Лира Принт
Майк Резник
Чистилището
Начало

I. Дървото
на Джаланопи


Дървото на Джаланопи беше на близо петстотин години.
На височина достигаше почти половин миля, а обиколката на дънера му надхвърляше тридесет метра в
основата. Някога то било заобиколено от множество също такива дървета, високи и величествени, но сега беше останало самт и можеше да се види на разстояние повече от пет мили от всички посоки. Стволът и клоните му бяха тъмнопурпурни, гладки и искрящи на слънчевата светлина. Овалните му листа опадаха преди месец, а сребристите му цветове бяха само далечен спомен.
Дървото стоеше тук цели три века, преди да дойде племето на Джаланопи. Огромни животни се бяха отърквали о дънера и бяха гризали кората му. Дребни животинки се бяха крили из хралупите и в подножието му. По-късно пленници бяха връзвани за ствола му и бесени по клоните му. От кората му се правеха жилища, от листата му лекарства, а от цветовете ­ отрови. Клоните и вейките му осигуряваха подпалките, които осветяваха нощем селото Мастабони, плодовете му служеха за храна на безброй поколения местни жители и животни, а сладкият му сок беше любимо лакомство на децата от околността.
С течение на времето всичките му клони на височина двадесет ­ двадесет и пет метра бяха изсечени по различни причини, но независимо от това то приютяваше повече от сто авиани, които виеха гнездата си високо над земята. Безброй поколения клатиопашки се раждаха, живееха и умираха сред листака му, без някога да слязат на земята. Дузини златистозелени гущери се припичаха по клоните. Когато се появи народът на Джаланопи, дървото служеше за дом и на огромна змия. Никой не я беше виждал повече от половин век, но селяните никога не откриха под дървото труп на клатиопашка или гущер и бяха убедени, че тя още е там горе, на триста метра над главите им.
Всяка част от дървото на Джаланопи беше страница от живата история на неговия народ. Преди близо две столетия първият изследовател човек, Робърт Елрой, беше направил три дълги резки върху ствола му, за да отбележи пътя си, но само две мили по-нататък стана жертва на глутница дяволски кучета. Първият мисионер човек, отец Патрик Дъган, за пръв път беше покръстил местен край същото това дърво и месец по-късно умря от треска. Под него беше убит дядото на Джаланопи, съсечен на парчета от враговете си. Години по-късно бащата на Джаланопи си върна земите, прикова с копие главния си съперник към дънера и остави тялото там, докато хищниците и насекомите оголят костите му.
Самият Джаланопи беше роден на по-малко от четвърт миля от дървото. Като дете той си счупи крака, опитвайки се да се покатери на него, и за цял живот му остана леко накуцване. Използваше дървото за мишена, когато се учеше да хвърля копие, а една пролетна вечер благополучно изгуби девствеността си под сянката, хвърляна от огромните пурпурни клони. Под същото това дърво той беше провъзгласен за крал, когато баща му умря и го погребаха недалеч от дънера му. Като крал Джаланопи съдеше и произнасяше присъди, сключваше договори и обявяваше войни под своето дърво.
Ето защо то беше необикновено и народът на тулабетите ­ племето на Джаланопи ­ гледаше на него с почти религиозно благоговение. Говореше се, че докато съществува дървото, те ще оцеляват и ще процъфтяват, но ако то загине, ще загинат и тулабетите.
Самият Джаланопи беше внушителна гледка и вдъхваше по-голям ужас дори от дървото си. Беше висок над два метра, носеше туника, изтъкана от паяжина, и наметало от кожата на беснозъб, когото Джаланопи беше победил, въоръжен само с копие. Подвигът му струваше му един от трите дълги гъвкави пръста на ръката. Той тъкмо беше приключил с ежегодната смяна на кожата си и тънките нови люспици на зеленикавото му тяло блестяха на слънчевата светлина, подчертавайки играта на огромните му мускули. Кръглата му глава беше увенчана с медна корона, свидетелстваща, че той е законният крал на тулабетите. Нейната чест беше защитил два пъти във война и три пъти в единоборство и вече десет години никой не бе дръзнал да претендира за нея.
Той зорко оглеждаше владенията си със своите оранжеви котешки очи и всичко, което виждаше, чак до хоризонта и отвъд, беше негово. Земите му се простираха от океана на изток до широката река стотици мили на запад, от северната пустиня до южните планини. Джаланопи беше сигурен, че има и други земи на света, но изпратените от него разузнавачи не бяха открили нищо, което си струва да бъде завоювано. Нататък бяха все пустини, планини, солена вода и джунгли, в които дъждът никога не спираше, а слънцето не се показваше, но всичко това не представляваше интерес за него. Нямаше годна за обработка земя, която да не е под негово владение, нито животни за лов, които да не пасат из неговите обширни савани, а всичката необходима му прясна вода течеше из неговите земи.
Разбира се, не липсваха и съперници, ламтящи за земята му ­ могъщи някога кланове, които сега едва успяваха да си изкарат прехраната някъде из покрайнините на владенията му, и според слуховете някакво огромно, могъщо племе отвъд планините на юг. Той обаче успешно беше отблъсквал всички досегашни набези и знаеше, че докато дървото стои изправено на мястото си, тулабетите са непобедими в битка.
Сега се беше отпуснал, облегнат на дървото, и лениво оглеждаше владенията си, а около клонака над главата му се виеше ято авиани. Денят беше топъл, ясен и сух като повечето дни тук. След няколко минути Джаланопи щеше да седне на дървения си трон, за да изпълни длъжността си на съдия, но в този миг му доставяше удоволствие просто да седи и да се взира в пищната зеленина на полето, изпъстрена тук-там с живописни хълмчета ­ жилищата на неговите поданици, построени по накаква загадъчната причина във формата на свита на кълбо змия.
Към него се приближи облечен в черно човек.
­ Добро утро, Джаланопи ­ изрече той на тулабетски.
Кралят го погледна, но не каза нищо.
­ Надявам се, че си спал добре ­ продължи човекът.
­ Аз винаги спя добре ­ отвърна Джаланопи и дългият му тънък език се стрелна да улови някакво насекомо, което летеше твърде близо до лицето му. Също така светкавично той го прибра и зъбите му смляха крехката обвивка на насекомото със силно хрускане.
Човекът отмести поглед, опитвайки се да скрие отвращението си към гастрономическите навици на тулабетите.
­ Ако бях на твое място, нямаше да спя добре. С тази компания канфорити, която лагерува само на няколко мили оттук...
Джаланопи не отместваше поглед от човека.
­ Ти служиш на твоя бог по твърде необичаен начин ­ изрече той, удължавайки съскащите звуци. ­ Той проповядва любов, а ти проповядваш недоверие.
­ Канфоритите не са творение на моя Бог ­ отвърна Андрю Макфарли. ­ Те са порочна и двулична раса.
­ Те дойдоха от звездите. Вие също дойдохте от звездите.
­ И с това приликата се изчерпва.
­ Не се бой за нас, човеко Андрю ­ нехайно подметна тулабетът. ­ Канфоритите са в кралството на Джаланопи и ще се подчиняват на законите на Джаланопи.
­ Съмнявам се.
Джаланопи бръсна с език и прогони някакво насекомо, кацнало върху лицето му. Макфарли отново се зачуди защо тулабетите смятат за лакомство някои насекоми, а други просто за досадни паразити.
­ Тогава ще си понесат последствията.
На лицето на Макфарли се изписа съмнение.
­ Но сега са ми донесли много подаръци ­ продължи Джаланопи.
­ Опитват се да купят приятелството ти с разни дрънкулки.
­ Ти затова ли ми подари шапка?
­ Аз искам единствено да живея сред твоя народ и да му открия пътищата Христови.
Джаланопи го наблюдаваше с безизразните си котешки очи, а лицето му беше по-чуждо и непроницаемо от обикновено.
­ Губиш си времето, човеко Андрю ­ изрече той най-сетне.
­ Мое си е ­ губя го.
­ От колко време си тук?
­ На Каримон ли? От около четири месеца.
­ И приел ли е някой от моите хора този твой Христос?
­ Още не ­ призна Макфарли. ­ Но ще стане.
­ Изглеждаш ми доброжелателно настроен и безвреден, човеко Андрю, и нямам нищо против да останеш, но ние няма да приемем твоя Христос. Защо е притрябвало на една раса от воини да се прекланя пред някакво същество от друга раса, което не е способно да се защити и се е оставило да го погубят враговете му?
­ Не е толкова просто ­ въздъхна Макфарли.
­ Съвсем просто е ­ отсече Джаланопи със студена змийска усмивка. Той посочи кръста, който висеше на врата на Макфарли. ­ Ти даже носиш върху себе си оръдието на неговото унищожение. Как може човек, който се прекланя пред смъртта, да проповядва на същества, които почитат живота?
­ Аз не се прекланям пред смъртта ­ възпротиви се Макфарли, ­ а пред онова, за което той е умрял.
­ Ти изучи нашия език, донесе ни лекарства и ни помогна да се погрижим за нашите старци и немощни, за което сме ти благодарни. Но най-добре пази за себе си книгите, които си донесъл. В тях няма мъдрост за тулабетите.
­ В Библията има мъдрост за всяко разумно същество ­ отговори Макфарли и се отдръпна, за да даде път на двойка дълговрати ­ местните тревопасни, отглеждани за месо, които минаха край него и почти го закачиха. Той забеляза току-що зарасналите белези по краката им и се запита как ли оцеляват, когато тулабетите всеки месец вкарват в тялото им тънки тръбички и изсмукват костния им мозък. Този продукт заедно с насекомите беше основен елемент в менюто им.
Джаланопи го изгледа. Лицето му все още наподобяваше неразгадаема зелена маска.
­ Наистина ли вярваш в това?
­ Абсолютно.
­ След няколко минути тук ще има съд и аз ще трябва да произнеса присъдите. В единия от случаите става дума за доста отдалечена област. Две жени претендират, че всяка от тях е майка на едно и също дете. Бащата е бил далече, на война с племето рако, и не може да каже коя от двете е истинската майка. Той е много богат и един ден цялото му имущество ще премине в ръцете на потомството му. Логично е да се предположи, че синът ще тачи собствената си майка повече от другата жена, ето защо и двете претендират, че са му дали живот. ­ Той направи пауза. ­ Та на какво мнение е по този въпрос твоята Библия?
Макфарли се усмихна.
­ Както ти казах, в Библията има достатъчно мъдрост за всяка една раса.
Той изтри потта от челото си, махна с ръка да прогони някакво прелитащо насекомо, като едва не обърса изненадващо бързия език на Джаланопи, и продължи:
­ Някога, много отдавна, имало един цар на име Соломон, който бил прочут надлъж и шир с мъдростта си. И ето, при него веднъж дошли две жени и всяка от тях твърдяла, че е майка на едно и също дете.
­ Наистина ли? ­ учуди се Джаланопи. Очите му бяха присвити, а ушните му ципи пулсираха ­ признак за внезапен интерес.
­ Наистина. Той разпитал и двете жени, но всяка държала на своето.
­ Както ще стане днес.
­ Накрая той заявил, че не може да определи коя е истинската майка и че единственото справедливо решение е да разделят бебето на две половини и да дадат по една половинка на всяка от жените.
Джаланопи изпусна високо протяжно съскане, което Макфарли определи като израз на презрение.
­ Този цар не е бил никакъв мъдрец! ­ заяви той най-накрая.
­ Изслушай ме докрай ­ настоя Макфарли. ­ Когато обявил решението си, една от жените излязла напред и казала, че не може да позволи да бъде погубено невинно дете и че се отказва от претенциите си за майчинство. Тогава Соломон веднага разбрал, че тя е майката, защото никоя майка не би позволила детето є да бъде съсечено.
­ Твоят Соломон е бил глупак, човеко Андрю.
­ Защо?
­ Знаеш ли какво ще стане, ако аз отсъдя подобно нещо?
­ Очаквам да чуя.
­ Никоя от жените няма да каже дума, и тогава детето ще трябва да бъде разсечено на две, защото кралската дума, изречена пред цялото племе, никога не се връща назад.
­ Но истинската майка със сигурност ще се възпротиви.
­ Наказанието за онези, които оспорват моите решения, е смърт. Наистина ли мислиш, че ще протестират?
­ Опитай ­ настоя Макфарли. ­ Ще видиш, че не си прав.
­ А ако съм прав? Ти ще убиеш ли детето?
­ Не.
Джаланопи отново изсъска.
­ Виждаш ли, човеко Андрю? Предлагаш ни съвета на своя бог, но не си готов да понесеш отговорността за последствията, ако се окаже, че си сбъркал.
­ А ти как ще решиш проблема? ­ попита Макфарли.
­ Би било глупаво да вземам решения, преди да съм изслушал и двете жени, не мислиш ли?
­ Да ­ съгласи се Макфарли. ­ Наистина е така.
­ Ти си честен и справедлив, човеко Андрю. Много малко създания от която и да било раса са готови да признаят грешките си.
­ Аз може и да греша. Никога не съм претендирал, че съм непогрешим. Но моята религия не греши.
­ Хубаво е, че мислиш така ­ продължи Джаланопи. ­ Това е въпрос на вяра. Аз не бих могъл да те разколебая в преклонението ти пред твоите богове, както и ти не можеш да разклатиш вярата ми в моите.
­ Бог ­ поправи го Макфарли. ­ Аз имам един Бог.
­ Той сигурно се чувства доста претоварен понякога.
­ И все пак продължава да съществува.
­ Достойно за възхищение. А сега е време да си сложа официалната корона и да започна разглеждането на делата.
­ Имаш ли нещо против да остана да погледам?
­ Искаш да сравниш мъдростта ми на съдия с тази на цар Соломон?
­ Просто съм любопитен как ще разрешиш проблема.
­ Тогава ела. ­ Джаланопи тръгна през ниската кафеникава трева към хитроумно лъкатушещото си жилище, което на места като че се оплиташе в собствените си извивки. На два пъти той заобиколи някакви дребни гризачи, озовали се на пътя му, а третия път по някаква непонятна за Макфарли причина се отклони, за да стъпче също такъв гризач, и продължи, без да обръща повече внимание на гърчещото се в предсмъртни конвулсии животно.
Като стигна до жилището си, Джаланопи ловко се вмъкна вътре, извади огромна корона от пера, метна на раменете си наметало от кожата на нощен убиец и се върна при дървото. Жителите на селото го последваха до резбования дървен трон също във формата на навита змия. Той седна и зачака да се възцари тишина. Най-сетне кимна на един от съветниците си, който излезе напред.
­ Какво имаме днес? ­ попита Джаланопи.
­ Първо, имаме молба от човека Фуентес да продължи лова си в твоите земи с още три месеца. ­ Съветникът направи знак и един помощник постави три торби в краката на краля. ­ Той ти изпраща дар тази сол.
­ Може да ловува още десет дни ­ отсече Джаланопи. ­ Нито ден повече.
­ Това е много сол, кралю ­ обади се съветникът.
­ Вярно е ­ съгласи се Джаланопи. ­ И е много ценна за нас.
Той направи пауза и си позволи една студена, съвсем змийска усмивка.
­ Явно е обаче, че за него тя не е толкова ценна, щом последните три пъти ни дава все сол. Освен това той не е напускал нашия свят близо година, което значи, че на кораба си има голям запас от нея. Сигурно в неговия свят е много лесно да се сдобиеш със сол и когато се пазарим с него, ще трябва да го имаме предвид.
­ А ако не се съгласи?
Джаланопи загреба шепа пръст от земята.
­ Ако ви предложа тази пръст в замяна на нещо, което аз искам, а вие ми кажете, че трябва да ви дам две шепи, смятате ли, че ще откажа само защото знам колко ценна е за вас почвата? ­ Той се усмихна и пусна пръстта на земята. ­ След десет дни Фуентес ще се върне с повече сол.
­ Да, кралю.
­ Нататък?
­ Трима членове на племето фани твърдят, че тулабетски воини са нападнали техен търговски керван.
­ Добре. Нашите воини заслужават похвала. Къде е станало това?
­ Край река Каримона, точно под вировете Пунди.
­ Поднесете на фаните моите извинения и им кажете, че подобни инциденти ще има и занапред, ако продължават да навлизат толкова дълбоко в моите територии.
­ Те искат обезщетение, кралю.
Джаланопи поклати глава.
­ Те не са имали никаква работа там ­ изсъска той. ­ Обезщетение няма да има.
­ Те твърдят, че за да избегнат реката, ще трябва да прекосят планините Теня, което ще удължи двойно пътя им и значително ще намали печалбите им.
­ Трябваше да помислят за това преди седем години, когато започнаха война с мене.
­ Мога ли да се намеся? ­ обади се Макфарли.
Джаланопи се извърна към него.
­ Твоят Соломон щеше ли да им плати обезщетение? ­ попита той язвително.
­ Не.
­ Тогава?
­ Твоите земи са рядко населени и фаните едва ли са в състояние да ти причинят някаква вреда. Ако действително имат интерес да използват точно този път, защо не им наложиш данък за всяко преминаване?
­ Не! ­ отсече Джаланопи. ­ Не ги мисли, човеко Андрю ­ продължи той с презрително съскане. ­ Фаните живеят в бърлоги и нямат смелост да излязат на земята нощно време. Те не заслужават твоята загриженост.
Дългият му език внезапно се стрелна навън, макар наоколо да нямаше никакви насекоми.
­ Освен това ще дойде ден, когато ще решат, че няма защо да плащат данък, и тогава ще трябва да започна война, за да ги накажа. Много по-добре е просто да им забраня да минават през моята земя. ­ Той се взря в Макфарли. ­ Ти май не одобряваш решението ми, човеко Андрю?
­ Струва ми се малко жестоко.
Сянка на недоволство пробягна върху изпитото змийско лице на Джаланопи и от свиването на лицевите мускули върху челото и скулите му избиха мазни, лъщящи капчици пот.
­ А по-малко жестоко ли беше, когато изтезаваха до смърт дядо ми или осакатяваха добитъка ни и тровеха кладенците ни? Не, това сега не е жестоко. ­ Той се обърна към съветника си. ­ Нататък?
­ Две жени, Тагома и Сагара, твърдят, че са родили едно и също дете. И двете са съпруги на Кабулаки, който притежава много земя и добитък, и след смъртта му това дете ще наследи всичко. Ти трябва да решиш коя е истинската майка.
Макфарли гледаше и слушаше как всяка от жените с вопли и проклятия яростно доказваше, че детето е нейно. Едната от тях, Тагома, тъкмо си сменяше кожата и имаше вид, сякаш е била жестоко ръфана от хищници. Другата, Сагара, вече бе хвърлила старата кожа и беше лъскава и сияеща като Джаланопи.
Никой не беше присъствал на раждането, а Кабулаки все още пазеше границата. Джаланопи разпита небрежно жените, сумтейки при всеки отговор, и накрая протегна ръце към детето, което един от младшите му съветници държеше.
­ Детето е хубаво, здраво и силно ­ доволно отбеляза кралят. ­ Виждате ли как смело издържа на погледа ми? ­ Той се обърна към Макфарли: ­ И твоят цар Соломон щеше да нареди да го разсекат на две?
­ Той щеше само да заплаши с това ­ отвърна Макфарли. ­ Има разлика.
­ Какво е решението ти, кралю? ­ обади се старшият съветник, като видя, че Джаланопи няма какво повече да пита.
­ И хватката му е здрава ­ продължаваше Джаланопи, подавайки пръст на бебето, което го сграбчи. ­ Един ден това дете ще стане могъщ воин, от името му враговете ще се разтреперват и думата му ще тежи пред неговия крал. Вижте как безстрашно гледа!
­ Каква е присъдата, кралю? ­ настояваше съветникът, който явно държеше Джаланопи да си спазва графика.
Джаланопи погледна двете жени.
­ Едната от вас лъже. И лъже, защото знае, че това дете един ден ще стане богат и могъщ воин и че част от неговото богатство и власт ще преминат към неговата майка. Това не бива да се допуска.
­ Тогава коя е истинската майка, кралю?
­ Не мога да кажа ­ отговори Джаланопи. ­ Затова от днес нататък детето ще бъде мой син. То ще живее в моята къща и моите съпруги ще се грижат за него. И тъй като аз съм най-богатият сред тулабетите, детето ще наследи повече земя и добитък, отколкото като наследник на Кабулаки. ­ Той замълча за миг. ­ Истинската му майка ще разбере, че в моя дом детето ще бъде по-добре, отколкото в нейния, и майчиното є сърце ще се примири. Лъжливата майка няма да спечели нищо от лъжите си. Такава е моята присъда.
Двете жени се оттеглиха, без да изразят някакви чувства, и Джаланопи продължи с разглеждането на следващия случай, който се отнасяше до съвместното владение на някакъв домашен добитък. Щом се разпореди и с него, той властно махна с ръка, което означаваше, че за този ден разглеждането на делата е приключило, и когато селяните се разпръснаха, се приближи към Макфарли.
­ Какво би казал цар Соломон за това?
­ Би казал, че си лишил истинските родители от детето им ­ отговори без колебание Макфарли.
Устните на Джаланопи се разтвориха в нещо, което при тулабетите минаваше за усмивка.
­ Детето ще бъде върнато на истинските си родители още преди големите дъждове.
­ Как можеш да си сигурен? Ти вече призна, че не знаеш коя е истинската му майка.
­ Нашето общество обича децата, човеко Андрю ­ отговори Джаланопи. ­ Когато Кабулаки се върне у дома и разбере, че лъжите на една от жените му са го лишили от сина, ще реши коя е истинската майка и тогава ще върнем детето у дома.
­ Искаш да кажеш, че ще изкопчи истината с бой? ­ с погнуса попита Макфарли.
­ Не си ли заслужава боя лъжа като тази?
­ Тогава защо не му спести този труд и не го направи ти самият?
­ Един крал не може да си цапа ръцете по този начин ­ отговори Джаланопи и добави: ­ Освен това аз не съм потърпевша страна.
Тулабетът тъкмо се канеше да свали короната от пера, когато през ниската кафява трева към него се приближи главният му съветник.
­ Да?
­ Канфоритите искат аудиенция, кралю.
­ Пак ли?
­ Да, кралю.
­ Гладен съм. Кажи им, че ще ги приема, след като се нахраня.
­ Да, кралю.
Джаланопи се обърна към Макфарли:
­ Ще ми правиш ли компания, човеко Андрю?
­ За мене е чест.
Двамата се отправиха към дома на Джаланопи, където една от съпругите му беше приготвила гозба от някакви още шаващи дребни създания, залети със сос от сърцевината на местни плодове и цветя. Макфарли хвърли един поглед към Джаланопи, който натопи езика си в яденето и остави животинките да пропълзят по него, и отмести очи точно преди сътрапезникът му да си прибере езика.
­ Сигурно не си гладен ­ предположи Джаланопи.
Макфарли долови в съскането му презрение, а по потрепването на ноздрите усети, че домакинът му се забавлява. Не беше съвсем сигурен, но допускаше, че е така.
­ Може би по-късно ще хапна.
Джаланопи поклати глава:
­ А може и да не хапнеш нищо. ­ Този път Макфарли беше сигурен, че е обект на отвращение и присмех от страна на краля.
­ Кажи ми ­ опита се да смени темата той, ­ какво искат канфоритите?
­ Каквото и друг път.
­ А именно?
­ Ще ми предложат куп дарове в замяна на правото да копаят из моите хълмове.
­ А какво има в твоите хълмове? ­ поинтересува се Макфарли.
­ Различни метали, които ние използваме за украса ­ отговори Джаланопи. Той изпускаше някаква прозрачна течност, която караше храната нетърпеливо да се катери по езика му, после всичко това отиваше в устата му. ­ Сигурно мнозина от техните се нуждаят от украшения, защото ни предложиха много повече, отколкото струват металите.
­ И какво ти предложиха?
Джаланопи посочи чифт домашни добичета.
­ Две хиляди глави дълговрати и петдесет торби сол.
Той поклати глава невярващо, сякаш искаше да каже, че само раса от побъркани може да направи такова щедро предложение заради някакви си гривни и огърлици.
­ А казаха ли ти колко метал смятат да добият от твоите хълмове? ­ попита Макфарли.
Джаланопи вдигна рамене.
­ Какво значение има? Те са глупаци.
­ Тогава защо още не си сключил договор с тях?
­ Защото всеки ден на изчакване увеличава цената. ­ Той се вгледа безизразно в Макфарли. ­ Освен това ме предупредиха да си нямам вземане-даване с хората от вашата раса.
­ Никак не съм изненадан.
­ Те казват, че ядете децата от собствената си порода, че покорявате простодушните народи и изтезавате враговете си.
­ А ти вярваш ли им?
­ Аз не вярвам, че ядете деца, защото в такъв случай откъде щеше да дойде твоят народ? ­ изрече Джаланопи замислено. ­ Колкото до останалите им твърдения, съвсем в реда на нещата е да покорявате онези народи, които са по-слаби от вас, а ако враговете ви искат да ви погубят, защо да не изтезавате някои от тях за назидание на останалите?
­ Ние никого не изтезаваме ­ заяви Макфарли. ­ И не покоряваме народи, по-слаби от нас. Ние ги защитаваме от раси като канфоритите, които се стремят към завоевания.
­ Значи хората не покоряват и не използват другите народи?
­ Ако някой ­ било канфоритите, било хората или някоя друга раса, се опита да използва твоя народ, аз ще направя всичко, което е по силите ми, да им попреча.
­ Ти си тук съвсем отскоро, човеко Андрю ­ забеляза Джаланопи. ­ Какво сме направили, та да заслужим такава любов към нашия народ и нашата планета?
Макфарли обмисляше отговора си няколко мига.
­ Без да ви обиждам, не е толкова от любов към вас, а защото мразя използването на по-простодушните раси, независимо дали от хората или от канфоритите.
­ Наистина ли вярваш, че канфоритите искат да покорят тулабетите?
­ Най-малкото искат да ви ограбят.
­ По какъв начин? ­ попита Джаланопи.
­ Спомняш ли си примера, който самият ти даде днес, като загреба шепа пръст?
­ Да.
­ Е, добре, металите във вашите хълмове може да не представляват никаква ценност за вас, но за другите светове ­ и за моя, и за този на канфоритите ­ те са сред най-големите ценности, които някой може да притежава. А в техния свят, както и в моя, е толкова лесно да се сдобиеш със сол, колкото и с пръст.
­ Но във вашия свят няма дълговрати ­ възрази Джаланопи, ­ а те ми предложиха толкова, колкото притежавам в момента.
­ Те имат оръжия, които на вас могат да ви се сторят направо вълшебни. За тях няма нищо по-лесно от това да идат в някое отдалечено село, да избият жителите му и да се върнат тук с всичките им дълговрати.
­ Наистина ли? ­ Очите на Джаланопи отново се присвиха и ушните му ципи започнаха да пулсират.
­ Наистина.
­ Кажи ми нещо повече за тези оръжия.
­ Това са ужасни оръжия за унищожение и всяко от тях превъзхожда по сила сто воини, въоръжени с копия.
­ Ако те наистина съществуват, защо канфоритите просто не си вземат със сила от тулабетите това, което им е нужно?
­ Ако във вашия свят или в тази част на галактиката нямаше хора, точно това щяха да направят ­ както са правили неведнъж в толкова много светове ­ отговори Макфарли. ­ Но те знаят, че ако го направят, ние, хората, ще съобщим това на своето правителство и тогава ще им се наложи да водят война ­ но дали ще я спечелят?
­ А твоята раса също ли притежава такива вълшебни оръжия? ­ попита Джаланопи.
­ Да. Само че ние ги използваме само когато нямаме избор.
­ Сещам се за много положения, когато няма никакъв избор ­ презрително махна с трипръстата си ръка Джаланопи. ­ Ти ми кажи, човеко Андрю, защо Фуентес и другите ловци хора не ги използват? С тях сигурно могат да избият хиляди животни само за един ден.
­ Те ловуват заради спорта, а използването на такива оръжия не е никакъв спорт.
­ Но Фуентес продава кожите на убитите животни и рогата на рогатите дяволи, нали така? Значи не става дума само за спорт.
­ Тези оръжия ще унищожат кожите и рогата.
Джаланопи помълча, потънал в мислите си.
­ Толкова ли са мощни? ­ попита той най-сетне.
­ Толкова.
­ В такъв случай вече знам каква цена да изтръгна от канфоритите.
­ Те няма да ти дадат такива оръжия ­ възрази Макфарли.
­ Тогава няма да получат разрешение да добиват метали от нашите хълмове.
­ А ако ти дадат, те ще бъдат дефектни или пък ще работят само за кратко и ще станат напълно безполезни, когато те получат каквото им трябва и напуснат вашия свят.
­ Възможно е. Но ако някога се сдобия с такова оръжие, не ми остава нищо друго, освен да се разправя с канфоритите. ­ Джаланопи погледна Макфарли право в очите и в погледа му се четеше нещо, близко до презрение. ­ Ти как мислиш, човеко Андрю, имам ли друг избор?