Лира Принт
Стив Пери
Инфопаяк
  Начало Следваща глава

БЛАГОДАРНОСТИ


Буквално всеки, към когото съм се обръщал някога за помощ при писането на роман, се отзоваваше с готовност. Всъщност повечето хора, с които общувам, са си такива - имат голямо желание да направят за другия каквото могат, стига да бъдат помолени както подобава. Списъкът този път включва и онези, които много мило ми отделиха от времето си, и другите, които ми помогнаха, без сами да знаят това.
Благодаря на Дон Уилямс, Винс Колър, Майкъл Рийвз, Джийн Нагър, Рей и Джийн Ауел, Денис и Ан Чапмън, Брус Кембъл, Нанси Хенри, Керъл Таб, Дик и Ан Тилдън, и разбира се, на обичайните заподозрени - Стеф, Дал, Леана и на прекрасната Диана.
Вкусете резултата, приятели.


"Най-големите лъжи винаги крият някъде в себе си най-великите истини."

Р. Хоуъл Хардинг


"Най-добре съм, като не се спирам на едно място."

Сънданс Кид
(По Уилям Голдмън)

1


Силк беше под душа, когато работният му пулт писна - гръмко и накъсано като двутонова сирена, сякаш разтресла цялата бърлога.
- Гадост!
Награби хавлия и се втурна мокър към пулта. Строго погледнато, не беше на работа, само че все такъв късмет имаше - щом се пъхнеше под душа, пултът започваше да се държи като "еднорък бандит" в Лас Вегас.
Погледна още щом сви зад ъгъла.
- Ама какво?!...
- Произшествие втора степен със совалка - изрече невъзмутимо женският глас на компютъра.
Разправяха, че немрежовите биопати нямат вградено чувство за хумор, но на Силк такива не му минаваха. Направо чуваше сподавения кикот. Не се съмняваше и че тя знае как му попречи да се изкъпе. Когато беше в добро настроение, наричаше я Кухоглавка. Вкиснеше ли се, идваше му вдъхновение за по-сочни епитети.
Май беше изключил защитата на прозорците снощи, щом върху пулта се мъдреше гущерче. Когато го видя, животинчето се шмугна обратно към прозореца и слънчевия ден в Мауи.
Силк тръсна глава. Мозъкът му още не го биваше. Нито душ, нито кафе. Така му се падаше, като се кокореше до късно и разчиташе само да си мързелува в почивния ден. По-добре да се настрои за работа.
Втора степен - значи совалката беше в непосредствена опасност, но без да застрашава населени райони. Какво лицемерие са тези служебни кодове...
- Божичко... Давай го насам!
Просна хавлията на стола и седна. Нахлузи тънката проводяща рамка на главата си. Пластмасовите клеми на паметта се притиснаха към слепоочията му, оптическите приставки кацнаха над очите, а преките звукоизлъчватели се нагласиха удобно на костта зад ушите му.
- Линия или виртуално?
- Първо линия.
Холопрожекцията сякаш разцъфна мигновено пред него - плътен призрак, през който все пак можеше да вижда пулта. Имена, номера, данни, таблици минаваха пред очите му в няколко слоя, оцветени за по-удобно ползване. Съсредоточи се върху най-близкия слой, изцяло в червено, който веднага стана по-бавен, за да се приспособи към движенията на очите му.
Полет 113, совалката "Хавайска звезда" по рейс от междузвезден лайнер до Земята. Прекъсната връзка с наземния контролен център, повредено управление на десните и задните задкрилки. Злополучният космически сандък се премяташе неуправляем в атмосферата. Резервният компютър също се бе скапал. Всеки опит да се измъкнат от атмосферата би завършил с още по-устремно забиване в повърхността на планетата. Всъщност екипажът вече опитал това последно средство, с което само влошил положението. Твърде мрачни новини.
Данните минаваха пред очите му. Пътници - 416, екипаж - 6 души. За тях съвсем скоро всичко ще е в минало време.
- Постъпват запитвания от медиите - съобщи компютърът.
- Бързичко са надушили. Ти ли се изпусна?
- Не е от мен. Да ги оставя ли на изчакване?
- Ами да. Сега ми пусни виртуалното.
Появи се ново изображение - симулация, изградена върху архивни файлове, данните от комуникационните спътници и все още постъпващата информация от самата совалка. Приемаше я космопорт Мауи в другия край на острова. Може би някой бе успял да прехване насочения лъч. Случваше се, стига да знаеш точно къде да търсиш. Совалките на компанията използваха кодове, разбира се, но каквото един компютър успява да скрие, друг пък може да открие. Ставаше всеки ден...
Совалката всъщност представляваше подобие на овален конус с криле и опашка, имаше допълнителна топлоустойчива обвивка на долните повърхности. Но сега се премяташе неуправляемо в атмосферата и по нея се нагряваха места, които съвсем не бяха предназначени за това. Слабото оранжево сияние тук-там стигаше до яркожълто. Силк доближи изображението и сякаш се носеше до осакатения кораб. Струваше му се, че наблюдава голям падащ камък.
- Каква е вътрешната температура?
- Сто седемдесет и четири градуса по Целзий. Нараства непрекъснато.
Силк рязко изпусна въздуха от белите си дробове. С пътниците е свършено. Дори ако Господ изведнъж реши да хване совалката и да я отпусне нежно на земята, никой не би могъл да оцелее в такава фурна.
Ама че гадост...
- Къде и кога ще се забие?
- 20 градуса и 36 минути северна ширина, 154 градуса и 45 минути западна дължина. След приблизително 208 секунди, в 8 часа и 31 минути местно време.
- Изключи виртуалното, пусни отново инфолинията. Дай ми карта.
Образът трепна и се промени. Появи се карта на Големия остров, край нея плавно се нижеха числа и таблици. Силк поклати глава. Още нямаше девет сутринта в почивния му ден, а трябваше да се занимава с твърде сериозна криза. Както изглеждаше, препечената крилата кутия щеше да се гмурне на стотина километра северно от Хило, далеч от сушата. Транспортният контрол сигурно вече е разчистил района от всякакви надводни съдове. За всеки случай. Миналата година парче космически боклук колкото юмрук се забило в дома на някакъв тип и го убило на място, както си спял до жена си, без тя изобщо да пострада. Жената чула трясъка, после я опръскало нещо мокро и лепкаво. Обърнала се и що да види - партньорът й вече бил без глава. Според уж достоверната версия, която Силк чу, вероятността била само едно на десет милиона. Противниците на проникването в Космоса направо пощуряха от кеф.
"Ей, момче, стига си сънувал наяве, имаш работа!"
- Пусни ми Лъжлата.
- Това е неофициално обозначение и корпорацията настоява служителите да избягват употребата му.
- За Бога, Кухоглавке, не ми набивай чиновнически тъпотии точно сега! Добре, свържи ме с биопата на управлението на порт Мауи. И не ми пробутвай холото на белокоса баба, с което се явява оня боклук.
- Имаш линия с биопатичния компютър на управлението на порта.
Зазвуча топъл женски глас с нотки на мъдрост, натрупана с възрастта.
- О, Венчър Силк, вече очаквах да ми се обадите.
- Имаш данните за "Хавайска звезда", нали?
- Да. Каква злополука! Истинска трагедия за пътниците, екипажа и техните близки.
Оставаха още три минути до падането, но всичко беше свършено. Кажете "здрасти" на костеливата дама с косата, приятели...
- Така си е. Дай ми параметрите на историята.
Посланието на Лъжлата пълзеше по невидимия екран, който собственият компютър на Силк създаваше за него във въздуха на кабинета. Разпечатката излизаше със същата скорост. В стаята се усещаше особена миризма. Дали пък гущерът не е се изсрал, преди да изчезне? Дребното животинче беше на перваза и се колебаеше накъде да поеме. Чудно, че тук не се е напълнило с мушици. Как можа да забрави защитата? Или пък Мак я е изключила, преди да излезе? На нея й харесваше да вдишва океанския бриз, без защитата да прецаква носените от него йони.
- Две възможности - дуднеше Лъжлата. - Първата е злополука, втората - умишлен саботаж. В първата категория попадат повреди в оборудването, човешка грешка или съчетание на двата фактора. Оборудването включва механични, биопатични, електронни, софтуерни и други подсистеми.
Силк тръсна глава. Тъпата Лъжла всеки път го засипваше с тези говна. Знаеше наизуст всички оправдания при злополука, сега очакваше да научи само какви са желанията на корпорацията за този случай, кое извъртане на фактите ще й е най-удобно.
- ...Човешките грешки включват екипажа на кораба, наземния контрол, орбиталния контрол, пътниците, неоторизирани лица...
Нима още не са проумели, че се е научил да си върши работата? Беше на трийсет и две, вече пет години тъчеше паяжините си за корпорацията. Можеше да се справя с медиите, с всяка друга корпорация или агенция, пожелала да си пъха носа, дори с правителството при нужда. В собствените си очи Венчър Силк беше един от най-изкусните паяци в бизнеса. Умееше да приспива тревогите на баламите, поне що се отнася до всекидневието на порт Мауи, втория по големина терминал в южния тихоокеански регион на "Интерлинк". Копелетата трябваше просто да си кажат какво искат, а не да го поучават като първолаче всеки път...
- "Хавайска звезда" падна в океана - намеси се неговият компютър най-делово.
- Мамка му! - изсъска Силк.
Ония клоуни техничарите щяха да разнищят постъпилите от корабния компютър данни и може би накрая щяха да разгадаят причината за нещастието. А може би не. Разбира се, беше много важно да успеят. Никой не копнееше совалките да падат като градушка. Но за него в момента само едно нещо имаше значение - какво да каже на хората. Медиите вече чукаха на вратата му, поне в преносния смисъл. Време е Лъжлата да спре с тези брътвежи "или-или", за да оправи и той нещата. Току-виж, останат му няколко часа да поразпусне. Жал му беше за хората в совалката, но сега трябваше да си върши работата, да обработи информацията. Представяше си истината като къс самородно злато - можеш да го изчукаш до тънък лист, да го усучеш на жица, каквото ти хрумне. В умели ръце истината беше извънредно податлив материал. Дано Лъжлата най-сетне си извади пръста от задника, образно казано, и Силк ще има време да превърне нещастието в победа. Или поне не би допуснал то да лепне петно върху безупречното име на корпорацията.
Ще пипа по-бързичко и пак ще успее да поплува или да отиде на стрелбището. Хайде де!...
- ...или саботаж - завърши Лъжлата.
- Ясно. Прекъсни линията.
Полупрозрачният екран се стопи във въздуха.
- Кухоглавке, дай ми списъка на пътниците и екипажа с отпратки към криминални досиета от какъвто и да е вид. Също и установените им връзки с криминално проявени лица, извършили по-тежки престъпления.
Докато суровите данни се редяха по групи и ключови думи, Силк забъркваше сценария. Добрият паяк - а той не се притесняваше от обидния прякор - използваше истината в колкото се може по-големи количества. Дай на баламите нещо, което да проверяват до припадък. Все някога ще се уморят и ще преглътнат останалото. Естествено, пак ще остане място и за подозрения, но в системата постъпваше толкова информация всяка секунда, че никому не беше по силите да я смели и осмисли.
- Брайс Ксонг от "Светкавични новини" се нареди шестнайсети в списъка от представители на медиите - съобщи компютърът.
- Твърде мудно е реагирал - подсмихна се Силк.
Плъзна поглед по нижещите се редове. Въоръжено нападение. Слабичко, ще го използва само в краен случай.
- Може би Ксонг е наясно, че го предпочиташ, затова не е бързал прекалено - отбеляза Кухоглавката.
Вероятно беше така. Взаимно си пробутваха добре смлени инфомръвки, пък и Брайс доста го биваше в шахмата. Никой от двамата не успяваше да изпревари другия с повече от две партии в безкрайния им мач.
Хм, един от жителите на колониите е бил арестуван веднъж за проваляне на митинг под въздействието на дрога. Не, и това не е достатъчно.
- Запитване от вътрешните контрольори.
- Да им го начукам! Ще почакат.
Хайде, Силк, ако и касапите на корпорацията успеят да извъртят номера преди теб, значи си станал тромав като Ксонг...
Аха! Ето го! Жена от екипажа имала брат, арестуван за продажба на наркотици. Историите с наркобандите винаги имаха успех. Готово!
Силк изложи набързо сценария на Кухоглавката, тя пък можеше да го предаде на касапите за окончателно излъскване, но основното вече беше ясно. И на ония смотаняци трябваше да остави някакво занимание - променяха по някоя думичка, за да си заслужат парите, но на него не му пукаше.
- Добре, сега ме свържи с Ксонг. И ми пусни черновата на съобщението.
Четеше, докато чакаше компютърът на Ксонг да го открие. Репортерът сигурно се измъкна по спешност от тоалетната, защото мина почти цяла минута. Макар и на една възраст, различаваха се много - Силк беше висок и строен, а Ксонг нисък и трътлест. Май единствените физически упражнения, които новинарят си позволяваше, се състояха в разходки до хладилника за поредната бира. В естествено черната му коса се мъдреха фосфорнозелени кичури. Силк смяташе, че това е опит Ксонг да се хареса на по-младите си гаджета независимо от пола им. Репортерът не се отличаваше с прекалена придирчивост в това отношение.
- Вен, как е, брат'чед?
- Все същото, Брайс. Днес уж бях в почивка.
- Животът е вреден, готин. Централната ви машина пак ме препрати към теб. Я ме открехни защо храните рибите в океана с толкова скъпи гозби, а?
Силк се ухили неволно.
- Така си намаляваме данъците. Като съборим още две-три совалки, ще получа тлъста премия.
- Мой човек, сбъркал си занаята. Да беше станал комик. Хората искат да знаят какво се случи, а пък аз имам още няколко минути, за да се включа в мрежите. Хайде, разправяй.
- За съжаление е саботаж. Според нашите вътрешни източници, помощник-пилот е въртяла жесток семеен бизнес с нелегални дроги. Може да е настъпила якудза по мазола. Проверяваме старателно, за да сме сигурни, но засега изглежда разчистване на сметки. Лошото е, че когато мацето си го е отнесло, случайно е имало цяла совалка около нея.
Ксонг цъкна с език.
- Гадост. И произшествието е тежко, макар да са пострадали почти само жители на колониите. Пусни ми текста.
- Вече е по линията.
- Аз го виждам пръв, нали?
- Брайс, наскърбяваш ме. Какво като си шестнайсети на опашката, трябва ли да ме обиждаш?
Кръглото лице на екрана се разплу в усмивка.
- Стига си ме занасял. Вместо кожа имаш броня като боен кораб. Да не беше Мак, никой нямаше и да си приказва с теб. Пешка на е3. Край.
Ксонг изчезна от екрана. Силк каза засмян на компютъра:
- Дай му две минути и осведоми останалите по реда на обажданията. И започни нова игра. Началото е на Ксонг за белите - пешка на е3.
- Той е твърде скучен играч - отбеляза Кухоглавката. - Дебютният му репертоар не се отличава с разнообразие.
- Ей, нали ме побеждава в почти половината партии!
- Ти също не играеш особено интересно.
- Да бе, точно от критиката на един биопат имах нужда. Отивам да се доизкъпя.
Стана и се протегна. В соления дъх на океана вече не се надушваше вонята, оставена от гущерчето. По улицата мина бус, пълен с туристи. Неколцина го забелязаха и зяпнаха. Силк им махна весело. Преди да им свърши почивката, половината ще се щурат голи насам-натам и ще се наслаждават на тропическия въздух. И ще изгарят на петна, където са забравили да се намажат с УВ-блокери.
Обърна се и тръгна към банята.
- Имаш сладко дупе - подхвърли Кухоглавката.
- Вярно си е, но ти откъде знаеш?
- Мак все това повтаря. Ти като комплимент ли го приемаш?
Силк се разкикоти.
- Ами да. Отивам да си доизмия сладкото дупе, ако нямаш нищо против, после ще прескоча до стрелбището. Остане ли ми малко време, ще поплувам.
- Вземи си комкартата.
- В почивка съм!
- Нищо. Вземи я.
Той изпръхтя грубо и влезе в банята.


2


Стрелбището на Хана беше малко встрани от маршрута на бусовете, четири километра южно от града в посока към Седемте свещени езера.
От този участък нататък пътят беше доста неравен - туристическото бюро се грижеше да не е прекалено добре поддържан. Така бусовете се клатушкаха цял час, докато изминат десетината километра до най-близките езера. На туристите много им харесваше. Първите бели хора, попаднали на това място, както винаги бяха сбъркали сериозно. През дъждовния сезон имаше не седем, а трийсетина езерца, пък и никой не бе установил безспорно, че коренните жители са ги смятали за свещени.
- Ей, скопеният, как я караш?
Силк забрави туристите и се усмихна на Кофи, отговорника на стрелбището. Беше як мъжага, широк почти колкото и висок. Повечето от прадедите му били кореняци, затова зъбите му лъщяха особено ярко на мургавото лице. Черната му коса вече се прошарваше полека - беше поне с десет години по-възрастен. Силк вярваше искрено, че не е срещал по-сърдечен човек от него, дори не обръщаше внимание на ужасния одеколон, с който Кофи се поливаше обилно - смърдеше на ферментирал вишнев сироп.
Контролният пункт на ограденото с мрежа под напрежение стрелбище не беше нищо повече от заслон на дебели опори. Имаше и подвижни щори за защита от дъжд, но Силк не бе виждал досега Кофи да ги използва. Над самото стрелбище също имаше навес, макар да беше открито от двете страни. Единствените солидни постройки бяха тоалетните и оръжейната, която приличаше на старомоден банков трезор. В нея прибираха арбалетите и стрелите. За по-мощно оръжие се изискваше разрешително и въпреки това беше обичайно всеки да си го държи на стрелбището.
- Ей, Кофи, какви ги разправят за теб? Твоята си купила сканиращ микроскоп, та най-после да ти намери пишлето. Вярно ли е?
Смехът на здравеняка отекна като далечен гръм. С някои хора Силк играеше шах, с други се обиждаше на мъжественост.
- Виж какво ще ти предложа - подхвана добродушно Кофи. - Като ти дам мишената, върни ми я после, бива ли? Няма смисъл да я хабим. Ще я използва някой друг след теб, защото няма да има дори една дупка.
- Старче, ако паметта не ме лъже, миналата седмица надминах твоя най-добър резултат.
- Да бе, ама аз стрелях с лявата ръка и си бях затворил очите.
Размениха си усмивки, щом приключиха с ритуала. Силк пъхна картата си в процепа на скенера и зарешетената врата се плъзна встрани. Кофи го придружи до оръжейната, набра кода на вратата и извади арбалета му, десет стрели и пачка тренировъчни мишени.
- Отиди на пета пътека. Към единайсет ще дойдат учениците.
- Благодарско, брато. Махело.
Силк остави сака и оръжието си на масата и отиде да сложи мишените. Вече не използваха пресована слама за предпазна стена, а дебели парчета изкуствен материал, почти същия като онзи, с който застилаха игрищата.
Стрелбата с арбалет бе претърпяла какви ли не изменения, докато се отделят трите основни разновидности, две от които влизаха в програмата на олимпийските игри. Имаше прецизна стрелба, при която седналите стрелци се целеха от десет метра по изхвърляни от сгъстен въздух мишени. За да им се зачете попадение, трябваше да улучат кръгче, не по-голямо от чинийка. В тази дисциплина оръжията бяха слабовати, стрелите - тънки и леки. Май я предпочитаха хора, склонни към запек и хемороиди. Стреляха си, придърпваха обратно мишената и повтаряха. Често се случваше добър стрелец да забие пет стрели поред в дупка с размерите на монета. Най-умелите можеха да ударят едно и също място с десет стрели, ако бяха във форма.
Втора беше стандартната класа. В състезанията се допускаха само най-обикновени арбалети с прости мерници. Поради извънредно строгите ограничения в тях би могъл да участва и всеки опитен войник от четиринадесети век.
А Силк беше майстор на полевия многобой. Неговите правила бяха като в състезанията със спортни лъкове - мишените се разполагаха последователно на различно разстояние, от двадесет и пет до сто и петдесет метра. В многобоя нямаше ограничения за силата на арбалетите и те приличаха на предшествениците си не повече, отколкото магнитно-левитационен влак на волска каруца.
Основната ложа на неговата играчка беше от японска найгрокерамика - стандартно изпълнение на "Колер", но олекотена за равновесие и с омекотител от ортогел на приклада. Самият лък беше от пресукани карбонексови нишки, формовани под високо налягане и допълнително струговани с микроскопична точност. Тетивата представляваше синтетична паяжина, увита около основа от сплетени полимери. Захранваният с батерии механичен ударник "Ауел" бе допълнен и с ръчен спусък за онези, които изпитват нужда сами да зареждат оръжието си, също и за разсеяните, оставили акумулаторните батерии да се изтощят. Арбалетът имаше сила на опъване четиридесет килограма плюс-минус двадесет грама на морското равнище и при относителна влажност петдесет процента. Имаше и холоприцел "Таско", опростен вариант на системата, прилагана в космопортовете за приземяване на суборбитални кораби. При състезания и тренировки се използваха едни и същи стрели - основа от титан, връх и накрайник от неръждаема стомана, а перата бяха от възстановяваща формата си пластмаса.
В такъв вид съвременният арбалет беше точен почти като огнестрелно оръжие. Цялата система струваше повече от заплатата на Силк за два месеца. Още не можеше да мечтае за сериозно представяне на олимпиада, но след година-две и тренировки до побъркване - кой знае... Ако денят му беше добър, можеше да надстреля когото и да било на Хаваите. Само Кофи го притискаше от време на време. Както и проклетото пуберче от Оаху, но Силк вече подозираше, че си има работа с полуандроидче. Хлапето още беше на шестнайсет, но научеше ли се на търпение, щеше да остави далеч зад гърба си всеки друг на цялата планета.
Силк постави мишената си в рамката. Е, все някой ден и енергията ще се разпредели поравно навсякъде и тогава край с Вселената. Защо да се гризе отвътре заради бъдещето? Важно е какво става днес. Виж какво се случи с онази совалка, тъпкана с туристи от другите планети - едва ли някой се е събудил сутринта с мисълта, че това е последният му ден.
Обикновено той не си падаше по сравненията и метафорите, но ако някой би решил да се заяде с него, сигурно щеше да каже, че животът му е като стрелбата с арбалет - точен, под контрол, право в целта. Всичко си е на мястото и върви както трябва, съвсем логично и разумно. Беше като стрела в полет, която още не е достигнала горната точка на дъгата и се е устремила напред.
Вървеше по грижливо окосената трева към стометровите мишени. Забеляза, че вятърът се е позасилил. В небето имаше само няколко облачета, но трябваше да внимава с тях. Сенките играеха лоши номера в прицелването дори с поляризатор на светлината.
Постави и последната мишена и се върна на стрелковата линия. В полевия многобой се започваше с най-далечните мишени. Така уж трябваше да се имитират условията в истинска битка, но това вече звучеше твърде изсмукано от пръстите. В свят, където повечето болести бяха премахнати и злополуките си оставаха втората основна причина за смъртта след старостта, отношението към убийствата беше крайно наежено. В момента Кофи гледаше някакво забавно холошоу само защото Силк беше единствен на стрелбището. Появеше ли се втори, мъжагата веднага щеше да се захване със задълженията си на отговорник. Пострадаше ли някой случайно, част от вината щеше да падне върху Кофи - или би отнесъл тежка глоба, или би поседял зад решетките заедно със смотаняка, пуснал злополучната стрела. Самият Силк одобряваше системата. Когато разпределяш отговорността върху повече хора, всеки внимава и първо мисли, вместо да прави глупости. На него му се наложи да мине тримесечен курс, преди изобщо да го допуснат до истински мощен арбалет.
Сложи си ръкавиците и очилата. Направи дихателните упражнения, съсредоточи се и през следващите пет минути се постара да прочисти съзнанието си от всякакви мисли. Нищо не биваше да разсейва стрелеца.
Когато се почувства готов, взе арбалета от масата.


Свърши тренировката, преди да се появи училищният отбор. Кофи се бе преструвал през цялото време, че не го наблюдава, и чак сега отмести поглед от холоекрана.
- Улучи ли нещо?
- Нищо особено. Духаше поривист вятър, облаците ми пречеха да се целя. Скапана работа.
- Ясно. Сигурно имаш и мускулна треска, а показалецът ти се е схванал.
- Да ти го набутам.
- С к'во бе? - ухили се Кофи. - Чух, че като искаш да си го намериш, за да пишкаш, викаш спасителите от плажа. Хайде, брато, изплюй камъчето. Колко изкара?
- О, мижави четиристотин деветдесет и осем точки...
- Как пък не! На теб и кучето ти е самохвалко!
- Нали ти казах - вятърът ми пречеше.
- Сетих се, трябва да е бил оня вълшебен вятър кокуа, дето сам праща стрелите в мишените. Четиристотин деветдесет и осем, а? Що не ме цункаш отзад?
Силк се засмя до уши. Постигна майсторски резултат. Само два пъти го бе надминавал. Веднъж на континента удари пълни петстотин и се надстрелва допълнително с Енцо Спирели. При двестаметровите мишени Спирели го надмина, но пък той и без това си беше шампион на Северна Америка. Прониза всичките шест, обаче и Силк не се изложи - улучи четири. Днес също нямаше от какво да се срамува.
За да сипе сол в раната, той добави:
- Имам нужда от нова тетива. Старата взе да ги праща напосоки.
- Тъкмо получих десетина нови-новенички. Искаш ли аз да ти я сложа?
- Ха! Така ще я нагласиш, че да ги пускам право в океана. Сам ще се оправя.
С разрешение на отговорника всеки можеше да си вземе арбалета за поправка, но не биваше да го задържа повече от ден-два. Разбира се - никакви стрели. И без това в момента Силк имаше вкъщи петдесет, на които сменяше стандартните пера, а и цял пакет ловни стрели, остри като бръснач, които Мак му подари за колекцията. Бяха поне на сто години, направени от въглеродна стомана, и човек можеше лесно да се пореже на тях, ако не внимава. Не беше вманиачен колекционер като някои негови познати, но имаше чудесни екземпляри, дори дървена стрела с каменен връх от 80-те години на деветнадесети век, придружена със сертификат, че е изработена от индианец в Северна Дакота. Тази малка скъпоценност му струваше почти колкото целия арбалет.
- Удари един палец на скенера - каза Кофи, после набра серийния номер на оръжието. - Ей, сега да не почнеш да трепеш горките туристи, защото те мъчи полова немощ!
- А, не бях аз оня, дето направи само четиристотин осемдесет и четири точки миналата седмица. Нямам си проблеми.
- И кучето ти лъже - напомни мъжагата.


Силк се прибра в бърлогата, затвори на сигурно място арбалета и сака, после сграбчи една хавлия и нещата си за плуване. Тръгна пеша към Червения плаж. Мина по старата пътека край големия хотел. Туристите май бяха слепи, щом не успяваха да я открият. На Червения плаж никога нямаше навалица.
Слезе по склона към водата. По краката му имаше по-скоро дребни камъчета, отколкото пясък, но цвета си го биваше. Навътре стърчаха скали и край тях се гмуркаха четирима-петима с шнорхели. Само един от тях не беше блед - или местен, или някой с достатъчно свободно време да се забавлява.
Силк се съблече, надяна бандажа, сложи си наочниците, напръска се с УВ-блокер и наджапа във водата. Макар да беше ноември, на плиткото океанът си оставаше топъл. Пое си дълбоко дъх, набеляза си мислена линия и заплува в ленив кроул. Тук вълните почти не се забелязваха. Виждаше добре дъното, няколко тропически рибки колкото човешка длан се навъртаха край него. Отначало Силк плуваше гол, но още първото ято рибки го отучи от това. Проклетите изчадия обичаха да захапват всичко висящо.
Изплуваше напред и назад по петдесет метра и когато мускулите му се загряха, ускори темпото. Успяваше да избегне повечето гмуркачи, макар че едва не се блъсна в някакъв дебелак. Голяма напаст бяха тези туристи. През почивния сезон човек не можеше да шавне, без да се спъне в някой от тях. Разбира се, възможността да плуваш през месеците, когато хората на континента газят в еднометрови преспи, си струваше дребните неудобства. И дъждовете тук бяха топли. В бърлогата на Силк дори нямаше отопление. От пет години живееше в Хана и нито веднъж не почувства липсата му. Нито пък му трябваше охладител.
Погледна си хронометъра. Плуваше вече двайсетина минути. Още толкова и излиза. Ще хапне набързо, може и да подремне. Мак ще се прибере най-малко след четири часа. Могат да се повъргалят в леглото, да скочат набързо под душа и да излязат за вечеря навън.
Ако не се брои произшествието сутринта, денят беше страхотен.
Силк подмина отново дебелака. Човекът размахваше усърдно плавниците си, често и във въздуха, затова не извличаше много полза от усилията. Снимаше с холокамера дъното, рибите, понякога я насочваше и към някаква жена, която бе предпочела да плува гола, само по наочници и плавници. Беше достатъчно привлекателна, макар и малко прекалено пищна според Силк.
Той се ухили.



Лира Принт
Стив Пери
Инфопаяк
  Начало Следваща глава