XXI

Събудих се след кратка дрямка - сънувах, че чакам да ме продадат. Клиентите все настояваха да ми огледат зъбите и накрая ухапах един, а робовладелецът започна да ме налага с камшика. Щом се убедих, че съм в "Белингъм Хилтън", много ми олекна.
Тогава използвах последния възможен код за връзка, а трябваше с него да започна. Все едно. Другите опити бяха задължителни, а ако бях постигнала и успех с някой от тях, щях да спестя солидна сума. Пък и не обичам да говоря с някого на Луната - забавянето на сигнала ме изнервя.
Въпреки всичко накрая опрях до "Акцептори Церес и Южна Африка", банката на Шефа... тоест една от банките. Те се грижеха и за моите сметки.
След вече привичната разправия със синтезирани гласове, още по-вбесяващи с бавенето заради светлината, пъплеща до естествения ни спътник и обратно, добрах се и до човек. Беше прекрасна жена, която в първите мигове определих непоколебимо като декоративна секретарка. Да знаете, когато притеглянето е шест пъти по-слабо от земното, нямате нужда от повдигащ сутиен. Помолих я да ме свърже с някого от началството на банката.
- В момента говорите с вицепрезидент, не е ли достатъчно? - попита тя учтиво. - Убедихте нашия компютър, че имате нужда от квалифицирана помощ. Учудващо постижение, тази машина се слави с крайната си несговорчивост. Какво мога да направя за вас?
Споделих с нея част от неправдоподобните си премеждия.
- Затова минаха две седмици, докато се промъкна в Империята, и там открих, че кодовете ми за връзка са вече минало свършено. Банката може ли да ми даде друг код или адрес?
- Ще видим. Как е името на фирмата, за която работите?
- Има няколко имена. Едното е "Системни изследвания".
- Името на прекия ви работодател?
- Няма да го споменаваме. Той е възрастен, понатежал, с едно око, доста сакат и ходи бавно, подпирайки се на две патерици. Е, провървя ли ми?
- След малко ще научите. Значи ние покриваме сметките по вашата "Мастър Кард", издадена от Имперската банка на Сейнт Луис? Прочетете ми бавно номера й, цифра по цифра.
Веднага изпълних желанието й.
- Искате ли и да я сканирате от екрана?
- Не. Кажете ми една дата.
- Хиляда шестдесет и шеста.
- Хиляда четиристотин деветдесет и втора - отвърна дамата.
- Четири хиляди и четвърта преди Христа - съгласих се аз.
- Хиляда седемстотин седемдесет и шеста.
- Две хиляди и дванадесета.
- Мрачновато чувство за хумор имате, госпожице Болдуин. Добре, да приемем, че сте тази, за която се представяте. Ако не сте, готова съм да заложа малка сума, че няма да оцелеете при следващата проверка. Господинът с двете патерици е известен с липсата на благодушие към натрапници. Запишете си този код и ми го прочетете след това.
Послушах я.
След един час вървях край двореца в Сан Хосе, столицата на Конфедерацията, като отново се бях запътила към "Търговски кредит на Калифорния". Този път обаче бях решила да не се намесвам в никакви схватки около двореца, когото ще да убиват пред очите ми. Умувах над факта, че само преди две седмици бях точно тук, и ако пак ми предстоеше пътуване към Виксбърг, щях тихичко да се побъркам.
Сега обаче имах среща не в "Мастър Кард", а в една адвокатска кантора на първия етаж. С тях се свързах след разговора с Луната. Тъкмо стигнах до ъгъла на сградата и някой промълви в ухото ми:
- Госпожице Фрайди...
Озърнах се мигновено. До мен стоеше жена в униформата на "Жълти таксита".
Вторачих се в нея.
- Златокоске!
- Нали поръчахте такси, госпожице? Оставих го на отсрещната улица. Не ни позволяват да чакаме тук клиентите си.
Заедно прекосихме площада. Задърдорих като картечница, литнала с крилете на въодушевлението. Златокоска ме усмири набързо:
- Госпожице Фрайди, дръжте се като клиентка. Началникът иска да не се набиваме на очи.
- Откога ми говориш на "госпожице"?
- Така е по-добре. Много затегнахме дисциплината. Пратиха ме да те прибера само защото те познавам и не би се наложило да си разменяме пароли.
- Е... Бива. Само не ми викай "госпожице", ако не се налага. Божичко, Златокоске, миличка, толкова съм щастлива да те видя, че ей сега ще ревна!
- И аз. Много ми беше криво, откакто в понеделник те обявиха за загинала. Наревах се с още неколцина.
- Загинала ли? Аз?! Дори за миг не съм загазвала чак дотам. Никакви опасности, нищичко лошо не ме сполетя. Само се бях загубила и ето, намерих се.
- Радвам се...

Десет минути по-късно ме пуснаха в кабинета.
- Явявам се да докладвам, Шефе.
- Много се забави.
- Минах по обиколния път. Поразходих се по Мисисипи с туристически кораб.
- Научих вече. Изглежда си единствената оцеляла от туристическата ви група. Влязла си в Калифорния в дванадесет часа и пет минути на обяд, а сега е седемнадесет часа и двадесет и две минути.
- Шефе, да му се не види, имах си проблеми!
- От куриерите очакваме да отхвърлят проблемите в движение и да не се бавят излишно.
- По дяволите, Шефе! Не бях на работа и не бях куриерка. Допреди малко се водех отпускарка. Нямаш право да ме захапваш още от вратата! Ако не се бяхте преместили, без да ме уведомите, нямаше изобщо да си имам неприятности. Бях тук, в Сан Хосе, само преди две седмици. На един хвърлей камък от това място!
- Преди тринадесет дни.
- Наблягаш на дреболиите, за да не си признаеш, че вината е твоя.
- Добре, нека да бъде както искаш. Ще поема вината - ако някой е виновен за нещо, - за да спрем тази препирня и да не губим повече време. Направих максимално възможното, за да научиш за преместването. Много повече от типовото извънредно съобщение, което разпратихме на оперативните агенти, намиращи се извън щаба. Съжалявам, че усилията ми се провалиха. Фрайди, какво още трябва да направя, за да те убедя, че си уникална и скъпоценна за тази организация? Тъй като очаквахме събитията, обозначени засега като Кървавия четвъртък...
- Шефе! И ние ли сме забъркани в тази гадост?! - викнах потресена.
- Не разбирам защо си позволяваш толкова обидно предположение. Не сме. Нашите хора от разузнаването и прогнозирането направиха предвижданията си отчасти и въз основа на данните, които ти донесе от Ел Пет. Смятахме, че сме започнали подготовката си навреме. Но първата вълна от атентати изпревари дори най-песимистичните ни прогнози. В навечерието на Кървавия четвъртък още си пренасяхме багажа. Наложи се да пробием направо през границата. В преносния смисъл, разбира се. Действахме чрез подкупи, не със сила. Съобщенията за промяната на адреса и кодовете за връзка бяха разпратени предварително. Но чак когато комуникационният ни център тук заработи нормално, аз узнах, че не си отговорила с обичайното потвърждение за получената информация.
- Поради адски основателната причина, че не получих никаква информация!
- Моля те... Тогава се опитах да се обадя в дома ти в Нова Зеландия. Вероятно си научила, че има смущения в сателитните връзки...
- На свой гръб.
- Разбирам. Успях да се свържа едва тридесет и два часа по-късно. Говорих с госпожа Дейвидсън, около четиридесетгодишна, с неприятно остри черти на лицето. Тя ли е старшата съпруга във вашата С-група?
- Да. Анита. Главен началник и шеф-екзекутор.
- Останах със същото впечатление. Освен това се досетих лесно, че вече си "персона нон грата" там.
- Не е било нужно да се досещаш. Продължавай, Шефе. Какво ти надроби дъртият прилеп за мен?
- Почти нищо. Съвсем неочаквано си напуснала семейството. Не си оставила адрес или код. Нямало да приеме съобщение за теб. Била прекалено заета. "Марджъри ни причини ужасни проблеми. Довиждане."
- Шефе, тя имаше адреса ти в Империята. Знаеше и за "Акцептори Церес и Южна Африка" в Луна Сити, защото правех месечните си вноски чрез тях.
- Положението ми беше съвсем ясно. Моят представител в Нова Зеландия... .- (За пръв път чувах, че имало и такъв!) - ...ми намери деловия адрес на старшия ви съпруг Брайън Дейвидсън. Той се държа по-любезно и ми съобщи малко повече. От него научихме с кое "киви" си отлетяла от Крайстчърч. После проверихме списъците на пътниците в полубалистичните кораби от Оклънд до Уинипег. Загубихме следите ти за известно време, но моят агент в Уинипег установи, че си напуснала космодрума в компанията на капитана. Когато се свързахме с господин Торми, той направи всичко възможно да ни помогне, но ти вече беше тръгнала и оттам. Радвам се да споделя с теб, че имахме възможност да му се отблагодарим за съдействието. Наш източник в полицията ни уведоми навреме, че се канят да арестуват господин и госпожа Торми.
- Господи помилуй! За какво?
- Официално за укриване на враждебен чужденец и нерегистрирана поданичка на Империята в нарушение на разпоредбите за обявяване на извънредно положение. Всъщност уинипегското полицейско управление изобщо не го е било грижа за теб или за доктор Перо. Търсели са повод да примъкнат двамата Торми за разпит. Подозирали са ги в много по-тежко престъпление. Изчезнал някой си лейтенант Дики. Последната вест от него е устното му заявление по полицейското радио, че тръгва към дома на капитан Торми, за да арестува доктор Перо. Досега обаче не е било заведено дело за убийство, дори срещу неизвестен извършител.
- Но нали е нямало никакви улики срещу Джан и Йън! Да, де... срещу семейство Торми.
- Нямало е. Затова областният началник на полицията заповядал да ги задържат по другото обвинение. Но не е само това. РМВ-то на лейтенант Дики е катастрофирало близо до Фарго в Империята. Машината е била празна и е летяла на автопилот. Канадските полицаи изгарят от нетърпение да огледат останките. Вероятно именно с това се занимават в момента, защото само преди час бе съобщено официално, че границата между Британска Канада и Чикагската империя отново е отворена.
- О, Боже!
- Овладей се. На пулта за управление наистина е имало пръстови отпечатъци, които не са от лейтенант Дики. Съвпадаха с отпечатъците на капитан Торми, които изровихме от досието му в АНЗАК. Забележи кое глаголно време използвах - "имало е". Вече ги няма. Фрайди, макар да сметнах за благоразумно да преместим средището си извън Империята, след толкова години не съм останал изведнъж без връзки там. Нито без агенти. Освен това мнозина ми дължат услуги. В останките от машината липсват отпечатъци от капитан Торми, затова пък изобилстват отпечатъците на какви ли не хора - и живи, и мъртви.
- Шефе, може ли да ти целуна пръстите на краката?
- Затваряй си устата. Не направих това, за да ядосам и отчая канадската полиция. Оперативният ми агент в Уинипег е и клиничен психолог по специалност. Професионалното му заключение гласи, че макар капитан Торми и съпругата му да са способни на убийство при самоотбрана, само в напълно безнадеждна ситуация биха посегнали на полицай. Агентът ми описа доктор Перо като човек, още по-малко склонен да употреби насилие.
- Аз убих ченгето.
- Предполагах. Нито едно друго обяснение не обхващаше всички потвърдени данни. Желаеш ли да обсъдим подробностите? Засягат ли работата на нашата организация?
- Ами... май не. Какво говоря, вече я засягат, щом си се погрижил да изчезнат онези проклети отпечатъци! Убих го, защото заплаши Джанет Торми със служебното си оръжие. Можех да го обезоръжа, остана ми време да си премеря силата на удара. Но имах твърдото намерение да го ликвидирам.
- Ще бъда изключително разочарован от теб, ако някога си позволиш само да раниш или осакатиш полицай, защото става по-опасен от разярен и гладен лъв. Възстанових мислено обстоятелствата и си изясних почти всичко, но допусках, че си защитавала доктор Перо... защото по-късно несъмнено ти се е сторил чудесен временен съпруг.
- Не отричам. Но в онзи момент превъртях, защото слабоумният гадняр застраши живота на Джанет. Шефе, изобщо не подозирах, че я обичам. И не ми е хрумвало, че мога така да хлътна по жена. Намеквал си, че знаеш много за създаването ми. Да не са ми объркали нещо с жлезите?
- Наистина знам много за проекта, в резултата на който се появи ти, но няма да обсъждам тази информация с теб. Не ти е необходима. А жлезите ти не са по-объркани, отколкото в здравия нормално роден човек. Държа да подчертая, че нямаш допълнителен Y-хромозом. Цялото човечество поначало си е объркано и се дели на две групи - едните знаят това, а другите още не са го осъзнали. Забрави тези глупости. Нелепи са в устата на гений.
- Охо, вече станах и гений! Шефе, опомни се...
- Не се дръж нахално. Ти си дори свръхгений, но ти предстои дълъг път, докато овладееш напълно заложбите си. А гениите и свръхгениите създават собствени правила и в секса, както във всичко останало. Те не приемат маймунските обичаи на по-низшите от тях. Сега да се върнем на нашите овце, както казват французите. Възможно ли е трупът да бъде открит?
- Залагам много срещу нищо, че няма да стане.
- Виждаш ли необходимост да обсъдиш и този въпрос с мен?
- Ъ-ъ... не.
- Значи не се налага да знам. В такъв случай семейство Торми би могло спокойно да се завърне в дома си, когато полицията се увери, че няма достатъчно доказателства, за да внесе делото в съда. Макар че наличието на труп не е задължително условие, без него е безкрайно трудно да наложиш твърденията си на съдебните заседатели. Ако все пак арестуват семейство Торми, един що-годе способен адвокат би ги измъкнал за пет минути. А аз ти обещавам, че ще имат извънредно способен адвокат. Може би ще ти е приятно да научиш, че ти им помогна да избягат от Британска Канада.
- Аз ли?!
- Да, ти и доктор Перо. Напуснали сте страната като господин и госпожа Торми - използвали сте кредитните им карти, попълнили сте заявления за туристически карти на границата с Калифорния пак от тяхно име. И сте оставили следа, която "доказва", че семейство Торми е избягало от Британска Канада веднага след изчезването на лейтенант Дики. Заблудата изглеждала толкова убедителна, че полицията прахосала няколко дни в усилия да открие заподозрените в Калифорнийската конфедерация. Скарали се с тамошните си колеги, защото тях пък заподозрели в липса на желание да помогнат. Все пак съм донякъде изненадан, че семейство Торми не са били арестувани в дома си, защото моят агент се свързал съвсем лесно с тях и ги посетил.
(Аз пък не се чудя. Ако е ченге - хоп в Бърлогата! А ако Йън реши, че човекът не е опасен...)
- Шефе, агентът ти в Уинипег споменавал ли е за мен? Като Марджъри Болдуин, разбира се.
- Да. Без твоето име и снимка госпожа Торми изобщо нямало да го допусне в къщата. А без наученото от това семейство биха ми липсвали съществени данни, за да проследя твоя доста заплетен маршрут. Бяхме си взаимно полезни. Те ти помогнаха да избягаш, ние на тях - също. Аз... всъщност моят агент ги предупреди, че са издирвани настървено от полицията. Удовлетворителен край за всички участници в пиесата.
- Как ги изведохте от страната?
- Фрайди, наистина ли искаш да знаеш?
- А-а, не, не искам.
(Кога ли ще ми дойде умът в главата? Ако Шефът си бе намислил да ми разкрие метода си, щеше да го направи и без подпитване. "Изтървано слово пълни те с олово." При Шефа няма такива гафове.)
Той излезе иззад бюрото си... и аз пак се втресох. Обикновено гледа да не се движи прекалено, в предишния му кабинет сервизът за чай беше винаги наблизо. Сега се изтърколи. Никакви патерици. Моторна инвалидна количка. Зави към масичката до стената и се зае с чая.
Веднага скочих от стола.
- Може ли аз да го налея?
- Благодаря ти.
Върна се зад бюрото. Аз отидох при масичката и така можах да постоя с гръб към него - имах нужда.
Не звучи особено смислено да те разтърси шок, когато един инвалид реши да замени патериците си с моторна количка. Улеснява си живота. Само че това беше Шефът. Ако египтяните около Гиза се събудят някоя сутрин и установят, че някой е разместил пирамидите и е сложил нов нос на сфинкса, едва ли ще се стъписат повече от мен. Някои неща, както и някои хора, уж никога не се променят.
Щом му направих чая с топло мляко и две бучки захар, взех чашата си и се върнах на стола, възвърнала хладнокръвието си. Шефът е привърженик на най-авангардните технологии и старомодните нрави. Никога не съм го виждала да помоли жена да му поднесе нещо, обаче ако тя сама реши да налее чая, той приема учтиво и превръща случката в малка, но приятна церемония.
Поразговорихме се за други неща, докато си изпразним чашите. Налях му още, на себе си не сипах. И той се върна към работата.
- Фрайди, ти толкова пъти сменяше имената и кредитните си карти, че все изоставахме с един скок от теб. Може би нямаше да те проследим до Виксбърг, но твоето придвижване подсказваше какво си намислила. Макар обикновено да не се намесвам пряко в действията на агентите си, дори да са под непрекъснато наблюдение, може би щях да те разубедя в последния момент да не поемаш нагоре по реката. Този военен "поход" беше обречен...
- Шефе, а за какво бяха тези песни и танци?
- Опит за преврат. Крайно несполучлив. В Империята за две седмици се смениха трима Председатели... а сегашният с нищо не е по-добър от предишните и едва ли ще оцелее дълго. Фрайди, умело управляваната тирания е много по-подходяща база за моята дейност в сравнение с всяка друга форма на властта. Уви, умело управляваните тирании са може би по-редки и от умело управляваните демокрации. Да не се отклоняваме от темата. Изплъзна ни се във Виксбърг, защото взе решението си без никакво колебание. Вече беше на борда на онзи смешен кораб, а нашият агент в града дори не бе научил, че си се записала в отряда. Ядоса ме, и то така, че още не съм решил какво ще бъде наказанието му. Ще изчакам, за да реша с разсъдъка, а не с емоциите си.
- Шефе, не е справедливо да го наказваш. Бях много бърза. Щом не ми е дишал във врата - а аз винаги забелязвам това и пипам грубо, - нямало е начин да се намеси навреме.
- Да, да, познавам добре похватите ти. Но сигурно и ти ще разбереш раздразнението ми, когато първо чух от нашия човек във Виксбърг, че те е видял с очите си... и само денонощие по-късно съобщи, че си загинала.
- Знам ли... Един се опита да ме настъпва в Найроби и спря да диша. Ако пак ще ми прикачаш сянка, предупреди хората да не се престарават.
- Фрайди, обикновено не ти прикачам сянка. С теб повече полза имам от контролни пунктове по маршрута ти. За обща наша радост ти не остана дълго в списъка на мъртвите. Макар терминалите на всички мои агенти в Сейнт Луис да са под полицейско наблюдение, извличам някаква полза и от тях. Ти се опита три пъти да се свържеш с мен и не успяха да те заловят. Веднага научих новината и се досетих, че си ти. После получих потвърждение и от Фарго.
- Кой ти подшушна? Онзи майстор на документите ли?
Шефът пак се престори, че не ме е чул.
- Фрайди, имам и друга работа. Докладвай, но бъди по-немногословна.
- Да, Шефе. Махнах се по принуда от онова туристическо корито, щом влязохме на територията на Империята, продължих към Сейнт Луис, установих, че кодовете за връзка са провалени, напуснах града, минах през Фарго - както и ти подхвърли, - пресякох границата с Британска Канада двадесет и шест километра източно от Пембина, отидох във Ванкувър, а оттам - в Белингъм, и се явих да ти докладвам.
- Проблеми и неприятности?
- Не си заслужава да ги спомена.
- Нови професионални аспекти, от които си струва да се интересувам?
- Никакви.
- В удобно за теб време напиши пълен доклад, за да бъде анализиран от щабните специалисти. Разрешавам ти да премълчиш факти, които засягат други хора и затова не е редно да ги разкриваш. Ще ти възложа нова задача до две-три седмици. От утре тръгваш на училище. В девет нула нула сутринта.
- Ъ?
- Не издавай такива звуци. Особено са неподходящи за една млада жена. Фрайди, досега съм оставал доволен от работата ти, но е време да се заемеш с истинското си призвание. Уточнявам - призванието в този етап от живота ти. Твоето невежество ме опечалява. Ще се погрижим да променим това обстоятелство. От девет сутринта утре.
- Слушам.
(Невежество, а? Ама че нагъл старец! Божичко, колко се радвах да го видя отново... Но тази инвалидна количка ме разстрои.)