Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната

ХХI

“Тия, облечените в бели дрехи, кои са и откъде са дошли?
Аз му отговорих: ти знаеш, господарю.
А той ми рече: те са, които идат от голямата скръб;
те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца.
Затова са пред престола на Бога,
Комуто служат и денем, и нощем
в Неговия храм.”
Откровение 7:13-15

Карах двуколка и никак не бях доволен. Напичаше, по потната ми кожа лепнеше прах, вдигната от подковите на коня, мухите досаждаха, а нямаше дори помен от ветрец. Намирахме се някъде в ъгъла, образуван от границите на Мисури, Канзас и Оклахома, само дето не ми беше ясно точно къде сме. Не бях зървал карта от няколко дни, а край пътищата вече нямаше многобройни знаци и табели за улеснение на шофьорите - просто нямаше никакви автомобили.
През последните приблизително две седмици (нямах представа колко дни минаха) преживявахме отново и отново мъките на Сизиф от едно нелепо разочарование към друго. Да продадем чудновати сребърни долари на местен хитрец срещу местните хартиени пари? О, няма проблеми. Направих го няколко пъти. Но не винаги ни помагаше. Веднъж размених сребро срещу банкноти и тъкмо си поръчахме вечерята... бум! Хайде в друг свят. Останахме си гладни. Друг път бях измамен възмутително и щом дадох воля на гнева си, чух в отговор:
- Приятел, и на двамка ни е ясно, че да имаш такива монети в джоба хич не е според закона. Ама ти предложих добра цена, щото си ми симпатичен. Ще вземеш ли парите или да си изпълня дълга на гражданин?
Взех ги. Мърлявите хартийки, получени срещу почти сто и петдесет грама сребро, не стигаха да купя вечеря за Марга и себе си в затънтената кръчма с гордото име “Радост за корема”.
Това ни се случи в очарователно градче, табелата пред което гласеше:
“Десетте божи заповеди.
Благочестива община.
Чернилките, чифутите и папските лакеи да продължават нататък!”
И ние побързахме да се отдалечим от мястото. Двете седмици изминаха в мъчителни усилия да преодолеем тристате километра от Оклахома Сити до Джоплин в щата Мисури. По принуда се отказах от идеята си да отбягвам Канзас сити. Все още нямах намерение да припарвам в самия град, защото внезапна промяна можеше да ни стовари направо в скута на Абигейл. Но в Оклахома ме осведомиха, че най-бързият и всъщност единственият достъпен маршрут до Уичита е дългото криволичене през Канзас Сити. Бяхме попаднали в епоха на каруци и файтони.
Като се замисли човек за цялата възраст на Земята, от Сътворението през 4004 година преди Христа до сегашната 1994-та на Господа наш, осемдесет или деветдесет лета не изглеждат никак много. Точно толкова бяха изминали в моя свят от времето на конската тяга. Моят баща бе заварил тази епоха, а неговият баща не само никога не бе имал автомобил, но дори отказваше да се качи в тази дяволска измислица. Често мърмореше цитати от Езекиил, за да обоснове възгледите си по въпроса. Може и да беше прав.
Онази отминала за мен епоха си има сериозни недостатъци. Някои са очевидни - липсата на канализация в къщите, както и никакви климатици и съвременна медицина. Ние изпитахме на гърба си още един, който отначало не се набива в очи. Няма ли камиони и леки коли, няма и стопаджийство. Е, случва се понякога да те качат в някоя фермерска талига, но едва ли има съществена разлика между скоростта на тътрещ се кон и ходещ човек. Когато можехме, поне давахме отдих на краката си по този начин, но двайсетина километра дневно беше твърде добро постижение... и не ни оставаше време да си отработим вечерята и да намерим подслон за през нощта.
Има един стар парадокс - за Ахил и костенурката. В него разстоянието до целта се дели на половинки до безкрайност. Въпросът е: “Кога ще стигнеш до целта си?”, а отговорът: “Никога не можеш да се добереш оттук дотам”.
Точно така “напредвахме” от Оклахома Сити до Джоплин.
Още нещо само подхранваше беса и отчаянието ми - у мен все по-твърдо ставаше убеждението, че изживяваме последните дни, всеки миг можеха да настъпят Второто пришествие и Страшния съд. А моята любима, моята ненагледна още не бе се върнала в лоното Исусово. Стисках зъби да не я тормозя, макар и с цялата сила на волята си. Зачитах желанието й сама да преоткрие вярата. От тревога за нея сън не ме ловеше.
Струва ми се, че се поддадох и на лека лудост (освен на параноичното убеждение, че тези разтърсващи света промени са насочени лично към мен). Вече си мислех, макар и без никакви доказателства, че за безсмъртната душа на моята мила е жизненоважно да завършим това пътуване. Само ни позволи да стигнем до Канзас, всемогъщи Боже, и ще се моля неуморно, докато й разкрия истината и пътя към спасението. Господи наш, прояви тази милост!
Винаги търсех работа - миене на чинии или каквото и да е, въпреки че още имахме злато и сребро. Само че никъде нямаше мотели (естествено), а хотели с ресторанти се намираха рядко и не бяха особено големи, защото тук хората пътуваха рядко и почти винаги се хранеха по домовете си.
По-лесно се наемах да чистя конюшни. Предпочитах купищата мръсни съдове пред изгребването на конски фъшкии, пък и имах само един чифт обувки. Придържах се обаче към правилото - залавяй се за всяка достъпна честна работа и продължавай напред!
Може би ще се озадачите защо не се опитахме да се повозим в някой товарен вагон. Първо, не знаех хитрините, защото никога не бях правил това. Възпираше ме и опасението, че не бих могъл да гарантирам безопасността на Марга. А и дори товарният влак да се движи бавно, лесно е да си представите какво би ни сполетяло при едно неловко движение. Най-лоша ми се струваше заплахата в хората по железните пътища - бандити, скитници, дребни крадци, пияници. Не е нужно да обсъждам повече тези отрепки, защото държах Марга настрана от лапите им.
А тревогата ме гризеше отвътре. Спазвах обещанието си да не я принуждавам, но започнах да се моля на колене пред Маргрете. И накрая - о, радост, тя също започна да коленичи до мен. Не се молеше на глас, аз също престанах, като си позволявах накрая само да изрека: “В името Исусово, амин”.
И ето ме, карам аз тази двуколка. (Ох, че горещина! “На туй му викат циклон, чедо”, както би казала баба Хергеншаймър.) Стана, защото се хванах да изгреба фъшкиите от една конюшня. Както обикновено, работих там само един ден и обясних на собственика, че двамата със съпругата ми трябва да продължим към Джоплин, защото майка й е болна.
А той ми каза, че искал да върне тази двуколка в следващия град по пътя ни. Твърде много му се бяха събрали и не можеше да чака кога ще дойде кочияш да я прибере.
Предложих аз да се заема с това срещу още една надница - същите мизерни грошове, които ми даде за почистването на конюшнята. Той пък отговори, че без друго ми прави услуга, щом аз и жена ми толкова бързаме да стигнем до Джоплин.
И логиката, и обстоятелствата бяха на негова страна. Съгласих се. Но поне жена му ни приготви обяд за из път, освен закуската, която получихме след нощта в плевнята.
Затова и не бях чак толкова недоволен от живота, седнал в двуколката, въпреки жегата и всички неприятности. С всеки ден скъсявахме разстоянието до Джоплин, а моята любима вече се молеше. Сякаш ми просветваше пред очите.

Тъкмо навлязохме в покрайнините на някакво градче (не мога да си припомня името му - Лоуъл ли, Рейсин ли...), когато се натъкнахме на нещо, като че изскочило право от детските ми спомени - верски събор. Вляво от пътя беше гробището, добре поддържано, но с пожълтяла от засухата трева. Точно срещу него, отдясно, беше палатката на събора, издигната насред пасище. Почудих се дали това разположение е случайно или е плод на нечие хитроумие. Казах си, че ако можех да срещна тук преподобния Дани, не бих се съмнявал и за миг. Повечето хора, щом погледнат надгробните камъни, непременно се замислят за вечността в отвъдното.
Край палатката се виждаха плътно наредени двуколки и каруци, зад тях имаше и временна ограда за конете. От другата страна зърнах маси за пикник, набързо стъкмени от сковани греди и дъски, с остатъци от обяда. Значи беше сериозно библейско събрание от онези, които започват сутринта, прекъсват по пладне, за да се нахранят хората, продължават следобеда и свършват (с възможна почивка и за вечеря) едва когато евангелистът реши, че тук не са останали неспасени души.
Презирам онези новомодни проповедници в големите градове с техните петминутни “вдъхновяващи послания”. Чувал съм да твърдят, че Били Неделята можел да наставлява в пътя истинен седем часа, помагайки си само с няколко глътки вода, като повтори същото и вечерта, и на следващия ден. А сега... Нищо чудно, че езическите култове избуяха като тръстика в блато!
До палатката видях покрит с брезент фургон, в който бяха впрегнати два коня. На платнището бе написано:
БРАТ БАРНАБИ “БИБЛИЯТА”

Прочетох поставения пред палатката плакат, който гласеше:

Старата вяра!
Брат Барнаби “Библията”
Изцеления при всяка проповед
В 10 сутринта, 2 следобед и 7 вечерта
Всеки ден от неделя, 5 юни, до СЪДНИЯ ДЕН!!!

Подвикнах на кобилата и дръпнах поводите, за да я спра.
- Мила, само виж това!
Маргрете внимателно прочете плаката, но си замълча.
- Възхищавам се на храбростта му - продължих разпалено. - Брат Барнаби си залага доброто име на увереността, че Страшният съд ще настъпи преди времето за жътва... която може и да подрани при тези жеги.
- Но нали и ти очакваш скоро Съдния ден?
- Да, само че не залагам положението си в призванието... само безсмъртната си душа и надеждата за рая. Марга, всеки познавач на Библията тълкува пророчествата малко по-различно от останалите. Или в пълно несъгласие с тях. Повечето от наскоро навъдилите се предвестници не очакват Страшния съд преди двехилядната година. Ще ми се да чуя доводите и на брат Барнаби. Току-виж е прозрял някоя премъдрост. Имаш ли нещо против да останем тук за около час?
- Ще останем, докогато пожелаеш. Но... Алек, искаш ли и аз да вляза? Трябва ли?
- Ами... - (О, любима, как жадувам да дойдеш и ти!) - Предпочиташ да почакаш в двуколката ли? - Мълчанието й беше достатъчно красноречиво. - Разбирам. Марга, не те насилвам. Само едно ме тревожи... Не сме се делили през последните няколко седмици, освен при крайна необходимост. Знаеш защо. Напоследък ни размятат от свят на свят почти всеки ден. Не ми се и мисли, че може да ни връхлети поредната промяна, докато ти седиш тук, а аз съм вътре. Далечко е. Но можем да постоим отвън. Чува се добре.
Изведнъж тя изпъна рамене.
- Аз се държа глупаво. Не, ще влезем. Алек, искам да те държа за ръката през цялото време. Прав си, тези промени ни връхлитат мигновено. И не бих искала да ти попреча, ако желаеш да си при твоите единоверци.
- Благодаря ти, Марга.
- И, Алек... Ще се старая!
- И за това ти благодаря. Премного ти благодаря! Амин!
- Няма за какво. Ако се възнесеш в своя рай, искам да съм с тебе!
- Да влезем, скъпа.

Оставих двуколката в края на една плътна редица, после отведох кобилата при другите животни. Маргрете не се отделяше от мен. Щом доближихме палатката, отвътре се разнесе: “...своя кът! Освети и своя кът! Светлината може някому да покаже правий път! Затова...”
И аз щастливо се включих в общия припев:
- ...освети и своя кът!
Беше ми хубаво.
Инструменталният съпровод се състоеше от малък преносим орган и внушителен тромбон. Учудих се, като видях лъскавата му мед, но се и зарадвах. Нищо не може да замести тромбона при съпровода на “Божия град”, а и без него е почти немислим “Божият син се стяга за бой”.
Хор в ангелски премени подкрепяше духа на паството. Предположих, че певците са сбрани надве-натри от околността, защото белите им роби бяха набързо съшити от чаршафи. Но и да им липсваше професионализъм, предостатъчно го заместваха с жар и усърдие. Не е задължително църковната музика да се изпълнява съвършено, стига да е искрена... и гръмогласна.
Широката два метра пътека, посипана грижливо с дървени стърготини, беше точно по средата между скамейките. Водеше към проста катедра. Позволих си да помоля разпоредителя за по-предни места. Вътре беше доста натъпкано, но мъжът накара неколцина да се посгъстят и седнахме на втората скамейка. Е, имаше и места отзад, но всеки проповедник направо се гнуси от хората - а името им е легион! - които предпочитат да се гушат по-далеч от него, вместо да се настанят отпред.
Щом музиката спря, брат Барнаби се изправи и застана до катедрата, положил длан върху Библията.
- Всичко е в Писанието - започна той тихо, почти шепнешком.
Сред паството се възцари пълна тишина. Проповедникът пристъпи напред и огледа множеството.
- Кой ви обича?
- Исус ни обича!
- Нека Той ви чуе по-добре!
- ИСУС НИ ОБИЧА!
- А как научихте това?
- ОТ ПИСАНИЕТО!
Усетих миризма, каквато отдавна не бях надушвал. Навремето един от моите наставници ни обясни по време на семинар, че завладяното от религиозно вдъхновение паство излъчва силна и ясно различима миризма (по-точно, той каза “смрад”), състояща се от пот, мъжки и женски хормони. “Чеда мои, ако миряните пред вас ви ухаят сладичко, значи хич не си вършите работата. Не ги ли накарате да се препотят, не се ли развонят като разгонени котараци, най-добре се откажете и отидете при папските лакеи в катедралите. Религиозният екстаз е най-могъщото човешко чувство и има ли го, ще го надушите!”
А брат Барнаби си го биваше. (Да си призная, тази дарба ми липсва. Затова накрая се захванах с организаторската работа и кампаниите за набиране на средства.)
- Да, всичко е в Писанието. Библията е Словото Божие, и то не само тук-там по страниците, ами до последната думичка. Не като образ и символ, а буквално. Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни. А какво е казано в Писанието - сам Господ ще дойде от небесата с могъщ зов и мъртвите ще се надигнат първи. Чудесно известие е това, братя и сестри мои. Онези, що са се пренесли в отвъдното с името Христово на уста, ще се възнесат първи. Тъй е речено. Онези, които са умили греховете си в кръвта на Агнеца, които са открили Исус и са умрели пречистени преди второто Му пришествие, ще бъдат първи. Гробовете им ще се отворят, чудото ще им върне живота, здравето, телесното съвършенство и те ще поведат шествието към райските порти, за да се приютят щастливо и завинаги до величествения бял трон!
Чу се вик:
- Алилуя!
- Благословена да си, сестро. Ах, каква прекрасна новина е тази! Сестра Елън, която жестока болест отне от семейството й, умря с името Исусово на уста - и тя ще бъде сред възнеслите се. Възлюбената съпруга на Ейза, пречистила душата си, преди да се спомине по време на раждане, също ще бъде там. Брат Бен, който много грешеше през живота си, но намери пътя към Господ в калния окоп, преди да го порази шрапнел, ще е сред тях... Можете да откриете Бог навсякъде, не само в църквите. Право да си кажем, точно в някои натруфени църкви Неговото име рядко се споменава...
- Тъй, тъй! - подхвърли някой.
- Бог е навсякъде. Говорите ли Му, ще ви чуе. И по-лесно ще приеме словата ви, ако напъвате ралото на нивата или сте коленичили до леглото си, отколкото в някоя катедрала - средище на суетата. И сега Той е тук, за да ви обещае: “Не ще ви забравя и не ще ви изоставя”. Това е Неговото обещание, възлюбени братя и сестри во Христе, казано с най-простички думи. Никакви увъртания, никакви засукани тълкувания, никакви “символи”. Сам Христос ви очаква, стига да откриете душите си за Него. И ако поискате това, ако се пречистите, ако спасите душите си... какво тогава? Предадох ви първата част от посланието Господне към праведните. Ще чуете тръбния зов, възвестяващ пришествието Му, а спасилите душите си мъртъвци ще се надигнат от гробовете си. Тези изсъхнали кости пак ще се покрият с жива, здрава плът. А после? Тогава и живите, както е речено в Писанието - значи ние, братя и сестри, ще се възнесем с тях в облаците, за да посрещнем Господ и завинаги да се възсъединим с Него! Завинаги! С Господ в рая!
- Алилуя!
- Да се свети името Му!
- Амин! Амин!
(Усетих се, че и аз съм сред онези, които изричаха с блажена въздишка “Амин!”)
- Но има и цена. Никакви безплатни билетчета за небесата. Какво ще ви сполети, ако не помолите Исус да ви помогне? Ако отхвърлите неговия дар, ако не се пречистите и преродите? Тогава какво? Е? Отговорете де!
Чуваше се само тежкото дишане на множеството, после някой отзад промълви:
- Геената огнена...
- Да, адът и проклятието! И не за мъничко, а вечно! Не в някакви мистични пламъци, които само да смутят спокойствието ви и да ви поопърлят като бомбичка на Четвърти юли. А истински бушуващ огън, истински като ей това. - Брат Барнаби стовари длан по катедрата и трясъкът се разнесе из цялата просторна палатка. - Огън, от който стоманата се нажежава до бяло. И ти ще си в него, грешнико, ужасната мъка ще трае безкрайно. Безспир! Без никаква надежда. Не можеш да молиш за втори шанс. Имал си и втора... и хилядна възможност. Вече две хилядолетия добрият Исус те умолява да приемеш от него онзи дар, заради който е страдал на кръста. Затуй, когато гориш и се задушаваш в сярата, когато се препичаш до кости заради греховете си, недей да скимтиш колко те боли и че не си подозирал какво те очаква. Исус знае всичко за болката. Той е умрял на кръста. За тебе! А ти не искаше да чуеш, сега се гърчи в огнената яма! Там ще си останеш цяла вечност, изтерзан! Няма кой да те чуе, вайкането ти се губи сред писъците на милиарди други като тебе! - Изведнъж брат Барнаби сниши глас, сякаш си приказваше с някого на маса. - Е, искате ли да горите в ада?
- Не!
- Никога!
- Исус да се смили над нас!
- Исус ще ви спаси, ако поискате това от него. Вече говорихме за онези, що са предали Богу дух. А живите ще се спасят, ако са пречистили душите си. Той ни е обещал, че ще се завърне при нас и че сатаната ще бъде окован за хиляда години. Исус ще царства в мир и правдина на тази земя. Ето какви дни наближават, хора. Измине ли Хилядолетието, сатаната ще бъде освободен замалко и ще настъпи часът на последната битка. Ще има война в небесата. Архангел Михаил ще поведе ангелите Господни срещу дракона - все същия сатана - и неговите пълчища от паднали ангели. И сатаната бе победен... тоест ще бъде, след хиляда години. И никога не ще се мерне ликът му в небесата. Но това ще стане след хиляда години, приятели. А вие ще го доживеете и ще го видите с очите си... ако прегърнете Исус и се пречистите преди тръбния зов, възвестяващ второто Му пришествие. Кога ще стане ли? Скоро, скоро! Какво е речено в Писанието? В Библията Бог ви казва, и то неведнъж, а на много места - при Исая, Даниил, Езекиил и във всичките четири Евангелия, че няма да узнаете точния час на завръщането Му. Защо ли? За да не замитате мръсотията под черджето! Ако Той ви каже, че ще се яви с настъпването на двехилядната година, мнозина ще прекарат оставащите им пет години и половина в разгул и разврат, в поклонение пред езически идоли, ще нарушават всяка една от Десетте Божи заповеди... А наближи ли Коледа на хиляда деветстотин деветдесет и девета година, ще припнат към църквата, ще се бият в гърдите колко се покайват, ще искат да сключат сделка. А, няма да стане, мой човек! Никакви далавери! Цената е една и съща за всички. Зовът може да прозвучи след месеци... или пък преди да довърша това изречение. От вас зависи да сте готови. Но ние знаем, че ще е скоро. Откъде? Ами пак от Писанието. Знаменията! Ще има всякакви чудеса, но най-важни са горестите и страданията, за да се изпитат душите човешки, също както е бил изпитан Йов. Е, има ли по-уместна дума за този двадесети век от “изпитания”? Войни, терористи, пожарища и епидемии. И отново войни. Никога досега човечеството не бе вкусвало такава горчилка. Но ако устоите на всичко, както е издържал Йов, накрая ще познаете щастието и вечния покой - мир в Господа, който е над всеки разум. Той ви протяга ръка, Той ви обича, Той ще ви спаси.
Брат Барнаби млъкна и изтри мокрото си чело с голяма кърпа. Хорът (може би по даден от него знак) запя тихо.
Проповедникът опря едното си коляно в земята и протегна ръце към нас.
- Умолявам ви! Нима няма да отвърнете на Неговия призив? Елате при Исус, позволете Му да ви приеме в прегръдката си...
А хорът припяваше:
“Защото Ти проля за мен кръвта си,
и ме зовеш при себе си сега,
О, ида аз, Агнецо Божи!...”
И Светият дух ни осени...
Почувствах как изпълва душата ми и радостта от сливането с Исус озари сърцето ми. Изправих се и пристъпих на пътеката. Чак тогава си спомних, че Маргрете е с мен. Обърнах се към нея и видях нейното мило, много сериозно лице.
- Ела, любима - прошепнах и я поведох.
Заедно тръгнахме по пръстта и стърготините към Бог.
Вече имаше и други пред катедрата. Коленичих. Опрях дясната си ръка в преградата и отпуснах чело върху нея, а с лявата стисках дланта на Маргрете. Молих се на Исус да измие греховете от душите ни и да ни приеме в обятията си.
Един от помощниците на брат Барнаби се наведе към ухото ми.
- Как си, братко?
- Всичко е наред и с мен, и със съпругата ми - отвърнах щастливо. - Виж кой друг има нужда от напътствие.
- Благословен да си, братко - каза той и се спря да утеши една сестра, която се гърчеше на земята и мълвеше странни слова.
Отново склоних глава, но внезапно осъзнах какво ставаше наоколо - гръмко цвилеха уплашени коне, брезентът на палатката плющеше, коловете се разтърсваха. Тъкмо вдигнах поглед и платнището се разцепи, след миг вятърът го отнесе. Земята тръпнеше, небето притъмня.
Тръбният зов разтърси костите ми, нечуван до този ден вик проехтя, радостен и ликуващ. Помогнах на Маргрете да се изправи.
- Часът настъпи, мила!
И се понесохме нагоре.
Въртяхме се презглава, подхвърляни от завихрения въздух - същинско канзаско торнадо. Бурята ме откъсна от Марга, опитах се да я достигна, но не успях. Не можете да се борите с торнадо. Оставяте се да ви отвее накъдето му хрумне. Но аз знаех, че тя е спасена.
Въздушният поток ме задържа дълъг миг на петдесетина метра над земята. Конете бяха разбили оградата и препускаха бясно, долу се щураха хора, които не бяха поети от стихията. Вятърът ме завъртя отново и видях гробището.
Гробовете се отваряха.

Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната