VI

Крайстчърч е най-прелестният град на това кълбо.
Мога да добавя и "навсякъде", защото извън Земята няма наистина хубав град. Луна Сити е под скалите. Ел Пет прилича на завод за преработка на отпадъци отвън, а вътре видях една-единствена арка, направена с вкус. Марсианските градове са кошери, заровени надълбоко, земните пък са жертви на злополучни опити да бъдат превърнати в лоши подобия на Лос Анджелис.
Крайстчърч все пак не се отличава нито с великолепието на Париж, нито с благоприятното разположение на Сан Франциско, нито с величественото пристанище на Рио. Има обаче неща, заради които можеш да се влюбиш в един град, вместо да го зяпаш стъписано. Меките извивки на река Ейвън през централните улици. Сдържаната красота на Катедралния площад. Фонтанът "Фериър" пред градската управа. Пищната хубост на прочутата по цял свят ботаническа градина точно насред града.
Е, да, "гърците все хвалят Атина". Но аз не съм местна шовинистка, защото не съм родена в Крайстчърч (ако думата "родена" е подходяща за същество като мен). Дори не съм израснала в Нова Зеландия. Срещнах Дъглас в Еквадор (преди катастрофата с Небесната кука в Кито). Затънах в пламналото взаимно влечение, дните и нощите бяха бъркотия от коктейли и влажни чаршафи. После се уплаших от предложението му, но той ме успокои, че не ми пробутва идеята да се заклевам в нещо пред надути чиновници, а просто да се запозная с неговата С-група. Ей така - да видим ще ги харесам ли, а и те мен.
Това вече преглътнах по-лесно. Светкавично се понесох обратно към Империята, явих се пред Шефа, обясних му случката и настоях да ми даде част от натрупания отпуск... или иска да му тресна оставката си на бюрото? Той изсумтя, че наистина имам нужда от време да си поохладя възпалените жлези. Искал да се върна на работа, когато главата ми заработи отново. Втурнах се обратно към Кито и, така да се каже, Дъглас още беше в леглото.
По онова време нямаше пряка връзка между Еквадор и Нова Зеландия. Хванахме подземката до Лима, оттам - полубалистичен над Южния полюс до Западноавстралийския космодрум в Пърт (по смахнато извита траектория заради Кориолисовите сили), подземка до Сидни, кратък полет до Оклънд, накрая с катер до Крайстчърч. Почти денонощие и невъзможно заплетен маршрут само за да пресечем Тихия океан. А Уинипег и Кито са на почти еднакво разстояние от Оклънд. Не се оставяйте да ви заблуждават плоските карти, ами попитайте компютъра си.
Четиридесет минути срещу денонощие. Изобщо не ме подразни дългият път. Нали бях хлътнала по Дъглас?
След още едно денонощие вече бях безнадеждно влюбена в цялото семейство.
И се изумих от себе си. Предвкусвах приятната ваканция с Дъглас. Обеща ми да не я прекарваме само в секс, а и да се пързаляме със ски. Не държах особено на ските. Знаех, че нещо се подразбира, без да го уговаряме - ще трябва да се пъхна в леглата и на братята му по брак. Това никак не ме притесняваше. Изкуствените хора поначало не възприемат половите сношения с тежката сериозност, присъща на почти всички особи, родени от майки. Повечето момичета от моята ясла започваха обучението си като професионални курви още след първата менструация. Първоначалната им задача обикновено беше да обслужват като компаньонки екипите на строителните мултинационалки. И аз минах през основното обучение, преди да се появи Шефът, за да откупи договора ми и да ме насочи към друг занаят. (Аз пък му избягах и се крих няколко месеца, но това е съвсем друга история.)
Не бих се мусила на малко приятелски секс и без обучението. Никой не търпи подобни глезотии от подрастващи лабораторни творения. Тъй и не свикваме да отказваме.
И не научаваме нищичко за семейния живот. Още първия ден накарах всички да закъснеят за следобедния чай, защото се търкалях по пода със седем хлапета на възраст от единадесет години до дребосъче, което още се напишкваше... да не говоря за две-три кучета и млад котарак, заслужил името Пречко заради необикновената си дарба да се пъха под краката на всички.
Никога не бях се потапяла в такъв живот. Не ми се искаше да свърши.
Брайън, а не Дъглас, ме заведе на ски. Хижите под връх Хът са прекрасни, а след десет вечерта не ги отопляват и само гушкането спасява от премръзване. После Вики ме откара да видя овцете на семейството, където се запознах официално и с усъвършенствано говорещо куче - огромно коли на име Лорд Нелсън. То сподели ниското си мнение за здравия разум на овцете и според мен беше право.
С Бърти отскочихме до пролива Милфърд през Дънидин ("Единбърг на Южното полукълбо"), където останахме през нощта. Дънидин е страхотен, но не може да се мери с Крайстчърч. Там се качихме на неугледно параходче, за да разгледаме фиордите. Миниатюрните каюти ми се сториха достатъчни да поберат двама души само защото и край южния бряг на острова е студено и пак се гушках.
Няма други фиорди, които могат да се сравнят с пролива Милфърд. Била съм и на Лофотенските острови. Приятни са, но не промениха мнението ми.
Ако вече си мислите, че съм сляпо пристрастна като майка спрямо първата си рожба, познахте. Северният остров е великолепно място, особено с горещите си извори и знаменитото чудо на Светещите пещери. А пък Островният залив е истинска приказка. Но там ги няма Южните Алпи и Крайстчърч.
Дъглас ме заведе да погледам как опаковат огромните качета с превъзходно масло от фермата. А по държанието на Анита започнах да долавям, че пред мен вече се мержелее поканата да стана една от тях. И открих, че съм минала от "Олеле, какво ще правя, ако ме помолят?" през "Олеле, какво ще правя, ако не ме помолят?" до просто "Олеле, какво ще правя?!"
Нали се сещате, че не бях споменала пред Дъглас истинския си произход?
Чувала съм нормални хора да се хвалят, че разпознават изкуствените от пръв поглед. Глупости, разбира се. Всеки може да различи живо изделие, на което е придадена форма, различна от човешката - ако има, да речем, четири ръце или е гном. Но ако дизайнерите-генетици съзнателно се придържат към обичайната външност (това формално отличава "изкуствения човек" от "живото изделие"), никой няма да забележи - дори генинженери от друга лаборатория.
Имам имунитет срещу всички видове тумори и повечето инфекции. Но не го пише на челото ми. Реакциите ми са зашеметяващи. Аз обаче не се фукам с тях, като хващам бръмчащи из въздуха мухи между палеца и показалеца си. И никога не се състезавам с нормални хора в игри, изискващи пъргавост и сръчност.
Имам необикновена памет, необикновен вроден усет за числа, посока и взаимно разположение на телата, необикновена дарба за учене на езици. Но ако вече си представяте, че това вдига коефициента ми за интелигентност до висотите на гений, нека добавя, че в нашето училище основната цел при тестовете беше да постигнем точно определен брой точки, а не да се правим на светила. Сред хора никой няма да разпознае изострената ми схватливост и хитроумие... освен при заплаха за задачата или за собствената ми кожа.
Доказано е на практика, че съчетанието от тези и други усъвършенствани дарби помага и в секса. За късмет повечето мъже са склонни да приписват на себе си заслугата за всяко по-силно преживяване. (Мисля, че мъжката суетност е достойнство, а не порок. Ако бъде гъделичкана правилно, превръща мъжа в много по-приятен партньор за общуване. Затова у Шефа най-вбесяваща е пълната липса на суетност. Няма как да му се вмъкнеш под кожата!)
Не се боях, че ще ме разобличат. Всички обозначения на лабораторията отдавна са премахнати от тялото ми, дори татуировката на небцето ми. Няма начин случаен човек да познае, че съм проектирана, а не зачената чрез биологическата рулетка, в която милиони сперматозоиди се конкурират слепешката за една яйцеклетка.
Но съпругата в С-групата би трябвало да допринесе за увеличаването на купчината хлапета на пода.
А защо не?
Имаше твърде много причини това да не се случи никога.
Бях бойна куриерка в полувоенна организация. Я си представете как отбивам внезапно нападение с издут корем в осмия месец на бременността!
Изкуствените жени биват освобождавани или продавани от лабораториите в състояние на обратима стерилност. За нас копнежът да си раждаш бебета - да ги отглеждаш в собственото си тяло - не изглежда никак "естествен", а по-скоро нелеп. "Ин витро" според нас е много по-разумен, спретнат и удобен начин за размножаване в сравнение с "ин виво". Вече се бях източила до сегашния си ръст, когато видях за пръв път жена в напреднала бременност и си помислих, че е смъртно болна. А щом научих какво я е обезобразило така, малко ми се догади. И от тази мисъл доста по-късно, когато вече бях на гости в Крайстчърч, пак ми ставаше зле. Да го правя като котките, с кръв и болка? Защо? И кому е нужно? Въпреки неистовия напън да заселим по-скоро Космоса, това шеметно въртящо се кълбо си остава пренаселено. И аз ли да помагам за вкисването на ситуацията?
С неутешима печал в душата реших да се измъкна от брака с уловката, че съм безплодна. Значи никакви деца. Пък и беше поне част от истината.
Не ме попитаха за това.
През следващите дни грабех с пълни шепи от щастието на семейния живот, докато го имах: сгряващото удоволствие на споделените женски сплетни, докато се миехме след чая, или грубоватите забавления с малчуганите и животинките, или пък разменените шегички, когато се грижехме за градината.
Всяка минута от престоя си с това семейство се чувствах част от него.
Една сутрин Анита ме покани в градината. Благодарих й, но се извиних, че вече съм се захванала да помагам на Вики. Въпреки това след минута-две се озовах седнала срещу Анита в далечния край на градината, от която децата бяха пропъдени меко, но непреклонно.
- Скъпа Марджъри... - (В Крайстчърч съм Марджъри Болдуин, защото под това име се запознах с Дъглас.) - И двете знаем защо Дъглас те покани да ни гостуваш. Добре ли ти е с нас?
- Ужасно съм щастлива тук!
- Смяташ ли, че би искала връзката ни да стане постоянна?
- Да, но...
Не успях да довърша с думите "не мога да раждам деца". Анита ме прекъсна:
- Мила, може би е по-добре да ти кажа някои неща, преди да продължим разговора. Налага се да обсъдим финансите. Ако оставя всичко на мъжете, не биха и помислили да споменат за пари. Албърт и Брайън са се захласнали по теб също като Дъглас и аз ги разбирам напълно. Но тази група е не само брачна връзка, а и семейна корпорация. Все някой трябва да наглежда счетоводството... затова аз съм председател на управителния съвет и изпълнителен директор. Никога не си позволявам емоциите да надделеят дотолкова, че да пренебрегна деловите ни интереси. - Тя се усмихваше, иглите за плетене потракваха в ръцете й. - Ако попиташ Брайън, ще ти подшушне, че ме нарича "леля Скрудж", но никога не е предлагал да ме отмени в тези грижи. Можеш да ни гостуваш, докогато пожелаеш. Толкова хора се храним на една маса, че дори няма да усетим още един. Но ако искаш да се присъединиш официално към нас - чрез договор, наистина трябва да се превърна в леля Скрудж и да установя точно какъв договор бихме могли да подпишем с теб. Не бих допуснала семейното състояние да се източва. Брайън има три акции с право на глас. Албърт и аз имаме по две гласуващи акции. Дъглас, Виктория и Лиспет - по една. Както виждаш, у мен са само два гласа от десет... но от години, щом заплаша да си подам оставката, изведнъж всички ме подкрепят. Е, все някой ден ще гласуват срещу мен и ще мога да си седя безгрижно край огнището. - (Вметнах безмълвно: "А погребението ти ще бъде по-късно същия ден!") - Дотогава ще се справям според способностите си. Всяко от децата има по една акция... но никога не гласуват, защото при напускане на семейството получават дела си в пари - за встъпване в брак, за образование или за да го прахосат, макар че се надявам това да не се случи никога. А такива намаления на капитала трябва да се планират предварително. Случи ли се три от момичетата да се омъжат в една година, положението може да стане твърде притеснително, ако не сме се подготвили.
Казах й, че според мен са уредили всичко много разумно и грижовно, малко деца са толкова добре осигурени. (Всъщност нямах и представа как е в повечето семейства.)
- Опитваме се да полагаме достатъчно грижи за бъдещето им - съгласи се Анита. - В края на краищата децата са смисълът на едно семейство. Убедена съм, че вече разбираш защо всеки възрастен, влязъл в семейството, трябва да си купи дял. Иначе системата се проваля. Браковете може и да се уреждат на небесата, но на земята има и сметки за плащане.
- Амин.
(Разбирах, че всичките ми проблеми се решават отведнъж. Отрицателно. Не бих успяла да преценя дори приблизително състоянието на семейната група Дейвидсън. У мен обаче не бе останала дори капчица съмнение, че са богати, макар да живееха без слуги в старомодна къща, необзаведена с роботи. Все едно, не можех да си купя дял.)
- Дъглас ни каза, че нямал представа с какви пари разполагаш. Говоря за солидни суми, разбира се.
- С никакви.
Тя дори за миг не спря да плете.
- И аз ги нямах на твоите години. Работиш, нали? Няма ли да е най-добре, ако си намериш работа в Крайстчърч и погасяваш задълженията към семейството с вноски от заплатата си? Знам, знам, понякога е трудно да си намериш добра работа в нов град... но аз пък имам достатъчно връзки. С какво се занимаваш? Не си споменавала досега.
(Нямах и намерение!)
Опитах се да увъртам, накрая се наложи да изтърся направо, че професионалните ми занимания са поверителни и не бива да обсъждам дори дреболии от бизнеса на своя работодател. Не можех да напусна и да си потърся нещо друго в Крайстчърч. Значи нямаше как да стане, но всичко беше чудесно и се надявам...
Тя пак ме прекъсна.
- Мила, не ме упълномощиха да поговоря с теб, за да се провалим накрая. "Не може" е неприемливо. Искам да открия кое и как е възможно. Брайън вече предложи да ти прехвърли една от своите три акции, а Дъглас и Албърт са готови да му изплатят постепенно съответните части от сумата. Аз наложих вето на измишльотините им. Лошо е да се създава такъв прецедент и им изказах мнението си с една груба селска поговорка за кочовете напролет. Вместо това реших да приема една от акциите на Брайън като залог срещу спазването на договора от твоя страна.
- Но аз още не съм подписала никакъв договор!
- Налага се да го сториш. Ако останеш на сегашната си работа, по колко ще бъдеш в състояние да внасяш всеки месец? Пресметни сумата така, че да не ти липсват пари, но изплати дела си възможно най-бързо, защото е същото както с недвижимата собственост - част от вноската обслужва лихвите по остатъка от главницата, а част намалява дълга ти. Колкото по-голяма е вноската, толкова по-добре за теб.
(Никога не съм купувала недвижима собственост.)
- Дали не може да сметнем всичко в злато? Нямам нищо против която и да е валута, но заплатата си получавам в злато.
- Злато ли? - Анита изведнъж наостри уши. Бръкна в торбата с кълбетата прежда и извади портативен терминал, свързан с домашния компютър. - Мога да ти го конвертирам с премиен курс. - Набра нещо, изчака и кимна. - Така ще е много по-добре, макар че в момента не съм подготвена да извършвам операции със злато. Но ще уредим нещо.
- Казах ти, че мога да плащам във всяка валута. Заплатата ми се депозира в грамове, проба три деветки, при "Акцептори Церес и Южна Африка". Те ще ги превеждат на сметка в новозеландски долари тук всеки месец, дори аз да не съм на Земята в този момент. Къде обаче? В Новозеландската банка, клон Крайстчърч?
- А... не, предпочитам в Областната банка на Кентърбъри. Аз съм директор там.
- Ами да, всичко ще си остане в семейството.
На другия ден подписахме договора. По-късно същата седмица те се ожениха за мен по закон и обичай в един параклис на катедралата, а аз цялата в бяло, за Бога...
След още една седмица се върнах на работа - и натъжена, и щастлива. Предстоеше ми да изплащам по 858,13 новозеландски долара месечно в продължение на седемнадесет години, а щях да ускоря нещата, ако внасям повече. И за какво? Не можех да живея у дома, докато не погася дълга си, защото трябваше да имам работата си, от която пък получавах парите за вноските. Добре де, за какво все пак? Не за секс. Бях права, като изтърсих на капитан Торми, че секс можеш да си осигуриш къде ли не. Глупаво е да си плащаш. Ами май за привилегията да мия съдове, да се търкалям по пода и да ме опикават кутрета и бебета, които уж вече имат хигиенни навици.
И за сгряващата увереност, че където и да съм попаднала, има едно кътче на тази планета, в което мога да върша всичко това по право, защото съм от семейството.
Сделката ми се струваше много изгодна.

Издигнахме се над пистата, аз се обадих, попаднах на Вики и щом тя спря да пищи радостно, й казах кога би трябвало да пристигна. Исках да ги предупредя още от чакалнята на "Авиолинии Киви", обаче ласкавият вълк Йън ми изяде времето. Не че имаше значение - това хвъркато бръмчило почти достига скоростта на звука, но с кацанията в Уелингтън и Нелсън се събираше достатъчно време, за да ме посрещне някой. Поне се надявах да успеят.
Всички ме посрещнаха. Е, не съвсем. Имаме лиценз за собствено РМВ, защото отглеждаме говеда и овце - често ги превозваме. Не бива обаче да го караме в града. Брайън го бе сторил въпреки всичко и повечето хора от семейството се изсипаха през двете широки врати.
Почти година мина от предишното ми отбиване, необичайно много време. Лошо. Децата се отчуждават, като не те виждат толкова дълго. Бях се постарала да не объркам ничие име. Всъщност липсваше само Елън, която вече не беше и дете. Когато влязох в семейството, навършваше единадесет, а сега учеше в университета. Анита и Лиспет бяха останали у дома, за да подготвят тържественото посрещане. Отново щяха да ме сгълчат мило, че не съм се обадила по-раничко. И аз пак щях да обяснявам, че каквато ми е работата, предпочитам да скоча в първия ПБ, вместо да се боря с глобалните комуникации. Пък и трябваше ли да си определям среща, за да се прибера?
Скоро вече бях на пода, накачулена от хлапета. А Пречко изчака реда си, за да ме поздрави с достойнство - вече беше старши котарак, бавен и дебел. Огледа ме изпитателно, отърка се в мен и замърка. Бях си вкъщи.

По едно време попитах:
- А къде е Елън? Още ли е в Оклънд? Защо съм се заблудила, че университетът трябва да е във ваканция?
Случайно зяпах право в Анита, но тя като че не ме чу. Нима имаше вече проблеми със слуха? Не е за вярване...
- Марджи... - уж небрежно промълви Брайън.
Озърнах се. Нито каза нещо повече, нито успях да разчета някакво изражение на лицето му. Само едва забележимо завъртя глава.
(Елън да се е превърнала в забранена тема?! Брайън, какво става? Преглътнах тревогата си и реших да почакам, докато успея да поговоря с него насаме. Анита винаги е заявявала, че обича еднакво всички наши деца, независимо дали са от нейната утроба или не. Приказки! Особеното й внимание към Елън беше ясно за всеки, който се заслушаше в гласа й.)
По-късно вечерта къщата притихна, двамата с Бърти се канехме да се пъхнем в леглото. (Нашите заядливи чаровници вечно се забавляваха с някакво тото и ме дразнеха, че губещият трябвало да си легне с мен.) Брайън почука на вратата и се вмъкна.
- Всичко е наред - увери го Бърти. - Провери и вече можеш да заспиш спокойно. Аз ще се помъча да преглътна мъжествено загубата.
- Бърт, зарежи майтапите. Обясни ли на Мардж за Елън?
- Още не.
- Гледай да не забравиш. Мила, Елън се омъжи без благословията на Анита, която пък побесня. Затова е най-добре да не споменаваш името на Елън пред нея. Да бъдем благоразумни. Сега да се изнизвам, преди да се е усетила.
- Не може ли поне да ме целунеш за лека нощ? Или дори да останеш с нас? Не си ли и мой съпруг впрочем?
- Разбира се, съкровище. Но Анита е много настръхнала напоследък, няма смисъл да я тормозим излишно.
Брайън все пак ме целуна за лека нощ и излезе припряно.
- Бърти, за какво е тази разпра? Защо Елън да не се омъжи за този, когото си е избрала? Достатъчно е пораснала, за да решава сама.
- Е, така е, но Елън не прояви особена разсъдливост. Омъжи се за тонганец и отиде да живее при него на Нуку'алофа.
- Анита е искала да живеят тук, в Крайстчърч, така ли?
- А? Не, не! Възразява срещу самия брак.
- И какви са нетърпимите недостатъци на онзи мъж?
- Марджъри, ти не ме ли чу? Той е тонганец.
- Чух те много добре. Какъв друг да е, щом живее на Нуку'алофа? Не знам как Елън ще понесе ужасната жега, след като е израснала в едно от малкото места със съвършен климат. Но това си е неин проблем. Все пак не мога да схвана защо Анита се е разстроила толкова. Явно има нещо, което още не съм научила.
- Вече го научи! Е, може би не осъзнаваш значението му. Тонганците не са като нас. Не са бели хора, а варвари.
- Нищо подобно! - Седнах рязко в леглото и така спрях онова, което не бе и започвало. Сексът и кавгите никак не се връзват, поне за мен. - Та те са най-цивилизованият и възпитан народ в цяла Полинезия! Иначе според теб защо първите попаднали там мореплаватели са нарекли островите им Дружествени? Бърти, ти изобщо стъпвал ли си там?
- Не, обаче...
- Аз пък съм ходила. Ако забравиш жегата, все едно попадаш в рая. А мъжът на Елън... с какво се занимава? Бих разбрала веднага притесненията на Анита, ако онзи е от безделниците, които си седят на сянка и изрязват фигурки от махагон, за да ги пробутват на туристите.
- Не е такъв. Но и не мисля, че доходите му позволяват да издържа съпруга. Нито пък Елън би могла да издържа съпруг. Още няма дори бакалавърска степен. Той е морски биолог.
- Ясно. Не е богаташ... а Анита почита париците. Само че човекът няма и да е бедняк. Накрая може да стане професор в Оклънд или Сидни, да речем. Освен това в наше време не е невъзможно и един биолог да натрупа богатство. Ако създаде успешно ново растение или животно, може и да го затрупат с пари.
- Скъпа моя, ти упорито отказваш да разбереш.
- Не се инатя, но наистина е по-добре да ми сдъвчеш всичко.
- Ами... Елън трябваше да си избере подходящ за нея съпруг.
- Какво означава това, Албърт? Да е от Крайстчърч ли искахте?
- Нямаше да е зле.
- И по-богат, тъй ли?
- Не е задължително. Макар че отношенията потръгват по-гладко, ако няма излишно финансово разминаване. Полинезийско момченце и бяла наследница... такава историйка винаги намирисва подозрително.
- Ох... Значи той все пак е без петак в джоба, а тя току-що си е получила дела, така ли?
- Не съвсем. По дяволите, защо Елън не се омъжи за бял човек?! Смятах, че сме я възпитали с повече достойнство.
- Бърти, що за приказки? Все едно слушам датчанин да оплюва шведите. Мислех си, че поне в Нова Зеландия тези щуротии не виреят. Помня добре как Брайън ми втълпяваше веднъж, че маорите и политически, и по обществено положение са напълно равни на гражданите с английски произход.
- Вярно е. Не говорим за същото.
- Май съм оглупяла.
(Или Бърти показваше недостиг на ум? И маорите, и тонганците са полинезийци - защо тогава моите хора сами си забиваха трън в задника?)
Зарязах темата. Не долетях чак от Уинипег, за да обсъждам добродетелите и пороците на зет, когото не бях виждала. Хм, зет... Не ми беше лесно да си го представя. Винаги се радвах, когато малчуганите ме наричаха "мама" вместо Марджи, но никога не бях мислила, че някой ден ще имам и зет.
А точно такъв ми се падаше според новозеландските закони. И още не му знаех името!
Замълчах си, постарах се да прогоня смущаващите мисли от главата си и оставих Бърти да ме приласкае по случай завръщането у дома. А той умее...
След малко и аз не по-малко оживено му показвах радостта си и съвсем забравих неприятния разговор.