Не приличаше на Търговски град или поне не съвпадаше с представите на Мишката за такъв. Просто една купчина сгради: ресторант, супермаркет, магазин за фермерски пособия, склад за семена, църква и пансион на два етажа.
Нямаше дори улица, а прашна пътека пред сградите, цялата на дупки, така че няколкото превозни средства, които видяха, минаха на три метра вдясно от нея.
- Страхотно място да се изправиш срещу двайсет ловци на глави - измърмори Мишката, докато изминаваха разстоянието от километър и половина от кораба до града.
- Трябва да се доверяваш на преценката на Гадателката - каза спокойно Лъжекостенурката.
- Нека първите пет кораба се разбият и тогава ще имам по-голяма вяра - отвърна язвително Мишката.
Преминаха покрай пасище за мутирали говеда, всяко около седемстотин килограма, които пасяха доволни местната трева. Пенелопа отиде до телената ограда, за да ги погледа.
- Много са милички - каза малкото момиче.
- Те са просто крави - отвърна Мишката. - Малко по-големи от обикновените, но не и по-умни, обзалагам се.
- Мога ли да погаля една от тях? - помоли Пенелопа.
- Не виждам защо не. Ти знаеш по-добре от мен дали е опасно или не.
- Благодаря ти.
Пенелопа се наведе през оградата и повика добитъка. Повечето от тях не й обърнаха внимание, но едно теле, голямо колкото възрастна крава на Земята, я погледна с огромни любопитни очи и се приближи до нея.
- Толкова е хубаво! - Пенелопа започна да гали широкото чело на телето между очите. - Мисля, че ме харесва.
- Сигурна съм в това - увери я Мишката.
Пенелопа гали телето още около минута, после се присъедини към Мишката и Лъжекостенурката. Тръгнаха, а телето ги последва от своята страна на оградата, докъдето можеше, после започна жално да мучи и накрая се върна при гигантската си майка.
- Чудя се дали всички животни са толкова големи - обади се момичето.
- Съмнявам се - отвърна Мишката. - Вероятно само месодайните.
Пенелопа се намръщи.
- Надявам се никой да не иска да го яде, когато порасне голямо.
- Вероятно няма - успокои я Мишката. - Сигурна съм, че запазват някои от тях за разплод.
- Нали ще е чудесно, ако някой ден се върнем тук и го видим пораснало, а аз погаля едно от неговите деца? - възкликна детето.
- Ще се радвам и само да напуснем планетата живи и здрави.
Продължиха да вървят покрай полета от житни растения и захарно цвекло и накрая стигнаха до града.
- Какво ще правим сега, Гадателко? - попита Лъжекостенурката, без да обръща внимание на любопитните погледи, насочени към него от различните сгради.
- Ще чакаме.
- Точно тук ли? - възкликна изненадано Мишката.
- Не - отвърна Пенелопа. - Няма до дойдат веднага.
- Ами тогава нека си наемем стаи. Един душ ще ми се отрази доста добре.
- И на мен - съгласи се малкото момиче, после погледна замислено към куклата си. - А и Мариан е цялата в прах.
Мишката влезе в пансиона. Изглеждаше като фермите на древната Земя: всичко беше от дърво, а подът - застлан с евтина черга вместо с килим. Мебелите бяха тежки и функционални, но не и елегантни. Въпреки че имаше вази с цветя, навсякъде миришеше на мухъл.
Една дъска скръцна под краката й, докато вървеше към регистратурата - проста дървена маса, зад която седеше слаб съсухрен старец.
- За колко даваш стаите си? - попита Мишката.
- Осемдесет кредита на вечер. Сто, ако искаш с баня.
- Бихме искали три стаи, моля. - В помещението влязоха Пенелопа и извънземният. - С баня.
- Имам само две. Твоят зелен приятел ще трябва да измисли нещо друго.
- Ще вземем две тогава - вдигна рамене Мишката. - Малкото момиче и аз ще се настаним в една.
- В този случай имам само една.
- Ако не приемате извънземни, защо просто не сложите табела, която да предупреждава? - попита Мишката.
- Това е първият извънземен, който виждам от почти трийсет години - отговори мъжът. - А давам стаи през последните седемнайсет.
- Тъй като няма никакъв знак, ще вземем две стаи - повтори твърдо Мишката.
- Мога да дам само една.
- Слушай какво, изминахме доста дълъг път и сме уморени и гладни. Искаме две стаи.
- Знам какво искате. Ако продължиш да настояваш, ще се наложи всички да спите в полето.
- Ако ти продължиш да настояваш, ще започнеш да се чудиш как ли изглежда този ваш малък и грозен свят, когато твоята глава вече не е на раменете ти.
Мишката почувства една ръка да я дърпа за ръкава на туниката й.
- Предложи му още пари - прошепна Пенелопа.
- Защо да му предлагам? Не е поставил никакви ограничения.
- Мишке, просто го направи - уморено помоли момичето.
Жената вдигна рамене и отново се обърна към стареца.
- Петстотин кредита за една нощ за две стаи.
- Хиляда - отряза мъжът.
Мишката беше на път да протестира, но Пенелопа стисна ръката й и кимна.
- Добре, хиляда.
- В аванс.
Мишката бръкна дълбоко в чантичката си, където пазеше най-големите си ценности, извади хиляда кредита и ги удари в масата.
- Горе, на втория етаж - посочи старецът към дървената стълба. - Първите две стаи вляво.
- А ключовете ни? - настоя Мишката.
- А багажа ви?
- Не е твоя работа.
Старецът помисли върху думите й, после отвори едно чекмедже и извади два ключа.
- Благодаря - язвително каза Мишката.
- Ако не харесвате обслужването тук, винаги можете да отидете при конкуренцията.
- Малко конкуренция ще ви е от полза - изстреля в отговор Мишката.
- Имаме си - ухили се старецът. - Друг пансион в другата половина на планетата. Добро упражнение за краката.
Мишката взе ключовете и тръгна по стълбите. Когато стигнаха да площадката на втория етаж, тя подаде единия на Лъжекостенурката.
- Защо не се обади? - попита ядосано тя.
- Нямаше защо - отвърна спокойно извънземният.
- Видях те как хладнокръвно застреля Главореза Янки, затова не ми обяснявай, че са те научили да си обръщаш другата буза. Защо не зaщити правата си?
- Гадателката не ми каза да споря.
- Ако Гадателката ти каже да скочиш от ръба на някоя скала, ти ще го направиш ли?
- Разбира се - отговори извънземният.
Мишката измърмори нещо нецензурно под носа си и влезе в нейната стая, последвана от Пенелопа. Лъжекостенурката ги проследи с поглед и после отвори своята.
В стаята на Мишката имаше две тесни легла, тоалетка с голямо огледало, люлеещ се стол, две малки изтъркани килимчета - едно между двете легла и второ пред вратата на банята. Всички стени бяха покрити с двуизмерни фотографии на стареца от рецепцията, старица на неговите години, няколко мъже и жени на средна възраст, малки деца и юноши, за които Мишката предположи, че са техните синове, дъщери и внуци.
- Няма холовидео - отбеляза Пенелопа.
- Изненадана съм, че има прозорец - Мишката въздъхна тежко. - Е, нека видим с какви удобства разполагаме все пак.
Тя спря пред банята и зачака нетърпеливо.
- Отвори се - заповяда.
Вратата остана затворена.
- Опитай с дръжката - предложи Пенелопа.
Мишката хвана дръжката на вратата и я завъртя.
- Гръм да ме убие! Знаеш ли колко отдавна не съм виждала такава врата?
Тя влезе в банята, намръщи се, когато откри, че няма сух душ, приближи се до ваната и заповяда:
- Гореща вода!
Изчака за миг, поклати невярващо глава и завъртя кранчето.
- Как живеят така тия хора? - измърмори тя.
Изкъпа се, изсуши се, облече се и се върна при Пенелопа в спалнята.
- Не мисля, че на Мариан ще й се отрази добре, ако я измия с вода - отбеляза момичето, кръстосало крака върху леглото и загледано в куклата. - Надявах се, че в банята ще има сух душ.
Мишката седна на своето легло.
- Трябва да се тревожим за по-важни неща.
- Знам - отговори сериозно Пенелопа.
- Кога ще започнат да идват?
- Скоро.
- Днес?
- Така мисля.
- Колко са?
- Днес ли? Само един кораб.
- Можеш ли да кажеш кой е на борда му?
- Не още.
- Може би Карлос и Вечното хлапе?
Пенелопа се намръщи.
- Надявам се да не са те.
- Ако все още се страхуваш от него, защо седим тук и го чакаме? - попита озадачено Мишката.
- Казах ти: не можем да бягаме повече.
- Но защо тук? Защо не спряхме да бягаме на Калиопа или на Маккалистър?
Пенелопа сви рамене.
- Просто чувствам, че трябва да спрем точно тук.
- Добре - въздъхна Мишката, - предполагам, че има някакъв смисъл в края на краищата. Повечето от корабите, които ни преследваха, изостанаха, след като напуснахме Маккалистър... Чудя се какво ще стане, ако точно сега се върнем на кораба и отново излетим. Колко от тях ще ни загубят?
- Ще ни настигнат, преди да се доберем до следващия свят, и ще ни убият.
- Не, няма - ти си прекалено ценна, за да те убият!
- Няма да стане умишлено - обясни малкото момиче. - Ще се опитат да деактивират кораба, но той не е достатъчно устойчив. Щом го улучат, ще убият и трима ни.
- Затова ли вече не бягаме?
Пенелопа кимна.
- По дяволите! А аз се надявах, че най-после си открила начин да ги спреш да ни преследват. Не допуснах, че е просто защото ще умрем, ако продължим да бягаме.
Момичето въздъхна дълбоко.
- Каквото и да се случи тук, поне ще сложи край на всичко. Толкова съм уморена.
- Знам - съчувствено се обади Мишката.
Помълчаха за малко. Пенелопа продължи да бърше праха от куклата си. Накрая се обърна към Мишката:
- Може ли да хапнем вече?
- Разбира се. Но не знам дали в ресторанта ще има подходяща храна за Лъжекостенурката.
- Ще го обидим, ако не го поканим.
- Ако може да се обижда - усъмни се Мишката, като си спомни малката сцена на рецепцията.
- Всеки има чувства, Мишке - рече Пенелопа.
Жената въздъхна и разроши русата коса на момичето.
- Знам, просто и аз съм изморена.
Излязоха от стаята и почукаха на вратата на извънземния. Той излезе почти веднага.
- Пристигнаха ли?
- Гладни сме - каза Пенелопа. - Ще отидем в ресторанта отсреща. Ще дойдеш ли с нас?
- Както искаш, Гадателко.
- Мисля, че трябва да останем заедно.
Слязоха по стълбите, минаха покрай рецепцията, която сега бе празна. Мишката отвори вратата и почти настъпи малко двуутробно животно, което не само приличаше на котка, но и се припичаше на слънце като нея. После тръгна към ресторанта, следвана плътно от момичето и извънземния.
- Мишке? - извика Пенелопа по средата на пътя.
- Какво има?
- Колкото и да ни поискат за храната, плати я.
- Но Костенурката дори не може да яде човешка храна - тя се обърна към извънземния. - Можеш ли?
- Не.
- Тогава защо да им позволя да ни ограбят? - продължи Мишката. - Ако имат нещо против присъствието му, може да изчака отвън.
- Плати им - настоя Пенелопа. - Не е учтиво да го караме да чака отвън.
- С това темпо парите ни ще свършат до утре вечер - възрази Мишката. - Сигурна съм, че Лъжекостенурката ще ни разбере.
- Няма да имаме нужда от парите утре вечер.
- Защо?
- Защото каквото и да се случи, дотогава ще е свършило.
- Нека да бъдем оптимисти и да приемем, че ще оживеем. А в този случай ще имаме нужда от пари.
- Ако стане така, ще ги вземеш от телата на онези, които няма да оживеят - отговори Пенелопа и прекрати дискусията.
После изкачи стъпалата до широката веранда на ресторанта и се загледа в дървената люлка.
- Много е хубава - рече детето. - Може ли да поседя тук, когато привършим с яденето?
- Не виждам защо не - отвърна Мишката, все още под впечатление думите на момичето относно бъдещите събития.
Влязоха в ресторанта, който имаше осем маси, всичките празни, с евтини и избелели покривки. Пълничка жена на средна възраст излезе от съседната стая и се приближи до тях.
- С какво мога да ви услужа? - проговори студено тя и изгледа извънземния с явно презрение.
- Искаме да обядваме - каза Пенелопа.
- Прекалено е късно за обяд.
- Тогава ще вечеряме - рече Мишката.
- Прекалено е рано за вечеря.
Мишката отиде до една маса и се настани.
- Ще чакаме - обяви тя и махна с ръка на Пенелопа и Лъжекостенурката да седнат до нея.
Жената се скри в стаята, от която бе излязла, и се появи отново след минута.
- Имаме само пържола.
- Каква салата предлагате? - попита Мишката.
- Вече казах, че имаме само пържола.
- Какво съдържа порцията?
- Говеждо и зеленчуци.
- Можете ли да приготвите повече, ако ви се наложи?
- Предполагам. Ще изядете ли пет килограма пържоли?
- Не. Но искам да вземете зеленчуците, които ще използвате за допълнителните порции, и да ми направите салата - обясни Мишката.
- Яли ли сте салата от картофи преди? - изсмя се дрезгаво жената.
- Не, и не смятам да опитвам точно сега. Колкото и време да ви отнеме да приготвите една проста салата, ще почакам... Всички ще почакаме.
- За мен една пържола, моля - обади се Пенелопа.
Жената посочи с пръст Лъжекостенурката.
- А то какво яде?
- Нищо, благодаря - отвърна извънземният.
Жената се извъртя на пети и напусна стаята.
- Не съм срещала място като това преди - измърмори Мишката. - Ще помислиш, че никога не са виждали извънземен.
- Вероятно повечето от тях не са - съгласи се Лъжекостенурката. - Убийствен рай е страшно изолиран свят.
- Тогава трябва да са поне любопитни.
- Опитът ми показва, че вашата раса проявява любопитството си по твърде странни начини - обясни извънземният без следа от емоция. - Това отношение не ми е непознато.
- Тогава защо рискуваш живота си, за да спасиш едната от нас? - Мишката почувства нужда да се отбранява.
- Защото тя е Гадателката - каза Лъжекостенурката, сякаш обяснява нещо очевидно на малко дете.
Внезапно пълната жена се появи отново, сложи зелена салата пред Мишката и чиния с пържола пред Пенелопа, без да каже нито дума.
- Искаме и малко вода, моля - обади се Мишката.
Жената я изгледа, излезе и миг по-късно се върна с две чаши вода.
- Благодаря - рече Пенелопа, преди отново да ги напусне.
Мишката започна да яде салатата си, направи красноречива физиономия и потърси в чинията си следа от някакви подправки. Не откри нищо такова, вдигна рамене и продължи да яде.
- Знаете ли, мисля, че не се радват на никого от нас - отбеляза тя.
- Те водят изолиран и установен живот - отвърна Лъжекостенурката. - Ние го нарушаваме.
- Но едва ли сме единствените посетители, които виждат. В края на краищата имат хотел и ресторант.
- Вероятно ги поддържат заради фермерите, посещаващи града да си купят семена и запаси, и за търговски агенти от други планети, които идват тук единствено за да изкупуват реколтите.
- Може би - съгласи се Мишката.
- Ние сме необичайна групичка - продължи извънземният. - Още повече че двамата с теб сме тежко въоръжени, а и не съобщихме предварително за пристигането си.
- Е, надявам се, че няма да са гостоприемни и спрямо другите. - Мишката се изсмя. - Може пък да умрат от глад, докато чакат да ги обслужат тук.
Като че ли по поръчка пълната жена се появи отново в трапезарията.
- Дължите ми петстотин кредита, в брой - обяви тя.
- Петстотин кредита за една купа салата и една пължола? - извика Мишката.
- Ако не харесвате цената, не трябваше да ядете от храната.
- Мишке... - обади се тихо Пенелопа.
Мишката погледна към малкото момиче, после извади няколко банкноти.
- Какъв бакшиш трябва да оставим? - попита язвително.
- Не искам никакъв бакшиш от вас. Просто платете и си тръгнете.
Мишката й подаде парите.
- Ще си тръгнем, когато сме готови.
Жената я изгледа втренчено.
- Когато стрелбата започне, гледайте да не сте в моя ресторант.
- Каква стрелба?
- Не ми се правете на умни. Чухме по радиото, че дузина ловци на глави са на път за Убийствен рай. След като тук никой не е нарушил никакъв закон, лесно е да се предположи, че следват вас. - Тя замълча за миг. - Искам да се махнете от ресторанта ми. Ако имахме полиция, щях сама да ви предам.
- Вече ви казах - отвърна студено Мишката, - ще си тръгнем, когато сме готови.
Пенелопа се пресегна и сложи ръка върху нейната.
- Всичко е наред. Аз се наядох.
- Добре тогава - Мишката се изправи - нека опитаме люлката отвън.
- Вече не искам да се люлея.
- Не й позволявай да те изплаши - каза Мишката, все още ядосана.
- Не се страхувам от нея.
- Сигурна ли си, че не искаш да седнеш на люлката?
- Да.
Мишката сви рамене.
- Ами да се връщаме в стаята тогава.
Излязоха от трапезарията и заслизаха по стъпалата на верандата.
- Е, може би не е било ксенофобия в края на краищата - отбеляза Мишката.
- Може би не е било само ксенофобия - поправи я Лъжекостенурката.
Продължиха към пансиона и по средата на прашната улица, която разделяше двете сгради, Пенелопа внезапно замръзна на място.
- Какво има? - попита загрижено Мишката.
- Той е вече тук.
- Кой?
Пенелопа бе вперила поглед в точка зад лявото рамо на Мишката.
- Той! - прошепна тя.
Мишката се обърна и видя двама мъже да стоят до вратата на хотела. Единият от тях беше Вечното хлапе.
- Здравей, Мишке - поздрави другият. - Доста ни поизпотихте, докато ви настигнем.
- Здравей, Карлос - отвърна тя.

29

---

- Не се приближавайте - предупреди ги Лъжекостенурката.
- А ти кой си? - попита Ледения.
- Приятел съм на Гадателката. Това е всичко, което трябва да знаете.
- Значи сега тя е Гадателката?
- И аз съм на нейно разположение.
- За всеки друг в галактиката на нейно място бих казал, че има нужда от всичките си приятели и малко отгоре. Предполагам знаете, че половин дузина кораби ще се приземят тук преди падането на нощта.
- Да, но ти си този, от когото тя се страхува, така че стой далеч от нея.
- Той и с пръст няма да докосне малкото момиче - обади се Вечното хлапе и се обърна към Мишката. - Ти все още ми плащаш и предполагам, че това включва и защитата на момичето... Освен ако не искаш остатъка от парите си обратно.
- Задръж парите - вълна от облекчение заля Мишката. - Продължаваш да работиш за мен.
- Е, Ледени? - попита Вечното хлапе. - Така и не се уговорихме какво ще правим, когато ги настигнем. Мисля, че е крайно време да научим твоята позиция по въпроса.
- Имаме още време - отвърна Ледения. - Каквото и да решим, скоро ще бъде оспорено от дузина ловци на глави, ако не и повече. Започнем ли да се стреляме сега, ще бъдем по-малко на брой, когато се наложи да се изправим срещу тях.
- Защо да ти вярваме, Карлос? - настоя Мишката.
Той срещна погледа на малкото момиче.
- Кажи им.
- Той няма да ми направи нищо, докато не се измъкнем невредими от другите - каза Пенелопа.
- А след това? - попита Мишката.
- Не знам.
Мишката отново се обърна към Ледения.
- Карлос?
- Тя не знае, защото самият аз не знам.
- Все още се чудя дали мога да ти вярвам.
- Невъзможно е Гадателката да сгреши - намеси се спокойно извънземният и тръгна към пансиона. - Хайде да влезем вътре и там да правим плановете си. На тази улица сме прекалено лесна цел.
Ледения кимна и петимата влязоха в пансиона. Старецът седеше зад масата.
- Няма свободни стаи - съобщи им кисело той. - Всички са заети.
- Не искаме стаи - отговори Ледения.
- Не позволяваме посетители.
Ледения впери продължителен поглед в стареца.
- Напусни - проговори накрая той.
- Това е моят пансион!
- Не ме карай да повтарям.
Ледения не повиши тон, напротив, дори като че ли говореше по-меко. Но нещо в гласа му убеди стареца и той излезе през вратата, без да продума повече. В същото време Мишката почувства как Пенелопа се притиска силно към бедрото й, като че ли се опитваше да я постави като преграда между себе си и Ледения.
- Имаме малко време - обади се Ледения. - Около час, час и нещо. Къде можем да поговорим?
- Ей там е салонът - Мишката посочи към съседната стая, в която имаше огромна тухлена камина.
Влязоха вътре, а Вечното хлапе се облегна на рамката на вратата, така че да може да наблюдава празната улица. Пенелопа изчака, докато Ледения седна на един стол, и се настани колкото може по-далеч от него. Мишката се присъедини към нея, а Лъжекостенурката, като не можа да намери мебел, в която да настани огромната си гърбица, застана в един ъгъл, откъдето можеше да вижда всички.
- E, и какво ще правим сега? - попита Мишката.
- Ще чакаме - отвърна Ледения.
- И после ще ги избием всичките - добави Вечното хлапе.
- Не питай него какво ще правим - каза кисело Ледения. - Едва се сдържа да ги вземе всички на мушка, и то съвсем сам.
- Защо не се махнем оттук, преди да пристигнат? Знам, че не можем да използваме нашия кораб, но защо да не отлетим с вашия?
- Защото Демокрацията е изпратила два бойни крайцера насам - отговори Ледения. - Няма да пристигнат до два дни тук, ала не можем да им избягаме. Нашите кораби са по-бързи, но техните носят много повече гориво - ще ни хванат веднага щом спрем да заредим на някоя планета... Единственият начин да се отървем от тях е да направим това, което вие направихте с нас - да сменим корабите и да се надяваме, че те няма да се досетят толкова бързо, колкото ние.
- А единствените кораби, които си струва да вземем, принадлежат на ловците на глави - добави Вечното хлапе.
- Значи нямаме алтернатива - обобщи Мишката, - оставаме тук и се бием.
- Има още една алтернатива - обади се Ледения.
- Каква я тя? - попита Мишката.
- Да оставим малкото момиче и да се махнем оттук. Те не се интересуват от никого от нас.
- Не! - извика Пенелопа.
- Никога - обади се Лъжекостенурката.
- Това беше глупаво предложение, Карлос - Мишката се опита да сдържи гнева си.
- Вероятно - съгласи се той. - Но ти поиска алтернативи. - Той вторачи отново поглед в Пенелопа. - Ти нямаше да ни позволиш да си тръгнем оттук без теб, нали?
- Защо ме мразиш толкова? - Пенелопа се притисна до Мишката и хвана ръката й за успокоение.
- Въобще не те мразя.
- Но искаш да съм мъртва.
- Вероятно.
- Тогава наистина ме мразиш.
- Не повече отколкото рак, който трябва да се премахне, или лешояд, който да се застреля. Не можеш да предотвратиш това, което си, но си прекалено опасна, за да живееш.
- Само през трупа ми ще се добереш до нея! - извика Мишката.
- И през моя - добави Лъжекостенурката.
- Парите ти купуват услугите ми за още четири дни, Мишке - спокойно се обади и Вечното хлапе. - Сигурен съм, че дотогава всичко ще се изясни.
- А какво ще стане, когато парите свършат? - попита Ледения.
Вечното хлапе му се усмихна.
- Тогава може да се изправя срещу тебе просто заради идеята.
- А не е ли по-добре да се притесняваш за тези, срещу които ще се изправиш днес? - каза безстрастно Ледения. - Ще пристигнат най-късно до един час.
- Очаквам ги с нетърпение - увери ги Вечното хлапе.
- Обзалагам се, че е така.
- Гадателко - прекъсна този разговор Лъжекостенурката, - как можем да ти организираме по-добра защита?
- Вие май не чувате добре, а? - намеси се Ледения. - Тя няма нужда от никаква помощ.
- Ти май не чуваш много добре - сопна се Мишката. - Идват, за да я хванат, а не да я убият.
- И колко време ще остане в плен? - Ледения се обърна отново към момичето. - Колко души те хващаха и къде са те сега?
Пенелопа стисна по-силно ръката на Мишката.
- Накарай го да ме остави на мира, Мишке.
- Чу я! - каза жената.
Ледения вдигна рамене.
- Щом е така, мисля да отида отсреща и да пийна едно, докато има време.
- Онова е ресторант, а не бар - поясни Мишката.
- Ще намерят нещо за пиене - каза убедено Ледения. Стана, излезе от пансиона и минута по-късно прекоси празната улица.
Мишката се обърна към Пенелопа.
- Ще се оправиш ли, ако те оставя за няколко минути?
- Къде отиваш?
- Трябва да говоря с Карлос. Искам да знам дали можем да разчитаме на него, особено когато започне стрелбата и гърбът ни няма да е защитен.
- Той е много лош човек.
- Започвам да мисля като тебе.
- Тогава не ходи - помоли се момичето и хвана ръката на Мишката с двете си ръце.
Жената я прегърна, после нежно я отдели от себе си и се изправи.
- Ще отида само за няколко минути, а ти ще си в безопасност тук с Вечното хлапе и Лъжекостенурката.
- Той ще каже само ужасни неща за мен. Обещай, че няма да му вярваш.
- Разбира се, че няма - Мишката се усмихна. - Все още сме един отбор, помниш ли?
Тя отново прегърна детето, излезе от пансиона и прекоси улицата до ресторанта.
- Пак ли вие? - попита пълничката жена, когато Мишката се изкачи по стъпалата на верандата и влезе в сградата.
- Пусни я да влезе - обади се Ледения, който седеше сам в трапезарията.
Както и старецът преди нея, жената усети нещо в гласа му, което я накара да го послуша.
- Една бира за нея и още един сигниански коняк за мен.
Жената излезе от стаята, а Мишката седна точно срещу него.
- Знаех, че ще дойдеш. Предполагам, че е за добро. Трябва да поговорим.
- Наистина - съгласи се Мишката.
Жената се върна с питиетата.
- Благодаря - Ледения остави няколко банкноти на масата. - А сега ни остави сами.
- Как ще разбера дали искате още нещо?
- Няма да искаме нищо повече.
Пълничката жена се обърна и излезе, без повече да продума.
Мишката се облегна назад и втренчи поглед в Ледения.
- Защо си тук, Карлос?
- Защото съм жаден.
- Знаеш много добре какво имам предвид - озъби се раздразнено тя. - Не си дошъл за наградата и със сигурност не си ни последвал, за да ме спасиш. Така че защо си тук?
- Ти все още не го вярваш, нали? Седиш върху бомба с часовников механизъм и все още не си го разбрала.
- Описваш я като въплъщение на Злото. Но в нея няма дори една зла жилка. Тя е едно малко момиче и аз я обичам.
- Никога не съм казал, че е лоша.
- Ами тогава?
Ледения отпи от чашата си, остави я на масата и срещна погледа на Мишката.
- Където и да отиде тя, умират хора.
- Само хората, които искат да й причинят зло.
- Тя е още дете, Мишке. Като порасне, и нейното разбиране за зло ще се промени. Сега то включва хората, които искат да я разделят от теб, но един ден, и то съвсем скоро, враг ще й е всеки, който се противопоставя на желанията й.
- Глупости.
- Мислиш, че само ловци на глави могат да се спъват по стълби и да си чупят вратовете ли? Мислиш, че някой губернатор на планета не може да се задави, докато обядва, или че Секретарят на Демокрацията не може да се подхлъзне в дъжда?
- Тя никога няма да направи това!
- Защо не?
- Тя е добро и чувствително дете. Не я познаваш така, както аз.
- Никой не я познава както теб - съгласи се Ледения. - Но тя ще убие дори тебе, ако застанеш на пътя й.
- На пътя й? На пътя й към какво?
Той вдигна рамене.
- Не знам. Но първото задължение на силата е да се пази, а първият инстинкт на силните е да изядат слабите.
- Ти си глупак, Карлос!
- Може би.
- Никога не е наранила някого, който пръв не се е опитал да я нарани.
- Никога не е имала такава възможност.
- Има тази възможност сега. Ако тя е това, за което я смяташ, защо не си се задавил със своето питие или не си се свлякъл от сърдечен удар?
- Очевидно има нужда от мен - вероятно за да се изправя срещу ловците на глави - отвърна Ледения без сянка от емоция. - Ето затова трябва да поговорим. - Той се вгледа напрегнато в нея. - Ако само един от ловците на глави успее да я хване, тя ще се превърне в проблем на Демокрацията и им желая късмет с нея... Но ако ти си единствената, която оживее в това меле, добре ще е да започнеш да мислиш как да я убиеш.
- Описваш ми чудовище, а не малко момиче.
- Потенциално чудовище, да - съгласи се Ледения. - Колкото повече чакаш, толкова по-трудно ще се справиш с нея.
- Никога ли не ти е хрумвало, че може да бъде движеща сила на доброто?
- Това, което е добро за нея, няма да е добро за нас.
- Та тя е човешко същество!
- Тя е повече от човешко същество - поправи я той. - И колкото повече расте, толкова по-малко човешко ще остава в нея.
- Тогава защо не се опита да я убиеш в момента, когато я видя на улицата?
Той погледна към питието си, после отново към нея.
- Съществува възможност да греша.
- Това е първото разумно нещо, което каза досега.
- Всичко, което казах, е разумно - възрази Ледения. - Може да греша колко зло е способна да причини. И няма да е първият път, когато греша... Но се съмнявам.
- Тогава отново те питам: защо въобще си тук? Защо не останеш в сянка и не оставиш ловците на глави да я отведат?
- Решил съм да стоя в сянка.
- Не разбирам.
- Ако тя уреди Вечното хлапе да ги убие всичките, тогава е толкова опасна, колкото я мисля. Ако ли не, ще се намеся аз.
- Това няма да докаже нищо. Видях го как убива осем миньори съвсем сам.
- Онези са били миньори, а тези са ловци на глави - Оли Трите юмрука, Джими Острието, Гробаря Смит и още половин дузина подобни потресаващи имена. Вечното хлапе е добър, но не чак толкова.
- Искаш да кажеш, че ще стоиш в сянка и ще го гледаш как умира, защитавайки Пенелопа?
- Първо, нищо няма да го направи по-щастлив от това да умре и,второ, не очаквам да умре.
- А какво точно очакваш?
- Очаквам да ги избие всичките, а после аз да се опитам да убия нея, независимо дали той ще се опита да ме спре или не... И ако се проваля, очаквам от теб да запомниш този разговор, да оставиш емоциите си настрана и да направиш това, което си задължена да направиш.
- Няма начин - отговори с равен глас Мишката.
- Тогава искрено те съжалявам... Изглежда винаги обичаш хора, които не заслужават. Веднъж заради това изгуби цяла година в извънземен затвор. Този път може да ти струва живота.
- Ти никога не си изпитвал чувства към мен! - извика Мишката. - А Пенелопа ме обича!
- Тя те обича, защото има нужда от майка и ти си точно това за нея. А какво ще стане, когато престане да изпитва такава нужда?
- Рано или късно всички малки момичета порастват и спират да се нуждаят от майки - отговори Мишката. - Това не означава, че престават да ги обичат.
- Но ти не си нейната майка - изтъкна той. - Когато порасне, тя няма да има нищо общо с теб, така както ти нямаш нищо общо с някое насекомо.
- Ако я познаваше, никога нямаше да кажеш такова нещо.
- Съвсем честно признавам, че не я познавам. Но мисълта ми е, че и ти не я познаваш. Тя изглежда и се държи като малко момиче, но не е такова... Зададох ти този въпрос и на Последен шанс, нека го повторя и сега: колко мъже и жени, както и извънземни, е убило това на вид нормално дете?
- Казах ти. Всеки път, когато е наранила или убила някого, беше акт на самозащита.
- Все още не си ми отговорила. Колко?
- Не знам.
- Повече от Вечното хлапе?
- Съмнявам се, но не това е важното. Тя не е платен убиец. Просто се опитва да оживее.
- Знам. Но нека ти задам друг въпрос тогава: показала ли е някога някакъв признак на съжаление или угризение на съвестта, че е отнела толкова много живот?
- Не - отвърна Мишката и добави в нейна защита: - А ти би ли чувствал угризения, че си убил някого, който се е опитвал да убие теб?
- Не.
- Тогава с какво тя е по-различна?
- Защото когато бях на осем години, не можех да убия десет, двайсет или колкото ловци на глави е убила тя. Все още е малко дете и нуждите й са прости - иска да остане жива и свободна. Но какво ще иска, когато порасне?
- Не знам, а същото се отнася и до теб.
- Никой не знае - призна той. - Вероятно дори самата Пенелопа. Но пък аз знам: ако силата й продължи да нараства - а няма никаква причина това да не стане, тя ще може да има всичко, което пожелае, когато порасне. Планета? Звездна система? Трилион кредита? От нея ще зависи да си поиска - или да изманипулира събитията, за да ги има.
- Нищо по-различно от желанията на някой политик или бизнесмен.
- Има голяма разлика - възрази Ледения. - Те могат да бъдат спрени. Тя - не. За Бога, тя вече е убила повече хора, отколкото почти всички ловци на глави, които я преследват. Не можеш ли да видиш какво се задава в бъдеще?
- Ти само предполагаш! - почти изкрещя Мишката. - Искаш да я убия, защото си мислиш, че тя би могла да се превърне в някакво чудовище! Да, обаче тя не е и никога няма да бъде! Не я познаваш така, както аз.
- Не я познавам - съгласи се той. - Но знам нещо друго. И преди сме имали чудовища в нашата история - Калигула, Хитлер, Конрад Бланд, и всички те са имали майки, които много са ги обичали.
- Това пък какво трябва да значи?
- Само си помисли колко живот би бил спасен, ако една от тези майки бе видяла потенциалното чудовище в своето дете - той замълча и впери поглед в нея. - Можеш да помислиш върху това, докато все още има време.
После стана и излезе от трапезарията, като я остави сама с бирата и мислите си.