Иван Попов
Кокалът на дървото
Предишна глава Начало Предишна глава

Предговор


Какво представлява тази книга? Поредно заглавие с претенция за неповторимост в набъбналият книжен пазар? Или дълго отлагана публикация на продължително изявяващ се автор при понятни спънки от предишният режим?
Нито едното, нито другото. Тази книга трябваше да се появи именно сега. Със споменно-анектодичното си повествонаие, през филтъра на деситилетията, след “пауза” в развитието на така изконните и непреходни добродетели на професионалната гилдия – като чест и престиж на името на майстора. Или път на тайнството – любов към родното място, към землячеството.
Или пък осмислянето на вечните, осветени от живота отношения между млади и стари, между опитни и начинаещи, между производители и клиенти... Това е съдбата – духовната повеля, роди тази книга...
Защото авторът има какво да ни каже, както за неговите колеги и приятели, така и за някои съдби на станджанци – търде различни от съществущатие до сега версии в битността им. А този мъдър и лирикоироничен поглед е най-ценното качество на книгата, защото е не само откровено-повествователен, но и емоционален документ за реалните в професионалното израстване на героите, но и за особеностите на населението от този географски регион...
Впрочем авторът Иван Попов съвсем не е неизкушен от перото, та да отдаваме успеха му на случайна находка или на щастлив шанс. Повече от четири десетилетия той активно сътрудничи на местния и централния периодичен печат. Започва в началото на 50-те години в бургаският ежедневник “Народен фар”, където го посреща забележителната по-късно публицистка Соня Бакиш, Попов продължава творческите си изяви във военния печат с голям брой кореспонденции, очеркови зарисовки, хумористични миниатюри и литературни скици на войниците с които служи.
Активно продължава да сътрудничи на периодичният печат и след връщането си от казармата, за да се появи през 1976 г. Издадената от Военно издадетлство книга – “Роденият да лети” с герой летеца Жельо Манолов.
В последвалите години след този издание, Попов продължава да пише без да печата, често пъти идеите му ограбени от недобросъвестни, рецензенти в издателствата. Това разбира се не го обезкуражава и в момента има няколко готови ръкописа, да бъдат в сроко време в ръцете на читателите...
С настоящият сборник Иван Попов ни среща със законите на бранша, с приятелството и другарство, но погледнато от друг ъгал – ъгъла на лекия, безобиден хумор, на дружеският шарж. С умението си прецизира носталгичността, без да изпада в мелодрама и като търси смешното в описаните образи на стнаджанци, неговото перо носи нещо от онова, което старите майстори на славата определят като “драски и шарки”, а дяда Вазов нарича – “Галерия от образи”. Защото тука има толкова много запомнящи се характери, които читателят ще възприеме като съмпатични зевзеци. А хитростите и дяволиите на старите майстори, както един към длуг така и към клиентите, вече няма да останат тайна за читателя. И над всичко това – занаятчийската гилдия и “дамарите” на землячеството обаче бди едно табло, сякаш всевиждащо сърце – на автора.
Накрая, но не по значение, ще отбележа, че “Кокалът на дървото” е една изстрадана съдбовна книга. Не е трудно да познаем в разплаканото момче от “Чирачето”, детството на самия автор. Както в този разказ, така и в други работи от книгата усмивката е както се казва през сълзи. Това е книга пъстра от характери, събирана и проверявана през годините. Разбира се освет автобиографичното в нея, тя също е плод на едно озарение от преосмислянето на хубавото преживяно през годините на прошката към длото, ако е имало такова, за да има утеха след горчивите уроци на живота.
Зная, сигурен съм, че ще прочетете тази книга с увлечение и удоволствие.
Иван Ванков