Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната

ХVII

“Ето, отивам напред, но няма Го,
И назад, но не Го виждам,
Наляво, гдето работи, но не мога да Го видя;
Крие се надясно, и го не виждам.”
Йов, 23:8-10

Маргрете попита:
- Къде дяна сапуна?
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно.
- Добре ли те чух? Питаш ме къде дянах сапуна?
- А какво би предпочел да кажа?
- Ъ-ъ... Ами не знам. Но поне не това. Става чудо... а ти ме питаш за някакво калъпче сапун.
- Алек, каквото става непрекъснато, до втръсване, вече не е чудо, а досада. Твърде много ни се събра и то прекалено начесто. Как бих искала да се разкрещя или да се нарева... Затова те попитах за сапуна.
Аз самият вече бях преполовил пътя към истеричния припадък, но думите на Марга ме разтърсиха като кофа ледена вода. Тя, на която око не мигваше пред айсберги и земетръси, дори веднъж не изхленчи?... Искало й се да закрещи?!
- Моля те да ме извиниш, мила. Държах сапуна в ръка, когато ме бръснеше. Само че го оставих настрана, за да си изплакна лицето. Значи е бил на брега. Не си спомням вече. Има ли значение?
- О, едва ли. Макар че това парче “Камей”, използвано само веднъж, щеше да е половината от земното ни богатство, ако го имахме. Иначе ни остава единствено бръсначът. Може да си го оставил на брега, но не го виждам.
- Следователно е изчезнал. Марга, преди да се изцапаме достатъчно, за да ни потрябва пак сапун, ще имаме много по-сериозни грижи. Храна, дрехи, подслон. - Излязох на брега. - И обувки. Нямаме дори обувки. Какво да правим сега? Като зашеметен съм. Да имах пред себе си стена на плача, щях направо да вия на нея.
- Стегни се, скъпи, стегни се.
- Може ли поне мъничко да помърморя?
Тя ме доближи, обгърна ме с ръце и ме целуна.
- Мърмори, миличък, колкото си искаш. И за двама ни. После нека решим какво ще правим.
Не съм способен да се поддавам на униние в прегръдката на Маргрете.
- Ти имаш ли някаква идея? Не се сещам за нищо друго, освен да се върнем на магистралата и да опитаме на стоп... а тази възможност никак не ме привлича във вида, в който съм. Нямаме си дори смокинови листа. Да виждаш някоя смокина наоколо?
- Нима в Тексас има смокини?
- В Тексас има всичко. Сега какво?
- Връщаме се на магистралата и вървим.
- Боси? Защо да не стоим на място и да махаме с ръка? Без обувки и без това няма да стигнем далеч. Ходилата ми са доста чувствителни.
- Ще загрубеят. Алек, трябва да продължим. За да си поддържаме духа, любими. Предадем ли се, свършено е с нас. Уверена съм.
Десетина минути по-късно вече вървяхме бавно на изток по магистралата. Само че не по онази, от която се отклонихме към поточето. Новата имаше четири платна вместо две, при това с широки бетонни бордюри. Оградата вече не беше три редици бодлива тел, а гъста стоманена мрежа, висока поне колкото мен. Щяхме доста да се измъчим, докато прескочим, ако не беше поточето. Пак се потопихме във водата, задържахме дишането си за няколко секунди и се промушихме под оградата. Отново се измокрихме целите, а вече нямахме риза вместо кърпа, но топлият въздух ни изсуши за броени минути.
Движението беше много по-натоварено. Имаше и товарни коли, и други, които сметнах за пътнически. А колко бързи бяха! Не можех да преценя скоростта им на око, но се движеха с поне двойно по-голяма скорост от всяко наземно возило, което бях виждал дотогава. Вероятно дори с бързината на презокеанските дирижабли.
Имаше грамадни машини, които повече ми приличаха на товарни вагони, отколкото на камиони. И бяха дори по-дълги. Вгледах по-внимателно и разбрах, че всъщност се състоят от най-малко три свързани коли. Проумях го, защото започнах да им броя колелата. Нима наистина бяха по шестнадесет на кола, че и още шест за влекача отпред? Значи общо петдесет и четири. Възможно ли е това?
И единственият звук, който тези чудовища издаваха, беше свистенето на цепения от тях въздух и шумоленето на гумите по настилката. Моят преподавател по динамика щеше да одобри направата им.
По най-близкото до нас платно минаваха по-малки коли. Реших, че трябва да са за пътници, макар да не виждах никого вътре. Където бих очаквал да има прозорци, забелязвах само огледални повърхности или непознат за мен материал с цвят на оксидирана стомана. Возилата бяха дълги, ниски и загладени като въздушен кораб.
Чак сега осъзнах, че всъщност има не една магистрала, а две. Край нас всички коли се движеха на изток. А поне на стотина метра нататък имаше още един път, по който движението беше само в западна посока. Още по-далеч от нас в маранята се мерджелееше отсрещната ограда. За пръв път виждах да се отчуждава земя за път с такава широка ръка.
Тътрехме се покрай бордюра. Започвах да губя вяра, че някой ще ни качи. Дори да ни забележат (струваше ми се съмнително), как ще спрат при тези скорости? Въпреки това махах на всяка преминаваща кола.
Добре, че не споделих опасенията си с Марга. Минаха немалко мъчителни минути, когато едно возило отби внезапно в резервното платно и спря чак след половин километър. После се върна на заден ход със скорост, която не бих преценил като разумна дори при нормално движение. Побързахме да се качим на бордюра.
Колата спря до нас. Огледално парче от каросерията, поне метър на метър, се плъзна настрани. Вече можех да надникна в кабината. Шофьорът ни зяпна и се ухили.
- Не вярвам на очите си!
И аз направих немощен опит да отвърна на усмивката му.
- На самия мен не ми се вярва. Но това е положението. Ще ни повозите ли?
- Може би. - Той огледа Маргрете от главата до петите. - Ама че котенце! Какво ви сполетя?
- Господине, изгубихме се - отвърна Марга.
- Така изглежда. Но как успяхте да си изгубите и дрехите? Да не ви отвлякоха? Все едно, после ще обяснявате. Казвам се Джери Фарнсуърт.
- Ние сме Алек и Маргрете Греъм - представих ни и аз.
- Приятно ми е да се запознаем. Е, май нямате оръжие... ако не броим онова нещо в ръката ви, госпожо Греъм. Какво е?
Тя му го подаде.
- Бръснач.
Мъжът огледа единствената ни вещ и я върна.
- Бре, проклет да съм, наистина е бръснач! Не съм ги виждал откакто бях твърде малък, за да ми расте брада. Е, не ми се вярва с такова чудо да ми отнемете колата. Качвайте се. Алек, можеш да се настаниш отзад, а сестра ти нека седне до мен.
Още една част от обвивката на возилото се плъзна встрани, за да вляза.
- Благодаря - казах му, а в същото време кисело си напомнях поговорката за просяците и капризите. - Само че Марга не ми е сестра, а съпруга.
- Късметлия си! В такъв случай възразяваш ли жена ти да седне отпред?
- Разбира се, че не!
- От думите ти всеки датчик на напрежение би светнал в червено. Мила госпожо, най-добре се преместете отзад при съпруга си.
- Господине, поканихте ме да седна до вас, а моят съпруг вече изрази съгласието си.
Маргрете се настани на дясната седалка отпред. Отворих уста, но веднага я затворих, защото открих, че нямам какво да кажа. Вмъкнах се отзад и установих, че кабината е доста по-голяма, отколкото ми се струваше. Имаше предостатъчно място да се разположа удобно. Вратите се затвориха и видях, че “огледалата” поне отвътре са прозрачни.
- Връщам се в трафика - каза нашият домакин, - затова седнете спокойно и оставете системите за сигурност да си вършат работата. Случва се тази тенекия да дърпа като див кон, до шест “жи”, че и повече. Не, я почакайте... Накъде сте се запътили? - попита той Марга.
- Към Канзас, господин Фарнсуърт.
- За вас съм Джери, скъпа госпожо. Значи към Канзас... Голи?
- Нямаме дрехи. Изгубихме ги.
- Господин Фарнсуърт... Джери - добавих аз, - попаднахме в беда. Нямаме нищо. Да, пътуваме към Канзас, но първо ще трябва да си намерим дрехи някъде... Може би от Червения кръст, де да знам. И да си търсим работа, за да припечелим малко пари. После ще продължим към Канзас.
- Ясно. Или само си мисля, че ми е ясно. И как смятахте да стигнете дотам?
- Ами хрумна ми да отидем в Оклахома Сити, после на север. Все по главните магистрали. Нали сме стопаджии.
- Алек, покрай другото май сте си изгубили и ума. Не виждаш ли оградата? Случайно да ти е известно каква е глобата за пешеходец, спипан на магистралата?
- Не.
- Блажени са несведущите... Много по-лесно ще се оправите по второстепенните странични шосета. Там стопаджийството още е разрешено или поне гледат на това през пръсти. Щом сте към Оклахома, мога да ви откарам донякъде. Дръжте се!
Каза нещо на уредите пред себе си. Изобщо не докосна волана, защото такъв нямаше. Имаше само две ръчки.
Колата затрептя едва доловимо и изведнъж отскочи встрани. Стори ми се, че попаднах в някаква плътна каша, усетих гъдел като от статично електричество. Колата се лашкаше подобно на малка лодка в бурно море, но “кашата” ме предпазваше от нежелани стълкновения със стените на кабината. Внезапно тласъците спряха и остана само лекото трептене. Фучахме по пътя толкова бързо, че виждах всичко наоколо слято.
- А сега ми разкажете - предложи Фарнсуърт.
- Маргрете?
- Разбира се, мили. Длъжни сме.
- Джери... ние сме от друг свят.
- О, не! - изпъшка той. - Пак ли летяща чиния! Ще станат четири за тази седмица. Това ли е вашата историйка?
- Не, не. Никога не съм виждал летяща чиния. От Земята сме... но от друга Земя. Пътувахме на стоп по Шейсет и шеста, опитвахме се да стигнем до Канзас...
- Спри за малко. Ти каза: “Шейсет и шеста”.
- Да, естествено.
- Само че наричаха така този път, още преди да го преустроят напълно. Никой не го нарича иначе, освен “Четирийсета междущатска”, вече петдесетина години. Ей, да не сте пътешественици във времето, а?
- Коя година е? - отвърнах с въпрос.
- Хиляда деветстотин деветдесет и четвърта.
- Значи нашата година. Сряда, осемнадесети май. Поне това беше датата сутринта, преди промяната.
- И все още си е същата. Но... Виж какво, стига сме човъркали оттук-оттам. Започни от самото начало, каквото ще да е било то, за да проумея как се озовахте голи-голенички на магистралата.
И аз му разказах.

По някое време той промълви:
- Значи огнена яма... И ти изобщо не се изгори?
- Само едно мехурче ми излезе.
- Мехурче... Ти май няма от какво да се боиш и в ада.
- Джери, онези хора наистина ходят по жарава.
- Знам, виждал съм. В Нова Гвинея. Ама не ми е и хрумвало да опитам. Сега за айсберга... Нещо ме смущава в разказа ти. Как се е случило един айсберг да пробие борда на кораба? Тези ледени планини винаги си кротуват във водата. Вярно, все може някой кораб да се забие в тях, но повредите ще са по носа му. Прав ли съм?
- Маргрете?
- Не знам, Алек. Звучи ми логично. И все пак се случи както ти го разказа.
- Джери, и аз не знам защо стана така. Бяхме в каюта близо до предната палуба. Може би целият нос на кораба се е смачкал. Но ако Марга нищо не може да ти обясни, аз пък изобщо нямам думата, защото си ударих главата и изключих като изгорял бушон. Марга ме е държала дълго над водата... Това вече ти го разказах.
Фарнсуърт се взря замислено в мен. Бе извъртял седалката си, за да е с лице към мен, показа и на Маргрете как да направи същото. Седяхме си и коленете ни почти се докосваха... а нашият домакин бе обърнал гръб на уредите за управление.
- Алек, какво стана всъщност с този Хергеншаймър?
- Изглежда не съм се изразил ясно. Пък и за самия мен е трудно да го проумея. Липсва Греъм. Аз съм Хергеншаймър. Когато минах по жаравата и се озовах в друг свят, заех мястото на Греъм, както вече ти обясних. Всички ме наричаха с името му и явно ме смятаха за него, но точно той липсваше. Сигурно ще си помислиш, че съм злоупотребил с това положение... само че бях на хиляди километри от дома си - без пари, без билет, а и в онзи свят никой не бе чувал за Александър Хергеншаймър. - Вдигнах рамене и разперих ръце. - Съгреших. Носех дрехите му, хранех се на неговата маса, отзовавах се на името му.
- Пак има нещо мътно. Може и да приличаш достатъчно на Греъм, за да заблудиш останалите, но... жена ти щеше да забележи разликата. Ти какво ще кажеш, Марги?
Тя ме погледна печално и влюбено, после отговори непреклонно:
- Джери, съпругът ми малко се е объркал. Особена загуба на памет. Той е Алек Греъм. Няма никакъв Александър Хергеншаймър. И никога не е имало.
Онемях. Вярно, двамата с Маргрете не бяхме говорили за това от много седмици. А и тя никога не бе признавала, че не съм Алек Греъм. Отново получавах урок (за кой ли път!), че не мога да спечеля спор с Марга. Дори да си въобразявах, че съм я убедил, накрая се оказваше, че тя просто е предпочела да млъкне.
- Алек, да не е от удара по главата? - попита ме Фарнсуърт.
- Виж какво, беше дреболия. Загубих съзнание за броени минути. И нямам никакви бели петна в паметта. Все едно, ударих си главата цели две седмици след огнената яма. Джери, съпругата ми е чудесна жена... но този път съм принуден да не се съглася с нея. Тя иска да вярва, че съм Алек Греъм, защото се влюбила в него, преди да ме е познавала. Вярва в това, защото изпитва такава потребност. Но аз, разбира се, знам кой съм - Хергеншаймър. Признавам, че наистина има странни случаи на амнезия. Има обаче едно доказателство, което не бих могъл да подправя, и то потвърждава неоспоримо, че аз - Александър Хергеншаймър, не съм Алек Греъм. - Тупнах се където доскоро беше шкембенцето ми. - Ето го доказателството. Казах ти, че носех дрехите на Греъм, но не ми бяха съвсем удобни. До деня, когато минах по жаравата, бях доста натежал и носех тук - пак се пляснах по корема, - сериозен запас сланинка. Панталоните на Греъм ме стягаха. Трябваше да си гълтам шкембето, за да ги закопчая. Няма как да е станало мигновено. И не е станало. Две седмици твърде калорична храна на кораба и ето ме с изпъкнало коремче... което доказва, че не съм Алек Греъм.
Маргрете не само мълчеше, ами и лицето й беше съвсем безизразно. Но Фарнсуърт настоя за отговор:
- Е, Марги?
- Алек, ти имаше съвсем същия проблем с дрехите си и преди да минеш през онази яма. И причината беше същата. Преяждане. - Усмихна ми се. - Любими, не ми е приятно да ти възразявам... но ужасно се радвам, че ти си ти, а не някой друг.
- Алек - намеси се Джери, - безброй мъже ще са готови да минат през огъня за един-единствен женски поглед, какъвто ти получи току-що. Когато стигнете в Канзас, най-добре потърси някой мозъчен доктор. Трябва да я разплетеш тази твоя амнезия. Никой не може да заеме мястото на нечий съпруг. Когато жената е живяла с него, спала е с него, слушала му е тъпите шегички, никой не може да се представи пред нея за мъжа й. Дори еднояйчният му близнак. Заради всички безбройни дреболии, които жената знае, но никой друг дори не подозира.
- Марга, ти ще кажеш - предложих веднага.
- Джери, той ми намеква, че е редно аз да ти възразя отчасти. Тогава не познавах Алек както една съпруга познава мъжа си. Бяхме само любовници, при това едва от няколко дни. - Тя се засмя. - Но в най-важното си прав. Познах го.
Фарнсуърт се мръщеше.
- Пак се обърках. Или говорим за един човек, или за двама различни. А Александър Хергеншаймър... Алек, я ми го опиши.
- Джери, аз съм протестантски проповедник, ръкоположен от Братя в Апокалипсиса - Църквата на единствената истина. Родил съм се във фермата на дядо ми, близо до Уичита, на двадесет и втори май...
- Ей, ами че ти скоро имаш рожден ден! - възкликна Джери, а Марга изведнъж се оживи.
- Така е. Покрай всичко, което ни се струпа на главите, изобщо не се сещах. И тъй, роден съм през хиляда деветстотин и шестдесета година. Родителите ми са покойници. Най-големият ми брат още стопанисва фермата...
- Затова ли отивате в Канзас? Искаш да намериш брат си?
- Не. Онази ферма е в света, където отраснах.
- Тогава защо?
Не му отговорих веднага.
- Няма никаква логична причина. Може би заради инстинкта да се завръщаш у дома. Или е онова, което кара конете да се втурват обратно в горящата конюшня. Не знам, Джери. Но трябва да се върна там, да потърся корените си.
- Това е подбуда, която мога да разбера. Продължавай.
Обясних му какво съм учил и не скрих факта, че съм се провалил в желанието си да стана инженер. После разказах за прехвърлянето си в семинарията, за ръкополагането след като завърших, за работата си в Обединените църкви. Изобщо не споменах за Абигейл. Не казах и че не си вършех много успешно работата като пастор, защото (поне според мен) Абигейл не се погаждаше лесно с хората, а пък миряните от моята енория никак не я харесваха. Трудно е да изредиш всички подробности, ако разказваш живота си набързо. А и не можех да изрека името на Абигейл, без да представя положението на Маргрете като твърде съмнително... а не бях способен да го направя.
- Горе-долу това е - казах накрая. - Ако бяхме в родния ми свят, би могъл да се обадиш в централата на Обединените църкви, в Канзас Сити, за да провериш говоря ли истината. Годината беше много успешна и си позволих почивка. На летището в Канзас Сити се качих се на дирижабъла “Граф фон Цепелин” на Североамериканските линии. Минахме през Сан Франциско, оттам към Хило, после Таити, където се прехвърлих на моторния кораб “Конге Кнут”. Останалото ти разказах преди малко.
- Говориш благо, с възвишени слова. Да не си от възродените души?
- Разбира се! Боя се, че точно сега не мога да разчитам на спасението на душата си... но се трудя упорито. В Последните дни сме, братко. А ти от възродените ли си?
- Нека обсъдим това по-късно. Я ми кажи, какво гласи вторият закон на термодинамиката?
Направих кисела гримаса.
- Ентропията нараства постоянно. Ей в това се препънах.
- Сега ми разкажи за Алек Греъм.
- Не знам особено много за него. Според паспорта му е роден в Тексас, посочвал като адрес за кореспонденция някаква юридическа фирма в Далас. За останалото по-добре питай Маргрете. Тя го е познавала.
(Пропуснах онзи толкова притеснил ме милион. Не знаех какво да обясня за парите... а пък Марга само бе чувала за тях от мен. Така и не ги видя с очите си.)
- Марги, ще споделиш ли що за човек е Алек Греъм?
Тя поумува, преди да започне.
- Страхувам се, че не мога да добавя нищо към казаното от съпруга ми.
- О, какво разочарование! Твоят мъж вече ни описа подробно доктор Джекил, нима не искаш да ни разкажеш и за мистър Хайд? Дотук представата ми за него е пълна нула. Само някакъв адрес в Далас...
- Господин Фарнсуърт, сигурна съм, че никога не сте работил като камериер на пътнически кораб...
- Позна. Само че бях сервитьор на товарен кораб. Изкарах две пътувания, още като хлапе.
- Значи ще ме разберете. Камериерката знае твърде много неща за пътниците, които обслужва. Колко често се къпят и си сменят бельото. Как миришат - а всеки има миризма, приятна или отвратителна. Знае що за книги четат и дали четат изобщо. И преди всичко научава дали са достойни хора, дали са честни, щедри, добросърдечни. Узнава всичко необходимо, за да прецени един човек. И в същото време може и да няма представа откъде са, с какво се занимават, какво е образованието им - все подробности, които техен приятел знае непременно. Преди случката с онази огнена яма обслужвах каютата на Алек Греъм четири седмици. И вече две от тях бях негова любовница. Влюбих се в него до забрава. Много дни наред неговата амнезия ни пречеше да подновим връзката си. После отново намерих щастието. От четири месеца съм негова съпруга. Вярно е, че преживяхме трудности, но това беше най-прекрасното време в живота ми. И се надявам, че така ще бъде и занапред. Това е всичко, което знам за своя съпруг Алек Греъм.
Тя ми се усмихна, а в очите й напираха сълзи. Усетих, че и моите не са по-сухи. Джери въздъхна и поклати глава.
- Това би го проумял само Соломон, пък аз не мога да се похваля с неговата мъдрост. Вярвам и на двама ви, но все някой от вас не е прав. Няма значение. Жена ми и аз сме привърженици на мюсюлманското гостоприемство. Последната война ме научи на това. Ще приемете ли да ни бъдете гости за ден-два? Хайде, бързо казвайте “да”!
Спогледахме се с Марга и аз се съгласих.
- Добре. Сега да проверим дали големият шеф си е у дома. - Завъртя седалката си, за да е с лице напред, и докосна пулта. След няколко секунди пред него нещо светна и се чу кратко писукане. Лицето му грейна в усмивка. - Херцогиньо, безпокои ви вашият предпочитан съпруг.
- О, Рони, толкова отдавна не си се обаждал.
- Не, не, опитай пак.
- Албърт? Тони? Джордж, Анди, Джим...
- Хайде отново и този път гледай да познаеш. Има и други хора при мен.
- Казвай, Джери.
- Ще си имаме компания тази вечер, може би и по-дълго.
- Добре, любов моя. Колко са, от какъв пол и кога ще бъдете вкъщи?
- Чакай да попитам Хюбърт. - Той пак докосна нещо. - След двайсет и седем минути. Гостите са двама. Седящият до мен е на около двайсет и три плюс-минус една, с дълга и леко къдрава руса коса, тъмносини очи, ръст към метър и седемдесет, тегло около петдесет и три килограма, другите мерки не съм проверявал, но са горе-долу като на дъщеря ни. Жена е. Сигурен съм в това, защото няма и едно парцалче по себе си.
- Добре, мили. Ще й издера очите. Разбира се, след като я нагостя.
- Чудесно. Но тя не е опасна, защото съпругът й също е тук и не я изпуска от погледа си. Споменах ли, че и той е гол?
- Не си. Интересно...
- Да ти кажа ли и неговата основна мярка? И как я искаш - отпуснат или в работно настроение?
- Любими мой, приятно ми е да отбележа, че си един дърт мръсник. Стига си се опитвал да смутиш нашите гости.
- Щуротиите не са ми чужди, херцогиньо. Двамата са голи просто защото си нямат дрехи. Но подозирам, че наистина се смущават лесно. Затова бъди така добра да ни посрещнеш на портата с някакви дрехи. Вече ти казах мерките й, освен една... Марги, я си покажи ходилото. - Маргрете веднага обърна едната си пета към него, без да продума. - Мисля, че някои от твоите сандали ще й станат. А за него чифт от моите.
- Другите му мерки какви са? И без повече шегички!
- На ръст и в раменете са еднакви, макар да съм по-тежък с осем-десет килограма. Подбери нещо от дрехите, които носех в по-елегантния си период. Ако къщата пак е пълна с младите варвари на Сибил, моля те да стигнеш до крайни мерки при нужда, за да не припарят да портата. Гостите ни са свенливи хора и ще ги представим, след като са се облекли.
- Слуш’, г’син с’жант. Но май вече е време поне с мен да ги запознаеш.
- Mea culpa. Любов моя, това е Маргрете Греъм, госпожа Алек Греъм.
- Здравей, Маргрете. Добре дошли сте в нашия дом.
- Благодаря ви, госпожо Фарнсуърт...
- Кетрин, скъпа. Или Кейт.
- Кетрин, трудно ми е да обясня колко ни помагате... когато сме толкова съсипани! - Милата ми Маргрете сякаш щеше да се разплаче, но се спря веднага. - А това е съпругът ми Алек Греъм.
- Здравейте, госпожо Фарнсуърт. Благодаря ви.
- Алек, бързичко докарай това момиче в дома ни. Искам да се срещна с нея. Тоест, и с двама ви.
Джери се намеси:
- Херцогиньо, според Хюбърт остават двайсет и две минути.
- Тогава до скоро. Край на приказките, ей сега ще се развихря.
- Край. - Той пак се завъртя с лице към нас. - Марги, Кейт ще ти намери някоя хубава премяна... макар че сигурно всичко ти стои добре. Ей, да не ви е студено? Така се раздрънках, че изобщо не се сетих. Нагласил съм климатика в тоя звяр да ми е хладно, но съм с дрехи. Хюбърт веднага може да оправи положението.
- Джери, потомка съм на викинги. Никога не ми е студено. Всъщност на закрито обикновено ми е прекалено топло.
- Ами ти, Алек, как си?
- Достатъчно ми е топло - отвърнах и наистина, зъбите почти не тракаха.
- Струва ми се... - подхвана Джери...
...а небето се разцепи в невъобразимо ярко сияние, засенчило слънцето и изведнъж ме налегна тежка печал, защото осъзнах, че не успях да спася навреме душата на моята любима.

Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната