някой излишен стандарт, го профукваше за татуировки с извънземни мотиви. Майк бе спестявал три години, за да си позволи тази почивка. Дори бе започнал да ходи във фитнессалон, за да се стегне за цялото обикаляне из екзотичните острови. Да му се не види, щом чукне четирийсетака, мъжът и без това трябва да се грижи за себе си, нали? Опашката пред ресторанта се оказа доста дълга, но той имаше предостатъчно време за убиване...
По дяволите, пак ли това!
След маратонското обучение, годините тренировки по бойни изкуства и всевъзможните психотерапии така и не успя да укроти напълно своите изблици на насилие. Този нрав накрая го лиши и от работата в сигурността. Откога се опитваше да си сложи юзда на темперамента? Вече можеше да се похвали с много по-силна воля, но беше далеч от съвършенството. Ако онази проклетница се бе съгласила да му помогне, ако се бе държала разумно, нямаше да се случи такава беда. Да, част от вината се падаше и на нея.
Още един бус го подмина, обвивайки го в облак прах. Майк трябваше да се извърне и да затвори очи с неприязън. Кинг постъпи точно така.
Естествено, бе премахвал и други хора по време на работа, макар че началниците му се отнасяха направо злобно към такива инциденти, ако не ставаше дума за абсолютно неизбежна крайност или ако смъртта не можеше да бъде пробутана като нещастен случай. На Земята насилието срещу граждани беше най-тежкото престъпление, а за убийство се полагаше пълен доживотен стазис. Пъхат те в сложен сандък и изпадаш в лекарствен транс без сънища. Системите поддържат всички функции на организма ти, но на практика мозъкът ти е мъртъв, докато не пукнеш наистина от немощ. По този лицемерен начин съвременната цивилизация заобикаляше настроенията срещу смъртната присъда, но за мнозина подобна участ беше по-страшна от незабавната екзекуция. Поне Кинг беше убеден в това, дори в ролята си на Майк. Който иска да троши глави и да се хвърля в масови пиянски побоища, нека се изнася на друг свят. Щом си останал на Земята, отиди в някое доджо или боксова зала, подпиши декларация, че приемаш всички рискове. Или си дръж ръцете в джобовете.
Той се нареди последен на опашката.
Ех, че несговорчива жена беше онази...
А отначало уж потръгна добре. Майк пристъпи към нея, щом тя слезе от колата си. Паркингът беше на слънчева площадка, за да се презареждат возилата, и до сградите имаше доста ходене пеша. Имаше и пряка пътека през гъста горичка, защото местната растителност избуяваше неудържимо там, където хората й позволяваха. Макензи беше от малцината служители на Извънземната карантина, които минаваха по пътеката. Майк я чакаше от ранни зори. Никой не го видя на идване, бе избрал и мястото за изтегляне, където също нямаше да го забележат. Депард Кинг се смяташе за старателен и предпазлив човек. Само да не беше тази избухливост...
- Доктор Макензи? - Тя се стресна от звука на гласа му, но щом го видя, се поотпусна. - Може ли да поговорим?
Жената спря. Бяха насред гъсталака, от клоните висяха преплетени лиани, храстите се издигаха поне два метра над земята. Дори от няколко крачки никой не би ги зърнал.
- Разбира се.
Очите й се присвиха и Кинг долови, че тя е нащрек. Очевидно е твърде интелигентна, каза си той. Пред нея стои турист, на когото обаче мястото му съвсем не е тук, освен това знае името й.
- Имам едно делово предложение за вас - подхвана Кинг.
Тя го изслуша, без да продума, понякога кимаше разбиращо и той си позволи надеждата, че поне ще обмисли сериозно предложението му.
И сгреши.
Жената се усмихна, не се сдържа и избухна в гръмогласен кикот. Тя му се присмиваше!
- Извинете, но не сте с всичкия си. Пуснете ме да мина...
Кинг я хвана за ръката.
- Чакайте, вие изобщо не разбирате какво...
Някой й бе показвал как да се защитава от натрапници. Тя изтръгна ръката си и замахна с разперените пръсти на другата към очите му. Естествено, нямаше никакъв шанс срещу него, но ако бе успяла, щеше да го ослепи. Той отстъпи пъргаво встрани, дори не си направи труда да отбие удара. С това злополучният разговор трябваше да приключи.
Все пак Кинг беше професионалист. Имаше и други начини да постигне целта си. Можеше да вдигне рамене и да се махне. Щеше да забрави ролята на Майк и да измисли нещо.
Но...
Глупачката се опита да му избоде очите. Яростта изригна като гейзер в душата му. Как смееше!
Когато си наистина обучен да убиваш с голи ръце, появява се неприятен проблем - движенията стават чисто рефлекторни. Престане ли да се владее, умелият боец е твърде опасен. Смъртно опасен.
Кинг се завъртя, десният му юмрук профуча в дъга - нагоре, настрани и надолу. Различните школи имат свои имена за тази бойна техника. В кендо наричат удара шомен. В чан ген - Тежък юмрук. В подготвителните курсове на сигурността шегаджиите говореха за "ковашка преса".
Стегнатият до болка острец на дланта му се стовари върху темето на жената. Тя се свлече в несвяст на земята. Дори и в този момент не беше прекалено късно. Но Кинг не успя да се възпре от довършващия ритник с пета в слепоочието. Крехките кости се раздробиха и разкъсаха защитната обвивка на мозъка. Този удар я уби, макар че тя сигурно не умря веднага.
Кинг псуваше себе си и нея, взирайки се за миг в жертвата, после се обърна и побягна. Проклятие!...
- Сам ли сте, господине? - попита разпоредителката.
Той се сепна. Вече беше пръв на опашката за места. За миг забрави, че е Майк. Лошо.
- А? Ами да, сам съм.
- Имате ли нещо против да ви настаня при една двойка от... - разпоредителката погледна плоското екранче в ръката си, - от Бойз?
На Майк не му пукаше.
- Няма проблем.
Кинг тръгна след жената и се постара да освободи ума си от мисли за убийството. Сега щеше да вечеря в компанията на двойка от Бойз в някогашния щат Айдахо и беше Мейнард Айзък Кларк - моля, само Майк - от Канзас Сити. На човечеца дори не би му хрумнало да посегне някому. Нали спестяваше цели три години за ваканцията...

Стив Пери

Инфопаяк