Лира Принт
Ким Стенли Робинсън
Айсхендж
Предишна глава Начало Следваща глава

II
Хялмар Недерланд
2547 година от н.е.


1


ПАМЕТТА е слабото ми място. Скоро ще навърша триста и десет години, но сякаш съм изгубил някъде почти целия си живот, погребан под бремето на миналото. Чувствам се като създание, минало през множество прераждания, прескачащо от живот на живот, без да съхрани спомените си. Е, да, "знам", че някога съм изкачвал Олимпус Монс, че съм бил на Земята и така нататък. Мога да се допитам до базите данни като всеки друг. Но да не си спомняш подробностите, да не изпитваш нищо, свързано с фактите... Все едно не се е случило с тебе.
Признавам, че обяснението не е толкова просто. Някои събития, пръснати тук-там из живота ми, още съществуват в слоевете на моята памет, също като предмети, които съм открил при археологически разкопки. Парченца смисъл в купчините боклук, струпани от времето, но разхвърляни така, че не ги проумявам. Понякога се натъквам на тях. Клаксон на тролей на улицата, припомнящ ми усмивката на някой човек в Александрия. Миризма на амоняк и изведнъж се сещам за раждането на първата си дъщеря. Но процесът на припомнянето си остава загадка за мен. Тайнственото изникване на дреболиите в съзнанието ми всеки път напомня, че има и неща, които съм забравил завинаги. А те биха могли да обяснят на самия мен що за чудо съм. Изпитвам болезнена нужда от подобно обяснение. И аз се вкопчвам в парченцето, защото знам, че може никога повече да не го намеря.
Затова реших да трупам откъслечните спомени. Съзнавам ясно, че е по-добре, ако се опитам да ги разбера още сега - да се трудя като някогашните археолози на Земята, бързащи да изпреварят бликването на подпочвените води, които ще потопят разкопките. И аз искам да изпреваря забравата, да сътворя нова археология на собственото си "аз".
Което е пробудило най-силни чувства, това помним най-добре.

Тарсис. Тази изпъкналост в релефа се простира на пет хиляди километра и се издига на седем. Формирала се е в ранен период от историята на Марс. Деформацията е предизвикала напрежения в кората на планетата и е основната причина за възникването на големите вулкани, екваториалната система от каньони и обширните радиални пукнатини.
Стигнахме до мястото със стотина наземни коли. След кервана се издигаше опашка от кафеникав прах над скалистата равнина. Най-обикновен кратер, от формираните по-късно - външна стена с лек наклон, по която можехме да стигнем чак до плоския пръстен. Не са много кратерите, които изглеждат внушително отстрани, и този не беше изключение. Но пулсът ми се ускори, щом го зърнах. Отдавна чаках този миг.
Облякох термоскафандър и заповядах на студентите си, които пътуваха в колата с мен, да направят същото - исках някой да ме придружи до ръба на кратера. Стиснах зъби и тръгнах към колата, в която бяха Сатарвал и Петрини. Почуках на прозореца. Вратата се отвори със съскане, ето ги и тях - надникнаха като две озъбени кучета от едно котило. Сънадзорниците на моята експедиция. Съобщих им с безизразен глас, че ще отида с неколцина студенти до ръба, за да огледам.
Сатарвал веднага се възползва от възможността да покаже кой е шефът:
- Не е ли по-добре първо да разположим лагера?
- Имате предостатъчно хора за това. А все някой трябва да провери дали сме точно при кратера, който търсим.
Започвах да се оправдавам. Грешка.
- Точно този е - увери ме Сатарвал.
А Петрини се ухили:
- Хялмар, нима се съмняваш, че сме сбъркали кратера?
- Не се съмнявам. И все пак няма да ни навреди, ако проверим, нали? И то преди да сме разположили лагера.
Спогледаха се мълчаливо, за да ми опънат нервите още малко.
- Добре де - промърмори Сатарвал накрая. - Вървете.
- Благодаря - отвърнах с все същия лишен от чувства глас.
Петрини стрелна с поглед началника на Планетарния инспекторат, за да види как онзи ще понесе подигравката. Но Сатарвал сякаш нищо не разбра. Тъпо ченге.
Кимнах рязко на неколцина от студентите и сътрудниците си и тръгнах към ръба на кратера. Беше средата на следобеда, вървяхме по лекия наклон, Слънцето светеше високо зад гърбовете ни, а четирите огледала бяха почти точно над нас. Беше ми приятно да крача енергично, за да се отърся по-бързо от разговора със Сатарвал и Петрини. Другите поизостанаха. Ех, че двойка клоуни! Щом помислих за тях, задишах толкова учестено, че облачетата пара пред устата ми заприличаха на редичка захарен памук в ледения въздух на платото. Това беше моя експедиция! Упорствах двайсетина години, докато се преборя с комитета, и накрая те заличиха мястото от списъка на забранените територии. Можех да си чакам още век, ако един мой приятел не бе станал член на комитета. Но той реши да се позабавлява и разреши разкопките точно в сезона, когато изтече мандатът ми като декан на факултета. Така новият декан Петрини стана сънадзорник на експедицията заедно с копоя на комитета, онзи Сатарвал. А на мен, чиито хипотези разкопките щяха да потвърдят или опровергаят, едва ли не забраниха да участвам. Бях принуден да се унижавам и раболепнича още много месеци, докато ми позволиха да се присъединя към експедицията. А моят приятел само се подсмиваше: "Имаш късмет, че изобщо те допускаме при ужасните ти радикални възгледи!"
И въпреки всичко вече бяхме тук. Сритах ядно един камък нагоре, за да усетя, че наистина съм където искам, за да се освободя от отровата, с която властите просмукаха съзнанието ми. Бяхме тук. Каквото и да се случеше в бъдеще, вече спечелих битката - за пръв път задраскваха някое място от списъка със забраните. Ето го пред очите ми... Сърцето ми сякаш подскочи при тази мисъл. Ускорих крачка. Само присъствието на моите студенти ме възпря да не се изкача на подскоци. С наближаването към ръба склонът стана по-стръмен и неравен. Над мен остри скали като че пронизваха мръснолилавото небе и ми дадоха повод да отскоча, за да ги премина. Долу подвикванията на моите спътници звучаха като писукането на сипки. Между напуканите парчета плътен базалт имаше нанесен от вятъра ситен, скърцащ под обувките пясък...
Стъпих на равния пръстен. Бях на самия ръб. И видях стена от кафеникав бетон. Втурнах се към нея. Имаше и стоманен корниз - основа на херметизиран купол, както са ги правели през двадесет и втори век. Значи намерихме кратера, който търсехме. Оттук виждах целия пръстен на ръба, стената се разширяваше или стесняваше, за да запълни неравностите. Тук-там стърчаха коси подпори над кратера - на два, пет или десет метра, но завършваха в пустотата, разкривени и огънати. Останки от някогашния скелет на купола. На някои места стената бе разрушена и парчетата бяха паднали долу. Една от празнотите не беше далече от мен и се запътих натам да я огледам. Там бетонът приличаше на черен пясъчник, ронеше се, щом го докоснех с ръкавица. Значи са взривили купола. Поклатих глава. Лесно си представих какво са преживели обитателите му при тази катастрофа.
Хана Ингтал, най-малко глупавата моя студентка, изведнъж се показа над ръба и прекъсна размишленията ми.
- Професор Недерланд! - развика се тя и размаха ръка.
Стискаше с два пръста късче синя пластмаса.
- Какво има?... - изръмжах недоволно.
- Вижте! Търговски знак!
Взех парчето и го разгледах.
- Фирмите, които произвеждат взривни вещества, поставят такива знаци във всяка партида, за да се знае чий продукт е...
- Ингтал, знам какво е търговски знак. Върни това там, откъдето го взе. Нима не помниш как се правят разкопки? Не пипай и не премествай нищо, освен по време на методично търсене и изследване на местността. Така всяка находка може да бъде потвърдена и от други свидетели, да стане част от автентичните данни, събрани от експедицията. Може би вече си унищожила този знак като източник на знания!
Тя се обърна унило и заслиза по склона. За жалост това е единственият начин да набиеш нещо в главите на студентите.
- И се постарай да го оставиш точно на мястото му! - креснах след нея.
Хана беше от студентите, чийто напредък протича на резки скокове и затова пропускат доста подробности... например основни методи на научната работа. И за миг не се усъмних, че тя вече е изградила цяла теория за гибелта на града само от намереното пластмасово парченце. Е, беше млада. Век или два на поражения и провали щяха да я научат какви усилия са необходими, за да съградиш хипотеза за историята на Марс.
Пристъпих към вътрешния ръб на кратера и предпазливо надникнах отвъд почти отвесната стена.
През последните триста години долу се бе натрупал доста пясък, но някои покриви още се виждаха. От високата ми гледна точка приличаха на скупчени пръстени колиби сред кръгла падина гола земя. Между едва различимите им квадратни или овални очертания имаше покрити с пясък прави вдлъбнатини - спомен за оживени улици и широки булеварди, над които са се разлиствали дървета. Градът се очертаваше ясно и навсякъде стигаше до стената на кратера, макар че на изток пясъкът бе погребал всякакви следи.
Леко разтреперан, пристъпих толкова близо до ръба, колкото посмях. Под мен бяха руините на Нов Хюстън. Родил съм се в този съсипан град. Прекарал съм първите години от живота си сред същите стени... Всъщност това пречеше допълнително на усилията ми да получа разрешение за разкопките, макар и да не разбирах защо. Родното ми място. И какво от това? Никой не си спомня своето детство. Научих, че съм се родил тук, както го прави всеки - проверих в архивите. Мълчаливият упрек, че подбудите ми са донякъде лични, беше съвсем неоправдан. Накрая и властите признаха това, когато позволиха неохотно проучванията да започнат и аз да се присъединя към експедицията.
И все пак, докато се взирах в покривите, стърчащите краища на слънчеви батерии и затрупаните улици, усетих се как търся нещо смътно познато в подредбата на града или във вертикалните гънки на кратера. Но те си оставаха поредната цел на започваща експедиция. Стар, отдавна разрушен град.
Нов Хюстън. По време на смутовете през 2248 година бил превзет от бунтовниците, които оказали съпротива на полицията, изпратена от Комитета за развитие на Марс. (Сигурно съм бил тук по онова време?) Според полицейските доклади бунтовниците накрая взривили купола, с което разрушили града и погубили всички мирни жители. Но версията на самиздата беше съвсем друга. Имах твърдото намерение да открия истината в тези развалини.
И както оглеждах дъното на кратера със смътно различимите следи от разположението на града, в сгъстяващите се сенки на късния следобед, духът ми кипеше от бодрост, сърцето ми биеше по-силно. Откакто се помня, искам да започна разкопки в някой от заличените марсиански градове и най-после се озовах тук. Вече щях да се превърна в археолог и на дело, а не само според формалната титла. В ума ми се мяркаха снимки от разкопките, за които разказвах на студентите си - градове, погубени и изоставени от завоеватели. Троя, Картаген, Палмира, Теночтитлан. Упоритият труд на учените ги бе възкресил от забравата. Сега щяхме да добавим към тях и Нов Хюстън, за да го направим отново част от историята. Да, винаги има такъв миг, когато застанеш пред мястото на бъдещите разкопки - всичко е още непокътнато и само предусещаш незнайното. Можеш да си въобразиш, че тук е скрит град, древен и огромен като Персеполис, където трупаните от вековете слоеве крият под привидно пустата земя останки от безбройни животи. И вярваш, че е възможно да бъдат разгадани и осмислени, да бъдат изтръгнати от смъртта, за да ги опознаем, оценим и превърнем в част от себе си... завинаги. Казвах си, че в тези руини бихме могли да се натъкнем на какво ли не.

Разбира се, не е трудно да се чувстваш така, когато всичко тепърва предстои и си сам в гаснещата светлина на следобеда. Сякаш всяко нещо е наситено със значение и принадлежи само на тебе.
Но долу, в палатките, беше съвсем друго. Вечерта влязох в най-голямата, където хората от експедицията се бяха събрали да отпразнуват пристигането ни, и се почувствах като мравка, пусната в затворен сандък, пълен с големи паяци. Сатарвал и грубияните му от Планетарния инспекторат ме зяпнаха веднага. Петрини и неговите малко прекалено нахални студенти също се озъртаха към мен, както стояха около масите, сочеха картите и се препираха като опитни специалисти. А моите студенти, заедно с онези от групите на Калинин и Макнийл, само премигваха насреща ми с овчи погледи. Потърсих семейство Клезърт и ги открих в трапезарията. Вечеряхме в мълчание. Не познавах добре и двамата, но бяха горе-долу на моите години и поне умееха да не досаждат. Съжалих, че работата им при водните станции ще ги отведе в Ниргал Валис, на няколко километра югозападно от нас.
Нямаше как, върнах се в общото помещение, при спорещите и сочещите картите. Групата на Петрини разпалено се показваше пред Сатарвал - искаха да го убедят колко са надеждни и как ще търсят само "фактите", без да застрашават официалната версия за съдбата на Нов Хюстън. Биваше си ги в това. А Сатарвал направо се наслаждаваше на безсмислените приказки за "атинския" и "парижкия" модел в планирането на кратерните градове, защото така съвсем очебийно се заобикаляше основният въпрос, който трябваше да решат разкопките. Мускулчетата под синкавата четина на бузите му подскачаха от удоволствие, че има такава власт над нас. Не можах да понеса гледката. Побързах да изляза.
Но само за да попадна на Петрини в едно от по-малките помещения за почивка. Все пак той не ми опъваше нервите като Сатарвал. Все едно да не влезеш при зъболекаря, но да отидеш при специалиста по уши, нос и гърло (аз обаче не съм много добре със слуха). Пак ще те мъчи, но поне няма да ти пили зъбите.
- Е, Хялмар, как беше горе на ръба? Старото градче още ли си е на мястото?
- Ами... да. Там си е.
- Намери ли вече нещо интересно?
- Разбира се. Основата на купола. Но ще бъда съвсем уверен, когато проучим всичко подробно.
- Разбира се.
- Няма нищо неочаквано и странно.
- Вече щяхме да сме чули от твоите студенти, ако беше се натъкнал на нещо сензационно.
- Тъй ли?
- Хайде де, Хялмар, знаеш какви са тези младежи.
- Нима трябва да знам?
- Че кой ги познава по-добре от тебе? Ти си крепителят, опорният стълб на университета. Хялмар, та сегашните му сгради са по-млади от тебе.
- Не е точно така. Пък и сградите си остават по местата, а студентите се сменят непрекъснато.
И накрая сякаш преподаваш на същества от друга цивилизация, добавих мислено. А Петрини отметна глава и се разсмя.
- Май няма да ми е леко - добави съвсем сериозно след секунда, - да те заместя.
- Глупости. Ще бъдеш най-добрият декан, който сме имали.
Разговор на автопилот, а съзнанието ми наблюдаваше безпристрастно как той се опитваше да ме очарова. Признавам, не му липсваше обаяние. Но Петрини имаше проблем - неговата прозрачност. Беше от хората, които си поставят едничка цел в живота. Да влязат в коридорите на властта. И всичко, което правеше, беше само поредният ход в играта. Познавах отблизо подобен човек, затова ми беше лесно да разгадая подбудите на Петрини. Но неговият устрем винаги личеше, а това щеше да спъва напредъка му. Най-способните политици се издигат като че случайно, а хората наоколо дори са склонни да им помагат.
Той ме потупа приятелски по рамото.
- Благодаря ти за доверието. Дано не ми се разсърдиш, но трябва да ти кажа, че знам какво ще се опиташ да докажеш по време на разкопките. Повярвай ми, симпатизирам на стремежите ти. Но не бива да забравяме съществуващите доказателства. Заключенията на Комисията Еймз и докладът на полковник Шей. Невъзможно е да са фалшифицирани, Хялмар.
- Възможно е и още как! - Наклоних глава и го изгледах с любопитство. - Петрини, те не са нещо веществено като предметите, които ще намерим тук. Единствено в самия Нов Хюстън ще открием някакви доказателства, защото градът не може да ни излъже. Нека почакаме и ще видим какво ще намерим.
- Да, да, но все пак се подготви да понесеш разочарованието. - Пак докосна ръката ми. - Не ми се иска да го приемеш като удар.
- Благодаря ти за загрижеността.
Подвоумих се дали да отида в палатката си и да почета на спокойствие. Надзорниците на експедицията бяха непоносими, колегите ми ме дразнеха, студентите ме отегчаваха. Но тогава се появи Хана Ингтал и ме покани с такова желание да пийнем по нещо, че ми беше трудно да откажа. Кимнах неохотно и тръгнах след нея към бара на трапезарията. Докато пълнеше чашите, тя бъбреше оживено за видяното по ръба на кратера. Взирах се в нея озадачен. Работехме заедно вече над пет години, а тя сякаш още ме понасяше. Не разбирах. Повечето студенти се умилкват около професорите си само за да направят първата крачка в кариерата. А и може ли да е другояче? Все същите отношения "господар - подчинен". Съмнявам се, че бих припарил до университета, ако ми се наложеше да започна всичко отначало. Двайсетина години робия при стар мъж или жена, които "знаят", само за да се издигнеш и ти до положение, когато от тебе ще зависят други хора, които са ти почти безразлични. Толкова е глупаво... но пък не е тежък труд като в рудниците.
А на Хана като че й беше приятно просто да си говори с мен. Държеше се без излишна почтителност и наблюдавайки я, почти успях да си припомня какво е да започваш в науката от прага. На петдесет и две години, с кестенява коса и тъмнокафяви очи, фино очертано лице с приятно изражение. Ергените сред моите аспиранти само гледаха как да си попречат един на друг в усилията да са по-близо до нея, а тя седеше до ъгловата масичка с мен - човека, който не се сещаше за какво да говорим. Някога знаех какви теми интересуват младите хора (вероятно е било в собствената ми младост), но вече ми липсваше усетът. Животът е история на загубеното.
- Градът прилича ли на онези, които сте разкопавал на Земята? - попита тя и аз изпаднах в недоумение точно какъв беше смисълът на въпроса й.
- Е... никога не съм участвал в разкопки на Земята. Не знаеше ли? - Бях почти сигурен, че това й е известно. - Но наистина прилича на едно отдавна изоставено норвежко селище на брега в Гренландия, където съм ходил.
Описах й мястото, като си послужих с бележките си за лекциите - споменът за пътуването ми до Земята отдавна се е заличил от моята памет. Накрая прозрях пълното несъответствие между разказа си и видяното този следобед, запънах се и зачаках малко неспокойно тя да измисли друга тема. Нали разбирате, необщителните хора се славят като мълчаливци, но понякога това им придава по-голямо влияние върху околните - всеки очаква, че щом отворят уста, то ще е, за да кажат нещо важно. Но в същото време се усещат притиснати от времето. Остаряват и все по-често се чудят струва ли си изобщо да говорят за нещо? Като се замислиш, май нищо не остава. Мълчаливците все по-остро съзнават това, както и натрапващия се факт, че повечето приказки всъщност са код, прикриващ несравнимо по-сложен смисъл. Но колкото по-ясно ти става, толкова по-трудно е да разгадаеш смисъла.
Изправих се рязко.
- Време е за сън - казах и се върнах в палатката си.

"...и когато се убедихме, че са готови да спазят примирието, срещнахме се със седмина от тях в товарното депо на космодрума. Казахме им, че са последният град, който още оказва съпротива срещу законните власти на Марс, но те не ни повярваха. Тогава им обясних, че положението им е безнадеждно, дори независимо какво става другаде. Предложих им условията, които предлагахме на всички бунтовници - справедливи съдебни процеси с гаранция, че няма да получат смъртни присъди, както и подготовка за свободни дискусии с широко участие, на които да изложат причините за недоволството си от общопланетната политика. Добавих, че настояваме незабавно да пуснат при нас всички мирни жители на Нов Хюстън, които не са замесени в смутовете. Водачът на групата - брадат мъж на около седемдесет-осемдесет години, настоя да получат пълна амнистия, преди да се предадат. Отговорих му, че нямам такива пълномощия, но че е възможно подобно предложение да бъде разгледано от комитета, щом насилието бъде прекратено. Бунтовниците поговориха на руски помежду си, често повтаряха думата "Ленинград". Водачът заяви, че ще се върнат в града и ще поставят предложенията ни на гласуване. Споразумяхме се за нова среща след два дни. На следващата сутрин обаче по ръба на кратера избухнаха над двадесет взривни устройства - събориха херметизиращия купол. Когато нашите сили успяха да навлязат в града, енергоцентралата беше разрушена, а пожарите бяха угаснали поради липсата на кислород, макар че още се стелеше гъст дим. Вражеските снайперисти се възползваха от него като прикритие и докато ги ликвидираме, повечето мирни жители бяха умрели от задушаване. Спасителните работи продължиха три денонощия - открихме тридесет и осем живи в неразрушени херметични помещения, между люковете на въздушни шлюзове, в скафандри и така нататък. Всички до един заявиха, че не са замесени в безредиците. Прилагам протоколите от разпитите им към доклада. Когато овладяхме града, той вече беше необитаем. Нанесените от бунтовниците щети са такива, че е по-лесно да се започне изграждане на град в нов кратер, отколкото да се възстановява разрушеното."
Ето такава е версията на полковника от полицията Ърнест Шей - оперативен командир по време на смутовете, получил извънредни пълномощия от комитета, - изложена пред Комисията Еймз през 2250 година. Но аз изрових от архивите на полицейския отряд на "Ройъл Дъч Шел" сведението, че през декември 2248 година Шей е ръководел операцията по потушаването на бунта в Ейкхойзен. Защо той, а не командирът на нападението срещу Нов Хюстън, е дал показания пред комисията? Защо е излъгал, че лично е преговарял с бунтовниците?
Оставих на шкафчето дебелия 194-ти том с разпечатките от доклада на Комисията Еймз, върху не по-малко дебелата папка с материали от самиздата - колекция от незаконни вестничета, листовки, ксерокопия и преписи, които събирах десетилетия наред. На жаргонен, саркастичен, хаплив руски (езика на нелегалния Марс, антипода на официалния английски) самиздатът (много неща бяха писани на ръка, за да не открие полицията принтера) разказваше истинската история на Нов Хюстън. Да извадя ли памфлета в стил "продължи борбата", подписан "Евгений"? "Драконът се спусна, мълнии изскачаха от устата му. Небето пада, небето пада! Но за огъня нямаше въздух и той скочи през гърлата в дробовете на хората..." Или пък доста по-деловия разказ на "Медведев"? "24 декември 2248 година. Десетото светкавично полицейско нападение - Нов Хюстън, Тексаски сектор. По приблизителни оценки около две хиляди щурмоваци на полицията се спуснали с реактивни раници в беззащитния град, след като куполът бил взривен. Съпротивата продължила още три дни. Заловените бунтовници били екзекутирани на място..." Нямаше нужда да ги прелиствам отново. Знаех ги наизуст. От откъслечните свидетелства събрах в ума си историята на смутовете. Убедиха ме. Малцина историци споделяха моето мнение. Предпочитаха да се придържат към официалната версия на комитета, че самиздатът представлява само съчинения на недоволни и съдържа единствено лъжи, пълни с противоречия и очевидно изкривяване на фактите. Но често автори като "Медведев" предлагаха много по-логично обяснение на смутовете в сравнение с доклада на Комисията Еймз. И щом тези материали бяха измислици, защо комитетът забрани притежаването и разпространението им? Защо започна инсталирането на системи за "воден знак" във всяко копирно устройство, така че веднага да бъдат открити онези, на които се размножава самиздат? И защо бяха забранени разкопките в над десет разрушени града? Не, нямаше как да разсеят гнилата воня. Комитетът бе лъгал преди, продължаваше да лъже и сега. Тепърва предстоеше да допълним истинската история на смутовете.

Екипите стигнаха до дъното на кратера по различно врме, според методите и находките си. Макнийл работеше така, сякаш имаше пред себе си цяла вечност да проучва всеки следващ сантиметър, и внимаваше неговите студенти да записват всичко толкова старателно, че можеха да възстановят развалините във вида, в който ги намериха. "Човек не знае на какви въпроси ще трябва да отговаря след един век", често повтаряше Макнийл. Останалите вече имахме достатъчно въпроси. Бяхме близо до това, което търсехме, затова разчиствахме извънредно внимателно, едва ли не само с малки четчици в ръце. Разположих групата си около някогашната енергоцентралата на града, под източната стена на кратера. Под няколкометров слой пясък намерихме големите сгради на централата, частично затрупани и от срутване на стената, причинило разбити стени и пръснато на парчета оборудване. Разширихме периметъра на разкопките и открихме контролната зала, канцелариите и складовете. Отвъд оградата от ковано желязо бяха магазините, ресторантите, баровете заедно с блоковете и къщите на хората, които са работили в централата. Всички постройки, особено на самата централа, бяха обгорени, разтопени, срутени. Минаха седмици, докато пресеем всички свидетелства на разрухата. Непрекъснато правехме холоснимки, изработвахме модели и залагахме в компютрите данни, за да симулират взривовете. Дори взривявахме някои от моделите, за да разберем точно как е било извършено нападението. През цялото време една от групите ни разширяваше разкопките в околността, особено на север от централата, където пораженията бяха най-жестоки.
Улиците край източната стена бяха затрупани от близо девет метра пясък, затова накрая работехме на дъното на малко кратерче, сътворено от ръцете ни. И другите екипи бяха изровили големи дупки. Когато вечер вървях по неразкопания пясък и спирах тук-там да огледам парче от слънчева батерия или лишеите по камъните, струваше ми се, че минавам през древно бойно поле, белязано с дупки от избухнали бомби. Надничах в разкопките и ме обземаше странното чувство, че всъщност надзъртам в осквернени гробове, сякаш бяхме принизили археологията до мародерство. Високи пясъчни помпи стърчаха над всяко кратерче като хищни насекоми, навсякъде се виеха тръбите им. Този мъртъв град беше чудато място. Скреж скърцаше под подметките ми, усещах студа с носа и белите си дробове. Връщах се при нашия "гроб" и се взирах в постланите с пясък жилища, които разчистихме наскоро. Имаха водостоци по покривите - тук, където никога не бе падала капка дъжд. Къде се бяхме озовали? Дали градът съществуваше само в съзнанията ни?
Долу, на сенчестата улица, се появиха фигури, понесли вакуумните тръби към най-близката помпа. Същински призраци на пожарникари. Бил Стриклънд вдигна глава и ме видя. Извика ми нещо, но не го разбрах. Посочи към зданието, откъдето излязоха, и ми махна да сляза при тях. Сърцето ми заби учестено и аз забързах към наклонената рампа, за да се спусна долу. Соуза, шефът на моя екип, притича край мен.
- Какво откриха? - успях да му подвикна.
- Не знам, но казаха да отидем веднага.
- Тук нищо не може да ни избяга - възразих аз, но той вече се отдалечаваше.
Постарах се да не ходя припряно, за да не си въобразят, че се вълнувам лесно. Заобиколих една издатина в новия пясъчен склон и заварих петима-шестима от сътрудниците си пред входа на току-що разчистена сграда. Изглежда е била хотел със закусвалня на първия етаж. Освободените от наносите стаи зееха като пещери, усещах миризма на глина и боя. Чух гласове в едно от вътрешните помещения и се насочих натам.
- Някой провери ли здравината на зданието? - попитах на висок глас.
Стриклънд и останалите се озърнаха през рамо.
- Ами да, но доста набързо - отговори ми той.
- Чудесно. Значи може всеки момент да ни се стовари на главите.
Стриклънд се отдръпна, за да погледна в съседната стая.
Четири трупа в стари космически скафандри. Двама още стискаха леки пушки в ръцете си. Едното тяло лежеше сгърчено под голяма маса, върху която нямаше нищо. Колко неподвижни са мъртъвците, колко различни от нас...
- Всички да излязат, преди таванът да се е срутил - заповядах рязко, за да се отърся от вцепенението. - Соуза, веднага проверете устойчивостта на конструкцията и вкарайте тук снимачна група. Искам холограми на всяка подробност. Я вижте какви следи сте оставили! Кой изсмука пясъка от тази сграда? - Стриклънд и Хайди Мюлер се обърнаха към мен. - Колко често проверявахте какво е останало във филтрите?
- След всяка стая - увери ме Хайди, а Бил само ме изгледа намусено.
- Намерихте ли нещо?
- Всичко е подредено в кутии. Сега са във фоайето.
Намръщих се. Точно тук влудяващата мудност на Макнийл щеше да ни е от полза. Хана Ингтал понечи да влезе в стаята, но се закова на място, щом забеляза труповете. Облачета смръзваща се пара излизаха от ноздрите й и падаха към пода.
- Намери Петрини и го доведи - наредих й веднага. - Кажи му, че имам нужда от неговата помощ.
Тя се вторачи в мен, сякаш най-после оправдах подозренията й, че съм полудял.
- Искам и той да види това - добавих търпеливо.
Хана кимна и излезе.
- Не пипайте нищо - казах на останалите. - Когато Петрини дойде, ще продължим работата.
Накарах ги да излязат. Не исках да стоя при онези тела. Лишиха ме от спокойствие, чувствах се объркан, мъчеше ме и нещо, което не успявах да определя. Навън студентите вървяха през пясъчната яма към нашата малка работна палатка - бледосини и кафеникави фигури по улица в жилищен квартал, между две стръмни стени от червен пясък. Погледът ми се плъзна от сенките към тъмния ръб на кратера и небето с цвят на презряла слива. Нямаше звезди. Но някога бяха неизброими, толкова нагъсто... и тази остра миризма на влажен прах, на фиксатор за пясъка...
Моят баща бе избродирал флаг на ивици и със звезда. Каза, че бил на "еднозвездния щат Тексас", после погледна червената петолъчка и се засмя на някаква неизречена мисъл.
Замаян, направих несигурна крачка по улицата, вдигнах глава към избит прозорец на втория етаж в отсрещната къща... ахнах...
Бях в централата да взема дневната ни порция вода, когато куполът рухна. Куполът падна върху нас. Страхотен трясък, после мощният рев на изтръгналия се нагоре въздух. Затичах се към шкафа, преборих се с лекия скафандър, закопчах шлема и включих подаването на кислород, както ни бяха учили. Възбуден от неочакваният шанс да участвам в битка, аз изтичах на улицата, но не можех да различа нищо в плътния дим. Улицата се тресеше под краката ми, постепенно пушеците се разнасяха, а отгоре се сипеха парчета от купола, носени насам-натам от безумните вихри. Проблясъците по ръба на кратера ме заслепяваха, пред очите ми играеха червени точици, но все пак различавах скалите, големи колкото къщи, подскачащи надолу по стените. Страхът ме зашемети като удар по главата, натика ме насила в друг свят. Втурнах се към дома си с едничката мисъл да се скрия. Препъвах се в някакви криви плоскости - останките от купола, - залутах се в пушилката, после вдигнах глава и видях спускащите се отгоре червени фигури с реактивни раници на гърбовете. Бяха стотици, приличаха на капки кръв, на метеорити, на оживели късове от купола. Червени лъчи пронизваха дима. Препънах се, но скочих мигновено и пак затичах към къщата. Една жена лежеше неподвижно насред улицата. С облекчение изкачих на бегом познатите стъпала, но когато отворих вратата, се почувствах измамен. Фасадата бе останала непокътната, но вече приличаше на нескопосан театрален декор, защото зад нея се виждаше само огромно кафеникавожълто парче от стената на кратера, сплескало нашия апартамент и покъщнината ни до еднометров сандвич от пластмасови плочи. Зяпнах дръжката на вратата. Струваше ми се, че с още един напън бих могъл да съборя цялата фасада.
Бях се пренесъл за миг в този свят на безвремието. Осъзнах, че от безсилие съм седнал на улицата. Потях се обилно. Терморегулаторът на скафандъра не се справяше с внезапната промяна в състоянието ми. Изправих се предпазливо, отидох до отсрещната стена и изкачих стъпалата до входа под зейналия прозорец. Поколебах се, но дръпнах вратата. Кафеникавожълта скала. Затворих пак вратата и седнах на горното стъпало.
Смътно долавях останали в паметта ми бледи образи на моите родители и сестрите ми. Сигурно са загинали тогава. Може би не в самия апартамент, но някъде из града. Иначе властите щяха да ме съберат с тях, когато самоличността на оцелелите е била установена. Насилвах паметта си да ми разкрие какво се бе случило, след като отворих вратата, но имаше само пустота. Нищо както винаги. Изтръгнатите от забравата лица още живееха в мен, но откъснати от всичко друго - ярки като орбиталните огледала в здрачното небе. Пренесени от миналото чрез полъх на улична миризма, чрез сляпата скала, запушила входа, чрез потреса от намерените трупове. Треперех неудържимо и ровех из спомените си, за да науча още нещо. Клатушках се напред-назад върху стъпалото, смазан от силата на чувството какво означава цял град да бъде заличен, да изтребят жителите му... семейството ми...
- Професор Недерланд?
Беше Петрини, а сред групичката зад него видях и Сатарвал.
- Какво има?...
Той ме погледна смутено.
- Нали ти си изпратил да ни повикат?
- А, да. Открихме нещо и имам нужда от помощта ти. Вероятно е едно от средищата на съпротивата.
- Точно от моята помощ ли имаш нужда? - усмихна се Петрини.
- Искаме да бъде вписано потвърждение на находката от независими наблюдатели.
- Тъй ли било... - Усмивката му се стопи веднага. - Ясно. Добре, да погледнем. - Той ми протегна ръка. - Добре ли си? Имаш малко болнав вид.
Изправих се сам и посочих фасадата зад гърба си.
- Някога съм живял тук.
- Сериозно?! - възкликна учудено Петрини. Неговите сътрудници се спогледаха. - В базите данни ли го откри?
- Не, спомних си.
Вътрешността на сградата вече бе заснета, резултатите от проверката на здравината й се оказаха задоволителни, затова се захванахме на работа. Соуза, Хана и Бил даваха указания, а аз следях какво се върши. Извлякоха седем тела, качваха ги на ескалатора, който бяхме прехвърлили над ръба на изкопа. С напредъка на разкопките сигурно щеше да се наложи да изкопаем и гробище някъде край основния лагер на експедицията. С падането на нощта включихме лампите и преносимите калорифери. Гледах как отнасят телата и стисках ръце, за да не треперят. Осквернители на гробове, повтарях си безмълвно.
В последната стая имаше бюро. Личеше, че всичко от него е било прибрано много набързо. Чекмеджетата бяха празни, но на пода намерихме листче, сковано от студа. Разчетохме припрените драсканици: "Сюзън, на смрачаване започнете евакуацията. А." Хана ми показа късчето хартия, след малко й го върнах и тя се отдалечи. Мрак и студ на тъмната улица. Гласовете от сградата все едно принадлежаха на пияни работници в закусвалнята. Пак седнах на стъпалата пред някогашния си дом и усилих отоплението на скафандъра. Усетих как горещите струи излизат от вентилационните отвори и обвяват лицето ми. Вдишвах дълбоко вледеняващия въздух. Значи са разрушили купола над Нов Хюстън. И още колко градове са загинали като този?
Другите излязоха, увлечени в спор.
- Очевидно е, че е имало добре организирана съпротива! - ядосано натърти Хана. - Това е един от щабовете! А причината да не намерим повече следи от тях досега е именно в секретния характер на организацията им, пък и полицията никога не е искала да признае нейното съществуване...
- Знам, знам - помирително изрече Петрини. - Професор Недерланд твърде красноречиво защитава това схващане от години.
Застанаха в лъчите на една лампа и сенките им се простряха по улицата.
- И все пак... Хялмар - обърна се Петрини към мен, - трябва да признаеш, че се опитвате да обясните липсата на данни, а не наличието им. В края на краищата не можете да се опирате само на толкова ценения от тебе самиздат. Та нали в самиздата се промъкват и измишльотини как зелени марсианци се присъединили към бунтовниците, най-после напускайки хилядолетните си скривалища... - Неколцина от неговия екип се засмяха. - После пък прибрали победените в своите приказни убежища. Не е редно да повярваме и в марсианците само защото се натъкваме на подозрителна оскъдица на друга информация за тях.
Мисля, че той харесваше собственото си остроумие.
- Ето ви ги доказателствата - промърморих сърдито.
Тогава се обади Сатарвал:
- Виждаме само гнездо на неколцина от бунтовниците, разрушили този град. Свърталище на убийци.
- Но доколкото виждам, те са мъртвите в случая.
Шефът на Инспектората гневно размаха пръст насреща ми.
- Не е имало никаква организирана съпротива! Никакъв съюз "Уошингтън-Ленин", както твърдят някои от вашите съмишленици. Обикновени злонамерени измислици, разпространявани от дисидентите, за да дразнят властите.
Уморено се обърнах към Петрини.
- Самият мащаб на бунта е най-очебийното доказателство. Невъзможно е участниците в спонтанно избухнали безредици да отблъскват полицията цели пет месеца. И да превземат толкова градове.
- Станало е само заради измяната в руската космическа флота - заяви Сатарвал.
- Да, но това засяга руското участие в смутовете. А тук стоим насред град, обитаван от тексасци, който е трябвало да бъде разрушен, за да бъде превзет. Ето ви и американското участие.
- Бунтовниците са унищожили града - заинати се Сатарвал. - Доказал съм този факт толкова...
- Вие работите за комитета - прекъснах го и станах. Зави ми се свят, светлините подскачаха пред очите ми. Заговорих по-силно, исках всички наоколо да ме чуят. - Не бунтовниците са унищожили този град. - Хана ме загледа втренчено, угрижена гримаса изкриви лицето й. Другите също ме зяпаха. - Виновни са полицейските щурмоваци. Знам, защото бях тук по онова време. - Махнах с ръка. - Бях точно тук, когато се случи!
- Може и да си бил тук, Хялмар - постара се да ме укроти Петрини, - но едва ли си способен да възстановиш произшествието в паметта си...
- Не беше произшествие, а война... истинско клане, не разбирате ли? Взривиха купола, спуснаха се в кратера с реактивните си раници и... избиха всички! Както стоях на улицата, осени ме проблясък на паметта. На всички ви се е случвало, знаете как е. Спомних си ясно онзи ден. Да, тогава съм бил малък, но съм запомнил.
- Но това е смешно! - викна вбесеният Сатарвал. - Защо да вярваме на някого като вас, толкова предубеден, че...
- Защото бях тук! - изръмжах аз.
В този миг един от студентите се спъна в някакъв прожектор и го обърна към мен. Изведнъж видях отражението си във все още здрава витрина наблизо - нисък, тантурест, с нелепо щръкнала коса над голямата глава, закръглено лице с малки очички, изпъкнали вени по слепоочията... Застаряващ мъж, пламнал от възмущение за нещо, което беше безразлично за останалите. Хана, Бил, Соуза и Хайди също стояха и ме гледаха. Колко ли неловко се чувстваха, докато кресливо се опитвах да им натрапя спомените си, сякаш някой щеше да ми повярва! Отвратен, аз изсумтях и се извърнах, все едно и другите нямаше да ме забележат, ако не се гледам в стъклото.
И все пак помнех какво бях видял на същото това място.
Пак Петрини с неговия обичаен вразумяващ тон:
- Хялмар, нима се опираш на преживелици отпреди триста години? Съгласи се, че това не е особено сигурно доказателство.
Вдигнах рамене в опит да загладя положението.
- Щом и свидетелствата на очевидци вече не са убедителни, значи сме загазили. Казвам ви, че така беше. Бях тук и видях. Нали историята се гради от очевидците. Това ни предлага и самиздатът.
- Дори историите за зелените марсианци ли? - меко възрази той. - А и ние сме археолози в края на краищата.
Поклатих глава и отново огледах тъмните жилища. Отчаянието ме заливаше на вълни.
- Ние сме безпаметни твари! - изпъшках гласно.
Пак гледах безпомощно скалата зад вратата, падащите парчета от купола. Моите студенти се взираха напрегнато в мен и търсеха какъв да е повод да ме измъкнат от неудобното положение. Вярваха ми не повече от Петрини.

Грабен - хлътнал участък в кората на планетата, очертан по дължината си от съпътстващи разломи.
Веднъж казах почти същото на Бодила. Бяхме в неговата спалня на осемнадесетия етаж в кулата Барнард. Бе нагласил прозрачността на прозореца, заел цяла стена, така че да виждаме панорамата. Стоеше до стъклото и наблюдаваше голям полярен орел, понесъл се с мразовития вятър над Александрия. Проснат на леглото, аз се взирах в неговия ясно очертан силует на фона на лилавото небе и последните здрачни отблясъци от орбиталните огледала. Долу примигваха безбройните светлинки на града.
- Ние сме безпаметни същества, Бодил - казах му.
Само аз го наричам Бодил, но той не схваща смисъла на прякора. Неговият баща му дал името Алигзандър Греъм Селкирк, сигурно в изблик на чувство за хумор. Позяпах го как разпалва лулата си и повторих:
- Безпаметни сме и затова делата ни нямат никакво значение. Каквото и да направиш, Бодил, само след век няма да си го спомняш.
- Дотогава няма и да ме интересува - отвърна той и издиша ароматен облак дим. - А и защо ли е нужно да си мъча главата? Винаги мога да прибягна до лекарствата за събуждане на паметта.
- Не вършат работа.
Той вдигна рамене.
- Зависи какво очакваш от тях. Имаме ли избор? Нима би предпочел да си мъртъв? - Засмука енергично лулата. - Такива са нещата от живота.
- Понякога ужасно ми омръзва. Бодил, я се вгледай във всичките онези хора по улиците. Виждаш ли ги? - Приличат на мравки.
- Колко оригинално... Всъщност те наистина са мравки за тебе. Работниците, бедняците, миньорите, които се бъхтат на тази планета, за да печелят нейните собственици на Земята. Нима някога те е било грижа за тях? Живееш си тук като тревата по Сиртис в ледените си цепнатини, откъснат от грубия марсиански живот и неговите мравки.
- В момента и ти си тук, нали?
- Че кой не би избрал да се качи горе, ако може? Само че пак си оставаме впримчени от все същата система. Борим се с оковите, но след време забравяме и най-упоритите си усилия.
- Ако казаното от тебе е вярно, готов съм да се примиря с положението.
- А някога бил ли си беден в пълния марсиански смисъл на тази дума?
- Да. Дори съм се родил в рудник. И израснах в миньорско селище.
- Но спомняш ли си това?
- Естествено, нищо не помня. И не бих казал, че съжалявам.
- Предпочиташ привилегирования си уют.
- Както и ти - кимна Бодила. - Моля те, не започвай да се горещиш. Колко ли пъти сме си приказвали за същото... Щом се почувстваш добре, започват да те налягат угризенията. Затова ли толкова ти харесват твоите досадни разкопки? И се мусиш, че сега не ти позволяват да ровиш отново. Не се сърди, ще се погрижа да получиш каквото искаш.
- Нямаш достатъчно заслуги като член на комитета, за да се погрижиш за каквото и да било. Още цял век ще бъдеш момче за всичко. А комитетът ще ме допусне до разкопки в Нов Хюстън едва когато изтече деканският ми мандат. Не по-рано.
Той се усмихна.
- Но пък ще получиш тъй жадуваното разрешение. И ще знаеш на кого го дължиш.
- О, да - промърморих и се отпуснах на огромните възглавници. - Но как да ти се отблагодаря, Бодил? Какво мога да ти дам нещастникът аз, един жалък професор в университета? Та ти имаш...
Махнах с ръка към ярката панорама на Александрия. А той пак вдигна рамене - красиво движение, което безуспешно се опитвах да наподобявам.
- Предостатъчно е, че ми е приятно с тебе.
- Не разбирам защо.
- Понякога и аз не разбирам! - засмя се Бодила. - Но обикновено не си толкова опак.
- Аха, това ли било... - Сведох поглед. - Аз съм твоят питомен учен, нещо като домашен любимец. И на двама ни е ясно. Чудя се още колко ли такива любимци имаш.
Мълчанието се проточи. Бодила пристъпи към музикалния пулт, натисна два-три клавиша - прозвуча меланхоличното начало на едно от най-протяжните изпълнения на Джанго. След миг той забеляза, че го гледам напрегнато, и насочи лулата си към мен.
- А ти още колко покровители имаш?
- Нито един!
Бодила се засмя и отново застана пред прозореца.
- Може би е по-добре, че забравяме миналото си. Какъв ли товар бихме могли да понесем, преди да рухнем под цялата нетърпима глупост на живота?
- Но бихме могли да се научим как да я преодолеем.
- Възможно е, но се съмнявам. Само че в момента нямаме друг избор. Хялмар, мисли си за онези твои разкопки. Когато се добереш до Нов Хюстън, ще бъдеш в стихията си, насред необятната пустош, затънал в кал и никому ненужни боклуци, за да се ровиш в загадките на древността. Нима има нещо по-хубаво на света?
Усетих, че пак ми се присмива, но неговото наслаждение от собствения му чар, самият му вид, изгледът към града и Ноктис Лабиринтис отвъд, музиката - всичко ме изпълни и облекчи настроението ми. Или причината беше друга? Психическите ми състояния се сменят, но не знам защо, и то твърде често в присъствието на Бодила.
- Няма ли да си легнеш? - попитах го.

Районът на кратерите - гъстотата им в централните и южните плата е стотина пъти по-голяма, отколкото в северните равнини. Тази част от планетата е на 3,9 милиарда години.
Разкопките са преди всичко бавен труд. Мястото постепенно се превръща в малко подобие на самостоятелна култура - отчасти дължаща се на работещите тук хора, отчасти на находките. Според оценката на Макнийл на дъното на кратера е имало 3500 сгради, а Калинин пресметна, че около две хиляди от тях бяха все още запазени. Във всички намирахме множество предмети, понякога заедно с обитателите им отпреди триста години. Гробището на външния склон се разпростираше все повече. Екипът на Калинин откри масов гроб с четиристотин двадесет и осем трупа. Повечето бяха застреляни или убити от взривовете, или пък умрели от задушаване. Сатарвал ги обяви за жертви на бунтовниците. Достатъчно беше да му обърна гръб и да се дръпна настрани, за да покажа какво мисля. Дори Петрини си позволи недоверчиво изражение - когато Сатарвал не го виждаше, но пък аз щях непременно да го забележа.
Както много пъти досега, изкачих се до ръба на кратера, за да се усамотя и да погледам обширните марсиански плата. Тези трупове... Кои ли сред тях бяха на моите родители, на сестрите ми? Но беше глупаво да мисля за това. Важното беше да докажем, че полицията е унищожила града. Какво ли обаче в Нов Хюстън щеше да се приеме като доказателство?
Обиколих половината пръстен, когато забелязах, че някой се катери към мен. Учудих се. След избухването ми вече се отнасяха с мен като с безумец и престанаха да ме безпокоят напразно. Видях, че е Хана, и спрях.
- Какво искаш? - подвикнах й отдалеч.
Тя мълча, докато стигна до мен, и чак тогава каза:
- Идентифицирах търговските знаци на експлозивите, с които са унищожили купола. - Лицето й сякаш пламтеше в потоците кислород от отворите на скафандъра. Явно беше разстроена. - Американски са.
- Не ме изненадваш.
- Но... - Отвори уста, за да поеме повече кислород, а очите й се насълзиха. Не разбирах какво иска - да я похваля или да я утеша? - Защо американците?...
- Естествено е - отсякох, раздразнен от нейната наивност. - А според тебе кой притежава тази планета?
- Знам! - ядоса се и Хана. - Ясно е, че те са опората под краката на комитета. Но това тук...
- Нищо ново. Тяхната революция от 1776 година е отдавна забравено минало. Сега Америка управлява империя, част от която сме и ние - най-далечната им колония.
- Не бих казала, че е толкова просто.
- Колония сме, казвам ти! Комитетът е пряко подчинен на американците и руснаците.
Тя седна на един ръбат камък.
- Какво има? - промърморих. - И преди си ме чувала да говоря подобни неща.
- Да, да, само че...
Пак се взря в парчето пластмаса, което държеше.
- Сега се убеди, че е вярно - довърших вместо нея.
Хана кимна. Дожаля ми за нея. И в същото време й се ядосах. Би могла да ми повярва отдавна. Нали затова работеше под мое ръководство - да научи каквото съм си направил труда да изясня за този объркан, нещастен свят? Това е лошото в работата на наставника. Студентите ти започват да вярват само на онова, в което са се убедили лично.
А Хана седеше унило, като че влак бе прегазил кучето й. Настаних се на парче скала, изтръгнато от планинския масив, още когато метеоритът се бе врязал в него и оставил кратер след себе си. Долу работата за деня привършваше. В кафеникавия здрач човек би могъл да се заблуди, че градът тепърва се строи - половината сгради готови, други с натрупани наоколо материали.
Постарах се да й обясня как е станало.
- Боя се, че при нас са се съчетали най-лошите пороци на американската и руската политическа система. - Подхвърлях парче ударно уплътнен базалт на дланта си. - Имали са едни и същи цели спрямо Марс и още преди да станат на Земята толкова близки партньори, вече са командвали заедно тук. За съжаление именно най-неприятните елементи на тези системи са си паснали чудесно. Ето на какво сме подчинени.
- Сигурно е така.
- Но пък най-доброто у американците и руснаците се е сляло, за да предизвика борбата срещу комитета през 2248 година. Поне това е моето мнение. Опит да бъдат осъществени идеали, които никога не са имали шанс на Земята. Но... - захвърлих камъчето към дъното на кратера, - ...сама виждаш какво е сполетяло бунтовниците. А след това властите затегнали контрола още по-свирепо.
- Е, поне не ви ли се струва, че вече не ни притискат толкова? Нали в момента сме в Нов Хюстън. А в "Реферативният сборник" допускат за публикация почти всички получени материали.
- Знаят, че ние сами ще се цензурираме, преди да ги изпратим.
- Но не и вие, Накаяма или Лебедян. Все пак и тримата имате извънредно много публикации. А хората вече могат да се движат свободно по планетата. Поне когато формулярите минат през цялата бюрокрация.
- Онези в "Реферативният сборник" не ги е грижа за миналото. Опитай да пробуташ аналитична статия срещу комитета и ще видиш какво ще стане. - Пак хвърлих камъче към града. - Въпреки всичко ти си права. Малко ни отхлабиха примките на шиите.
- Може би комитетът е избрал по-либерална политика. Нали има нови членове...
За Бодила ли намекваше? Бе се постарала да не видя лицето й в този миг, преструваше се, че гледа към дъното на кратера. Май опитваше да ми се бърка в живота.
- Мисля, че вече нямат нужда от стегнатата примка. Позволяват малко повече свобода, защото има практическа полза от нея. Нали разбираш - поддържат илюзията за благополучие. Всички са доволни.
- Но вие не сте.
- Ъхъ... - Ето, пак говореше лично за мен! Какво ли се опитваше да постигне? - Сигурно помня прекалено много неща - казах, за да я объркам, но веднага се засмях. - Всъщност почти нищо не помня.
Тя ме изгледа с любопитство.
- Но нали си спомнихте гибелта на града?
- Да, онази вечер на улицата. И вече само помня, че съм си спомнил. Не е същото, обаче ми е достатъчно.
- И искате да докажете, че полицията е виновна за всичко, защото сте бил в града по онова време?
Време беше да я поставя на мястото й. Започвах да се чувствам неудобно.
- И други се опитват да преосмислят историята заедно с мен. Или поне напредват в същата посока. Накаяма и Лебедян са по-възрастни от мен... Питам се дали и те са прозрели истината в някой друг град...
Но Хана вече се бе обърнала към ескалатора.
- Това е Бил! - възкликна тя. Явно не чуваше какво й говоря. - Чудя се дали е дошъл да ме търси.
- Значи си единствената, която още се чуди - изтърсих и в същата секунда се стъписах от собствената си грубост, но се чух да продължавам: - Търси те и още как!
После се ухилих нелепо.
- Харесвам го! - рязко отвърна Хана.
- Прекрасно. Така ще е още по-лесно за него. - Не можех да повярвам, че ръся тези глупости. С всяка дума ставаше по-зле! - Извинявай, исках да кажа, че това би го зарадвало много. Аз... аз ще си довърша разходката.
Тя кимна, без да отделя погледа си от Бил.
- Онези търговски знаци ще ни помогнат - промълвих смутено. - Те са сериозно доказателство.
- С Бил и Соуза ще опишем находките - каза тя сдържано, без да се обърне към мен.

 


Лира Принт
Ким Стенли Робинсън
Айсхендж
Предишна глава Начало Следваща глава