ХIV

Па се обърнах и видях под
слънцето, че не на пъргави се дава
сполучлив бяг, нито на храбри победа,
нито на мъдри хляб, нито на разумни
богатство, нито на изкусни благосклонност,
но времето и случаят помагат на всички тях.
Еклисиаст 9:11

Бъдете така добри и ми кажете защо миенето на чинии да не може да се нарече школа по философия? Налице са всички условия човек да се отдаде на блажен размисъл, опитвайки се да постигне непостижимото. Докато тялото е заето с работа, от ума кажи-речи нищо не се иска. Аз разполагах с по осем часа всеки ден, за да намеря отговорите на безброй въпроси.
На кои въпроси? Ами на всички. Пет месеца по-рано бях преуспяващ и уважаван специалист в най-уважаваната професия, в един свят, който ми беше познат до дъно - или поне така си мислех. Днес в нищо не бях сигурен и нищо не притежавах.
Трябва да се поправя - имах Маргрете. Тя беше съкровище, с което би се гордял всеки мъж, и не бих я заменил дори за всичките несметни богатства на Китай. Но аз все още не бях в състояние да изпълня ангажимента, който поех към нея. В очите на Бога аз я бях взел за своя жена... ала не я издържах.
Вярно, имах работа, но истината беше, че тя се издържа сама. Когато мистър Каугърл ме нае, неговото “минимална заплата и никакви повишения” не ме уплаши. Тези дванадесет долара и петдесет цента на час ми се сториха огромна сума - много женени мъже в Уичита (моята Уичита, в една друга вселена) издържаха семействата си с дванадесет и половина долара седмично!
Тогава обаче не знаех, че с тези дванадесет долара и половина не мога да си купя и един сандвич с риба тон в същия този ресторант, който не беше от скъпите - всъщност дори беше евтин. Щях да си спестя доста трудности в процеса на приспособяване към икономиката на този и чужд, и познат свят, ако парите му носеха някакво друго име - шилинги, шекели, солди - всичко друго, но не и долари. Бях израсъл с убеждението, че един долар е значима градивна частица на богатството и никак не ми беше лесно да свикна с мисълта, че сто долара дневно е мизерно заплащане.
Дванадесет долара и половина на час, сто долара на ден, петстотин седмично, двадесет и шест хиляди годишно - и това е мизерният минимум? Чуйте ме внимателно. В света, в който бях израсъл, такова богатство не се беше присънвало и на най-алчните.
Да свикна с цените и заплатите в долари, които всъщност не са долари - това беше най-малкият проблем в условията на една чужда икономика. Главното беше как да се внедря, да изплувам на повърхността, как да изхраня себе си и съпругата си (а и децата, първото от които се очакваше в близко бъдеще, ако правилно бях преценил) в един свят, в който не притежавах нито диплома, нито опит, нито приятели или пък препоръки, с чиято помощ да си пробия път. Алекс, за какво изобщо си годен, за Бога?... Освен да миеш чинии!
Докато си блъсках главата само над този проблем, можех да измия цял куп чинии с височината на фар. Но той трябваше да бъде решен! Днес си мия чиниите и си свиркам... но скоро ще трябва да се погрижа по-добре за любимата си. Минималната заплата нямаше да ни доведе доникъде.
И ето, че отново стигаме до основния въпрос: Мили Боже Йехова, какво означават всички тези чудеса и знамения, които пращаш на своя смирен слуга?

Понякога идва момент, в който един предан раб Божи трябва да се изправи на крака и да се разбере със своя Господ прямо и по същество. Господи, кажи ми в какво да вярвам! Може би това са онези велики знамения и чудеса, за които Ти ни предупреждаваш, пратени от антихриста да отклонят от правия път и най-достойните?
Или са истинските знамения за свършека на света? Ще чуем ли Твоя Глас?
А може би съм луд като Навуходоносор и всички тези чудеса са просто химери, породени от болния ми мозък?
Ако една от тези възможности е истинската, тогава другите две са грешка. Как да избера? Господарю на всичко живо, с какво Те оскърбих?

Една вечер, връщайки се в мисията, забелязах надпис, който можеше да се изтълкува като пряк отговор на моя въпрос: “МИЛИОНИ ОТ ЖИВУЩИТЕ ДНЕС НИКОГА НЯМА ДА УМРАТ”. Това беше изписано върху плакат, носен от някакъв мъж, а до него вървеше малко дете и раздаваше листовки.
Успях някак да се изхитря и да не взема листчето. Бях виждал този надпис много пъти, но правех всичко възможно да стоя настрана от “Свидетелите на Йехова”. Те са толкова закостенели и твърдоглави, че е невъзможно да се работи с тях, макар “Църковното обединение за благоприличие” да е вселенска организация. Когато става дума за набиране на фондове или за някакъв политически акт, трябва да се въздържаме от дребнави богословски спорове (и в същото време да избягваме всяка ерес, разбира се.) Теолозите любители на софистиката са направо смърт за всяка ефективна организация. Как да включиш в практическата работа на Божиите лозя секта, чиито представители твърдят, че само те знаят Истината - цялата Истина и само Истината - и че всички, които не са съгласни с тях, са еретици, осъдени на вечни мъки в ада?
Няма начин! Ето защо не ги допуснахме в ЦОБ.
И все пак... Може би този път бяха прави.

Това насочи мислите ми към най-неотложния от всички въпроси - как да върна Маргрете при Бога, преди да прозвучи тръбата и да се чуе Божият глас.
Това “как” зависеше твърде много от отговора на въпроса “кога?”. Теолозите, които се разграничават от “хилядниците”, силно се различават в предвижданията си за времето на Страшния съд.
Аз съм привърженик на научния метод. Какъвто и проблем да се разисква, верният отговор винаги е един: погледнете в Библията. Така и направих - нали сега живеех в мисията на Армията на спасението и можех по всяко време да надникна в Светото писание. Четях и препрочитах, докато най-сетне разбрах защо теолозите така се разминават в преценките си.
Дайте да се разберем: Библията е самото Божие слово, поднесено буквално. Никъде обаче Бог не обещава, че то ще е лесно за четене.
Въплътен в Божия син - Исус от Назарет, Месията - Бог безброй пъти обещава на учениците си, че тяхното поколение (т.е. поколението от първия век след раждането на Христа) ще стане свидетел на неговото завръщане. Многократно се повтаря и обещанието му, че ще се върне след хиляда години... а може би става дума за две хиляди години или за някакъв друг срок, когато цялото човечество ще е опознало Евангелието?
Каква е истината?
Всичко това е истина, стига да умееш да я прочетеш. Исус наистина се е върнал при поколението на Дванадесетте апостоли на първия Великден - Възкресение Христово. Това е неговото първо завръщане, което е било жизнено необходимо, за да докаже на всички, че наистина е Син Божи и Бог. Той се завръща и хиляда години по-късно и в своето безкрайно милосърдие дарява на своите чеда още един велик дар - нов срок на изпитание - вместо да позволи грешниците да бъдат запратени в Геената огнена. Безкрайна е Неговата доброта!
Тези дати се откриват трудно и това е разбираемо - Той не е смятал да насърчава грешниците да грешат, убедени, че Съдният ден е отложен. Но има нещо, което е казано ясно, точно и недвусмислено и е повторено неведнъж - Той очаква от всяко свое чедо да изживее всеки ден, всеки час, всеки удар на сърцето си така, сякаш е последният. Кога ще настъпи краят на тази епоха? Кога ще прозвучи Божият глас и Тръбата? Кога е денят на Страшния съд? Сега! Предупреждение няма да има. Нито време за покаяние на смъртния одър. Човек трябва да живее в благоволение... ако ли не, когато настъпи часът, ще бъде запратен в огнената яма, за да изгаря в адски мъки до края на вечността.
Така гласи Божието слово.
А за мен това е гибелният глас на съдбата. Не ще има период на изпитание, през който да върна Маргрете при стадото... Гласът Му можеше да прозвучи още в същия миг.
Какво да правя, какво?
За смъртен, който не може да реши някой голям проблем, има само една възможност - да се обърне към Бога с молитва.
Това правех и аз, отново и отново. Молитвите никога не остават без отговор. Трябва само да знаеш как да го разтълкуваш... и може да се окаже, че това не е отговорът, който си очаквал.

Но да оставим тази тема... Божието - Богу, кесаревото - кесарю.
Аз, разбира се, предпочетох да работя шест дни седмично вместо пет (това прави повече от тридесет и две хиляди долара годишно!), защото ми трябваше всеки цент, който можех да изкарам. Маргрете имаше нужда буквално от всичко - пък и аз самият. Особено нужни ни бяха обувките. Тези, които носехме по време на катастрофата в Масатлан, бяха много добри, само че за мазатланските селяци. Те обаче се бяха очукали по време на двудневното ни ровене из развалините след земетресението, а тук съвсем се износиха и бяха готови за боклуджийската кофа. И така, трябваха ни обувки, поне по два чифта за всеки от нас - единият за работа, другият за неделните дни.
Трябваха ни и куп други неща. Нямам представа от какво има нужда една жена, но то при всички положения е повече, отколкото при мъжете. Трябваше да дам парите на Маргрете и да я насърча да си купи онова, от което се нуждае. Аз можех да мина и само с обувки и един дочен панталон (за да не съсипя единствената си прилична дреха), макар вече да си бях купил самобръсначка и да се бях подстригал в бръснарницата недалеч от мисията. Там подстригването струваше само два долара - ако се съгласите да ви подстригва най-неопитният стажант. Аз се съгласих. Маргрете ме огледа и кротко отбеляза, че и тя би могла да се справи не по-зле, като да спестим два долара. Малко по-късно тя взе ножиците и оправи пораженията, които некадърният чирак ми беше нанесъл... и от този ден нататък повече не дадох пари за бръснар.
Но тези два долара не можаха да компенсират една по-сериозна загуба. Когато господин Каугърл ме нае, аз искрено вярвах, че ще получавам по сто долара за всеки изработен ден.
Той не ми плати толкова, но и не ме измами. Нека да обясня.
Приключих първия си работен ден капнал от умора, но щастлив. Искам да кажа, по-щастлив, отколкото преди земетресението - щастието е нещо относително. Спрях пред касата, където мистър Каугърл си преглеждаше сметките. “Ронс Грил” вече беше затворен. Той вдигна поглед.
- Как мина, Алек?
- Чудесно, сър.
- Люк ми каза, че се справяш много добре.
Люк беше огромен негър, главен готвач и мой пряк началник. На практика той не ме беше надзиравал, само ми показа кое къде стои и от време на време ме поглеждаше - да се увери, че знам какво да правя.
- Приятно ми е да го чуя. Люк е добър готвач.
Бях изял онзи полагащ ми се над минималната заплата обяд към четири часа, когато вече бях забравил какво съм закусвал. Люк ми обясни, че персоналът може да си поръча всичко от менюто с изключение на пържола и бифтек и че този ден мога да получа колкото поискам допълнително, ако избера яхния или руло.
Избрах рулото, защото кухнята му ухаеше и изглеждаше добре. За един готвач може да се съди по-добре по рулото, което готви, отколкото по пържолите му. Взех си и допълнително, но без кетчуп.
Люк ми отряза щедро парче черешов пай и добави цял черпак ванилов сладолед... не можах да му отдам дължимото, защото тази комбинация ме поставяше пред избор - или едното, или другото.
- Люк рядко казва добра дума за някой бял - продължи работодателят ми, - а за мексиканците - никога. Явно добре се справяш.
- Надявам се.
Започвах леко да се изнервям. Всички ние сме Божии чада, но за първи път в живота ми се оказваше, че мнението на някакъв си негър за мен може да бъде от значение. Аз исках единствено да ми платят и да изтичам при Маргрете у дома - тоест, в мисията.
Мистър Каугърл сплете пръсти и започна да върти палците си.
- И сега искаш да ти платя, така ли?
Едва сдържах раздразнението си.
- Да, сър.
- Предпочитам да плащам на миячите в края на седмицата, Алек.
Предполагам, че на лицето ми се е изписала уплаха, защото той добави:
- Не ме разбирай грешно. Ти работиш на час, затова ако предпочиташ, ще ти плащам в края на работния ден.
- Да, предпочитам. Трябват ми пари.
- Нека да довърша. Причината да плащам на миячите в края на седмицата е, че обикновено този, когото съм наел, в края на деня си получава заплатата и веднага хуква да си купи кана мускат и няколко дни го няма никакъв. Когато се появи, иска пак да го приема на работа. Сърди ми се и заплашва, че ще се оплаче в Управлението по труда. И най-забавното е, че понякога съм в състояние да го върна на работа - пак за един ден - защото задникът, когото съм наел на негово място, ми е извъртял същия номер. При мексиканците това рядко се случва, защото те обикновено гледат да спестят някой и друг долар и да го пратят на семействата си в Мексико. Само че аз още не съм виждал мексиканец, който да поддържа кухнята в такъв ред, че да угоди на Люк... а Люк ми е по-необходим от който и да било мияч на чинии. Когато става дума за някой черен, Люк обикновено може да ми каже дали копелето ще работи, а между тях има такива, които са по-свестни от някои бели. Само че свестните винаги се опитват да получат по-добра работа... и ако не ги повиша в бюфетчик, помощник-готвач или нещо подобно, скоро те отиват отсреща при някой, който ще го направи. Та затова проблемът винаги си остава. Ако някой мияч се задържи цяла седмица, за мен това е голям късмет. Ако са две седмици, тогава е празник. Един остана цял месец, но това повече не се повтори.
- Можете да разчитате на мен за три седмици - казах аз. - А сега мога ли да си получа заплатата?
- Не ми давай зор. Ако си съгласен да ти плащам на седмица, ще ти увелича заплащането с един долар на час. Това прави четиридесет долара повече в края на седмицата. Какво ще кажеш?
(Не, това са четиридесет и осем долара на седмица, помислих си. Близо тридесет и четири хиляди долара годишно, само за да миеш чинии. Олеле!)
- Това прави не четиридесет, а четиридесет и осем долара седмично - отговорих аз. - Предпочитам шестдневна работна седмица. Наистина ми трябват пари.
- Добре, значи ще ти плащам на седмица.
- Една минутка! Не можем ли да започнем от утре? Трябват ми малко пари още днес. Жена ми и аз нямаме нищо, ама съвсем нищичко. Всичко, което имам, са дрехите на гърба ми. И при жена ми е същото. Аз мога да изтърпя още няколко дни, но има неща, без които една жена не може да мине.
Той сви рамене:
- Щом предпочиташ, така да бъде. Но за днес няма да получиш премията от един долар на час. И ако утре закъснееш само с една минута, ще считам, че си отспиваш и ще окача табелата на витрината.
- Аз не съм пияница, господин Каугърл.
- Ще видим.
Той се обърна към счетоводната си машина и направи нещо с клавиатурата. Не знам каква беше тази манипулация, защото така и не ми стана ясно как работи. Беше сметачна машина, но нямаше нищо общо със сметалото на Бебидж. Тя имаше клавиши като на пишеща машина, но в горния й край се намираше едно прозорче, в което по някакъв магически начин се появяваха цифри и букви.
Машината забръмча и иззвънтя. Той бръкна в нея, извади някаква карта и ми я подаде.
- Заповядай.
Взех я и започнах да я разглеждам. Отново ме обзе уплаха.
Картата представляваше парче картон десетина сантиметра широко и двайсетина дълго, върху което бяха пробити множество дупчици, и с напечатан текст, гласящ, че това е чек от Търговската и спестовна банка на Ногалес, чрез който “Ронс Грил” се разпорежда да се изплатят на Алек Греъм... Не, сумата не беше сто долара.
Петдесет и един долар и седемдесет и пет цента!
- Нещо не е наред ли? - попита Каугърл.
- Ами... очаквах да получа по дванадесет долара и половина на час?
- Аз ти плащам толкова. Осем часа при минимално заплащане. Можеш да провериш какво ти е удържано. Тези сметки не съм ги правил аз. Машината ми е IBM 1990 и ползвам софтуер на IBM - “Пеймастър Плъс”... а фирмата дава награда десет хиляди долара на всеки, който успее да докаже, че машината или софтуерът са направили грешка при изчисляване на заплащането. Ето, виж. Бруто имаш сто долара. Всички удръжки са изброени. Събери ги и после ги извади от общата сума. Сравни полученото с резултата, който машината ти дава. Само не упреквай мен. Тези закони не съм ги писал аз и ги харесвам не повече от тебе. Ти разбираш ли, че всеки мияч, който се хваща на работа, независимо дали е емигрант или е от нашите, иска да му плащам в брой и да забравя за удръжките? Знаеш ли каква глоба ме чака, ако ме хванат да го правя? А ако ме хванат втори път, ясно ли ти е какво ще ми се случи? Не ме гледай на кръв - по-добре иди го кажи това на правителството!
- Не, аз просто не съм наясно. Всичко това е ново за мен. Можете ли да ми кажете какви са тези удръжки? Какво значи например “Админ.”?
- Означава “административна такса”, но не ме питай защо трябва да я плащаш, тъй като аз съм този, който води счетоводството и определено никой не ми плаща за това.
Опитах се да проверя и останалите удръжки според напечатаните с дребен шрифт пояснения. “СО” се оказа “Социално осигуряване”. Онази млада дама сутринта ми беше обяснила в какво се състои то... но аз й казах, че идеята наистина е чудесна, обаче аз засега ще се въздържа да се включа, защото все още не съм в състояние да си го позволя. “Мед. Ос.”, “Болн. Ос.” и “Стомат. Ос.” - това беше достатъчно ясно, но аз и него не можех да си позволя. А какво ли значеше това “ОЗ217”? В указанията се посочваха само страница и дата в “Общ. Рег.”. А това “Държ. Обр.” и “ЮНЕСКО”?
И какво, за бога, означаваше “Данък общ доход”?
- И все пак не разбирам. Всичко това е ново за мен.
- Алек, ти не си единственият, който не го разбира. Но защо казваш, че е ново? Сблъсквал си се с него през целия си живот... и баща ти, и дядовците ти, и така нататък.
- Съжалявам. Какво значи “Данък общ доход”?
Той примигна насреща ми.
- Сигурен ли си, че не искаш да се чупиш?
- Какво значи “да се чупиш”?
Той въздъхна.
- Не знам, но аз искам. Виж какво, Алек. Вземи чека и иди да обсъждаш удръжките с правителството, не с мен. Изглеждаш ми искрен, така че сигурно нещо те е ударило по главата, когато е станала оная работа в Мазатлан. Аз искам да си ида у дома да си почина, затова бъди така добър и го вземи.
- Добре. Сигурно сте прав. Само че аз не познавам човек, който би се съгласил да ми го осребри.
- Няма проблеми. Ще ми го препратиш обратно и аз ще ти платя в брой. Само запази квитанцията, защото в данъчното ще искат да видят всички квитанции, за да ти върнат надплатеното - ако има такова.
И това не ми беше ясно, но все пак запазих квитанцията.

Независимо от стъписването ми, когато научих, че почти половината ми заплата е изчезнала още преди да съм я видял, ние с всеки изминал ден се чувствахме по-сигурни, защото, между нас казано, двамата с Маргрете разполагахме с над четиристотин долара седмично, които ни бяха достатъчни не само да оживеем, но и да се снабдим с дрехи и с други необходими неща. На теория тя получаваше същата заплата, каквато вземаше и заместваната от нея готвачка - двадесет и два долара на час при четиридесет и осемчасова работна седмица, тоест петстотин двадесет и осем долара седмично.
На практика плащаше същите данъци като мен, с което чистата й заплата ставаше малко под двеста и деветдесет долара. Това също беше само на теория. Петдесет и четири долара отиваха за спането - никак не беше лошо, когато стана ясно какви наеми вземат за мебелираните стаи. Дори повече от добре. После ни удържаха сто и пет долара седмично за храна. Брат Маккоу отначало ни определи сто и четиридесет долара и предложи да ни покаже документите, според които мисис Оуен, готвачката, беше плащала по десет долара дневно за храна... така че за нас двамата заплащането трябваше да бъде сто и четиридесет.
Съгласих се, че така ще бъде справедливо (след като бях видял цените в менюто на “Ронс Грил”), но само на теория. Но аз щях да се храня и в работата си, при това основното хранене за деня. Споразумяхме се върху десет долара за Маргрете и наполовина за мене.
И така, от брутна заплата петстотин двадесет и осем долара за Маргрете оставаха сто тридесет и един. Ако изобщо успееше да ги получи. Като повечето църкви, Армията на спасението едва свързваше двата края... а понякога дори не успяваше да ги свърже.
Въпреки това от седмица на седмица ние все повече се съвземахме. В края на първата седмица купихме нови обувки за Маргрете - здрави и нелоши на вид, с които се сдобихме на една разпродажба за двеста седемдесет и девет долара и деветдесет цента вместо означените триста и петдесет.
Разбира се, тя се възпротиви на идеята да купуваме обувки за нея, преди да сме купили за мен. Напомних й, че ни остават още над сто долара и че следващата седмица ще можем да купим обувки и за мен, и я помолих да прибере парите, за да не се изкуша да ги похарча. Тя се нацупи, но се съгласи.
Следващия понеделник купихме обувките - по-евтини дори от нейните - от армейските запаси. Здрави и удобни, при това щяха да надживеят всяко обущарско изделие, купено от обикновен магазин. (Щях да мисля за нещо по-официално, след като оправех други неотложни неща. Най-сигурният начин да преосмислиш ценностите е да стигнеш до просяшка тояга.) После отидохме в магазина за ширпотреба “Добра воля” и купихме рокля и летен костюм за Маргрете и дочени панталони за мене.
Маргрете искаше да ми купи още дрехи - оставаха ни близо шестдесет долара - но аз се възпротивих.
- Защо, Алек? Ти също имаш нужда от дрехи... само че похарчихме почти всичко, което беше спестил, за мен. Не е честно.
- Похарчихме ги за това, за което трябваше - отвърнах аз. - След седмица, ако госпожа Оуен се върне навреме, ти ще останеш без работа и ще трябва да заминем. Мисля, че се налага да го направим. Да запазим това, което сме спестили, за автобусни билети.
- Къде ще идем, скъпи?
- В Канзас. Този свят е чужд и за двама ни, и в същото време ни е познат - същият език, същата география, отчасти и историята. Тук аз съм един мияч на чинии, който не е в състояние да те издържа. Но аз съм сигурен, че Канзас - тукашният Канзас - ще прилича достатъчно на онзи Канзас, в който съм роден, за да мога по-добре да се приспособя.
- Където и да идеш, аз съм с тебе, любими.

От мисията до “Ронс Грил” имаше километър и половина и вместо да се опитам да стигна до “дома” през почивката от четири до шест, аз обикновено прекарвах свободното си време след обяда във филиала на градската библиотека в деловата част на града и се опитвах да се ориентирам. Това, заедно с вестниците, които клиентите понякога оставяха в ресторанта, беше основният ми източник на информация.
В този свят господин Уилям Дженингс Брайън също бил избран за президент и неговото ненатрапчиво влияние предпазило страната от участие в Голямата европейска война. После си предложил услугите при преговорите, довели до подписването на мирния договор. Договорът от Филаделфия общо взето възстановил Европа до състоянието й от преди 1913 година.
Нито един от президентите след Брайън не ми звучеше познато - нито от моя свят, нито от този на Маргрете. После бях безкрайно потресен, когато за пръв път срещнах името на настоящия президент - Негово Християнско Величество Джон Едуард Втори, Наследствен Президент на Съединените Щати и Канада, Херцог на Хаяниспорт, граф на Квебек, Защитник на Правдата, Покровител на слабите, Маршал-главнокомандващ на Силите на Мира.
Погледнах снимката му - как полага крайъгълния камък на някаква сграда в Албърта. Беше висок, широкоплещест и благообразен, облечен в разкошна униформа и с толкова ордени на гърдите, че със сигурност биха го предпазили от пневмония. Изучавах лицето му и се питах: “Би ли си купил кола на старо от този човек?”
Ала колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-логично ми се струваше всичко. През тези повече от два века като обособена нация американците остро бяха чувствали липсата на кралската власт, която бяха отхвърлили. Ронеха сълзи на умиление пред блясъка на европейските кралски дворове всеки път, когато им се удадеше случай. Най-богатите граждани на Америка омъжваха дъщерите си за титуловани особи винаги, когато им паднеше такава възможност, та дори и за грузински князе - в Грузия княз беше онзи земеделец, който имаше най-голямото бунище в околността.
Не знам откъде бяха измъкнали този царствен пуяк. Може би са си го изписали от Ещорил, а нищо чудно и да са го докарали от Балканите. Както обичаше да казва един от моите професори по история, светът е пълен с безработни величества, които си търсят препитание. Когато човек е без работа, той не може да бъде твърде придирчив, както вече знам от собствен опит. Да поставяш крайъгълни камъни може и да не е по-скучно от миенето на чинии, затова пък работното време е по-дълго. Така ми се струва. Никога не съм бил крал. Никак не съм сигурен, че ако ми предложат, бих приел да участвам в кралския бизнес. Недостатъците са очевидни и не е само работното време...
От друга страна...
Да откажеш короната, за която знаеш, че няма да ти предложат - това звучи малко като “Гроздето е кисело”. Опитах се да бъда честен пред себе си и стигнах до заключението, че може би ще се оставя да бъда придуман, че става дума за жертва, която съм длъжен да направя за ближните си. Ще се моля, докато убедя сам себе си, че Бог иска от мен да поема това бреме.
Всъщност аз не съм циничен човек. Знам как по-неустойчивите от нас успяват да убедят себе си, че Бог иска от тях да направят нещо, което самите те страстно желаят - и аз не съм по-добър от събратята си в това отношение.
Но онова, което наистина ме слиса, беше мисълта, че сме обединени с Канада. Повечето американци не разбират защо канадците не ни обичат (и аз съм от тях), но това е факт. Мисълта, че те са в състояние да гласуват за обединение с нас, направо не се побираше в главата ми.
Отидох при библиотекарката от заемната служба и поисках най-новата обща история на Съединените щати. Тъкмо бях започнал да чета, когато погледът ми се спря върху часовника на стената - беше почти четири... така че трябваше да върна книгата и да побързам, за да се прибера в моята умивалня навреме. А нямах право да ползвам библиотеката постоянно, тъй като още не бях внесъл депозита, който се изискваше от временно пребиваващите.
Оказа се, че техническите и културни несъответствия са още по-значими и от политическите. Почти от самото начало бях разбрал, че по отношение на физиката и технологиите този свят е по-напреднал от моя. Всъщност, това ми стана ясно още когато видях телевизионния приемник.
Така и не успях да проумея на какъв принцип работи телевизията. Опитах се да проуча въпроса в обществената билбиотека и веднага се натъкнах на нещо, наречено “електроника”. (Не “електрика”, а “електроника”!) Пробвах да разбера нещо за електрониката, но се сблъсках с някаква невероятна математическа абракадабра. Откакто термодинамиката ме накара да реша, че имам духовно призвание, не бях срещал толкова заплетени и претенциозни формули. Не мисля, че “Рола Тех” би се справила с подобна математическа бърканица - поне не и онази “Рола Тех”, в която учех на времето.
Но не беше само телевизията. Технологичното превъзходство на този свят личеше и от много други неща. Да вземем например “светофарите”. Сигурен съм, че сте виждали градове, така задръстени от уличното движение, та е почти невъзможно да прекосите по-големите улици без намесата на полицейските служители. Също така съм сигурен, че понякога сте се дразнили, когато полицаят, регулиращ движението, спре потока във вашата посока, за да угоди на някоя особено важна персона от кметството или нещо от този род.
Можете ли да си представите положение, при което цялото улично движение може да се контролира в широк мащаб, без наколо да се мярка нито един регулировчик, само с помощта на безлични цветни светлини?!
Повярвайте ми, точно така беше в Ногалес.
Ето как става това.
На най-оживените кръстовища поставят не по-малко от дванадесет светлини, групирани на четири места по три, като всяка от групите гледа към една от четирите главни посоки и е разположена по такъв начин, че може да се види само от едната посока. Във всяка от групите има червена, зелена и жълта светлина. Захранват се от електрическа сила и всяка от тях свети толкова ярко, че се вижда поне от километър - кога по-добре, кога по-зле - дори и на силна слънчева светлина. Тук не става дума за дъгови лампи, а за мощни Едисонови крушки - това е важно, защото тези светлини трябва да се включват и изключват на всеки няколко секунди и не бива да спират в продължение на часове, дори на дни, работейки по двадесет и четири часа в денонощие.
Поставени са нависоко, върху телеграфни стълбове или са окачени над кръстовищата, така че отдалеч да се виждат от водачите на камиони, леки автомобили и мотоциклети. Когато свети зелено, да кажем на север и на юг, на изток и на запад свети червено. Това означава, че движението може да продължи на север и на юг, докато на изток и запад потокът от коли трябва да спре и да чака, все едно че регулировчикът е надул свирката си и е вдигнал ръце, пропускайки колите на север и на юг и задържайки онези към изток и запад.
Ясно ли ви е? Светлините заменят сигналите, които дава полицаят с ръцете си.
Жълтата светлина изпълнява ролята на полицейската свирка. Тя предупреждава за предстояща промяна в пътната ситуация.
Но какви са предимствата на подобно регулиране, след като някой - предполага се, че е полицай - трябва да превключва светлините, когато е необходимо. Много просто! Превключването се извършва АВТОМАТИЧНО от разстояние (понякога цели километри!) в главния диспечерски пункт.
Има и редица други чудеса в тази система - например електрически устройства, които изчисляват колко дълго трябва да свети една светлина, за да се регулира най-добре движението, специални светлини за ляв завой, за улесняване на пешеходците... но най-голямото от всички чудеса е това, че хората се подчиняват на светлините!
Помислете си само! Наоколо не се мярка никакъв полицай, а хората се подчиняват на тези слепи и глухи машинарии, сякаш са истински пазители на реда!
Нима хората тук са толкова овчедушни и миролюбиви, че позволяват да ги командват така лесно? Не. Аз си задавах този въпрос и потърсих в библиотеката някои статистически данни. В този свят престъпленията, свързани с насилие, са повече, отколкото в родината ми. Може би причината се крие в тези странни светлини? Не мисля. Мисля, че хората тук, макар и склонни към насилие един спрямо друг, възприемат подчинението на тези светлини като нещо, наложено от логиката. Може би.
Както и да е, това все пак е доста странно.
Друга биеща на очи разлика в технологичното равнище е въздушното движение. Не става дума за скромните, чисти, сигурни и безшумни управляеми въздушни кораби в родния ми свят - нищо подобно! Тукашните въздухоплавателни машини повече приличат на аеропланите от мексиканския свят, в който Маргрете и аз с пот на чело отработвахме задълженията си преди големия трус, разрушил Масатлан. Но тукашните са толкова по-големи, по-бързи и по-шумни и летят толкова по-високо от познатите ни аероплани, че са кажи-речи от друга порода - а може би наистина са нещо съвсем различно, щом тук ги наричат “реактивни самолети”. Можете ли да си представите превозно средство, което лети дванадесет километра над земята? Гигантска машина, която се движи по-бързо от звука? Можете ли да си представите такъв гръмък рев и вой, че от него да ви заболят зъбите?
Те наричат това “прогрес”. А аз жадувам за комфорта и спокойствието на въздушния кораб от Трансатлантическата линия “Граф фон Цепелин”. Защото от тези страшилища няма къде да се скриете. По няколко пъти на ден някое от тях прелита с рев над мисията, при това съвсем ниско, защото се готви да кацне на летището северно от града. Шумът ме дразни и силно изнервя Маргрете.
И въпреки това, повечето от проявите на по-развита технология наистина са прогрес - по-добра канализация, по-добро осветление и в домовете, и по улиците, по-добри пътища и сгради, голямо разнообразие от уреди, които правят човешкия труд по-малко тягостен и по-продуктивен. Никога не съм бил от онези чудаци, проповядващи връщане към природата, които се надсмиват над инженерната мисъл. Имам повече ум от мнозинството хора, за да я уважавам. Повечето хора, които се отнасят с презрение към техниката, биха умрели от глад, ако техническата инфраструктура бъде унищожена.
Бяхме прекарали в Ногалес без малко три седмици, когато реших, че съм в състояние да осъществя един свой план, за който си мечтаех от почти пет месеца... и чието изпълнение подготвях още от пристигането ни в Ногалес (но трябваше да го отлагам, докато получа възможност да си го позволя.) Избрах за изпълнението му понеделника, тъй като тогава почивахме. Казах на Маргрете да си облече новите дрехи, защото смятам да заведа моето най-чудесно момиче да се позабавлява. Аз също се облякох - в единствения си костюм, новите обувки и чиста риза... бръснат, къпан, с чисти нокти и изобщо в изряден вид.
Денят беше чудесен, слънчев и не много горещ. И двамата бяхме весели. Първо, защото госпожа Оуенс беше написала на брат Маккоу, че ще остане още една седмица, ако могат да минат без нея, и второ, сега имахме достатъчно пари за автобуса до Уичита, Канзас, които точно ни стигаха - но писмото на мисис Оуенс означаваше, че ще можем да скътаме още четиристотин долара за храна по пътя и при пристигането си няма да сме пълни просяци.
Заведох Маргрете на едно място, което си бях набелязал още когато си търсех работа като мияч - чудесно малко заведение извън бедняшкия квартал, нещо като старомодна сладкарничка.
Спряхме отвън.
- Най-чудесно момиче, виждаш ли тази сладкарница? Спомняш ли си един наш разговор, докато плавахме из безбрежните тихоокеански простори върху плажен дюшек, без особена надежда да оживеем за дълго - или поне от моя страна?
- Как бих могла да го забравя, любими?
- Попитах те какво би си пожелала, ако можеше да си избереш каквото ти душа иска. Спомняш ли си какво ми отговори?
- Разбира се, че си спомням! Пожелах си сметанова мелба с горещ шоколад.
- Точно така! Днес е твоят нерожден ден, скъпа. На път си да получиш своята сметанова мелба.
- О, Алек!
- Недей да ревеш. Не понасям женски плач. Можеш да си поръчаш шоколадов малц. Или мелба с дървени стърготини. Всичко, което ти се прииска. Аз обаче проверих преди да те доведа, за да съм сигурен, че винаги имат мелба с шоколад.
- Не можем да си го позволим. Трябва да пестим за пътуването.
- Можем да си го позволим. Сметановата мелба е пет долара. За десет долара получаваш два. А аз смятам да се покажа необикновено щедър и да дам на келнерката цял долар бакшиш. Човек не живее за единия хляб. Нито пък жената, Жено! Хайде, влизай!
Хубавичка сервитьорка (но не толкова хубава, колкото моята булка) ни посочи една от масите. Настаних Маргрете с гръб към улицата, като й държах стола, после седнах срещу нея.
- Аз съм Тами - представи се сервитьорката, докато ни подаваше листа. - Какво ще обичате в този чудесен ден, мили хора?
- Нямаме нужда от менюто - казах аз. - Две сметанови мелби с горещ шоколад, моля.
Тами се замисли.
- Добре, ако нямате нищо против да почакате няколко минути. Ще ни трябва малко време да приготвим горещата заливка.
- Няколко минути! Какво са няколко минути! Чакали сме много повече.
Тя се усмихна и се отдалечи. Погледнах Марго.
- Чакали сме много, много повече, нали?
- Алек, толкова си сантиментален! И за това също те обичам.
- Аз съм един сантиментален лигльо и в този момент точа лиги при мисълта за сметановата мелба. Исках обаче да ти покажа това място и по друга причина. Марго, как би ти харесало да въртиш една такава сладкарничка? Искам да кажа, заедно с мен. Ти ще бъдеш шефът, а аз - мияч, портиер, момче за всичко, бияч и въобще - каквото се наложи.
Тя имаше твърде замислен вид.
- Ти сериозно ли говориш?
- Напълно. Разбира се, не можем да започнем собствен бизнес в момента. Ще трябва най-напред да спестим някоя и друга пара. Не много, както съм го замислил. Едно миниатюрно кафе, но светло и весело - след като го боядисам. Една машина за газирана вода и съвсем ограничен асортимент. Хот дог, хамбургери, датски сандвичи на филийки. Нищо повече. Е, може би супа. Консервираните супи са лесни за приготвяне и не искат много средства.
Маргрете изглеждаше потресена.
- Никакви консервирани супи! Мога да приготвям истинска супа... по-евтина и по-вкусна от всичко, което е стояло в тенекиена кутия.
- Разчитам на мнението ви на професионалистка, мадам. В Канзас има половин дузина студентски градчета и във всяко от тях ще посрещнат с възторг подобно заведение. Можем да си изберем някое от вече съществуващите ресторантчета - което се държи от семейство например. Ще поработим за тях една година, после ще го откупим. Ще сменим името и ще го наречем “Сметанова мелба”. Или “Сандвичите на Марго”.
- Не, искам “Сметанова мелба”. Алек, наистина ли мислиш, че можем да го направим?
Наведох се към нея и хванах ръката й.
- Сигурен съм, че можем, мила. При това без да се трепем до смърт. - Тръснах глава. - Тези светофари ми светят право в очите.
- Знам. Виждам отражението им в очите ти всеки път, когато светлината се смени. Искаш ли да седнеш на моето място? Това не ме притеснява.
- И мене не ме притеснява. Само че ми влияе малко хипнотизиращо.
Погледнах надолу към масата, после пак вдигнах поглед към светлините.
- Ей, ама те изчезнаха!
Маргрете се извърна да погледне.
- Не ги виждам. Къде отидоха?
- Като че ли изчезнаха, досадниците.
Някъде край лакътя ми прозвуча мъжки глас:
- Какво ще обичате? Бира или вино? За по-силни напитки нямаме разрешително.
Озърнах се и видях застаналия до нас келнер.
- Къде е Тами?
- Каква Тами?
Поех дълбоко дъх и се опитах да забавя лудото биене на сърцето си.
- Извинявай, братле, не трябваше да влизам тук. Току-що установих, че съм си забравил портфейла у дома. - Изправих се. - Хайде, скъпа.
Притихнала и с широко отворени очи, Маргрете тръгна пред мене. Когато излязохме навън, аз се огледах. Нищо не се беше променило. Напълно прилично място, като всички закусвални, в които се продава бира. Само дето не беше нашата весела сладкарничка.
Нито пък нашият свят.

Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната