ХIII

Видях всички работи, които се
вършат под слънцето, и ето всичко
е суета и гонене на вятър.
Еклисиаст 1:14

Ще прескоча следващите три дни, защото нищо приятно не се случи тогава. "Имаше кръв по улиците и прах." Оцелелите, онези от нас, които не бяха ранени, съкрушени от мъка, вцепенени или изпаднали в истерия с една дума, малкото дееспособни работехме сред развалините, опитвайки се да открием някой оживял под купищата тухли, камъни и мазилка. Но какво може да се направи с голи ръце срещу неизброимите тонове камък?
Какво може да се направи, когато дълго си копал и накрая откриеш, че си закъснял, че е било късно още когато си започвал? Веднъж чухме тихо скимтене, което ни заприлича на мяукане на малко коте, и започнахме внимателно да разравяме, като се стараехме да не натискаме това, което се намира отдолу и да отстраняваме камъните, без да разместваме другите под тях, за да не нараним затрупаното съществе. Най-сетне се добрахме до него. Беше дете току-що умряло. Коремът му беше разкъсан, а главата му от едната страна беше размазана. "Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци." Извърнах глава и повърнах. Никога повече няма да прочета Псалм 137.
Прекарахме тази нощ по по-ниските склонове на Ледниковия хълм. След залез слънце прекратихме опитите да спасяваме затрупаните. Освен че тъмнината правеше по-нататъшната работа невъзможна, появиха се и мародери. Дълбоко бях убеден, че мародерът е потенциален насилник и убиец. Бях готов да умра за Маргрете, ако се наложи но нямах никакво желание да умирам от безплодна галантност в стълкновение, което можеше да бъде избегнато.

Рано следобед на другия ден пристигнаха части на мексиканската армия. През това време не свършихме нищо полезно повече ръчкахме из развалините. Няма да ви казвам какво открихме. Но войниците сложиха край дори и на това всички цивилни бяха събрани на едно място и подгонени като стадо от полуострова и разрушения град към железницата отвъд реката. Там зачакахме скорошни вдовици, мъже, току-що лишени от съпругите си, изгубени деца, ранени на импровизирани носилки и други, които можеха да ходят, хора без видими поражения, но безмълвни и с празни очи. Маргрете и аз бяхме сред щастливците само гладни, жадни, мръсни и от главата до петите в синини, получени от лежането на земята по време на земетресението. Исках да кажа, по време на двете земетресения.
Дали имаше още някой, преживял и двата труса?
Не смеех да попитам. Изглежда бях единственият наблюдател на тази смяна на световете освен Маргрете, която на два пъти дойде с мен, защото я държах в прегръдките си. Дали наоколо нямаше и други жертви? Може би и на "Конге Кнут" имаше такива, които си държаха езика зад зъбите? Как да попитам? Извинявай, амиго, това същият град ли е като вчера?
Бяхме чакали на гарата около два часа, когато пристигна армейска водоноска по една алуминиева чашка вода за всеки оцелял и войник с щик край всяка опашка, за да въвежда ред.
Точно преди залез слънце водоноската се върна с още вода и със самуни хляб. Маргрете и аз трябваше да си разделим общата дажба от четвъртинка хляб. По това време пристигна на заден ход някакъв влак и военните започнаха да качват хората в момента, в който го разтовариха. Маргрете и аз пак имахме късмет натикаха ни в пътнически вагон, докато повечето хора пътуваха в товарни.
Влакът потегли на север. Никой не ни попита искаме ли да тръгнем в тази посока, не ни поискаха и пари за път целият Масатлан се евакуираше. Докато не се оправеше водоснабдяването, градът оставаше във владение на плъховете и мъртъвците.
Няма смисъл да описвам това пътуване. Влакът се движеше, ние търпяхме. При Гуаймас железницата се отдалечава от крайбрежието и поема право на север през Сонора към Аризона. Красива местност, но ние не бяхме в настроение да й се любуваме. Спяхме колкото беше възможно повече, а през останалото време се преструвахме, че спим. Всеки път, когато влакът спреше, част от пътниците изчезваха освен в случаите, когато полицията успееше да ги върне и да ги натика обратно във вагоните. Докато стигнем Ногалес в Сонора, влакът вече се беше изпразнил наполовина. Местоназначението на онези, които оставаха, явно беше Ногалес в Аризона. Сред тях бяхме и ние.
Стигнахме граничната бариера рано следобед на третия ден след земетресението.
Натикаха ни в сградата на ареста точно оттатък граничната линия и някакъв мъж в униформа се обърна към нас на испански:
- Добре дошли, амигос! Съединените щати са готови да се притекат на помощ на съседите си във време на изпитания и Имиграционната служба на САЩ съкрати процедурата, за да можем бързо да се погрижим за всички ви. Отначало молим всеки от вас да мине през обезпаразитяване. После ще ви бъдат издадени зелени карти извън определената квота, така че ще можете да работите каквото пожелаете навсякъде в Съединените щати. На ваше разположение ще имате агенти по труда, които ще намерите веднага щом излезете от загражденията. Също и полева кухня, където ще ви дадат супа. Ако сте гладни, спрете тук и се нахранете за пръв път като гости на Чичо Сам. Добре дошли в "Лос Естадос Унидос"!
Няколко души имаха въпроси, но ние с Маргрете се насочихме право към вратата, водеща към помещенията за обезпаразитяване. Думата, обозначаваща тази санитарна процедура, ми се струваше някак обидна изискването да те "обезпаразитят" беше намек, че имаш паразити. Определено бяхме мръсни и раздърпани, а аз бях обрасъл с тридневна брада, но чак пък въшливи!...
А може и да бяхме. След един ден ровене из руините и още два, натъпкани заедно с още мнозина немити несретници като нас в не особено чист още в момента на качването вагон, можех ли с чисто сърце да твърдя, че нямам никакви паразити?
Процедурата не беше неприятна. Представляваше къпане под наблюдение с призиви на испански да измиете грижливо всички окосмени места с течен медицински сапун. През това време дрехите ми минаха през нещо като дезинфекция или стерилизация в автоклав, струва ми се и трябваше да чакам чисто гол двадесет минути, за да ми ги върнат, като с всяка измината минута все повече кипвах.
Но след като веднъж се видях облечен, ядът ми премина беше ясно, че никой не се опитва съзнателно да ме унижи. Работата беше там, че всяка импровизирана процедура, целяща да внесе ред сред тълпите от хора в извънредни обстоятелства, почти неизбежно е пагубна за човешкото достойнство. (За мексиканските бежанци явно беше точно така, защото чувах мърморене.)
После отново трябваше да чакам, този път Маргрете.
Тя се появи на изхода откъм женското отделение, видя ме и се усмихна. Изведнъж всичко беше наред. Но как беше възможно човек да излезе от помещението за обезпаразитяване и да изглежда като манекен?
Тя се приближи и попита:
- Отдавна ли ме чакаш, скъпи? Извинявай. Вътре има дъска за гладене и ми се усмихна щастието да се добера до нея. Дрехите ми бяха в плачевен вид, когато излязоха от стерилизатора.
- Няма нищо излъгах аз. Изглеждаш чудесно. (Сега вече не си кривях душата!) Ще идем ли да обядваме? Боя се, че ще бъде супа.
- Има ли още някакви формалности за уреждане?
- Мисля, че най-напред е добре да опитаме супата. Зелени карти не ни трябват те са за мексиканците. Ще трябва обаче да им обясня, че паспортите ни са изгубени.
Вече бях премислил всичко и го бях споделил с Маргрете във влака. Историята ни щеше да добие следния вид: ние сме туристи, отседнали в "Хотел де лас Олас Атлас" на морския бряг. Когато започва земетресението, двамата сме били на плажа. Затова сме останали без дрехи, без пари и без багаж, а хотелът ни е разрушен. Имали сме късмет да оживеем, а дрехите на гърбовете си сме получили от мексиканския Червен кръст.
Тази история имаше две предимства: хотелът действително беше разрушен, а останалата част трудно можеше да бъде проверена.
За да стигнем до полевата кухня и казана със супата, трябваше първо да минем през опашката за зелените карти. В крайна сметка се добрахме до масата. Мъжът, седнал зад нея, ми пъхна под носа някаква бланка и каза на испански:
- Попълнете тук името си, най-напред фамилното. Нанесете адреса. Ако домът ви е разрушен, отбележете го и посочете друг адрес на братовчед, баща, свещеник, или някой друг, чийто дом не е разрушен.
Подхванах тирадата си. Чиновникът вдигна поглед и изрече:
- Амиго, задържате опашката!
- Но аз нямам нужда от зелена карта! Не ми трябва зелена карта! Аз съм американски гражданин, който се връща от чужбина и се опитвам да ви обясня защо съм без паспорт. Същото важи и за съпругата ми.
Мъжът забарабани с пръсти по масата.
- Вижте какво заяви той, акцентът ви показва, че сте американец. Но аз не мога да направя нищо за изгубения ви паспорт, а тук ме чакат още триста и петдесет души, които трябва да оправя, плюс още един влак, който в момента пристига. До среднощ няма да си легна. Защо не направите тази услуга и на двама ни и не вземете зелена карта? Няма да ви отрови, само ще ви даде възможност да влезете в страната. Утре можете да се борите с Държавния департамент да ви издадат нов паспорт но не и с мен. О'кей?
Може да съм глупав, но не съм свикнал да се запъвам като магаре на мост.
- О'кей.
Посочих като свое местопребиваване адреса на дон Хайме мисля, че поне това ми дължеше. Този адрес имаше предимството, че се намираше в друга вселена.

Полевата кухня беше точно това, което трябваше да се очаква от едно благотворително начинание. Храната обаче беше приготвена по американски вкус за пръв път от месеци насам освен това бяхме гладни. "Чудесната ябълка на Старк", която получих за десерт, наистина беше такава. Слънцето още не беше залязло, когато се озовахме из улиците на Ногалес свободни, изкъпани, нахранени и в Съединените щати легално или почти легално. Положението ни беше поне десет пъти по-добро от онова, в което бяхме изпаднали преди седемнадесет седмици двама голи корабокрушенци, измъкнати от океана.
В никакъв случай обаче не можехме да се наречем галеници на съдбата нямахме никакви пари, нито място, където да се приютим, нямахме дрехи, освен тези на гърба ни, а моята тридневна брада и плачевното състояние на облеклото ми след излизането му от автоклава ми придаваха вид на безпризорен от градските клоаки.
Липсата на пари беше особено досадна, защото всъщност имахме спестените бакшиши на Маргрете, но на банкнотите пишеше "Reino" вместо "Republica", а и монетите изглеждаха другояче. Някои може би съдържаха достатъчно сребро, за да притежават поне минимална ценност. Но дори и да беше така, нямаше лесно и веднага да получим за тях пари в брой. Всеки опит да ги разменим щеше да ни навлече куп неприятности.
Колко ли бяхме изгубили? Нямаше валутен курс между различните светове. Можеха да се правят предположения на базата на покупателната способност еди колко си яйца или захар... Но за какво да си правим този труд? Все едно, парите ни бяха изгубени.
Това положение твърде много напомняше за безплодните усилия, които бях положил в Масатлан. Като властелин над умивалнята се бях опитал да напиша две писма първото до преподобния д-р Денди Дани Доувър, доктор по богословие, директор на "Църковното обединение за Благоприличие" (и шеф на Александър Хергеншаймър), второто до адвокатите на Алек Греъм в Далас.
Не получих отговор на нито едно, нито ми ги върнаха обратно. Както се очакваше, защото и Алек, и Александър идваха от светове, в които нямаше летящи машини аероплани.
Щях да опитам още веднъж, но не хранех особени надежди. Вече знаех, че този свят е чужд и на Греъм, и на Хергеншаймър. Откъде бях сигурен в това? Преди да стигнем Ногалес нямах никакви данни, но тук, в граничния арест, имаше... (дръжте се да не паднете!) ТЕЛЕВИЗОР! Красив голям сандък с прозорец от едната страна и в него живи изображения на хора... а отвътре излизаха звуци, докато тези измислени хора разговаряха!
Вие или притежавате такова изобретение, свикнали сте с него и го приемате за даденост, или живеете в свят, в който то не съществува. Тогава няма начин да ми повярвате. От мен да знаете аз бях принуден да повярвам в съвсем невероятни неща. Такова изобретение има. Има и свят, където то е нещо толкова обичайно, колкото е например велосипедът, и се нарича телевизия, а понякога му казват ТиВи или "теле", та дори и "идиотска кутия"... и ако разберете за какви цели се използва понякога това велико чудо, ще ви стане ясен смисълът на последното определение.

Ако някога попаднете без пукната пара в чужд град и няма към кого да се обърнете, а не горите от желание да търсите съдействието на полицията или да ви цапардосат с нещо по главата, има само един начин да решите бързо проблема. Обикновено решението се намира някъде из крайните квартали, в непосредствена близост до вертепите.
Армията на спасението.
Щом се добрах до телефонен указател, вече нямах никакъв проблем да открия адреса на мисията (трябваше ми малко повече време да разпозная телефонния апарат, когато попаднах на такъв. Едно предупреждение към пътешествениците в други светове най-дребните промени понякога са по-объркващи от значимите.)
Двадесет минути по-късно, след като се заблудихме само веднъж, двамата с Маргрете стигнахме мисията. Отвън на тротоара четирима от питомците бяха събрали тълпа слушатели. Те се опитваха да изсвирят "Скалите на времето" с валдхорна, барабан и две дайрета и се справяха нелошо, но им липсваше баритон и аз почти се изкуших да се присъединя към тях.
Но когато между нас и мисията оставаха само няколко постройки, Маргрете спря и ме дръпна за ръкава.
- Алек... Нужно ли е?
- Как така? Какво има, скъпа? Мислех, че сме се разбрали.
- Не, сър. Вие просто ми наредихте.
- Хм... Може и така да е. Не искаш ли да идем при Армията на спасението?
Тя пое дълбоко дъх и шумно издиша.
- Алек... Не съм стъпвала в храм, откакто... откакто напуснах лютеранската църква. Да вляза сега... Мисля, че ще бъде грях.
(Боже Господи, какво да правя с това дете? Тя е вероотстъпничка не защото е варварка... а защото принципите й са по-строги дори от Твоите. Насочи ме, моля те, и го направи бързо!)
- Мила моя, ако наистина го чувстваш като грях, няма да го правим. Само ми кажи как да постъпим моите идеи се изчерпаха.
- Ами... Алек, може би тук има и други организации, към които може да се обърне човек, изпаднал в нужда?
- Без съмнение. В град като този римо-католическата църква не може да не разполага с повече от един приют. Трябва да има и други протестантски църкви. Също и еврейска. Освен това...
- Мислех си за организации, които не са свързани с църквата.
- А, така ли? Маргрете, и двамата знаем, че това всъщност не е моята родина. Нищо чудно да знаеш за нейните порядки толкова, колкото и аз. Може тук да има приюти за бездомни, които не свързани по никакъв начин с църквата. Не съм сигурен, съществува тенденция църквата да монополизира това поприще кому ли още е притрябвало! Ако вече не се стъмваше, а беше през деня, щях да потърся нещо от рода на "Обединение за благотворителност", "Благотворителен фонд" или друго заведение с подобни функции и да видя какво ни се предлага. Но сега... Да потърсим някой полицай и да го помолим за помощ е единственият друг вариант, за който мога да се сетя по това време на деня... и мога също да ти кажа предварително какво ще направи всеки полицай в тази част на града, ако му кажеш, че нямаш къде да спиш. Още на минутата ще те упъти към мисията. Добрата стара Армия на спасението!
- В Копенхаген или в Стокхолм и Осло щях да отида право в главното полицейско управление. Там просто молиш да ти посочат място за нощуване и те го правят.
- Искам да ти напомня, че това не е Дания, нито Швеция, нито пък Норвегия. Тук може просто да ни затворят мен в изтрезвителното, а тебе в ареста за проститутки. А на сутринта да ни обвинят в скитничество... но може и да не го направят. Нямам представа.
- Наистина ли Америка е толкова жестока?
- Не знам, мила това не е моята Америка. Но не искам да усложнявам нещата. Скъпа... а ако заработя онова, което ще ни дадат, ще можем ли да прекараме нощта при Армията на спасението, без да го почувстваш като грях?
Тя сериозно се замисли. Най-големият недостатък на Маргрете е пълната липса на чувство за хумор. Добродушие колкото искаш. Неподправена детинска радост от играта също. Но чувството за хумор... "Животът е истински и много сериозен..."
- Ако това може да се уреди, Алек, няма нищо лошо. Аз също ще работя.
- Не е нужно, скъпа. Ще вкарам в действие моята професия. Когато нахранят безпризорните, ще има купища мръсни чинии а пред тебе стои шампионът тежка категория по миене на чинии за цяло Мексико и "Лос Естадос Унидос".

И така, първо мих чинии. После помогнах да раздадат молитвениците и организирах вечерната служба. Освен това заех от брат Еди Маккоу, помощника на настоятеля, самобръсначка и ножче. Разказах му как сме попаднали в града че сме почивали на мексиканската Ривиера и сме се пекли на слънчице, когато ни е връхлетяло земетресението, и така му разтегнах всички лъжи, които бях подготвил за имигрантската служба, но не бях успял да изредя.
- Всичко пропадна. Парите, пътническите чекове, паспортите, дрехите, билетите за връщане, резервациите. И въпреки това сме късметлии. Поне сме живи.
- Бог бди над вас. Казахте, че сте твърд във вярата?
- От доста години.
- На нашите заблудени овце ще им бъде от полза общуването с вас. Когато дойде време, ще им разкажете ли всичко? Вие сте първият очевидец. И ние тук го усетихме, но само съдовете в шкафа издрънчаха.
- С удоволствие.
- Добре. Хайде сега да ви дам самобръсначката.
Ето как влязох в ролята на разказвач и описах пред аудиторията една правдива и страховита картина на земетресението, но не толкова ужасяваща, колкото беше в действителност... Дано никога повече да не видя плъх... и мъртво бебе... Благодарих пред всички на Бога, че Маргрете и аз сме невредими и чак след това си дадох сметка, че това е най-искрената молитва, която съм отправял от години.
Преподобният Еди призова натъпканите в стаята вонящи отрепки да се присъединят към благодарствената молитва за спасението на техните брат и сестра Греъм и произнесе такава вълнуваща проповед, започвайки от Йона и стигайки до стотната овца, че изтръгна от публиката едно възторжено "Амин!". Някакъв стар пияница се изтъпани и заяви, че най-сетне се е убедил в Божията доброта и милосърдие и вече е готов да даде живота си в името на Христа.
Брат Еди го благослови, призова и останалите да последват примера му. Още двама се присъединиха брат Еди като заклет евангелист беше видял в нашата история благодатна тема за нощна проповед и се възползва от нея, като се впусна в разсъждения върху пасажи от евангелията на Лука и Матей. Не знам дали се беше готвил специално вероятно не, защото всеки проповедник, който не си яде хляба напразно, е в състояние да проповядва до безкрай върху тези текстове. Както и да е, той имаше бърза мисъл и успя да извлече голяма полза от нашето непредвидено гостуване.
Явно му харесахме, защото докато почиствахме след вечерята, последвала проповедта, той ми каза, че поради липсата на отделни стаи за семейни двойки при тях рядко се появяват семейни Маргрете сигурно ще нощува сама в помещението за сестри, така че няма никаква пречка да пренощувам и аз там, вместо в мъжкото отделение. Двойни легла няма, само наблъскани един до друг нарове хиляди съжаления! Но поне ще можем да пренощуваме в една и съща стая.
Благодарих му и двамата с Маргрете благополучно си легнахме. Двама души могат да делят и много тясна постеля, ако наистина искат да спят заедно.

На сутринта Маргрете приготви закуската за безпризорните. Тя влезе в кухнята и си предложи услугите, след малко вече беше поела работата в свои ръце, понеже готвачката не се занимаваше със закуската това беше работа на дежурния по кухня. Сутрешното хранене не изискваше квалифицирана намеса то се състоеше от овесена каша, хляб, маргарин, дребни валансиенски портокали (дали не бяха бракувани?), кафе. Оставих я да мие чиниите и да чака завръщането ми.
Излязох навън и си намерих работа.
Бях чул по безжичния предавател (тук го наричат "радио"), докато миех чиниите вечерта, че в Съединените щати има безработица, при това достатъчно голяма, за да се превърне в политически и социален проблем.
На югозапад винаги можеше да се намери работа в селското стопанство, но предния ден се бях измъкнал благополучно от едно такова предложение. Не че се гнуся от черната работа години наред бях участвал в жътвата, още откакто бях достатъчно голям, за да държа вилата. Не можех обаче да поведа Маргрете из полето.
Не разчитах да си намеря работа и като свещеник. Дори не казах на брат Еди, че съм ръкоположен. Проблемът с безработицата е твърде остър и при проповедниците. Е, вярно, винаги се намира някоя свободна катедра, но там щях да съм по-беден и от църковна мишка.
Имах обаче още една професия.
Мияч на чинии.
Няма значение колко хора са без работа, за миячи винаги ще се намери място. Предния ден, докато крачех от граничния пропускателен пункт към Армията на Спасението, бях забелязал три ресторанта, на чиито витрини висяха обяви "Търси се мияч". Обърнах им внимание, защото по дългия път от Масатлан времето ми стигна да призная пред себе си, че нямам друго умение за продан.
Нямах какво още да предложа. Не бях ръкоположен в този свят, нямаше и да ме ръкоположат, защото не можех да представя диплома от семинария или богословски колеж, нямах дори подкрепата на някоя примитивна секта, която не придава значение на училищата, а разчита на вдъхновение от Светия дух.
Определено не бях и инженер.
Не можех дори да си намеря работа като преподавател по онези предмети, които владеех добре, защото вече не бях в състояние да представя какъвто и да било документ. Не можех даже да докажа, че съм завършил средно училище!
Общо-взето, от мен търговец не става. Вярно, проявих неочакван талант в сложното изкуство на професионалния ковчежник... но тук нямах никакви заслуги, никаква репутация. Един ден може би щях отново да се заема с това, но парите ни трябваха днес.
Какво ми оставаше тогава? Бях прегледал обявите за работа в забравения от някого в мисията "Ногалес Таймс". За данъчен инспектор не ставах. Не бях механик. Не знаех какво значи "програмист", но не бях такъв, както не бях и "компютърен" не знам си какво. Нито медицинска сестра или изобщо някакъв специалист в областта на здравеопазването.
Можех да продължа до безкрай с изброяването на нещата, които не съм, но за една нощ нямаше да стана специалист. Това беше празна работа. Единственото, което можех да направя което щеше да храни Маргрете и мен беше онова, което волю-неволю вършех като пеон.
Един компетентен и надежден мияч на чинии няма да умре от глад. (Много по-вероятно е да умре от скука.)

В първия ресторант миришеше лошо и кухнята ми се стори мръсна, така че побързах да си тръгна. Второто място беше в кухнята на хотел от голяма верига, с няколко миячи. Шефът ме огледа и заяви:
- Тази работа е за мексиканци. Няма да ви хареса тук.
Опитах се да го разубедя, но той не ми обърна никакво внимание.
Третото място обаче беше точно това, което ми трябваше. Ресторант, малко по-голям от "Панчо Виля", с чиста кухня и управител, който не виреше нос повече от нормалното.
Той ме предупреди:
- За тази работа се плаща минимално и не се предвиждат повишения. Едно ядене дневно за сметка на ресторанта. Ако те хвана да отмъкнеш нещо, ако ще клечка за зъби да е, изхвърчаш на момента. Втори шанс няма. Ще работиш колкото часа кажа и ще ти нагласям работното време както ми е удобно. В момента ще ми трябваш от обяд до четири и от шест до десет пет дни седмично. Можеш да работиш и шест дни, но няма да има извънредно заплащане. За извънреден труд ще ти се плаща, ако се наложи да работиш повече от осем часа на ден или четиридесет и осем часа седмично.
- О'кей.
- Добре, дай сега да ти видя социалната осигуровка.
Подадох му зелената си карта.
Той ми я протегна обратно.
- Очакваш от мен да ти плащам дванадесет долара и половина на час въз основа на някаква си зелена карта? Ти не си мексиканец. Искаш да ми навлечеш неприятности с властите ли? Откъде си взел тази карта?
Изпях му песничката, която бях подготвил за имиграционната служба:
- Изгубихме всичко. Не мога дори да телефонирам и да помоля някого да ми прати пари. За да си разполагам с парите, трябва най-напред да си ида у дома.
- Можете да потърсите съдействието на обществеността.
- Ужасно съм горд, мистър! (Не знам как може да стане това, нито мога да докажа, че аз съм "аз". Спри да ме разпитваш и ме остави да си мия чиниите!)
- Радвам се да го чуя. Това, че си "ужасно горд". Би трябвало да има повече като тебе в тази страна. Върви в Социално осигуряване и ги накарай да ти издадат нова карта. Те ще се съгласят, дори и да не си припомниш номера на старата. После се върни тук и започвай работа. М-м... Ще те зачисля на ведомостта още сега, но ще трябва да се върнеш и да изкараш пълен работен ден, за да ти платя.
- Това е повече от добре. Къде се намира Социалното осигуряване?
Запътих се към федералната служба и там отново изпях песничката си, като украсявах нещата само там, където беше нужно. Сериозната млада дама, която ми издаде картата, държеше да ми изнесе лекция за социалното осигуряване явно я беше научила наизуст. Бас държа, че никога не е имала друг "клиент" (както ме нарече), който да я слуша така внимателно. Всичко това беше ново за мен.
Посочих името "Алек Л. Греъм". Не беше съзнателно решение. Бях използвал това име в продължение на седмици и се отзовавах на него машинално нямаше начин да й кажа: "Извинете, госпожице, всъщност името ми е Хергеншаймър."
Започнах работа. През почивката от четири до шест се върнах в мисията и там научих, че и Маргрете си е намерила работа.
Беше временно, само за три седмици, но това прекрасно ни устройваше. Готвачката на мисията не беше ползвала отпуск повече от година и искаше да иде във Флагстаф да навести дъщеря си, която тъкмо беше родила. По тази причина Маргрете временно щеше да поеме нейната работа и да ползва стаята й, също временно.
Така че брат и сестра Греъм бяха в страхотно положение временно.

Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната