13
СЛУЧАЙНИ ДВИЖЕНИЯ НА БОГОВЕТЕ

Три месеца бяха минали, откакто Ръсел се раздели със спестяванията си за цял живот и по този начин бе лишил горкичката си майка от ескалатор за бунгалото. Три месеца, свидетели на бурна дейност в Хангар 18. На Ръсел, който всъщност никога не бе виждал как се снима филм, страшно би му харесало да си седи тихичко и да гледа как се прави това. Но не стана така.
Времето, когато тихичко си бе стоял настрана, за Ръсел бе отминало безвъзвратно. Той трябваше да намери още пари. Много повече пари.
И той беше правил тъкмо това. Защото, както вече бе казано (до степен на такава досада, че човек да заскърца със зъби), Ръсел си беше работяга и когато му даваха работа за вършене, той я вършеше. И то даваше най-доброто, на което е способен. И затова, щом беше продуцент, щеше да продуцира.
Въоръжен с голяма чанта, пълна с видеокасети (онези записи, дето ги бяха правили с Боби Бой), той тръгна "към града", което иде да рече "към Ийст енд", което иде да рече Лондон. Там си уреди срещи, показа видеокасетите и изяде сума ти обяди. И тъй като си беше от ония, известни като "наивници зад граница", бе подписал известен брой набързо нахвърляни договори и биде "прецакан", сиреч "преметнат", сиреч измамен.
Още на един ранен етап на Ръсел му се изясни, че спонсорите (или "ангелите", както предпочитаха да ги наричат) бяха далеч по-заинтересовани от придобиване на дял от техниката "Киберзвезди", отколкото от филма на господин Фъджпакър. А това Ръсел не трябваше да продава.
Но той въпреки това го продаде. Много пъти. С мисълта, че ако филмът направи страхотен бум - а беше сигурен, че ще направи, той ще може да върне на всички заемите, че и малко парици в брой отгоре, и всички ще са доволни.
Леле-мале.
И така, той беше събрал значителна сума. Повече от достатъчна, за да финансира цялата бурна дейност в Хангар 18, която страшно би му харесало да наблюдава, ала не можеше.
Беше зает с продуциране от сутрин до среднощ. Господин Фъджпакър снимаше филма денем, докато Ръсел бе навън по работа, после заключваше всички пробни видеозаписи и техника и какво ли не още в големия си сейф, преди Ръсел да се върне и да прекара вечерта в опити да оправи сметките. Просто не беше честно.
И така сега, в края на един особено уморителен ден, Ръсел седеше сам-самичък в подходящо мрачния офис на Боби Бой, скрил глава в шепи и в състояние на стрес.
Състояние на стрес и още и на тревога.
Ръсел се тревожеше за всичко. Тревожеше се (не без основателна причина!) за всички сделки, които беше сключил, но това беше най-малката му тревога.
Ръсел се тревожеше много заради флюгелрада. Първо на първо, къде се намираше той сега? Боби Бой го бе преместил от Хангар 18, преди някой друг да го е зърнал. Но не искаше да каже на Ръсел къде го е преместил. Каза само, че бил на много сигурно място и че Ръсел трябвало да помни, че се е заклел да го пази в тайна.
- Няма значение - беше му казал Боби Бой. - Той вече не важи.
Но той имаше значение и важеше и още как. Това нещо бе докарало Адолф Хитлер в днешно време. А къде ли беше сега Адолф? Спотайваше се някъде съвсем подръка? Кроеше и замисляше? Извършваше неописуеми дела? Дори мисълта за това не се понасяше, а Ръсел през цялото време мислеше за това.
Ами бъдещето? Онова нацистко бъдеще, което Боби Бой твърдеше, че е видял? Ами красивата Джули? Тя някакси се беше завърнала от бъдещето, за да даде на Ръсел програматора, да го целуне и да му каже, че го обича. Това пък как беше станало? Беше изчезнала, преследвана от две злобни дрънчащи твари. Твари, погнали я от бъдещето. А нито тя, нито дрънчащите твари не пътуваха с флюгелради. Това пък какво ли означаваше?
Дали пътуването във времето си беше нещо съвсем обичайно за бъдещето? Дали хората от бъдещето не идваха да бърникат в миналото?
Ръсел вдигна глава от шепите си и унило я разтърси. Ами филмът? Щом го правеха с техника, открадната от бъдещето, и той направеше страхотен бум, копия от него щяха да съществуват в бъдещето. Ето защо някой от бъдещето би успял да проследи къде и кога е сниман оригиналният филм и да прати две зли дрънкала да приберат техниката, с което снимките да се прекратят. Но, разбира се, ако дрънкалата успееха и филмът останеше незаснет, копия от него нямаше да съществуват в бъдещето, така че никой нямаше да успее да проследи къде и кога е заснет и да прати назад дрънкалата. Ами ако...?
- Ааааааааааа! - Ръсел бръкна в чекмеджето на писалището и извади една бутилка "Глен Боулскин". Беше почнал да пие редовно и това наистина никак не беше добре за него. Но всичко му идеше твърде множко и нещо по-лошо: Ръсел беше единственият, когото го мъчеха тревоги по повод на всичкото това.
Старият Ърнест не се тревожеше. Намираше се зад камерата и съживяваше златното си време. И Боби Бой не се тревожеше, прехвърлил бе цялата отговорност на Ръсел и сега се сбъдваше мечтата му да стане кинозвезда. И Франк не се тревожеше. И Джули не се тревожеше. А Морган вероятно изобщо не знаеше как се прави това. Само Ръсел се тревожеше. А това не беше честно.
Просто не беше честно.
Ръсел опита скоча и изгледа кръвнишки бумагите на бюрото си. Цели камари, попаднали там най-вече по вина на Франк. Той просто бе влюбен в бумащината и сега, когато отново бе реквизитор, можеше да разгърне любовта си със страшна сила, така да се каже. В момента работеше както за "Фъджпакърс филмс", така и за "Фъджпакърс емпориум". Което му даваше прекрасната възможност да си изпраща бумаги сам. Всеки път, когато нещо, наето от "Емпориум", се повреждаше на снимачната площадка, "Емпориум" глобяваше филмовата компания. После филмовата компания вземаше назаем от собствените си пари, закупуваше замяна, даваше я на лизинг на "Емпориум" и той на свой ред я даваше отново под наем на филмовата компания. По-голямо щастие досега не бе сполитало Франк.
Ръсел бутна настрани бумагите му и вторачи кръвнишки поглед в тези на господин Фъджпакър. Древният режисьор бе казал същия този ден на Ръсел, че снимките били приключили почти съвсем и че скоро щели да влязат в "постпродукция", а постпродукцията щяла да има нужда дори от още повече пари. Не можело ли Ръсел да си поприказва с "Емпориум", защото според господин Фъджпакър те вземали твърде солени глоби на филмовата компания за повреди на снимачната площадка?
Дивотия. И всичко това в името на някакъв филм, от който Ръсел не бе гледал и една-едничка минутка. А той беше негов продуцент.
- Просто не е честно. - Ръсел направи най-киселата възможна физиономия. - Убеден съм, че всички са работили много упорито, но аз съм онзи, който поема всичките тревоги и цялата отговорност. Все можеха да ми покажат нещичко.
Той пухтя, пръхтя, гледа ядно през прозорчето в преградата на студиото отвъд. Сега беше гол, но имаше няколко маси, столът на режисьора и видеомонитор на стойка.
Ядният поглед на Ръсел се премести обратно към офиса и по-точно върху участъка, където напоследък си прекарваше доста време всяка вечер. Участъкът, заеман от сейфа на господин Фъджпакър. Могъщият "НЕПОБЕДИМ" на господин Фъджпакър, донесен от "Емпориум" и спуснат през покрива с кран (което струваше много скъпо, както си спомняше Ръсел). Няколко тона ценна стомана, съдържащи...
Ръсел изгледа ядно сейфа. Само господин Фъджпакър знаеше комбинацията. Само той и никой друг.
Е...
Това не беше чак дотам вярно. Ръсел подъвка замислено устни, докато си наливаше второ уиски. Имаше и още един човек, който знаеше комбинацията. И това беше той, Ръсел.
Беше я открил по чиста случайност преди много месеци. Беше по обяд, наоколо нямаше никого и на Ръсел му хрумна, че моментът е подходящ да почисти малко. Да се пробва да пообърше сейфа на господин Фъджпакър - това щеше да хареса на старика. Но никак не му беше харесало. Беше се върнал съвсем неочаквано, завари Ръсел да се тюхка над една от големите месингови топки и направо се бе разбълникал. На Ръсел пък му се стори, че ще хвърли топа. Озадачен от прекалено силната реакция на господин Ф., той се върна по-късно с една лупа да огледа голямата месингова топка. И да, там бяха - мъничка редичка надраскани цифри. И за да схване човек какво представляваха те, не беше необходимо да има мозък на Айнщайн.
Разбира се, на Ръсел и през ум не би му минало да отваря сейфа. Това щеше да е ужасна постъпка. Цели векове се чувстваше виновен заради цялата тази работа.
Но сега вече не се чувстваше чак толкова виновен.
Нямаше да боли, ако хвърли едно око на един-два пробни видеозаписа, нали? Просто да ги пусне на монитора и после да ги върне обратно. Че с какво ли би могло да навреди това?
Челото на Ръсел се превърна в едно набърчено чело. Да отвори сейфа само по себе си вече беше престъпление. Влизане с взлом без взлома. Даже и без влизането. Можеше да е нахлуване в чужда собственост, а съвсем определено си беше нарушаване на доверието. Но пък иначе беше негово право да види филма. Той отговаряше за филма. Ами ако? Ами ако беше голям... ами ако? Едно "ами ако", което също тревожеше Ръсел, страшно много при това. Ами ако филмът представляваше купчина стар боклук? Целият - ултранасилие и хардпорно? Филм, на който цензорите никога не биха дали сертификат?
Спокойно можеше и да е така. Фъджпакър страшно си падаше по кървища, а нали и Боби Бой имаше пръст в сценария, пък и играеше главната роля - щяха да разголят Мерилин Монро, просто нямаше начин.
Ами Джули?
- Ще го убия - рече Ръсел. - Ако е убедил Джули да... ще го убия. Убих го.
Той изгледа още веднъж ядно могъщия "НЕПОБЕДИМ". После бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади лупата. Погледна я и направи виновна физиономия. Не можеше да се преструва, че не е замислил това.
- Ох, майната му - възкликна Ръсел. - Никого няма да го заболи. Правя точно каквото трябва. Знам, че е така - и след като го каза, стана от бюрото, приближи се до сейфа, огледа цифрите на месинговата топка, поигра си с ключалката с комбинацията и отвори яката метална врата.
Да, всичко си беше там. Безценната система "Киберзвезди". Наетата камера. Кутии с проявена лента. Купчини видеокасети в спретнати бели номерирани кутии. През цялото време Ръсел току поглеждаше през рамо. Но наоколо нямаше никого, той беше сам-самичък в Хангар 18. Беше се заключил.
- А така - Ръсел измъкна един куп видеокасети.
Настани се в студиото за частна прожекция. Включи монитора, пъхна първата видеокасета, наля си поредното уиски, взе в ръка дистанционното и паркира дупето си върху личния стол на господин Фъджпакър.
- А така - повтори още веднъж Ръсел. - Завъртете старите камери. Нека да е филм.
И както си седеше, натисна "Вкл.".
Екранът на монитора изпращя от статичното електричество и после на него се появи клапа. На нея бяха надраскани думите "НОСТРАДАМУС МИ ИЗЯДЕ ХАМСТЕРА. Първо действие. Първа сцена. Първи дубъл."
Ръсел изхъмка.
- Това не го бива много-много за заглавие.
- Знаеш ли, това не го бива много-много за заглавие - изрече гласът на Боби Бой.
- Просто тракни с проклетата дъска - изрече гласът на господин Фъджпакър. "Трак" - рече дъската.
Първо действие, първа сцена представляваше интериор на кръчма. Един джентълмен с бяла риза и контешка папионка стоеше зад бара. Обстановката бе цветна, но той беше черно-бял.
- О - възкликна Ръсел, - това е Дейвид Нивън. Аз харесвам Дейвид Нивън, но защо е черно-бял?
Гласът на господин Фъджпакър повтори въпроса като ехо. Макар и той да го оформи по начин, включващ употребата на думите "проклето" и "копеле".
Екранът потъмня и се чуха гласове, които говореха на висок тон. После дъската се завърна с думите "втори дубъл", изисани върху нея. Сега зад бара стоеше Чарлтън Хестън в пълен цвят. И в тога.
Тони Къртис замени Чарлтън Хестън. Беше облечен в спретнат вечерен костюм. Той се усмихна срещу камерата, вдигна десница по много любопитен начин и после премина през барплота като призрак.
- Стоп! - кресна господин Фъджпакър. - Какво правите бе, мамицата ви?
- Много е сложно - в гласа на Боби Бой се долавяше известна нервност. - Той е холограма. Не може да вдигне плота. Ще трябва да турим някакви върви или знам ли какво.
Ръсел отново разтърси глава и превъртя напред. На "Дубъл осемнайсет" Боби Бой бе успял да изведе Тони иззад барплота и да го закара почти насред кръчмата. Тони носеше в ръце фея - украса за коледното дърво. Или по-скоро не я носеше в ръце. Феята висеше на една корда и рядко се оказваше на едно и също място с протегнатата ръка на Тони.
- Леле-мале - възкликна Ръсел. - Не е много убедително, нали? Но честно казано, виждам колко е трудно. Без съмнение са работили здравата.
Ръсел отново превъртя напред. След многобройни неуспешни опити господин Къртис най-после успя да окичи с феята върха на коледната елха. А после касетата свърши.
- Това на лента ще трае около десет секунди - рече Ръсел, който бе прихванал всевъзможни видове кинаджийски жаргон. - Не е кой знае колко за цял ден снимки. Може би трябва направо да отида на касета номер пет.
Отиде направо на касета номер пет и сега в кръчмата се вихреше купон. И беше гъчкано с киберзвезди.
И Хъмфри Богарт беше там, и Лорен Бъкол, и Орсън Уелс, и Рамон Наваро, че дори и Рондо Хатън, един от най-големите любимци на Ръсел. Но не правеха кой знае какво. Всъщност нищичко не правеха. Просто си седяха там като статуи с кандилкащи се чаши, които ту им се пъхаха в ръцете, ту се измъкваха.
- А - рече Ръсел, - схванах проблема. Машината прожектира образите им, но има само един програматор и може да се работи само с една звезда наведнъж. Жалко.
Боби Бой за пръв път се появи на екран. Облечен в обичайния си черен цвят, той вървеше внимателно и непохватно между холограмите.
- Халба "Лардж", моля, Невил - каза той на Тони Къртис и додаде: - Трябва да го раздвижиш, Ърни. Размърдай джойстика.
- Не бива да ми говориш, докато играеш, тъпак неден. Стоп!
Ръсел продължи с главотръскането.
- Леле-мале, леле-мале - въздъхна той. А после: - Я чакай! - и превъртя лентата напред.
- Аз съм "Джони Джи бенд", сър - произнесе Елвис Пресли.
- К'во?! - възкликна Ръсел, щом свърши касета номер пет.
Той се втурна обратно към сейфа и се върна с наръч видеокасети. Номер пет излезе от видеото и вътре влезе номер десет.
- Това е библейският кивот - рече Норман Уиздъм. - Изкопах го миналата седмица на мойта нива.
- К'во?! - Ръсел застопори кадъра. Усмивката на Норман, днес превърнала се в легенда, грейна на екрана. Но на Ръсел никак не му просветна.
- Това е същата онази история, която ми разказа Морган - измънка той. - За Пули и Омали и за "Летящият лебед". Историята, с която се почна всичко това. Но те не могат да снимат това. Без съмнение го пише в някаква книга. Правата не са у нас, ще ни съдят. Леле-мале, леле-мале!
Ръсел извади касета номер десет и бутна във видеото касета номер петнайсет. Този път улучи външни снимки. Малко дворче.
- Външни снимки - отбеляза Ръсел. - Пък аз си мислех, че ще снимат всичко тук, в хангара.
Някой се промъкваше през малкото дворче. Беше Боби Бой и, налага се да го кажем, не можеше да играе. Движеше се като нещо от немите комедии на Хал Роуч - колената му щръкнали, раменете му прегърбени. Обърна се с лице към камерата и притисна пръст до устните си.
- Стоп - каза Ръсел, но не и господин Фъджпакър.
Боби Бой се промъкна през дворчето до дъсчена барака, чийто прозорец беше отворен, и приклекна под него. Ръсел огледа внимателно - тая барака и този прозорец му изглеждаха доста познати.
Камерата тръгна напред, мина покрай приклекналия некадърник и се приближи до отворения прозорец. От него се носеше пенявене. Пенявене на немски.
- О, не! - ахна Ръсел. Но всъщност беше "о, да!". Камерата влезе през прозореца също като в оня наистина хитър епизод от "Гражданинът Кейн" и там, седнал зад една маса с двама типове от SS, изпружили се отпреде му, беше...
- Алек Гинес, неговата кожа - прошепна Ръсел. - И играе...
- Хер фюрер - обади се Антон Дифринг*, един от есесовците.
- Мътните да го вземат! - Ръсел трясна по копчето за превъртане напред и прати Боби Бой да търчи през "Ръцете на зидаря" и нагоре по шосето за Ийлинг. - Какво става тук?! Той играе мен. Че защо ще играе мен?! Морган! Морган трябва да им е разказал онова, което аз му разказах. Но защо ще го слага във филм? В това няма никакъв смисъл.
Ръсел извади касетата и внимателно я сложи настрани. Щеше да им каже няколко строги думи по този повод. Никой не му беше искал разрешение. Това си беше нахлуване в личното пространство или нещо от сорта. Можеше да ги съди. Да осъди продуцента на филма.
- Хммм... - изхъмка Ръсел. Не му се виждаше много уместно.
- Добре тогава. - Разрови се из останалите касети. Две бяха в черни кутии. 23А и 23Б. Ръсел пъхна 23А във видеото.
Този път снимките бяха черно-бели. Уличен пейзаж от петдесетте. Изглеждаше много автентично.
- Стар материал? - запита се Ръсел. - О, не, ей го пак!
Този път Боби Бой беше облечен като полицай. Преиграваше здраво - беше подгънал твърде много колене и бе затъкнал палци в горните си джобове.
- Е, поне този път не играе мен. Но за какво е всичкото това? - Ръсел превъртя напред, като тук-там спираше, за да види какво става по-нататък. Играеха Сид Джеймс, а също Чарлз Хотри и Кенет Уилямс. Но не беше римейк на "Давай, полицай" - всичко друго беше, но не и това.
Ръсел изгледа финалната сцена. Развиваше се в полицейски участък. Неколцина войници бяха притиснали някакъв мъж към една маса. Съставът на "Героите от лодката" с великия Дейвид Лодж сред тях.
Но какво правеха?! Дърпаха мъжа. И го разкъсваха на парчета.
Ръсел трясна копчето за изключване и набута кокалчето на юмрука си в уста.
- Филм с кървища - изрече той сподавено. - Направили са филм с кървища. Ох, мили Боже, не!
Изтръгна от видеото касета 23А, задържа я в ръка за момент и после я хвърли с ужас и отвращение. Това беше лошо. Много лошо. Какво още бяха направили? Ръсел се стегна с още малко скоч и се заразхожда напред-назад. Имаше камари касети. Трябваше да ги прегледа всичките. Не искаше, но знаеше, че трябва.
Пъхна вътре случайно избрана касета. Настани се нервно обратно на стола на господин Фъджпакър.
Пак цветове и пак снимки на открито, този път заснети в един от ония супер-дупер търговски центрове. Много ярко и ултрамодерно. Ръсел не разпозна нито мястото, нито екстрите - хубави русокоси младежи, облечени с черни униформи, и великолепни жени със златисти рокли на люспи. Те се разхождаха насам-натам, зяпаха витрините и си приказваха. Не бяха киберзвезди. Но в тях имаше нещо странно. Начинът, по който се движеха - много вдървено, с изпънати гърбове, сякаш под дрехите носеха брони. Странна работа.
Ръсел вдигна рамене и продължи да гледа.
От една врата се показа Боби Бой. И Джули беше с него. И то облечена с онази рокля, златната. Онази, с която бе облечена, когато се яви на Ръсел в "Маймуната на Тот".
Ръсел се надигна и се загледа внимателно.
- Ще те убият - каза Джули. - Ако останеш тук, в бъдещето, ще умреш!
- Не мога да тръгна още - отвърна Боби Бой. - Не и когато Той е тук. Не и когато има шанс да Го унищожа.
- Няма да се върна сама. Няма!
- Трябва. Вземи програматора. Върни се на срещата, за която ти казах, в онова време. Аз ще бъда в кръчмата с Морган. Дай ми програматора там. Останалото остави на мен.
- Но тогавашният ти няма да знае какво ще стане. Тогавашният ти няма да знае как да го спре.
- Не съм идиот - заяви Боби Бой. - Ще го схвана. Ще ги накарам да направят каквото трябва и да попречат на всичко това да се случи някога. Довери ми се. Мога да се справя.
- По дяволите! - изруга Ръсел.
- Обичам те - каза Джули, прегърна онази хилка и го целуна страстно.
- Кажи го на тогавашния мен. А сега побързай, давай, нямаме време. Време няма.
Джули го целуна отново, после докосна нещо на колана си и изчезна. Из търговския център отекна ужасно дрънчене, Боби Бой се обърна, втренчи се нататък и после побягна. И тогава картината на екрана се сцепи настрани, а видеото захапа лентата.
- Ох, мамка му! Ох, мамка му! - викна Ръсел и скочи от стола. - Не прави така, трябва да видя какво ще стане по-нататък!
Помъчи се да извади касетата от монитора. Лентата беше зверски надъвкана. Опита се да я пренавие, но тя се скъса.
- О, не, ох, леле! - Ръсел грабна друга касета и я набута във видеото. - Проработи! - примоли се той. - Просто работи!
Екранът светна и на него се появи нов интериор. На "Фъджпакърс емпориум". Ръсел си спомни бумагите на Франк за тази сцена, наема за половината декор плюс наема за снимки. Възлизаха на много стотици страници. Но всъщност сега това нямаше значение. Това всъщност също не беше важно, тъй като Ръсел бе натикал бумагите в кошчето за смет.
Окото на камерата обхвана алеите и железните пътеки, като се движеше бавно и се спираше тук на набодена с пирони конгоанска божествена фигура, там на мумифицирана русалка. И по-нататък.
Две фигури се приближаваха. Едната беше неизбежният Боби Бой. Другата Питър Кушинг. Питър беше с очила с рогови рамки и дебели стъкла. Очевидно играеше ролята на господин Фъджпакър.
- Не Го поглеждай директно - каза Питър Кушинг - и никога не Го поглеждай в очите. Просто си дръж главата наведена и коленичи, като ти кажа.
- Колко дълго? - попита Боби Бой. - Ти откога си с Него?
- От много години. Аз съм Негов страж. Всичко това, всичко в емпориума е Негово. Нали разбираш - време, уловено в препаратите, в религиозните реликви и в онова, което е затворено в бурканите. Той така го обича. И така трябва да бъде.
- Това пък сега какво е? - запита се Ръсел.
- Ще ме познае ли Той? - попита Боби Бой. - Ще знае ли Той защо съм тук? Какво искам?
- Той знае всичко. Знае, че искаш още време. Още време, за да поправиш допуснатата от тебе грешка. Грешката, променила бъдещето.
Ръсел закри лице с длани.
- Какво съм направил? Или какво не съм? Това е лошо. Наистина лошо. А и кой е този Той?
Фигурите на екрана се приближиха до малка готическа врата в края на прохода.
- Там няма врата! - възкликна Ръсел. - Как го правят това?
Боби Бой натисна дръжката и двамата мъже минаха през тесния отвор.
Камерата ги проследи надолу по стълбището към котелно помещение.
- И котелно няма - рече Ръсел. - Или поне според мен няма такова.
- Оттук - Питър поведе Боби Бой между купчини древен багаж, стари куфари, чанти "Гладстон" към преграден със завеса ъгъл.
- Дръпни завесата - каза му Питър - и извърнй поглед.
Боби Бой дръпна завесата настрани.
Ръсел гледаше.
Нещо шаваше в полумрака - неясен силует.
Ръсел присви очи.
Нещо се надигна и светлината го освети.
Ръсел зяпна от ужас.
Ужасната твар седеше на подобен на трон стол, ухиленото й насекомоподобно лице беше крещящо червено. Лице, което се движеше и плуваше в много форми. Черната му ухилена паст беше изкривена нагоре под формата на V. Бездънните очи примигаха и се отвориха.
- Аааааааа! - изпищя Ръсел и падна назад от стола.
Лицето се блещеше от екрана. Мънички голи човешки силуети се гърчеха по кожата му и ту идваха на фокус, ту се разфокусираха.
Ръсел се изправи и се втренчи в него.
- Свети Боже! - прошепна той.
Очите се пулеха от екрана.
- Аз съм твоят Бог - извика единственият глас, който беше много гласове. - Коленичи пред своя Бог и аз ще ти дам още време.
- Не - викна Ръсел. - Не, не, не! - Грабна дистанционното и натисна копчето за спиране. Касетата изскочи изпод екрана. Но лицето продължаваше да се блещи.
- Не! - викна пак Ръсел и натисна копчето за изключване.
- Да - викна ужасният глас, а ухиленото лице продължаваше да се блещи.
- О, Боже мой! - Ръсел грабна кабела, стисна го с пръсти и изтръгна щепсела от контакта.
- Ти се отклони - прогърмя гласът, а очите, които се пулеха от екрана, се втренчиха в тези на Ръсел. - Ти се отклони от сценария. Трябва да те пренапишат.
- Върви по дяволите! - Ръсел сграби с две ръце монитора, вдигна го високо над главата си и го метна на пода.
Искри и пращене.
Тишина.
Гласът на Боби Бой наруши тази тишина.
- Не трябваше да правиш това, Ръсел.
Ръсел се извърна рязко и зяпна, като съзря мършавия дългуч. Стоеше до плъзгащата се врата на хангара. И господин Фъджпакър беше с него.
- Много скъпо видео беше - рече старикът. - Ще трябва да го отрежем от надниците ти.
- Какви надници? Искам да кажа, Боже мой, какви сте ги свършили вие двамата? Каква беше тази твар? Що за филм е това? Защо в него се разказва за мен? Защо...?
Боби Бой сви високите си тесни рамене.
- Толкова много въпроси. А ти всъщност не бива да ги задаваш. Ти си звездата във всичко това. Ти го започна. Но трябва да следваш своя сценарий. Ти се отклони от сюжета. По сценарий не ти се полагаше да правиш така.
- Можем да го впишем - обади се господин Фъджпакър, чешейки плешивата си глава. Навсякъде се разхвърчаха малки люспички кожа. - Може да се получи интересен развой.
- Не - мършавият поклати глава. - Според мен просто трябва да махнем Ръсел. Още сега.
- Какво?! - възкликна Ръсел. - Ама вие за какво говорите?!
Боби Бой тръгна напред.
- И без това не схващаш нищо - ухили се той мазно. - Но и без това ти така и така не биваше да схващаш.
Ръсел извърши доброто старо тръсване на глава. И се протегна за бутилката.
- И пиенето ми пиеш! - господин Фъджпакър вдигна сбръчкани ръце. - Това определено го няма в сценария. Такова нещо аз никога не бих сложил в сценария.
- Какъв сценарий? - попита Ръсел. - Сценарият на тази отврат? Не ща да ви фигурирам в сценария.
- Но ти вече фигурираш в него. Изгледа касетите. Видял си какво правиш и какво ще правиш по-нататък.
- Вие сте луди - заяви Ръсел. - Всичко това е пълна лудост.
- Седни - заповяда Боби Бой.
- Да ти го начукам!
- Това съвсем не подхожда на героя - обади се господин Фъджпакър.
- Седни, Ръсел - подкани го Боби Бой.
Ръсел седна. И веднага скочи пак.
- Седни и аз ще ти обясня всичко, което искаш да узнаеш.
Ръсел седна обратно.
Боби Бой взе от ръката му шишето със скоча. После се метна на една маса и взе да клати дългите си мършави крака.**
- Удобно ли ти е? - попита той Ръсел.
- Не.
- Е, карай. - Боби Бой вдигна бутилката към лукавите си устенца и отпи яка глътка.
- Ай - изхриптя господин Фъджпакър. - Пиенето ми!
- Млъкни бе, дъртак.
- Ама няма що!
- Кажи ми, Ръсел - Боби Бой обърса тъничката си брадичка, - какво си спомняш?
- За какво?
- Например за детството си.
- Я си гледай работата!
- Хайде де! В кое училище си ходил?
- Ъ?!
- Хайде де, кажи ми. Ако ми кажеш, ще ти дам да си гаврътнеш от уискито.
- Мога да ти взема бутилката, когато си поискам.
Боби Бой извади от джоба на сакото си пистолет.
- Ха на бас, че не можеш - рече той.
- Я стига! - Ръсел вдигна ръце.
- Кажи ми в кое училище си ходил.
- Аз... - Ръсел се замисли. - Аз...
- Нещо ти се изплъзва от ума?
- Аз...
- Кажи ми тогава какъв е най-ранният ти спомен.
Ръсел сви юмруци.
- Внимавай.
- Много добре. Първото нещо, което си спомням - добре. Това е... това е... - Ръсел сгърчи лице. - Това е...
- Хайде де, изплюй камъчето.
Ръсел изплю камъчето.
- Това е Морган - каза той. - Морган, който ми разказва за "Летящият лебед".
- И нищо преди това?
Ръсел се почеса по окосмената глава. Преди това ли? Трябваше да има и нещо преди това. Но какво ли беше?
- Нищо, а? - попита Боби Бой. - Загубил си си паметта ли?
- Аз съм пиян - заяви Ръсел. - Не ми е много добре.
- Преди това няма нищо, Ръсел. Преди това ти не съществуваше. Ти беше призован да се появиш, Ръсел. За да изпълниш една определена роля, да я изиграеш в сценария. И ти я играеше добре, преди да почнеш да се отклоняваш. Да отвориш сейфа?! Честен човек като тебе - никак не се връзва с героя.
- Не съм герой от сценарий, да му се не види! - възкликна Ръсел. - За какво ми намеквате? Че аз съм просто измислен герой от някаква си книга?
- Герой от книга ли? - Боби Бой се разхили със стържещия си смях. - Ей това вече наистина е абсурд. Не, Ръсел. Но ти не си истински човек. Ти си конструкт. Малко от този, малко от онзи.
- Дръжки! - възкликна Ръсел. - А тогава вие какви сте?!
- О, аз се знам какъв съм. Аз съм лукав, лъжлив негодник. А ей този тук - господин Фъджпакър, е триперлив дърт порнограф.
- Как смееш! - ахна старият. - Аз съм режисьор на филмите на "Арт хаус"!
- Триперлив дърт порнограф, продал душата си на...
- Не споменавай името Му - господин Фъджпакър се олюля. Ръсел скочи и го отведе до стола му.
- Благодаря ти, Ръсел - рече господин Фъджпакър. - Ти си толкова любезен младеж.
- Е, ти си знаеш - обади се Боби Бой. - Нали ти го измисли.
- Дрън-дрън! - озъби се Ръсел.
- Кажи му бе, Боби Бой - и господин Фъджпакър се почеса по една издутина на китката. - Искам да се прибера и да си намажа скрофулите със свинска мас.
- Добре. Ръсел, ти беше създаден, за да служиш на велика цел: да помогнеш за преобразяването на света. Нали виждаш, всички са объркани. Защо съм тук? Какво значи всичко това? Някога задавал ли си си тези въпроси?
- Не - отрече Ръсел. - Мисля, че не.
- Това го задраскахме - обади се господин Ф. - Много мудно вървеше, пък и нищо ново не казваше.
- Случайни движения на боговете - продължи Боби Бой. - Всичко, което става на Земята. Танцуваме по свирките на богове, които дори не знаят, че свирят.
- Доста странно, но и думица не ти разбирам.
- Хората нямат значение - продължи Боби Бой. - Не и поотделно. Онова, което те вършат като маса - то има значение, посоката, в която отива човечеството като цяло. Човечеството всъщност прилича на огромен многоклетъчен организъм, разстлан по лицето на планетата. Или на милиарди мънички силициеви чипове, които, свързани един с друг, ще оформят този единствен планетарен мозък. Това е пътят напред, виждаш ли. Това е крайната цел на всичко.
- Е - рече Ръсел. - Поне познавам човека, който знае какъв е смисълът на живота. Голяма чест.
- Ти бъзикаш ли се с мен?
- Не, мислех си, че издаваш тайната.
- В началото пътят е бил ясен. Всички хора са говорили на един език. Всички чипчета са били свързани. Спомняш ли си историята за Вавилонската кула?
Ръсел се зачуди дали си я спомня.
- Помниш я - обади се господин Фъджпакър. - Християнството е програмирано в теб.
- О, много се радвам.
- Всички са говорели на един и същ език и затова са можели да функционират като масово съзнание. Но на боговете това много-много не им отървало и затова съборили кулата, която всъщност била огромен трансмитер за връзка с други светове, и омешали езиците. И оттогава насам човеците се бият помежду си.
- Много интересно - отбеляза Ръсел. - И къде се вписвам аз във всичкото това?
- Твоята работа е да намериш пари за филма.
- Филм няма да има - заяви Ръсел. - Аз ще го спра. Филмът носи зло. Вие сте направили едно зло и аз ще го спра.
- Вече не можеш да го спреш. Филмът ще бъде показан и всички, които го гледат, ще бъдат преобразени. Сюжетът няма значение, Ръсел - важно е онова, което е във филма.
- И какво е то?
- Да си чувал някога за кадри, въздействащи на подсъзнанието?
- Чувал съм, но то е същото като онова, дето като пуснеш някое парче наобратно, и се чували сатанински призиви. Пълни глупости. Не става за нищо.
- Нашето ще става. Но нашето идва направо от източника, а в случая източникът е устата на Бога.
- Онова нещо ли? - попита Ръсел. - Онова нещо на екрана?
- Не бива да наричаш своя Бог "нещо", Ръсел.
- На мен не ми е никакъв Бог.
- Той е единственият, който имаш. Другите ги няма, отдавна ги няма. Уморили са се да си играят с човека на игрички. Чат-пат се присещат мимоходом за нас и техните случайни мисли, случайните движения на мисълта им причиняват вълни на планетата. Религиозен плам. Свещени войни. Но те не играят активна роля. Искам да кажа всички освен един. На него тук му харесва. И се навърта тук. Той има време за нас.
- Не - възкликна Ръсел. - Ти не знаеш какво приказваш. Това нещо е дяволът. Не бива да го почитате.
- Дявол не съществува - само богове съперници.
- Вие сте луди за връзване. Ще спра всичко това.
- Стига - обади се господин Фъджпакър. - Стига вече. Всички, които гледат филма, ще бъдат преобразени. Нов ред на живота, Ръсел. Нов ред на съществуване, свободен от всякакви тревоги. Ти би трябвало да го оцениш. Да си свободен от всякакви тревоги и грижи, от всякакви омрази, от всякакви съмнения. Свободен да се слееш с цялото. Ново бъдеще, Ръсел. За съжаление тебе няма да те има да го видиш.
- Защото ще те задраскаме - заяви Боби Бой.
- О, не, няма. - Ръсел се нахвърли върху мършавия мъж на масата. Но мършавият мъж се наведе встрани и го удари здравата по темето. И тогава за Ръсел нещата станаха много мрачни.

---

* Е, той винаги ги играеше, като бях малък.
** Много висока маса беше.