Лира Принт
Робърт Хайнлайн
Фрайди
Предишна глава Начало Следваща глава

XXIX


Хиперкорабът е дяволски интересен. Разбира се, имате нужда от много задълбочени знания по вълнова
механика и многоизмерна геометрия, за да разберете как се движи. Не ми достига образование и едва ли някога ще наваксам (макар че бих прочела нещичко за удоволствие). С ракетите нямам проблеми. Принципите са били ясни още на Нютон. И гравитацията е била загадка, докато учените изведнъж измислили как да я използват във всекидневието. Но как кораб с маса сто хиляди тона (каза ми го капитанът) достига скорост хиляда и осемстотин пъти над светлинната? И то без да се разлива супата от чиниите?
Не знам. В кораба имат най-грамадните "шипстъни", които съм виждала... Тим Флаерти (втори помощник на главния инженер) ме увери, че изчерпват част от заряда им по средата на скока, а пътуването довършват, като употребяват енергия единствено за "паразитни" нужди (отопление, готвене, помощни системи).
Прозвуча ми съвсем различно от закона за запазване на енергията. Споделих с Тим съмненията си и той отвърна малко наежено, че корабът се движел по този начин точно заради закона. Било почти същото като с фуникулерите по планините - каквото изразходваш, връщаш си го обратно.
Да, ама в Космоса няма носещи въжета или релсички. Не виждам място за фуникулери и лифтове. Въпреки това корабът лети.
Навигацията е още по-объркваща за лаик като мен. Местните магьосници дори не я наричат астронавигация, а космонавтика. Накрая усетих, че заради невежеството ме вземат на подбив - инженерите се заклеваха, че офицерите на мостика (какъв мостик, нали не сме в океана?!) били там само за украса. Компютрите им вършели работата. А пък вторият помощник Лопес също толкова сериозно твърдеше, че в кораба нямало да се мярка инженер, ако профсъюзът не бил настоял. И той се позова на компютрите.
Като не им знам професионалния жаргон, все едно слушам лекция на чужд език.
В Лас Вегас си мислех, че всяка Голяма екскурзия е по маршрут Земята, Проксима, Преден пост, Хитро село, Дъбрава, Ботанически залив, Халцион, Мидуей, Владението и обратно към Земята, защото така я представят брошурките. Заблуда. В кораба научих, че всеки полет е различен. Обикновено минават и през деветте планети, но постоянни са само началната точка (Земята) и крайната (Владението), която е на почти сто светлинни години от Слънчевата система. През другите седем корабът може да мине в различна последователност. Има едно неумолимо правило - на отиване всеки отрязък трябва да е по-дълъг от предишния, на връщане са все по-къси. Не е толкова сложно, колкото изглежда. Все едно планирате правилно дълга обиколка из магазините в квартала.
В Космоса имате място да проявите гъвкавост и практичност. Деветте звезди на тези планети са подредени в приблизително подобие на права линия. Вижте рисунката с Кентавъра и Вълка. Погледнати от Земята, всички онези слънца се виждат или в предната половина на Кентавъра, или във Вълка. (Не ми се сърдете, че изглежда много окаян. Я си представете от колко хилядолетия Кентавърът го тормози. Освен това никога не съм виждала жив вълк... поне от четирикраката им разновидност. И кентавър, разбира се.)
Е, трябва да сте на юг, поне във Флорида или Хонконг, за да видите всички и ще имате нужда от телескоп. С очите си ще различите само Алфа от Кентавър.
Сега погледнете и втората скица с "дясно възвишение над хоризонта" отгоре и "светлинни години" на скалата.

Май бях единствената сред стотиците хора в кораба, която не знаеше, че няма да се отбием първо до Проксима. Господин Лопес, който ми показваше мостика, ме изгледа, сякаш бях бавноразвиващо се детенце. (Нямаше значение, той не се интересуваше от мозъка ми.) Не смеех да си призная, че съм се качила в кораба в последния момент. Пък и от богатите кучки не се изисква особена схватливост.
Корабите обикновено минават през звездната система на Проксима (така са нарекли третата планета на Алфа Кентавър, макар в системата да има и мъждукаща звездичка със същото име) и на отиване, и на връщане. Този път имало толкова малко пътници и товар, че ги оставили за "Максуел", чийто полет е следващия месец. "Първооткривател" ще навести Проксима само по обратния път, за да стовари хората и пратките от другите седем колонизирани планети. Милият Лопес ми обясни (а аз не го разбрах), че да прекосиш много светлинни години в пространството не струва почти нищо, без да се брои храната за пътниците и екипажа, но спиранията около планетите са ужасяващо скъпи и разходите трябва да са оправдани.
Маршрутът ни е отбелязан на втората рисунка. Никак не ме притеснява, напротив! Ще се отърва от "най-скъпоценния товар в галактиката" само месец след началото на първия скок, после ще стана истинска туристка. Ама че забава! Ще имам колкото си искам време да разгледам планетите под неуморните грижи на учтиви и приятни млади офицери. Ако Фрайди в ролята на богатата кучка не успее да извлече удоволствие от такива обстоятелства, значи е време да ме пъхат в крематориума.
Хвърлете един поглед и на третата рисунка с "деклинация" отгоре и "светлинни години" отстрани. На нея маршрутът изглежда съвсем разумно съставен. Ако я сравните с втората рисунка, ще се убедите, че макар скокът от Ботанически залив до Преден пост наглед да е през фотосферата на светилото, около което обикаля Дъбрава, всъщност го подминава с много светлинни години. За да ви стане ясно, трябва да въртите схемичката в три измерения. Сканирайте трите мои драсканици в терминала си и го накарайте да ви покаже холограма. На мостика има една, за да видят пътниците всичко в подробности.

Лопес ми разпечата и табличката с данните за планетите, но ме предупреди, че точността им е колкото за гимназиален учебник. Насочите ли телескоп по координатите, ще попаднете на търсената звезда. В науката и космонавтиката имате нужда от още немалко цифри зад десетичната запетая, следва да въведете и поправката според галактическата дата - засукано напомняне, че данните ви винаги трябва да съответстват на движението на звездните системи. Слънцето на Преден пост мърда най-малко. Носи се с останалата купчина в тази част от галактиката. Но звездата на Хитро село има вектор, равен на 138 километра в секунда. За петте месеца между две гостувания на "Първооткривател" се премества с милиард и половина километра. Тази дреболия може да струва прехраната на капитана според господин Лопес - печалбите от полета зависят от умението на капитан-управителя да изкара металната си грамада от хиперпространството възможно най-близо до планетата, без да се набута в слънцето й. По-трудно е, отколкото да караш някое РМВ с превръзка на очите!


Данни за осемте колонизирани планети и техните слънца
Разстояние, светлинни години
Име
Каталожен номер
Спектрален клас
Повърхностна температура, К
Абсолютна свездна величина

Дясна асценция/ деклинация

Бележки
40,7
Преден пост
DM - 54 5466
G8
5300
5,5
13h 53min -54/27
Студена, сурова
67,9
Ботанически залив
DM - 44 9181
G4
5900
4,7
14h 12min -44/46
Земен тип
98,7
Владението
DM - 51 8206
G5
5700
5,4
14h 24min -53/43
Богата Империя
4,38
Проксима
Alpha Cen. A
G2
5600
4,35
14h 36min -60/38
Най-старата колония
57,15
Дъбрава
DM - 48 9494
G5
5500
5,1
14h 55min -48/39
Нова, примитивни условия
50,1
Хитро село
Nu(2) Lupi
G2
5800
4,7
15h 18min -48/08
Ограничен достъп
90,5
Мидуей
DM - 47 9926
G5
5600
6,1
15h 20min -47/44
Теокрация
81,45
Халцион
DM - 9653
G5
5300
5,7
15h 26min -49/47
Ограничен достъп
-
Слънце
-
G2
5800
4,85
-
(За сравнение)

Но аз никога няма да пилотирам хиперкораб, а капитан фон Коотен има вид на човек, на когото можеш да разчиташ. Попитах го как се справя, когато седях вдясно от него на вечеря, след обясненията на Лопес. Той закима.
- А, намираме планетите. Само веднъж пратих няколко момчета да кацнат със совалката, за да купят нещо от пекарната и да прочетат табелите.
Не знаех дали се шегува с мен, затова попитах какво са купили от пекарната. Той пък се обърна към дамата от лявата си страна и се престори, че не ме е чул.
Мил човек с бащинска усмивка, но и без напъни на въображението го виждам как с пистолет в едната ръка и абордажна сабя в другата усмирява набързо цяла тълпа разбунтували се главорези. С него се чувствам сигурна за съдбата на кораба.


Шизуко не е единственият ми опекун. Струва ми се, че открих още четирима и се чудя дали има и други. Вероятно, защото понякога се озъртам и не намирам наблизо никого от вече разобличените копои, а явно се стараят през цялото време да не ме изпускат от поглед.
Вие пък сигурно се питате дали не ме мъчи манията за преследване. Не познахте. Аз съм професионалистка, която оцелява, като забелязва всичко необичайно. В първа класа на този кораб има шестстотин тридесет и двама пътници. Освен тях срещах някои от над шестдесетте униформени офицери, редовите членове на екипажа - също в униформи, както и служителите на туристическия директор - домакини, партньори, инструктори, артисти и каквито още се намираха в "Първооткривател". Те се обличат като пътниците, но се разпознават лесно, защото са млади, вечно усмихнати и се грижат за удоволствията на тузарите.
Пътник под седемдесет години е рядкост, затова и аз изпъквах в тълпата. Имаме още две момичета и момче в пубертета, две млади жени и богата двойка в медения месец. Всички останали в първа класа са готови за старчески дом. Неизменно са на преклонна възраст, пращят от пари и са неприятно себични... с изключение на малцината, които не са позволили да ги вкисне безнадеждната битка с природата.
Разбира се, никой от дъртаците не ме наглежда, както и хлапетата. Подчинените на туристическия директор са прекалено заети да си поемат дъх, камо ли да ме бройкат. Бих заподозряла някои от офицерите, само че всички до един карат осемчасови вахти всяко денонощие, а трябва и да спят - как да поемат още една задача, която би погълнала почти цялото им време? А и носът не ме лъже - въртяха се около мен онези от тях, у които играеха хормоните. На Земята не се радвах на чак такова мъжко внимание, в кораба обаче има сериозна оскъдица на млади жени, годни за креватни приключения. Четири в първа класа (като смятам и себе си) за трийсетина напращели от младежки нагон офицери. При такова съотношение жената трябва да има нетърпимо гнусен дъх, за да не се влачи след нея опашка като на комета.
Оставаха някои мъже, на които трудно намирах мястото. И те ли бяха от първа класа? Така изглеждаше, защото се хранеха в зала "Амброзия". Предположих, че са бизнесмени. Може би... Но от първия помощник на ковчежника чух, че деловите хора предпочитат втора класа - същите удобства като в първата минус някои луксове, затова пък двойно по-евтино.
Една от случките - Джери Мадсен ме заведе в "Черната дупка" с още няколко от приятелите му и пак зърнах самотника, киснещ над чашата си в тъмния ъгъл. Сутринта пък Джими Лопес ме замъкна да поплуваме в единия басейн. Същият тип се топеше нехайно във водата. Сядам да поиграя карти с Том, а човечето се забавлява със солитер отсреща.
Веднъж или два пъти - да, може да е съвпадение... Но три дни по-късно вече съм убедена, че щом изляза от каюта ББ, някой от четиримата мъже се превръща в моя сянка. Обикновено гледа да е по-далеч от мен, доколкото позволяват помещенията, обаче упорства да съм му пред очите.
Вярно, и от Мосби, и от Сикмаа се наслушах за "най-скъпоценния товар". Не очаквах да се престараят и да ми сложат пазачи в кораба. Нима посланикът се е боял някой да не отмъкне капсулата от пъпа ми?
Или пък "сенките" не са хора на Сикмаа? Дали тайната на моята мисия не се е пропукала още преди да напусна Земята? Сикмаа ми се стори предпазлив като всеки способен и опитен професионалист... но какво да кажем за Мосби и ревнивата му секретарка? Не знам достатъчно за политическите интриги във Владението, за да налучкам истината.


Малко по-късно: двете млади жени също се оказаха част от екипа. Влизат в играта само когато мъжете не могат да припарят до мен - в козметичния салон, магазина за дрехи и бельо, женската сауна... Нито веднъж не се натрапиха и въпреки това взе да ми омръзва. Много ще ми олекне, когато се отърва от пратката, за да се насладя истински на чудесното пътуване. За мой късмет най-хубавата му част е, след като отлетим от Владението. Преден пост е такава ледена топка (в най-буквалния смисъл), че не са предвидени никакви разходки по повърхността. Ботанически залив обаче бил извънредно приятна планета и непременно ще го разгледам, защото е вероятно да се заселя там.
Всички посетители на Владението го описват като богат и красив свят, но отсега е ясно, че не бива да припарвам там повече от един път. Казват, че властите се справяли с всички всекидневни проблеми на поданиците си, само че диктатурата е страшна дори и в сравнение с Чикагската империя. Нагледала съм се на такива прелести. Имам и по-мрачна лична причина да не моля за заселническа виза - знам твърде много. Не и официално, защото господин Сикмаа не изтърва нито думичка, а аз не показах с нищо, че се досещам. Няма обаче да насилвам съдбата и късмета си.
Ще стъпя с любопитство и на Мидуей, но няма да живея там. Две слънца в небето са достатъчни да го направят твърде шантаво място, а какво да кажем за папата в изгнание? Ако можеш, задължително е да се разходиш там, нищо повече. Истина било, че отслужвали публични литургии! И капитан фон Коотен ми каза, Джери пък видял с очите си и чул с ушите си. Предупреди ме, че не вземат такса от туристите, но щели да се отнесат благосклонно към волните пожертвования, дори от джобовете на езичници.
Възможността ме изкушава. Всъщност няма нищо страшно, а втори шанс да зяпам това зрелище няма да ми се падне.
Естествено ще огледам Халцион и Хитро село. Не се съмнявам, че са великолепни, иначе заселническата такса нямаше да е толкова чудовищна... но ще си отварям очите на четири за отвратително озъбения джокер в тестето - както го открих и за Едем. Ще бъде ужасно, ако поискам Глория да плати безобразно високата сума, а после се окаже, че съм намразила планетата.
На Дъбрава уж нямало нищо интересно за туристите, аз обаче ще се взирам с удвоено внимание. Разбира се, щом е най-новата колония, още е в етапа на дървените хижи и напълно зависима от Земята и/или Владението за всички доставки на машини и инструменти.
Но нима това не е най-хубавото време да заживея там и да се радвам на всяка минута?
Споделих с Джери желанията си и той ме посъветва недоволно първо да се уверя с очите си дали животът в първобитната гора не е описан в прекалено розови оттенъци.


Вчера имаше холопредставление в "Звезден прах" и исках непременно да го гледам - музикалната комедия "Един янки от Кънектикът и кралица Гуинивър". Разправяха, че е много забавно, с приятна музика във възродения романтичен стил, с прекрасни коне и доспехи. Изплъзнах се на пажовете си офицери и отидох сама. Е, не съвсем - от пазачите спасение нямаше.
"Номер три", както го бях нарекла, макар според списъка на пътниците да се казваше Хауърд Дж. Булфинч от град Сан Диего, ме последва и седна точно зад мен. Странно, обикновено внимаваха да са в другия край на залата. Може и да се боеше, че ще ме изгуби от поглед, когато угасят светлините. Разсейваше ме. Накрая кралицата впи зъби в смелия янки и го повлече към будоара си, а вместо да се хиля весело, аз се опитвах да разпозная всички миризми наоколо. Не е лесно, когато всички кресла в холотеатъра са заети.
Записът свърши и залата се освети. Стигнах до прохода между редовете заедно със "сянката" си. Той ми направи път, аз се усмихнах и му кимнах с благодарност. Тръгнах към предния изход и мъжът ме последва. Зад вратата има ниска стълба с четири стъпала. Хлъзнах се и паднах назад - право в ръцете му.
- Ох, колко съм ви признателна, че не позволихте да се ударя! Каня ви в бар "Кентавър" на по чашка.
- Моля ви, нищо особено не се е случило...
- Настоявам. Освен да ви почерпя, искам и да ми обясните защо се мъкнете непрекъснато подире ми, кой ви е наел и още някои дреболии.
Той се подвоуми, но възрази:
- Заблудила сте се.
- Няма грешка, Мак. Ще дойдеш ли тихо и послушно с мен... или държиш да обясниш неловкото положение пред капитана?
Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в загадъчна усмивчица. (Или беше цинична?)
- Много сте убедителна, макар да бъркате. Настоявам обаче аз да платя сметката.
- Съгласна съм. Дължиш ми го, и още как!
Избрах масичка в ъгъла, където другите клиенти нямаше да ни чуят... значи улеснявахме вероятно разположеното наблизо "ушенце". Но как да избегнеш подслушването в затвореното пространство на кораб? Немислимо е.
Донесоха ни поръчките и аз попитах почти беззвучно:
- Можеш ли да разчиташ думите по движенията на устните?
- Не особено добре - призна си той със същия шепот.
- Ясно. Тогава няма да се надвикваме, а дано фоновият шум попречи на "ушенцето". Мак, кажи ми - изнасилвал ли си наскоро още някоя безпомощна жена?
Той трепна. Не съм виждала досега човек, който да понесе невъзмутимо удар с мокър парцал по лицето. Той обаче зачете обстоятелството, че имам мозък в главата си, и ми доказа, че същото се отнася и за него.
- Госпожице Фрайди, как ме познахте?
- Първо по миризмата. Седна прекалено близо до мен. Когато излизахме от залата, те накарах и да проговориш, за да сравня гласа. После те принудих и да ме подхванеш с ръцете си. Всичко съвпада. Е, има ли тук "ушенце"?
- Почти сигурно е. Но едва ли записва денонощно, а е възможно и никой да не прослушва в контролната кабина.
- Значи не е безопасно.
Поумувах. Да тръгнем подръка по алеята? Така бихме затруднили системата, но пак оставаше вероятността за непрекъснато проследяване, ако Мак носеше сигнализатор или някой ми бе прикачил нещо подобно, без да забележа. В басейна "Аквариум" тогава? Акустиката там е много объркана, което чудесно съвпадаше с желанията ми. Не, по дяволите, искам и да съм на спокойствие!
- Остави го този коктейл и ела с мен.
Заведох го в каюта ББ. Шизуко ни отвори вратата. Нейната смяна продължаваше двадесет и четири часа в денонощието, но все пак спеше, когато и аз се унасях. Или само си въобразявах, че изобщо затваря очи?
Попитах я:
- Какво имаме в програмата за по-късно вечерта?
- Приемът на ковчежника, госпожице. В седем вечерта.
- Спомних си. Върви да се поразходиш или седни някъде. Върни се след час.
- О, ще закъснеете. Нека да е след половин час!
- Един час, казах!
Тя отвърна покорно:
- Както желаете, госпожице.
Успях да видя как преди това стрелна с поглед Мак, който склони глава не повече от половин сантиметър. Когато ключалката щракна, аз го попитах спокойно:
- Тя ли ти заповядва или ти на нея?
- Трудно е да се каже - вдигна рамене Мак. - Деловите ни отношения най-точно се описват с думите "взаимодействие между независими агенти".
- Схванах. Тя е от печените в занаята. Мак, знаеш ли къде са скрити "ушенцата" в тази каюта и има ли някакъв начин да ги излъжем? Или си склонен срамното ти минало да бъде предъвкано и записано в някой компютър? Не виждам нищо притеснително за себе си в онази история. В края на краищата бях невинната жертва. Ще ми се обаче и ти да говориш, без да премисляш всяка дума.
Той не отвори уста, а започна да сочи с ръка - над дивана, над леглото ми, в банята. После докосна лявото си око и показа ъгъла между стената и тавана срещу дивана.
Кимнах. Избутах две кресла в ъгъл извън полезрението на "оченцето". Включих терминала на музика и избрах запис на хор от Солт Лейк Сити. Нека машините се опитат да отделят нашите гласове, ако могат.
Настанихме се и аз му изтърсих, без да се бавя:
- Мак, ще измислиш ли някоя основателна причина да не те убия още сега?
- Ей така, без дори да ме изслушате?
- Какво има да слушам? Ти ме изнасили. И двамата го знаем. Все пак ти давам мъничък шанс. Сещаш ли се за причина да не те екзекутирам незабавно за престъплението ти?
- Ами... Щом сме опрели дотам... Не, не се сещам.
Тези мъже ще ме довършат...
- Мак, ти си печален случай. Не ти ли светна в тъпата тиква, че нямам никакво желание да те убивам и си търся що-годе убедително извинение да те пощадя? Не мога обаче нищичко да измисля без твоя помощ. Как успя да се забъркаш в мръсотия като груповото изнасилване на окована жена с превръзка на очите?
Оставих го да се вари в собствения си сос и той точно това правеше. Най-после измънка:
- Бих могъл да се оправдая, че дотогава бях здраво затънал и ако за миг се бях поколебал, щяха да ме очистят на място.
- А вярно ли е?
В гласа ми се промъкна презрение.
- Вярно е, но няма да се оправдавам. Госпожице Фрайди, направих го, защото ми се искаше. Толкова сте секси, че можете да развратите и някой стилит. Заради вас и богиня Венера би се преселила на остров Лесбос. Внушавах си, че участвам, иначе ще ме довършат. Знаех, че лъжа самия себе си. Добре... С какво да ви помогна, за да изглежда като самоубийство?
- Няма нужда.
(Значи съм можела да развратя и стилит? Тези пък какви са, мътните ги взели? Трябва да проуча. Май се опита да ми направи комплимент...)
Мак настоя:
- От кораба няма къде да избягате. Нито ще успеете да се отървете от неприятна улика като трупа ми.
- Не се тревожа за нищо. Нали и теб са наели да бдиш над мен. Нима си мислиш, че някой ще посмее да ми стори зло? Все едно, вече знаеш, че реших да ти се размине. Но искам обяснения, преди да те пусна. Как се измъкна от пожара? Когато те надуших, стъписах се от изумление. Смятах те за мъртвец.
- Не съм бягал от пожара. Плюх си на петите още преди това.
- Как тъй? И защо?
- Имах два много силни стимула. Научих всичко, заради което бях дошъл там. И преди всичко заради вас.
- Мак, не очаквай да повярвам на измишльотини. Какво си се вмъкнал да научиш?
- Тъй и не го узнах. Стремях се да науча същото, което и хората на Майора - защо сте била в Ел Пет. Чух разпита и се убедих, че нищо не ви е известно. И изчезнах оттам. Светкавично.
- Прав си бил. Играех само ролята на пощенско гълъбче... А нима пилето някога е чувало за какво е започнала войната? Само си загубиха времето да ме изтезават.
Да пукна, ама Мак наистина се втрещи.
- Изтезавали са ви?!
Срязах го:
- Пак ли ще ми се правиш на смахнат?
- Ъ? О, не. Виновен съм като сатаната, знам си. Но само за изнасилването. Нямах представа, че са ви изтезавали. Тъпо е, не се прави от векове! Изслушах нормалния разпит, после ви биха дрога за разприказване и избълвахте съвсем същата версия. Щом се убедих, че казвате истината, и то цялата - дим да ме няма!
- Колкото и да обясняваш, става все по-мътно. За кого работеше, каква задача имаше, защо са те пуснали да се измъкнеш, кой беше гласът, даващ заповедите - онзи Майор? И защо, дяволите ви взели, всички напирахте да знаете какво нося? Толкова ли беше важно, че да оправдае цяло военно нападение и прахосването на незнайно колко хора? А накрая започнаха да ми трошат костите и ми отрязаха зърното на дясната гърда. Защо?
- И това ли?!...
(Да му се не види, лицето на Мак беше като маска, докато не споменах как е пострадала млечната ми жлеза. Някой ще ми обясни ли що за чудо са мъжкарите? Моля, само с диаграми и простички думи.)
- Не се впрягай излишно, регенерираха ми я напълно. По-късно ще ти я покажа - ако отговориш искрено и словоохотливо на всичките ми въпроси. Тъкмо ще провериш дали е същата като преди. Да не се отклоняваме повече от работата. Започвай да пееш.
Мак твърдеше, че бил двоен агент. Тогава си изкарвал прехраната като офицер от разузнаването в полувоенна банда, наета от "Лаборатории Мюриъл Шипстън". Внедрил се в шайката на Майора...
- Един момент! - спрях разказа му. - Той дали изгоря в пожара? Питам за Майора.
- Почти уверен съм. Но предполагам, че само Мосби знае истината.
- Мосби ли? За Франклин Мосби ли говориш? От корпорация "Търсачи"?
- Дано няма двойници или братя. И един като него е в повече на този свят. Да, същият е. "Търсачи" е само фасада. Мосби е маша на "Шипстън Ънлимитид".
- Но нали и ти уж си работил за "Шипстън", за лабораториите им?
Мак се вторачи в мен.
- Ама нали цялата бъркотия около Кървавия четвъртък беше пукотевица между големите акули в комплекса? Всички го знаят...
Въздъхнах.
- Като гледам, наистина съм живяла в парник. Та докъде стигнахме? Наел си се при една част от "Шипстън", а като двоен агент си работил за друга част. Защо аз бях кокалът, който всички искаха да захапят?
- Госпожице Фрайди, не знам. Нали това трябваше да открия? Смятаха ви за агентка на Шкембо Бол...
- Млък! Ако ще говориш за покойния доктор Болдуин, въздържай се от този гаден прякор.
- Моля да ме извините. Понеже бяхте предполагаема агентка на "Системни проучвания", тоест на доктор Болдуин, което потвърдихте с отиването си в неговия щаб...
- Пак поспри. И ти ли беше в глутницата, която ме налетя на входа?
- Думите не стигат да ви кажа колко се радвам, че не бях. Убихте двама, третият умря малко по-късно. И останалите пострадаха жестоко. Госпожице Фрайди, вие сте истинска пантера.
- Продължавай по същество.
- Шк... доктор Болдуин беше твърде независим, направо вълк единак, не се вписваше в системата. А тъкмо тогава се подготвяше Кървавият четвъртък...
- И какво общо има Кървавият четвъртък все пак?
- Ами всичко беше заради него! Предполагаше се, че онова, което носехте, ще повлияе поне върху избора на датата. Според мен "Съветът за оцеляване" - за тях работеха бандитите на Мосби - надуши миризмата на изгоряло и подрани, без да си довърши подготовката. Нищо чудно затова да не излезе нищо особено накрая. Оправиха си раздорите с компромиси в заседателните зали. Не съм виждал обаче подробен анализ.
(Нито пък аз и вече едва ли ще имам такъв късмет. Как жадувах за няколко часа пред терминала с неограничен достъп в Пахаро Сендз! Кои директори на корпорации са били убити по време на Кървавия четвъртък и имало ли е изобщо жертви сред тях? Какво е станало на пазара за ценни книжа? Отдавна подозирам, че най-важното не попада в учебниците по история. Шефът ме подтикваше да уча онова, което накрая би ме изправило пред верните отговори. Но той умря и чудноватото ми образование прекъсна изведнъж. Засега. Все някой ден ще нахраня гладното си мозъче!)
- Мак, Мосби ли те нае да ме пазиш в кораба?
- Моля? Не. Само веднъж съм приказвал с него, и то под фалшива самоличност. Нае ме посредник от името на културното аташе към посолството на Владението в Женева. Наистина няма от какво да се срамувам този път. Грижим се за вас с максимално усърдие.
- Сигурно е скучно без малко секс насила, а?
- Ох...
- Какви указания ви дадоха за мен? Колко сте? Ти ли ръководиш операцията?
Мак се колебаеше.
- Госпожице Фрайди, искате от мен да ви разкрия тайни на работодателя си. Това не е прието в занаята и вие го знаете добре.
- Дрън-дрън. Още когато влезе в каютата, едва ли си се съмнявал, че животът ти зависи от откровеността. Я пак си помисли за идиотите, които ми се стовариха на главата във фермата на доктор Болдуин. Е, какво си изпросиха? Спомни си и говори.
- Много пъти съм си спомнял. Да, аз съм старшият... но не и на Тили.
- Коя е тази Тили?
- Извинявайте. Шизуко. Професионален псевдоним, естествено. В университета на Лос Анджелис беше Матилда Джаксън. Всички чакахме уговорения сигнал в хотела на Стационарната станция от два месеца...
- "Ние", значи. Искам имената им по списъка на пътниците. И не ми пробутвай фитили за кодекса на честта при наемниците. Шизуко ще се върне след няколко минути.
Слушах имената с пренебрежение. Никакви изненади. Ама че нещастници... Шефът никога не би допуснал това.
- Продължавай.
- "Дирак" отлетя без нас, а сигнала получихме само денонощие преди отпътуването на "Първооткривател". Тогава ми дадоха ваши цветни холограми... Госпожице Фрайди, щом ги погледнах, щях да припадна.
- Толкова ли съм зле на снимките? Я не ме поднасяй.
- А, много сте си добре. Но като си помислих къде ви бях видял предния път... И мислех, че сте загинала в пожара. Аз... ъ-ъ, беше ми мъчно за вас. Поне мъничко.
- Благодаря. Съвсем мъничко. Както излезе, седмина сте начело с теб. Мак, това е страхотно охарчване за някого. Защо имам нужда от толкова пазачи?
- Предполагах, че вие можете да ми обясните. Изобщо не е моя работа защо пътувате. Мога само да повторя указанията, които получих. Трябва да пристигнете във Владението абсолютно здрава. Дори без одраскан нокът, синина или кихавица. Там ще дойде да ви отведе офицер от дворцовата стража и от този момент сте негова грижа. Няма да си получим премията, докато не минете през подробен преглед в болницата. Чак тогава ни плащат и се прибираме у дома.
Време беше да си поблъскам главата. Разбирах тревогата на господин Сикмаа, но в това престараване имаше нещо гнило. Естествено е някой да се застрахова срещу неприятна случка, като си крепи панталона и с колан, и с тиранти. Но да прати седем бавачки, които да треперят денонощно да не би да си счупя врата по някоя стълба? Тази история вонеше, и още как...
- Мак, засега не се сещам какво друго да те питам, а Шизуко... тоест Тили ще влезе всеки миг. Пак ще си побъбрим, не се съмнявай.
- Съгласен съм. Госпожице Фрайди, защо ме наричате Мак?
- Само това твое име съм чувала. На една светска сбирчица. С малко групово чукане, за да е по-интересно. Впрочем не ми се вярва да се казваш и Хауърд Дж. Булфинч. Какво име предпочиташ?
- Вярно, бях Мак за онази задача. Но обикновено ми викат Пит.
- Значи си Питър?
- Ами... не съвсем. Името ми е... Пърсивал. Но не го харесвам.
Сдържах смеха си.
- Не знам какво те дразни, Пит. И по-достойни мъже от теб са носили името Пърсивал. Ето я Тили пред вратата, гори от нетърпение да ме изкъпе и облече. Да ти кажа нещо на изпроводяк. Знаеш ли защо още дишаш?
- Не.
- Защото ми позволи да се изпишкам. Благодаря ти, че ме заведе в тоалетната, преди да ме оковеш пак на леглото.
Той изведнъж се усмихна мрачно.
- Замалко да ми смачкат фасона заради това.
- Сериозно? Защо?
- Майорът искал да се подмокрите в леглото. Така сте щяла да омекнете по-бързо.
- Виж ти... Скапано аматьорче! Пит, в онзи миг реших, че не си чак такъв боклук.


Лира Принт
Робърт Хайнлайн
Фрайди
Предишна глава Начало Следваща глава