XXXI

По време на скока към Ботанически залив прехвърлях тази мисъл из ума си и се опитвах да открия някакъв пропуск в разсъжденията си. Как да не си спомня и класическия случай с Джон Кенеди? Неговият предполагаем убиец бил ликвидиран твърде бързо, за да успее да проговори дори веднъж пред следователите. А онзи зъболекар, който застрелял губернатора Хюи Лонг, уж се гръмнал сам секунди след престъплението си. Да не говорим за незнайните и безименни агенти през "студената война", които оцелявали само докато си свършат работата, после "случайно" се изпречвали пред шеметно фучащи коли.
Въображението пък услужливо ме измъчваше с прастара сценка - пуст бряг на остров, главатарят на пиратите наглежда хората си, докато изкопаят ямата и спуснат сандъците с плячката... после вади пистолетите от аления си пояс и просва безжизнените тела при съкровището.
Да, имам склонност да драматизирам. Само че мислех за участта на своята утроба, не на вашата. Всички в заетата от хората част на Вселената знаят, че бащата на настоящия Пръв гражданин е стигнал до трона през камари от трупове. Синът се задържа на същия трон с още по-смразяваща жестокост.
Щял да ми благодари, че съм се погрижила за продължението на рода му, а? Или ще зарови костите ми в най-затънтеното подземие на двореца.
Не се залъгвай, Фрайди. Да знаеш твърде много е тежко престъпление. Особено в политиката. Ако са имали намерение да се отнесат честно с теб, сега нямаше да си бременна. Значи си принудена да се опираш на увереността, че няма да се церемонят с теб, след като извадят царствения зародиш.
Очевидно беше какво трябва да направя.
Изобщо не успявах да измисля как ще стане.
Вече нямаше съмнение, че не заради чиновническа грешка името ми не е било в списъка за екскурзията до Преден пост.
Вечерта зърнах Джери в салона за танци и го поканих. Беше класически валс и можах да доближа лицето си до неговото, за да говоря тихичко.
- Как е коремчето? - попита ме той.
- Сините хапчета си ги бива - признах честно. - Джери, кой знае освен нас двамата?
- Чудна работа, но бях зает и още нищо не съм въвел в медицинския ти файл. Резултатите от тестовете са заключени в моя сейф.
- А техникът от лабораторията?
- Толкова е претоварен, че сам пуснах тестовете.
- Гледай ти! Мислиш ли, че е възможно тези резултати да изчезнат някак? Нали хартията се пали лесно?
- Нищо не горим в кораба. Инженерът по системите за пречистване на въздуха много се ядосва. Всичко мелим и връщаме за преработка. Не трепери, момиченце. Батко ще опази срамната ти тайна.
- Джери, добро приятелче си ми ти. Ако не беше моята бдителна бавачка, сега щях да подозирам, че ти си татенцето. Помниш ли първата ми нощ в кораба?
- Как да не помня? Ужасно разочарование.
- Не съм измислила аз да пратят и прислужница с мен. Натрапи ми я семейството, същинска пиявица е. Човек би си помислил, че ми нямат никакво доверие... И ти вече знаеш защо. Можеш ли да измислиш как да се отървем замалко от надзора й? Много благоразположена съм към теб, красавецо, защото умееш да пазиш тайни.
- Хм, трябва да помисля. В моята каюта няма да стане. Дотам се стига през столовата, а и по коридора имам още двайсетина съседи... Внимавай, Джими идва насам.
Разбира се, че исках да го подкупя, за да си трае. Но му бях и искрено благодарна, смятах се за негова длъжница. Ако желаеше близко запознанство с моето далеч не девствено тяло (точно това му се искаше), бях готова да му угодя... и заради самата себе си. Липсата на мъжка компания ми се отразяваше зле, а Джери е привлекателен. Изобщо не се срамувах всъщност, че съм бременна (колкото и ново да беше преживяването за мен), но не горях от желание да се разчува. (Стига и неколцина други в кораба да не са били предупредени предварително за състоянието ми...) Имах нужда от време, за да съставя поне някакво подобие на авариен план за спасението си.
Може би още не ви е ясно колко бях загазила. Ще се постарая да ви обясня. Очаквах да намеря смъртта си в някоя операционна зала, щом попадна във Владението - чистичко, съвсем законно и с правдоподобни обяснения. Ако не вярвате, че подобни неща се случват, значи не живеем в една и съща Вселена, а дотук нищо не сте проумели от тези мемоари. Още от зората на човешката история дълбоко се е вкоренил навикът на неудобните свидетели да се спира кислородът.
Може би нямаше от какво да се боя. Всички признаци за наближаващото бедствие обаче бяха налице... при условие че стъпя на повърхността на Владението.
Да си остана в кораба? И това ми мина през ума... Но думите на Пит (Мак) сякаш още отекваха в ушите ми: "Там ще дойде да ви отведе офицер от дворцовата стража и от този момент сте негова грижа." Очевидно не биха изчакали дори да сляза на планетата. Никакви преструвки, че съм се разболяла изведнъж в столицата.
Следователно трябваше да напусна "Първооткривател" преди спирането около Владението... тоест да се скрия на Ботанически залив. Поне нямаше място за колебания.
Лесна работа. Слизаш по подвижното мостче и махаш за сбогом от кея.
Уви, не сме на презокеански увеселителен кораб. "Първооткривател" дори не доближава планетите под точката на стационарната орбита. В случая с Ботанически залив ще бъде на около тридесет и пет хиляди километра от повърхността. Не съм чувала някой да е плувал във вакуум, а вие? Начинът да сляза е със совалка, както се спуснах до Преден пост.
Фрайди, никой няма да те пусне в совалката. Първия път се натрапи с нахалство. Вече са нащрек и няма да се помайват. Какво ли ще ти подготвят? Господин Ву отново ще бди със списък в ръка пред въздушния шлюз, само че до него ще стърчи човек от въоръжената охрана. Е, ще се справиш ли?
Нищо особено. Вземам му оръжието, чуквам им главите една в друга да покънтят малко и си избирам кресло в салона.
Ще успееш, нали за това си проектирана и обучена?
А после? Совалката не се отделя от кораба по график. Чака си в трюма, в салона се промъква цяло отделение от осем-десет бабаити и те надвива с груба сила и приспивателни стрелички. Накрая те заключват в каюта ББ и си киснеш вътре, докато офицерът от дворцовата стража не се появи да те замъкне на Владението.
Такъв проблем не се решава със смъртоносни удари.
Другите възможности са сладки приказки, малко сексапил и рушвети.
Ха, защо ли забравих честността?
Как пък не! Отиваш право при капитана и му обясняваш какво ти е обещал господин Сикмаа, как те е измамил. Искаш да извика Джери, за да потвърди бременността ти, споделяш опасенията си и заявяваш, че си решила да изчакаш на Ботанически залив, докато мине кораб, който ще те върне на Земята, след като вече е бил в звездната система на Владението. Нали капитан фон Коотен е мил, бащински настроен и добросърдечен? Показа ти снимки на дъщеря си. Е, ще се погрижи ли за теб?
Какво би предположил Шефът?
Ще ти напомни, че седиш на капитанската маса от дясната страна на капитан-управителя. Защо?
Получи в последната минута една от най-луксозните каюти. Защо?
Намери се място и за още седем души, които денонощно бдят над теб... Нима си въобразяваш, че капитанът не знае защо е всичко това?
Освен това кой махна името ти от списъка за екскурзията до Преден пост?
Впрочем кои са собствениците на "Хайпър Спейс Лайнз"? Тридесет процента от акциите с право на глас са на "Интеруърлд", която на свой ред се контролира от различни части на "Шипстън". Не си пропуснала да забележиш, че други 11 процента държат три банки от Владението, нали? А Владението е сложило ръка на дялове и от други вкусни мръвки в комплекса.
Няма причина да очакваш прекалено много от милия капитан фон Коотен. Представи си само как ще те успокоява: "О, преувеличавате. Господин Сикмаа е добър мой приятел, познаваме се от много години. Да, да, обещах му, че ще бъдете в безопасност при нас. Затова не бих ви позволил да слизате на диви, нецивилизовани планети. Но ви обещавам на връщане да се разходите и позабавлявате чудесно на Халцион. Нали ще бъдете добро момиче и няма да ми вгорчавате излишно живота?"
Нищо чудно дори да си вярва, докато те забълбуква.
А е почти несъмнено, че знае коя си - не някаква си богата кучка. Вероятно са му казали, че си наета да износиш плод (и лесно се е досетил за кого). Ще намекне, че се опитваш да стъпчеш в калта напълно законен и дори изгоден за теб договор. А ти, драга ми Фрайди, нямаш дори една писана думичка, с която да докажеш, че са те измамили.
Капитанът няма да ти помогне. Пак ще се вадиш сама от блатото.

Оставаха само три дни преди да се заковем в орбита над Ботанически залив, когато реших да се разшетам. Дотогава умувах мъчително, губех си времето с безсмислени напъни на въображението какво ще направя, ако не успея да се махна от кораба. Ето ви пример: "Чухте ме, капитане! Заключвам се в каютата, докато не напуснем звездната система на Владението. Ако разбиете вратата, за да ме предадете на онзи офицер от дворцовата стража, не мога да ви попреча, но ще намерите само труп!"
(Смехория. Пускат малко газ за приспиване през вентилационната система и съм готова за опаковане.)
Или друго...
"Капитане, виждал ли сте някога средновековен аборт? Каня ви на представлението. Разправят, че било доста кърваво."
(Още по-нелепо. Мога да говоря спокойно за аборт, но не съм способна да го направя. С тази цвъчка в мен нямам и най-далечно родство, как обаче да погубя невинното гостенче в корема си?)
Опитвах се да не си прахосвам времето с такива щуротии, а да се съсредоточа в измислянето на хитра подривна тактика, също и да се държа нормално пред хората. Когато от канцеларията на ковчежник-домакина обявиха, че е време желаещите да се запишат за екскурзии на Ботанически залив, нахълтах там сред първите, обсъдих всички варианти, задавах недоверчиви въпроси, отнесох цял диск с информация за планетата, после се записах и платих в налични за най-хубавите и скъпи разходки.
На вечеря дърдорех неспирно на капитана за нетърпението си, поисках мнението му за всеки маршрут, оплаках се пак, че името ми не е било включено в списъка за Преден пост, и го помолих да се погрижи да няма втора подобна грешка. Сякаш капитанът на гигантски междузвезден кораб не би си намерил по-добро занимание от момче за поръчки на госпожица Богата кучка! Колкото и зорко да го наблюдавах, не се издаде. И не ми каза, че забранява да стъпя на планетата. Май като грешници с него бяхме от един дол дренки - аз се научих да лъжа с най-невинно изражение много години преди да изляза от яслата на лабораторията.
По-късно се преместих в "Черната дупка" с тримата си верни рицари - доктор Джери Мадсен, Хайме Лопес (по прякор Джими) и Том Удел. Том е първи помощник на отговорника по товаро-разтоварните дейности. Не знаех точно с какво се занимава, просто имаше една нашивка в повече от другите двама. Още първата вечер, след като се качих в кораба, Джими ме увери тържествено, че Том бил старши метач. И Том не отрече, само подхвърли:
- Забрави да добавиш и "главен хамалин".
Време беше да се осведомя по-подробно за задълженията му, щом оставаха три денонощия до пристигането ни над Ботанически залив. Пълнеха дясната совалка с товари за жителите на планетата.
- Лявата натоварихме още докато висяхме край Стъблото - обясни Том. - А в дясната имаше какво ли не за Преден пост. Сега имаме нужда и от двете, за да си свършим по-бързо работата с Ботанически залив, затова този път ще пролеем доста пот.
- Няма да ти навреди, Томи. Дебелееш.
- Първо си виж тумбачето, Хайме, после обиждай.
Попитах го как товарят пратките в совалката.
- Онзи въздушен шлюз ми се видя тесничък...
- А, той е само за пътници. Искаш ли да погледаш как си вършим работата?
Уговорихме си среща за сутринта. И научих всякакви полезни нещица.
Трюмовете на "Първооткривател" са великански, в тях човек може по-скоро да изпита боязън от откритите пространства, а не клаустрофобия. И трюмовете на совалката си ги бива, защото товарите понякога са огромни, особено машините. На хората от Ботанически залив им предстоеше да се сдобият с турбогенератор "Уестингхаус", по-едричък и от триетажна къща. Престорих се на смаяна наивница и попитах Том възможно ли е изобщо да помръднат това?
Той се ухили.
- Помагаме си с черна магия.
Четирима от неговите работници увиха генератора с метална мрежа и прикрепиха към нея кутия с размерите на куфарче. Том огледа всичко и разреши:
- Включвайте.
Бригадирът им го послуша... и ръбестото чудовище трепна, после се издигна на две педи над пода. Ясно, преносим антиграв като във всяко РМВ, но без черупката.
Много предпазливо работниците задърпаха и забутаха генератора с въжета и прътове към гигантския люк и го вкараха в трюма на дясната совалка. Том ми напомни, че макар товарът да е освободен от изкуствената гравитация в кораба, масата му си остава все същата, може да смачка човек, като че е досадно насекомо.
- Тези четиримата разчитат един на друг, животът им зависи от това. Вярно, аз отговарям за всичко... но на мъртвеца ще му е все едно дали са ме осъдили.
Всъщност най-важното, за което трябвало да се грижи, било наместването на всеки товар според схемата, закрепването му и проверките до изнемога дали огромните товарни люкове са херметично затворени всеки път, след като са били отваряни.
Показа ми и къде набутват емигрантите.
- Имаме повече за Ботанически залив, отколкото за другите планети накуп. Когато отлетим от планетата, трета класа ще бъде почти празна.
- И тези ли до един са от Австралия? - попитах нехайно.
- А, не. Около една трета са от всякакви други места по Земята. Имат обаче нещо общо - владеят свободно английски език. Това е единствената колонизирана планета с изискване за общ език.
- И аз съм чувала мълвата. Защо се инатят?
- Обзела ги е някаква смахната заблуда, че така намалявали вероятността от бъдещи войни. Може и да има нещо вярно... само че най-кървавите войни в досегашната история са били братоубийствените.
Нямах мнение и си замълчах. Излязохме от совалката през пътническия люк и Том го затвори. Изведнъж си спомних, че забравих вътре шалчето си.
- Том, забеляза ли къде го оставих? В емигрантския трюм още беше на шията ми.
- Ще го намерим.
Пак се обърна и отвори люка.
Естествено шалчето си беше, където го пуснах - между две тапицирани скамейки в емигрантския трюм. Увих го игриво около врата на Том, придърпах лицето му към своето и му се отблагодарих толкова старателно, колкото той беше готов да понесе. Доста напреднахме, но милото момче все пак беше на работа...
Заслужаваше си го. Люкът се отваря с цифрова комбинация. Вече я знаех.
Наближаваше времето за обяд, когато се прибрах в каютата. Шизуко както винаги се занимаваше с нещо. (Все пак ме озадачава, че една жена може да запълни цялото си денонощие с грижата друга жена да изглежда великолепно.)
- Не ми се ходи в трапезарията - заявих непреклонно. - Ще се пъхна набързо под душа, ще навлека някое халатче и ще хапна тук.
- Какво ще желаете, госпожице? Веднага ще ви поръчам обяда.
- Поръчай и за себе си.
- Но защо?
- Така. Не искам да се храня сама. Не ми се занимава с цялото това преобличане, за да си търся компания в трапезарията. Недей да спориш, а се свържи с кухнята.
Чух я да приказва по терминала, но когато спрях душа, вече държеше голяма пухкава хавлия и се беше увила в по-малка - идеалната прислужница в банята. Изсуши ме, помогна ми да облека халата и тъкмо тогава звънна асансьорчето за доставки. Тя отиде да извади поръчката, а аз придърпах масичката в ъгъла, където си бяхме гукали задушевно с Пит-Мак. Веждите на Шизуко се извиха въпросително, но не изтърва нито думичка, само започна да нарежда съдовете. Пуснах класически тежък рок по терминала. Групата е имала страшен ръмжащ звяр за вокалист.
Видях, че на масата има само една чиния. Обърнах се с лице към Шизуко, за да разбира какво й говоря.
- Тили, седни да се храниш срещу мен.
- Моля, госпожице?
- Край на театъра, Матилда. Измислих това, за да си поговорим откровено.
Лицето й дори не трепна.
- Добре, госпожице Фрайди.
- Викай ми Мардж, за да не те наричам госпожица Джаксън. Или само Фрайди - това е истинското ми име. Време е да си приберем ноктите в лапичките. Между другото играеш съвършено ролята на камериерка, но вече не е нужно, когато сме си двечките тук. Мога сама да се изкъпя и изсуша.
Тя едва не се усмихна.
- О, много ми харесва да се грижа за теб, Мардж... тоест Фрайди.
- Благодаря ти! Сега да си напълним стомасите.
Сипах сукияки в нейната чиния. Преглътнахме по няколко лъжици от вкусните гозби - трудната приказка върви по-гладко на маса - и аз попитах:
- Какво се пада на теб от цялата история?
- Коя история, Мардж?
- Нали ме държиш под око? И ще предадеш щафетата на дворцовата стража, щом стигнем до Владението.
- По договора плащат на моя началник. Аз уж ще получа премия, но ще повярвам, когато започна да си я харча на воля.
- Схванах. Матилда, слизам на предната спирка - Ботанически залив. А ти ще ми помогнеш.
- Нима? И ми казвай Тили, моля те.
- Ще ми помогнеш, уверявам те. Защото ще получиш от мен много по-тлъста пачка.
- Наистина ли си въобразяваш, че ще ме подкупиш толкова лесно?
- Да. Защото ти давам само две възможности за избор. - Взех голямата лъжица за сервиране от купата - беше от здрава неръждаема стомана. Смачках я с едната си ръка. - Помагаш ми или умираш. Тутакси. Кое си избираш?
Тили внимателно взе осакатения прибор от ръката ми.
- Мардж, защо са тези мелодрами? Все ще се спогодим някак. - Съвсем нехайно изглади разкривената стомана с пръсти. - Какво ни пречи?
Зяпнах лъжицата.
- "Мама е епруветка..."
- "...тате е скалпел" - довърши Тили. - С еднакво потекло сме. Затова ме наеха. Хайде да обсъдим положението. Защо ще бягаш от кораба? Ще ме разкатаят, ако ти позволя.
- Защото иначе ще ме погребат наскоро. - Без да крия нищо, разказах за устната сделка, за ненадейната си бременност и за преценката си какви шансове имам да оцелея след гостуването във Владението. - Е, какво би те убедило да си затвориш очите? Мисля, че мога да си позволя и най-високата цена.
- Не само аз те наглеждам.
- За Пит ли говориш? Ще му намеря цаката. Другите трима мъже и две жени все едно ги няма. Стига да ми помагаш. Само ти и Пит сте професионалистите тук. Кой тъпанар е наел останалите? За нищо не стават.
- Не знам. Дори не ми казаха кой нае мен. Началникът ми уреди всичко. Да, вероятно можем да забравим за останалите. Зависи какъв е твоят план.
- Да обсъдим първо въпроса с парите.
- Първо плана.
- Ъ-ъ... Мислиш ли, че можеш да наподобиш гласа ми?
- Мислиш ли, че можеш да наподобиш гласа ми? - чух като ехо на собствените си думи.
- Я го направи пак!
- Я го направи пак! - послушно повтори Тили.
Въздъхнах.
- Справяш се добре. Според вестничето ще изскочим в нормалното пространство по някое време утре и ако пак са сметнали всичко точно, както беше с Преден пост, ще заемем стационарна орбита над Ботанически залив и ще пуснем совалките по обяд вдругиден. Остават по-малко от две денонощия. Значи утре ще се разболея. Печално, защото толкова исках да обиколя всички онези чудесни местенца по планетата... Графикът на действията ми ще зависи от момента на отделянето на совалките, а това ще се разбере чак след края на хиперскока. Все едно. Защото преди това, към един през нощта, щом коридорите опустеят, аз излизам оттук. И от този миг ти се представяш и за мен. Не пускаш никого да влезе, защото съм раздразнителна от болестта. Ако някой ме потърси по терминала, не включвай видеото. Аз и без това не го правя. Усетиш ли, че ще надушат измамата, значи съм заспала дълбоко. Ще поръчаш закуска за нас двете - за теб обичайното, за немощната пациентка само препечена филийка и топло мляко.
- Фрайди, очевидно е, че единственият ти път към спасението са совалките. Само че люковете им са винаги заключени и блокирани. Поне това знам.
- И аз. Не се тревожи, Тил, знам какво правя.
- Добре. Не е мой проблем. Разбрахме се и че ще те прикривам, след като излезеш от каютата. Но как ще се обяснявам с капитана после?
- Значи и капитанът е замесен. Досещах се.
- В играта е, но пряко ни ръководи ковчежникът.
- Практично. Да речем, че ще уредя да си вързана и със запушена уста. Налетяла съм ти в гръб и не си могла да се съпротивяваш. Разбира се, не мога аз да ти запуша устата, защото ще наподобяваш гласа ми при обаждания, след като изляза от каютата. Сещам се обаче за един човек, който би ми направил тази услуга.
- О, така моето алиби ще стане непоклатимо! Но кой ли е този благодетел?
- Помниш ли първата ми нощ в кораба? Върнах се с обожател. Ти ни поднесе чай и сладкиши с бадеми.
- На доктор Мадсен ли разчиташ?!
- Да, май ще го склоня, с твоя помощ. Още от онази нощ ми е много навит.
Тя прихна.
- Чак езикът му се влачеше по пода!
- И досега не го е прибрал в устата. Утре се разболявам и той идва да ме прегледа. Ти си тук както обикновено. В кътчето със спалнята светлините са угасени. Ако доктор Мадсен е със здрави нерви - в което съм уверена, - ще се примири с отредената му от мен участ. И ще стане много сговорчив. - Погледнах я неуверено. - Добре ли звучи? На другия ден уж пак ще ме навести за преглед, ще те върже и ще ти запуши устата.
Тили се умисли задълго.
- Не става.
- Защо?
- Да не разчитаме на други хора. На никого! Няма нужда да съм вързана, само ще събудим допълнителни подозрения. Чуй каква ще бъде моята версия. Малко преди отделянето на совалката от кораба изведнъж ти е щукнало, че вече си оздравяла. Станала си, облякла си се и си излязла от каютата. Никога не споделяш с мен какво си намислила. Нали съм кротката тъпа прислужница? Няма значение, защото не е моя задача да те следя, докато обикаляш из кораба. Единственото ми задължение е да те наблюдавам в каютата. Не мисля, че и само Пит отговаря за теб, когато излезеш оттук. Ако успееш да офейкаш, май капитанът ще го отнесе със страшна сила. Няма да плача за него.
- Тили, ти всичко нареди както трябва. Предполагах, че ще искаш да имаш алиби. Наистина ще е по-добре да опростим плана.
Тя ми се усмихна.
- Нека това не те спира да се позабавляваш с доктор Мадсен. Имах задача и да не пускам мъже в леглото ти...
- Досетих се отдавна - промърморих малко кисело.
- ...но вече съм на твоя страна, значи няма да ти бъда надзирателка. - На бузите й се появиха трапчинки. - Защо ли не предложа на доктора и малка премия? Когато навести пациентката си на другия ден и не я завари, ще му кажа, че си отишла да се лекуваш в сауната.
- Не му се предлагай, ако не ти се иска. Настроен е много бойно.
- Каквото рекламираме, това получава клиентът. Е, разбрахме ли се за всичко?
Тя стана, аз също.
- Остана да изясним какво ти дължа.
- Не съм забравила. Мардж, познаваш възможностите си по-добре от мен. Ти решавай.
- Пропусна да ми кажеш колко щяха да ти платят.
- Не знам. Началникът не ме осведомява за тези сочни подробности.
- Да не си негова собственост?!
Втресох се. Всеки изкуствен човек на мое място би потреперил.
- Вече не. Или... не съвсем. Продадоха му ограничени права върху мен за двадесет години. Седем минаха, остават тринадесет. После ще бъда абсолютно свободна.
- Но... Господи! Тили, да избягаме заедно!
Тя хвана полека ръката ми.
- Не се впрягай толкова. Ти ме подтикна да се замисля. Затова не искам да бъда вързана. Мардж, в списъка на пътниците не е отбелязано, че съм полуробиня. Значи никой не би ми попречил да се запиша за екскурзия на планетата, ако мога да си платя. А аз мога. Дано отново се срещнем на Ботанически залив.
- О, да!
Целунах я.
Тя рязко долепи тялото си до моето и целувката мина на трета скорост. Тили вече стенеше и пъхаше ръка под халата ми. След малко отделих лицето си от нейното, колкото да попитам:
- Тъй ли било?...
- Да, по дяволите! Още откакто те изкъпах за пръв път.

Вечерта бъдещите заселници на Ботанически залив изнесоха представление в един от салоните на първа класа. Капитанът ми обясни, че било традиция, а богатите пътници обикновено правели дарения за колонизираната планета, но не е задължително. Спази традицията и посети салона, а аз се озовах до него. Възползвах се от повода да спомена, че съм малко зле напоследък и май ще отменя резервациите си за обиколки по Ботанически залив. Мрънках правдоподобно.
Капитан фон Коотен ми напомни строго, че само хора в цветущо здраве би трябвало да се разхождат по планети, с чиито условия изобщо не са свикнали. И защо да се тревожа, че няма да видя Ботанически залив, щом ще се насладя на истинските перли в Космоса? Бъдете добро момиче, госпожице, не ме принуждавайте да ви заключвам в каютата.
Промърморих, че ако коремът ми продължи да се бунтува, няма нужда да ме заключват. Споделих ужасните си преживявания в полета до Преден пост и обратно. Заявих, че не бих рискувала да изтърпя отново подобен ад за нищо на света. За по-убедително не хапнах почти нищо на вечеря.
Насладих се на аматьорско, но весело шоу. Имаше скечове и много хорови песни - "Вържи кенгуруто, да ти е мирна главата", "Валс с Матилда", "Ботанически залив". Изпълниха на бис "Щора бие по прозореца". Щях да се хиля още повече, но се бях вторачила в мъж на втория ред в хора. Стори ми се познат.
"Фрайди, и ти ли си вече от закоравелите разсеяни курви, та дори не си спомняш спала ли си с някой мъж или не си?"
Приличаше на професор Федерико Фарнезе, обаче имаше пищна брада, а Фреди беше гладко обръснат единствения път, когато се развличахме взаимно. И какво от това? За толкова месеци е могъл да обрасне страховито. Почти всички мъже се поддават понякога на тази мания.
Не изпя нито едно соло, затова не успях да проверя гласа му.
Изостреното обоняние също не ми помогна - не можех да отделя миризмата му от останалите заради трийсетината метра разстояние.
Как ми се искаше да не съм в ролята на надменна дама! Трябваше да стана, да отида направо при него и да го попитам: "Ти ли си Фреди, с когото се събудих в едно легло миналия май в Оклънд?"
Ами ако каже "не"?
Бъзливка съм. Само подхвърлих на капитана, че май съм зърнала стар познат от Сидни сред емигрантите. Би ли ми помогнал да проверя? Написах "Федерико Фарнезе" на една програмка. Капитанът я връчи на ковчежника, който пък извика един от младшите си помощници. След малко това надуто говедо се върна и съобщи, че сред почтените бивши австралийци, пътуващи към Ботанически залив, не само нямало Фарнезе, но и нито един с жабарска фамилия.
Все пак се насилих да благодаря и на него, и на капитана за любезността. Реших, че е тъпо да разпитвам за хора с фамилиите Торми или Перо. Нали не видях Джанет или Бети сред заселниците? Те поне нямаше как да са си пуснали бради. Зърнах само лице, скрито зад гъста брада, тоест едното нищо.
Май имаше зрънце истина в бабешките шегички за чудатостите на бременните жени.