През следващото денонощие Фуентес остана сам в палатката си,
размишлявайки върху смисъла на тази смърт и фанатизма на този
човек змия, по-
прави се той, предпочел да се хвърли в пропастта, отколкото
да предаде една армия, която така или иначе явно беше обречена
на поражение.
Когато се появи на следващия ден след закуска, Фуентес беше
съвсем друг човек той вече знаеше какво трябва да се направи.
Змиите трябваше веднъж завинаги да разберат, че по-нататъшната
съпротива е безсмислена, защото ако не си извадеха поука от
този урок, бърза и недвусмислена, войната можеше да продължи
дотогава, докато не загине и последният от тях. Не че го беше
грижа за планетата тя никога вече нямаше да бъде онази девствена
пустош като някога и ако оцелееше през тази война, той без съмнение
щеше да си потърси някой нов рай, незастрашен от колонисти в
близките няколко години. Фуентес обаче беше човек и негов дълг
бе да направи всичко по силите си хората да не бъдат изхвърлени
от планетата. Случеше ли се това на Рокгардън, същото можеше
да стане и на Флауъргардън, Голдстоун, Пепони или Валпургий
III, както и на всеки от хилядите светове, на които човекът
беше стъпил като победител.
Така че Рокгардън вече нямаше да бъде рай, което за Фуентес
бе неразривно свързано с прогреса. Неговата задача беше да попречи
планетата да се превърне в ад и по този начин да изпълни дълга
си към своята раса. След това можеше да си замине. Фуентес беше
реалист, а в този случай, при огромното числено превъзходство
на змиите, не му оставаше друго, освен да се опита да спре плъзгането
по наклонената плоскост към чистилището.
Този ден той отново разгледа внимателно картата. Между планината
Теня и границата с фаните имаше двадесет и седем тулабетски
села. Двадесет и седем пъти трябваше да дадат урок на змиите,
иначе те щяха да станат толкова могъщи, че да се наложи изтребването
им до крак, преди да са изклали всички хора на планетата.
Този път синьо-златните се движеха в строй. Отрядът излезе от
саваната и подпали първите три села по пътя си. Змиите, които
останаха да се сражават, бяха избити. Онези, които избягаха,
не бяха преследвани, за да могат да разнесат вестта за случилото
се с невинните змии, останали встрани от военните действия,
заради Джаланопи, дръзнал да вдигне оръжие срещу Човека.
Фуентес заобиколи четвъртото село. Нека змиите се чудят каква
е причината, нека търсят предатели сред своите и унищожават
всички съмнителни жители на селото само защото Фуентес не е
намерил за нужно да ги нападне.
Той сравни със земята следващите девет села и опожари всички
посеви по пътя си, подмина още две села и накрая стигна до границата
с фани, оставяйки след себе си само развалини.
После премина с отряда си през самото сърце на земята на фаните,
защото не искаше някой ден да воюва и с тях. Не убиха никого,
не опустошиха жилищата и нивите, убиваха само животните, които
им бяха нужни за храна... Но хората бяха непобедима сила и когато
три седмици по-късно се върна в земята на тулабетите, Фуентес
беше сигурен, че онези фани, които тайно крояха планове за въстание,
вече са надникнали в бъдещето и то никак не им е харесало.
Джаланопи го чакаше, вбесен от клането и опустошаването на двадесет
и четирите тулабетски села. Съгледвачите на Фуентес му донесоха,
че тулабетът е зад гърба му, и той, пускайки в ход изкуството
да се промъква незабелязан през гъсталака, заедно с отряда си
сякаш се изпари, за да се появи на тридесетина мили зад гърба
на Джаланопи. Там изчака да го забележат и започна да се оттегля
на зигзаг през хълмистата местност на запад, като се стараеше
да не се отдалечава на повече от четиридесет мили от тулабетите,
и в същото време да не ги допуска по-близо от десет мили до
себе си.
Тази игра на котка и мишка продължи близо месец и в това време
Фуентес увличаше преследвачите си все по-близо до главните си
сили. Той знаеше, че човешките оръжия са най-ефикасни в откритото
равно поле, ето защо постепенно отвеждаше Джаланопи към равнината
Баски обширна савана, около триста мили дълга и петдесет широка.
Тулабетът го преследва до самата равнина и спря в началото є
нямаше никакво желание да излага армията си под обстрела на
вражеските оръжия, които превъзхождаха неговите.
Фуентес изпробва всевъзможни отвличащи вниманието маневри, но
всичко беше напразно. Джаланопи нямаше нищо против партизанската
война, ала не беше глупак и разбираше, че хората са имали предостатъчно
време да подсилят армията си и да подобрят въоръжението си.
Фуентес дори се опита да използва малка уловка закара стадо
диви синьо-златни на половин миля от главния лагер на Джаланопи
и устрои засада на оттеглящите се тулабетски войски. Кралят
обаче откри измамата и остана на позициите си. Тогава Фуентес
се замисли дали да не изпрати кавалерията си в открит бой с
надеждата, че Джаланопи ще заподозре и тук някаква хитрост.
Но колкото и добре да беше въоръжен отрядът му, той не би могъл
да иска от своите хора да се изправят лице в лице срещу девет
хиляди добре окопани тулабети.
И така, тази патова ситуация продължи дотогава, докато едно
съобщение по радиото от Атина не промени напълно положението.
Фуентес се приближи до въздушното легло, което се люлееше плавно
на около метър от пода на болничната стая и се запита кое е
това, което поддър-
жа все още искрицата живот у жената в леглото може би нейната
неукротима воля?
Вайълит Гарднър лежеше по гръб, свързана към половин дузина
монитори. Тръбички и помпички непрекъснато вливаха прясна кръв
във вените є, различни апарати отразяваха състоянието на сърцето
и дробовете, на панкреаса и черния дроб. Медицинските принадлежности
и приспособления около леглото бяха толкова много, че самата
пациентка изглеждаше едва ли не случайно попаднала там.
Дойдох веднага, щом ми казаха меко изрече Фуентес.
Рано или късно това трябваше да се случи промълви немощно
Вайълит. И най-добрата машина може да работи до време с калпаво
гориво, а моето тяло никога не е било от най-качествените машини,
дори и в по-добри времена.
Нищо ли не може да се направи?
В продължение на тридесет години се прави всичко възможно
мрачно изрече тя. Запасът от чудеса вече е изчерпан.
А ако ви прехвърлят на Делурос?
Това е моят свят. Предпочитам да умра тук.
Казаха ли ви вече... тоест...
Два дни, може би три отговори тя. Дори и да са повече,
аз няма да разбера. Ще бъда упоена, за да не чувствам болката.
Съжалявам каза Фуентес. Жалко, че нищо не мога да направя.
Можете промълви Вайълит.
Какво е то? изведнъж застана нащрек Фуентес.
Ако трябва да умра а то е неизбежно искам да съм сигурна,
че Рокгардън веднъж завинаги е свободен за колонизация. Тази
планета може да бъде център на човешката търговия и култура
в Спиралния ръкав. Това е моят блян. Сега вие сте този, който
ще трябва да направи следващата стъпка, за да го превърнем в
реалност.
Няма да изгубим войната, мадам Гарднър увери я той.
Това не е достатъчно заяви тя по начин, който му напомни
за някогашната неукротима Вайълит Гарднър. Искам, преди да
умра, да съм сигурна, че войната вече е спечелена.
Тя се отпусна омаломощена от усилието, едва поемайки си дъх.
За два дни... със съмнение поклати глава Фуентес.
И още нещо... с едва доловим шепот промълви тя.
Какво е то?
Ако Джаланопи капитулира, толкова по-добре... Но ако се наложи
да умре, искам да бъде погребан редом с мене.
Той е ваш враг.
Ние ще трябва да живеем със змиите. Трябва да възтържествуваме
над тях, но също и да бъдем великодушни в победата си. Погребете
ни един до друг. Те ще разберат този жест двама водачи, които
се уважаваха.
Ще се постарая обеща Фуентес, докато влязлата сестра отчиташе
показанията на апаратите и сменяше някои от лекарствата, които
бавно се вливаха в тялото на Вайълит.
Благодаря... промълви тя и изгуби съзнание.
Фуентес остана при нея още няколко минути, после нареди на шофьора
си да го закара до аеродрума, откъдето замина за лагера с малък
военен самолет. През целия път той си блъскаше главата над непосилната
задача как да изпълни обещанието си пред Вайълит Гарднър. Патовата
ситуация продължаваше вече месец. В крайна сметка по-доброто
въоръжение на хората щеше да си каже думата, но дотогава предстоеше
изнурително чакане. Той нямаше нищо против да изтреби цялата
войска на Джаланопи с една интензивна бомбардировка, но силите
на тулабетите бяха разпръснати, а и местността не създаваше
добри условия за подобна операция. Той щеше да унищожи двеста
хиляди дървета, да сравни със земята тридесет или четиридесет
хълма и да замърси водите на Каримона, преди да избие и половината
воини на Джаланопи, пък и не разполагаше дори с една десета
от необходимите муниции, а през това време Вайълит Гарднър щеше
да бъде мъртва.
Самолетът се приземи и Фуентес се запъти направо към палатката
си. Прекара часове в безплодни размишления над проблема за стратегията,
която би му позволила да унищожи една армия, устоявала му в
продължение на половин година, само за някакви си два дни. Накрая
повика най-доверените си съветници, постави им въпроса и отхвърли
куп недообмислени предложения.
След три часа бурни дебати се стигна до единодушното заключение,
че задачата е непосилна, дори и да се пренебрегне напълно факторът
безопасност. При това Вайълит Гарднър, даже и да не беше издъхнала
все още, сигурно вече е в кома. Каква разлика можеше да има
за нея дали битката ще бъде спечелена след два дни, след две
седмици или след два месеца?
Аз є дадох дума отсече Фуентес и приключи въпроса.
Помощниците му един по един си тръгнаха, а той, подчинявайки
се на интуицията си, прати да повикат Бандакона, някогашния
му водач, който сега беше негов личен ординарец. Само след минута
тулабетът се появи и човекът с жест го покани да седне.
Бандакона се интересуваше от политика още по-малко и от самия
Фуентес. Той беше прекарал целия си живот в гъсталака и не се
измъчваше от чувство за дълг нито към собствената си раса, нито
към расата, която сега му даваше работа и го закриляше. Всичко,
което искаше, беше войната по-скоро да свърши не поради някакви
хуманни подбуди, а просто за да може заедно с Фуентес да се
върне към лова.
Бандакона започна човекът, като си наля пълна чаша, но не
предложи на тулабета питие, тъй като неговата обмяна на веществата
не допускаше употребата на алкохол, имам нужда от твоя съвет.
Ти искаш, аз дава.
Знаеш, че армията на Джаланопи се е окопала на четиридесет
мили северно от нас.
Да Бандакона кимна с глава и посочи на север. В гора.
Близо месец вече се опитвам да ги подмамя да излязат в равнините
Баски, но без никакъв успех. Сега е абсолютно наложително да
влезем в бой с тях в близките два дни. Как да накарам армията
на Джаланопи да се изправи срещу моята?
Бандакона, чиито познания по земен език бяха твърде ограничени,
гледаше с неразбиране Фуентес, който се принуди да преведе въпроса
си на тулабетски.
Не можеш да примамиш армията му вън от гората отговори Бандакона
на родния си език, защото той знае, че имаш повече хора и
по-добри оръжия. Ще трябва ти да идеш при него.
Ние не можем да го открием в тази гора, та камо ли да се бием
с него поклати глава Фуентес. Хората ми могат по погрешка
да се изпозастрелят един друг.
Не възрази Бандакона. Ти не ме разбираш.
Тогава бъди така добър да ми обясниш.
Казах, че ще трябва ти да идеш при него.
Нали току-що ти обясних защо не можем да го направим!
Казах “ти” повтори Бандакона, а не “вие”!
Фуентес сви вежди.
Не те разбирам.
Трябва да идеш в лагера му сам, или в най-лошия случай ще
те придружавам само аз един тулабет.
В момента, в който вляза в гората, ще бъда чудесна мишена.
Той няма да те убие. Прекалено си важен за него. Ще поиска
да разбере какво си си наумил.
Добре съгласи се Фуентес. Отивам в лагера му. И какво?
Той ме пленява. Какъв е смисълът?
Бандакона разтегли устни в змийска усмивка.
Не така, Фуентес. Върни се на “И какво?”.
Добре. Отивам в лагера му. И какво?
И го предизвикваш.
Как така го предизвиквам?
Предизвикваш го пред очите на цялата му армия. Той не може
да откаже, защото така е станал крал и така е запазил короната
си навремето.
Да не би да искаш да кажеш, че ако го победя, ще стана крал
и мога да разпусна армията?
Не поклати глава Бандакона. Не можеш да станеш крал, защото
не си тулабет. Но можеш да поставиш условие: ако той спечели
двубоя, всички хора ще напуснат Рокгардън. Спечелиш ли ти, тулабетите
ще капитулират и ще се завърнат по селата си.
И ти си сигурен, че той ще приеме?
Няма друг избор. Ако не приеме предизвикателството ти, вече
не може да остане крал.
Искаш да кажеш, че бих могъл да го направя, когато си пожелая,
и той е длъжен да приеме?
Да.
Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?
Бандакона го погледна с искрена изненада.
Ти никога не си ме питал.
Фуентес обмисляше предложението.
Аз съм на четиридесет и четири каза той най-накрая. Не
знам вие как измервате възрастта, но за човек това никак не
е малко. Джаланопи е с тридесетина сантиметра по-висок от мене
и сигурно е с петдесет килограма по-тежък.
Ето ти още една причина да приеме двубоя заяви Бандакона.
Фуентес въздъхна.
Какъв шанс имам аз против него?
Зависи.
От какво?
Ако той избира оръжието, шансът е на твоя страна.
Ако той избира оръжието? повтори Фуентес. А защо аз да
не го избера?
Защото кралят е той.
А какво ще стане, ако все пак си взема оръжието?
Тогава ще бъдеш убит, без да ти се даде шанс да се биеш с
него.
Да... Фуентес рязко се изправи. Да вървим!
Веднага ли?
Ако седна да мисля, ще намеря стотици причини да се откажа.
Вайълит Гарднър беше права подхвърли Бандакона, докато вървяха
към пасището.
За кое?
Че си голям воин.
Ако спечеля обаче мрачно възрази Фуентес.
След като оседлаха своите синьо-златни, той извика шестима от
офицерите си на пасището.
Главнокомандващият им обясни накратко положението и добави в
заключение:
Казвам ви всичко това, защото вие не сте заселници или колонизатори.
Вие сте дошли на Рокгардън да служите в армията и нямате имуществени
интереси на тази планета. Ако Джаланопи ме победи в честен двубой,
трябва да разпуснете армията и да удържите на думата, която
аз съм му дал. За това, което правя, съм овластен и упълномощен
лично от Вайълит Гарднър.
Ние ще дойдем с вас, сър! възкликна най-младият от тях.
Фуентес поклати глава:
Бандакона казва, че ако ме придружава друг освен него, никога
няма да стигна жив до Джаланопи.
Можете ли да му имате доверие, сър?
На кого? На Джаланопи ли?
Не, на Бандакона. В края на краищата той е тулабет.
В миналото неведнъж съм му поверявал живота си. Той никога
не ми е давал повод да съжалявам за това.
Откъде знаете, че няма да направят от кожата ви ремъци, след
като веднъж попаднете при тях?
Ако го направят, Бандакона ще ви каже.
Стига да не убият и него.
Сър обърна се към Фуентес друг офицер, наистина трябва
да вземете няколко души със себе си като наблюдатели. При цялото
ми уважение към доверието, което изпитвате към Бандакона, никак
не ми се вярва хората да се съгласят да се разотидат само защото
един тулабет е казал, че Джаланопи ви е убил в честен двубой.
Фуентес се замисли за миг върху казаното и кимна.
Прав сте. Добре. Полковник Монтгомъри и майор Уилиамс, оседлайте
животните си. Ще дойдете с мене.
Бандакона се приближи.
На тулабетите няма да им хареса, че тези двамата идват с тебе.
Аз ще им наредя да оставят оръжието си. Имаме нужда от един-двама
наблюдатели, на които може да се има доверие. Младежът е прав
никой от моите войници няма да ти повярва.
Бандакона сви рамене и не каза нищо.
Няколко минути по-късно полковник Монтгомъри и майор Уилиамс
млада жена, която на два пъти беше повишавана в звание от
Фуентес за проявена храброст и инициативност пред лицето на
неприятеля се приближиха, възседнали животните си.
Правилно ли съм разбрал, че ние ще бъдем наблюдатели на двубоя
между вас и Джаланопи? попита Монтгомъри недоверчиво.
Точно така.
И че този двубой ще реши изхода на въстанието?
Така ме увериха.
Тогава защо, за Бога, не пратите Карудърс или някой друг специалист
по бойни изкуства? настоя Монтгомъри.
Според тулабетската традиция този спор може да се реши само
в личен двубой между двамата водачи.
Значи сте се срещали с Джаланопи?
Много пъти отвърна Фуентес. И дума не може да става за
подмяна.
Жалко.
Така е съгласи се Фуентес мрачно. Хайде да приключваме
с този весел разговор и да тръгваме по един или друг начин
да сложим край на тази война.
Той обърна животното си на север и препусна в бърз тръс.
Фуентес навлезе с малкия си отряд в гората. Той знаеше, че тулабетите
наблюдават всяка негова стъпка, макар че Монтгомъри и Уилиамс
не мо-
жеха да забележат издайническите признаци. Бандакона яздеше
последен. Бяха преполовили пътя до лагера на Джаланопи, когато
Фуентес разкопча бавно колана си, вдигна кобура и оръжието над
главата си, за да могат невидимите наблюдатели да го видят,
и ги пусна на земята, след което заповяда на двамата си офицери
да направят същото.
Нека най-напред да изстрелям заряда каза Уилиамс, посягайки
към лазерния си пистолет. Тогава никой няма да може да го
използва.
Недейте предупреди я Фуентес рязко. Ако го чуят да бръмчи,
ще ви направят на решето.
Но наблизо няма нито един тулабет възрази тя.
Не бъдете толкова сигурна!
Колко са?
Повече от петдесет.
Добре де, проклета да съм! промърмори тя и последва примера
на Фуентес. Монтгомъри се поколеба за миг, после и той пусна
ултразвуковия си пистолет на земята.
Добре каза Фуентес. Вие изобщо не би трябвало да сте тук,
но това ще ги убеди, че сте дошли само като наблюдатели.
Бандакона, който се отнасяше с пренебрежение към човешките оръжия,
заби копието в едно дърво и пусна ножа си на земята.
Четиримата яздиха в пълно мълчание повече от два часа, докато
най-сетне стигнаха до голяма просека с пет тулабетски колиби,
които явно бяха строени много набързо и вече изглеждаха доста
порутени. В лагера имаше шейсетина тулабети. Фуентес, слизайки
от седлото, вдигна ръка, за да покаже, че не е въоръжен, а с
другата държеше юздите на своето животно.
Слезте от седлата нареди той на офицерите си.
Монтгомъри и Уилиам се подчиниха и застанаха до животните си.
Един тулабет с отличителни знаци на офицер се приближи към тях.
Дошъл съм да говоря с Джаланопи каза Фуентес на тулабетски.
Аз говоря от името на Джаланопи.
А биеш ли се вместо него? попита Фуентес.
Бия се в неговата армия отговори офицерът, който явно не
схвана смисъла на въпроса.
Уморих се да се бия с армията му. Фуентес повиши глас така,
че да могат всички да го чуят. Дошъл съм, за да предизвикам
Джаланопи на двубой. Ако предпочете да не се среща с мене, той
е страхливец и аз ще обявя пред цялото му племе, че съм победител.
Ще му предам посланието ти каза офицерът.
Направи го. Фуентес подаде юздите на Бандакона и зачака
с ръце на кръста да се появи Джаланопи.
След известно време се показа голям отряд начело с краля, увенчан
с официалната си корона. Той се приближаваше с характерното
си накуцване и спря на два-три метра от Фуентес.
Ето че се срещнахме отново изрече той.
Срещнахме се съгласи се Фуентес.
Ти беше ловец на животни, човеко Фуентес. Как стигна дотам
да преследваш моето племе?
Това стана, когато ти започна да измъчваш и убиваш моите хора
отговори Фуентес.
Твоите хора нямат право да се намират на Каримон.
Точно този въпрос съм дошъл да решим каза Фуентес. Ако
спечелиш ти, хората ще напуснат твоята планета. При положение,
че спечеля аз, ще останем. Но и в двата случая това ще бъде
край на войната.
Ти си глупак, човеко Фуентес заяви Джаланопи. Аз със собствените
си ръце съм победил един нощен убиец и четирима тулабети всичките
по-силни от тебе, които се домогваха до трона ми.
Вярвам ти.
Ти убиваш животните от голямо разстояние. Никога не си изпробвал
силата си срещу тях.
Вярно е призна Фуентес.
Тогава защо ме предизвикваш?
Обещах на Вайълит Гарднър, че войната ще свърши, преди тя
да умре, а това ще стане в близките няколко дни.
Войната ще свърши съгласи се Джаланопи. И твоята раса
ще напусне Каримон завинаги.
Името на тази планета е Рокгардън Фуентес свали шапката
си и я хвърли на Бандакона и никой няма да я напуска. Избери
оръжието.
Сигурно се надяваш, че ще избера пушки и ще стреляме от триста-четиристотин
метра? разтегна устни Джаланопи и изсъска презрително.
Все ми е едно заяви Фуентес с безразличие. Но преди да
сме започнали, искам да наредиш на своите да се разотидат и
да се върнат по домовете си, след като те убия. Оръжието им
ще бъде иззето, разбира се, но никой няма да бъде наказан за
това, че те е последвал.
Джаланопи кимна отривисто към офицерите си.
Вече е направено. А тези двамата, и предателят, който държи
шапката ти, ще кажат ли на твоите войници да се върнат на звездите,
от които са дошли, когато стъпя на врата ти и се обявя за победител?
Да.
Значи се споразумяхме. А сега ще те убия, както убих всички
останали, които мислеха, че могат да победят Джаланопи. Той
замълча и се изправи величествено в целия си двуметров ръст.
Ще се бием без оръжие.
Фуентес се вгледа в блестящите люспи по масивното мускулесто
тяло на противника си и се учуди на собствената си самонадеяност.
На глас той изрече:
Съгласен съм.
Джаланопи разтвори широко ръце и воините му отстъпиха в кръг
на около двадесет метра от двамата противници. Кралят на тулабетите
наведе глава и се втурна към слабия побелял мъж.
Фуентес бързо се дръпна настрана и изрита Джаланопи по осакатения
крак, докато огромният тулабет профучаваше край него. Джаланопи
се препъна и се просна на земята, но само след миг отново беше
на крака.
Тулабетът атакува още два пъти и двата пъти Фуентес успя да
му се изплъзне и да го улучи по болния крак. Но и в края на
тази трета атака Джаланопи не показваше никакви признаци на
болка или раздразнение, а Фуентес едва си поемаше дъх.
Следващия път тулабетът се приближи към противника си по-предпазливо,
а масивните му ръце бяха широко разперени, за да уловят човека,
ако той реши да се изплъзне. Фуентес отстъпваше бавно, но в
последния момент стремително посегна към земята, сграбчи шепа
ситна пръст и я хвърли в очите на Джаланопи. Тулабетът вдигна
ръце към лицето си и в този момент Фуентес, напрягайки всичките
си сили, се хвърли с главата напред към сакатия крак на Джаланопи.
Хрущенето беше толкова силно, че всички воини в кръга го чуха.
Това постижение не го накара да се почувства горд. Той просто
направи това, което правеха хищниците, преследвани от него
намери слабото място на противника си и удари там. При това
рамото му пулсираше от такава силна болка, че едва ли би могъл
да вдигне ръка, дъхът му секваше от изтощение, а огромното същество
на земята още не беше мъртво.
Не искам да те убивам изрече задъхано Фуентес. Ако се
предадеш, ще ти подаря живота.
Вместо отговор Джаланопи стремително се хвърли напред и нанесе
мощен удар, но в последния момент изгуби равновесие и ударът
попадна в рамото вместо в главата на Фуентес. Силата му обаче
беше такава, че човекът се претърколи на земята и успя да се
изправи с усилие точно преди Джаланопи, който влачеше счупения
си крак, да го достигне.
Фуентес чувстваше как силата напуска изтерзаното му тяло и разбираше,
че не може да рискува повече. Инстинктът и донякъде похватите
от борбата и пъргавите крака му бяха помогнали да надделее досега,
но вече беше време да свършва. Той сви юмруци и започна да обикаля
около Джаланопи, като се стараеше да остава извън обсега му,
предприемайки от време на време по някое лъжливо нападение,
а когато тулабетът не успяваше да се обърне достатъчно бързо
зарада счупения си крак или губеше равновесие, му нанасяше съкрушителни
удари. Фуентес видя недалеч на земята камък достатъчно голям
да нарани сериозно врага си но за да го достигне, трябваше
да се приближи твърде много до Джаланопи и тогава тулабетът
би могъл пръв да го грабне и да го използва против него. Той
реши да изчака, докато противникът му съвсем изгуби сили.
Това си беше убийство, но бавно убийство. След десетина минути
лицето на Джаланопи кървеше на няколко места, а едното му око
беше съвсем затворено. Пет минути по-късно се затвори и другото,
но тулабетът, ослепен и осакатен, все още отказваше да се предаде
и се хвърляше напосоки към мястото, където мислеше, че е застанал
Фуентес.
На два пъти човекът се обърна към офицерите на Джаланопи с молба
да се предадат от негово име, но те и двата пъти го гледаха
така, сякаш не беше с всичкия си. Накрая, когато вече самият
той беше близо до пълното изтощение, Фуентес се добра до камъка,
предпазливо заобиколи Джаланопи в гръб и го стовари с всичката
останала му сила в тила на противника си. Джаланопи изхриптя
и се сгромоляса по лице. Фуентес се свлече на колене и нанесе
още два удара с камъка, с което окончателно сложи край на тулабетското
въстание.
Два дни по-късно Вайълит Гарднър и Джаланопи, кралят на тулабетите,
бяха погребани един до друг под дървото на Джаланопи, а Фуентес,
който би
предпочел да го оставят на мира, беше принуден да премине начело
на триумфалното шествие по улиците на Атина героят победител
в Тулабетската война.
Благодарение единствено на вас заяви кметът на Атина по
време на церемонията, на която Фуентес беше награден с ордена,
създаден специално в негова чест Рокгардън се превърна в човешка
планета в истинския смисъл на думата. Никога вече вероломните,
малодушни змии няма да вдигнат оръжие срещу нас. Никога вече
те няма да дръзнат да оспорят нашето върховенство. Днес е наистина
славен, исторически ден.
Фуентес трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се изсмее
на това твърдение.
Три седмици по-късно той кацна в джунглите на планетата Аскариди
II и тръгна на лов за зелени дяволи огромни хищни амфибии,
за които ламтяха множество музеи в Републиката.
И никога повече не се върна на Рокгардън.
