XIX

Минаха още четиринадесет часа. Бях се преместила само с двадесет и пет километра на изток от станията. Един час пазаруване, почти час усърдно похапване, над два часа консултации със специалист, райски шест часа сън, после четири - внимателно промъкване на изток успоредно на граничната ограда, но не и прекалено близо до нея. Вече се зазоряваше и аз доближих оградата, после тръгнах край нея - скучаещ техник по ремонта и поддръжката.
Пембина е селце. Наложи се да отскоча до Фарго, за да намеря необходимия ми "експерт". Занимаваше се със същото, с което и онези "Обединени художници" във Виксбърг. Само че такива предприемчиви хора е по-добре да не рекламират открито уменията си в Империята. Похарчих и време, и пари за предпазливо раздадени подкупи, докато ме насочат към човека. Естествено прикриваше се зад много по-обичаен бизнес.
Още носех избледнелия гащеризон от син неоденим, с който скочих от "Беглецът М'лу". Не защото толкова си обичах дрешката, просто това цяло одеяние от здрав син плат е най-близо до идеала за стандартна външност. Няма да се кокорят насреща ви, ако се появите така дори в Ел Пет или Луна Сити, макар жените там да предпочитат монокини. Добавяш пъстро шалче - ето ти я хубавичката домакиня, тръгнала на покупки. Носиш куфарче - уважаван бизнесмен. Надраскваш го с моливчета и боички - типичен просяк. Трудно се цапа, лесно се пере, не се мачка и почти не се поддава на износване. Съвършено пасва на нуждите на една куриерка, която не може да губи време и място в багажа си за изискани тоалети.
Този ден бях добавила към гащеризона омазнена шапка с козирка, на която се кипреше значката на "моя" профсъюз, протъркан хамут с видимо захабени от ползване, но напълно изправни инструменти, връзка тел за поправка на оградата на едното рамо и универсална горелка-поялник - на другото.
Всичко беше употребявано, включително и работните ми ръкавици. В джоба на дясното си бедро бях пъхнала стар кожен портфейл със служебна карта, според която се казвах Хана Дженсън от град Мурхед. Намацаното картонче от Червения кръст удостоверяваше, че кръвната ми група е 0+sub2 и че не пропускам да дарявам кръв, но през последните шест месеца съм станала небрежна.
И други дреболии допълваха биографията на Хана. Тя дори си носеше кредитната карта "Виза", издадена от кредитно-спестовното акционерно дружество на Мурхед. С тази джунджурийка обаче спестих на Шефа поне хиляда крони. Нямах никакво намерение да използвам картата, затова й липсваше невидимият магнитен запис, без който си оставаше безполезно парче пластмаса.
Стана съвсем светло и по мои сметки имах не повече от три часа да се прехвърля от другата страна на тази ограда. После истинските техници щяха да обхождат участъците си. Не ми се искаше да се натъкна на някого от тях. Дотогава Хана Дженсън трябваше да изчезне от света... за да се появи може би само още веднъж в късния следобед. Днес или никога. Свършиха ми наличните крони. Вярно, имах доскоро несъмнено валидната си кредитна карта от Имперската банка, само че много се пазя от електронните хрътки. Вчерашните ми три опита да се обадя на Шефа с тази карта може би бяха задействали някоя подпрограмка, която да ме е идентифицирала. Размина ми се при плащането в подземката веднага след това... но дали се бях измъкнала от компютърните капани и засади? Нито знаех, нито щях да проверявам. Трябваше само да преодолея последното препятствие.
Крачех нехайно, потискайки съзнателно нервното си желание да подтичвам. Чудех се къде да срежа оградата без нежелани свидетели, и то въпреки обстоятелството, че от двете й страни имаше изгорени ивици, широки по петдесет метра. Търсех място, затулено от гъсталаци покрай голата земя.
В Минесота обаче няма девствени гори.
А в северната й половина трудно се намират дори дървета, поне не където минавах аз. Тъкмо вече изяждах с поглед оградата и си внушавах, че откритото отвсякъде поле без никого наоколо е подходящо за намеренията ми, и едно полицейско РМВ изпълзя бавно срещу мен. Махнах дружелюбно на ченгетата и си продължих по пътя.
Завиха и се върнаха. Машината се отпусна върху тревата на петдесетина метра от мен. Отидох при тях тъкмо когато двамата излизаха. Видях им униформите (вдън земя да потънат дано!) - не областната полиция на Минесота, ами имперската...
Старшият на патрула се заяде веднага:
- Какво търсиш тук толкова рано?
Отвърнах му със същия агресивен тон:
- Вършех си работата, преди да ме прекъснете.
- Я не ме лъжи! Никога не сте почвали преди осем сутринта.
- Късно живееш, началник. Така беше до миналата седмица. Вече сме на две смени. Първата почва по тъмно и кара до пладне, втората - пак до тъмно.
- Да, ама никой не ни е съобщил.
- Гледай го ти... Искаш бригадирът да ти се обади лично ли? Кажи ми служебния си номер и аз ще му подшушна, че нещо си недоволен от него.
- Стига си се ежила, мърло. Що ли не те прибера малко на топло, да се поукротиш...
- Хайде де! Един ден извънредна почивка за мен, пък за теб - обяснения що участъкът е останал без надзор.
- Млъквай, че...
Прибраха се във возилото си.
- Ей, ленивци, да ви се намира някоя по-силна цигарка в повече?
Пилотът се намръщи.
- На служба не се дрогираме. И ти избягвай.
- Подмазваш се на началството, а? - подхвърлих любезно.
Щеше да ми отвърне нещо много зло, но старшият хлопна шумно люка на РМВ-то. Прелетяха право над главата ми, принудиха ме да залегна. Май не се сближихме с тях при кратката ни среща.
На връщане към оградата стигнах до извода, че Хана Дженсън не е добре възпитана. Нямаше никакво оправдание да говори толкова сопнато на имперските ченгета... ако забравим за миг, че са неописуеми изроди.
Реших, че планът ми страда от недомислици. Шефът не би го одобрил. Твърде рисковано беше да пробивам посред бял ден. По-добре да се скрия до здрачаване и чак тогава да се върна. Или да използвам нощта за осъществяване на резервния план - по река Розо под оградата...
Не виждах и този план в особено розова светлина въпреки името на реката. Мисисипи в долното си течение е поносимо топла, в северните реки обаче могат да затракат и зъбите на труп. Проверих температурата на Пембина, преди да тръгна. Бъррр!
Добре, Фрайди. Избери си местенцето, измисли точно как ще срежеш оградата, после се покрий в сухите листа под някое от редките дървета и чакай мрака. И повтори мислено всяко движение, за да се шмугнеш накрая през тази ограда като пикня през сняг.
В този миг стигнах до върха на заоблено хълмче и едва не опрях нос в лицето на друг техник по поддръжката. Беше мъж.
Когато изпаднеш в неловко положение, веднага започвай да хапеш.
- Ей, приятел, ти пък защо се мотаеш насам?
- Наглеждам си участъка. А ти, сестро?
- Божичко, чуй го само! Каква сестра съм ти аз, бе? А ти си объркал или мястото, или смяната.
Забелязах с голямо неудоволствие, че облеченият много спретнато техник носи и "дрънкало". Какво да се прави, в занаята бях от броени часове...
- Стига празни приказки! - озъби ми се той. - По новия график излизам по изгрев и се прибирам на обяд. Ти ли трябваше да ме смениш? Ами да, така ще да е било. Не си видяла, че си втора смяна. Чакай да се обадя, ще ни кажат кой е сбъркал.
- Хайде, че да се разберем най-после - подканих го, пристъпвайки полека към него.
- Само че... - поколеба се техникът неочаквано.
Аз обаче изобщо не колебаех.
Не убивам всекиго, с когото сме на различно мнение. И ще ми е криво, ако някой читател на тези мемоари си го помисли. Дори не вярвам техникът да изпита прекалено силна болка. Само го приспах съвсем внезапно.
Използвах ролката изолираща лепенка от комплекта си, за да му вържа ръцете отзад и краката в глезените. Не беше достатъчно широка, за да му залепя и устата. Много по-важно беше бързичко да си срежа проход, отколкото пленникът да не моли кресливо за помощ койотите и зайците наоколо.
Горелката-поялник разваля със същата лекота, с която поправя. Своята купих в една бърлога за крадени вещи във Фарго. Беше лазер за рязане на стоманени плочи, а не оксиацетиленова горелка, на каквато само приличаше. За секунди направих дупка по мярка за Фрайди. Наведох се, за да се промъкна.
- Ей, вземи и мен оттатък!
Спрях нерешително. А човекът се кълнеше разпалено, че също иска да се махне от тази страна на полицейски терор. Накратко - развържи ме, де!
Стореното от мен след миг е може би равно по безразсъдство само на глупостта, извършена от жената на Лот, ако се вярва на Библията. Издърпах ножа от колана си, резнах намотките лента на китките и глезените му, после се проврях през дупката и си плюх на петите. Не изчаках да видя дали техникът наистина ще се махне от Империята.
На половин километра северно от мен тъмнееше една от малкото горички. Отпраших към нея с нова рекордна за мен скорост. Тежкият хамут с инструментите ми пречеше и го захвърлих, без да забавя крачка. След миг тръснах от главата си и шапката. Хана Дженсън се върна където й беше мястото - в страната Никога-Никъде, защото ръкавиците, лазерът и връзката жици останаха при оградата. От портфейла щях да се отърва, като се поосвободя малко от другите си грижи.
Нахлух сред дърветата с трясък на изпочупени храсти, свърнах и залегнах да наблюдавам поляната, която претичах. Притесняваше ме "опашката", която усетих, преди да стигна до горичката.
Доскорошният ми пленник беше по средата на пътя между оградата и дърветата... И две РМВ се бяха устремили към него от различни страни. На по-близкото до мен личеше ясно кленовият лист на Британска Канада. Не виждах опознавателните знаци на другото, защото пердашеше право към мен, пресичайки границата между двете държави.
Возилото на канадските ченгета кацна и беглецът се предаде най-покорно. И какво друго да прави, като РМВ-то откъм Империята се приземи след секунди... поне двеста метра навътре в канадската територия. Ами да, видях най-сетне емблемата на имперската полиция. Може и да бяха същите копои, които срещнах по-рано.
Не съм се занимавала с международно право, но съм сигурна, че войни са започвали и по по-дребни поводи. Затаих дъх и наострих слух.
И сред ченгетата нямаше юристи - спорът им беше шумен, но оскъден откъм логични доводи и взаимно желание да се изслушват. Имперските хрътки настояваха беглецът да им бъде предаден, защото бил "заловен по време на преследване". Канадският ефрейтор възразяваше (напълно основателно според мен), че това важало само за закононарушители, заловени на местопрестъплението. В случая обаче единственото "престъпление" било влизането в Британска Канада не през определените пропускателни пунктове. И такова нарушение изобщо не било в юрисдикцията на полицията от Империята.
- И да си разкарате кофата от нашата земя, чухте ли!
Старшият на имперския патрул отвърна с едносрична дума, която сериозно раздразни канадците. Те веднага затвориха люка и заговориха през високоговорителите.
- Арестувам ви за нарушаване на въздушното пространство и териториалната неприкосновеност на Британска Канада. Незабавно излезте и се предайте! Не се опитвайте да избягате!
Гадовете в зелени униформи тутакси отлетяха отвъд границата и се махнаха. Канадците май точно това искаха да постигнат. Стараех се да не шавна, защото вече можеха да ми отделят цялото си внимание.
По-късно стигнах до единствената правдоподобна версия - неволният ми съучастник е решил да ми се отблагодари. Никой не ме потърси, а той несъмнено бе видял как потъвам в горичката. По някое време наземна кола откъм канадската страна докара екип да поправят оградата. Видях да прибират захвърления от мен хамут с инструменти. Когато си тръгнаха, появиха се техници и откъм Империята. Провериха всичко ли е наред и си отидоха.
Момчето прояви достойнство. Някои мъже биха ми се разсърдили за леката приспивна тупаница.

Останах в горичката до свечеряване - тринадесет тягостни часа. Не исках никой да ме вижда, преди да се добера до Джанет (и Йън, ако имам късмет да си е вкъщи). Нелегалните имигранти не се стремят към нови светски запознанства. Дълъг ден... Но още в средния курс на обучение моят гуру ме научи да търпя глад, жажда и скука, особено ако е задължително да съм кротка, будна и бодра. Щом притъмня, тръгнах към целта си. Познавах терена добре, доколкото е възможно да го проучиш по карта, защото го бях запомнила преди по-малко от две седмици в дома на Джанет. Поставих си задача, в която нямаше нищо сложно и трудно - да измина около сто и десет километра през нощта, без да ме забележат.
Тъкмо се зазоряваше, когато зърнах отдалеч предния портал на семейство Торми. Бях доста уморена, но не и съвсем капнала. Мога да поддържам ритъма "ходом-тръс-бегом и отново същото" дори цяло денонощие, ако се наложи. Правила съм го по време на обучението. Нищо страшно не виждам да подтичвам една нощ. Понаболяваха ме петите и ме мъчеше жажда. Натиснах бутона на разговорната уредба с чувство на огромно облекчение. И веднага чух запис:
- Говори капитан Йън Торми. Имението се охранява от фирмата за сигурност "Уинипегски върколаци". Избрах тази фирма не заради злонамерените слухове, че служителите й са твърде припрени в стрелбата, а заради усърдието им при защитата на клиентите. Обажданията на нашите кодове няма да ни бъдат препредадени, но писмата ще получим. Благодаря ви за вниманието.
О, и аз много ти благодаря, Йън! Проклятие и трижди по дяволите! Знаех, че е възможно да не ги заваря... само че съзнанието ми дори за миг не бе допуснало, че няма да са в дома си. Бях се "пренасочила" според жаргона на кукудокторите. Загубих семейството си в Нова Зеландия, Шефът може и да беше вече мъртъв, значи имението на Торми се бе превърнало в моя нов "дом", а Джанет - в майката, която никога не съм имала.
Копнеех за топлото гостоприемство на госпожа Хънтър. Копнеех още да съм с Жорж във Виксбърг, за да се утешаваме взаимно.
А слънцето се надигаше иззад хоризонта, скоро щеше да настъпи оживление по пътищата. Аз пък бях влязла незаконно в страната, почти нямах канадски долари и трябваше да си остана призрак, вместо да ме спипат и замъкнат за разпит. Главата ми се въртеше от загуба на сили, недоспиване, глад и жажда.
Нямаше какво да умувам, избрах единственото решение - отново да се заровя като дребно животинче в дупката си, и то незабавно.
И около Уинипег не се срещат гъсти дъбрави, но си спомних доста обширна подивяла площ встрани от главния път и вляво от имението. Неравна земя под полегатото хълмче, на което Джанет бе разположила къщата. Тръгнах натам и срещнах само една каручка, разнасяща мляко.
Щом стигнах до храстите, кривнах от пътя. Попаднах в плетеница от дерета и почти веднага се натъкнах на много приятна находка - поточе, толкова тясно, че можех да го прекрача.
Напих се до пръсване. Дали водата беше чиста? Нищо чудно да бъкаше от зарази и мръсотии, но моето странно "потекло" ме пази от повечето инфекции. Почувствах се по-добре телесно, макар да си останах унила и обезсърчена.
Навлязох в гъсталака, избирах къде не само да се скрия, но и да рискувам с лека дрямка. От шестте часа сън преди две денонощия бе минала цяла епоха. Лошото на дивата пустош в такава близост до голям град е, че всеки миг отряд скаути може да мине по лицето ти. Търсех почти недостъпно кътче.
И го открих. Площадка високо по стръмния склон на една теснина, заобиколена от плътна трънлива стена.
Трънлива ли?...
Мъчих се почти десет минути, докато го намеря, защото много приличаше на потънала в пръстта скала, останала още от времената, когато ледниците огладили като с ютия тези земи. Като се взрях отблизо, вече нямаше вид на камък. Едва успях да се вкопча с пръсти, за да надигна капака, после беше лесно, сигурно заради скритите противотежести. Побързах да се пъхна вътре, върнах капака на мястото му...
...и се озовах в мрака пред огнени писмена във въздуха: "ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. НЕ ВЛИЗАЙТЕ!"
Не помръднах, а размишлявах напрегнато. Джанет ми бе казала, че бутонът за изключване на смъртоносните капани е "скрит близо до изхода".
Колко близо?
И колко добре скрит?
Всъщност достатъчна беше и непрогледната тъма, за да не дръзна да тършувам наслуки. Все едно се бях изправила пред онзи портал с надпис: "Надежда всяка тука оставете."
Какво чакаш, Фрайди, извади от джоба фенерчето със собствен мъничък "шипстън", който ще го захранва десетки години! Търси, но не пристъпвай в тунела.
Ами да, имаше и фенерче в сака ми, който потъна заедно с "Беглецът М'лу". Може би дори светеше на рибките от дъното на реката. Знаех и че малко по-навътре в скривалището има поне няколко фенерчета.
У себе си обаче нямах дори кибрит.
Ех, защо не налетях на някое скаутче... Можех да му потрия петите една в друга и да си напаля огън. О, я стига глупости!
Отпуснах се на пода и си поплаках. После се изпънах на твърдия и студен... не, блажено мекия бетон и заспах.