Робърт Хайнлайн
Спечели облог за Сатаната
Предишна глава Начало Следваща глава

ХV

Не се хвали с утрешния ден, защото не знаеш
какво ще роди тоя ден.
Притчи Соломонови 27:1


 

Навън аз, без да се замислям, се запътих към мисията на Армията на спасението. Маргрете мълчеше и ме държеше здраво под ръка. Би трябвало да съм уплашен, но вместо това аз кипях от гняв и си мърморех през зъби:
- Дяволите да ги вземат! Господ да ги убие!
- Кого да убие Господ, Алек?
- Не знам. Това е най-лошото. Онези, които ни разиграват по този начин. Може би твоя приятел Локи.
- Локи ми е толкова приятел, колкото сатаната на тебе. Страх ме е и ме побиват тръпки, като си помисля какво прави Локи с нашия свят.
- Не ме е страх, но съм бесен. Локи, сатаната или който и да е там, това последното вече ми идва прекалено много. В него няма никакъв смисъл. Какво им пречеше да почакат половин час? Тази сметанова мелба на практика вече ни беше под носа, а те ни я отмъкнаха! Това не е справедливо, Марго, не е честно! Това е неподправена, откровена жестокост. И с нищо неоправдана. То е все едно да късаш крилата на мухите. Презирам ги, които и да са те.
Вместо да се впусне и тя в безсмислените приказки за неща, които не зависеха от нас, Маргрете попита:
- Къде отиваме, скъпи?
- А? Какво? - Аз се заковах на място. - Ами, в мисията, струва ми се.
- Това ли е пътят?
- Как, разби... - Млъкнах и се огледах наоколо. - Не знам.
Бях крачил автоматично, заслепен от гнева. В този миг си дадох сметка, че не мога да съм сигурен в никой от ориентирите си.
- Струва ми се, че се заблудихме.
- А аз съм сигурна.

Трябваше ни още половин час, за да намерим правилната посока. Околността ми беше бегло позната, но нищо не беше същото. Открих участъка, в който трябваше да се намира “Ронс Грил”, но ресторантът не беше там. В крайна сметка един полицай ни насочи към мисията... която сега беше в друга сграда. За моя изненада, там открихме брат Маккоу. Той обаче не ни позна, а името му сега беше Макнаб. Тръгнахме си с цялото достойнство, на което бяхме способни. Което ще рече, като попарени.
Поехме бавно по пътя, по който бяхме дошли - закъде да бързаме?
- Марго, пак сме на същото място, където бяхме преди три седмици. Само по един чифт нови обувки - това е всичко. Пълен джоб с пари, но не можем да ги похарчим, защото тук със сигурност ще изглеждат нелепи... достатъчно добри само да ни осигурят тиха почивка зад решетките, ако ми хрумне да ги използвам.
- Сигурно си прав, миличък.
- На ъгъла точно пред нас има банка. Вместо да се опитваме да плащаме с тях, по-добре да вляза и направо да попитам дали струват нещо.
- В това едва ли има нещо лошо, как мислиш?
- Не би трябвало. Само че нашият приятел Локи може да е скрил някой нов фокус в ръкава си. Хъм... все пак трябва да разберем. Виж какво, вземи всички пари, аз ще запазя само една банкнота. Ако ме арестуват, ще се правиш, че не ме познаваш.
- Не!
- Какво значи “Не”? Какъв смисъл има и двамата да идем зад решетките?
Тя обаче се беше заинатила и мълчеше. Как да спориш с жена, която не иска да говори? Въздъхнах:
- Е, добре, скъпа, единственият друг вариант, който ми идва на ум, е да си потърся друго място като мияч. Може би брат Макнаб ще ни позволи да преспим тази нощ в мисията.
- И аз ще си потърся работа. Мога да мия чинии. Или да готвя. Или каквото и да е друго.
- Ще видим. Влез с мен, Марго. Ще идем в затвора заедно. Но ми се струва, че може да се измисли нещо, без да стигаме дотам.
Извадих една банкнота, намачках я хубаво и откъснах единия й ъгъл. Влязохме в банката заедно, като аз държах парите в ръка, сякаш току-що ги бях вдигнал от земята. Не тръгнах към гишето на касата, а се насочих към парапета, зад който се намират бюрата на банковите служители.
Облегнах се на парапета и се обърнах към мъжа, който седеше най-близо до него. Табелата на бюрото му показваше, че е помощник-управител.
- Извинете, сър. Мога ли да ви попитам нещо?
Той изглеждаше раздразнен, но отговорът му не го показа.
- Ще се опитам да ви отговоря. Кажете, какво има?
- Това истински пари ли са? Може би са за театъра или нещо такова?
Той хвърли поглед към банкнотата, после се вгледа по-внимателно.
- Интересно. Откъде я взехте?
- Съпругата ми я намери на тротоара. Пари ли са?
- Разбира се, че не са пари. Къде се е чуло и видяло двадесетдоларова банкнота? Сигурно е театрална. Или за някаква рекламна кампания.
- Значи нищо не струва?
- Струва хартията, на която е напечатана, нищо повече. Струва ми се, че това едва ли може да се нарече фалшификация, тъй като дори не е правен опит да изглежда като истински пари. Все пак инспекторите по ценните книжа вероятно ще искат да я видят.
- Добре. Вие ще се погрижите, нали?
- Да. Но инспекторите ще искат да говорят с вас, сигурен съм. Оставете ми името и адреса си. И на съпругата си, разбира се, тъй като тя е намерила банкнотата.
- О’кей. Ще ви помоля за разписка.
Дадох имената “господин и госпожа Александър Хергеншаймър” и адреса на “Ронс Грил”, но без да споменавам името му, след което тържествено си прибрах разписката.
След като се озовахме веднъж отвън на тротоара, аз обобщих:
- Е, какво пък, не сме по-зле, отколкото мислехме. Време е вече да потърся някъде мръсни чинии.
- Алек...
- Да, обич моя?
- Нали отивахме в Канзас?
- Отивахме. Само че нашите пари за автобус не струват колкото хартията, на която са напечатани. Ще трябва да изкарам още малко. Мога да го направя. Щом успях веднъж, ще мога и втори път.
- Алек, хайде да тръгнем за Канзас още сега!
Половин час по-късно двамата вече крачехме по магистралата в посока Тъксън. Когато някоя кола ни настигнеше, аз вдигах палец с надеждата да ни качат.

Стигнахме до Тъксън само с три прекачвания. Оттам беше все едно дали ще поемем на изток към Ел Пасо, Тексас, или ще продължим по шосе 89, което завива на запад преди да стигне на север Финикс. Съдбата беше решила веднага след Тъксън да ни качи шофьор на камион, който превозваше някакъв товар на север.
Успяхме да уредим това пътуване на една от спирките, където се събираха шофьорите, при пресичането на шосе 89 с 80 и трябва да призная, че шофьорът изслуша молбата ни заради Маргрете, която е такава хубавица - ако бях сам, кой знае колко време щях да си чакам. Трябва също да кажа, че цялото това пътуване се осъществи по-скоро благодарение на красотата и женския чар на Маргрете, а не толкова на моята готовност да върша всяка почтена работа, без значение колко е мръсна, непрестижна и трудна.
Това обстоятелство ме подразни. Обзеха ме мрачни мисли за жената на Потифар и за Сузана и Старците. Изпитах яд към Маргрете, чиято единствена вина се състоеше в това, че беше както винаги мила, любезна и сърдечна. За малко да й кажа да не се усмихва на непознати и по-малко да шари с поглед.
Едва устоях на това изкушение онзи първи ден по залез слънце, когато въпросният шофьор спря недалеч от един крайпътен оазис, съсредоточен около някакъв ресторант и бензиностанцията край него.
- Смятам да пийна една-две бири и да хапна пържола - заяви той. - Ти какво ще кажеш, бебче? Ще можеш ли да се справиш с недопечена пържола? В тази кръчма готвачът гони телетата из кухнята.
Тя му се усмихна.
- Благодаря, Стийв, но не съм гладна.
Моето момиче не казваше истината. И тя го знаеше, знаех го и аз, а съм сигурен, че и Стив се досещаше. За последен път се бяхме нахранили в мисията на закуска - оттогава имаше единадесет часа и цяла вселена. Бях се опитал да си предложа услугите като мияч срещу храна в един мотел преди Тъксън, но ми отказаха доста грубо. По тази причина цял ден не бяхме слагали нищо в уста, ако не се смята водата от една обществена чешма.
- Разправяй ги на баба си, Маги. От четири часа сме на път. Не може да не си гладна.
Побързах да се намеся, за да спестя на Маргрете необходимостта да лъже по-нататък - при това заради мен, в това нямаше никакво съмнение.
- Тя искаше да каже с това, че не приема покани от други мъже, Стийв. Аз съм този, който трябва да й осигури обяда. Но аз ти благодаря от нейно име. Благодарим ти и двамата, че ни докара дотук. Беше ни много приятно.
Все още седяхме в кабината на камиона, като Маргрете беше между нас. Той се наведе и погледна през нея.
- Алек, да не си мислиш, че се опитвам да бръкна в гащите на Маги?
Отвърнах сковано, че изобщо не си мисля подобно нещо, докато в себе си бях сигурен, че се опитва да направи точно това... и изпитах негодувание както заради недостойните му попълзновения, така и заради отвратителния му език. Аз обаче вече бях усвоил твърдо правилото, че изискванията за вежлива и деликатна реч, които важаха в моя свят, не са задължителни за всяка вселена.
- Да, да, точно това си мислиш. Аз не съм вчерашен и съм прекарал голяма част от живота си на пътя, където ми избиха илюзиите от главата. Мислиш си, че налитам на жена ти, защото всеки нерез, който ви се изпречи на пътя, се опитва да я свали. Нека да сме наясно, синко. Аз не чукам там, където няма кой да ми отвори. А винаги мога да позная кой стои насреща ми. Маги не е такава. Разбрах го още преди часове. Поздравявам те: честните жени не се срещат под път и над път. Прав ли съм?
- Да, така е - съгласих се неохотно.
- Затова си приглади перушината. Имаш намерение да заведеш жена си на обяд. Вече ми каза “благодаря” за пътуването, но защо всъщност не ми благодариш, като ме поканиш на обяд? Така няма да ям сам.
Надявам се, че не съм изглеждал уплашен и че краткото ми колебание е останало незабелязано.
- Разбира се, Стийв. Дължим ти го за добротата, която прояви към нас. Само... ще ме извините ли за малко, имам най-напред да свърша нещо. - С тези думи понечих да изляза от кабината.
- Алек, ти май не лъжеш по-добре от Маги.
- Моля?
- Да не мислиш, че съм сляп? Ти нямаш пукната пара. Дори и да ти се намира нещичко, пак си закъсал толкова, че не можеш да ме черпиш пържола, та даже и готвено.
- Вярно е - отговорих с достойнство (надявам се). - Това, което трябва да свърша, е да поговоря с управителя на ресторанта. Надявам се да ми позволи да измия чиниите срещу три обяда.
- Така си и мислех. Ако просто бяхте позакъсали, ти щеше да караш “Блухаунд” и да имате някакъв багаж. Ако бяхте закъсали, но не гладувахте, щяхте да пътувате на автостоп, за да икономисате някой и друг долар за храна, но и тогава щяхте да имате все някакъв багаж. По една чанта, та дори вързопче. Но вие сте без багаж... а и двамата сте с костюми. За бога, та това е пустиня! Всички признаци говорят за катастрофа.
Аз не проявих никакво желание да обсъждам въпроса.
- Виж какво - продължи той. - Може би собственикът на кръчмата ще ти разреши да измиеш чиниите. Но по-вероятно е двама-трима незаконно пребиваващи селяци точно в този момент да се навъртат около него, а преди това да е дал пътя на още толкова. Това е главното трасе на “туристите”, които преминават през дупките в граничните заграждения и се насочват на север. Както и да е, аз нямам време да чакам, докато ти миеш чиниите. Трябва да закарам тази каруца на сума ти километри оттук още тази нощ. Затова ти предлагам сделка. Ти ме водиш на обяд, а аз ти давам назаем да платиш.
- Не си заслужава риска.
- Нищо подобно, заслужава си. Както казват, заем по благонадеждност, а там рискът е най-малък. Някой път, може би още следващата година, а може и след двадесет, съдбата ще ви срещне с някоя друга двойка - изпаднали в беда млади хора. Ти ще ги почерпиш един обяд при същите условия и това ще значи, че си ми върнал заема. А когато и те на свой ред направят същото, ще ти се изплатят на тебе. Схващаш ли?
- Ще ти се наплатя седемкратно!
- И веднъж стига. Нататък ще бъде за твое удоволствие. Хайде, да вървим да ядем!

Ресторантът “Римрок Рестоп” беше по-скоро солиден, отколкото изискан - нещо като “Ронс Грил” в онзи другия свят. Имаше и бар, и маси. Стив ни заведе до една маса и след малко към нас се приближи съвсем младо и доста хубавичко момиче.
- Как си, Стийв? Отдавна не съм те виждала.
- Здрасти, пиленце! Как мина пробата със заека?
- Заекът умря. Ами твоята кръвна проба? - Тя се усмихна към нас с Маргрете. - Здравейте, мили хора! Какво ще поръчате?
Бях успял да хвърля един поглед на менюто, най-напред отдясно, разбира се - и бях слисан от цените. Слисан, защото установих, че са слезли до нивото на онези, с които бях свикнал в своя добре познат свят. Хамбургер за десет цента, кафе за пет, готвено от седемдесет и пет до деветдесет цента - от такива цени вече разбирах.
Погледнах в менюто и казах:
- Донесете ми един хамбургер със сирене, по-препечен.
- Готово, приятел. А ти, миличка?
Маргрете избра също хамбургер, само че по-малко препечен.
- А ти, Стийв? - попита келнерката.
- Три бири, три пържоли от филето, едната по-сурова, другата средна и третата по-изпържена. С обичайните боклуци към тях. Запечени картофи, пържен вятър и така нататък. Обичайната увехнала салата. Топли хлебчета. Всичко както обикновено. Десертът по-късно. И кафе.
- Дадено.
- Запознай се с моите приятели. Маги, това е Хейзъл. А това е Алек, съпругът на Маги.
- Късметлия! Радвам се да се запознаем, Маги. Съжалявам само, че те виждам в такава компания. Стийв опита ли се вече да ви продаде нещо?
- Не.
- Това е добре. Не купувайте нищо, нищо не подписвайте, не се хващайте на бас с него. И се радвай, че си омъжена, Маги. Той има жени в три щата, така че си в безопасност.
- Не са три, а четири - поправи я Стив.
- Четири ли са вече? Честито! За дамската тоалетна се минава през кухнята, Маги. До мъжката се заобикаля отвън.
Тя пъргаво се отдалечи, а полата й изшумоля.
- Много свястно девойче - каза Стив. - Знаете какво разправят за келнерките, особено в шофьорските кръчми. Хейзъл е може би единствената келнерка на магистралата, която не си продава оная работа. Ела с мен, Алек.
Той стана и ме поведе навън към мъжката тоалетна. Последвах го. Докато се усетя какво казва и вече беше твърде късно да се възмутя, че си позволява такъв език в присъствието на дама. Но бях принуден да призная, че Маргрете ни най-малко не се стресна, просто прие казаното като информация. По-точно като комплимент по адрес на Хейзъл. Струва ми се, че най-големите проблеми, които ми създава тази непрекъсната смяна на световете, са свързани не с икономиката, не с обществените отношения, нито с технологиите, а най-вече с езика и оттук с нравите и съответните табута.
Когато се върнахме, бирата ни чакаше, чакаше ни и Маргрете - бодра и освежена.
- Скол! - вдигна чашата си Стив.
- Скаал! - откликнахме ние.
Отпих малка глътка от бирата, после една по-голяма. Точно от това имах нужда след цял ден, прекаран на пустинната магистрала. Моралното ми падение на парахода “Конге Кнут” включваше и повторното ми запознаване с бирата - питие, до което не се бях докосвал от студентските си години в инженерното училище, при това в малки количества - тогава парите не стигаха да се потопя в порока. Сегашната бира беше превъзходна, но като че не толкова хубава, колкото датският “Туборг”, сервиран на кораба. Знаете ли, че в Библията няма нито една дума срещу бирата? Всъщност там думата “пиво” се използва в значение на “изворна” или “кладенчова вода”.
Пържолите бяха фантастични.
Под размекващото въздействие на бирата и хубавата храна аз изведнъж се усетих, че се опитвам да обясня на Стив как се е стигнало дотам късметът да ни измени и да приемаме милостиня от чужди хора... но на практика не казвах нищо. Маргрете слуша известно време и изведнъж заяви:
- Кажи му, Алек.
- Мислиш ли, че трябва?
- Мисля, че Стийв има право да знае. Аз му вярвам.
- Чудесно. Стив, ние сме чужденци, пришълци от друг свят.
Той не се изсмя, дори не се усмихна, просто изглеждаше заинтригуван.
- От летяща чиния ли? - попита той.
- Не. Става дума не за друга планета, а за друга вселена. Макар планетата сякаш е същата. Днес малко по-рано Маргрете и аз се намирахме в един щат, наречен Аризона, в град на име Ногалес. После всичко се промени. Градът изчезна и се промени напълно. Аризона изглежда горе-долу по същия начин, макар че не познавам много добре този щат.
- Територия.
- Моля?
- Аризона не е щат, а територия. Разделението на щатове беше премахнато с гласуване.
- А, и в моя свят беше така. Нещо, свързано с данъците. Само че ние не идваме от моя свят. Нито от света на Марго. Идваме от... - Запънах се. - Не мога да го кажа както трябва. Ти можеш ли да го обясниш, Марго?
- Не мога да го обясня - отговори тя, - защото аз самата не разбирам. Но това е самата истина, Стийв. Аз съм от един свят, Алек е от друг, после живяхме в трети свят, а тази сутрин попаднахме в четвърти. И ето ни сега тук. Затова нямаме никакви пари. Искам да кажа, че имаме пари, но тук те не са пари.
- Не може ли да ми кажете за тези светове един по един, че ми се замая главата? - каза Стив.
- Тя е сменила два свята - обясних аз.
- Не, скъпи, три бяха. Може би си забравил за света на айсберга.
- Не, броя го и него. Аз... Извинявай, Стийв, ще се опитам да ти разкажа за световете последователно. Само че не е лесно. Тази сутрин... влязохме в една сладкарничка в Ногалес, защото исках да купя на Маргрете сметанова мелба с горещ шоколад. Седнахме на една маса - един срещу друг, както сме сега - и по този начин гледах право към светофарите...
- Към кое?
- Към групата пътни светлинни сигнали - червени, зелени и жълти. Така забелязах, че светът ни отново се е променил. В този свят сега няма сигнални светлини или поне аз досега не съм видял такива. Има само полицаи по движението. Но в света, в който се намирахме сутринта, вместо регулировчици използват сигнални светлини.
- Да не би да го правят с огледала? И какво общо има това със сметановата мелба на Маги?
- Това, че когато бяхме корабокруширали и плавахме из океана, Маргрете искаше сметанова мелба с горещ шоколад. Тази сутрин за пръв път ми се удаде възможност да й купя. Когато светофарите изчезнаха, разбрах, че отново сме сменили света, а това означаваше, че парите ми пак не струват нищо. И не мога да й купя с тях сметанова мелба. Нито да й платя вечерята тази вечер. Нямам пари. Такива, които да вървят, искам да кажа. Разбираш ли сега?
- Ти ми разби всичките понятия. И какво стана с парите ти?
- Виж! - Бръкнах в джоба си, измъкнах грижливо скътаните ни пътни пари и подадох на Стив една двадесетдоларова банкнота. - Нищо им няма. Погледни това нещо.
Той огледа внимателно банкнотата.
- “Законно платежно средство за всички държавни и частни разплащания.” Добре звучи. А кой е този тип на картинката? И кога са започнали да печатат двадесетдоларови банкноти?
- Не са започвали - в твоя свят. Така предполагам. Портретът е на Уилям Джеймс Брайън, президент на Съединените щати от 1913 до 1921 година.
- В училището “Хорас Ман” в Ейкрън такова нещо не се учи. За пръв път чувам за него.
- А в моето училище учехме, че е избран през 1896 година, а не шестнадесет години по-късно. А в света на Маргрете господин Брайън въобще не е бил президент. Слушай, Маргрете! Това може да е твоят свят!
- Защо мислиш така, скъпи?
- Може и да е, а може и да не е. Откакто сме тръгнали на север от Ногалес, не съм видял нито летище, нито някакви признаци за летище. Сега ми идва на ум, че цял ден не съм чул реактивен самолет. Нито ми се е мяркала някаква летяща машина. А на тебе?
- Не. И аз не съм видяла нищо такова. Само че не съм сещала за това. - Тя се замисли и добави: - Почти съм сигурна, че не се е появявало нищо от този род.
- Ето, виждаш ли! А може пък това да е моят свят. Стийв, как стоят тук работите с въздухоплаването?
- Въздухо... какво?
- С летящите машини. Реактивните самолети. Аеропланите. А дирижабли имате ли?
- Нищо от това, което изреди, не ми звучи познато. Става дума за летене, истинско летене във въздуха, като при птиците, така ли?
- Точно така!
- Не, разбира се, че няма такива неща. Да не говориш за балони? Балон съм виждал.
- Не говоря за балони. Е, дирижабълът е вид балон, но не е кръгъл, а издължен - нещо като пура на вид. Двигателите му наподобяват тези на твоя камион и се движи с около сто и петдесет километра в час, може и малко повече. Обикновено лети доста високо - около петстотин метра. Спокойно прелита над планините.
За пръв път Стив изглеждаше изненадан.
- Велики Боже! Наистина ли си виждал такова нещо?
- Даже съм се возил на него. Много пъти. За пръв път летях на дванадесет години. Ти си ходил на училище в Ейкрън? В моя свят Ейкрън е световноизвестен център, в който се правят най-големите, най-бързите и най-хубавите управляеми въздушни кораби на земята.
Стийв поклати глава.
- Докато парадът минава покрай мен, аз се чудя как да пийна една бира. Целият ми живот е такъв. Маги, ти виждала ли си въздушни кораби? Летяла ли си с тях?
- Не. В моя свят нямаше такива. Но съм се возила на летяща машина. Аероплан. Само веднъж. Беше страхотно вълнуващо и страшничко, но бих искала да опитам пак.
- Бас държа, че е така. За себе си съм сигурен, че ще изгубя ума и дума от страх. Но ми се ще да се повозя на нещо такова, та ако ще да се претрепя. Ей, хора, започвам да ви вярвам! Разправяте го така точно! А и тези пари. Ако въобще са пари...
- Пари са - уверих го аз, - но от друг свят. Огледай ги добре, Стив. Явно е, че не са пари от твоя свят. Обаче не са и играчка, и за театъра не са правени. Кой ще си даде труда да поставя такива изпипани метални знаци на някакви си театрални пари? Художникът, който ги е гравирал, е очаквал тази банкнота да се възприема като пари... само че стойността й не отговаря на никакви тукашни представи - това беше първото, което ти направи впечатление. Чакай малко. - Аз се порових из другия джоб. - Хоп! Ето я, още си е тук.
Измъкнах една банкнота от десет песос - от Кралство Мексико. Бях изгорил повечето от ненужните вече пари, които бяхме спестили преди земетресението - бакшишите на Маргрете от “Панчо Виля” - но си запазих няколко за спомен.
- Виж и това. Знаеш ли испански?
- Не може да се каже. Тексаски мексикански - да. Кръчмарски испански. - Той огледа мексиканската банкнота. - Това нещо ми изглежда наред.
- Я погледни по-внимателно - подкани го Маргрете. - Там, където пише “Рейно”. Не трябва ли да бъде “Република”? Или в този свят Мексико е кралство?
- Не, република е... заслуга за това имам и аз. Когато служех във военноморските сили, бях наблюдател на изборите в Мексико. Направо не е за вярване колко много могат да направят няколко въоръжени до зъби морски пехотинци за провеждането на честни избори. О’кей, приятели, вие ме спечелихте. Мексико не е кралство и двама стопаджии, които нямат пари даже да си платят обяда, не бива да размахват мексикански пари, на които пише, че Мексико е кралство. Може да съм луд, но ви влизам в положението. Какво е обяснението на всичко това?
- И аз бих искал да знам - изрекох твърдо. - Най-простото обяснение е, че съм полудял и халюцинирам - аз, ти, Марго, този ресторант, този свят - всичко е продукт на болния ми мозък.
- Ти може да си халюцинация, щом ти харесва, но нас с Маги не ни набърквай. Някакво друго обяснение имаш ли?
- Ами... зависи. Четеш ли Библията, Стийв?
- Как да ти кажа - и да, и не. Много пъти, когато съм на път, лежа буден в леглото и наоколо няма нищо за четене, освен Библията на Гидеон, така че от време на време я чета.
- Спомняш ли си Матей 24:24?
- Хъм... а трябва ли?
Цитирах въпросния пасаж.
- Това е една от възможностите, Стив. Тези смени на световете биха могли да са знаци, пращани ни от дявола, за да ни заблуди. От друга страна, може да са знамения, предвещаващи края на света и идването на Христа в Царството Му на земята. Чуй какво гласи Светото писание:
“И веднага след скръбта на ония дни слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят;
Тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески, и тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма;
И ще изпрати ангелите си с гръмогласна тръба, и ще съберат избранниците Му от четиритях ветра, от единия до другия край на небесата.”
- Ето до това се свеждат нещата, Стийв. Може да са лъжливи знамения за мъките преди края на света, но може и да са чудесата, предхождащи Второто пришествие, идването на Христа. Но във всички случаи краят на света наближава. Твърд ли си във вярата?
- Ами... не мога точно да кажа. Някога са ме кръстили, но много отдавна и съм бил прекалено малък, за да мога да кажа нещо по въпроса. Рядко ходя на църква, освен на сватбите и погребенията на приятелите си. Дори и да съм бил чистичък като ангелче някога, досега сигурно доста съм се напрашил. Не, не мисля, че мога да служа за пример.
- Сигурен съм, че не си от най-примерните християни. Стийв, краят на света наближава и Христос скоро ще се върне на земята. Това, което трябва да направиш най-напред - и не само ти, а всички! - е да предадеш грижите си на Исус, да се умиеш в кръвта му и да се утвърдиш във вярата си. Защото предупреждение няма да има. Тръбата ще прогърми и ти или ще бъдеш предаден в ръцете на Христос за вечно блаженство, или ще бъдеш захвърлен в огъня и сярата, за да се гърчиш в агония до края на вечността. Трябва да бъдеш готов.
- Я гледай! Алек, идвало ли ти е някога на ум да станеш проповедник?
- Мислил съм за това.
- Тогава помисли си още и стани проповедник. Приказваш го всичкото това, сякаш си вярваш на всяка дума.
- Наистина вярвам.
- Какво пък, може и да има нещо в това. Заради тебе обещавам да помисля сериозно. Но засега се надявам Второто пришествие да не е тази вечер, защото трябва да закарам стоката. Хейзъл! Донеси ми сметката, миличка. Трябва да си хващам пътя.
Трите пържоли струваха три и деветдесет, шестте бири - още шестдесет цента, общо четири и петдесет. Стив плати с половин орел - монета, каквато бях виждал само в колекциите. Искаше ми се да й хвърля един поглед, но не можех да измисля предлог.
Хейзъл взе монетата и я погледна.
- Тук рядко виждаме злато. Най-често плащат със сребро. Е, понякога и с книжни пари, но шефът много не ги обича. Сигурен ли си, че не ти трябва, Стийв?
- Не, намерих “Летящия холандец”.
- Я си върви по пътя! Нямам никакво намерение да ти ставам пета жена.
- Е, аз нямах предвид сериозна връзка...
- Тогава пък съвсем не става. За някакви си пет златни долара! - Тя бръкна в джоба на престилката си и извади сребърна монета от половин долар. - Ето ти рестото, миличък.
Той тикна обратно монетата към нея.
- Какво ще направиш за петдесет цента?
Момичето взе парите и ги пусна в джоба си.
- Ще ти се изплюя в лицето. Благодаря. Лека нощ, народе. Радвам се, че ни посетихте.

По време на оставащите петдесетина километра до Флагстаф Стийв ни задаваше въпроси, но не коментираше чутото. Говореше толкова, колкото да ни накара ние да продължим. Особено събудиха любопитството му моите описания на въздушните кораби, реактивните самолети и аеропланите, както и всичко, свързано с техниката. Много по-трудно му беше да повярва в телевизията, отколкото в летящите машини - е, така беше и с мен. Но Маргрете го увери, че лично е гледала телевизия, а на нея трудно можеш да не повярваш. Мен могат да вземат за мошеник, но не и Маргрете. В гласа и държанието й имаше нещо, което вдъхваше доверие.
Във Флагстаф, до самата 66-та магистрала, Стив отби настрана и спря, без да гаси мотора.
- Хайде, скачайте! - нареди той. - Ако още държите да продължите на изток. Ако искате да тръгнете на север, добре сте дошли.
- Трябва да стигнем до Канзас, Стийв - казах аз.
- Да, знам. И понеже е все едно по кой път ще тръгнете, най-добре е по 66-та... макар че не ми увира главата защо ви е притрябвало да ходите в Канзас. Нали виждате онова кръстовище? Свийте надясно и продължавайте - няма начин да сбъркате. Дръжте курс към Санта Фе. Къде мислите да преспите тази нощ?
- Нямам никакви планове. Ще вървим, докато някой друг ни качи. Ако не успеем да хванем автостоп през нощта и ни се приспи, можем да легнем край пътя. Топло е.
- Алек, слушай чичо ти какво ще ти каже. Не лягайте да спите в пустинята. Сега е топло, но до сутринта ще замръзнете. Може да не си обърнал внимание, но от Финикс дотук през цялото време се изкачвахме. И ако не ви изпохапят отровните гущери, пясъчните бълхи ще го направят. Трябва да си вземете бунгало.
- Не мога да наема бунгало, Стив.
- Бог ще се погрижи. Ти нали си вярващ?
- Да, вярващ съм.
- Е, тогава уповавай се на Бога. Маги, ти съгласна ли си с Алек за оная работа - края на света?
- Сигурна съм, че не греши!
- Хм... Ще си помисля доста сериозно, Алек... ще започна още тази вечер, като почета Библията. Този път не ми се ще да изпусна парада. А вие тръгнете по 66-та и търсете бунгалата. Не мотел, не крайпътен хотел, а за пружинени матраци и отделна баня няма и да мислите - бунгало, и толкоз. Ако ви поискат повече от два долара, направо си тръгвайте. Но ако продължите да се пазарите, може да смъкнат и до долар.
Не го слушах много внимателно, защото отвътре вече започвах да кипя. Как да се пазаря? Той знаеше, че нямам пукната пара. Да не би да не ми вярваше?
- Е, ще ви кажа довиждане - продължи Стийв. - Алек, ще можеш ли да се справиш с вратата? Никак не ми се слиза.
- Ще се оправя.
Отворих вратата и слязох, чак тогава си спомних за добрите маниери.
- Стийв, искам да ти благодаря за всичко. За обяда, за бирата, за пътуването. Дано Бог да бди над тебе и да те пази.
- Благодаря, няма нищо. А, щях да забравя.
Той бръкна в джоба си и извади някакво картонче.
- Това е визитната ми картичка. Всъщност адресът е на дъщеря ми. Като стигнете до Канзас, драснете ми една картичка, да ми кажете как сте.
- Непременно.
Прибрах картичката и протегнах ръка към Маргрете да й помогна. Стив я спря.
- Няма ли да целунеш стария Стийв за довиждане, Маги?
- Как, разбира се!
Тя се извърна на седалката почти с лице към него.
- Така е по-добре. Алек, ти по-добре се обърни с гръб.
Не се обърнах с гръб, но се опитах да не обръщам внимание. И все пак поглеждах с крайчеца на окото.
Ако това беше продължило още само половин секунда, щях да се намеся и да я измъкна от кабината. Трябва обаче да призная, че никой не я принуждаваше да прави това, което правеше. Тя го целуваше съвсем истински, при това по начин, недопустим за една омъжена жена спрямо чужд мъж.
Изтърпях го.
Най-сетне целувката свърши. Помогнах й да слезе и затворих вратата.
- Чао, деца! - извика Стийв и потегли. Докато набираше скорост, той два пъти натисна клаксона.
- Алек, ти ми се сърдиш! - каза Маргрете.
- Не. Изненадан съм. Смаян. Разочарован, огорчен.
- Недей да ми се цупиш!
- Какво?
- Стийв ни вози четиристотин километра, почерпи ни чудесен обяд и не ни се присмя, когато му разказахме нелепата си история. А сега ти ми се надуваш и ми се правиш на светец само защото съм го целунала малко по-силно, за да му покажа, че ценя това, което направи за мен и съпруга ми! Няма да търпя това, чуваш ли!
- Исках само да...
- Млъкни! Не искам да слушам обяснения. Защото не си прав! Сега аз съм сърдита и ще се сърдя, докато не разбереш, че не си прав. Така че помисли си хубаво!
Тя се обърна и бързо закрачи към кръстовището на 66-та магистрала с 89-та.
Забързах след нея да я догоня.
- Маргрете!
Тя не отговори, само ускори крачка.
- Маргрете!
И този път не се обърна, сякаш не ме чуваше.
- Маргрете, мила моя! Не бях прав. Съжалявам. Извинявай!
Тя рязко спря, обърна се и обви ръце около врата ми, хлипайки.
- О, Алек, толкова те обичам, но си такъв катил!
Не отговорих веднага, защото бях зает с друго. След известно време успях да кажа:
- И аз те обичам. Но какво е това катил?
- Такъв като тебе.
- Е, добре, в такъв случай аз съм твоят катил и ти си вързана за мен. Недей повече да бягаш така.
- Няма. Няма вече.
И продължихме с прекъснатото занимание.
След известно време аз се отдръпнах достатъчно далече, за да прошепна:
- Тук няма и помен от легло, а никога не ми е трябвало повече от сега.
- Виж в джобовете си, Алек.
- Какво?
- Докато ме целуваше, Стив ми пошепна да ти кажа да провериш джобовете си, и още: “Бог ще се погрижи”.
Намерих го в левия джоб на сакото си - златен орел. Никога в живота си не бях държал в ръка такъв. Беше топъл и тежък.


Робърт Хайнлайн
Спечели облог за Сатаната
Предишна глава Начало Следваща глава