III
Едмонд Доя
2610 година от н.е.

При следващата сбирка на семинара всички бяха готови и напушени. Започна Илейн.
- Карълайн Холмс е била само веднъж на Земята, през 2344-а. Включила се в екскурзия по археологическите забележителности, посетили Мексико, Перу, Великденския остров, Ангкор Ват, Иран, Египет, Италия... също Стоунхендж и други каменни кръгове в Британия. Май си пада по древните руини.
- Звучи малко пресилено - отсече Андрю.
Илейн го изгледа с досада.
- Знам. Но интересите от младостта се запазват задълго. Както и да е. Поне за мен този факт беше любопитен.
- А за какво е използвала парите си, освен да прави кораби и да добива метали? - намесих се аз.
- Създала е фондацията "Холмс" - напомни Ейприл. - Подкрепят финансово научните изследвания в най-различни области. Субсидията за доктор Мунд Столуърт е отпусната през 2605-а. Дотогава е имал сериозни проблеми с финансирането.
- Има ли каквито и да е сведения, че лично Холмс се е опитала да повлияе за това решение на фондацията? - попита Илейн.
- Не се натъкнах на такова нещо - малко виновно измънка Ейприл, - макар да е известно, че тя следи с интерес дейността на фондацията.
- Значи и тук нищо сигурно... - проточи Илейн.
- Нещо друго? - подканих ги.
- Има - позасмя се Шон. - Една от фирмите на Холмс построи градчето на Сатурн-25, трябвало да се превърне в творческа общност. Разбира се, твърде малко художници, музиканти и писатели отишли да живеят там, а самата Холмс била подложена на унищожителни подигравки в изданията за интелектуалци за опита й да откъсне творците от обществото. Позволявали си изрази от рода на "тъпа" и "вулгарна". Хрумна ми, че може да се е обидила и да си го е върнала по доста особен начин.
- Аха! - възкликнах. - Ето че навлязохме в прелюбопитна територия - психиката на фалшификатора. Търсим подбудите за такава постъпка.
Андрю добави:
- Почти същото е станало и с музея "Холмс" за външните планети, който е на Елиът Титания. Знаете колко я оплюваха за това начинание.
- Слабичко е като мотив - отбеляза Ейприл.
- Вярно - съгласих се аз. - Но случките са интересни. Пък и въпросът за подбудите е мъчен за проумяване. Един фалшификатор от деветнадесети век - Олаф Оман - е казал следното: "Бих искал да направя такова нещо, че да смутя умовете на учените." Тези житейски дреболии може би показват, че и Холмс е изпитвала подобни чувства.
- Но ти само предполагаш как би могла да реагира! Току-виж, презрението на интелектуалците я е разсмяло до сълзи.
- Кой пък се смее на подигравките? - ухили се Илейн.
- Някой с нейните успехи в живота - възрази Ейприл. - Щом е вложила титанични усилия в създаването на спътници около външните планети, музеят и селището за нея са били нищожно странично забавление. Защо да й пука какво говорят хората за тях? Може да огледа пространството отвъд орбитата на Марс и да види своите колонии, построени по неин замисъл - това е истинският й културен принос.
- Вероятно си права - съгласих се и аз. - Макар че хора като нея понякога се възгордяват и всеки дребен провал ги дразни неимоверно. Налага се да ви призная, че въпреки всички проучвания за Холмс не можах да открия основен, несъмнен мотив да построи Айсхендж. Почти сигурен съм, че тя го е направила, но ако е така, причината си остава загадка. Това обаче все по-малко ме учудва. Едва ли човек може да прозре причините за такава огромна фалшификация, като се рови в общодостъпните архиви много години по-късно. Значително по-вероятно е да си имаме работа с нещо лично, особено. - Въздъхнах. - Засега разполагаме само с косвените улики, които открихте. Несъмнено нещо е предизвикало промяна у нея, защото през 2550-а тя пуснала голям спътник в полярна орбита около Сатурн и оттогава живее там в уединение. Повече никакви грандиозни проекти. Май е станала отшелничка.
- Засега - изсумтя Ейприл.
- Щеше да ни е от полза, ако бе написала автобиография - обади се Андрю. - Но няма такъв текст във файловете.
- Което само по себе си е странно - побързах да отбележа. - В тази епоха на мемоари, кой не пише нищо за себе си?
- Фалшификатор? - с надежда подсказа Шон.
- Може и да е написала нещо - усъмни се Ейприл. - Само че не го е публикувала. Мнозина се въздържат да представят пред всички автобиографиите си - например Недерланд. Нали?
- Добре - казах сговорчиво. - И ти си права. Слабички сме по въпроса за подбудите. Но като ги добавим към конкретно установеното и качествата, които фалшификаторът непременно притежава, тя остава почти единствена в списъка. Има достатъчно голяма организация, за да потули изчезването на един-два кораба за няколко години. И наистина е необяснимо, че два нейни кораба са спрени от полети за цели пет години! Нейната фондация подпомага изследванията, които да потвърдят теорията за Давидов или поне да я измъкнат от блатото. Миналата седмица се обадих по видеофона на баща й Йоханес Токенер. Още живее на Марс. Институтът плати сметката за разговора. Попитах го дали е писал нещо за дъщеря си и дали бих могъл да го прочета. Каза, че никога не се е занимавал с това. Обясних му, че искам да напиша очерк за нея, и го попитах съгласен ли е да ми даде информация за младостта й. Отвърна, че предпочитал да не говори на тази тема. Настоях поне да ми каже кога е родена. Според него през 2248 година. Учуди се, че не съм намерил регистрацията, но предположи, че документите са унищожени по време на гражданската война.
Шон подсвирна.
- Годината, написана на паметника!
- Точно така. Рождената й година е издълбана на Айсхендж. И това може да е съвпадение, но станаха твърде много. Вече съм сигурен.

По-късно вечерта, след като прекъснахме замалко дискусията и пийнахме, Ейприл подхвана отново:
- Ти май само налучкваш.
- Така ли мислиш? - засмях се. - Предпочитам да наричам това разсъждения по индукция. Всеки използва точно този метод, независимо дали си го признава. В начините на работа не се различавам от Недерланд, нито дори от Теофилус Джонс! - Всички се засмяха. - Напоследък Джонс твърди, че паметникът бил съобщително средство на чужда раса, носило се през пространството, докато се забило случайно в повърхността на Плутон. Сериозно ви говоря! И има подръка "факти", с които да подкрепи твърдението си. С всеки е така. Разликата е дали се отнасяш предпазливо към първоначалната си хипотеза и доколко си склонен да се усъмниш в нея. И никак не помага, ако намесваш чувства в работата си. Например Недерланд е изгарял от желание да се докаже, че Айсхендж е построен от експедицията на Давидов, защото това му помагало в политическите машинации на Марс. Следователно е забелязвал само онези факти, които е искал да признае.
- И за тебе е необходимо да отидеш на Плутон - подхвърли Андрю. - Колкото и да се напъва човек, проучванията само по записи го ограничават. Трябва да се съберете, да обърнете Айсхендж с хастара навън и да откриете неоспорими доказателства кой го е направил. Подробни изследвания, извършени от опитни археолози...
- Какъвто не съм - прекъснах го.
- Знам. Ти си историк.
- И маниак в ровенето из файловете - добави Ейприл.
- Необходимо е да се опитат всички методи на място - настоя Андрю.
- Правилно - казах му. - Именно от това имаме нужда.

Но как да организирам такава експедиция? Разходите ще бъдат огромни. И никой не би се забързал да подхване подобно начинание. В този свят на столетници никой не припира за нищо. Все някога ще стане, защо да се хабим излишно? Особено щом е толкова скъпо.
Затова реших да пришпоря събитията и да пусна статия, в която да разкрия ролята на Холмс, без да я посочвам пряко. Пратих текста в "Откъси" и се появи още в следващия брой.

"...Опирайки се на данните, с които вече разполагаме, можем да изброим няколко задължителни характеристики на истинския създател на Айсхендж:
1. Достъп най-малко до един кораб като "Ферандо-Х" или от по-висок клас.
2. Възможност да извади кораба (или корабите) от регистрите и да попречи на полетния контрол да проследи маршрута му. Това изобщо не е лесно и самият факт, че е било постигнато, сочи наличието на сериозна оперативна база - например цяла флотилия от кораби, голяма корабостроителница или транспортна корпорация.
3. Възможността да си осигури съдействие и по-късно запазване на тайната от дванадесетте души минимално необходим екипаж на кораб от клас "Ферандо-Х", може би и на много повече хора.
4. Достъп до шкаф 14А23546 в стая 319 на марсианските архиви в град Александрия в периода между 2536 и 2548 година.
5. Да разполага с полева кола "Форд", произведена до средата на двадесет и трети век, както и с възможността да я зарови в свлачището до кратера на Нов Хюстън по време на двуседмичната буря през октомври 2547 година.
6. Да разполага със средства да извлече незабелязано големи късове лед от пръстените на Сатурн. Най-лесно е за лице, което по един или друг начин присъства постоянно в пространството около Сатурн.
7. Да разполага с оборудването, необходимо за оформянето на ледените колони и поставянето им на Плутон, без да останат следи от строителните работи. Експедицията на Давидов не е имала такава техника, дори да приемем, че тази експедиция е неоспорим факт.
8. Финансови ресурси за осигуряване и осъществяване на изброеното по-горе.
Самият паметник подсказва и други характеристики на създателя му:
1. Познаване на мегалитните култури в праисторическа Британия.
2. Придаване на особено значение на числото 2248."

Две седмици след появата на моята кратка статия получих писмо.

"До г-н Едмонд Доя
18 септември 2609 г.
ПК 510
Транзитна станция

Скъпи господин Доя,
Отправям към вас молба да ме посетите, за да обсъдим някои въпроси от общ интерес. Ще ви осигуря превоз от Транзитната станция до Сатурн и обратно. Ако за вас е удобно, корабът "Йо" на капитан Пада може да тръгне незабавно. И ако можете да останете седмица или десетина дни при мен (за което ви моля настоятелно), ще успее да ви върне в Транзитната станция до Нова година.

Искрено ваша
Карълайн Холмс
Изкуствен спътник Сатурн-4."

На обзорния екран на "Йо" Сатурн приличаше на ивичеста баскетболна топка. Пет-шест от неговите спътници се виждаха като бели полумесеци. Титан веднага се различаваше по размерите си и замъглените очертания заради атмосферата. Гледах го с любопитството, което човек изпитва към отдавна напуснатия дом.
Капитан Пада - спокойна мълчалива жена, която рядко виждах по време на полета - посочи над планетата.
- Виждате ли онази движеща се бяла точица? Това е нейният спътник. Ще се срещнем с него точно под пръстените.
- Има ли си име?
- Не. Просто Четвърти изкуствен спътник.
Пада излезе от залата. Аз останах и дадох команда екранът пак да показва Сатурн, докато видимите само като острие пръстени се разшириха и както си бях отнесен, престанах да възприемам гледката изцяло. Превключих екрана на координатите за спътника на Холмс.
Сближавахме се бързо. Беше голям - пръстен с диаметър около километър. Една блестяща ивица от него отразяваше слънчевата светлина, а друга част откъм Сатурн мъждукаше в жълти отражения. В единия край на оста - срещу дока за скачване - имаше малка стандартна обсерватория. Телескопът й май беше насочен към Сатурн. Спиците, съединяващи оста и колелото на спътника, изглеждаха тънки като жици. По самия пръстен бяха равномерно разположени прозорци, някои от тях издути навън. Много от помещенията зад прозорците бяха осветени и докато кръжахме край спътника, зървах за миг стени в червено и златно, изящни махагонови мебели, мраморни бюстове, огромен кристален полиелей. Видението сякаш се бе пренесло от стара приказка, попаднало на съвсем неподходящо време и място.
Най-големият прозорец беше почти тъмен, синкав полумрак изпълваше стаята и някой стоеше там - черен силует, загледан в нашия наближаващ кораб.
По вътрешната уредба капитан Пада ме покани да отида в преходната камера. Скоро щяхме да се скачим със спътника.
Усетих мекия тласък още докато вървях натам. Спрях за миг и се опитах да потисна вълнението си. Повтарях си, че това е просто една богата стара жена. Но опитът да омаловажа срещата не подейства и бях доста изнервен, когато влязох в преходната камера.
Люковете вече бяха отворени. Капитан Пада ми стисна ръката.
- Приятно ни е да пътувате с нашия кораб - промълви тя и ми посочи да вляза в спътника.
Тази официална любезност ми се стори малко странна. Нима екипажът щеше да остане в "Йо", докато аз съм гост на Холмс?
След секунда вече се намирах в нейния свят. Чакаше ме вдървено изпънат мъж в червена униформа, украсена със златни бродерии. Кимна ми вежливо.
- Господин Доя, името ми е Чарлз. Добре дошъл в Четвърти спътник. Ще ви покажа вашите стаи и ще можете да подредите вещите си. След това Карълайн ще ви приеме.
Отскочи ловко и се понесе напред в безтегловността. Побързах да го последвам, за да не изостана. Минахме по тунел с едноцветни стени, в които бяха вградени раковини от земни морета. Завихме под прав ъгъл и по този коридор вече можехме да вървим в лекото притегляне. Явно бяхме в самия въртящ се пръстен. След няколко метра Чарлз отвори една врата.
По стените висяха червени персийски килими, подът и таванът бяха направени от светло дърво. Стаята беше на няколко нива, свързани от широки стъпала.
- Това е вашата стая - каза Чарлз. - С контролния пулт можете да материализирате каквито мебели са ви необходими - гардероб, легло, бюро, кресла. Роботите ще изпълняват вашите команди.
Той посочи два гладки сандъка на колелца.
- Благодаря.
Чарлз излезе веднага, което ме учуди донякъде. Предположих, че скоро ще се върне, и се заех с контролния пулт. Натиснах бутона "Легло". Кръгла част от пода хлътна встрани и от отвора се надигна кръгло легло. Отидох до него, седнах и зачаках да ми донесат багажа. Чудех се какво щях да кажа на Холмс. Вече ми ставаше ясно, че по време на престоя си тук ще трябва да се съобразявам с наложените от нея условия, и това малко ме плашеше. Още веднъж се замислих безплодно над вероятните й подбуди. Айсхендж и експедицията на Давидов бяха толкова сложна, изтънчена измама... Хрумна ми, че ако съм прав и Холмс е съчинила всичко, което Недерланд и експедицията в "Персефона" бяха "открили" (а случилото се напоследък само укрепи убеждението ми, че съм прав), значи скоро щях да се срещна с жената, написала дневника на Ема Вайл. Предстоеше ми сблъсък с ума, създал историята, която ме омагьосваше като дете. В известен смисъл щях да се запозная със самата Ема Вайл. Що за чудновата случка! Поклатих глава и си промърморих думите, които често споменавах по време на семинара:
- Фалшификатът е сред най-любопитните човешки творения.

Неведнъж задрямвах на леглото и като че минаха много часове. Нямаше как да се измери времето в онази стая - на пулта липсваше бутон "Часовник". Вероятно можех да се обадя по вътрешната комуникационна система, но не знаех кого да търся. Постепенно гладът и нарастващото раздразнение ме подтикнаха да изляза. Реших да се върна при преходната камера. Не че имаше голяма надежда да заваря Чарлз там, но все някого щях да попитам какво става.
Стигнах до коридора, който водеше към оста на спътника, онзи със стотиците миди и охлюви в стените. Придърпвах се по бронзовото перило и по някое време забелязах движеща се до мен тъмна неясна фигура. Помислих, че е отражението ми. Но когато поспрях, силуетът продължи напред. Трепнах от изненада и го настигнах, притиснах лице в стъклото, но то беше дебело и с неравномерна структура, затова виждах само петно. Стори ми се, че е среброкос човек, облечен в тъмнозелно. Продължи нататък и аз го последвах, но стената вече беше от тиково дърво и фигурата изчезна от погледа ми.
Почти едновременно под мен се чу щракане. Погледнах надолу и видях нечия побеляла глава, после и цялата жена в тъмнозелен гащеризон. Сребърният пръстен на левия й безименен пръст потракваше по перилото, докато се придърпваше към мен. Объркан, аз пак притиснах лице до стъклената стена и се опитах да открия неясната фигура.
Жената спря до мен и аз се обърнах към нея. За съжаление долната ми челюст май беше увиснала от неочакваното "телепортиране", на което станах свидетел. Самата Карълайн Холмс също ме зяпаше малко учудено. Предполагам, че по външност с нищо не напомням сериозен учен - оставям косата си да прави каквото й скимне и заедно с лицето прическата ми заслужи прозвището "дивака" в Транзитната станция. Вече бях виждал това изражение и разбирах какво означава.
Но след миг тя се овладя.
- Здравейте - каза ми с приятен алт.
Беше висока, носеше сивеещата си коса вързана на обикновена опашка, която се спускаше на гърба й. Стори ми се доста кльощава под дрехата. Можеше да се каже, че лицето й е съхранило суровата си красота, макар белязано от възрастта. Челюстите и носът й бяха рязко очертани и й придаваха вид на аскет. Имаше кафяви очи. Лице на корав човек, налагал волята си векове наред. Неволно преглътнах, щом най-сетне осъзнах срещу кого съм се изправил.
- Радвам се да се срещнем лично - продължи тя. - Чета вашите статии с интерес.
Първо докосване на шпагите...
- Благодаря ви - отговорих и глупаво се запънах в търсене на подходящи думи за момента, който мислено бях предъвквал толкова пъти. - Здравейте...
- Защо не се преместим в някоя от панорамните зали и да ни донесат там нещо за хапване?
- Нямам нищо против.
Холмс се отблъсна от перилото и се понесе към главния коридор на пръстена. Видях, че е боса.
Слязохме по широка спираловидна стълба в просторна, слабо осветена зала, чиито стени и таван бяха от дърво. Подът представляваше прозорец - един от онези, които забелязах преди скачването. Сатурн сияеше като голяма лампа. Всъщност само планетата осветяваше залата. По средата имаше дивани, подредени в квадрат. Холмс седна, наведе се напред и се загледа в Сатурн. Сякаш забрави за присъствието ми. Настаних се срещу нея и също погледнах през пода.
Намирахме се над единия полюс - открилата се пред нас картина беше недостъпна откъм някой от естествените спътници на газовия гигант. Едното видимо полукълбо (другото едва се различаваше в отразената от пръстените светлина) беше на широки ивици в светлозелено и жълто, с тук-там примесено оранжево.
Около Сатурн кръжаха десетките му пръстени, изглеждаха като очертани с пергел в геометричното си съвършенство. Само три-четири от тях не бяха толкова равни. Гледката ми напомни за мишена, полюсът беше в самия център. Разбира се, не можех да си представя, че планетата е плоска, защото хвърлената от нея сянка затъмняваше широк сектор от пръстените.
Виждаха се няколко от по-ярките звезди, седем от спътниците на Сатурн бяха ярки полукълба. Но докато седяхме неподвижни като статуи и се взирахме, картината се променяше забележимо. Сянката на планетата върху пръстените се скъсяваше, луните й се превръщаха в тънки сърпове, самите пръстени се наклониха и станаха огромни елипси. Бавно, толкова бавно в нечовешкия танц на Вселената.
- Винаги същото и винаги различно - прошепнах.
Тя отвърна след дълга пауза:
- Пейзажът на съзнанието... - Усетих в каква дълбока тишина отекват гласовете ни. - На Земята има и по-красиви местности, но не са толкова възвишени.
Знам за пътуването ти, помислих си. Но щом се вгледах в лицето й, веднага загубих увереността си. Виждах следите от столетията... и какво всъщност знаех за тази жена? Може да е била десетки пъти на Земята.
- Вероятно е така - започнах, - защото на самия Космос са присъщи много от свойствата на възвишеното - необятност, простота, тайнственост, пробуждаща ужас в душата...
- Не бива да забравяте, че всички тези свойства съществуват единствено в съзнанието. Но е вярно, че Космосът има с какво да напомни на съзнанието за самото него.
Обмислих думите й.
- Наистина ли вярвате, че ако ние не съществувахме, Сатурн нямаше да е възвишен?
Накрая помислих, че няма да ми отговори. Мълчанието се проточи повече от минута.
- Кой щеше да знае, че Сатурн е възвишен, ако ни нямаше?
- Значи всичко е в осъзнаването - подсказах аз.
Тя кимна.
- Самото знание е възвишено.
Съгласих се с това. И все пак... А тя се облегна на дивана и ме погледна.
- Гладен ли сте вече?
- Да.
- Харесвате ли северен кралски рак?
- Да.
Тя се обърна и подвикна на празната зала:
- Ще вечеряме след двадесет минути.
Малък поднос с бисквити и парченца от различни сирена се появи от внезапно отворил се процеп в дивана, на който беше седнала. Премигнах. Появиха се и бутилка вино с две чаши на отделни кристални подноси. Тя наля виното, отпихме мълчаливо. Отново се загледахме в планетата. В странната жълтеникава светлина отдолу очите на Холмс изглеждаха хлътнали особено дълбоко, а бръчките по лицето й - изсечени от безкрайни страдания. За мое облекчение влезе Чарлз и поднесе основното ястие. Под нас Сатурн и милиардите късове в пръстените му продължаваха да се въртят като великански пищен светилник.
По някое време Чарлз отнесе съдовете и приборите. Холмс зае предишната си поза на дивана и се вторачи в планетата с напрежение, изключващо всякакъв разговор. Но аз си имах достатъчно занимания - наблюдавах ту нея, ту Сатурн. Все пак в проточилото се мълчание се чувствах все по-обезсърчен.
Холмс остана така, докато кълбото с пръстените се измести почти извън прозореца и светлината в залата притъмня до мътнокафяво. После се изправи и каза:
- Лека нощ.
Небрежно дружелюбен тон, сякаш вече от години прекарваме така вечерите си. Излезе. Смутих се. Не трябваше ли да кажа нещо? Все така зяпах стълбата дълго след като домакинята изчезна от погледа ми. После се върнах в стаята си.

Когато се събудих сутринта, бях сигурен, че съм спал доста по-дълго от обикновено. Пуснах в банята толкова студена вода, колкото можах да понеса, смътно обезпокоен от сънища, които не успях да си спомня.
Явно пак трябваше да се оправям сам. Излежавах се дълго и се питах трябва ли да се поддавам на досадата и раздразнението. После набрах на пулта всеки възможен номер в спътника. Никой не ми отговори. Дори не успях да науча колко е часът.
Спомних си предишната вечер, излязох и тръгнах по коридорите. Чудех се дали изобщо щях да се запозная с Холмс, ако не бях напускал стаята си.
Днес тя не беше нито в залата с прозрачния под, нито зад стъклената стена. Направих пълна обиколка из спътника, проверявах празните стаи една след друга, понякога се залутвах в малките лабиринти, към които водеха отклоненията от главния коридор в пръстена. На всяко ниво имаше немалко заключени врати. Пълната тишина, нарушавана само от едва чутото жужене на някакви механизми, започваше да ми лази по нервите.
Влязох в асансьора на оста и отидох до обсерваторията. За мое учудване вратата се отвори. Чух глас. Придърпах се вътре и се озовах в безтегловността на висок цилиндър с купол накрая. Дълъг сребристобял телескоп заемаше средата на помещението, към него бе прикрепена площадка с кожено кресло на нея.
Холмс стоеше наведена зад креслото, надничайки в окуляра. Всеки няколко секунди изричаше поредица цифри със звънящ от напрежение глас. Чарлз, седнал пред пулт до една от стените (все още в същата червено-златна униформа), потракваше на клавиатурата и понякога също казваше на Холмс някакви числа. Придърпах се по спирално извития парапет към площадката.
Холмс стреснато вдигна глава и ме видя. Кимна ми и пак прилепи лице към маската на окуляра. След малко се вторачи в мен. Останах вкопчен в парапета на около два метра под нея.
- Значи си мислите, че аз съм направила Айсхендж, нали, господин Доя?
Отново се зае с телескопа. Зяпнах я, не знаех какво да кажа. Тя произнесе още цифри с все същия съсредоточен интерес, след това нареди на Чарлз:
- Насочи го към вътрешната граница на четиридесет и шести пръстен. - Обърна се към мен. - Четох статиите ви. Отдавна следя споровете за Айсхендж.
- Нима... - измънках немощно.
- Да. От самото начало. Досещам се, че сочите мен с пръст в последното си писмо до "Откъси". Искам да знам защо.
Отбягвах погледа й. Въртях глава ту към Чарлз, ту към края на телескопа. В кръвта ми нахлу адреналин, но сякаш да ме подготви за бягство, а не за ожесточен спор.
Най-сетне очите ни се срещнаха и реших да не казвам нищо. Безмълвно се борехме за надмощие. Щеше ми се да избухна в смях, но съзнавах колко сериозно е всичко.
- Кой сте вие? - сопна се тя.
Вдигнах рамене.
- Мияч на чинии.
- И значи аз съм заподозряната във вашето малко лично разследване? Поне това няма ли да признаете?
- Да, госпожо Холмс, вие сте заподозряната.
Усмихна се. И пак се наведе да гледа в проклетия телескоп. Скръстих ръце на гърдите си, за да не издам объркването си.
- Отдавна ли живеете в Транзитната станция? - попита тя.
- Не чак толкова.
- И откъде сте?
Опитах да се стегна и да опиша кратко и смислено миналото си (което и без това не беше лесно), обаче пролича, че не мога да си събера мислите в главата. Холмс ме прекъсна:
- Бихте ли желал да си починете и да продължим този разговор по-късно?
Помислих и се съгласих. Побързах да се махна от обсерваторията. По пътя до стаята си не можех да мисля за друго, освен за невъзмутимата й усмивка, когато чу потвърждението, че я подозирам. Странно! Какво ли искаше от мен? Набрах леглото на пулта, проснах се и започнах да разнищвам отново и отново вероятните й подбуди, доста стъписан от държанието й. След много време един от роботите ми донесе храна и аз разсеяно преглътнах няколко хапки. Колкото и да бях сигурен, че няма да заспя от тревоги, накрая се унесох.

- Кажете ми - заповедно изрече Холмс, - вярно ли е, че Хялмар Недерланд е ваш прадядо?
Лицето й изглеждаше огромно над мен. Отговорих с нежелание:
- Да...
- Странно - промълви тя.
Косата й бе вързана на тила в сложен кок (какъвто често си правеше майка ми). Носеше по три-четири обици на всяко ухо, веждите й бяха оскубани до тънички дъги. Гледаше през един прозорец към Слънцето.
- Странно ли? - промърморих, макар че не исках да казвам нищо.
- Да - натърти тя с изострен от гняв глас. - Странно е колко много работа сте свършил и ако теорията ви се приеме от всички, делото на живота на Недерланд ще бъде съсипано.
Погледът й ме пронизваше свирепо и аз едва изтръгвах думите от гърлото си.
- Но дори теорията му да е погрешна, неговата работа също е била необходима. Винаги е така в науката.
Лицето й отново се доближи до моето.
- А дали самият Недерланд би се съгласил с това? - викна тя и почти опря показалец в бузата ми. - Или се самозалъгвате, за да скриете от себе си прозрението какво ще го сполети?
- Не! - С последни сили опитах да отвърна нападението: - В края на краищата вие сте виновна за това!
- Така твърдите вие - присмя ми се Холмс. - Но знаете, че вината ще тежи върху вас. Вие сте човекът, който унищожава и Недерланд, и Айсхендж...
Чух някакъв шум. Завъртях се на леглото, видях възглавницата и осъзнах, че съм сънувал. Сърцето ми удряше като чук в гърдите. Разтърках си очите и погледнах...
Холмс стоеше до леглото и ме наблюдаваше с бездушното любопитство на лекар (и косата й бе вързана на кок)...
Седнах стреснато и тя изчезна. Бях сам в стаята.
Отметнах завивките и се изправих рязко. Втурнах се към вратата - оказа се заключена отвътре, макар да не помнех кога съм направил това. Всъщност бях сигурен, че не съм заключвал. Въздухът тежеше от вонята на собствената ми пот и сякаш го изпълваха сенки. Завтекох се към контролния пулт и включих цялото осветление в стаята. По полираното дърво заиграха ослепителни отблясъци. Стоях така дълго, чаках дишането ми да се успокои. Надникнах под леглото. Нищо освен платформа наравно с пода. Сетих се, че може и да бях видял холограма. Обиколих стаята, но не намерих подозрителни отвори за излъчвателите.
Този сън... Нима Холмс имаше и машина, творяща видения направо в съзнанието?
Повече не заспах тази нощ.

- Господин Доя!
- Какво? - стреснах се от дрямката.
- Господин Доя...
Беше гласът на Холмс от комуникационната уредба.
- Слушам ви.
- След тридесет и пет минути Слънцето ще изгрее иззад Сатурн. Помислих, че може би ще искате да го видите. Стъписващо зрелище е.
- Благодаря. - Опитвах се да проумея какво беше намислила. - Искам.
- Чудесно. Тогава ще ме намерите в куполната зала. Чарлз ще ви покаже пътя.
Когато влязох, тя седеше в поза "лотос" и гледаше Космоса. Залата се подаваше навън от основния корпус на спътника, така че прозрачният купол служеше и за под, и за стени. Сатурн се виждаше от едната страна, почти до външната стена на пръстена. Планетата беше съвсем тъмна, но единият полюс сякаш тлееше отвътре в зелено. Отстрани пръстените светеха като ярки извити остриета.
- По-голямата част от масата на Сатурн е съсредоточена в ядрото - обясни Холмс, без да се обърне. - Горните слоеве на атмосферата са много разредени и Слънцето свети през тях, преди да изгрее.
- Значи от това било сиянието - измънках предпазливо.
Зеленото ставаше все по-ярко, в рязък контраст с тъмното тяло на планетата. След малко видях и самото Слънце - огненозелен скъпоценен камък, който постепенно се разгоря в ослепителна бяла точка, щом се издигна над атмосферата. Пръстените сякаш се разшириха в многоцветни ивици.
- Е, това е - каза Холмс. - Добро утро.
- Добро утро и на вас.
Взирах се напрегнато в нея, но тя само поръча закуска. Хранехме се в мълчание. Чак когато свършихме, домакинята попита:
- Кажете ми - аз ли съм единствената заподозряна?
Разбрах, че иска да си изясним всичко, и отговорих кратко:
- Според мен Айсхендж е направен по ваша воля.
- Дженоа Ферандо напълно отговаря на изброените от вас условия. Както Алис Уейт и още двама-трима. Защо да съм аз?
В пристъп на гняв реших да й покажа колко старателно съм я разобличил. Описах й дългите си проучвания, отново сглобих всички парченца от мозайката. Мина много време, докато се изчерпя.
И пак видях загадъчната усмивка на лицето й.
- Не е кой знае какво - отбеляза Холмс, стана и бързо излезе от залата.
Поех си дълбоко дъх, недоумявах какво ставаше тук.
- А вие какво още искате? - изкрещях след нея.
Никакъв отговор. Виеше ми се свят, пред очите ми подскачаха светли точици. Нима е имало опиат в закуската ми? Дали бе напомпала организма ми с някакъв ужасен серум на истината, за да избълвам всичко докрай? Нима нямаше да й кажа доброволно? Да, оплитах се, дори започвах да се плаша. Опитах да се отърся от подозренията си, но не успях. Ако ме е упоила, ако наистина е нахълтала в стаята ми, на какво ли още е способна? Дълго гледах гигантския полумесец на Сатурн, в кремавото и зеленото като че се мяркаха оттенъци на всички възможни цветове. Бавното, неизбежно, величествено движение на планетата и спътниците й приличаха на музика, която Бетховен би могъл да сътвори, ако се бе пренесъл тук.

И тази нощ сънищата не ми позволиха да се наспя.

Сутринта се опомних от дрямката с напълно прочистено съзнание. Отидох в обсерваторията.
Тя беше там, пак работеше с Чарлз. Тъкмо влязох и я чух да казва сърдито:
- Съсредоточи се! - обърна се към мен и изрече вежливо: - Здравейте, господин Доя. - Притисна лице към окуляра, но ми се струваше, че не гледа внимателно. Бях точно под нея. - Искате ли да погледнете?
- Разбира се.
- А искате ли да видите първо пръстените?
- Непременно.
Холмс започна да натиска бутони на пулта до себе си. Телескопът се завъртя с тихо бръмчене. Тя се наведе напред, надникна в окуляра и натисна още няколко бутона.
- Ето.
Стана и аз се настаних в креслото. Цялото зрително поле бе запълнено от бели отломъци - късове лед.
- Господи...
В колкото и близка до Сатурн орбита да се въртеше изкуственият спътник, с просто око пръстените се виждаха като десетки тесни, плътни бели ивици.
- Нали е красиво?
- Колко големи са?
- Повечето са като снежни топки, но диаметърът на някои достига един километър.
- Изумително е, че всички остават в толкова тънка плоскост.
- Да, това е прекрасна нагледна проява на гравитацията. Сила, чието действие можем да опишем и предскажем съвсем точно, без изобщо да разбираме същността й.
- Не се ли отнася това за почти всяка природна сила?
- И горе-долу за всичко в света.
Поклатих глава и тя се засмя.
- А сега ще завъртя леко телескопа, за да видите външния край на този пръстен. Добър пример колко неумолим е законът за гравитацията.
Тя натисна бутоните и зрителното поле се размъти за миг като при снежна буря. Когато се проясни, белите парчета пак кръжаха плътно едно до друго... и като отрязани по линия, свършваха отведнъж и започваше изпъстрената със звезди тъма.
- Олеле... - прошепнах.
- Тук две от големите парчета обикалят по една и съща орбита и просто натикват малките навътре.
- И колко широк е този пръстен?
- Около двадесет и пет километра.
Бял къс, тесен и дълъг като колона, привлече погледа ми. Внезапно ми хрумна, че тя може би ми показваше своята ледена мина... Реших този път аз да нанеса първия удар.
- Знаете ли - започнах, - някои физици на Марс определиха, че стълбовете на Айсхендж са изсечени от парчета, взети оттук.
- Да. Кръг от ледени колони, взети от пръстен от ледени парчета. Звучи добре.
Подражавайки й, аз продължих да се взирам в окуляра.
- Има хора, които посочват този факт като сериозна подкрепа за тезата, че именно някой от постоянните обитатели на системата на Сатурн е построил Айсхендж.
- Предполагам. Но и това е косвена улика. Не доказа ли и Недерланд, че експедицията на Давидов е могла без проблеми да мине оттук? - отвърна Холмс безгрижно. - Всички ваши доказателства срещу мен са косвени.
- Вярно е. Но ако се натрупат достатъчно косвени доказателства, понякога и те са достатъчни.
- Само че вие не можете да докажете твърденията си въпреки всички улики.
Отметнах глава назад, за да я погледна. Усмихваше се.
- А щом не можете нищо да докажете - продължи Холмс, - няма как и да публикувате преки обвинения, защото постъпката ви ще представлява клевета... Вече ви казах, че съм очарована от онзи паметник и ми е много забавна вашата теория. Но и аз, и Айсхендж си имаме достатъчно неприятности и без някой да прокарва връзка помежду ни. Ако упорствате, ще се постарая да ви унищожа.
Смаян, аз преглътнах на сухо.
- Но ако намеря доказателства...
- Няма да намерите, защото няма нищо за намиране. Вече сте предупреден, господин Доя. Няма да търпя името ми да бъде свързано с Айсхендж.
- Обаче...
- Няма доказателства - повтори тя спокойно, но настойчиво.
Млъкнахме и аз усетих, че кръвта нахлува в бузите ми. Затова ли бях тук - всичко е било само подготовка, която да придаде тежест на заплахата й? Мисълта ме вбеси, самонадеяността на Холмс ме разяри, всъщност всичко, което тя правеше, будеше гнева ми. И щом в ума ми се мярна една идея, изрекох я на глас.
- След като сте толкова сигурна, вероятно бихте се съгласила да... да ми помогнете да приключа разследването си? - Тя ме зяпна недоумяващо. - Изследователският институт на Транзитната станция търси спонсор за още една експедиция до Плутон, за да получат отговор въпросите, повдигнати от мен и мнозина други. - Съчинявах по вдъхновение и това ме опияняваше. - Вие не допускате и сянка от съмнение, че е възможно да открия доказателства срещу вас. В такъв случай интересува ли ви възможността да сложим край на всякакви необосновани предположения? Ще финансирате ли такава експедиция? Да речем, като услуга срещу моето идване тук?
Последното изречение почти ме накара да се разсмея. Тя забеляза настроението ми и също се засмя.
- Мислите си, че няма да се съглася.
- Надявам се да се съгласите.
Холмс мълча дълго и накрая каза:
- Ще финансирам експедицията. А сега ме извинете, трябва да се върна към работата си.

След този разговор рядко виждах Холмс. Не бях поканен на вечеря и след дълго чакане накарах един от правоъгълните роботи да ми донесе храна. През следващите три дни пак бях оставен да си измислям занимания. Холмс не ми се обади дори по уредбата. Започнах да си мисля, че подкрепата за поредната експедиция до Плутон я изпълваше с много по-тежки колебания, отколкото изглеждаше в мига, когато даде съгласието си. Може би искаше да се откаже.
Има едно изтъркано от често повтаряне правило - всеки фалшификатор тайно жадува да бъде разкрит, затова неволно сам посява семената на провала си. Никога не съм бил напълно убеден в това. Както и да е, при фалшификаторите влияят две взаимно изключващи се подбуди - да измамят и да бъдат разобличени. Сигурно терзанията им са страшни. Но по време на престоя ми в спътника останах с впечатлението, че Карълайн Холмс се стреми единствено да затвърди лъжата, да запази ролята си в тайна. И ако за момент я бе овладяло противоположното желание, скоро щеше да се разкае. Или пък не. Нямаше как да позная. Тя си оставаше загадка за мен.
Двойственото й поведение спрямо мен продължаваше, но поне това като че бях способен да разбера. Или бъбреше приятно за всевъзможни неща, сякаш нямахме да обсъждаме твърде сериозно разногласие помежду си, или направо се впускаше в разгорещен спор. Веднъж я срещнах в коридора със стъклените стени и тя дълго ми обясняваше подробности за вградените раковини. Внезапно, насред безстрастната лекция, ме попита:
- Вие съзнавате ли какви политически последствия на Марс би имало отричането на всичко, направено от Недерланд?
- Не ме интересува. Политиката не ме засяга.
Дълбоките бръчки по лицето й се разкривиха в гримаса.
- Как ненавиждам подобни надути фрази! Политиката засяга всекиго, не разбирате ли? Трябва да сте затворен в себе си психопат или закоравял отшелник, за да останете аполитичен! Всъщност казвате, че подкрепяте статуквото, а по-политическа позиция от тази е трудно да се измисли...
- Добре де, добре! - прекъснах я най-сетне. - Ще обясня позицията си. Марс е една отвратителна полицейско-бюрократична държава, обслужваща още по-потиснически сили на Земята. Не мога да си представя защо някой здравомислещ човек би пожелал да остане там, щом има избор - да се пресели на спътниците на външните планети. Затова и не изпитвам особено уважение към марсианците, а пък за проблемите им изобщо не ми пука! Ако под последствия разбирате съмнения в признанията, направени от марсианското правителство за злодеянията по време на гражданската война, след като Недерланд публикувал резултатите от разкопките в Нов Хюстън... аха, точно това е, виждам! Е, значи няма да се съглася, че изтъкването на слабостите в неговите трудове има някакво значение.
- Разбира се, че има!
- Не, няма! Марсианското правителство вече е признало, че е смазало общопланетна революция, освен това направи общодостъпни доказателствата и свидетелствата за това. Връщане назад няма. А дали истина или лъжа е отприщила бента - все едно. Ако точно този резултат сте искала да наложите с историята за Айсхендж... - Поспрях и се вторачих в нея, защото ми се стори, че лека руменина плъзна по набраздените й бузи. - ...Значи трябва да сте доволна. Отсега нататък е безспорно, че сте постигнала целта си.
- Хъм... Не познавате Марс толкова добре, колкото си мислите.
И все пак я принудих да се замисли, затова тя просто ми обърна гръб и се отдалечи по коридора.
- То е, защото съм аполитичен - промърморих, обзет от мрачно ликуване.
Дори и един дивак, мияч на чинии, може да наложи мнението си понякога.

Една нощ сънувах, че двамата с Холмс сме затворени в стая с безтегловност - косата й се виеше като безброй змии над раменете. Тя ми крещеше:
- Не продължавайте нататък! Спрете!
Събудих се веднага и усетих с каква сила пръстите ми стискат намачканите завивки. След малко се засмях невесело. Холмс поне не можеше да ми досажда насън, защото такава намеса ме плашеше достатъчно, за да се ококоря в същия миг.
Този път си казах, че идеята ми за холограф за сънища е пълна безсмислица. Никой не може да създаде машина за насилие над личните ни видения. Тази глупост ми хрумна в първите дни, защото поведението на тукашната господарка ме смути прекалено. А и разговорите ни бяха пренаситени с напрежение, нищо чудно, че ги сънувах и продължавах споровете на ум.
И все пак предполагах, че е твърде вероятно наистина да ме е упоила онази сутрин. Отново се унесох, вече не толкова уверен, че печеля битката и съм в безопасност. Не можех да не се чувствам застрашен... и аз не знаех докога.
На следващия ден отново се сетих за заключените врати. Тръгнах да бродя из пръстена, започнах да претърсвам методично за сектори и стаи, до които ми бе отказан достъп. Повечето бяха сравнително малки, но се натъкнах и на обширен сектор под главния коридор, където не успях да вляза. Доста обикалях, докато определя приблизителните му размери, и бях обхванат от любопитство.
През нощта сънищата ми бяха особено мъчителни. Този път Холмс не се появи в тях, но видях майка си, а татко все заминаваше за Земята и ме молеше да тръгна с него...
Сутринта реших да проникна в затворения сектор. Отидох при най-близкия пулт за достъп до компютъра на спътника. Отне ми само половин час ровене в диаграмите и схемите за устройството, за да открия кодовете. Записах си няколко редици числа.
Проверих дали Холмс и Чарлз са в обсерваторията - така беше. Изглежда домакинята ми страдаше от истинска мания по пръстените на Сатурн. Влязох в уж неработещия асансьор, водещ надолу към сектора. Набрах кода. Кабината се спусна, вратите се отвориха и излязох.
Според схемите сега се намирах на третото от общо седем нива. Подовете бяха застлани с черни плочки, стените и таванът бяха от особено тъмна дървесина. Изминах множество коридори. Нищо не изглеждаше различно от вече познатите ми части на спътника. Надничах в празни стаи. (Но къде ли бяха Пада и нейният екипаж?) Вече започвах да се поддавам на разочарованието, когато свих зад поредния ъгъл. Вратата се отвори и сякаш откри непрогледния мрак на Космоса, а в средата беше Айсхендж.
Моделът ми се стори малък, докато вървях припряно по стъкления под. Приличаше на холокуб, поставен върху маса. Едва отблизо се убедих, че наистина е направен от малки ледени парчета в голямо стъклено кълбо върху пластмасов цилиндър.
Самото помещение също беше кълбовидно, като смален планетариум, разделен на две равни части от пода. И над мен, и отдолу имаше звезди, а Слънцето беше само няколко пъти по-ярко от Сириус. Небето над Плутон.
Миниатюрните колони бяха почти прозрачни, но иначе моделът изглеждаше съвършен, дори мъничките късчета от падналата колона. Обиколих бавно поставката и от другата й страна попаднах на трудно забележим пулт.
На него имаше наредени разноцветни бутони. Натиснах жълтия и в залата се появи дълъг иглен лъч на жълт лазер. Докосваше върха на един от триъгълните стълбове в сплеснатата част на ледения пръстен, както и върха на най-ниската колона в югоизточната част. Единият край се опря в Слънцето и го оцвети в жълто.
Другите бутони също включваха лазерни лъчи със съответните цветове, отбелязващи линиите, маркирани от определени двойки стълбове. Но те не бяха предназначени за наблюдатели откъм повърхността на Плутон, защото и в двете посоки се простираха в пространството. При това се насочваха само към определена точка от орбитата на далечната планета... всъщност към точно определен момент от историята й. Човек можеше да ги види само с помощта на този точен модел... Нещо като лично напомняне. Натисках бутоните и се питах ще успея ли да определя кога е бил този момент. Или кога ще настъпи. Виолетовото беше за Сириус, оранжевото - за Плеядите. Досетих се, че зеленото е за Харон, спътника на Плутон. Синият лъч светеше право нагоре от най-високата колона - към Кахаб, полярната звезда на Плутон. А червеният, минаващ през другите два триъгълни стълба, придаваше марсиански цвят на Звездата на Барнард... накъдето се бе отправила експедицията на Давидов.

- Господин Доя? - Холмс отново се обаждаше по уредбата.
- Моля?
В съня ми татко тъкмо разправяше някаква дълга история.
- Капитан Пада може да излети към Транзитната станция днес, ако желаете.
- О, тъй ли... Добре.
Изведнъж побеснях. Да ме изгони по този начин!
- Желаете ли да закусим заедно?
- Разбира се. Нека бъде след час.
Когато отидох в трапезарията, Холмс не беше там. Не чаках, а поисках от роботите да ми донесат нещо за ядене. Седях сам и гледах Сатурн. Трудно ми беше да дъвча сладкишите, защото зъбите ми скърцаха от ярост.
Привърших със закуската и - хоп! - обемното изображение на Холмс, седнала в кресло, се появи пред мен.
- Моля да ме извините, че се сбогувам с вас по този начин - каза тя. - И вие сте в полето на холоизлъчвател, така че можем да говорим...
- Как пък не! - озъбих се. - Какво означава това? Елате тук, да ви видя на живо!
- Ще говорим така...
- Не, няма!
- ...или изобщо няма да има разговор.
- Така си мислите! - креснах и изфучах в коридора.
Нещо в цялата история будеше безумен гняв у мен. Пренесох се в оста на спътника и отидох до обсерваторията. Беше празна. Щом се върнах в главния коридор на пръстена, започнах да осъзнавам, че няма да се справя с проблема. Просто спътникът беше прекалено голям. И дори не знаех къде предпочита да прекарва повечето си време. А щом подвижна преграда се плъзна надолу и ми препречи пътя нататък, признах поражението си. Върнах се в трапезарията. Холмс все така си седеше в креслото и ме гледаше.
- Какъв е смисълът на този номер? - избухнах и минах право през обемното изображение. - Не ви ли стиска да застанете лице в лице с мен?
- Господин Доя - ледено изрече тя, - не се дръжте глупаво. Предпочитам такъв разговор.
Дръпнах се назад - очите ми бяха на сантиметри от полупрозрачните й очи.
- Хайде, говорете тогава! - подканих я. - Добре ли ме виждате? Право във вас ли гледам? Чувате ли ме?
- Твърде добре. А сега искам от вас да разберете ясно, че моето желание да не ме свързват с Айсхендж е извънредно сериозно.
- Тогава да не го бяхте построила.
- Не съм го построила.
- Вие сте! - натъртих и се надявах, че моят образ е кръстосал поглед с нея. - Вие сте го направила, съчинила сте и цялата лъжлива история около паметника... за нищо! - Ръката ми премина яростно през главата й, опитах се да сдържа нервите си. - Защо го направихте? Госпожо Холмс, защо при всичките си богатства решихте да направите точно фалшификат? Защо подхвърлихте само приказка за някакъв звезден кораб, когато можехте да въплътите мечтата в действителност? Можехте да постигнете нещо велико... - гласът ми вече чегърташе в гърлото, - ...а вместо това само превърнахте в глупак един старец от Марс.
- Не и ако теорията за Давидов издържи на нападките...
- Няма! Отдавна се срина! И колкото по-скоро свършим с това, толкова повече унижения ще спестим на Недерланд.
Тръгнах към вратата, вече не исках да виждам Холмс.
- Господин Доя!
Озърнах се през рамо колкото да видя, че тя е станала.
- Айсхендж... не е моя идея.
- Тогава защо моделът е в дома ви?
Дълго мълчание. Върнах се, за да погледна отблизо лицето й. Пак тази тайнствена полуусмивка... и в миг прозрях, че тя е искала да намеря този модел. Не знам дали и тя разбра по лицето ми какво научих. Вероятно. Но лекото потрепване на лицевите й мускули сякаш ми напомни за друг човек, когото познавах или бях виждал... И коя беше тази жена в края на краищата? За Бога, към какво се стремеше? Стъписан, объркан, загубих всякаква надежда да разгадая лицето й. Чувствата се меняха по него, нямаше съмнение, но бяха недостъпни за усета ми. Все едно виждах помежду ни да се отваря бездънна пропаст и срещу мен стоеше абсолютно чужд човек. Всичко, което бях научил за Карълайн Холмс, се оказа нищожно в сравнение с този момент.
Потреперих неволно.
- Ако ледът в модела бъде подложен на анализ - казах с внимателно сдържан глас, - ще се окаже съвсем същият като в колоните на Плутон. Това са парчета от една и съща голяма буца лед.
Погледът й ме прониза, а лицето й отново беше маска.
- Мислете каквото си искате, господин Доя. Но никога няма да узнаете дали е така.
Тя и креслото изчезнаха, а Чарлз отвори вратата на трапезарията.
- "Йо" е готов за отлитане. Багажът ви е в кораба.
Последвах го към преходната камера и влязох в "Йо". Още се придърпвах по перилата към командната кабина, когато чух рязкото изщракване при отделянето от спътника. Тресях се неудържимо.
Екранът в салона на кораба бе настроен да показва спътника. Реех се безпомощно пред електронния двойник на грамадното колело и не можех да откъсна поглед от него. Треперех неспирно. Отдалечавахме се и в полезрението ни попадна прозрачния купол в онази зала. Вътре миниатюрната фигурка на Холмс крачеше, наглед надолу с главата... и също ни гледаше. Питах се дали бе постигнала целите си?
Спомних си откъс от дневника на Ема Вайл. И тя бе стояла пред илюминатор и бе наблюдавала отлитането на кораб, както Холмс сега ме изпращаше с поглед. Чувствах се като призрака на Давидов - призрак на призрака! Оставях зад себе си всичко познато и се втурвах към неизследваното. Спътникът се отдалечаваше с все по-голяма скорост и скоро се превърна в бяла точка над грамадното кълбо, опасано с пръстени.