IV

Все някой ден ще успея да надприказвам Шефа.
Само недейте да затаявате дъх в очакване на великия миг.
Дори сега се случва да не губя споровете с него - в дните, когато не се отбиваше при мен.
Започнахме с разпрата колко трябва да остана за лечение. След четири дни се почувствах готова или да се върна на работа, или да замина при семейството си. Вярно, още нямах никакво желание да се озова насред масов пиянски търкал, но можех да се заема с нещо по-леко. Предпочитах все пак да отпраша към Нова Зеландия. Всичките ми болежки оставаха в миналото.
А и не бяха кой знае какво - множество изгаряния, четири счупени ребра, счупване без усложнения на левия голям и малък пищял, надробени костици в дясното стъпало, три смазани пръста на лявото и (грозно, но не осакатяващо) някой ми бе отрязал зърното на дясната гърда.
Последното, изгарянията и пръстите на левия крак бяха всичко, което помнех. Останалото трябва да се е случило, когато са ме разсейвали още по-силни усещания.
Шефът възрази:
- Фрайди, знаеш много добре, че ще минат шест седмици, докато ти регенерират гърдата в предишния вид.
- Но прост заместител на зърното, поставен с пластична хирургия, ще се прихване за седмица. Доктор Красни ми каза.
- Млада госпожице, когато някоя в тази организация пострада, докато изпълнява служебните си задължения, ще й бъде осигурено толкова пълно възстановяване, колкото позволяват постиженията на медицината. Това е ненарушим принцип, а в твоя случай има и друг стимул - всички ние сме морално задължени да опазваме красотата в този свят, защото е оскъдна. Ти се отличаваш с необичайно привлекателно тяло и загрозяването му е отвратително деяние. Ще те възстановим.
- Готова съм да се задоволя и с пластика, нали ти казах! И без това не очаквам да цедя мляко от тези цици. На никого в леглото с мен няма да му пука дали едното зърно е изкуствено.
- Фрайди, явно си се поддала на самовнушението, че никога не би ти се наложило да кърмиш. Искам да те убедя, че и от естетична гледна точка напълно функционалната гърда се различава коренно от оформената с хирургия имитация. Твоите партньори може и да не забележат... но ти и аз ще знаем. Не, мила. Ще ти върнем предишното съвършенство.
- Хмм! Ти пък кога ще си възстановиш окото?
- Дете, не се дръж невъзпитано. В моя случай чувството за красота не ме задължава да се занимавам с окото си.
И тъй, цицата ми стана едва ли не по-хубава отпреди. Все едно. Следващият спор започна по повод желанието ми да мина през преориентиращо обучение заради навика ми да убивам прекалено припряно. Когато пак подхванах темата, Шефът се намръщи, все едно бе захапал вонясала мръвка.
- Фрайди, не си спомням някое от убийствата ти впоследствие да се е оказвало грешка. Да не би да има още инциденти, за които не си ми докладвала?
- О, не! - побързах да отрека. - Преди да започна работа при теб, не съм посягала никому, а оттогава нищо не съм пропускала в докладите си.
- Значи винаги си убивала при самозащита.
- Всички освен онзи Белзен. Не беше самозащита. С пръст не ме е докосвал.
- Нека го наричаме Бомон. Поне с това име се е представял почти винаги. А самозащитата понякога трябва да се основава на една цинична истина: "Най-добре им направи онова, което се канят да сторят на теб, но гледай да ги изпревариш." Май го е казал Дьо Камп. Или беше друг от по-песимистично настроените философи на двадесетия век? Ще ти дам досието на Бомон, за да се убедиш, че едва ли не всеки го беше включил в най-черния си списък.
- Не се хаби, моля те. Щом му надникнах в торбичката, вече знаех, че не ме е гонил, за да ме целуне свенливо. Все пак това стана след като го затрих.
Шефа поумува няколко секунди над отговора си и направо ме слиса.
- Фрайди, искаш ли да смениш занаята, да станеш ликвидатор?
Ченето ми увисна, ококорих се. По друг начин не можах да отговоря.
- Не исках да те подплаша, та чак да отпърхаш от гнездото - суховато ме успокои той. - Сама си се досетила отдавна, че в тази организация работят и ликвидатори. Нямам желание да те загубя като куриер, ти си най-добрата. Но в същото време винаги имаме нужда от умели ликвидатори, защото смъртността при тях е твърде висока. Нека първо ти изтъкна една от основните разлики - куриерът убива единствено при самозащита и често по интуиция. Признавам, така грешките стават по-вероятни, защото не всички куриери се отличават с твоята изключителна дарба мигновено да свързваш и обобщаваш множество фактори и да стигаш до най-практичното решение.
- Брей!
- Чу какво ти казах, стига си възклицавала. Фрайди, една от слабостите ти е липсата на подходящо лукавство. Достойният ликвидатор не убива по интуиция, а с умисъл. Ако изпълнението на плана му се обърка дотам, че има нужда от самозащита, най-вероятно е накрая да влезе в печалната статистика. Освен това при планираните убийства ликвидаторът винаги знае защо го върши и е съгласен с необходимостта ударът да бъде нанесен... иначе просто не го пускам да изпълнява задачата.
(Планирани убийства? Ставаш сутрин, закусваш с апетит, отиваш на срещичка с жертвата и я очистваш хладнокръвно. А после си изяждаш цялата вечеря и лягаш спокойно да си отдъхнеш.)
- Шефе, не мисля, че тази работа ще ми е по сърце.
- И аз не съм уверен, че имаш подходящия темперамент. Но засега се опитай да погледнеш без предубеждение на възможностите пред теб. Изобщо не съм съгласен обаче, че трябва да забавим защитните ти реакции. И те уверявам, че ако все пак се опитаме да те преориентираме, както ти желаеш, никога повече няма да те използвам като куриер. Дали ще рискуваш живота си е само твой проблем... в свободното ти време. Но задачите, които ти възлагам, винаги са извънредно важни. Няма да се доверя на куриер с нарочно притъпени способности.
Шефът не ме убеди, но поне ме накара да се замисля. Когато му повторих, че не се стремя да стана ликвидатор, той дори се престори, че не ме е чул, и обеща да ми подбере поучително четиво.
Очаквах да се появи на терминала в стаята. Вместо това след двайсетина минути влезе един младок - е, поне беше по-малък на години от мен, - понесъл подвързана книга с листове от хартия. На нея се набиваше в очи ярък пореден номер, имаше печати "Копирането забранено", "Дава се само при специален режим на допуск" и "Свръхсекретно".
Вторачих се в книгата, сякаш беше ядосана гърмяща змия.
- Това за мен ли е? Май е станала грешка.
- При Стареца грешки няма. Просто се подпишете, че сте я получила.
Накарах го да почака, докато прочета всички изречения с дребен шрифт на разписката.
- Ами тук пише да не я изпускам от поглед. Нали спя от време на време?
- Обадете се в архива, потърсете регистратора на секретните документи - това съм аз - и ще долетя при вас на минутата. Но се опитайте да не заспите, докато дойда. Постарайте се!
- Добре де... - ударих един подпис, вдигнах поглед и го сварих да ме зяпа ококорен. - Сега пък какво има?
- Аз, ами... Много сте хубава, госпожице Фрайди.
Все не мога да измисля как да отвръщам на такива закачки, просто защото не съм хубава. Вярно, от шията надолу всичко си имам, и то където трябва, но в момента бях облечена.
- Ти откъде ми знаеш името?
- Всеки знае коя сте! Заради онова, преди две седмици... Във фермата, де... Нали знаете?
- А, ясно. Бях там, но нищо не знам.
- Аз пък всичко видях! - Очите му блеснаха. - Единственият път, когато ме допуснаха до бойна операция! Радвам се, че участвах!
(Е, какво да го правиш?)
Хванах го за ръката, придърпах го, притиснах длани към бузите му и го целунах много премерено - по средата между сестринска ласка и "хайде да започваме". Може би добрите обноски изискваха нещо по-разгорещено, но той беше на работа, а аз - все още в списъка на негодните за служба. А и не е честно да обещаваш, каквото няма да изпълниш, особено спрямо хлапаци със звезди в очите.
- Благодаря ти, че ме спаси - рекох му сериозно, преди да го пусна.
Милото същество се изчерви. Изглеждаше много зарадван.
Останах будна толкова до късно, увлечена в книгата, че си изпросих конско от нощната сестра. Какво да се прави, медицинските сестри имат нужда понякога да гълчат за нещо. Няма да цитирам нищичко от невероятния документ... стига ви да се запознаете със заглавията:
"Убийството като изящно изкуство
Убийството като политически инструмент
Убийства с цел облага
Убийци, които промениха хода на историята
Дружеството за творческа евтаназия
Канони на Гилдията на професионалните изтребители
Убийци-аматьори: трябва ли да бъдат премахнати?
Достойните ликвидатори: няколко истории
"Крайни мерки", "окончателни решения": кому са нужни евфемизмите?
Задачи за семинарна работа: Похвати и средства"
Олеле! Не виждах никаква причина да изчета книгата от началото до края, но го сторих. Текстът ме привличаше нечестиво. Каква мръсотия само...
Вече знаех, че никога няма да спомена за промяна на занаята, нито ще искам преориентация. Нека Шефът да подхване разговора, ако смята, че още има какво да обсъждаме. Включих терминала, свързах се с архива и поисках регистраторът на секретните документи да прибере документ номер еди-кой си, а и да ми върне разписката.
- Веднага, госпожице Фрайди - отвърна женски глас.
Ама че съм се прочула...
Очаквах появата на младока сериозно притеснена. Признавам си със срам в душата, че тази отровна книга ми подейства твърде необичайно. Беше посред нощ, наоколо цареше все същата мъртвешка тишина... а ако милото момче само ме пипнеше, опасявах се да не забравя на секундата, че формално още ме водят инвалид. Всъщност имах нужда от здрав пояс на целомъдрието с много як голям катинар.
Но той не дойде, беше му свършило дежурството. Появи се по-възрастна от него жена, която беше приела обаждането ми. И ми олекна, и се разочаровах... от което пък веднага ми стана много неловко. Всички ли се поддават на нагона от безделие по време на оздравяването? Във всички ли болници имат проблеми с дисциплината сред пациентите? Не съм боледувала достатъчно често, за да знам отговора.
Дежурната размени книгата срещу разписката и ме изненада:
- Няма ли целувка и за мен?
- О, и вие ли бяхте там?
- Всички годни за акция, сладката ми. През онази нощ хората хич не ни достигаха. Не съм най-страхотният командос на света, но съм минала през основното обучение като останалите. Да, бях там. Как да пропусна такъв купон?
А аз промълвих:
- Благодаря ти, че ме спаси.
И я целунах. Постарах се целувката да бъде символична, но тя пое юздите и определи каква да бъде. Доста разпалена, както се оказа. Нямаше нужда от думи, за да разбера, че ако поискам да се отдам на други наклонности, тя ще ме чака.
Ха сега, де... При хората има множество ситуации, за които не са писани правила. Току-що бях признала, че тя е рискувала живота си, за да спаси моя - самата истина, защото контраатаката сигурно не е била едва ли не разходка, както ми я представи Шефът. Склонността му да отбягва пресилени изрази стига до такива крайности, че би описал гибелта на Сиатъл като "сеизмично смущение". Как да я отблъсна, щом й благодарих за скъпоценния си животец?
Не можех. И затова се опитах моето участие в целувката да отговори на безмълвния й въпрос... но тайничко стисках палци да се измъкна някак и от това обещание.
След малко целувката свърши, тя само ме прегръщаше.
- Приятелко, искаш ли да ти подшушна нещо? Помниш ли как показа на онзи плужек Майора къде му е мястото?
- Помня.
- Един нелегален запис точно на тази част се предава от ръка на ръка. Всички се възхищават на онова, което му каза. Особено аз.
- Любопитно. Ти ли си малкото духче, копирало записа?
- Как можа да си го помислиш? - ухили се тя. - Имаш ли нещо против?
Позамислих се за около три милисекунди.
- Нямам. Ако моите спасители харесват каквото изтърсих на онова копеле, нека си го пускат пак. Въпреки че обикновено отбягвам такива приказки.
- Знаем. - Тя притисна устни към бузата ми за миг. - Но престана да си мериш приказките точно когато трябваше. Всички жени тук се гордеем с теб. И мъжете.
Явно не беше особено настроена да се отдели от мен, но се появи нощната сестра и безпрекословно заповяда да заспивам. Щяла да ми даде нещо против безсъние, щом било необходимо. Регистраторката подхвърли:
- Здрасти, Златокоске. И лека нощ. Лека нощ и на теб, мила.
Излезе, а Златокоска (разбира се, това не й беше името) попита:
- В ръката или в крака да те боцна? Не се впрягай заради Ана. Безобидна е.
- О, всичко е наред. - Хрумна ми изведнъж, че сестрата вероятно имаше и видео, и аудиоканал от моята стая. Вероятно ли?! Непременно! - И ти ли беше там? Във фермата, де. Когато къщата е изгоряла.
- Не дочаках да подпалят къщата. Вече те карахме насам с максимална скорост в едно РМВ. Беше печална гледка, Фрайди.
- Не се и съмнявам. Благодаря ти. Златокоске... Ще ме целунеш ли за лека нощ?
Нейната целувка беше топла и без никакъв скрит смисъл.
След време научих, че тя е била сред четиримата, втурнали се нагоре по стълбата, за да ме приберат - един мъж с грамадна ножица за метал в ръцете си, двама стреляли в движение, а Златокоска мъкнела сама сгъваема носилка. Никога не спомена за това.

Помня оздравяването си добре, защото за пръв път в живота си - ако не броя кратките почивки в Крайстчърч - прекарвах дните и нощите в лъчезарно щастие. Защо ли? Ами защото бях една от всички!
Разбира се, бихте могли вече да се досетите от разказа ми, че се отървах от клеймото много години по-рано. Вече не носех документи с голям печат ЖИ (тоест живо изделие), нито дори ИЧ (изкуствен човек) през текста. Можех да вляза в обществена тоалетна, без да ме напъдят мигом към последната кабинка. Но фалшивата лична карта и измисленото родословно дърво не топлят, само помагат никой да не те тормози или подлага на дискриминация. Пак си знаеш, че нито една държава в света не смята теб и подобните ти за достойни да получат пълноценно гражданство, а пък има много места, откъдето ще те депортират или ще те убият, а може и да те продадат някому...
Изкуственият човек копнее за истинско родословие много по-силно, отколкото сте способни да си представите. Откъде сте родом? О, всъщност не съм се родила. Проектирали са ме в университетската биоинженерна лаборатория, в Детройт. Тъй ли? Мен пък ме измислиха в "Менделово дружество", Цюрих. Чудесен светски разговор, няма що! Но никога няма да чуете такива приказки. Не звучат добре пред потомци на първите заселници от кораба "Мейфлауър", нали? Според моите документи (единия комплект) съм "родена" в Сиатъл. Един напълно разрушен град е удобно местенце за уж затрити архиви. И е много подходящ да си загубила там всичките си близки.
Понеже никога не съм стъпвала в Сиатъл, изучих старателно всичко, което успях да намеря за града. И кореняк не би могъл да ме препъне в някоя коварна подробност. Поне досега не ми се е случвало.
Но докато се възстановявах от онова глупашко изнасилване и не особено забавния разпит, получавах от хората около мен не преструвки, а искрена привързаност. И не ми се налагаше да си помня лъжите, за да не се оплитам. Говоря не само за Златокоска, Ана и Терънс (хлапака, де), а за още двайсетина души, с които се запознах, преди доктор Красни да ме изпише от болницата. Мнозина други са участвали в спасителната операция, но не знам колко са били. Строгият правилник на Шефа не допускаше членовете на организацията му да се срещат, освен ако задълженията им го налагат. По все същите причини, които го подтикваха да се прави, че не чува излишните въпроси. Не можеш да изтървеш тайна, която не знаеш, нито пък да издадеш човек, за чието съществуване дори не подозираш.
Шефът обаче не превръщаше правилата в абсурд. Щом някой се запознаеше по работа със свой колега, можеше да се сприятели с него. Шефът не поощряваше такива връзки, но не беше глупак, затова дори не се опитваше да ги забрани напълно. Ана честичко се отбиваше при мен късно вечер, преди да започне дежурството й.
Не се опита да поиска от мен каквото й обещах без думи. Не че условията бяха много удобни, но все щяхме да измислим нещо, ако ни се искаше. Да не си помислите, че съм се напъвала да я охладя - няма такова нещо! Стигнеше ли се дотам, щях дори да вложа много усърдие, за да я убедя, че идеята поначало е била моя.
Но тя не пожела. Мисля, че приличаше на проницателните и чувствителни (освен това рядко срещащи се) мъже, които никога не се опитват да натиснат жена, ако на нея не й се иска. Знаят кога да не прекаляват и изобщо не започват.
Една вечер, малко преди да ме признаят за здрава, се чувствах особено окрилена - от сутринта се бях сдобила с още двама "приятели с целувка". Опитах се да обясня на Ана защо това означава много за мен и преди да се усетя, започнах да си признавам, че не съм точно тази, за която се представям.
Тя ме спря със заповеднически жест.
- Мила Фрайди, я по-добре чуй какво ще ти каже по-голямата ти сестричка.
- А? Сгафих ли нещо?
- Може би щеше да го сториш след малко. Помниш ли първата вечер, когато се запознахме? Дойдох да върнеш чрез мен един документ. Имам пълен достъп до секретните архиви от много години, защото господинът с двете патерици ми се доверява. Онази книга винаги ми е подръка. Никога не съм я отваряла и няма да го направя. Четат я онези, които имат нужда от нея, а аз не съм от тях. Ти я изчете от кора до кора, аз обаче дори не й знам заглавието, само номера. Така е и с личните дела на нашите служители. Навремето е имало елитна бойна част, наричала се Чуждестранен легион. Там се гордеели с принципа, че легионерът няма никакво минало до деня, в който се е присъединил към тях. Началникът изисква от нас да се придържаме към същия принцип. И ако например наемем живо изделие, тоест изкуствен човек, отговорникът по персонала ще знае с кого си има работа. Ясно ми е, защото съм се занимавала и с това. Трябва да се фалшифицират архиви, понякога е необходима малко пластична хирургия, налага се отстраняване на лабораторни татуировки и регенерация на кожата... Но когато приключим с подготовката, новият ни колега няма да се притеснява, че някой копой ще го потупа по рамото или пък ще бъде избутан просташки в края на опашката. Ще може да се ожени, без да се страхува, че някой ден ще издевателстват над децата му. И няма защо да се тревожи, че аз съм научила истината, защото умея да забравям. Скъпа, не знам какво те мъчи, но ако обикновено не го споменаваш пред други, не го казвай и на мен. Иначе на сутринта ще се мразиш, защото си се раздрънкала ненужно.
- Няма!
- Добре, ако и след седмица искаш да споделиш с мен, ще те изслушам. Спогодихме ли се?
Ана беше права. Седмица по-късно дори не ми щукна пак да подхвана този разговор. И съм деветдесет и девет на сто сигурна, че тя знаеше. Още по-добре - колко е хубаво да те обичат заради самата теб, и то хора, които не смятат ИЧ за чудовища или хора второ качество!
Не мога да преценя дали и друг сред моите искрени приятели знаеше или поне се досещаше. (Шефът знаеше, разбира се. Но той не ми беше приятел. Беше си Шефът.) Нямаше значение дали ще научат, че не принадлежа по право към човечеството. Започвах да осъзнавам, че или им е все едно, или няма да се стреснат. Интересуваше ги само дали си член на дружинката, ръководена от Шефа.

Една вечер се появи и той, задъхан и потропващ с патериците си. Златокоска влезе с него. Шефът се свлече тежко в креслото за посетители и я отпрати:
- Сестра, и двамата нямаме нужда от вас в момента. - После ми заповяда: - Съблечи се.
От устата на всеки друг думите щяха да прозвучат приятно или обидно, според случая. Шефът просто искаше да ме огледа без дрехи. Златокоска прие желанието му по същия начин, защото само кимна и излезе, а беше от онези корави сестри, които ще се опълчат и срещу Шива Разрушителя, ако посмее да безпокои пациентите им.
Побързах да си смъкна дрехите и зачаках. Той ме обходи с поглед от главата до петите.
- Пак изглеждат еднакви.
- И аз така си мисля.
- Доктор Красни ми каза, че ти е направил тест за лактация. Резултатът е положителен.
- Вярно е. Извъртя някакъв номер с хормоналното ми равновесие и двете ми цици цвъкнаха по малко. Доста особено усещане. После ме върна в старото положение и те пресъхнаха.
Шефът изсумтя.
- Обърни се. Покажи ми дясното си ходило. Сега и лявото. Достатъчно. Изгарянията са заздравели.
- Които мога да видя, вече са избледнели. Докторът разправя, че и останалите са се регенерирали напълно. Сигурно, щом вече не ме сърбят.
- Облечи се. Доктор Красни твърди, че и общото ти състояние е добро.
- Ако стане по-добро, ще трябва да ми пуснете малко кръв да не буйствам.
- Или си добре, или не си. Няма сравнителна степен.
- Значи съм най-добре.
- Пак се държиш непочтително. Утре тръгваш за възстановителен курс. Събери си нещата и бъди готова в девет сутринта.
- Попаднах тук дори без весела усмивка на уста, значи ще си приготвя багажа горе-долу за десет секунди. Искам обаче нова лична карта, паспорт, кредитна карта и сериозна пачка налични...
- Всичко това ще получиш преди девет сутринта.
- ...защото утре отпътувам за Нова Зеландия. Шефе, колко пъти да ти казвам, че имам страшна нужда от малко почивка? Май заслужавам платен отпуск по болест след това принудително излежаване, а? Ти си един безжалостен робовладелец.
- Фрайди, след още колко години ще проумееш най-после, че когато пренебрегвам твой каприз, правя го не само за да върви работата в тази организация, но и за твое добро?
- Прекланям се пред теб, Велики бели вожде. И ще ти изпратя хубава картичка от Уелингтън.
- Само да не е с гейзер. Виждал съм ги. Опреснителният курс ще бъде съобразен със сегашните ти нужди и ще завърши, когато ти решиш. Макар да си "най-добре", необходими са ти тренировки с внимателно дозирана нарастваща трудност, за да си възвърнеш върховия мускулен тонус, издръжливост и бързина, които имаш по рождение.
- "По рождение!" Шефе, не си прави такива шегички с мен. Нямаш талант на комик. "Мама е епруветка, тате е скалпел."
- Притесняваш се напразно за пречка, отстранена преди години.
- Тъй ли било? Ама всеки съдия ще ти обясни набързо защо не мога да получа граждански права. В църквите пък твърдят, че нямам и душа. Не съм "родена от жена", поне в очите на закона.
- "Законът е едно дърто магаре." Всички отнасящи се до теб записи са заличени в документацията на лабораторията. На тяхно място е въведен фалшив комплект за усъвършенстван ИЧ от мъжки пол.
- Това не си ми го казвал!
- Нямаше основателна причина, преди да проявиш тази невротична слабост. Подобни заблуди обаче трябва да бъдат изпипани безупречно, за да заместят изцяло истината. Направихме го. Ако утре решиш да обявиш действителния си произход, не би убедила никакви власти да се съгласят с теб. Вече е без значение дали ще признаеш пред някого. Но защо все изпитваш потребността да се защитаваш и оправдаваш? Ти не само си човек колкото и Прамайката Ева, а отгоре на това си усъвършенствана, в създаването ти бяха вложени неимоверни усилия. Иначе защо според теб упорито се мъчех да те привлека на работа при нас? Тогава ти липсваше всякакъв житейски опит, а и не проявяваше никаква склонност към нашата професия. Защо похарчих цяло състояние да те образовам и обуча? Защото знаех! Изчаках няколко години, за да проверя дали наистина ще се развиеш според замисъла на твоите създатели... и едва не те загубих, когато изведнъж се свря в миша дупка. - Гримасата му май трябваше да мине за усмивка. - Момиче, големи главоболия си имах заради теб тогава. Сега да поговорим за подготовката ти. В настроение ли си вече да ме изслушаш?
- Да, господине.
(Не помислих дори да му разкажа за яслата на лабораторията. Нормално родените хора си въобразяват, че всички ясли приличат на онези, които им позволяват да видят. Защо да плямпам за пластмасовата лъжица, с която се храних чак докато навърших десет години? Не исках да му обяснявам как още при първия опит да ям с вилица си убодох горната устна и всички ми се подиграваха. Никоя дреболия поотделно не е чак толкова важна. Само че събереш ли накуп хилядите, ето ти я разликата да те отгледат като дете или като животинче...)
- Ще минеш отново и през курс по ръкопашен бой, но ще се занимаваш само със своя инструктор, защото не искам да се появиш цялата насинена пред семейството си в Крайстчърч. Ще те обучат и да боравиш с ръчни оръжия, включително с такива, за които дори не си чувала. Ще ти бъде от полза, ако смениш занаята.
- Шефе, няма да стана ликвидатор!
- И без това имаш нужда от такива умения. Понякога куриерът може да носи оръжие и трябва да се възползва докрай от преимуществото си. Фрайди, недей да презираш всички убийци без изключение. Както е с всяко сечиво, добродетелта или порокът са скрити в начина, по който си служиш с тях. Упадъкът и рухването на бившите Съединени щати се е дължал отчасти и на поръчковите убийства. Но само донякъде, защото те не са имали ясна цел и най-често са се оказвали безсмислени. Какво можеш да ми кажеш за Руско-пруската война?
- Почти нищо. Ясно ми е поне, че когато големите паралии надушили близката победа на прусаците, веднага им разпънали кожите по стените.
- Ами ако те уверя, че дванадесет души осигуриха победата в тази война - седмина мъже и пет жени? А най-мощното им оръжие е бил шестмилиметровият пистолет!
- Май не си ме лъгал за нищо досега. Как са успели?
- Интелектуалните способности са най-оскъдната стока на пазара, и то единствената с действителна стойност. Всяка създадена от хора организация може да бъде съсипана, провалена или превърната в опасност за самата себе си, като избирателно премахнеш най-добрите й умове, но внимаваш да оставиш кретените на местата им. Няколко грижливо уредени "нещастни случая" стигнаха, за да погубят великолепната военна машина на прусаците и да я сведат до безредна тълпа. Това обаче пролича едва в разгара на сраженията, защото преди войната и глупаците могат да се преструват на гениални стратези.
- Само една дузина хора... Шефе, ние ли свършихме работата?
- Не одобрявам такива въпроси. Не бяхме ние. Тази акция бе възложена на организация, която не се отличаваше много от нашата по размерите и специализацията си. Аз обаче не бих склонил лесно да ни въвлекат в националистически войни. В тях е трудно да се ориентираш кой е прав и кой - крив.
- Въпреки всичко не искам да стана убиец.
- Няма и да ти позволя. Да забравим тези спорове. Подготви се да тръгнеш утре в девет сутринта.