Лира Принт
Робърт Хайнлайн
Фрайди
Предишна глава Начало  

XXXIII


Минаха двадесет години - каквито са на Ботанически залив, но почти не се различават по продължителност от земните. Двадесет хубави години. За тези мемоари използвах записите, които си бях правила в Пахаро Сендз, преди да умре Шефът, също и подробните "обяснения", които съчиних скоро след пристигането ни, защото тогава още се плашех да не ме застрашава екстрадиране от планетата.
Но когато опасните типове се примириха, че не могат да изпълнят замисъла си чрез мен, забравиха ме веднъж завинаги - в края на краищата бях важна за тях само като ходещ инкубатор. А не след дълго всичко стана минало свършено, защото Първият гражданин и дофината на Владението загинаха заедно от взрива на бомба, заложена в каляската им.
Редно би било да завърша с пристигането си на Ботанически залив, защото оттогава драматичните обрати изчезнаха от живота ми. А и какво да описва за всекидневието си една провинциална домакиня? Колко яйца снесоха кокошките миналата година ли? За мен е важно, за вас - не.
Заетите и щастливи хора не си водят дневници. Вместо това живеят.
Но като преглеждах записите и бележките (изхвърлих поне две трети от словесния талаш), забелязах неизяснени случки. Например анулираната кредитна карта на Джанет. Нали бях "умряла" при експлозията, пратила "Беглеца М'лу" на дъното? Жорж проверил много недоверчиво в речните квартали на Виксбърг, но всички се клели, че никоя от нас не е преживяла бедствието. И той се обадил на Джанет и Йън... които тъкмо се канели да отпрашат към Австралия, защото уинипегският агент на Шефа ги предупредил да се омитат. Разбира се, Джанет незабавно анулирала тази кредитна линия.
Най-странното е как се събрах със семейството си. Жорж твърди, че чудното е как аз съм попаднала на същата планета. Всички те били отвратени от старата уморена Земя. Къде да се махнат? Ботанически залив не е очевидният избор за всекиго, но те изобщо не се поколебали. Прелестна планета, също като Земята преди векове, но без липсата на съвременни технологии и знания. Не е първобитна като Дъбрава, нито възмутително скъпа като Халцион или Хитро село. Тримата загубили немалко пари при принудителната ликвидация на цялата си собственост, но имали достатъчно, за да си купят билети трета класа в кораба, да платят заселническата вноска и да им остане нещо, за да започнат отново тук.
(А знаете ли между другото, че на Ботанически залив никой не си заключва къщата? Много врати нямат и ключалки. Чудо невиждано!)
И без това щяхме да се срещнем, дори да не бяхме попаднали в един и същ кораб. Вярно, планетата ни е с размерите на Земята, но колонията още не е прекалено многолюдна, почти всички сме в една област и хората са любопитни за всеки новопристигнал.
Ами ако не ми бяха предложили онази гибелна задачка? Винаги има "ако", но съвсем обективно преценявам, че шансът накрая да избера Ботанически залив беше поне едно към едно.
"Съдбата ни посочва пътя." Няма защо да се оплаквам от своето предопределение. Много ми харесва да съм колониална домакиня в осемчленна група. Изобщо не сме се обявявали официално като С-група, защото тук законите за брака и съжителството са малко и не са досадни. Осмината с всичките ни хлапета живеем в огромна просторна къща, която Джанет проектира, а всички заедно построихме. (Не ме бива по изтънчените мебели, но в грубото дърводелство нямам умора.) Съседите никога не са задавали нахални въпроси кой на кого е родител, а и Джанет щеше да им смръзне кръвчицата, ако бяха посмели. Тук хората се радват на всяко дете. Още много столетия има, докато някой заприказва за "демографски натиск" и "нулево нарастване на населението".
Съседите няма да видят тези редове, защото смятам да издам само преработено издание на готварската си книга. Добра е, истинските автори са двама велики кулинари - Джанет и Жорж, а аз добавих практичните съвети на Златокоска. Затова ще обясня без задръжки кое как стана. Отначало Жорж се ожени формално за Матилда, а Пърсивал - за мен. Май са хвърляли чоп. Разбира се, детето в мен попадаше в категорията "епруветка и скалпел". Никой не споменава този просташки лаф на Ботанически залив. Може би Уенди дължи голяма част от наследствеността си на бившия царстващ род от Владението. Не съм се изтървала досега и тя смята, че Пърсивал й е баща. Знам поне, че няма вродени увреждания, а Фреди и Жорж ме успокоиха отдавна, че не носи в себе си дори неприятни рецесивни гени. Като малка не беше по-зла от другите деца и умерената порция шамарчета по дупето я възпираше да не се лигави. Мисля, че е много симпатична и приятна. Радвам се, защото друго чедо няма да излезе от утробата ми.
Щом я изкарах на бял свят, помолих Жорж да премахне моята стерилност. Двамата с Фреди ме прегледаха и казаха, че било възможно... на Земята. Не и в Ню Бризбейн, поне в близките десетилетия. Въпросът беше приключен. Дори малко ми олекна. Направих го веднъж и се плашех от перспективата да продължа в същия дух. Имаме си достатъчно дечица, кученца и котенца да ни се мотаят в краката. Не е нужно рожбите да са от моето тяло. Бебето си е бебе, а Тили, Джанет и Бети ги правят прелестни.
Както и Уенди. Ако не беше немислимо, щях да се заблудя, че дължи похотливостта си на своята майка. Говоря за себе си, да не си помислите нещо друго. Не беше навършила четиринадесет години, когато се прибра един ден вкъщи и измънка:
- Мамо, май съм бременна...
Укорих я меко:
- Не искам да чувам това "май". Върви при чичо си Фреди да ти направи тестовете.
Тя обяви резултата на вечеря и веднага настана празник. Това си е отдавнашен обичай в нашия дом за всяка бременност. Втория си празник Уенди посрещна шестнадесетгодишна, следващия - на осемнадесет. Последният беше само преди седмица. Радвам се, че внимаваше все пак да става по-нарядко, за да й отгледам децата. Е, за последното взе, че се омъжи. Никога не ми е липсвало домочадие. Имахме си четири майки, станаха пет... не, вече са шест.
А първото дете на Матилда има татко, от когото трябва да е наследило само хубави неща. Доктор Джери Мадсен. Вярвам й. Някогашният й господар тъкмо я пратил да й премахнат стерилността и получил поръчката за нейното четиримесечно пътуване. Тя станала Шизуко със свенливата усмивка. Може да се каже, че взаимно си пречехме да имаме мъжка компания в леглото.
И се случило в единствения удобен момент. Когато аз се свивах под онзи турбогенератор заедно с Пърсивал, моята "камериерка" била в леглото ми с доктора. Нашият младок има прекрасни родители! Животът поднесе още една шегичка - Джери Мадсен живее от години в Ню Бризбейн с милата си съпруга Дайън. Тили дори не му е намеквала, че има син и в нашата къща. Пак ли "изумително съвпадение"? А, не. Лекар е една от професиите, които са освободени от заселническа вноска на Ботанически залив. Джери искал да се ожени и да спре с обиколките из Космоса. Защо да се примирява със Земята, щом е могъл да се запознае с всяка колонизирана планета?
Най-често ходим при него на прегледи. Способен лекар е. Да де, имаме си и двама доктори по медицина в дома, но никога не са практикували. Били са генни хирурзи, биолози-експериментатори, генинженери... а сега са фермери.
И Джанет знае кои са бащите на първото й дете. Йън и Жорж. Защо и двамата ли? Защото така пожелала, а тя подкрепя и капризите си със стоманена воля. Чувала съм няколко версии, но си мисля, че просто сърце не й е дало да избира между двамата.
Първото на Бети почти сигурно не е плод на генна манипулация и е заченато от Фреди. Само че нашата бандитка все се опитва да ни убеди, че е забременяла в разгорещен секс с десетина партньори на бал с маски. Ню Бризбейн е тихо място, но ако си имате Бети Франсис вкъщи, животът ви няма да е скучен.
Може би знаете повече от мен за завръщането на "черната смърт". Глория смята, че Луна Сити дължи спасението си на мен, но заслугата всъщност е на Шефа. Сама никога не бих повярвала на прозренията си.
Заразата изобщо не се развихри извън Земята. Пак един от последните подвизи на Шефа, при това посмъртен. В най-критичния период от Ню Бризбейн предупредиха совалката, че не може да кацне, без да отвори във вакуума товарните си трюмове, а после отново да ги запълни с обеззаразен въздух. Както и очаквахме, имаше мъртви плъхове и мишки по разни кътчета... значи и бълхи. Щом ги видя, капитанът мигом спря да приказва, че ще иска обезщетение от колонията за излишните разходи.
Сега за вноските. Пощата до Луната и обратно пътува осем месеца. Не е зле за общо сто и четиридесет светлинни години. (Чух веднъж туристка да недоумява защо не пращаме съобщенията си по радиото.) Глория незабавно плати на колонията и щедро ме затрупа с начален капитал, използвайки докрай правата, които й даваше завещанието на Шефа. Е, не прати златото тук. То остана като записи в счетоводните книги на Ботанически залив, които се водят в Луна Сити. С тях можем да си купим всичко необходимо и да платим превоза му през пространството.
Пит обаче нямаше почти никакви спестявания на Земята, а Тили като полуробиня не можеше и да има. Аз пък не бях похарчила дори половината от онази щура лотарийна печалба, чекът ми с компенсацията при ликвидирането на фирмата си беше непокътнат. Бях купувала и малко акции навремето. Така извадих лесно съзаклятниците си от блатото. Колонията никога не напъжда беглец от кораб... но могат да минат и десетина години, преди да си изплати дълговете.
И двамата понечиха да мърморят, а аз им се разфучах бясно. Не само всичко си остана в семейството, но без помощта и на двамата най-вероятно щях да пукна благопристойно в столицата на Владението. Те обаче настояваха да ми се издължат.
Стигнахме до най-приятния за всички компромис. С тези пари и с приноса на останалите основахме взаимоспомагателния фонд "Хляб по водите" с почетен патрон Ейза Хънтър - за новите бегълци.


Вече не се сещам за своя странен и малко срамен произход. Жорж е прав - само човек може да роди човек. Имам Уенди за доказателство. Човек съм и съм част от цялото!
Според мен това е нужно на всекиго. Да принадлежи към общността. Да е един от всички.
Господи, а как съм обвързана! Миналата седмица се опитах да разбера защо все не ми стига времето. Секретарка съм на градския съвет. Председателка съм на асоциацията за сътрудничество между родителите и учителите. Командвам цял отряд момичета-скаути. Преди бях президентка и на градинарския клуб. Освен това съм в комитета за създаването на колеж в града. Да, аз съм от общността.
Сгряващо, вдъхващо щастие чувство.


Лира Принт
Робърт Хайнлайн
Фрайди
Предишна глава Начало