II
Стъклото

9

Сутринта след като Артър Картрайт писа на Сюзън Бедоус, въоръжен отряд от униформени язони нахлу в дома му и го арестува. След час той беше откаран в затвора в Рем, холографираха го, взеха му отпечатъци от пръстите и му направиха снимка на ретината, след което го отведоха в килията. На въпроса му - защо е арестуван, просто не обърнаха внимание.
Килията му беше два метра и половина на два, с малка кофа в ъгъла. През решетките на единственото прозорче можеше да се види централният площад на града. Нямаше легло, нито нар, но му дадоха две одеяла, така че не му се налагаше да спи направо на влажния каменен под.
Картрайт прекара сам в килията три дни. Всяка вечер му даваха чиния с храна, чийто състав не можеше да се определи, и чаша вода. На сутринта чинията и чашата се изнасяха, а в ъгъла поставяха нова кофа. Всеки път, когато пред вратата минеше надзирателят, той питаше дали адвокатът му е уведомен, че е в затвора, но не получаваше отговор.
Сутринта на четвъртия ден вратата се отвори, чинията и чашата бяха прибрани, кофата - сменена, и тогава довлякоха пребит от бой язон и грубо го блъснаха на пода в килията. Преди още Картрайт да отвори уста, за да попита какво става, отново заключиха вратата.
Той огледа язона, чиято златиста козина беше изцапана със засъхнала кръв, и се опита, доколкото му позволяваха силите, да настани по-удобно новия си другар по килия. Нямаше вода да промие раните му, нито легло да го положи, но той го уви в двете одеяла, свали ризата си и я постави като възглавница под главата на язона.
- Благодаря - прошепна съкилийникът му през разбитите си кървящи устни. - Вие сте Артър Картрайт, нали?
Картрайт кимна.
- Тихо сега. Не говорете, само си почивайте и се опитайте да се съвземете.
- За какво? - промълви язонът. - Ние сме обречени - и двамата.
Картрайт се вгледа внимателно в него.
- Не се ли познаваме отнякъде?
- Срещали сме се. Аз съм преподобният Джеймс Оглипси.
- Господи! - промърмори Картрайт. - Мислех, че ако има язон, когото не биха посмели да докоснат, това сте вие!
- Защо? Защото съм християнин ли?
- Защото застанахте срещу Лабу още в деня, когато пое управлението.
- Изглежда прекалено често съм заставал насреща му.
- Това няма да му се размине току-така! Вие имате десетки хиляди последователи!
- Вече му се е разминало, Артър Картрайт. Както виждате, аз съм тук.
- Но всичките горещи привърженици, които имате...
- ...научени да обръщат и другата си буза, когато ги ударят по едната! - мрачно го прекъсна Оглипси. - Ако съм си свършил работата както трябва, те няма да направят никакъв опит да ме освободят или да застанат срещу Лабу. А ако го направят, значи съм се провалил като учител и тогава е все едно къде ще умра.
- Но как се случи това? Вие го заклеймявате публично вече половин година. Защо ви арестува точно сега?
- Двама души от едно съседно село копаели кладенец, когато се натъкнали на труп. Язоните не погребват покойниците си, без да отбележат мястото на гроба, затова продължили да копаят и открили, че са попаднали на общ гроб с над двеста мъртъвци. Телата бяха така разложени, че беше невъзможно да се идентифицират, но по някои признаци стигнахме до заключението, че са енкоти. - Язонът млъкна и си пое дълбоко дъх. - Това беше преди три... не, преди четири дни. Вчера сутринта излязох от църквата и поведох паството си към гроба - да се помолим за душите на окаяните обезобразени мъртъвци. Тогава се появи полковник Уидърспун със стотина въоръжени мъже, обвини ме в убийството на тези нещастници, които били привърженици на Гама Лабу, и ме арестува.
- И никой не се опита да ви защити? - учуди се Картрайт.
- Първите четиридесет, които протестираха, също бяха арестувани. Следващите няколко бяха застреляни. И никой повече не посмя да се обади.
- Но те знаят, че сте тук!
- Това са фермери и селяни, които обърнах във вярата на милосърдието. - Оглипси се размърда, опитвайки се напразно да се настани по-удобно. - Едва ли очаквате от тях да нападнат затвора, за да ме освободят!
- Не - призна Картрайт. - Не ми се вярва.
- А мога ли да ви попитам вие защо сте тук? Президентът Лабу обикновено полага неимоверни усилия да не засегне с нещо Републиката.
- Аз не съм Републиката, а обикновен гражданин на Фалигор.
- Но сте човек, а Републиката закриля хората, където и да се намират.
- Не и този път, преподобни - отвърна Картрайт. - Първо, никой не знае, че съм в затвора. И второ, дори и да знаеха, нямаше да си мръднат пръста да ме отърват.
- Защо? Те се намесват винаги и навсякъде.
- Фалигор е мой експеримент. Когато ми повериха развитието му, аз казах на Републиката, че не искам да се намесва. Затова сега те няма да се намесят, дори и да ги моля. Това е техният начин да дадат урок на всеки, който реши да тръгне по моя път... Пък и Фалигор не е обвързан с Републиката. Официално никой не може да се меси в работите му.
- Ако не искат да прибягнат до военна заплаха, икономическите мерки също ще свършат работа.
- Стига да знаят какво става тук.
- Възможно ли е да не знаят?
- А кой да им каже? Не ми е известно някой - независимо човек или язон, да е получил изходна виза през последните два месеца. А да се заглушат предаванията по подпространствената връзка е най-простата работа.
- Не може до Републиката да не са стигнали никакви слухове за тукашното положение.
- А, сигурно са се получили откъслечни сведения, някое и друго писмо - макар че не бих се обзаложил за това - и може би едно-две радиопредавания. Но ми се струва, че едва ли имате някаква представа колко огромна е в действителност Републиката и колко са учрежденията в нея. Почти невъзможно е да се съберат на едно място всички данни, освен ако не са изпратени до една и съща организация, а на това не може да се разчита.
- А тези организации не разговарят ли помежду си?
Картрайт се усмихна.
- Има нещо по-лошо от това да не разговарят - звукът на седемнадесет милиарда гласове, които говорят едновременно, и всеки се придържа към собствената си програма.
- Не разбирам - призна Оглипси.
- Макар да смятаме Земята за своя столица, Делурос VIII е главната човешка планета, когато става дума за някакви практически въпроси. Само че тя не само е на половин галактика разстояние от Фалигор, но и на всичкото отгоре има единадесет милиарда чиновници, всеки от които е натоварен да следи за работата на някаква безкрайно малка частица от галактиката. И не стига това, ами самият Делурос е разпръснат върху двадесет и шест планетоида от земен тип, на всеки от които е настанена някаква правителствена организация: Министерството на външните работи заема цял планетоид, Данъчната служба - втори, и така нататък... Военните имат цели четири и пак им е тясно. Прибавете към това факта, че Комитетът по картография е на десетки хиляди светлинни години оттук, и ще ви стане ясно колко трудно е нужната информация да попадне където трябва и навреме, за да има някаква полза от нея.
- Значи не можем да очакваме помощ от Републиката?
- Не и докато не уведомим нужните хора за положението на Фалигор - отвърна Картрайт. - Но дори и тогава отговорът им ще бъде съобразен с факта, че Фалигор не е нито протекторат, нито пълноправен член. - Той въздъхна. - С две думи, нищо не могат да направят, освен ако не докарат тук цяла армия, а това няма да стане.
- Мислите ли, че Лабу е пресметнал всичко това? - попита Оглипси и се намръщи от болка, докато предпазливо се наместваше.
- Съмнявам се. Той никога не ме е поразявал с интелекта си.
- Да се надяваме, че сте прав. Ако досега е направил всички тези поразии въпреки страха от наказателни мерки, не смея дори да си помисля какво би станало, щом разбере, че нищо не го заплашва.
- Амин! - въздъхна Картрайт.

10

Течеше третата им седмица в затвора, когато Картрайт и Оглипси видяха през прозореца, че навън е настъпило някакво оживление.
- Какво, по дяволите, става? - промърмори Картрайт, наблюдавайки как група работници язони под тях започват да изкореняват дърветата в парка пред сградата на правителството.
- Не знам - зачуди се и Оглипси, който също надникна през прозореца, когато Картрайт се отдръпна. - Не ми се вярва да е решил да погребва жертвите си в самия център на града.
- Странна работа!
Късно следобед двамата вече бяха убедени, че на това място ще поставят статуя.
- Бас държа, че неговата! - възкликна Картрайт.
- Изненадан ли сте?
- Не, не бих казал. Но това ми намирисва на грандомания.
- Неговата грандомания е най-малкият ни проблем.
През нощта докараха статуята, цялата покрита с брезент. Близо шест метра висока, тя остана така в продължение на три дни да привлича любопитните погледи на минувачите. На третия ден насред отсрещната улица набързо беше издигната трибуна, а уличното движение беше отклонено по други улици.
След изгрев слънце на другата сутрин Картрайт забеляза:
- Изглежда самият Лабу ще ни удостои с реч.
- Защо смятате така? - поинтересува се Огилви, без да си даде труд да стане и да погледне през прозореца.
- Защото пристигнаха неколкостотин въоръжени войници. Не знам някой друг да се нуждае от такава охрана, как мислите?
Войниците бързо блокираха района, изгониха къртиците от магазините им и ги пратиха да си вървят у дома, докато същевременно претърсваха околността за пешеходци. Най-накрая се появи холовизионен екип от единствения действащ канал и инсталира камерата и звукозаписните си устройства, а след него пристигнаха два автобуса, и изсипаха пътниците си пред самата трибуна.
- Само хора - забеляза Картрайт. - Нито един язон или къртица... Не ми се вярва да ги кара да му се кълнат във вярност, как мислите?
- Какво общо има това със статуята? - попита Оглипси.
- Предполагам, че скоро ще разберем - вдигна рамене Картрайт.
Той продължи да гледа. Повечето от хората явно бяха докарани против волята им и заставени от насочените дула на оръжията да заемат местата на трибуната. Близо час те седяха и чакаха на пека и влагата, докато най-сетне в далечината се чу вой на сирена. С приближаването си той се усилваше и накрая се появи брониран автомобил, който спря пред трибуната. От него слезе Гама Лабу, този път облечен в генералската си униформа, и се запъти към статуята.
- Погледнете го - промърмори Картрайт. - Сигурно е окачил поне триста ордена на мундира си. Готов съм да си заложа пенсията, че не може да брои до толкова.
Лабу погледна към холоекипа, те кимнаха и той се изкачи на малкия подиум, издигнат същата сутрин срещу трибуната. Хората го гледаха мрачно и безмълвно, но един от войниците им каза нещо и те заръкопляскаха без ентусиазъм.
- Дами и господа, много ви благодаря! - заяви Лабу на земен език.
- Виждам, че е научил три нови думи - подметна Картрайт саркастично.
- Благодаря, благодаря - повтори Лабу и вдигна ръце в знак, че ръкоплясканията трябва да спрат.
- Знам какво мислят за мене някои от вас - продължи той на маринго и отново вдигна ръце, за да спре очакваните протести. - Не, не, всичко е наред. Това тук е Фалигор и сте свободни да мислите всичко, което си поискате. Нямаме нужда от конституция, за да ви гарантираме това право!
Той замълча и се усмихна с далечната си непонятна усмивка, а златистата му козина потрепваше под горещия вятър, който лудуваше из улиците на града.
- Много от вас смятат, че Гама Лабу не обича вашата раса, не чува протестите ви и иска да отърве планетата си от вас. Уверявам ви, приятели, това не е вярно. У хората има много неща, достойни за възхищение. Вие не приличате на къртиците, чието единствено желание е да забогатеят на гърба на другите раси. Имате славна история с множество големи герои и героини. Покорили сте половината галактика и фактът, че Фалигор не е сред покорените, не прави победите ви по-малко славни.
- Накъде бие тоя, по дяволите? - промърмори Картрайт.
- Знам, че за някои от вас съм невежа, защото не говоря и не пиша на земен език, но аз не съм такъв. Познавам добре вашата история. Моят верен помощник, полковник Джордж Уидърспун, ми я е разказвал и ми е превеждал много ваши книги.
- Устно, разбира се - продължи да мърмори Картрайт.
- Не виждам никаква пречка да бъдем приятели. Знам, че много от вашите хора напуснаха Фалигор, но то е защото не се опитаха да разберат мен и моя народ. Личност от моята величина и с моя широк кръгозор може да избере за свои герои не само язоните. Аз всъщност плюя на паметта на Дизанко и Робърт Тантрам. Избрах за свой герой представител на друга раса и заповядах статуята му да стои в центъра на Ромул и да бди над града. Това без съмнение ще заздрави връзките между хората и язоните и ще ви докаже, че не тая лоши чувства към вашия народ.
Откъм сградата на правителството се появи малък оркестър и изсвири фалшиво на разнородните си инструменти язонски марш, а в това време Лабу стоеше тържествено изправен. Когато свършиха, той попипа брезента, намери най-накрая въжето и рязко го дръпна. Покривалото падна и пред множеството се откри огромното скулптурно изображение на невзрачен човек, облечен с дрехи, каквито са се носели вероятно преди хиляда години. Публиката мълчеше поразена.
- Кой е този? - попита Оглипси, който се беше приближил до прозореца. - Сигурно някой герой от далечното ви минало?
Картрайт поклати глава.
- Де да беше така! Това е статуята на Конрад Бланд.
- Не съм чувал това име. Кой е той?
- В историята на моята раса също има маниаци, изтребили цели народи - Калигула, Адолф Хитлер, Йосиф Сталин. Но най-страшният от тях, най-големият убиец на всички времена е Конрад Бланд. Преди най-сетне да го спипат на планетата Валпургий III, той е причинил смъртта на повече от тридесет милиона човешки същества... И това е героят на Гама Лабу!
А долу на улицата Лабу чакаше аплодисментите, но така и не ги дочака. Накрая пристъпи отново напред.
- Конрад Бланд също като мен е бил пророк, способен на велики дела. Единствената разлика между нас е, че него са го преследвали, докато го затрият, а в тези просветени времена аз станах президент на своята планета. - Лабу се ухили широко. - Разбирам, че сте дълбоко трогнати от този акт на братска привързаност, но събитието би трябвало да се посрещне с радост. Духът на Конрад Бланд е жив!
Той кимна на офицера, командващ войниците, който излая някаква заповед, и този път всички, с изключение на трима мъже и една жена, скочиха на крака и започнаха ентусиазирано да ръкопляскат. Четиримата, които останаха да седят, веднага бяха отведени от войниците и се изгубиха от погледа на Картрайт.
Малко по-късно колата на Лабу го отведе, войниците качиха хората в автобусите и всичко се успокои. Къртиците започнаха да се връщат в магазините си, мярнаха се няколко човека, тръгнали по работа, а около статуята се събра тълпа от язони, които се опитваха да прочетат надписа в подножието й.
- Той е луд! - възкликна Картрайт и се отпусна на пода. - Напълно е откачил!
- Не, приятелю - отвърна Оглипси. - Не е луд и ако имате намерение да му се противопоставите, ще трябва да го разберете.
- Мислите ли, че това са постъпки на разумно същество?
- Постъпките му са на варварин, какъвто е без съмнение, но не и на луд варварин. Той обмисля много грижливо всяка своя стъпка. Никога не го забравяйте, приятелю Артър.
- И каква сметка си е направил, като е поставил статуята на Конрад Бланд?
- Очевидно е, че Лабу иска всички хора да напуснат планетата. Повечето вече заминаха от Фалигор, но има няколко хиляди твърди глави като вас, които предпочетоха да останат. Ако реши да ви избие, Републиката може да нахлуе тук със сила. Това едва ли ще помогне с нещо на язоните, нито ще върне заграбената собственост на сънародниците ви, но твърде вероятно е едно голямо клане на хора да докара Флота тук... И какво прави той? Поставя статуя на най-големия убиец в историята и го провъзгласява за свой герой. В момента на Фалигор има дванадесет хиляди човека. Как мислите, колко ще бъдат следващата седмица?
- Разбирам накъде клоните.
- Мисля, че все пак не ме разбирате напълно.
- Какво искате да кажете?
- Вече ви казах: той не прави абсолютно нищо без причина.
- Знам. И причината да постави тази статуя е да накара хората да си заминат оттук.
- Пак пропускате главното.
- Така ли?
- Той е варварин, научен да мрази не само енкотите, а и всички чужденци, които не са от неговото племе. Как смятате, защо целта му е да накара хората да напуснат планетата?
Картрайт го гледаше неразбиращо.
- Да - кимна язонът. - Най-лошото тепърва предстои.

11

Картрайт сънуваше, че пак е дете и отива за риба с баща си на някакво чисто синьо езеро, когато го стресна силно смушкване. Той проломоти недоволно, опита се да се обърне на другата страна и придърпа одеялото, но ръчкането продължи и го накара да седне.
- Ей, ти! - изръмжа униформеният язон, като го мушкаше в ребрата с цевта на ултразвукова карабина. - Ставай!
После се обърна към Оглипси, който се беше свил в един ъгъл, и излая:
- Ти също!
Двамата се изправиха, онемели от ужас, и бяха почти завлечени по коридора до някакво стълбище. Слязоха на първия етаж и ги тикнаха в малка стаичка, където, Картрайт беше сигурен, щяха да ги измъчват и да ги убият. Ала там ги посрещна дебел язон в униформа на полковник, седнал зад очукано, издраскано бюро.
- Артър Картрайт, преподобни Оглипси, всички обвинения срещу вас са оттеглени. Свободни сте! - обяви полковникът.
За миг в ума на Картрайт се мярна мисълта, че Лабу е свален, но един поглед през прозореца му показа, че войската все още си е на мястото.
- Благодаря - каза Оглипси.
- Няма защо да ми благодарите. Ако зависеше от мен, щях да ви екзекутирам още в деня, в който ви доведоха. Дължите благодарност на нашия ръководител, когото така несправедливо оклеветихте.
- На президента Лабу ли? - попита Картрайт.
- На пожизнения президент Лабу - поправи го язонът. - В чест на удостояването му снощи с този нов пост той нареди да бъде върната свободата на един от всеки петима политически затворници. Сред изтеглените имена бяха и вашите. - Той ги изгледа втренчено. - А сега изчезвайте! Не ми е приятна компанията ви.
Картрайт изпита желание да се втурне към вратата, преди язонът да е променил намерението си. Установи, че единствената причина да върви с бавни стъпки към свободата е слабостта - затворът беше изсмукал силите му и сега той се движеше с мъка. Двамата с Оглипси се озоваха на улицата и се обърнаха един към друг, гледайки се изпитателно.
- Ще останете ли на Фалигор? - попита Оглипси.
- Тук е домът ми - отвърна Картрайт. - И няма да позволя Лабу или който и да е друг да ме прогони... А вие? Какво смятате да правите?
- Аз имам моята църква и паството си. Трябва да се върна при тях.
- И внимавайте какво говорите. Не допускам, че ще ни остави без надзор.
- Ще правя това, което трябва - заяви Оглипси и протегна златистата си ръка. - Бог да ви помага, Артър!
- И на вас - отвърна Картрайт.
Оглипси се обърна и се отдалечи, а Картрайт трябваше да се облегне на стената, за да се задържи на крака. "Какво пък, нали открай време исках да отслабна с петнайсетина килограма. Вместо да им се сърдя, би трябвало да съм им благодарен" - помисли си той.
Догади му се и изчака да му мине, после побърза да се отдалечи от затвора. Сви в една странична уличка и се приближи до някакъв ресторант. Беше на няколко крачки от него, когато видя собственика да заключва входната врата под носа му.
"Не мога да те виня - помисли си той. - Три седмици не съм се бръснал, не съм се къпал и не съм се преобличал. Сигурно имам вид на оживял мъртвец." Чак тогава му мина през ума, че дори и да беше влязъл в ресторанта, нямаше с какво да плати. В желанието си да напусне затвора час по-скоро беше забравил да си поиска личните вещи, а нямаше никакво намерение да се връща за тях. Пък и беше сигурен, че някой язон си ги е присвоил още в момента, в който го натикаха в затвора.
Нямаше дори и дребна монета, с която да си купи вестник, затова измъкна един използван от някакво кошче за боклук и набързо го прегледа. Водещата новина, разбира се, беше избирането на Лабу - всъщност самоизбирането му - за пожизнен президент. В чест на събитието правителството преименуваше Националния парк "Джони Рамзи" в Национален парк "Гама Лабу". Река Бортай вече се наричаше Лабу, а резерватът Булароки, една от най-големите туристически атракции, сега носеше името Батиша в чест на най-младата съпруга на Лабу.
Картрайт тъкмо се чудеше дали ще му стигнат силите да извърви трите мили до дома си в покрайнините на града, когато един автомобил спря до него и Дороти Уотс, негова съседка, предложи да го закара.
- Благодаря - въздъхна той, отпускайки се на седалката.
- Вече мислехме, че сме ви загубили - каза тя, когато вратата се затвори. - В последно време хората са добили навика да изчезват безследно.
- Той няма да убие нито един човек. Може да е луд, но не е чак такъв глупак.
- Е, честно казано, то и не останаха много за убиване. През последните две седмици може би половината от нас напуснаха планетата.
- Радвам се, че сте останала.
- О, и аз заминавам. Имам билет за Полукс IV след три дни. Предполагам, че скоро и вие ще заминете?
Картрайт поклати глава.
- Все някой трябва да остане и да оправи нещата.
- Артър, това беше благороден експеримент и ако Боби беше спечелил изборите, може би всичко щеше да е наред. Но с Лабу е невъзможно да се споразумееш, нито да говориш разумно. Единствено въпрос на време е да принуди всички къртици и хора да си заминат. В случай че си тръгна сега, поне ще мога да намеря някоя къртица да купи фермата ми. А ако чакам да ме изритат от планетата, Лабу вече ще я е заграбил, а аз по-скоро ще изколя добитъка и ще отровя кладенците, отколкото да допусна подобно нещо.
- Съжалявам, че мислите така - въздъхна Картрайт.
- А аз съжалявам, че вие не сте на същото мнение. Ако не друго, поне ще съм жива догодина по това време!
- Аз също. Щом не ме уби този път, никога няма да ме убие.
- Надявам се, че сте прав - вдигна рамене тя.
- Работите ще се наредят - настоя Картрайт.
- Защо мислите така?
- Най-малкото защото вие и останалите хора, които ще напуснат планетата, ще разкажете какво става тук.
- И какво от това? Да не мислите, че Републиката ще прати Флота, за да попречи на един язон да избива други язони и да ограбва къртиците? Там само ще поклатят тъжно глави и ще изтъкнат, че имаме още един пример какво става, когато се опитваме да цивилизоваме примитивните раси прекалено бързо и после ги оставяме да се оправят сами. А след двадесет години някоя жалостива фондация на Делурос VIII може би ще организира събирането на средства за най-пострадалите язони. И ако го направят, парите ще отидат право в банковата сметка на Лабу или на онзи, който ще дойде след него.
- Той е на власт едва от година. Можем да поправим щетите за още по-кратък срок.
- Без да сме го свалили? - попита скептично тя. - И кой ще поведе атаката срещу президентския дворец, вие ли?
- Все някой ще го направи. Някой от язоните.
- И с какво ще щурмува барикадите? С тояги и камъни ли?
- Не знам - призна Картрайт. - Но не съм готов да избягам и да зарежа всичко само защото не знам. Все трябва да има някакъв начин.
Тя отмести поглед от пътя и се взря в него със съчувствие.
- Знам колко много значи за вас тази планета, Артър, колко много от себе си сте вложил в нея и съжалявам, че нещата се обърнаха така. Но минавало ли ви е някога през ума, че положението може да стане и много по-лошо, преди да тръгне към оправяне?
- Те са порядъчни същества - твърдо изрече Картрайт - и няма вечно да се примиряват.
- Сигурно - съгласи се тя. - Само че аз съм на петдесет и три. За мен не съществува такова нещо като вечност... впрочем и за вас също. Погледнете ги, Артър! Те си играят на правителство. Заседават, обсъждат, решават - и нямат никаква представа какво правят. Когато им трябват пари, просто си ги печатат, а щом се окаже, че така не се получава, конфискуват каквото им е нужно от магазините на къртиците. Избиват животните в резерватите, за да се упражняват в стрелба, после се чудят защо туристическата индустрия запада. Затварят църквите и издигат статуи на Конрад Бланд. Те са диваци, Артър. Вие дадохте всичко от себе си, но искахте да постигнат твърде много за прекалено късо време. Никой не ви упреква за това, ала е време да разберете с кого си имате работа. За какво им е притрябвало да се подчиняват на законите на цивилизованите светове? Само преди едно поколение никой тук не бе и чувал за тях. Искаха демократично управление, а се озоваха под властта на Уилиам Бариоки. Опитаха се да поправят грешката си и се сдобиха с Гама Лабу! - Тя го изгледа. - Наистина ли мислите, че онзи, когото ще поставят на мястото му, ще бъде по-добър?
- Трябва да има някакво решение!
Тя го изгледа отново, въздъхна уморено и през останалата част от пътя не каза нито дума.
Когато отключи входната врата и влезе, Картрайт не беше ни най-малко изненадан, че къщата му е напълно ограбена, а слугите - всичките енкоти - не са на мястото си. Повечето мебели бяха изчезнали освен кухненския комплект и едно кресло, компютрите липсваха, холовизорите бяха отмъкнати, килерът - опразнен. Месец след преврата на Лабу всички застраховки на Фалигор бяха отменени, но той грижливо описа липсващите вещи и си поръча подобни в един от малкото местни магазини, на които можеше да се разчита. Откри няколко консерви със супа, които грабителите или не бяха забелязали, или просто не бяха пожелали, стопли си една купа и реши, че така или иначе организмът му едва ли би приел друга храна в този момент. После за пръв път от месец насам взе душ и се строполи на леглото. Проспа деветнадесет часа, а когато се събуди, отиде с колата си да купи някакви продукти и малък холовизор. Прибра се у дома, направи си овесена каша и включи холовизора.
Говорителят, облечен във военна униформа (изглежда напоследък всички се обличаха така), четеше прогнозата за времето, което не изискваше кой знае какви усилия - то си беше както винаги меко, умерено, с кратък следобеден дъждец. Когато свърши с времето, говорителят направи кратък преглед на новините от деня - великолепната нова титла на Лабу, промените в имената, амнистията за всички затворници (като не се споменаваше нищо за положението "един от петима" и че амнистията засяга само политическите затворници) и накрая съобщение, отнасящо се за преподобния Джеймс Оглипси, който се прибирал от триседмична почивка в Националния парк "Гама Лабу" (бивш "Джонатан Рамзи").
Оглипси, близък приятел на президента Лабу, на връщане у дома очевидно бил нападнат от подивели религиозни фанатици. По неизвестни причини нападателите го подложили на мъчения и накрая го разпънали на кръст. (На екрана се появи холограма на обезобразеното до неузнаваемост тяло на Оглипси, което все още висеше на кръста.) Извършителите били задържани и изпратени в затвора, но за съжаление армията пристигнала твърде късно на местопроизшествието, за да спаси обичания религиозен водач.
Пожизненият президент Гама Лабу бил потресен от смъртта на своя приятел и заявил, че щом християнството е в състояние да накара иначе разумни същества да извършат такова зверско престъпление, от този ден нататък то няма място на Фалигор. Самият Оглипси щял да бъде погребан като герой на другия ден следобед. Пожизненият президент съжалявал, че е възпрепятстван от важни държавни дела и няма да присъства на церемонията, но щял да изпрати една от съпругите си - не Батиша, а някоя от по-възрастните - да го представлява.
Картрайт се взираше слисан в холограмата на язона, когото беше видял жив и здрав предния ден, и този образ не му излизаше от ума дълго след като изключи приемника. Мъртвите очи сякаш надничаха право в душата му и говореха: "Нали ти казах, Артър! Той не е луд, а хитър варварин и още веднъж получи това, което искаше."
"Ще се моля за душата ти, приятелю!" - извика беззвучно Картрайт.
"Защо?" - сякаш попита образът на Оглипси. - Не аз, ти си в ада."

12

Гама Лабу не беше толкова наивен да напуска Фалигор и да прави посещения из галактиката. Нали по този начин беше узурпирал властта на Бариоки. Ала там, отвъд, имаше неща, които му бяха нужни, и той започна да крои планове как да ги получи.
Канфор VI и VII, известни като Канфоритските близнаци, през многото векове непрекъснати войни с Републиката на хората бяха разработили всевъзможни оръжия. Повечето от тях бяха излезли от употреба не за друго, а защото хората се бяха научили да ги обезвреждат или да им противопоставят по-ефикасни средства. На Фалигор обаче щяха да свършат работа - там най-мощното оръжие, с което някой можеше да излезе срещу правителството, беше лазерната пушка. Затова Лабу покани делегация на канфоритите, в чийто състав влизаха както високите синкави създания от Канфор VI, така и дребните, закръглени жители на Канфор VII, трикраки и с червеникава кожа. Поднесоха им обилен обяд, забавляваха ги щедро и накрая се споразумяха с тях за доставката на неколкостотин оръжия срещу цялото производство на сребро и платина на Фалигор за следващата година. Никой не попита дали мините все още работят с пълен капацитет, а и Лабу не намери за нужно да спомене, че осемдесет процента от тях са закрити поради невъзможността на правителството да плаща на работниците и да купува резервни части. Когато истината се разбра, вече беше прекалено късно да се върнат оръжията, които бяха предвидливо разпръснати из цялата планета или всеки момент щяха да излязат от строя.
Тогава Лабу съвсем слиса останалите на Фалигор хора, като прие юдаизма и предложи на планетата Нови Ерусалим да открие свое посолство в Рем. Много бързо обаче се отказа от новата си вяра, когато разбра, че хората от нито една планета няма да го снабдяват с оръжие само заради това, че е приел тяхната религия.
Неговите покръствания и отричания станаха пословични и бяха обект на много шеги, докато накрая Лабу не попадна на някаква тайна идолопоклонническа религия, упражнявана от домарианите, които имаха крака като кокили и прекарваха по-голямата част от живота си, като следваха хода на своето слънце, докато се скриеше зад хоризонта. Те снабдиха Лабу с оръжие и твърда валута, а райнши, тяхната вяра, скоро се превърна в официална държавна религия на Фалигор. По щастливо стечение на обстоятелствата домарианите бяха хлородишащи същества, което физически не им позволяваше да посещават Фалигор, иначе щяха да забележат, че на цялата планета не е построено нито едно култово съоръжение или идол.
Докато Лабу трупаше оръжие, в Ромул и Рем не се стигна до сериозни вълнения. Вярно, всеки ден потъваха вдън земя двама или трима язони, някакви къртици изчезнаха по време на пикник, няколко местни фирми бяха ограбени и опожарени. Но оръжията за масово поразяване не бяха насочвани срещу населението, кръвопролитията от миналото не бяха повторени, градовете кретаха някак... Когато Лабу прати войниците си да поправят магистралата между двата града, шепата останали хора си помислиха, че сега, когато вече се е сдобил с желаните военни играчки и е неоспоримият вожд на Фалигор, той може би наистина е решил да направи нещо полезно - ако не за да попадне в историческите съчинения, поне за да намери приложение на натрупаната мощ, след като всичко, годно за грабене, вече е заграбено.
Това заблуждение просъществува само до следващата сутрин, когато войските му обкръжиха посолството на Републиката в Ромул, насочиха оръжията си към сградата и поискаха посланикът и седемнадесетте души персонал да се предадат, за да ги арестуват по обвинение в опит за сваляне на президента. Лабу се появи по холовизията и като доказателство яростно размаха заловено съобщение от посланика до Делурос VIII. В него президентът беше наречен тиранин и се намекваше, че е отговорен за изтребването на малко племе от далечния север, където войниците му провеждали тайни изпитания на оръжията.
Републиката отговори с настояване да бъде освободен целият персонал на посолството. Лабу отказа.
Три дни по-късно небето на Фалигор беше почерняло от кораби, около шестстотин на брой, а Флотът официално връчи следния ултиматум: в срок от двадесет и четири часа хората трябва да бъдат освободени, в противен случай ще си понесете последствията.
В продължение на петнадесет часа нямаше отговор от Лабу, после той се появи още веднъж по холовизията и заяви, че никога не е имал намерение да държи в затвора посланика и неговия персонал, а просто отказва да ги върне в посолството. Обясни, че няма желание да влиза във война с Републиката, която е изтълкувала напълно погрешно мотивите му, и ако командирът на Четиридесет и трети флот е съгласен да си прибере нежеланите лица от планетата, те веднага ще бъдат освободени.
Флотът не отговори и четири часа по-късно, изригвайки проклятия пред камерите, Лабу нареди незабавното освобождаване и депортиране на задържаните. Той уведоми народа си, че единствено добрата му воля да се унижи пред подпалвачите на войни от Републиката е спасила планетата от пълно унищожение. Персоналът на посолството беше освободен два часа преди изтичането на ултиматума, закараха го по най-бързия начин до космодрума в Рем и го доставиха на флагманския кораб. На другата сутрин небето отново беше чисто, а Лабу се чудеше по какъв начин да възстанови разклатения си авторитет.
Не му се наложи да мисли дълго.
Вече му беше ясно, че не може да се противопостави на Републиката, както и че повечето му поданици добре разбират този факт. Беше показал слабост и се налагаше да компенсира това с демонстрация на сила. Нужен му бе враг - някоя раса, различна от хората, която да смаже. За негов късмет на планетата имаше такава - къртиците.
Най-напред изникваше въпросът: какво правят те на Фалигор? Защо заемаха работни места и се занимаваха с дейности, които по право се падаха на язоните?
- Мислите си, че се опитват да се приспособят към нашия начин на живот, да научат езика ни и да възприемат обичаите ни - заяви Лабу, - но грешите. Единствената им цел е да подкопаят нашата икономика и да установят господство над нея. Те са се внедрили във всички слоеве на обществото, като се изключи правителството, с надеждата, че ако действат достатъчно хитро, никой няма да разбере към какво се стремят. Но аз го разбрах и то ми е достатъчно!
Пропагандната машина на управлението, която до този момент съществуваше само за да възхвалява Лабу, скоро започна да напада къртиците. Не ходеха ли техните деца на училище? Те заемат местата, които се полагаха по право на децата на язоните. Да се изхвърлят! Не бяха ли къщите им по-големи и по-хубави от тези на язоните? Строени са с парите на местните. Да се разрушат! Не изпълняваха ли собствените си религиозни ритуали, не четяха ли техните си книги, не се ли държаха един за друг? Те презират язоните, опитват се да им докажат превъзходството си. Да се изритат!
Полковник Уидърспун изчака пропагандата да хване място и пусна войниците си да вилнеят из по-големите градове на планетата. Къртиците започнаха да изчезват също толкова често, колкото и язоните. Правителствените сгради, повечето от които пустееха неизползвани, биваха опожарявани, а за палежите арестуваха и екзекутираха къртиците.
Накрая Лабу се появи още веднъж на екрана, за да провъзгласи своята така наречена "политика спрямо къртиците" - даваха им се шестдесет дни да напуснат планетата. Нямаха право да вземат нищо със себе си - никакво имущество, храна или пари. Всяка къртица, останала на Фалигор след посочения срок, престъпваше закона и щеше да бъде съдена и екзекутирана по кратката процедура за държавна измяна.
Къртиците протестираха толкова яростно, колкото умееха. Много от тях бяха родени на Фалигор. Живееха тук, работеха и плащаха данъците си, примиряваха се с неравенството, а сега ги изхвърляха само с дрехите на гърба. Дори и да искаха да се подчинят, нямаше достатъчно кораби да ги превозят и тъй като валутата на Фалигор не струваше нищо на другите планети, не можеха да си наемат и кораби отвън.
Накрая някои от чуждите посолства, които видяха възможност да спечелят планетата на къртиците за своята кауза, организираха контингент от спасителни кораби да извозят изгнаниците. Лабу реши да улесни задачата им, като методично излавяше нежеланите си поданици по цялата планета и ги събираше в лагери за интернирани, където щяха да чакат да ги откарат.
За един сравнително слабо развит свят това беше забележителна операция. За по-малко от шестдесет дни около седем милиона къртици бяха закарани в лагерите. От тях само четиристотин хиляди не успяха да напуснат планетата навреме, но Лабу отпусна още една седмица и за тяхното спасяване.
Когато и последната къртица напусна Фалигор (малкото, които упорито отказваха да заминат, бяха излавяни методично от частите на Уидърспун), Лабу излезе с ново обръщение към народа си.
Той уведоми своите поданици, че за пръв път от цяло поколение Фалигор е чист. След като всички външни врагове си бяха заминали като къртиците или бяха държани на разстояние като хората, беше дошло времето да построят своята Утопия.
- И това ще стане - добави той - веднага щом ликвидираме вътрешния враг.