Лира Принт
Ким Стенли Робинсън
Айсхендж
Предишна глава Начало Следваща глава

I
Ема Вайл
2248 година от н.е.


1


ПОЧУВСТВАХ първия признак на бунта, докато приближавахме вътрешната граница на първия астероиден пояс. Разбира се, тогава не знаех какво означава това - просто се натъкнах на заключена врата.
Наричахме първия пояс фалшивия, защото астероидите му се състояха от базалтов ахондрид и не се използваха в рудодобива. Скоро обаче щяхме да стигнем до въглищните хондрити, ето защо един ден се запътих към фермата, за да се приготвя. Усилих светлината на водораслите - през следващите седмици, когато катерите тръгнеха да разбиват скалите, щяхме да губим много кислород и тогава щеше да се увеличи нуждата от хлорела, за да се запази равновесието в газообмена. Светнах още няколко лампи и се заех със суспензионната среда. Биологичните животоподдържащи системи са ми и работа, и забавление (в тази област съм сред най-добрите). Докато освобождавах допълнително място за хлорелата, още веднъж се замислих върху проблема с излишната биомаса. Умувах как да отстраня излишното количество водорасли, намалявайки плътността на хранителния разтвор, и се движех между дългите редове спанак и зеле към вратата на едно от хранилищата в дъното на градината, за да взема още няколко резервоара. Натиснах бравата. Беше заключено.
- Ема! - повика ме някой.
Вдигнах поглед. Беше Ал Нордхоф, един от помощниците ми.
- Знаеш ли защо е заключена тази врата? - попитах аз.
Той поклати глава.
- И аз се чудех същото вчера. Предполагам, че се превозва някакъв секретен товар. Казаха ми да не се бъркам.
- Това е наше хранилище! - избухнах аз.
Ал сви рамене.
- Питай капитан Суон.
- Ще го питам!
С Ерик Суон бяхме стари приятели и се ядосах, че в моите владения става нещо, което той е пропуснал да ми каже. Ето защо, щом го открих в командната кабина, веднага го подхванах.
- Ерик, защо едно от хранилищата ми е заключено? Какво има там?
Ерик тутакси пламна - лицето му стана червено като косата. Наведе глава. Двамата офицери по двигателите и навигацията се втренчиха в пултовете си.
- Не мога да ти кажа какво има там, Ема. Секретно е. Засега не мога да кажа на никого.
Загледах го. Знам, че когато гледам някого достатъчно строго, бих могла да го уплаша. Той пламна още по-силно, така че луничките му съвсем се изгубиха на общия червен фон. В сините му очи се четеше отчаяние. Той обаче нямаше намерение да ми каже. Свих устни и се махнах от командната кабина.
Това беше първият знак - заключената врата и загадъчната причина. Може би превозвахме товар на комитета към Церера. Сигурно оръжие. Комитетът за развитие на Марс обичаше да се обгръща с тайнственост. Аз обаче не бързах да си правя изводи, просто застанах нащрек.
Сигурно нямаше да забележа втория знак, ако вниманието ми вече не бе изострено от първия. Бях се запътила по коридора към столовата. Минавах покрай ярко декорираните ниши между спалните помещения и залите за общо ползване, когато откъм една от тях до мен долетяха гласове. Спрях. Тихият забързан шепот привлече вниманието ми. Различих гласа на Джон Дансър:
- Не можем да го направим преди срещата и ти го знаеш.
- Никой няма да забележи - отговори му женски глас, може би на Айлин Бритън.
- Ти само се надяваш никой да не забележи - възрази Дансър. - Но не можеш да бъдеш сигурна, че Дъгинс или Нордхоф няма да надушат нещо. Трябва да се чака до срещата, знаеш го.
В този момент чух зад гърба си стъпки по лепящата пътека от велкро, оттласнах се и минах покрай вратата на хола. Надникнах вътре - наистина бяха Джон и Айлин заедно с още няколко души. Когато се появих на прага, всички вдигнаха поглед и разговорът замря. Гледах ги, те също ме гледаха и се чудехме какво да кажем. Продължих към столовата.
Среща в астероидния пояс. Една група от хора, сред които не бяха висшите офицери на кораба, участваше в нещо и го пазеше в тайна от останалите. Заключената врата на хранилището... Тук нещо не беше както трябва.
След този случай започна да ми се привижда какво ли не. Хората млъкваха, когато ги доближавах. Късно вечер в спалните се правеха събрания. Веднъж минавах покрай рубката и чух, че някой изпраща дълго съобщение по радиостанцията. Много от складовете зад фермата бяха заключени. Същото беше положението и със складовете за рудата.
След няколко такива дни вече разтърсвах глава и се чудех дали не си въобразявам. Всичко, което виждах, си имаше просто обяснение. И при най-сполучливия рейс животът на кораба предразполага към образуването на обособени групи. Въпреки че бяхме едва четиридесет, за една година, колкото траеше експедицията, неизбежно възникваха различия. Пък и на самия Марс времената никак не бяха леки. Обединяването на различните сектори под централизираното ръководство на комитета събуди силно недоволство. Разслоението беше огромно, подривните групировки вероятно бяха навсякъде. Този факт достатъчно добре обясняваше обособените групички, които вече бях забелязала на "Ръждивият орел". А параноята е нещо съвсем обичайно за живота на кораба... няма нищо по-лесно от това да виждаш заплетени интриги в едно толкова сложно обкръжение.
Така започнах да подценявам ставащото около мен. Сигурно превозвахме някакъв товар на комитета към Церера, какво пък толкова!
И все пак в атмосферата на кораба през тези дни имаше нещо. Повече хора от обикновено бяха нервни и напрегнати. Разменяха се тайнствени погледи... в тайнствена атмосфера. Но това връщане назад може да ме заблуди. Нужни са факти. Тези записки ще ми помогнат да си спомня тогавашните събития след години, а защо не и след векове? Затова трябва да изложа фактите, те най-добре пришпорват паметта.
Както и да е, за третия знак две мнения няма. По това време Слънцето беше горе-долу между нас и Марс и аз отидох към радиостанцията, за да изпратя още едно послание до глупавия си баща, който щеше да прекара известно време в затвора благодарение на дългия си език. После се запътих към асансьора и тъкмо се канех да сляза в жилищните помещения, когато дочух гласове, отекващи в шахтата откъм командната кабина. Дали не чух името си? Придърпах се по перилата до стълбичката, водеща към кабината, и се заех да подслушвам. Имам такъв навик. И този път говореше Джон Дансър.
- Ема Вайл е изцяло на страната на комитета - изрече той, сякаш спореше с някого.
- Дори и така да е - отговори му друг мъжки глас, после се намесиха още няколко гласа и аз не можах да чуя останалото.
- Не! - заяви Дансър и бързо ги накара да замълчат. - Вайл е може би най-важната личност на кораба. Не можем да говорим с нея, докато Суон не позволи, а това ще стане чак след срещата. Затова забравете засега.
С това беше сложена точка. Когато стана ясно, че разговорът е приключен, аз се втурнах към асансьора и започнах да се спускам, като се придърпвах с ръце по перилата, за да увелича слабото привличане. Мислено прехвърлях местата, където с най-голяма вероятност би могъл да се намира Суон по това време, възнамерявайки да го открия и да проведа с него дълъг разговор. Никак не е здравословно да се чувстваш в центъра на заговор, в който участва целият кораб.

Познавах Ерик Суон отдавна.
В края на миналия век всеки от секторите започна да изпраща свои миньорски експедиции. "Роял Дъч" търсеше въглищни хондрити, а "Мобил" - базалтови във фалшивия пояс. "Тексас" предпочиташе силикатните образци. "Шеврон" излезе с проекта да се привлече един от Амурите в орбитата на Марс. (Той стана луната Амур, която беше превърната в затвор. Баща ми живееше там.) Всеки сектор си имаше свои астероидни бригади и аз доста добре познавах миньорите от "Роял Дъч". Суон беше капитан-ракетчик и навигатор, а също и добър приятел на съпруга ми Чарли, който имаше същата специалност. По време на много рейсове към пояса аз често разговарях със Суон и си останахме приятели дори след развода ми с Чарли.
Ала когато през 2213-та комитетът сложи ръка върху рудодобивните операции, всички екипи, дори и руският, започнаха да работят заедно и аз се виждах с приятелите си от "Роял Дъч" значително по-малко. Редките ми командировки със Суон бяха повод за празник, а сегашният рейс, в който той беше капитан, би трябвало да е истинско удоволствие.
Но докато обикалях кораба, на който бях най-важната персона, аз вече не бях толкова сигурна в това. Суон обаче щеше да ми каже за какво е всичко, мислех си. А ако не знаеше нищо, тогава трябваше да му отворя очите, че става нещо странно.
Открих го в една от малките стаи с прозорец, седнал пред дебелата прозрачна пластмаса, деляща го от пустотата навън. Беше кръстосал дългите си крака в някаква йогийска поза и тихичко си тананикаше нещо - цял отдаден на съзерцание, докато в ума му се отразяваше като в огледало менящото се звездно каре.
- Ей, Ерик! - повиках го не особено нежно.
- Ема - сънливо се отзова той и протегна ръце като котка. - Сядай. - Посочи парчето скала, което държеше в скута си. - Погледни го! - Беше един вид хондрит, вклинен в по-твърда скала. - Не е ли хубав?
Седнах.
- Да. Та какво все пак става на този кораб?
Той се изчерви. Никога не съм познавала човек, който да се изчервява толкова лесно.
- Нищо особено. Повече от това не мога да ти кажа.
- Това е официалното решение. Ти обаче би могъл да споделиш нещичко с мен.
Суон поклати глава:
- Ще ти кажа, но се налага още малко да почакаш. - Той ме погледна право в очите. - Не се сърди, Ема.
- Да, но останалите знаят какво става! Повечето. И говорят за мен! - Казах му какво съм чула и видяла. - Е, защо да съм най-важната на кораба? Това е нелепо! И защо трябва всички да знаят, а на мен не ми се полага?
Суон изглеждаше притеснен и ядосан.
- Не всички знаят!... Виждаш ли, помощта ти е много важна за нас, може би дори решаваща... - Тук той млъкна, сякаш и без това беше изтървал твърде много. Лицето му се разкриви, докато устните му беззвучно мърдаха. В следващия миг яростно разтърси глава: - Ще трябва просто да почакаш само още няколко дни, Ема. Имай ми доверие. Просто ми се довери и изчакай, става ли?
Това трудно би могло да ме задоволи, но какво да направя? Той знаеше нещо, но нямаше да ми го каже. Стиснах устни, кимнах за довиждане и излязох.

По някаква ирония на съдбата бунтът избухна точно на осемдесетия ми рожден ден, няколко дни след разговора със Суон. На 5 август 2248 година.
Събудих се с мисълта, че вече съм на осемдесет. Измъкнах се от леглото (притеглянето при намаляването на скоростта беше изчезнало напълно и сега бяхме в безтегловност), измих си лицето и се погледнах в огледалото. Странно чувство, да надникнеш в собствените си зеници - в тях се отразява една-едничка мисъл, в това друго лице... то изглежда така, сякаш при подходяща светлина човек би могъл да види себе си.
Сграбчих дръжките на тренажора и се трудих известно време, размишлявайки за рождените дни. За всички рождени дни в тази нова епоха. Един от най-ранните ми спомени беше моят десети рожден ден. Майка ми ме заведе в медицинския пункт, където трябваше да изпия някаква отвратителна на вкус помия, да мина през някакви прегледи и да ми направят инжекции - всичко, което усетих, беше лек хлад върху кожата, но това ме изплаши. "Ще го оцениш по-късно, каза мама с някакво странно изражение. Когато остарееш, няма да боледуваш. Имунната ти система ще си остане силна. Не плачи, Ема, ти ще живееш много, много дълго."
Да, да. По всичко личи, че беше права, мислех си, докато отново се взирах в огледалото, където цветният ми образ сякаш пулсираше на изкуствената светлина. Много дълъг живот наистина - на осемдесет още съм млада. Какъв триумф на геронтологията! Както винаги, зададох си въпроса какво ще правя с всички тези години, които ми остават - с този допълнително отпуснат ми живот. Дали щях да доживея да почувствам под краката си марсианска почва, да вдъхна марсиански въздух?
Обзета от подобни мисли, излязох от стаята с намерението да ида на закуска. Фоайетата покрай коридора на спалното отделение бяха празни - нещо, което рядко се случваше. Влязох в последния хол преди завоя на коридора, за да надникна през малкия му прозорец, разположен над командната кабина.
Те бяха тук! Два сребърни правоъгълника, наподобяващи метални слитъци от разрушени астероиди. Корабите!
Бяха астероидни миньори серийно производство - близнаци на нашия.
Стоях неподвижно и ги гледах, а сърцето ми думкаше като барабан, защото си мислех за срещата. Много бавно те пораснаха колкото тесте карти. Формата им също беше като на тесте, а в предната им част бяха разположени крановете и свределите. Стените на командната кабина изпъкваха слабо в корпуса им като тънички светли полумесеци, ракетните дюзи зееха широко в задната им част, а отстрани и към предницата приличаха на малки мехурчета. Ярките точици на прозорците искряха като флуоресцентните петна по гърба на дънните риби от Земята. Корабите изглеждаха много малки до синьосивия астероид с неправилна форма на фона на черната космическа бездна.
Бавно излязох от нишата, обърнах се и тръгнах по коридора...
Столовата беше заприличала на лудница.
Спрях стъписана. От целия екипаж, наброяващ четиридесет и трима души, не по-малко от двадесет и пет бяха в столовата, крещяха и се смееха, шест-седем души пееха "Ода на радостта", други подреждаха масата за коктейл (Айлин крепеше огромната кафеварка), а в това време Джон, Стивън и Лания се прегръщаха вкупом, като едновременно се смееха и ридаеха със сълзи на очи. На екрана се виждаше изображение на двата кораба - две сребърни точки на фона на синьосивия астероид. Цялата картина наподобяваше плочка за домино, хвърлена в безвъздушното пространство.
Всички те знаеха. Всеки един от онези, които се бяха събрали в стаята. Усетих се, че мигам бързо-бързо, а в мен напираха ярост и объркване. Защо не ми бяха казали нищо? Изтрих очи и се измъкнах през вратата, преди някой вътре да ме е забелязал.
Край мене плавно прелетя, залавяйки се за парапета, Андрю Дъгинс. Едрото му лице беше намръщено.
- Ема! - повика ме той. - Хайде!
И понечи да отмине. Изгледах го така, че той спря.
- Това е бунт! - Кимна с глава към столовата. - Те превземат кораба заедно с онези навън. Трябва да се помъчим да пратим съобщение на Церера, да се защитим!
С тези думи той силно се оттласна по посока на рубката.
Бунт! Всички мистериозни случки, които ми бяха направили впечатление, сега се изясниха и добиха смисъл. Имаше план да се превземе корабът. Дали тази възможност не плашеше Суон дотолкова, че да откаже да я разисква?
Но сега не беше време за подробни анализи. Аз се оттласнах от пода и сграбчих перилата, за да последвам Дъгинс.
Пред рубката бушуваше истинска битка. Видях Ал Нордхоф да удря в лицето един от корабните полицаи. Ейми ван Данке се гърчеше в ръцете на двама мъже, опитвайки се да захапе гърлото на единия. Други се сражаваха на самата врата. Въздухът беше изпълнен от викове и писъците на Ейми. Битката беше толкова тромава и опасна, колкото би могла да бъде само в безтегловност. Един сполучлив удар (горе-долу от сорта на яростния ритник на Ал Нордхоф към главата на полицая) пръсна тълпата, която започна да кръжи из помещението...
- Бунт! - изкрещя Дъгинс и се метна напред, врязвайки се в групата пред вратата.
От тласъка няколко души се търколиха в рубката и помежду им се отвори пролука. Аз се отблъснах от стената и си ударих главата в рамката на вратата, вмъквайки се вътре.
От очите ми изскочиха искри, но бях бясна - от това, че ме бяха измамили, че вече не можех да вярвам на Суон и на целия установен ред, че биеха приятелите ми - и се втурнах напред, заслепена от ярост. Стоварих юмрука си върху носа на един полицай и главата му с трясък се удари в стената. Стаята беше претъпкана, изпълнена с размахващи се ръце и крака. Самият пулт гъмжеше от тела. Дъгинс продължаваше да крещи и да смъква хората от клавиатурите. Някой здраво ме сграбчи откъм гърба. Изритах го с пета в слабините и открих, че е жена. Ударих й един лакът в диафрагмата и полузадушена се изплъзнах изпод ръката й. Дъгинс беше очистил пулта и отчаяно натискаше копчетата. Стоварих едно кроше по ухото на някакъв мъж, който се опитваше да го издърпа оттам. Въздухът беше изпълнен с крясъци и кръгли капчици кръв...
В този миг пристигна подкрепление. Ерик Суон се плъзна през вратата с развяваща се червена коса, стиснал в ръката си пистолет с транквилант. Зад него идваха още хора. Жилата свистяха във въздуха като стрели.
- Бунт! - изкрещях аз. - Ерик! Бунт! Бунт!
Той ме видя. Насочи пистолета към мен и стреля. Погледнах жилото, което стърчеше от ръката ми.
... Следващото, което си спомням, беше как ме водят към асансьора. На моя етаж излязохме. Видях лицето на Суон да плава около мен.
- Бунт - казах аз.
- Вярно е - потвърди Ерик. - Налага се да те арестуваме за няколко часа.
На луничавото му лице цъфна идиотска усмивка.
- Задник такъв! - промърморих аз. Искаше ми се да избягам. Можех да надбягам всеки един от тях. - Мислех, че си ми приятел.
- Аз наистина съм ти приятел, Ема. Само че беше твърде опасно да се обяснява. Давидов ще ти каже всичко, когато се видите.
Давидов. Давидов ли?
- Но той изчезна! - мърморех аз, борейки се със съня и много объркана. - Мъртъв е!
После се озовах в леглото си, грижливо привързана.
- Поспи малко - каза Суон. - Ще се върна след няколко часа.
Отправих му поглед, който би трябвало да го превърне в камък, но той само се засмя, а аз в следващия миг потънах в сън, докато в главата ми още се въртеше мисълта за бунта...

Когато се събудих, Суон беше увиснал над мен.
- Как се чувстваш? - попита ме.
- Зле. - Аз го отблъснах и той се зарея във въздуха над леглото ми. Разтърках очи. - Какво е станало, Суон?
- Бунт, както го нарече ти - усмихна се той.
- Значи е истински?
Той кимна.
- Но защо? Кои сте вие?
- Чувала ли си някога за Марсианския космически съюз?
Замислих се.
- Това трябва да е било преди много време. Една от онези групировки, които бяха против комитета?
- Не против комитета - поправи ме той. - Бяхме просто клуб. Група, която пропагандираше своите възгледи. Искахме комитетът да подкрепи междузвездна изследователска експедиция.
- И какво?
- Комитетът не пожела. Решиха, че сме част от движението против него, и ни обявиха извън закона. Пратиха водачите ни в затвора, а членовете разпръснаха из различните сектори. Те ни направиха свои противници.
- Това не е ли станало много отдавна? - попитах аз, все още объркана. - Какво общо има сегашният бунт?
- Ние се организирахме отново - отвърна той. - Тайно. През всичките тези години съществувахме нелегално. Може да се каже, че сега излизаме на бял свят.
- Но защо? Какво ще спечелите, като превземете няколко миньорски кораба? Да не би да възнамерявате да ги използвате като звездолети? - тази идея ме разсмя.
Той ме изгледа, без да ми отговори, и аз изведнъж разбрах, че съм налучкала отговора.
Седнах предпазливо. Изведнъж почувствах студ и леко замайване.
- Сигурно се шегуваш?
- Ни най-малко. Намерението ни е да се присъединим към "Лермонтов" и "Идалго" и да създадем затворен жизнен цикъл.
- Невъзможно! - Аз дълбоко поех дъх, все още замаяна от тази мисъл.
- Не е невъзможно - търпеливо обясни той. - През последните четиридесет години Космическият съюз доста е работил върху тази идея.
- И един от онези кораби е "Идалго"? - прекъснах го аз. Съобразителността ми все още беше притъпена от наркотика.
- Точно така.
- Значи Давидов е жив?...
- Определено. Познаваш го, нали?
- Да.
Давидов беше капитан на "Идалго", когато преди три години корабът изчезна в астероидната група Ахил. Мислех, че е мъртъв...
- Няма начин да се съглася - казах след известна пауза. - Не можете да ме отвлечете така и да ме помъкнете в някаква безумна междузвездна експедиция...
- Не, не! Ще изпратим обратно "Ръждивият орел" с всички от трите кораба, които не подкрепят Космическия съюз.
Изпуснах дълга въздишка на облекчение. Ала изведнъж ме обзе болка при мисълта в каква каша съм се забъркала и какви фанатици се разпореждат в този миг с живота ми.
- Ерик - извиках аз, - ти знаеше какво ще се случи! Защо не се опита да ме държиш настрана от този полет?
Той отмести поглед и се спусна на пода, после изрече с почервеняло лице:
- Аз направих точно обратното, Ема.
- Какво? Какво си направил?
- Имаме наши хора в отдела за планиране на полетите и... - Той продължаваше да гледа в пода. - Казах им да уредят ти да пътуваш с този рейс.
- Но... Суон! - Не можех да намеря думи. - Защо? Защо ме забърка в това?
- Защото ти си един от най-големите специалисти по животоподдържащи системи на Марс, а и в цялата система. Всички го знаят, ти също. И въпреки че нашите проектанти направиха доста подобрения, които могат да се приложат при междузвезден полет, все още предстои те да бъдат въведени в тези два кораба и да заработят. И това трябва да стане, преди полицията на комитета да ни е открила. Твоята помощ би могла да промени нещата, Ема.
- Ох, Суон...
- Така е! Виж какво, знам, че всичко това стана против волята ти, но аз си мислех, че ако те държим в неведение относно плановете си, никой не би могъл да ти търси отговорност. Когато се върнеш на Марс, можеш да им кажеш, че не си знаела нищо за Космическия съюз и че ние сме те заставили да ни помагаш. Ето затова не ти казах нищо по пътя, не разбираш ли? Пък и знам, че не си сред най-яростните привърженици на комитета, така ли е? Те са просто шайка разбойници. Защо тогава да не помогнеш, щом старите ти приятели те молят за помощ, която само ти би могла да им окажеш, при това без да ти се търси сметка? Дори и когато става дума за някакви нелегални действия?
Той ме погледна и в сините му очи се четеше тъга.
- Искаш от мен невъзможното - казах аз. - Твоят Космически съюз е изгубил връзка с действителността. За бога, трябва да изминете цели светлинни години, а имате системи, пригодени за петгодишно пътуване!
- Те могат да бъдат подобрени - упорстваше Суон. - Давидов ще ти обясни целия план, когато се срещнете. Той иска да говори с тебе колкото е възможно по-скоро.
- Давидов... - изрекох мрачно. - Той е в дъното на цялото това безумие.
- Всички участваме в него, Ема. А той не е луд.
Махнах с ръка и стиснах главата си, която сякаш пулсираше от всички тези неприятни вести.
- Моля те, остави ме замалко сама.
- Разбира се. Знам, че много ти се събра. Само ми кажи, когато решиш да се срещнеш с Давидов. Той е на "Идалго".
- Ще ти кажа - обещах аз и се загледах в стената, докато той излезе от стаята.

Тук ще е най-добре да разкажа за Давидов, защото навремето бяхме влюбени и споменът за него беше белязан с болка и гняв и с чувството за загуба - загуба, която нищо не би могло да компенсира или да заличи, колкото и дълго да живеех.
Тъкмо бях завършила Марсианския университет и работех в падината Елада, в новото селище до западния край, където бяха открити подземни залежи, както и водоносни пластове. Водните запаси бяха добри, но положението беше деликатно, тъй като използването на водата криеше екологични рискове. Назначиха ме заедно с още няколко души да работя по този проблем и аз бързо доказах, че съм най-добрият специалист сред колегите си. Имах поглед върху цялата система, което ми изглеждаше съвсем естествено, но останалите явно бяха впечатлени. Освен това ме биваше в бягането на средна дистанция, така че в крайна сметка бях доста самоуверена млада жена, може би дори малко самонадеяна.
През втората година се запознах с Олег Давидов. Той живееше в Бъроуз, големия правителствен център на север, и работеше за руския минен картел. Запознахме се в един ресторант покрай наш общ познат.
Той беше висок и едър, изобщо хубав мъж. Един от руските негри, както ги наричаха. Предполагам, че предците им са дошли от някоя африканска страна, поддържаща търговски отношения с Русия. Със смяната на поколенията боята беше доста избледняла и кожата му имаше цвета на мляко с кафе. Косата му беше черна и къдрава. Имаше дебели устни и тънък орлов нос, тежка брадичка, толкова гладко обръсната, че изглеждаше грапава, и сини очи, които изпъкваха върху мургавото му лице. С две думи, нелоша смесица от различни раси. Но на Марс, където деветдесет и девет процента от хората са бели като рибешки корем, както самите те се изразяват, всеки друг оттенък на кожата се ценеше високо. Той правеше човека да изглежда толкова... здрав и жизнен. Давидов наистина беше изключително привлекателен, истинска радост за окото. Гледах го през цялото време, докато седяхме на съседни столове в онзи ресторант в Бъроуз, разговаряхме, пиехме и флиртувахме по малко... Гледах го така втренчено, че и сега си спомням палмата в сандъче и бялата стена зад гърба му, макар че не мога да си спомня и дума от онова, което си говорехме. Това беше една от онези вълшебни нощи, когато и двете страни ясно съзнават взаимното си привличане.
Прекарахме нощта заедно, а после и следващите няколко нощи. Посетихме първата колония в района - Консервата, и се възхищавахме на изложените в музея експонати. Катерехме се в подножието на Пеещите скали в Хелеспонтските хълмове, а една нощ прекарахме в спасителна палатка. Без труд го победих в състезанието по бързо ходене, а после спечелих хиляда и петстотин метровата дистанция на една от пистите в Бъроуз. Прекарвахме заедно всеки свободен час и аз се влюбих. Олег беше млад, остроумен, горд с многото си достойнства, с особено екзотичен говор (нали беше руснак!), нежен, чувствен. Прекарвахме много време в леглото. Спомням си как в тъмното не можех да видя нищо освен зъбите му, когато се усмихваше, и очите му, които изглеждаха светлосиви. Обичах да се любя с него... Спомням си късните ни обеди в Бъроуз или на гарата. Безконечните пътувания с влак, заедно и поотделно, през сухата ръждива пустиня между Бъроуз и Елада - седнала до прозореца с поглед, вперен в нагънатия червен хоризонт, щастлива и развълнувана... Да, това беше преживяване, през което човек може да мине само веднъж. Аз си го спомням много добре.
След тези първи седмици много бързо дойдоха споровете. Бяхме самонадеяна и доста неопитна двойка. Дълго време аз дори не разбрах, че различията ни са твърде сериозни, защото не бях в състояние да си представя, че някой е способен дълго да спори с мен. (Да, толкова бях навирила нос!) Но Олег Давидов го правеше. Не си спомням много от онова, за което спорехме - този период, за разлика от началото, е удобно замъглен в паметта ми. Сещам се за един случай - разбира се, бих могла да си спомня и всичко останало: бях пристигнала в Бъроуз с късния влак и вечеряхме в един гръцки ресторант зад гарата. Бях изморена, притеснена за нашите отношения и ми беше втръснало от Елада. С надеждата да го полаская аз направих някакво изказване, в смисъл че е далеч по-интересно да си миньор на астероидите като него.
- Ние не вършим нищо там - отговори ми той. - Единствено правим пари за корпорациите - помагаме на единици от Земята да забогатеят, докато всичко останало се разпада.
- Е, поне се занимавате с търсене.
Той изглеждаше раздразнен - състояние, с което вече започвах да свиквам.
- Нищо подобно, нали точно това ти казвам! С нашите възможности бихме могли да изследваме цялата Слънчева система. Можем да имаме станции на луните на Юпитер, около Сатурн, чак до Плутон. Имаме нужда от станция за слънчеви наблюдения на Плутон.
- Този факт не ми беше известен - изрекох саркастично.
Светлосините му очи ме пронизаха.
- Разбира се, че не ти е известен! Ти си мислиш, че няма нищо по-хубаво от това да продължиш да правиш пари за тях от тези тъпи астероиди - и то в края на двадесет и втория век!
- Е, и? - Аз също успях да се ядосам. - Всички ние ще живеем по хиляда години, тогава накъде си се разбързал? Има време за всичките ти велики проекти. А точно сега тези астероиди са ни нужни.
- От тях имат нужда корпорациите. И комитетът.
- Комитетът просто координира усилията ни за наше добро! - заявих аз.
- Просто изготвя разписанието на влаковете, за да пристигат навреме, така ли? - Той отпи голяма глътка от питието си.
- Да - отговорих, без да разбирам добре какво иска да каже. - Точно така.
Той поклати глава с отвращение.
- Ти си американско момиче до мозъка на костите си. Чудесно! Всичко е окей! Остави политиката на другите.
- А ти си истинска рожба на Русия! - парирах аз, отдръпвайки се от него в тясното сепаре. - Да обвиняваш за проблемите си правителството...
Продължихме все в този дух, без никакъв смисъл и без друга причина, освен гордостта и наранените чувства. Спомням си мрачното му пророчество:
- Те ще си направят тук един щастлив американски Кремъл и на тебе няма да ти пука, докато работата ти е сигурна.
Ала повечето от онова, което си казахме, далеч не беше толкова логично.
А след една дълга, нещастна седмица, един смътен кошмар от горчиви терзания, когато си разрушил неизвестно как една връзка и страстно желаеш времето да се върне назад и неизвестната грешка да бъде избягната, той си замина. Руските рудодобивници имаха нужда от него в Космоса и той просто си тръгна, без да се сбогува, въпреки че през тези последни няколко дни аз час по час звънях в работническото селище, в което живееше. И тогава разбрах, научих го по време на дългите унили разходки из цялата огромна падина, застанала сама сред каменистата равнина - аз също можех да бъда зарязана. Урокът беше твърде горчив.
След няколко години аз самата пътувах към астероидите - работех за "Роял Дъч". Чувах, че Давидов имал някакви проблеми с руското минно управление, но не обръщах особено внимание. Беше въпрос на гордост да не забелязвам нищо, свързано с него. Затова и никога не научих цялата истина за това, което му се беше случило.
После, след много години - всъщност три години преди сегашния бунт, - "Идалго" изчезна някъде, прекъсвайки радиовръзката с прословутите последни думи: "Почакайте една минутка." Не бяха намерени никакви следи от катастрофа и работата беше потулена от комитетските цензори. Така и не се получи обяснение на тази загадка. Прегледах списъка на екипажа, видях името му най-отгоре - Олег Давидов - и отново ме зашемети вълната от болка, още по-силна отпреди. Това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Бяхме се разделили сърдити, той си замина, без да се сбогува, а сега - без значение колко години ми даваха геронтолозите - аз никога нямаше да променя този факт, защото той беше мъртъв. Много тъжно.
...И така, когато Ерик Суон дойде, за да ме заведе на "Идалго" и да видя Давидов отново, чувствата ми бяха съвсем объркани. Сърцето ми биеше лудо и трябваше да положа немалко усилия, за да поддържам кратък незначителен разговор с Ерик. Как ли изглеждаше сега? Какво щях да му кажа? А той на мен? Нямах ни най-малка представа.
За тези шестдесет години той не се беше променил много. Може би беше малко понатежал и още повече приличаше на мечок с черната си коса, с широките рамене, гърди и хълбоци. Леденосините му очи ме оглеждаха без някакви видими признаци, че ме е познал.
Бяхме в командната кабина на "Идалго". С едно кимване Давидов отпрати Ерик, който изчезна в асансьора. В трескавата тишина аз бавно обикалях из кабината, а обувките ми с лепящи се подметки слабо проскърцваха. Пулсът ми беше ускорен. Открих, че все още му се сърдя. Сега усетих, че с вестта за смъртта си ме е измамил лично. А може би бунтът беше виновен...
- Не си се променила особено - каза той.
Гласът му отприщи у мен стотици спомени. Погледнах го, без да отговоря. Най-сетне той изрече със слаба, напрегната усмивка:
- Извини ли ти се Ерик за отвличането?
Поклатих глава.
- Съжалявам, че те притеснихме. Чух, че си се сражавала яростно против превземането на кораба. Ерик сигурно ти е обяснил, че те държахме в неведение за твое добро.
Беше толкова спокоен! Това ме вбеси. Той ме погледна крадешком, за да прецени настроението ми. Премълчах, макар да ми беше невероятно трудно.
- Истината е - продължи той, - че успехът на всички дългогодишни усилия на Марсианския космически съюз зависи от създаването на затворен жизнен цикъл на звездолета. Мисля, че нашите учени са в състояние да го създадат, но Суон винаги е твърдял, че талантът ти в областта на животоподдържащите системи е изключителен, а и нашите специалисти се съгласиха, че ти си най-добрата. Те ми казаха, че имаме нужда от твоята помощ.
Дали не си мислеше, че съм все така самонадеяна и суетна?
- Няма... - аз прочистих гърлото си. - Няма да я получите.
Той ме гледаше, хладен и неприятно изненадан.
- Още ли поддържаш комитета? Даже след като заточиха баща ти на Амур, нали така?
- Да - отвърнах аз. - Само че комитетът няма нищо общо с това.
- Това е равносилно да кажеш, че го подкрепяш. Но стига толкова по този въпрос. Имаме нужда от помощта ти. Защо не искаш да ни помогнеш?
Като не получи отговор, Давидов закрачи напред-назад - скръц, скръц, скръц.
- Знаеш ли - той ме погледна нервно, - това, което се случи между нас, беше много отдавна. Тогава и двамата бяхме деца...
- Не бяхме деца! - прекъснах го аз. - Бяхме свободни зрели хора и зависехме само от себе си. Тогава носехме същата отговорност за постъпките си, както и сега.
- Е, добре! - Той прокара ръка през косите си. - Права си. Да предположим, че не сме били деца. - Явно нещата се развиваха не така леко, както бе очаквал. - Само че оттогава мина много време.
- Както и да е, сегашното положение няма нищо общо с едно време.
Той изглеждаше объркан.
- Защо тогава отказваш да ни помогнеш?
- Защото това, което се опитвате да направите, е невъзможно! - извиках аз. - Цялата тази работа е някаква чудовищна твоя фантазия! Ти пренебрегваш суровите неумолими закони на открития Космос и водиш хората към жалка смърт! Само заради твоите детински представи за приключения, които не си изживял през тези години - и вече не можеш да различиш действителността от фантазията!
Млъкнах, изненадана от самата себе си заради страстта, с която изрекох това. Той ме гледаше с широко отворени очи.
- Идеята не е само моя - изрече колебливо. - Всеки от членовете на Космическия съюз вярва, че е възможно.
- Имало е и къде по-големи заблуди от тази, когато са следвали някой фанатизиран водач.
Очите му гневно проблеснаха. (Според мен този ефект се получава при напрягане на мускулите на челото и слоят влага върху очите променя дебелината си.)
- Не съм фанатик. Ние започнахме като група без лидер. Комитетът ме направи неин водач, като се опита да ни унищожи - искаха да втълпят на хората, че това е дело само на един човек. Също като тебе. Когато възстановихме групата, аз бях единственият, когото всички познаваха. Но има и други водачи...
- Ти започна възстановяването, нали? - По някакъв начин усетих, че е така. - Задвижи своето малко тайно общество и си стиснахте ръцете...
- Обстоятелството, че се налагаше да работим тайно - заяви високо той, после понижи глас, - е несъществено. Политическата реалност, времето и мястото бяха такива. Трябваше да се свърши много работа, която комитетът не желаеше да бъде свършена. Те не ни подкрепиха, но това не прави замисъла ни по-лош! Ние нямаме политически мотиви, дейността ни е акт на сътрудничество между руснаци и американци. Ние искаме човечеството да намери свой постоянен дом извън Слънчевата система и ще се опитаме да заведем хората там, докато още сме в състояние!
Той спря да си поеме дъх и ме изгледа, стиснал челюсти.
- А сега ти - той насочи показалеца си към мен, - без да имаш ни най-малка представа за това, ме наричаш фанатик. Който е повел хората към някакъв измислен свят.
Давидов се загледа навън през широкия прозорец на командната кабина.
- Можех да предвидя, че ще реагираш така.
Лицето ми пламна. Ето ни тук, точно както се бяхме разделили преди шестдесет години. Заявих, обзета от ярост:
- Вие ме отвлякохте, изложихте на опасност бъдещето ми, а сега ме наричаш глупачка само защото не съм съгласна с вашите фантастични проекти. Е, добре, няма да получите помощта ми, Олег Давидов, ти и твоят таен клуб! - Направих крачка към асансьора. - Кажете ми кога ще можем да тръгнем с "Ръждивият орел" към Марс. Дотогава ще бъда в стаята си.
Докато се връщахме на нашия кораб, Ерик не се осмели да ми каже дума. Когато стигнахме "Ръждивият орел", аз го оставих и тръгнах към стаята си, ударих се в бюрото и едва не си разбих главата в тавана. Мразя безтегловността. Отправих се към центрофугата и бягах, като се опитвах да не обръщам внимание на болката в коляното. После се върнах в малката си стаичка, за да се отдам на тъжни размисли и да измислям съкрушителни доводи, с които да разбия Давидов. Защо най-добрите аргументи се появяват, когато спорът вече е приключил? Трябваше да кажа, че... Знам, знам. Тези истински доводи могат да се родят само след сериозен размисъл.
Но защо изобщо трябваше да воювам с него, когато той ме молеше за помощ?

По-късно същия ден Андрю Дъгинс ми каза, че хората, които не са членове на Космическия съюз, се събират в едно от фоайетата. Отидох да видя кои са. Бяхме четиринадесет. Сред тях Етел Юргенсон, Ейми ван Данке, Ал Нордхоф, Сандра Стар, Юрий Копанев и Олга Дзинджик. Останалите познавах по физиономия, но не можех да си спомня имената им. Споделихме впечатленията си за срещата на корабите - всички бяха поставени под арест, повечето бяха освободени само преди няколко часа. След като обменихме тази информация, започнахме обсъждането на плана за бъдещите ни действия и се появиха пререканията.
Казах им всичко, което знаех, като премълчах единствено, че ме бяха молили за помощ.
Разсъжденията и споровете продължиха.
- Трябва да разберем дали на "Лермонтов" има затворници.
- Също и на "Идалго".
Замислих се върху това. Затворници в продължение на три години.
- Трябва да действаме - заяви Дъгинс. - Можем да организираме ново нападение на рубката. Да я превземем и да пратим съобщение на Марс или Церера.
- Бихме могли да предадем тайно съобщение - намеси се Ал. - Да прикрепим предавател към усилвателната антена...
- Те може би точно в този момент ни слушат - каза Юрий и Олга кимна. В руския сектор са свикнали с такава практика, или по-скоро си дават по-ясна сметка за нея.
Във всеки случай за известно време разговорът замря. Спогледахме се. Странна ситуация - пленници на колегите си, на кораб, който доскоро беше и наш. Разговорът се възобнови, по-тихо отпреди, докато разногласията относно бъдещите ни действия не повишиха отново градуса.
- Не ме е грижа, че някой иска да изпързаля комитета - заяви Юрий, - и няма да си рискувам кожата, за да го спра.
- Как мислиш, че трябва да постъпим, Вайл? - попита Андрю, без да удостои Юрий с поглед. Моята безучастност явно го дразнеше.
- Мисля, че трябва да запазим самообладание, да тръгнем към Марс с "Ръждивият орел" - когато ни позволят - и да кажем на властите каквото знаем. Да се опитаме да ги спрем тук би означавало да се изложим на ненужна опасност.
На Андрю и това не му хареса.
- Трябва да се борим! Да седим в бездействие значи да им помогнем и комитетът няма да одобри това. - Той ме изгледа с подозрение. - Ти и Суон сте добри приятели, нали така? Не ти ли е казал какво се готви?
- Не - отговорих аз и почувствах как се изчервявам. Всички гледаха в мен.
- Искаш да ни кажеш, че те е оставил да нагазиш в тази каша, без дори да те предупреди? - учуди се Дъгинс.
- Така е! - озъбих се аз. - Ти ме видя в рубката, Дъгинс. Този бунт ме изненада не по-малко от всеки друг.
Дъгинс обаче не изглеждаше убеден, а и част от останалите ме гледаха скептично. Всички знаеха, че Суон е добър човек и едва ли ще тръгне да заблуждава приятелите си. Настъпи дълга неловка тишина. Дъгинс стана.
- Друг път ще поговоря с някои от вас - заяви той и излезе от фоайето.
Обзета от внезапна ярост, аз също си тръгнах. Когато се обърнах, за да погледна още веднъж обърканите, изпълнени с недоверие хора във фоайето, скупчени в жалка групичка, с плаващите около тях цветни колбички с напитки, си помислих, че са изплашени до смърт.

Прибрах се в стаята си и заварих вътре две жени. Някои си Надежда Малкив и Мария-Ана Котовская - и двете инженери по животоподдържащите системи, а също и членове на руския клон на Космическия съюз. Те ми казаха, че другите два кораба са опразнени, за да може да се работи по тях. Надежда беше на 124 години, специалистка по газообмена. Мария-Ана беше на сто и осем, биоложка по специалност, и се занимаваше с изучаването на водораслите и бактериите в системите за рециклиране на отпадъците. И двете бяха от "Лермонтов", който според техните думи беше престоял в астероидния пояс близо четири месеца, преди Космическият съюз да го превземе, да прекъсне радиовръзката с Марс и да закръжи зад Слънцето в очакване на срещата.
Занемяла от този нов развой на събитията, аз се върнах в коридора и се запътих към малкото фоайе зад ъгъла близо до моята стая. Там срещнах водача на хората от "Лермонтов", които не се бяха присъединили към Космическия съюз, суров мъж на име Иван Валенски. Преди бунта той беше ръководил полицейската служба на кораба. Не го харесвах. Тъп и ревностен руски бюрократ, ограничен човек, свикнал да издава заповеди и да му се подчиняват. Валенски като че ли ме харесваше също толкова, колкото и аз него. Помислих си, че Дъгинс повече би му допаднал. И у двамата страхът от властимащите беше така дълбоко вкоренен, че се опитваха активно да ги подпомагат - може би за да оправдаят досегашното си съществуване, кой знае? А аз, с какво аз бях по-различна от тях?
Върнах се в стаята си. Новите съквартирантки ми бяха оставили горното легло. Долното, което бях свикнала да използвам като удобен рафт, беше заето от Надежда. Мария-Ана щеше да спи в ъгъла, където се събираха стените и таванът. Вещите им бяха разхвърляни по целия под. Поговорихме си малко на английски, а аз направих няколко неумели опита да говоря на руски. Те бяха много приятни жени и след всички предишни срещи през този ден оцених компанията на спокойни, незадаващи въпроси хора.
Вечерта Суон мина покрай стаята ми и ме попита искам ли да вечерям с него. Замислих се за миг и приех.
- Радвам се, че вече не ми се сърдиш - бъбреше той, простодушно както винаги.
И все пак трябваше да си напомням, че през цялото време, откакто го познавах, е заемал високо положение в съвета на Космическия съюз. Колко добре го познавах всъщност?
- Спри по тази тема и да вървим да вечеряме! - срязах го аз. Той покорно ме поведе по тъмните коридори към столовата.
Влизайки, аз се огледах и се опитах да си представя, че това е столовата на звездолет. Хора, облечени с комбинезони в неутрални цветове, се отправяха към пулта с менюто и натискаха копчетата, за да изберат предпочитаното ястие, но повечето от тях не го и поглеждаха. Храната, която се отглеждаше на кораба - салати, плодови сокове, риба и миди, пилета и зайци, козе сирене, прясно и кисело мляко, - се допълваше от продукти, които не можеха да се получат при рециклирането - кафе, чай, хляб, говеждо месо... Много скоро те щяха да се лишат от тези неща. Тогава щяха да се задоволяват с отглежданата на кораба храна, да се хранят в дълбоки чинии и да пият от колби. Гледах как околните свещенодействат над сервировката си. Атмосферата напомняше японска чайна церемония.
- Ще трябва да поддържате ускорението - проговорих аз. - Не можете дълго да останете в безтегловност, това ще ви убие.
Суон се усмихна.
- Имаме четиридесет и два резервоара с цезий.
Погледнах го изненадана.
- Така е. Това е най-голямата кражба в историята, Ема. Или поне би могло да се погледне така.
- Определено.
- Имаме намерение да запазим системата на постоянно ускорение и забавяне и да поддържаме през по-голямата част от времето половината от марсианското притегляне.
Приближихме се до пулта и направихме поръчките си. Таблите с храната се плъзнаха навън през прозорчето.
Седнахме далеч от огледалната стена - не мога да търпя да се храня в непосредствена близост до отражението си. Останалите три стени на столовата бяха яркожълти, оранжеви и жълтозелени. На "Ръждивият орел" беше есен.
- Ще запазим цветовете на всеки от сезоните на борда - заговори Суон, докато се хранехме. - През зимата ще намаляваме дневните часове, ще понижим температурата, а цветовете ще бъдат в сребристо-черно-бяла гама... Най-много обичам зимата. Празниците около зимното слънцестоене и въобще...
- Но това ще бъде само игра.
Той дъвчеше замислено.
- Сигурно.
- Накъде ще тръгнете?
- Още не се знае. Говоря сериозно. Има планетна система около звездата на Барнард. Дотам са девет светлинни години. Вероятно ще я огледаме и в най-лошия случай поне ще се запасим с вода и деутерий.
Известно време се хранехме мълчаливо. На съседната маса трима ровеха в чиниите си и обсъждаха качествата на един вид hydrogenomonas eutropha за стабилизиране на водорода. Усъвършенстваха системата за рециклиране на въздуха. На друга маса някаква млада жена посягаше да хване изплъзналото й се пилешко бутче. Толкова привично и толкова нелепо!
- Колко време? - попитах, без да прекъсвам яденето.
Луничавото лице на Суон придоби замислен вид, докато дъвчеше.
- Ще пътуваме сто, може би двеста години...
- За бога, Ерик!
- Това е само четвърт от предполагаемата продължителност на живота ни. Няма да се наложи цели поколения да живеят и да умират на кораба. Миналото ни ще бъде на Марс, а бъдещето - в някой нов свят, който повече ще прилича на Земята. Говориш така, сякаш животът, който водим на Марс, е възможно най-естественият! Марс е просто голям космически кораб, Ема.
- Нищо подобно! Той е планета! Можеш да излезеш навън и да стъпиш на твърда почва. Да тичаш по нея.
Суон блъсна подноса си настрана и вдигна колбичката с питието.
- Вашият петстотингодишен проект е да направите Марс подобен на Земята. Нашият е да колонизираме планета в друга система. Толкова ли е голяма разликата?
- Около десет-двадесет светлинни години.
Допихме питиетата си в мълчание. Суон занесе подносите на пулта и се върна с балончета с кафе.
- Беше ли Чарли... тоест един от вас ли е?
- Чарли? - Той ме погледна някак особено. - Той работи в тайната полиция на комитета, не знаеше ли? В службата за вътрешна сигурност.
Поклатих глава.
- Затова вече не го виждаш на миньорските кораби.
- А-ха. - "Кого ли пък познавам?", мислех си с болка.
Суон гледаше някъде край мен.
- Спомням си... беше около 2220-та или 21-ва... Чарли се изтърси в една от нашите лаборатории с някаква приятелка от полицията. Това беше в Аргир. Бяхме проникнали във всички руски космически лаборатории, а тази бяхме реквизирали за някакви изпитания - струва ми се, запазването на реакторната маса?... Бях отишъл да помогна със снабдяването. Колегите не можеха да си набавят всичкия цезий, който им трябваше. И тогава се появи Чарли с онази жена. "Здрасти, Ерик, как си? - пита ме. - Прескочих замалко да те видя..." Не мога да ти кажа дали онази жена му беше гадже и дали наистина беше дошъл да ми каже "здрасти", или пък проверяваха лабораторията по своя си полицейска линия. Показах им цялата лаборатория и обясних, че работим изцяло за консорциума на руснаците и "Арко Мобил", което се потвърждаваше от записите, разбира се. Спомням си, че направихме една обиколка, поговорихме си за старите времена, аз обясних за какво се използват някои от помещенията в лабораторията и през цялото време се чудех дали и двамата играем театър, или само аз. Изплаших се, че сигурността ни може би е застрашена и това е първият знак... - Той поклати глава и отривисто се засмя. - Компютърното управление ни отърва и този път. Те едва ли знаеха толкова много, че да си дадат сметка за загубите. Компютърна бюрокрация! Нищо чудно, че на Земята всичко отива по дяволите. Ни най-малко не се съмнявам, че всички онези правителства постоянно биват мамени.
- Може би на Земята има Земен космически съюз, за който никога не сте чували - казах разсеяно, мислейки си за миналото.
Ерик се засмя.
- Не бих се учудил. - Остави чашата си. - Въпреки че следим внимателно дейността на другите нелегални организации на Марс. Всъщност избрахме точно този момент за създаването на звездолет, защото мислим, че полицията на комитета ще има достатъчно работа на Марс, за да ни преследва.
- Защо мислиш така?
- Една групировка, наречена съюз "Уошингтън-Ленин", възнамерява да вдигне бунт към средата на август, когато Марс е най-далече от Земята. Към нея ще се присъединят и други организации. Не знаем какви размери ще вземе метежът, но във всеки случай врявата ще бъде достатъчно голяма, за да създаде работа на полицията.
- Страхотно!
"О, не - помислих си, - не и Марс! Моля те, Господи, не и Марс!"
Суон нервно сплиташе пръсти. Аз отпивах от кафето.
- Значи няма да ни помогнеш? - внезапно запита той.
Поклатих глава и преглътнах.
- Не-е.
Ъгълчетата на устните му се свиха. Той сведе очи към масата.
- Това ще означава ли край на вашия космически опит?
- Не. Сигурен съм, че ще успеят да създадат почти напълно затворен цикъл. Само че... ами при едно толкова дълго пътуване и най-малкият принос към ефективността на системата би означавал много. Наистина много, ясно ти е. И знам, че ако се съгласиш да ни помогнеш, в крайна сметка системата ще бъде подобрена.
- Виж какво, Ерик - казах аз, поемайки си дълбоко дъх. - Не разбирам едно нещо. Вие сте работили години върху този проблем. Ние с тебе сме приятели от години и ти през цялото време си знаел, че съм добър специалист. Защо никога не направи опит да ми кажеш?
Той се изчерви и прехапа долната си устна.
- Е... няма причини...
- Защо, Ерик? Кажи ми защо?
- Е, добре... Отначало заради Чарли, нали ти беше мъж. И въобще...
- Стига, Ерик! Ние бяхме женени само няколко години. С тебе сме приятели много по-дълго. Или всичко е било като в лабораторията с Чарли? Игра и нищо повече?
- Не, не! - решително отсече той. - В никакъв случай! Исках да ти кажа, повярвай ми. - Той вдигна очи от масата и ме погледна. - Просто не можех да бъда сигурен в тебе, Ема. Не можех да бъда сигурен, че няма да ни издадеш на комитета. Ти винаги си се изказвала с одобрение за него и политиката му - всеки път, когато станеше дума...
- Не е вярно!
- Вярно е. Ти се оплакваше, че те товарят с работа и те прехвърлят от едно място на друго, но в крайна сметка винаги заключаваше, че за щастие всички сектори са координирани помежду си и зависят един от друг. И се радваше, че комитетът ти е създал такива добри условия за живот. Това е, което казваше, Ема! - Поклатих глава. Той смръщи лице. - После, когато затвориха баща ти, мислех, че ще се промениш...
- Баща ми наруши закона - промърморих аз, но си мислех за всичко, което бях говорила през тези години.
- Ние също! Виждаш ли? А ако ти бях казал за нас още на Марс и ти ми отговореше, че нарушаваме закона? Не можех да поема този риск. Давидов беше против и аз не можех да рискувам на своя глава, въпреки че ми се искаше, повярвай ми...
- Върви по дяволите заедно с Олег Давидов!
- Откъде можехме да сме сигурни? - попита той, като продължаваше да ме гледа със сините си очи. - Извинявай, но ти ме попита защо. Мислехме, че си изцяло на страната на комитета. Аз единствен бях на друго мнение, но и то беше по-скоро надежда. Не можехме да поемем този риск! Прекалено голям беше залогът, ние бяхме замислили нещо велико...
- Впуснали сте се в някаква идиотска авантюра, която ще погуби шестдесет души без никакъв смисъл - изрекох дрезгаво и се изправих. - Тъп план, който ви захвърля в Космоса и не ви дава шанс да колонизирате никоя планета, дори и да откриете такава...
Втурнах се бясно по коридорите на спалното отделение, проклинайки Суон, Давидов и целия им Космически съюз. Той би трябвало да знае! Как стана така, че не знаеха? Нахълтах в стаята си, която за щастие беше празна. Известно време се лутах, удрях се в стените, плачех и разговарях сърдито сама със себе си. Как така не знаеше! И защо да не ми каже нищо, този идиот?
За миг мярнах отражението си в огледалото над мивката и спрях да се погледна, както се реех във въздуха. Бях дотолкова извадена от равновесие, че трябваше да зажумя с всичка сила, преди да успея да видя образа си в огледалото, а когато го направих, изпитах ужас. Стори ми се, че истинският триизмерен свят е преминал от другата страна на стъклото и аз се взирам в него като през прозорец. Жената, която плаваше във въздуха насред стаята, гледаше навън. Тя имаше вид на обезумяла...
И в това особено състояние, взирайки се в непознатата отвън, аз разбрах, че съм като всички останали. Че за мен съдеха по думите и делата ми, а моята вътрешна вселена беше недостъпна за погледите на другите.
Те не знаеха.
Не знаеха, защото никога не им бях казвала. Не им бях казала, че мразя Комитета за развитие на Марс - да, признавам, наистина го мразех! Мразех тези нищожни тирани повече от всичко на света. Мразех ги заради начина, по който постъпиха с моя глупав баща. Мразех лъжите им, че правят всичко възможно да създадат по-добър живот на една чужда планета... И така нататък, и така нататък. Всички знаеха, че това е лъжа. Това, което им трябваше, беше властта. Но ние бяхме свикнали да си затваряме устата, защото онзи, който приказваше твърде много, можеше бързо да бъде изселен в Тексас. Или на Амур. Членовете на Космическия съюз бяха намерили свое решение, впускайки се в едно безумно начинание - тайно да избягат към звездите, но те поне се съпротивяваха. Действаха тайно, с подривни методи, не се доверяваха на никого и се съпротивяваха! А аз? Дори нямах куража да кажа на приятелите си какво чувствах! Мислех си, че това малодушие е норма, и се успокоявах. Въобразявах си, че съпротивата не може да изглежда другояче, освен като при моя баща - необмислени пиянски приказки, безцелни и опасни. Мисълта за съпротива ме плашеше и, което беше най-лошото, вярвах, че всички са като мен.
Гледах през стъклото непознатата в другата стая. Там беше Ема Вайл. Човек не можеше да прочете мислите й. Изглеждаше безцветна и мрачна, мършава, твърдолинейна и сериозна. За какво мислеше? Никой не би могъл да каже. Изглеждаше доста самодоволна. Хората, които изглеждат доволни от себе си, обикновено са такива. Но никога не можеш да бъдеш сигурен. Човек можеше да я гледа в очите колкото си иска, с часове - и нищо, само две празни, безмълвни черни езерца...



Лира Принт
Ким Стенли Робинсън
Айсхендж
Предишна глава Начало Следваща глава