Лира Принт
Майк Резник
Гадателката
  Начало Следваща глава

П Р О Л О Г

 

Беше време на гиганти.
Те нямаше как да се разгърнат в задушаващите граници на Демокрацията, която постепенно се разпростираше над цялото човечество. Затова се отправяха към далечните и безплодни светове на Вътрешната граница, привлечени от яркото галактическо ядро, както пеперудите от светлината.
Повечето от тях, разбира се, изглеждаха като нормални хора, но въпреки това бяха гиганти. Никой не знаеше защо се бяха появили в такова изобилие точно в този момент от човешката история. Вероятно са били необходими на галактиката, пренаселена с малки хора, обзети от своите малки мечти. Сигурно това се дължеше и на суровия блясък на самата Вътрешна граница, защото тя не бе място за обикновени мъже и жени. А може би просто бе дошло време една раса, на която през последните векове липсваха гиганти, да започне да ги създава отново.
Каквато и да бе причината, те достигнаха далеч зад пределите на изследваната галактика и посяха човешкото семе на стотици нови светове. И между другото пораждаха цикъл от легенди, които не ще умрат, докато има хора да разказват за героичните им дела.
Разказват за Скитника Джоунс, стъпил на повече от петстотин нови свята. Той никога не бе сигурен какво търси, но винаги знаеше, че още не го е намерил.
Или за Свирача, който нямаше друго име и бе убил повече от сто човека и извънземни.
Има легенди и за Петъчната Нели, която превърна своя публичен дом в болница по време на войната със сетите, за да го види провъзгласен за светилище от същите хора, които се опитваха да го затворят преди това.
Разказват още за Джамал - той не оставяше отпечатъци нито от пръсти, нито от стъпки, но бе ограбил дворци, които и до днес не знаеха, че са ограбени.
Или за Залагащия светове Мърфи, който по различно време бе притежавал девет свята със златни мини и бе загубил всички на хазарт.
Разказват и за Костолома Бен Ами, който се беше борил с извънземни за пари и убиваше хора за удоволствие. За Маркиз Куинсбъри*, който не признаваше никакви правила в боя, и за Белия рицар - албинос, убиец на петдесет човека. Или за Сали Камата и Вечното хлапе, което, достигнало деветнадесет години, бе престанало да расте през следващите две столетия. Съществуваха още Бейкър Катастрофата, който караше цели планети да треперят под краката му, и екзотичната Перла от Маракайбо, и Алената кралица, чиито грехове бяха заклеймени от всяка раса в галактиката. Имаше още Дядо Коледа, и Едноръкия бандит със смъртоносната си ръка-протеза, и Майката Земя, и Гущера Малой, както и измамно благовъзпитаният Гробаря Смит.
Всичките бяха гиганти.
Но все пак съдбата на една жена беше да стои над всички тях, да се разпорежда с живота на хората и световете, като че ли са играчки в ръцете й, да пренапише историята и на Вътрешната, и на Външната граница, на Спиралния ръкав и дори на самата всесилна Демокрация. В различните етапи на своя кратък, но бурен живот тя бе известна като Гадателката, Оракула или Пророчицата. По времето, когато излезе на галактическата сцена, само неколцина оцелели знаеха истинското й име, родната й планета или историята на ранния й живот, както често става с гигантите и легендите.
Но тя имаше произход, история, истинско име и дори някакво подобие на детство.
Ето нейната история.




Първа част

КНИГА НА МИШКАТА

1


Блантайър III беше свят на високи кули и величествени минарета, на криволичещи улици и тъмни алеи, на огромни комини и тесни стълбища.
С други думи - свят, удобен за Мишката.
Сега тя седеше на подвижната сцена зад фургона на Мерлин. Не беше по-висока от метър и петдесет, тежеше едва 40 килограма и носеше вратовръзка с пайети и фрак. Усмихваше се самоуверено на събраната тълпа, докато Мерлин измъкваше букети и бели зайчета от въздуха. Подаваше й ги и тя ги поставяше в специални контейнери, понеже цветята и зайците бяха рядкост на Вътрешната граница, а те смятаха да ги използват още доста пъти, преди да се преместят в друг свят.
Сетне дойде номерът с цигарите. Мерлин запали една, угаси я, с магически жест показа други четири, изхвърли ги, измъкна нова иззад ухото си и продължи в този дух. Всичко се дължеше на ловкостта на ръцете му, но публиката никога не бе виждала представление с фокуси и се забавляваше чудесно.
Мерлин ги омайваше с неспирното си бърборене - разказваше вицове, обиждаше самохвалковците, призоваваше тъмните богове на помощ, а понякога прочиташе и нечии мисли.
И накрая, четиридесет минути след началото на представлението, последва piece de resistance.**
Мерлин накара Мишката да влезе в една огромна кутия, завърза я с вериги и я заключи с огромни катинари. Внимателно обясни, че вътре има запас от кислород само за двадесет минути и нито секунда повече.
Мишката вече се криеше в задната част на фургона, когато Мерлин с помощта на двама зрители закрепи кутията на една макара, вдигна я над огромен аквариум, пълен с вода, потопи я и същевременно убеждаваше публиката, че на Мишката са й останали само деветнадесет минути да се измъкне или да умре.
Продължи със своите смайващи номера с огньове и експлозии, които задържаха вниманието на хората, докато Мишката се облече в черен, прилепнал по тялото й костюм, излезе през дупката в дъното на фургона и се промъкна в тъмнината.
Миг по-късно сръчно се изкатери по една древна сграда, като използваше сянката на кулата й за прикритие. Долу Мерлин изпълняваше поредния си номер. Мишката влезе през един прозорец и тръгна по коридора. Имаше много предмети на изкуството, но тя реши, че ще е трудно да ги прекарат през проверките, когато напускат планетата. Вместо това продължи да обикаля от стая в стая, докато намери будоара. Претърси набързо чекмеджетата, откри кутия с бижута, изпразни я, а плячката скри в малка кесия, завързана на кръста й.
Погледна часовника си отново - разполагаше с единадесет минути. Имаше време за още една къща, ако не и за две.
Изтича обратно до прозореца, през който влезе, изкачи се до върха на минарето, скочи към съседната сграда, приземи се като котка на перваза и отвори със сила прозореца на една тъмна стая.
Веднага усети, че не е сама. Някой спеше в ъгъла. Замръзна в очакване да я нападнат, но когато чу леко похъркване, прекоси стаята и се озова в коридора за по-малко от пет секунди.
От номерата по вратите разбра, че се намира в пансион, а не в частна къща. Това си имаше и добра, и лоша страна. Можеше да обере няколко стаи, без да напуска сградата, но наемателите на пансиони рядко имаха нещо за крадене.
Провери най-близката стая. Беше празна - нито хора, нито нещо ценно.
Във втората бе по-добре. Мъж и жена спяха на двойно легло, а въздухът вонеше на алкохол и наркотици. Мишката откри дрехите им на пода и взе три банкноти по сто кредита от портфейла на мъжа. Не успя да намери чантичката на жената, а и нямаше време за губене.
Беше отново в коридора и й оставаха още осем минути, когато възрастна жена включи осветлението и се запъти към единствената баня на етажа. Мишката се стрелна към стълбището. Чу гласове откъм долния етаж и разбра,че поне една от стаите е отворена. Прикри се в сянката до стената и изчака старата жена да стигне до банята. Това отне цели две минути и Мишката реши, че е време да се оттегли. Откри неосветен авариен изход в задната част на сградата, слезе долу и в тъмнината стигна до фургона на Мерлин. Спотаи се, докато поредният номер с фойерверки прикове вниманието на тълпата, и се промъкна през дупката обратно във фургона.
Внимателно сложи кесията в една от магическите кутии, така че дори да я отвори, един полицай трудно би открил нещо вътре. В оставащите две минути си сложи черна качулка и се върна незабелязано на сцената.
Мерлин си играеше със зрителите. Почти ги бе убедил, че на Мишката й остава съвсем малко, преди да се удави или задуши, ако наистина не успее да се освободи. Дори ги накара да броят оставащите секунди. Когато наближи моментът, в който кислородът би трябвало да е свършил, Мерлин и неговият асистент с черната качулка извадиха кутията от водата и махнаха веригите. Но зрителите не видяха мъртвата Мишка, а пъстра антареанска птица, която разпери крила, изскочи от кутията, подхвръкна и свали качулката на Мишката - единствения номер, на който обучиха птичката.
Тълпата аплодираше възторжено, Мерлин мина с шапката си за дарения и накрая всички се пръснаха, а те двамата останаха насред пустата вече улица.
- Е? - попита магьосникът. - Как се справи?
- Малко кредити, малко скъпоценности - отговори Мишката. - Нищо особено.
- Това е проблемът на този свят - въздъхна Мерлин. - Няма нищо особено в него. - Надменно погледна към сградите. - Само величествени фасади, а във всеки будоар - фасада от фалшиви бижута. Шест нощи без голямо попадение. Предлагам да се откажем.
Мишката вдигна рамене.
- Съгласна съм. А сетне накъде?
- Уестърли е следващият човешки свят.
- Уестърли е чужд свят - поправи го тя.
- Около двайсет хиляди души живеят в нещо като свободна зона в центъра на най-големия му град. Можем да заредим с гориво там.
- Можем да го направим и тук.
- Да - продължи търпеливо Мерлин. - Но ще спрем на Уестърли за един ден. Кой знае? Ще си вземем малко пресни плодове. Ето това не можем да намерим на тази топка кал.
Мишката отново вдигна рамене.
- Добре, нека бъде Уестърли.
Мерлин подкара фургона към космодрума.
- Как го наричат местните? - полюбопитства Мишката.
- Кое? - попита той разсеяно.
- Уестърли.
- Ами човеците го наричат Уестърли.
- Много благодаря.
- Няма да можеш да произнесеш името, което извънземните използват. На звездните карти е отбелязан като Романус Омега II. - Той замълча за момент. - Кислороден свят, разбира се.
- Имаш ли представа как изглеждат местните?
- Предполагам, че дишат кислород - отговори той. - Има ли значение? Ние ще даваме представления само пред хора.
- Ти не пълзиш по комините или през отходните канали, нали? - заяде се тя. - Ако срещна извънземен, искам да знам какви са ми шансовете.
- Същите, както винаги - изпаряваш се на секундата.
Продължиха в мълчание, стигнаха до космодрума и натовариха фургона в ярко оцветения кораб на Мерлин. Щом излетяха и поеха курс към Уестърли, Мишката се настани удобно с бира в ръка, а Мерлин започна да изследва със спектрографа на компютъра камъните, коитo беше откраднала. Когато свърши, направи допълнителна проверка в най-новия справочник за скъпоценни камъни и определи приблизителните цени.
- Можеше и да е по-лошо - обади се накрая той. - Но ми се иска да се отървеш от навика си да взимаш винаги най-големите камъни. Много от тях дори не си струват усилията.
- А диамантената гривна и огърлицата от сапфири? - попита тя, без да вдигне глава.
- Те са наистина чудесни парчета. Но онези камъчета, които изглеждат като перли, нямат никаква стойност.
- Ще ги дадеш на някое хубавко момиче, когато стигнем на Границата - подхвърли Мишката.
- Непременно ще опитам - съгласи се Мерлин. - Но това не променя факта, че няма да спечелим и един кредит за тях на черния пазар.
Тя отпи замислено от бирата.
- Не ни трябват кредити, като гледам как я кара Демокрацията напоследък. Ако бях на твое място, бих продала тези неща за рубли Нов Сталин и долари Мария Тереза.
- Ще се наложи да изчакаме няколко седмици. Докато сме в земите на Демокрацията, хората ще искат да ни плащат в кредити.
- Значи искай повече, защото там, където отиваме, кредитите не се харчат много-много.
- Не те уча как да крадеш, така че и ти не ме учи как да продавам плячката ти.
Мишката го погледна за миг, докато той се упражняваше да скрива скъпоценностите под яркия си копринен шал, а после сведе поглед към бирата. Бе изминала една дълга седмица и се чувстваше страшно уморена. Лявото й коляно туптеше, откакто го удари преди две нощи. Всъщност цялото тяло я болеше от напрежението и физическите усилия. Беше време за почивка. Като си лягаше, усети, че се унася в мечти да направят голям удар в Уестърли, за да си позволи няколко месеца да не работи.

Мишката реши, че Уестърли прилича на останалите извънземни светове. На пръв поглед изглежда съвсем разумно устроен, но когато се вгледаш по-отблизо, откриваш все по-малко смисъл в организацията му.
- Какво мислиш? - попита Мерлин, докато караше фургона по главната улица на човешкия квартал.
- Не ми харесва - отговори Мишката.
- Защо?
- Само погледни как улиците криволичат и завиват, за да се влеят в себе си. Или небостъргачи без прозорци и врати, или едноетажни сгради, целите от стъкло и с по петнайсет врати. Не знам дали съм способна да ги опозная за десет минути.
- Придържай се само към човешките жилища - посъветва я Мерлин. - И без това не ни трябват никакви извънземни предмети.
- Не е толкова просто - промърмори тя. - Кои са човешките къщи? Ако избера погрешна сграда, мога да се изгубя вътре за повече от час дори. Имам ужасното чувство, че всеки коридор завършва със стена, а всяка стълба е една безкрайна въртележка.
- Преувеличаваш.
- Не е вярно. Нали моето мнение е най-важно? - Тя направи пауза. - Твоята информация беше погрешна. Тази планета никога не е виждала двайсет хиляди души накуп. Ще се учудя, ако са повече от хиляда.
- Нека да направим един компромис - Мерлин спря фургона.
- Какъв?
Той кимна с глава към огромна сграда от стъкло и стомана на отсрещната страна на улицата.
- Хотел „Кралските оръжия". Притежаван и управляван от хора. Имаме цял ден да го изучим. Нека влезем в него, да обядваме и да го разгледаме. Ако свикнеш с обстановката до свечеряване, това ще е единственото място, което ще удариш.
- Предложението е честно - съгласи се тя.
- Ще те настигна, щом намеря място за фургона.
Докато го чакаше, тя обиколи хотела и набеляза откъде ще се промъкне по-късно вечерта - вентилационния отвор на приземната баня. Покриваше го решетка, върху която можеха да паркират фургона. Беше влязла вече във фойето, когато Мерлин я настигна.
- Е, научи ли нещо? - попита той.
- Две неща. Първо, знам как да проникна вътре.
- Чудесно.
- И, второ - продължи тя, като посочи един робелианец и трима лодинити, - тук отсядат не само хора.
- Всички си имат собствени етажи - Мерлин сви рамене. - Трябва просто да разберем кои са.
- Ами ключалките?
- Сигурно са стандартни, свързани с главния компютър на сградата, за да могат да променят комбинациите по всяко време. - Той замълча за миг. - Дори да забравиш половината от уроците ми, ще ти отнеме по-малко от трийсет секунди да се справиш с всяка от тях.
- Нямаш нищо против да ги проверим преди представлението, нали?
Той вдигна рамене.
- Както искаш.
- Хрумвало ли ти е, че е по силите ти да плячкосаш петдесет стаи до вечеря? - предложи тя.
Мерлин поклати глава.
- Говорили сме вече за това. Единствената причина да не сме арестувани досега е, че крадем само когато имаме алиби.
Тя не отговори, но продължи да оглежда внимателно ъглите, коридорите и всички възможни места за спотайване. Нямаше как да е съвсем сигурна, преди да проникне в стаите, но от това, което видя, изглеждаше, че повечето, ако не и всички гости на хотела от човешки род използваха асансьорите вдясно от рецепцията, които ги отвеждаха от четвърто до девето ниво. До нива две и три се стигаше чрез плавно движещи се ескалатори отляво на рецепцията, а на пръв поглед те се използваха единствено от канфорити, лодинити и робелианци.
- Е, поне всички дишат кислород - промърмори Мишката. - Мразя, когато се сменя околната среда. - Обърна се към Мерлин. - Забеляза ли вече къде са служебните асансьори?
Той се намръщи.
- Не виждам такива.
- Трябва да има. Никога не допускат обслужващия персонал да се вози в асансьорите за клиенти, защото те плащат. - Тя замълча. - Може би трябва да уведомиш ръководството, че се готвим да изнесем представление за клиентите им тази вечер, преди да си помислят, че подготвяме обир.
- А ти какво ще правиш през това време?
- Ще подготвям обира - отвърна с усмивка Мишката.
Мерлин се приближи до рецепцията, а Мишката се качи с асансьора на седмия етаж и се увери, че може да се справи с ключалките. После се опита да слезе до партера и да огледа пералнята, но откри, че асансьорът спря на първия етаж. Така че се присъедини към магьосника тъкмо когато той излизаше от офиса на управителя.
- Всичко ли е уредено?
- Няма да ни създават проблеми, а това ще оправдае мотаенето ни из хотела този следобед.
- Добре. А сега хайде да обядваме.
Миг по-късно влязоха в главния ресторант. Всички маси бяха свободни освен две и Мерлин се отправи към най-отдалечения ъгъл.
- Виждаш ли оня извънземен ей там? - прошепна той и посочи самотника на едната маса.
- Хуманоида с нездравия цвят на лицето? - попита тя.
Мерлин кимна.
- Облечен е изцяло в сребро. Добре го огледай.
- Защо?
- Изчакай да посегне към нещо и ще видиш.
Като по поръчка извънземният повика келнера и Мишката видя, че от четирите му ръце едната е ампутирана.
- От каква раса е? - попита тя.
- Не знам, но ако правилно предполагам, това е Оли Трите юмрука.
- Никога не съм го чувала.
- Просто стой далеч от него.
- Престъпник ли е?
- Ловец на глави. Казват, че е убил над трийсет човека и че никога не приема поръчки против своята раса. - Магьосникът се замисли. - Ще ми се да зная защо е на Уестърли, обикновено се подвизава на Вътрешната граница.
- Освен ако не преследва нас.
- Хайде де, няма заповед за ареста ни никъде из териториите на Демокрацията.
- Доколкото ти е известно...
- Доколкото е известно някому - отговори убедено той. - Както и да е. Ако случайно налетиш на него довечера, извини му се и изчезвай по най-бързия възможен начин.
Мишката кимна и натисна клавишите на малкия компютър с менюто. Секунда по-късно Мерлин я настъпи по крака.
- Сега пък какво?
- Не се обръщай и не се опитвай да го огледаш. Видя ли кой се присъедини към извънземния току-що?
Тя извърна глава.
- Казах да не се оглеждаш! - изсъска Мерлин.
- Добре де - Мишката впери поглед в магьосника. - Голям брадат човек с цял арсенал на колана си. Предполагам, че познаваш и него?
- Това е Гробаря Смит.
- Още един ловец на глави?
Мерлин поклати глава.
- Наемен убиец. Един от най-добрите.
- И защо извънземен ловец на глави и професионален убиец седят на петдесет метра от нас? - заинтересува се Мишката.
- Не знам - отвърна нервно магьосникът. - И двамата трябва да са на Границата и въобще не би следвало да разговарят помежду си.
- Нас ли преследват? - попита спокойно Мишката, като продължаваше да търси изходи и мислено да преценява шансовете си да ги използва.
- Не, те не си губят времето. Ако преследваха нас, досега щяхме да сме мъртви.
- Какво ще правим с плановете за довечера? Можем да си тръгнем веднага.
- Нека да си помисля - отговори Мерлин. Наведе глава и се съсредоточи върху сключените си пръсти доста дълго. Накрая вдигна поглед. - Не, няма смисъл да се отказваме. Не ни преследват, а и не представляваме заплаха за тях. Ние сме крадци, те са убийци.
Мишката сви рамене.
- За мен е без значение.
- Чудя се обаче кого ли са подгонили? - През това време човекът стана, каза нещо на извънземния и излезе от хотела. - Който и да е, трябва да е дяволски добър, щом двамата са се обединили да го преследват.
Нахраниха се мълчаливо, а на здрачаване Мишката се погрижи за холографски реклами на магическото шоу, което щеше да се състои скоро на улицата пред хотела.
При залез слънце, когато Мерлин започна да вади букети, птички и бели зайчета с професионален замах, около тях се събра тълпа, състояща се почти само от хора. Магьосникът прикова вниманието на зрителите, Мишката изпълни своите две-три простички илюзии под невероятни аплодисменти, а после Мерлин я пъхна в кутията и започна да заключва катинарите, докато тя се измъкваше отзад, през фалшивия капак. Когато той слагаше кутията в аквариума, тя вече се промъкваше през вентилационния отвор в приземната пералня. Имаше две жени на смяна и й отне малко повече време, отколкото очакваше, за да стигне до противопожарното стълбище. Втурна се нагоре по стълбите, спря на четвърто ниво и започна да опитва вратите. Попадна на една незаключена стая, вмъкна се вътре и открадна малкото ценни предмети там. Бързо откри и втора стая, която не й даде много. В коридора погледна часовника си и разбра, че разполага с време за още две стаи, ако побърза, или за още една, ако трябва да я претърсва внимателно.
Внезапно някъде се отвори врата. Мишката се скри в нишата на стълбището. Нямаше нужда да чака човека да се прибере и да й освободи пътя до асансьора. Трябваше просто да се изкачи още един етаж и да ограби две стаи от петото ниво. Само че някакъв инстинкт я възпираше да се промъква по-нагоре. Може би заради липсата на време или пък вероятността да се натъкне на Гробаря Смит, но тя не се затича към следващото ниво, а остана да чака на четвъртия етаж.
- По дяволите! - изрева един глас и тя надникна в коридора.
Очевидно човекът се бе заключил, защото псуваше високо и удряше с юмруци по вратата. Започнаха да излизат и от други стаи, за да разберат какъв е този шум. На Мишката й стана ясно, че този коридор вече не е безопасен за нея, а и трябваше да се прибере обратно преди края на представлението.
Тръгна нагоре по стълбището, но чу раздвижване и на петото ниво, тъй като крясъците и ударите отдолу предизвикваха негодуване из цялата сграда. Веднага се насочи към второто ниво, където шумът почти не достигаше.
Пристъпи предпазливо в коридора - малко по-широк, отколкото в човешкия сектор, и започна да опитва вратите. Първите две бяха заключени, а иззад третата се чуваше ужасяващо ръмжене. Едва когато наближи четвъртата стая, разпозна звук, който не би трябвало да се чува в тази част на хотела - плач на човешко дете.
За двадесет секунди се справи с ключалката и се хвърли в тъмната стая, преди вратата да се затвори отново. Извади малко фенерче и започна да оглежда помещението. Вътре имаше диван със странна форма и стол, в който нито един човек не би се настанил. Върху една маса бяха сложени шест бронзови предмета, които й бяха напълно непознати, а върху друга - остатъци от извънземна храна.
След това усети леко движение в единия ъгъл. Веднага се обърна и насочи светлината натам. Срещна погледа на малко русо момиче, оковано за дървения крак на огромен стол.
- Помогнете ми! - примоли се детето.
- Сама ли си? - прошепна Мишката.
Момичето кимна.
Мишката се приближи и се зае с белезниците.
- Как се казваш? - попита тя.
- Пенелопа - подсмръкна детето.
- Пенелопа чия?
- Просто Пенелопа.
Белезниците се разтвориха и паднаха на пода, а Мишката за пръв път огледа момичето по-подробно.
Русата коса на Пенелопа сякаш бе небрежно отрязана с нож вместо с ножици и не бе мита със седмици, ако не и с месеци. Имаше огромна синина на лявата буза, която вече избледняваше. Момичето бе слабичко и недохранено, а не жилаво и издръжливо като нея. Носеше спортен костюм, който някога е бил бял и удобен, но от дългото носене се бе измърсил и протрил. Беше боса, а петите й изранени.
- Не светвай - обади се Пенелопа. - Скоро ще се върне.
- От каква раса е?
Пенелопа сви рамене.
- Не знам.
Мишката извади нож от левия си ботуш.
- Ако се върне, преди да сме тръгнали, бъди сигурна, че го чака изненада.
Пенелопа трескаво заклати глава.
- Не можеш да го убиеш. Хайде да тръгваме...
Мишката протегна ръка и изправи момичето на крака.
- Къде са родителите ти?
- Не знам. Мисля, че са мъртви.
- Можеш ли да вървиш?
- Да.
- Добре. - Мишката се отправи към вратата. - Да тръгваме.
- Чакай! - внезапно извика Пенелопа. - Не мога без Дженифър.
- Дженифър? - попита остро Мишката. - Коя е Дженифър?
Пенелопа се втурна към ъгъла на стаята и сграбчи една мръсна парцалена кукла.
- Това е Дженифър - показа я в светлината на фенерчето. - Сега да вървим.
- Дай ръка. - Мишката се залепи за стената в коридора.
Огледа се и като не видя никакво движение, забърза към стълбите, буквално влачейки момичето след себе си. Стигнаха до подземието и влязоха в пералнята.
- Сега слушай внимателно - прошепна Мишката. - Искам да пълзиш на колене зад количките с пране, както правя аз, докато се доберем до вентилатора. Виждаш ли го?
Пенелопа се вгледа в тъмнината и поклати глава отрицателно.
- Ще ти кажа, като стигнем. Ще ти помогна да влезеш вътре. Не се тревожи, че е тъмно и тясно. Аз се промъкнах оттам, а съм по-голяма от теб.
- Не се страхувам - отговори Пенелопа.
- Знам - каза убедено Мишката. - Но ще трябва да пазиш тишина. Ако издадеш някакъв звук, жените, които работят в другия край на помещението, ще те чуят и ще дойдат да видят какво става. Ще се наложи да ги убия.
- Грешно е да се убива.
- Тогава не вдигай шум и нищо лошо няма да се случи - отвърна Мишката. - Готова ли си?
Пенелопа кимна и Мишката започна да пълзи към вентилационния отвор. Когато стигна до него, спря и се обърна да види как се справя момичето. С изненада установи, че е точно зад нея.
Мишката провери дали жените са все още заети с пералните машини, направи знак с пръст върху устните си и повдигна Пенелопа към отвора. Момичето запълзя и почти стигна до изхода под нивото на улицата. Мишката тъкмо щеше да я последва, когато чу умолителен шепот.
- Не мога да намеря Дженифър.
- Продължавай - изсъска Мишката. - Аз ще я намеря.
Изчака да чуе движенията на детето и се върна. Намери парцалената кукла в една чупка, затъкна я в колана си и настигна Пенелопа до решетката под фургона на Мерлин. Момичето не знаеше какво да прави по-нататък.
Мишката бързо отмести решетката, бутна Пенелопа във фургона и я последва. После се наведе и намести обратно решетката.
- Чакай тук - заповяда тя на детето. - Не издавай нито звук.
Сложи черната си качулка и се изкачи за финалната сцена в последните десет секунди. Когато всичко свърши и тълпата се разпръсна, тя заведе Мерлин във фургона.
- Защо се забави? - попита я той. - Замалко да не успееш.
- Наех си асистент - усмихна се Мишката.
- Асистент?
Мишката посочи Пенелопа, която се бе скрила зад магическите декори.
- Боже мой! - измърмори Мерлин. - Къде я намери?
- Окована за един стол в стая на извънземен.
Магьосникът клекна до малкото момиче и огледа синината на бузата му.
- Не ти е било леко, нали?
Пенелопа го гледаше, без да отговори.
- Има ли семейство на Уестърли? - обърна се Мерлин към Мишката.
- Не мисля.
- Какво прави тук?
- Не зная.
- Крия се - отговори детето.
- Нямаше предвид това, Пенелопа - каза Мишката. - Пита за времето, когато те намерих.
- Крия се - повтори момичето.
- Искаш да кажеш, че извънземният, който те бе отвлякъл, се крие?
Пенелопа поклати глава.
- Той криеше мен.
Мишката кимна.
- От твоите родители?
Момичето отново поклати глава.
- Родителите ми са мъртви.
- Значи от властите - предположи Мишката.
- Не.
- От кого тогава? - леко повиши тон Мишката.
Пенелопа посочи с малкия си треперещ пръст през единствения прозорец на фургона към входа на хотела, където Гробаря Смит и Оли Трите юмрука крещяха на портиера.
- От тях.


* Маркиз Куинсбъри (истинският!) е въвел първите правила в бокса. ­ Бел. ред.
** Рiece de resistance (фр.) ­ основен, ключов елемент. ­ Бел. прев.



Лира Принт
Майк Резник
Гадателката
  Начало Следваща глава