III
Едмонд Доя
2610 година от н.е.

Транзитната станция (където живях петнадесет години, а не двадесет) е товарният влак, пътническият експрес и най-скоростният кораб на външните планети. Използва Слънцето и големите планети като ускорители или гравитационни трамплини, от които да се оттласне. Изминава само за година разстояние, равно на орбитата на Сатурн - доста бързо за грамадно парче скала. Първоначално идеята хрумнала на Карълайн Холмс, царицата на космическите превози, създала повечето колонии около Юпитер. И извлякла тлъсти печалби от вдъхновението си, както ставаше с всяко нейно начинание. Нейната фирма "Юпитериански метали" намерила астероид с приблизително цилиндрична форма, дълъг към дванадесет километра и широк около пет. Издълбали го отвътре, в единия край настанили великанската ракетна система и станцията започнала лудешките си обиколки около Слънцето във вечно променлива орбита.
Пристигнах там през 2594-та със совалка, когато Транзитната мина достатъчно близо край Титан. Името ми най-после се бе изкачило достатъчно нагоре в списъка на "стопаджиите". Съветът на външните планети осигурява безплатни пътувания между колониите по спътниците, иначе транспортът щеше да се окаже недостъпен за повечето им обитатели. Само трябва да се включиш в списъка и да си чакаш реда. Моето чакане продължи четири години.
Да настигнеш Транзитната е все едно да участваш в щафетно бягане, когато предаваш палката на следващия спринтьор, вече затичал се с пет пъти по-висока скорост от твоята. Ако совалката всеки път трябва да изравнява скоростта си със станцията, губи смисъл самото предназначение на този орбитален влак. Всички пътници бяхме в максимално защитени капсули (с право наричани "желето"). Щом Транзитната се стрелна възможно най-близо, бяхме изстреляни след нея с ужасно ускорение, а оттам ни уловиха и ни притеглиха вътре в станцията.
Дори в "желето" внезапните тласъци на ускорението са жестоко преживяване. Когато от Транзитната ни хванаха и повлякоха, някой сякаш ми изкара въздуха с удар и за миг загубих съзнание. И тогава имах видение - кратко и извънредно отчетливо. Виждах само черно, а в средата, право пред мен - леден блок, издялан във формата на ковчег. И сред искрящата белота бях аз, с широко отворени очи.
Свестих се, разтърсих глава, премигнах. Дежурните от Транзитната станция вече ми помагаха да изляза от "желето" и аз се озовах в приемната заедно с останалите пътници. Някои от тях определено имаха нужда от медицински грижи.
Един чиновник дойде да ни посрещне и без излишни церемонии бяхме отпратени от входно-изходния сектор към самия град, който в момента беше пренаселен. Предстояха изстрелвания на пътници и товари за системата на Юпитер и градът гъмжеше от търговци, тревожещи се за стоките си. Веднага си погрижих да си намеря работа като мияч на чинии, после се пренесох към предната част на Транзитната, взех скафандър под наем и се качих с асансьор до външната повърхност. Дълго седях до метановото езеро. Вече бях направил следващата крачка към покрайнините на Слънчевата система.

Защото точно това ме примамваше. Да, още бях запленен от Айсхендж. Моите мечти, предизвиканите от ускорението видения, изследванията, преместването ми - всичко се въртеше около онзи леден мегалит. И след случайната среща с непознатия на Титан, след рухването на любимата история в живота ми аз отново се заех с проучванията си, подтикван от маниакален устрем, вбесен от смътното чувство, че съм бил измамен. Щях да открия кой бе издигнал проклетото нещо!
Но в същото време исках да свърша работата си както трябва. Не ми допадаше припряността на Недерланд. В жаждата си да е първият, предложил ключа към загадката, той бе проявил небрежност, бе изсмукал прекомерно смели изводи от пръстите си и бе приел премного предположения за факти. Аз нямаше да си позволя същата грешка. От паметта ми не можеше да се заличи яростният поглед на онези кръвясали очи. Ровех старателно из архивите на Комитета за развитие на Марс, на различните компании, разработвали находищата по спътниците на външните планети, на корабостроителниците, на експедицията с "Персефона" и къде ли още не. Година след година. Бавно, много бавно започвах да съзирам очертанията на истината.

Няколко години след преместването ми в Транзитната станция се събудих една сутрин, обвил с ръце едно съвсем младо момиче. "Слънцето" тъкмо се бе включило и още светеше с половината си яркост, за ни даде утешителната илюзия, че е утро. Станах и се наведох няколко пъти, за да разкърша гърба си. Момичето също се събуди. На тази светлина ми изглеждаше на петнадесет, най-много на шестнадесет години. Протегна се като коте. Палтото й беше омачкано. Късно вечерта ме бе събудила, защото беше студено, а аз имах одеяло. Беше ми приятно да се сгрея, да усетя топлината на друг човек и през няколкото слоя дрехи.
Тя се надигна и изтупа с ръка панталона си. Усмихна ми се.
- Ей, искаш ли да закусим в "Червеното"? - попитах я.
- Не, трябва да ходя на работа. Благодаря, че не ме остави да мръзна.
Обърна се и тръгна през парка. Съпроводих я с поглед, докато се скри зад гъстия клонак на няколко лески. Рядко се случваше да видиш толкова млад човек в Транзитната станция.
Отидох да хапна сам. Казах "добро утро" на касиерката Долорес, докато набираше прехвърлянето на парите от моята сметка в тяхната, но тя само вдигна рамене. Излязох и тръгнах безцелно по виещите се "нагоре" улици. Понякога истинският свят прилича на холопредставление и каквото и да кажеш или направиш, няма значение, няма да промени нищо. Мразя такива сутрини.
За да се разведря, отскочих до пощата да проверя има ли нещо за мен. И в предадения мартенски брой на "Откъси" от 2606-а намерих собствената си статия. Първата, която издадоха, плод на шестнадесет години усилия. Не бях се надявал да я видя в близките няколко месеца. Нададох тържествуващ вик и обезпокоих хората в съседните кабинки. Зачетох стръвно увода, още ми беше трудно да повярвам, че тези думи са родени от моето съзнание.

"Давидов и Айсхендж - опит за нов поглед
Едмонд Доя

Можем да изтъкнем разнообразни основания за предположението, че намереният на Плутон мегалит, наричан Айсхендж, е изграден през последните сто и петдесет години от все още неустановена група хора.
1. Едва когато корпорацията "Ферандо" предлага своите кораби от клас "Ферандо-Х" през 2443 година, става възможен полет от най-външните колонии до Плутон и обратно. Преди това, тъй като е бил максимално отдалечен по орбитата си от Слънцето и в отсрещната страна на планетната система спрямо Юпитер и Сатурн, а и поради ограничените възможности на всички типове кораби, предшестващи "Ферандо-Х", Плутон просто е бил недостъпен за хората. Следователно работната хипотеза, че Айсхендж е изграден след 2443 година, поне заслужава да бъде разгледана сериозно.
2. Теорията за експедицията на Давидов е единствената, която може да измести назад във времето това ограничение. Твърди се, че мегалитът е построен от група бивши миньори на астероиди, които напуснали Слънчевата система с два основно променени кораба от клас "Деймос-ПР". Но подробният анализ на тези твърдения и на данните, върху които се опират, показа следните несъответствия:
а/ Единствените сведения за съществуването на Марсианския космически съюз (групата, която предполагаемо е създала Айсхендж) са открити на две места: в папка в шкаф 14А23546-6 в архива в град Александрия, на Марс, и в дневника на Ема Вайл, открит в затрупана полева кола при разкопките в Нов Хюстън, също на Марс. Но докато в документи на Комитета за развитие на Марс могат да бъдат намерени имената на Давидов и други хора от папката и дневника, никъде другаде не е споменат Марсианският космически съюз. Това буди особено недоумение, след като бяха изяснени на някои обстоятелства около тези единствени източници за теорията "Давидов".
б/ Хорхе Балдер, професор по история в Университета в Хелас, на Марс, е правил проучвания по ранна марсианска история в архива в Александрия през 2536 година. Според записите в работния му дневник той не само се е запознал със съдържанието на всичките шест чекмеджета в шкаф 14А23546 по онова време, но е съставил и каталог. В него не се споменава изобщо за досието, намерено от професор Недерланд през 2548 година и отнасящо се за Олег Давидов и Марсианския космически съюз. Налага се изводът, че папката е оставена в шкафа наскоро преди проучванията на професор Недерланд.
в/ Работните дневници на експедицията, извършила разкопките в Нов Хюстън, посочват, че Уилям Стриклънд и Соуза Тиа, сътрудници на професор Недерланд, са провели сеизмично сканиране точно в района, където две седмици по-късно е намерена изоставената кола. Резултатите изобщо не позволяват да се установи наличието на толкова голям материален обект. През тези две седмици участниците в експедицията са били принудени да останат в лагера си поради разразилата се пясъчна буря, а след това колата била намерена в свлачище, което може да е било предизвикано и изкуствено чрез взрив..."

Статията продължаваше с изброяване на всичко документирано за Давидов и останалите, показвах и къде би трябвало да се намира информация за Марсианския космически съюз, която просто липсваше. По-нататък предлагах проучванията да продължат, включително и чрез физико-химично датиране, ако е възможно, на изоставената кола, дневника на Ема и папката от Александрия. Заключението ми беше предпазливо (нещо повече би изглеждало прекалено на този етап), но въпреки това стъписваше: "... Поради изброените причини аз съм склонен да смятам, че всички тези материални свидетелства и опиращата се на тях теория за ролята на Давидов са фалшифицирани и подхвърлени явно от същите лица, които са построили и Айсхендж. С други думи, те не са истинското обяснение за произхода на мегалита, свързващи го с гражданската война на Марс. Най-вероятно е, че е издигнат поне два века по-късно."
Е, щях най-после да им отворя очите! Въпросът отново оставаше нерешен. А и "Откъси" беше едно от най-влиятелните списания, четяха го из цялата система. И Недерланд щеше да види статията. Може би я четеше точно сега. Тази мисъл ме смути незнайно защо. Казах си: "Битката продължава."

Смяната ми в ресторанта свършваше. Отидох при Матю Юмрука, един от готвачите.
- Юмрук, ще ми бутнеш ли десетачка назаем до заплата?
- А бе, дивако, за какво са ти пари? Така плюскаш тука, че не може да си гладен.
- Вярно, ама трябва да платя в пощата, иначе не ми дават да си погледна писмата.
- Че за какво са му писма на мияч на чинии? Аз от такива неща нямам нужда. Приятелите са, за да се виждаш с тях, други не ти трябват. Няма защо да си пишете.
- Така си е. Само че искам да науча и какво ще ми кажат враговете! Виж сега, ще ти върна парите вдругиден, като ни платят.
- Не можеш ли да почакаш дотогава? Добре де, какъв ти беше номерът?... - Отиде при пулта на ресторанта и прехвърли парите. - Готово. Да не забравиш вдругиден.
- Няма да забравя. Благодарско, Юмрук.
- Няма за какво. Ей, с момичетата сме навити за малко сърф, като се освободим тука. Що не дойдеш?
- Първо ще си прегледам пощата, а после ще видим.
Поставих още няколко съдини на конвейера, за да влязат в миялната машина, грабнах от една чиния парче месо колкото дланта ми (още малко гориво за огъня - който не хаби, не изпада в нужда), а след малко пристигна сънливият мияч от другата смяна.
Улиците на Транзитната бяха пусти, доколкото това е възможно. В зеления квадрат на парка - над мен, от другата страна на кухия цилиндър - неколцина играеха крикет. Минах забързано покрай едно от местата, където спях обикновено. Внимавах да не настъпя някого. С наближаването към пощата едва не се затичах. От няколко дни не можех да си прегледам кореспонденцията. Все ставаше така в края на месеца. Чиновниците нямат милост към маниаците, жадуващи да получават писма.
Вътре беше претъпкано и се наложи да дебна кога ще се освободи някой пулт. Май все повече хора използваха общите комуникационни канали, особено в Транзитната, където мнозинството пътници не се задържаха дълго.
Седнах пред един от сивите екрани и започнах да набирам. Първо платих на пощата, представих се и поисках компютърът да извлече моята кореспонденция от недрата си. Настроих се за спокойно четене.
Нищо!
- По дяволите! - креснах и младежът в съседната кабинка трепна.
Само глупости. Защо никой не ми пишеше?
- Никой не праща писъмца на Едмонд - измънках си мелодийката, в която се бе превърнало това привично изречение през годините.
Имаше брой на "Археологически преглед" и съобщение, че абонаментът ми за "Марсианска наука" се е изчерпал, за което отдадох хвала Господу. Някакъв местен политик питаше дали този номер ще остане мой пощенски адрес.
Изключих пулта и се махнах. Приятелите са, за да се виждаш с тях. Чудесен съвет. Сега имаше повече хора - някои отиваха на работа, други се прибираха. Не ги познавах. Вече различавах почти всички постоянни обитатели на Транзитната и признавах, че са свестни хора, но изведнъж усетих колко ми липсват старите ми приятели от Титан. Имах нужда от нещо... и си въобразявах, че ще ми го дадат писмата, но сбърках.
Мразех подобни дни. Реших да се възползвам от поканата на Юмрука и се качих в кола до предната част на града. Слязох на последната спирка и с асансьора минах през стената на астероида. Застанах пред големия панорамен прозорец с изглед към Изумруденото езеро. Намирахме се някъде около орбитата на Уран, затова езерото беше пълно. А пък в стаята за преобличане не заварих много хора. Отидох на касата и се простих с остатъка от десетачката на Юмрука. Служителят, който ми помогна да навлека скафандъра, едва не заспиваше, затова сам огледах внимателно как е свързан шлемът. Някаква морска твар, кръстоска между жаба и тюлен, отвърна на погледа ми в огледалото през тъмната лицева маска. Усмихнах се и очите ми срещнаха невесело озъбената рибешка физиономия. Неестествено широка глава, ципести ръкавици за загребване, дълги плавници на краката, стабилизиращи перки на гърба - всичко това ме превръщаше (съвсем подходящо за настроението ми) в някакво извънземно чудовище. Бавно влязох във въздушния шлюз, вдигайки високо колене, за да не закача някъде плавниците.
Външният люк се отвори, усетих слабия тласък на остатъчния въздух от камерата и вече бях навън. Отдавна не бях излизал на открито. Зашляпах по дългата наклонена рампа към езерото.
Наоколо плоската равнина се издигаше полека към близкия хоризонт, оформен от ръбовете на древен кратер. Типична повърхност на астероид. Тук всекидневието на Транзитната в кухата вътрешност, сградите и хората, сложната система на доковете, огромните двигатели можеха лесно да ми се сторят плод на разпалено въображение. Пред мен беше само езерото от течен метан.
Под мен звездите се отразяваха зелени като... да, като изумруди в стъкловидната повърхност. Виждах дъното - беше дълбоко само три-четири метра. Насред езерото машината за вълни приличаше на черна стена, трудно различима на слабата слънчева светлина. Внезапното й завъртане към мен надигна още един голям зелен вал. Вълните не се забелязваха лесно, преди да се надигнат над залетия от езерото малък кратер. Тогава се втурваха нагоре и рухваха, разхвърляха метанови капки, които бавно падаха обратно.
Гмурнах се. Под повърхността бях на практика в безтегловност и плуването почти не изискваше усилия. Освен дишането си чувах равномерния шум на вълните, а на всеки десет-петнадесет секунди през течността се усещаше рязък удар откъм машината. Пред зеленината помътняваше от вихрушките около потъналия кратер. Подадох глава над метана и изведнъж всички звуци секнаха.
Имаше още гмуркачи и предположих, че колегите ми от ресторанта са сред тях. Заплувах към съвсем леко наклонените плитчини, където днес вълните се издигаха почти до десет метра. Открих трима от приятелите си - Лора, Уенди и Юмрука. Махнах им, после се отпуснах по гръб и зачаках да ми дойде редът. Ту нагоре, ту надолу по бавните валове. Сякаш не бях човек. Каквото виждах, чувах и усещах - дори собственото ми дишане - беше твърде чуждо, твърде странно за сетивата ми.
Останах сам над плитчината. Поредната вълна се понесе към мен и аз заплувах усърдно пред нея, за да напасна скоростта си и да се понеса на гребена.
Вълната ме достигна, усетих мощния й устрем. Обърнах се доволно по корем и се смъкнах надолу. От бедрата нагоре бях над повърхността, плъзгах се на разперените си ръкавици. Завих наляво, преместих се по вълната, точно пред завихрящия се гребен. И летях, летях... Пляснах с плавниците, за да забавя мъничко, и потънах под гребена. Притъмня. Бях в тунела на самата вълна. Бях неподвижен, но се реех, понесен през мрака с огромна скорост, а пред себе си виждах огромния тунел. В края на тази виеща се течна тръба имаше малко кръгче кадифена чернота, изпъстрена със звезди.
Отворът се смаляваше, значи вълната бе преминала над потопения кратер и спадаше. Потънах надолу, за да набера скорост, обърнах се с едно загребване и излязох от вала към гладката повърхност.
Обадих се по радиото и поръчах да ми пуснат григориански песнопения. Плувах, яхвах вълните и припявах, щом успеех да си поема дъх. Не мислех за нищо. По-късно превключих на общата честота и си поприказвах на воля с Лора, Уенди и Юмрука за вълните. Излязох чак когато миризмата на пот в моя скафандър стана прекалено силна, а кислородът ми беше на привършване.
На връщане към града се чувствах чудесно - свободен, независим, истински космополит. И готов да се заема с работата си. Време беше да се вкопча в още една страна от проблема Айсхендж - кой всъщност го е направил. Досегашните проучвания ми бяха достатъчни да се досетя за истината, но нямаше да ми е лесно да се обоснова. На следващия ден пак си проверих пощата и открих дълго писмо от бърборкото Марк Стар. Набрах командата за разпечатване и от принтера започнаха да излизат обичайните сини редове на сивкава хартия.

Веднъж се отбих в новинарско-информационната служба на Транзитната, за да видя запис от скорошната пресконференция на Недерланд. Когато потърсих в указателя, намерих само лекции по редовното разписание на професора. Наложи се сам да прегледам новите записи. Най-сетне го открих, набрах кода и се настаних в средното кресло на кабинката.
Прещракване... и се озовах в голяма зала, ярко осветена, запълнена от холообразите на марсианци, очевидно принадлежащи към привилегированата класа. Репортери, студенти, чиновници (като във всеки запис от Марс последните изобилстваха) и някои учени, чиито лица познавах. Недерланд вървеше по пътеката към подиума отпред. Минах през прозрачни хора и кресла и се изпречих на пътеката. Професорът продължи право през мен. Засмях се на малката си шега и на неволния мигновен страх от сблъсъка, който не можех да усетя.
- Ще се срещнем някой ден - промърморих заканително.
Гълчавата в залата замря. Недерланд беше дребен човек и само главата му се подаваше над катедрата. Под разрошената черна коса очите гледаха ликуващо, бузите му червенееха ярко от вълнение.
- Непоправим стар романтик - подхвърлих аз. - Няма да ме заблудиш, готвиш се да хвърлиш някоя бомбичка.
Той се прокашля - обичайният му знак, че поема водещата роля сред присъстващите.
- Мисля, че моето изявление ще даде отговор на повечето въпроси, които сте си приготвили, затова нека започна, а после ще видим още какви въпроси са ви останали.
- Че кога ли си предлагал нещо друго? - озъбих се.
Недерланд си погледна бележките, вдигна глава и направи плавен жест като милостив владетел.
- Появилите се наскоро критици за ролята на Давидов и експедицията му в създаването на Айсхендж твърдят, че монолитът е неотдавнашна фалшификация и че в изследванията си върху този паметник не съм обърнал внимание на някои материални обстоятелства. Липсата на всякакви следи по реголитната равнина около градежа се тълкува като факт, противоречащ или несъвпадащ с моето обяснение.
Позволявам си да кажа на моите критици, че именно те не се съобразяват с фактите. Ако експедицията на Давидов не е построила Айсхендж, защо тогава Давидов е изучавал старите мегалитни култури на Земята?
- Какво?! - възкликнах аз.
- Как да си обясним ясно изразеното му намерение да остави някаква следа в света? Можем ли да отхвърлим като съвпадение обстоятелството, че корабът на Давидов е изчезнал само три години преди датата, отбелязана на Айсхендж? Според мен - не...
И така нататък - все същите доводи, от които не се отказваше вече петдесет години.
- Хайде бе, човек, давай по същество - изпъшках накрая.
Но той си дъднеше, без изобщо да спомене, че критиците убедително показаха как теорията за ролята на Давидов чудесно се вписва в цялата фалшификация.
- Стига си ни мъчил, извади я тая изненада от ръкава - мърморех си аз.
В един миг неволна усмивка пробяга по устните му и аз седнах по-изправено в креслото.
- Тези хора - заяви той с тънкия си глас, - просто се стремят да разрушат вече създаденото. Дори не могат да посочат конкретни имена на извършители, когато твърдят, че паметникът е фалшификация. Оказва се, че още няма теория, която да замени моята и да обясни наличието на документите в марсианските архиви...
- Божичко, сега съвсем се оплеска!
- ...а трябва и да се има предвид, че те постоянно се преподреждат и класифицират наново.
- Аха, ето как искаш да се измъкнеш.
- Общо за хора като Доя, Сатарвал и Джордън е твърдението, че нищо в самия Айсхендж не може да ни подскаже възрастта му. Но, от друга страна, нищо не сочи и че това е скорошен градеж. Само че вече разполагаме с доказателство - Айсхендж е твърде стар. - Той поспря, за да осъзнаят слушателите му значението на тази реплика. - Всички знаете, че боклукът на Космоса - микрометеоритите - непрекъснато падат върху всички по-големи тела в нашата планетна система. При липса на атмосфера те оставят следи, дори най-малките частици сред тях. Микрометеоритите падат с неизменна интензивност, еднаква навсякъде в Сслънчевата система. Професор Мунд Столуърт от нашия университет получи субсидия от фондация "Холмс" и извърши значителна изследователска работа в тази област. Установи особеностите при различните стойности на гравитацията за небесните тела и следователно следите от микрометеорити вече могат да бъдат използвани като точен метод за датиране. Професор Столуърт направи подробно компютърно сканиране на повърхностите на ледените колони от паметника, както и на околната територия, почистена от строителите. Според записаното в холограмите Столуърт установява, че Айсхендж е построен приблизително преди хиляда години, плюс-минус петстотин. Статията му по въпроса ще излезе в следващия брой на "Марсианска наука". Той обяснява, че е невъзможно да измери възрастта на Айсхендж по-точно поради краткия времеви интервал, изминал от построяването му, а и защото е работил само с холограми, без да изследва самите повърхности. Разбира се, така най-скорошната възможна дата се измества в миналото с около сто и петдесет години преди посочената в надписа. Но може би това се обяснява с факта, че гладките ледени повърхности са по-белязани със следи от микрометеорити. Както и да е, нека само изтъкна, че е невъзможно толкова следи да бъдат оставени през кратък период, ако става дума за фалшификация, както твърдят моите критици.
И така, няма нищо, което да опровергава теорията за експедицията на Давидов. Чуваме само съмненията и необоснованите фантазии на хора, някои от които имат твърде прозрачни политически мотиви за действията си. Вече имаме и веществени доказателства. Благодаря ви за вниманието.
Вдигна се голям шум сред допреди миг внимателната публика. Много хора закрещяха едновременно въпросите си, но изобщо не се чуваше в оглушителните аплодисменти и приветствени викове.
- Що не млъкнеш? - изсъсках безсмислено на ръкопляскащата до мен жена.
Тъкмо започнаха да се чуват въпросите - и някои си бяха съвсем на място, но очевидно хората от информационната служба бяха решили, че важното е дотук. Още едно щракане, залата изчезна и се включи осветлението в кабинката.
Отпуснах се тежко в креслото. Нима Недерланд най-после доказа теорийката си? Бълнуваше ли онзи човек на Титан (заблуждавайки и мен)? Само изсумтях. Време беше да се захвана по-старателно с методиките за датиране на находките.

Събудих се на пешеходната алея до един от главните булеварди на Транзитната станция. Бях легнал настрани, усещах врата и хълбока си схванати. Изтръсках прахоляка от палтото си. Почистих си зъбите с нокът, сресах се с пръсти. Размахах ръце.
Проснатите фигури около мен още не помръдваха. Събуждането е най-лошата част от живота по улиците на Транзитната. Намаляват температурата нощем само до десет градуса над нулата, за да подтикнат пътниците да наемат стаи. Но повечето си остават на улиците, защото са тук временно. Никой не им досажда и само трябва да издържат на студа, за да спестят парите си за нещо по-важно. Какъвто подслон ни е нужен, вече го имаме в тази издълбана скала.
Пак ми свършваха парите, но исках да се нахраня. Качих се в преминаваща кола.
При доковете похарчих последната си десетачка в най-евтиното ресторантче. С рестото си купих една баня и седнах да си почина в общия басейн, без да мисля за нищо.
Освежих се, но и се разорих. Отидох в ресторанта, където работех, и изкрънках още една десетачка от Юмрука. Минах през пощата. Нищо съществено, но накрая за своя изненада се натъкнах на писмо от някой си професор Ротенберг, ръководител на катедрата за изящни изкуства в Изследователския институт на Транзитната станция (създаден, подобно на почти всичко друго тук, от Карълайн Холмс). Той проявявал "особен интерес към новаторските ми статии" за Айсхендж и питаше дали бих се съгласил да приема временно назначение за един семестър като лектор. Искаше да ръководя семинар по литературата за мегалитния паметник на Плутон.
- Олеле!... - прошепнах и набрах кода за разпечатване.

За пръв път от доста време излязох от каютата си. Исках да си възстановя запасите от бисквити и портокалов сок. Коридорите на "Снежинка" бяха съвсем празни. Хората предпочитаха да си стоят по каютите или в малките холове. Доктор Лхоцзе бе довел при мен Бринстън на помирителна визита, после отишли и при Джонс. Сега разговаряхме при необходимост, с особено предпазлива любезност. Но преди всичко се настройвахме да издържим най-трудното очакване накрая. Оставаха ни само няколко седмици до Плутон. Всеки го бива по търпението в този свят, където всичко става бавно.
Вчера беше рожденият ми ден. Навърших шестдесет и две години. Първата една десета от живота ми. Приключих с безкрайното детство. Но усещам тези години в съзнанието си като цяла вечност, а всичко едва-що е започнало. Трудно ми е да повярвам. Мислех си за стария непознат, когото срещнах на Титан, и се чудех какво ли означава за него да е живял толкова неестествено дълго, а после все пак да го чака смъртта? В какво сме се превърнали?
Когато стана на неговите години, ще съм забравил не само досегашния си живот, но и много по-големи части от миналото си. Паметта ни просто не се справя с новите времеви измерения на битието ни. Колко ли още други способности не смогват като нея?
Автобиографията е вече необходимо продължение на способността да си припомняш. Може и да съм жив след пет века, но пишещият сега тези редове ще е само гол факт в съзнанието на тогавашното ми "аз". Пиша за непознатия от бъдещето, за да научи какъв е бил. Надявам се това да е достатъчно. Паметта ми винаги е била силна.
Татко ми прати стихотворение за рождения ден. Получи се снощи по радиото. Вече си имам петдесет и четири такива подаръци. Трупат се в доста внушителна сбирка. Все го подканям да пусне тях и останалите си творби в общодостъпните файлове, но той още ми отказва. Ето я последната:

"Взирам се с очакване
в морето за онзи зелен проблясък.
На север от Хаваите.
Ден без облаци, тъмни вълни
под кристално небе.
Нашият кораб е мушица
в синия танц на Земята,
в танца на вятър, вода и светлина.
На запад грее сребро
сред нощната синева на океана.
Светлооранжево слънце бавно
сякаш се сплесква, щом хоризонта докосне.
И виждаме само пречупени
във въздуха лъчи - призрачен образ на слънце.
Бяло небе край сиянието.
Остава само ивичка тънка,
от оранжево в жълто прелива,
после и в зеленикаво.
А тъкмо когато изчезва...
яркозелено!"

На връщане към стаята си повтарях стиховете на татко и осъзнах колко ми липсва.

Около месец след като приех поканата на Розенберг, срещнах се с участниците в моя семинар. Помолих ги да се съберем в най-забутаното сепаре на кръчмата срещу института.
Бързо си изясних, че са изчели цялата литература по въпроса. Е, какво още можех да им кажа?
- Кой го е построил? - не се сдържа мъжът на име Андрю.
- Чакай, нека караме поред. - Това беше Илейн, симпатична жена на около сто години, седнала вляво от мен. - Кажи ни как започна да се занимаваш с това?
Бях колкото можех по-кратък и доста смутено им описах случайната среща, тласнала ме към всички тези занимания.
- ...казано ясно и без увъртания - вярвам, че срещнах човек, който е участвал в изграждането на Айсхендж, значи теорията за експедицията на Давидов отпада неизбежно.
- Сигурно си изпаднал в шок тогава - предположи Илейн.
- За доста време. Бях изумен, чувствах се излъган... но скоро идеята, че някой друг е създал паметника, просто ме погълна. Нали разбирате, проблемът трябваше да бъде решен отново, и то от самото начало.
- Значи си се зарадвал на тази възможност - уточни седналата срещу мен Ейприл, която слушаше внимателно всички.
- Аха.
- Ами Давидов и Недерланд? - продължи Ейприл.
Говореше особено, с нотка на пренебрежение.
- Не знаех какво да мисля. Струваше ми се невъзможно Недерланд да е сгрешил - след всички тези томове, след толкова разсъждения и доводи. Пък и твърде дълго вярвах в неговата версия. И наистина - ако не е прав, какво да кажем за Давидов? За Ема? Много пъти в мен избледняваше увереността от онази нощ, че непознатият знаеше какво се е случило там. Но споменът за срещата не се променяше. Бях сигурен, че не лъжеше. И продължавах да работя.
- С какво започна?
- С предварителна хипотеза. По индукция, също като Недерланд. За начало предположих, че Айсхендж не е бил построен, преди хората да имат възможност да достигнат Плутон. А преди 2443 година не е имало космически кораби, с които да летиш дотам и обратно. Значи паметникът е направен сравнително скоро, при това със съзнателното намерение да бъде скрит истинският му произход.
- Фалшификация - подсказа Ейприл.
- Да, в известен смисъл, макар че самият градеж не е фалшификат, независимо кой е творецът му...
- Значи лъжата се отнася за експедицията на Давидов.
- Правилно. Изведнъж започнах да се питам дали Давидов и Ема... дали изобщо са съществували.
- И започна да проверяваш как Недерланд е стигнал до изводите си - обади се Шон, огромен брадат мъжага.
- Така е. Открих, че Давидов и Ема все пак са реални личности. Тя няколко години е била рекордьорка на Марс в бяганията на средни дистанции. Пък и има достатъчно официални сведения за професионалната им кариера. И двамата, както мнозина други, са изчезнали безследно по време на марсианската гражданска война. Но единственото, което ги свързва с Айсхендж, е една очевидно подхвърлена папка в архивите на Марс заедно с дневника на Ема, намерен до Нов Хюстън. Успях да събудя любознателността у един химик на име Джордън и той се зае да провери как са се състарявали материалите на полевата кола, открита в свлачището. Знаете, че металът се окислява в определена степен, ако е заровен в марсианската почва. Но анализът на Джордън показа, че колата никога не е била заровена в смектитна глина, а е била изложена на влиянието на атмосферата. Естествено тези данни събуждат подозрения. А един инженер, казва се Сатарвал, съставил списък на оборудването, необходимо за построяването на Айсхендж, и според собствените описания на Вайл в дневника й миньорските кораби не са разполагали с всичко това. Значи откъдето и да подхванем теорията за Давидов, тя просто се разпада. Дори и този семинар е един от признаците.
- После какво предприе? - настоя Шон.
- И аз си направих списък - на качествата и възможностите, които създателят на паметника е трябвало да притежава, за да очертая и кръга на заподозрените. Първо са били нужни много пари. И помощта на доста хора. Трябвало е да имат на разположение голям кораб, при това с възможността да го извадят задълго от регистрите и дневниците за контрол на полетите. Никак не е лесно, да ви кажа. Да прибавим и специализираното оборудване, част от което не е в масово производство. Накрая започнах да умувам над вероятните подбуди, което вече не беше толкова сигурно, но си помогнах значително...
- Би могъл да си умуваш до края на света - прекъсна ме Ейприл. - Какви бяха конкретните ти стъпки?
- Ами... търсех. Седях си пред монитора и набирах кодове, четях каквото се появеше, откривах нови каталози, събирах нови и нови кодове. Проверявах товарителници, производствени листи, регистрирани продажби. Разследвах дейността на множество богати хора. Донякъде скучно, но на мен ми харесваше. Отначало ми се струваше, че бродя в лабиринт. Но разбрах, че греша. Ако седнеш пред монитора в някоя библиотека, можеш да се пренесеш навсякъде. Законите за свободен достъп до информацията ми позволяваха да надникна във всеки файл, освен в незаконно защитените, но след време прониквах и в тях, защото откривах в коя по-голяма база данни са скрити. Запознавах се с маниаци и научавах най-неочаквани кодове от тях. Всъщност не бях в лабиринт, реех се над него и виждах всичко едновременно - стените му оформяха картина със собствен смисъл, стига да се научех да го разгадавам...
Млъкнах и огледах слушателите си. Безизразни лица, вежливи кимания.
- Разбирате ли ме? - реших да попитам.
Никакъв отговор.
- Донякъде - накрая промърмори Илейн. - Но времето свърши.
- Добре. Следващия път ще продължим.

Една вечер, след гуляй в кухнята на ресторанта, бродех по улиците и в съзнанието ми нещо се мътеше. "Слънцето" не светеше и отсрещната стена на цилиндъра беше истинска паяжина от улични лампи и цветни неонови надписи. Предишния ден си бяхме получили заплатите, затова се отбих в новинарско-информационната служба и изчаках да се освободи кабинка. Започнах безцелно да прехвърлям каталозите. Нещо ме мъчеше, но не успявах да го определя. В момента исках само да се разсея. Затова избрах развлекателните новини, които се излъчваха денонощно.
Пренесох се на площадка в Космоса. Камерата се завъртя - видях, че сме върху издатина на малък спътник в орбита около астероид.
Чух напевния глас на някакъв спортен коментатор:
- Тук, на Хеба, древната игра голф претърпя още една коренна промяна. - Появиха се двама играчи в тънки скафандри за кратко излизане в Космоса. - Да, Филип Джон и Арафура Афоези откриха нов хоризонт пред този спорт. Нека сами да ни опишат какво правят. Моля, Арафура...
- Ами, Кони, да го кажа с две думи - бием топката оттук. Дупката е ей там, до хоризонта. Направихме я с диаметър два метра. Мисля, че заслужаваме такова улеснение при разстоянията, на които играем.
- Сигурно внимавате да не ударите прекалено силно. Малко камъче като това няма кой знае какво притегляне и можете не само да пратите топката в орбита около него, но и да я изстреляте в пространството.
- Вярно си е, Кони - обади се Филип. - Понякога опитваме едно завъртане на топката около Хеба, преди да падне в дупката, но играта и без това е доста трудна, та затуй не се престараваме...
- Добре, да видим сега как го правите.
Двамата вдигнаха стиковете и след секунди топките изчезнаха в далечината.
- Приятели, а как разбирате дали сте улучили?
- Виж, Кони, тук имаме радарен екран, който ги следва до хоризонта. Ще се появят в зеления кръг, ако попаднат в целта. Ей, май ще улучим...
На зеления кръг нямаше нито следа от топки, Филип и Арафура се обезсърчиха.
- Е, имате ли планове за други нововъведения?
Филип веднага се оживи.
- Ами мислехме си дали да не играем от Йо и да целим Червеното петно на Юпитер вместо дупка. Там няма никакви проблеми с притеглянето...
- Да, това се казва удар! Засега край на предаването от Хеба, за вас коментираше Кони Макдауъл...
Платеното от мен време изтече и в кабинката притъмня. След малко служителят влезе да ми напомни, че трябва да се махна, защото така си и седях с увиснала челюст. Шокът на прозрението. Скочих и се разкикотих.
- Това е! - възкликнах. - Топки за голф!
Човекът само ме изгледа и поклати тъжно глава.

Само след месец в коментарната рубрика на "Откъси" се появи дълго мое писмо. Бях го съчинил за броени дни. Ето част от него:

"Липсват достоверни данни за действителната възраст на Айсхендж. Така е, защото повечето методи за датиране са създадени от археолози, занимавали се с вещества и процеси на Земята. Някои са били приспособени и за условията на Марс, но на планетарните тела без атмосфера повечето от тези измерими процеси просто не протичат.
Установено е, че ледът, от който е направен Айсхендж, е на около два милиарда години. Но се оказа значително по-трудно да определим кога тези ледени късове са изсечени и поставени на Плутон. Две промени в ледените колони ни предоставят възможност за датиране. Първо, известно количество от леда е сублимирало спонтанно, обаче при седемдесет градуса по Келвин този процес е извънредно бавен и в случая с Айсхендж трудно измерим. (Това показва, че мегалитът не е древен, с което се опровергават теориите за "праисторическия" му произход, но не ни помага да определим точно кога е създаден.)
Бяха направени опити да се измери втората промяна в леда, а именно следите от падащите микрометеорити. Професор Мунд Столуърт с помощта на професор Хялмар Недерланд и фондацията "Холмс" създаде метод за отчитане на интензивността на процеса и твърди, че по този начин е определил възрастта на мегалита. Но подобен метод може да се опира само на детайлно запознаване с местните условия, за да бъде точен. Столуърт е предположил - и това си остава предположение - че интензивността на микрометеоритната бомбардировка е постоянна и във времето, и в пространството. След това е извършил множество измервания на повърхността на Луната и на астероидите, за да определи стойностите на процеса за кратки периоди. Според изчисленията му микрометеоритите са падали върху Айсхендж хиляда години, плюс-минус петстотин. Това измества датата на създаването на мегалита поне сто и петдесет години преди 2248-а, но според Недерланд е достатъчно близо до неговата теория.
Основният проблем обаче при този метод на датиране (като оставим настрана факта, че се опира само на едно предположение) е възможността Айсхендж да е бил изложен изкуствено на подобно влияние като част от плана за укриване на истината. Микрометеоритите се състоят преди всичко от въглероден прах. Шепа от него, пуснат от височина стотина метра над мегалита, ще има точно същото въздействие, както и естественият процес в продължение на хиляда години. Не е възможно да се установи разликата.
Подобна предпазна мярка срещу разобличаване веднага би хрумнала на създателите на Айсхендж, ако са искали да го представят за по-стар, отколкото е, тъй като само въздействието на микрометеоритите би се забелязало за толкова кратък период. По онова време методът не е бил развит (и все още не е според мен), но всички са знаели за микрометеоритите и са могли да предвидят как да се справят с подобно бъдещо затруднение, особено като си припомним какви старания са вложени в тази фалшификация..."

На следващата сбирка на семинара, след като пийнахме, Андрю размаха пръст пред лицето ми.
- Хайде, Едмонд, изплюй камъчето. Искаме да знаем кой е сложил онова нещо на Плутон.
Оставих чашата си на масата. Никога не бях писал за подозренията си, с никого още не ги бях споделил. Другите не откъсваха погледите си от мен.
- Карълайн Холмс - казах след малко.
- Какво?!
- А, не!
- Какви са тия?...
Млъкнаха едновременно. Най-сетне Шон попита:
- Но защо?
- Започни отначало - помоли Илейн.
- Добре. Започнах с регистрите за товарните пратки. Нали си спомняте списъка с изискванията, на които трябва да отговаря заподозреният? Казах си, че достъпът до космически кораби ще е най-добрият първи тест за пресяване на възможностите. Съветът на външните планети лицензира всички кораби и съхранява дневници за всички извършени полети. Горе-долу същото е на Марс и на Земята. Така че полетът до Плутон трябва да е бил извършен, меко казано, неофициално. Проверих записите за всички кораби с технически характеристики, позволяващи такъв полет...
- Божичко! - изпъшка Шон. - Това е страшна работа...
- Вярно. Но броят им е ограничен, а аз имах предостатъчно време. И накрая научих, че малко след 2530-а корабостроителниците на Карълайн Холмс прибрали два "Ферандо-Х" за необозначен ремонт в продължение на пет години. Затова се заех със самата Холмс. Отговаря на всички критерии - богата е, има оборудването, корабите и служителите, които толкова зависят от нея, че ще си държат устите под ключ. Освен това именно нейната фондация даде парите за изследванията на Столуърт. А и около нея има нещо неясно... Не че е прекалено потайна... Тоест всички знаем по някоя дреболия за нея, но е особено любопитно колко малко факти открих за Холмс, когато започнах да ровя усърдно. Особено за по-ранните й години.
- Аз знам доста за нейната корпорация - намеси се Шон. - Те са направили куполния град в кратера Хиперион на Ганимед, където съм се родил. Всъщност половината от колониите около Юпитер са нейно дело. Но какво е правила преди това, изобщо не ми е ясно.
- Е, и аз не можах да намеря регистрация на раждането й. Никой не знае на колко години е. Родителите й са Йоханес Токенер и Джейн Лийф. Лийф е била президент на "Арко" до смъртта си при злополука на Фобос през 2289-а. След година Холмс се преместила на Серес. С наследството си основала фирма за корабостроене, минни разработки и изследвания. Получила патенти за няколко пречиствателни инсталации, които се използват широко в юпитерианските колонии. В периода между 2290-а и 2460-а, когато на Титан бил основан Съветът на външните планети, тя се превърнала в може би най-големия предприемач в този район. Знам в общи линии житейската й история. Въпросът ми е - може ли някой от вас да я обясни?
- Добър нюх за бизнес - предложи Андрю.
- Абсолютно безмилостна кучка - натърти Ейприл.
- Не, просто я бива в бизнеса - настоя Андрю. - Страхотна изобретателност проявила в добива на астероидните находища. Откривала преди конкурентите си метални руди, от които имало недостиг на Земята. И аз съм бил миньор, затова съм се наслушал за нея. Тя е легенда. Нали по едно време мислели, че вече няма откъде да намерят манган? Извлекли с драги дори късовете от океанското дъно на Земята, а с отдалечаването от Слънцето тежките метали се срещат все по-рядко. Но точно през 70-те на ХХIII век "Юпитериански метали" на Холмс доставила хиляди тонове манганов концентрат. Все едно ги вадила като зайци от шапката си. Дори само това стигало да я направи мултимилиардерка.
- А после е могла да остави всичко на гравитацията - подсказах аз.
- Моля?
- По-прозорливите познавачи на финансите забелязват, че макар парите да са абстрактна идея, поведението им е, като че имат собствена маса. Икономическите закони наподобяват физическите. Натрупаните у всеки пари са като небесно тяло, тоест оказват влияние на всички останали тела. Колкото повече пари имаш, толкова по-силно е притеглянето им - те лесно привличат още пари. Повечето от нас имат жалки астероидчета. Но някои са събрали цели финансови звезди и понякога те - като при Холмс - достигат своята "граница на Чандрасекхар" и се превръщат в черни дупки на икономиката. Припарят ли пари близо до Холмс, просто биват засмукани. И нейните дъщерни корпорации вече приличат на невидимата маса на Вселената по гравитационното си въздействие.
Андрю и Илейн се разсмяха, останалите ме зяпнаха.
- Едмонд, много си щур днес - каза Илейн. - Но времето ни пак свърши и аз трябва да бързам за работа.
Тя беше барманка.
- Не, довърши историята!
- Следващия път - обещах им аз. - Добре... ще ви дам домашна работа. Съберете някаква информация за Карълайн Холмс. Да видим какво ще откриете.
Илейн и Ейприл си тръгнаха, а ние с Андрю и Шон се настанихме по-удобно за сериозно пиене и още по-сериозна дискусия.

По време на семинара имах малко повече пари от обикновено, дори след като си върнах дълговете на Юмрука. Една вечер се помотах с някои от местните хора в търсене на развлечения, но реших накрая да предприема едно пътешествие на духа. Влязох в най-близкия център и си платих за три часа пълна сетивна изолация.
Свалих си дрехите в съблекалнята и слязох в една от малките камери. Служителят сложи на лявата ми китка лепенка с наркотици и ми помогна да легна в топлата вана.
Усещах се почти в безтегловност. Светлините угаснаха. Пълен мрак, без звуци, миризми, а и температурата на водата беше почти като на тялото ми. Струваше ми се, че от мен остана само съзнанието. Почивах си.
Както винаги, първите халюцинации бяха звукови. Далечна тиха музика, сякаш се намирах в огромна пещера. За кой ли път си помислих, че ако успея да запомня тези мелодии, ще стана велик композитор. После шепот на много гласове наблизо. Съсредоточих се и започнах да чувам нещо като бъбренето на публиката, преди да се вдигне завесата.
В периферното ми зрение заподскачаха светлинки. Нещо се изпречи и ги закри. Нисичка фигура, може би на човек.
- Ей? - подвикнах любопитно.
Дълго се носех незнайно къде, целият пулсирах в ритъма на сърцето си, а гласовете шепнеха неразбираемо...
Дребната фигура ме доближи и каза:
- Мисля, че се страхуваш.
- Не се боя от нищо - изрекох, обзет от внезапен пристъп на истински ужас.
Глупаво е да си говориш сам, повторих си пак. Но фигурата стоеше пред мен. Странните светулки кръжаха наоколо и осветяваха за миг лицето на човека. Беше жена. Източено лице, кестенява коса, кафяви очи.
Бях я виждал и преди.
- Ема! - И добавих дръзко: - Не вярвам в тебе.
Тя се засмя, мелодичният звук се умножи с ехото и запълни цялото пространство.
- Аз пък не вярвам на думите ти. Нали съм тук?
- Да, но това не си ти. Всъщност коя си? Къде си сега?
- Все същите въпроси задаваш. - Посочи нанякъде и закри светлинките. - Ела с мен.
И двамата вече се движехме, а гласовете не млъкваха. Усетих пръстите й, хванали ме за ръката. Дълго разговаряхме без думи за нещо жизненоважно, макар и да не знаех какво е то.
Тя се дръпна и се издигна над туптяща червено-черна равнина.
- Май те търся цял живот - казах й, - но все не те намирам. Като малък прочетох дневника ти и си представях, че скоро ще се появиш. Надявах се, че се криеш и че най-после ще излезеш от убежището си.
Ясният й смях отекна като камбанка и червено-черните планини зад нея се разтърсиха от звука.
- Убиха ме, след като написах последните редове в дневника си. Не се крия.
- Тъй ли... - промълвих, налегна ме тъга, после и страх. Значи разговарях с призрак. - Знаех си. Не би трябвало да се боя от тебе.
- Но се боиш.
- Аз... може би. Но вече не е същото, не разбираш ли? Онзи дневник... не е твой. Някой друг прави всичко, а ти не си жената, за която те мислех.
Светулките премигваха, от Ема остана само силуетът. И ужасът, стегнал гърдите ми, изведнъж избухна.
- Ема, не си отивай - прошепнах. - Сам съм, не знам защо върша всичко това. Защо не ми помогнеш?
- Не се поддавай на отчаянието. - Гласът й се отдалечаваше, неразличимите гласове вече ревяха като бурно море. - Не може да ти помогне нещо, в което не вярваш, нали? Търси онова, в което вярваш...
Вече не я чувах. Видях мъничката й фигурка да изчезва в далечината и се опитах да я последвам, но бях скован. Светлините се завъртяха бясно, а аз останах сам, мятащ се сред пространството... Някаква частица от моето съзнание се сети за алармения бутон на китката ми, натиснах го с все сила. Усетих, че се спускам. Изпразваха ваната. Далече сред чернилката имаше дребен черен силует...
Светлина. Служителят вече ми помагаше да изляза. Не можех да го погледна. Обърнах се към часовника на стената. Два и половина часа във ваната. Въздействието на наркотиците не беше преминало и аз се клатушках в мътната червенина на съблекалнята, стените се свиваха и отпускаха. Служителят ме наблюдаваше без особено любопитство. Облякох се и излязох под ярките лампи на Транзитната станция. Мислено се проклинах. Що за развлечение е това?