Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната

VII

Но моля ви, погледнете ме;
ще говоря ли лъжа пред вашето лице?
Йов 6:28

Маргрете не е само сладка утеха, тя е и разумен зрял човек. Нито веднъж не възкликна изненадано, не се опита да ме уличи в лъжа, нито заяви: "О, не! Не мога да повярвам!" След казаното от мен тя не произнесе нито дума, почака малко, после промълви:
- Не разбирам.
- Аз също не разбирам - признах си. - Нещо е станало, когато минах през огнената яма. Светът се е променил. Този кораб... - блъснах с юмрук стената на каютата - това не е корабът, на който пътувах преди. И хората ме наричат "Греъм", когато аз много добре знам, че се казвам Александър Хергеншаймър. Но работата не е само в мен и в кораба ­ целият свят се е променил. Историята. Държавите. Тук няма въздушни кораби...
- Какво е това "въздушни кораби", Алек?
- Ами... дето летят във въздуха като балоните. Всъщност са един вид балони. Само че се движат много бързо, с над сто възела.
Тя сериозно се замисли.
- Мисля, че е малко страшничко.
- Нищо подобно. Това е най-добрият начин за пътуване. Аз самият долетях дотук с един от тях, "Граф фон Цепелин" от Североамериканските въздушни линии. Но в този свят няма въздушни кораби. Това окончателно ме убеди, че съм попаднал в друг свят и че не става дума за някаква хитроумна мистификация, чиято жертва съм. Пътуването по въздуха е толкова съществена част от икономиката на света, който познавам, че отсъствието му би променило всичко. Да вземем... Слушай, ти вярваш ли ми?
Тя изрече бавно и предпазливо:
- Вярвам, че ми казваш истината ­ такава, каквато я виждаш ти. Но за мен е съвсем различна.
- Знам, затова ми е толкова трудно да те убедя. Аз... Виж какво, ако не побързаш, ще пропуснеш вечерята, нали?
- Няма значение.
- Как да няма! Не бива да оставаш без вечеря, само защото аз съм направил някаква глупава грешка и съм наранил чувствата ти. А ако аз не се появя на масата, Инга ще прати някого да провери дали не съм болен или заспал. Виждал съм я да го прави, когато някой отсъства от масата. Маргрете, скъпа моя! Исках да ти кажа. Изчаквах случай да ти разкажа всичко. Имах нужда от това. Сега вече мога и трябва да го направя. Само че не мога да ти обясня всичко за някакви си пет минути, при това на крак. Ще намериш ли малко време да ме изслушаш довечера, след като оправиш леглата?
- Винаги ще имам достатъчно време за тебе, Алек.
- Добре тогава. Отивай да вечеряш, а аз ще сляза долу поне да разкарам Инга и ще те чакам тук, след като оправиш леглата. Става ли?
Тя кимна замислено:
- Добре. Алек... ще ме целунеш ли още веднъж?
По това разбрах, че ми вярва. Или иска да ми вярва. Спрях да се притеснявам за нея, дори се нахраних добре, въпреки че бързах.

Когато се върнах, тя ме чакаше и при влизането ми се изправи. Аз я прегърнах, целунах я бегло по носа и като я повдигнах за лактите, сложих я да седне в скута ми и заедно с нея се настаних на единствения стол в каютата.
- Мила моя, мислиш ли, че съм луд?
- Не знам какво да митля, Алек.
(Да, така каза, "митля". Това й се случваше много рядко, но понякога под въздействие на емоциите започваше леко да фъфли. Иначе акцентът й беше по-добър от моето немислимо произношение, грубо като стържене на ръждива пила.)
- Знам - съгласих се. - И аз имам същия проблем. Възможностите са само две ­ или докато минавах през огъня се е случило нещо съвсем невероятно, нещо, което е променило целия ми свят, или съм напълно откачил. Дни наред съпоставях фактите... и се убедих, че светът наистина се е променил. Не са само въздушните кораби. Кайзер Вилхелм Четвърти не съществува, а на негово място има някакъв глупав президент на име Шмид. И други такива работи.
- Аз не бих нарекла хер Шмид "глупав". Той е много добър президент, което е присъщо на всички немски президенти.
- Точно това ме тревожи, скъпа. За мен който и да е немски президент ще изглежда глупаво, защото Германия ­ в моя свят ­ е една от последните абсолютни ­ в истинския смисъл на думата ­ монархии на Запада. Дори и царят не притежава такава власт.
- И мен това ме тревожи! Няма нито кайзер, нито цар. Великият московски княз е конституционен монарх и вече няма никаква власт над останалите славянски държави.
- Говорим за едно и също, Маргрете. Светът, в който израснах, е изчезнал. Аз ще трябва да се науча да живея в друг свят. Той не е напълно различен. Изглежда географията му е същата, а и част от историята. Като че ли тези два свята са еднакви до самото начало на двадесети век или да речем ­ до последното десетилетие на деветнадесети. Преди стотина години се е случило нещо странно и двата свята са се разделили... а преди дванадесет дни на мене ми се случи нещо също толкова странно и аз се озовах изневиделица в този свят. ­ Усмихнах се. ­ Но не съжалявам. И знаеш ли защо? Защото в този свят си ти.
- Благодаря. И за мен е важно, че ти си тук.
- Значи ми повярва. Точно както аз самият бях принуден да повярвам. И повярвах дотолкова, че този проблем спря да ме тормози. Само едно нещо ме притеснява ­ какво е станало с Алек Греъм? Дали е заел мястото ми в моя свят? А ако не, тогава какво е станало с него?
Тя не отговори веднага, а когато го направи, отговорът й ме смая:
- Алек, ще бъдеш ли така добър да си свалиш панталона?
- Какво каза, Маргрете?
- Моля те. Не се шегувам, нито се опитвам да те прелъстя. Трябва да погледна нещо. Моля те, смъкни си панталона.
- Не разбирам какво... Е, добре.
Без да задавам повече въпроси, аз изпълних молбата й, което никак не беше лесно с това вечерно облекло. Трябваше да си сваля куртката, после пояса, за да мога да смъкна тирантите.
След това неохотно започнах да си разкопчавам панталона. (Още един недостатък на този изостанал свят ­ нямаше ципове. Не бях се замислял какво удобство е ципът, докато не се лиших от него.)
Поех дълбоко дъх и си смъкнах панталона с няколко сантиметра.
- Достатъчно ли е?
- Още малко, ако обичаш. И ще бъдеш ли така добър да се обърнеш?
Направих каквото искаше и след миг усетих ръцете й, нежни и ненатрапчиви, отдясно под кръста ми. Тя подвигна ризата и дръпна надолу гащетата ми.
Миг по-късно Маргрете приведе облеклото ми в старото положение.
- Това е достатъчно. Благодаря ти.
Напъхах ризата в панталона, закопчах се и вдигнах тирантите. Когато посегнах за пояса, тя ме спря:
- Почакай малко, Алек.
- Какво има? Мислех, че си свършила.
- Свърших. Но не е нужно да обличаш пак тези официални дрехи. Ще ти дам по-свободен панталон и риза, освен ако нямаш намерение да се връщаш в салона.
- Не, няма да се връщам, ако ти останеш.
- Ще остана. Трябва да поговорим.
Маргрете бързо извади един широк панталон и спортна риза и ги постави на леглото.
- Извини ме за момент.
Тя тръгна към банята ­ не знам дали имаше намерение да я използва, но във всеки случай знаеше, че ще се преоблека много по-спокойно в стаята, отколкото в тясната баня.
Преоблякох се и се почувствах по-добре. Поясът и колосаната яка наистина са по-удобни от усмирителна риза, но не много. Тя излезе от банята и веднага окачи в гардероба дрехите ми, с изключение на ризата и яката, после махна копчетата за яка и ръкавели, сложи ги настрана и пъхна ризата в коша за пране. Помислих си какво ли би казала Абигейл, ако можеше отнякъде да зърне тази съпружеска грижа. Тя не намираше за нужно да ме глези и не го правеше.
- За какво беше тази проверка, Маргрете?
- Исках да видя нещо. Алек, ти се чудеше какво е станало с Алек Греъм. Сега знам отговора.
- И какъв е той?
- Той е тук. Това си ти.

Най-сетне успях да изрека:
- И стигна до този извод от вида на няколко квадратни сантиметра от задните ми части? Какво толкова откри, Маргрете? Малиновото петно, по което ще познаят изгубения наследник?
- Не, Алек. Твоя "Южен кръст".
- Какво, какво?
- Моля те, Алек. Надявах се, че това ще ти върне паметта. Видях го още първата нощ, когато... - Тя се поколеба, после ме погледна право в очите. - ...когато се любихме. Ти светна лампата и се обърна по корем, за да видиш колко е часът. Тогава забелязах бенките от дясната ти страна. Формата им ми направи впечатление и двамата доста се шегувахме с това. Ти каза, че това е твоят Южен кръст и той ти помага да отличиш кое е горе и кое ­ долу.
Маргрете леко се изчерви, но продължи да ме гледа право в очите.
- Аз също ти показах някои от моите бенки. Алек, съжалявам, че не си спомняш, но повярвай ми ­ по това време вече се познавахме достатъчно добре, за да се шегуваме с тези неща, без да бъда вулгарна или груба.
- Не мисля, че въобще можеш да бъдеш груба и вулгарна, Маргрете. Ти обаче отдаваш прекалено голямо значение на случайното разположение на няколко бенки. Аз целият съм покрит с бенки. Изобщо не съм изненадан, че някои от тях са подредени във формата на кръст отзад, където не мога да ги видя. И че Греъм също е имал бенки, които наподобяват моите.
- Не наподобяват. Същите са.
- Добре де... Има и по-добър начин да проверим. В бюрото е портфейлът ми. Всъщност, портфейлът на Греъм. И шофьорската му книжка. Неговата, с неговите пръстови отпечатъци. Не съм ги проверил, защото ни най-малко не съм се съмнявал, че той е Греъм, а аз съм Хергеншаймър и двамата сме различни хора. Но можем да погледнем. Вземи го, скъпа. Провери сама. Аз ще поставя отпечатък от палеца си върху огледалото в банята. Сравни ги и ще се убедиш.
- Но аз знам, Алек. Ти си този, който не вярва, затова трябва сам да провериш.
- Добре...
Предложението на Маргрете беше разумно и трябваше да се съглася с него.
Взех шофьорската книжка на Греъм, после поставих отпечатък от палеца си върху огледалото в банята, като първо потърках с пръст носа си, за да използвам естествената му мазнина. Стори ми се, че отпечатъкът не се вижда добре върху стъклото, затова изсипах малко талк на дланта си и духнах към огледалото.
Стана по-лошо. Сигурно пудрата, която използват детективите, е много по-фина от талка за бръснене, или пък аз не умея да го използвам. Залепих още веднъж палеца си, този път без пудра, погледнах двата отпечатъка, палеца си и отпечатъка върху шофьорската книжка и пак проверих дали наистина последният е от пръста на дясната ръка. Десният беше.
- Маргрете! Ще дойдеш ли да погледнеш, ако обичаш! - Тя влезе. - Гледай внимателно. Погледни палеца ми и трите отпечатъка. Линиите на всичките са под формата на дъга, но такива са половината пръстови отпечатъци на света. Главата си залагам, че и твоите имат същата форма. Кажи честно, можеш ли да твърдиш, че отпечатъкът върху тази книжка е точно от този палец? Или от левия? Може да са сбъркали нещо?
- Нищо не мога да кажа, Алек. Не разбирам от тези работи.
- Е... може би дори специалист би се затруднил на тази светлина. Ще трябва да го отложим до сутринта. Слънчевата светлина на палубата ще свърши работа. Ще ни трябва и гланцова хартия, тампон за печати и лупа... Бас държа, че господин Хендерсон ще може да ни снабди с всички тези неща. Какво ще кажеш за утре?
- Нямам нищо против. Тази проверка не е за мен, Алек, за себе си аз съм сигурна. Чувствам го със сърцето си, пък и видях твоя Южен кръст. Нещо е станало с паметта ти, но ти си ти... и един ден отново ще открием паметта ти.
- Не е чак толкова лесно, скъпа. Аз знам, че не съм Греъм. Маргрете, имаш ли някаква представа с какъв бизнес се е занимавал? Или с каква цел е тръгнал да пътува?
- Трябва ли и аз да говоря в трето лице? Не, Алек, никога не съм те питала за бизнеса ти. И ти никога не си проявил желание да ми кажеш.
- Да, мисля, че трябва да говориш в трето лице за него, поне докато не сравним пръстовите отпечатъци. Той женен ли беше?
- И това не ми е казал, а аз не съм го питала.
- Но си могла да предположиш... всъщност не, ти каза само, че си се "любила" с този мъж, за когото ме смяташ, и че си спала с него.
- Упрекваш ли ме, Алек?
- О, не, не! (Да, упреквах я и тя го знаеше.) С кого спиш си е твоя работа. Но трябва да ти кажа, че аз съм женен.
За момент тя изгуби дар слово.
- Виж, Алек, не съм имала никакво намерение да увисна на врата ти.
- На врата на Греъм, искаш да кажеш. Аз не съм бил тук.
- Добре, на Греъм. Не съм се опитвала да вържа Алек Греъм. Двамата се любехме за наше взаимно удоволствие. Никой от нас не е отварял дума за брак.
- Добре де, извинявай, че изобщо подхванах този въпрос! Стори ми се, че това има някакво отношение към цялата тази загадка, това е всичко. Ще ми повярваш ли, Маргрете, че по-скоро съм готов да си отрежа ръката или да си извадя окото и да го хвърля, отколкото да те нараня по какъвто и да било начин?
- Благодаря ти, Алек, вярвам ти.
- Някога Исус е казал: "Върви и не греши повече". Нали не мислиш, че съм дотолкова самомнителен, та да си позволявам да съдя по-строго от самия Исус? Аз даже не съм те осъждал, просто търсех някаква информация за Греъм. По-точно, за биснеса му. Кажи ми... случвало ли ти се е някога да се усъмниш, че участва в нещо незаконно?
Тя слабо се усмихна:
- Дори и да съм имала някакви съмнения, лоялността ми към него не би ми позволила да ги изкажа на глас. И понеже ти твърдиш, че си друг човек, нека да не говорим повече за това.
- Страхотно! - захилих се идиотски.
Можех ли да й кажа за сейфа? Да, даже бях длъжен. Трябваше да бъда искрен с нея и да я убедя, че една ответна искреност от нейна страна към Греъм/мен не означава нелоялност.
- Маргрете, не те питам, защото нямам какво друго да правя, и не обичам да си пъхам носа там, където не ми е работа. Просто имам неприятности и ми трябва съветът ти.
Този път беше неин ред да се изненада.
- Алек... аз рядко давам съвети. Не обичам.
- Мога ли да споделя с тебе грижите си? Не е нужно да ми даваш съвет... но може би ще съумееш да прецениш положението.
Разказах й набързо за този проклет милион.
- Можеш ли да ми посочиш някаква благовидна причина един честен човек да носи у себе си милион долара в брой? Пътнически чекове, акредитиви, полици за прехвърляне на пари, та дори и облигации ­ да, но в брой? И в такова количество? Струва ми се, че психологически това е толкова малко вероятно, колкото случилото се с мен в огнената яма е физически невъзможно. Можеш ли да ми посочиш някакъв друг начин да се погледне на положението? Какви почтени съображения биха накарали един човек да носи толкова много пари в брой при подобно пътуване?
- Не мога да отсъдя.
- Аз не искам от тебе присъда. Искам да дадеш воля на въображението си и да ми кажеш защо му е притрябвало на човек да носи със себе си един милион долара. Можеш ли да се сетиш за някаква причина? Може да има вероятност едно на хиляда... но все пак причина.
- Може да има много причини.
- Идва ли ти на ум някоя?
Почаках, но тя продължи да мълчи. Въздъхнах.
- Аз също не мога да се сетя за такава. Ако е нещо, свързано с престъпление ­ тогава да, причините могат да бъдат много, защото така наречените "горещи пари" обикновено се пренасят в брой. Това се среща толкова често, че повечето правителства ­ може би дори всички ­ смятат, че прехвърлянето на голяма сума пари без посредничеството на банката или на самото правителство е престъпление, докато не се докаже обратното. Може да става дума за фалшиви пари, което е още по-отчайващо. Маргрете, трябва ми съвет ­ какво да правя с този милион? Той не е мой, не мога да го изнеса от кораба. По същата причина не мога и да го оставя тук. Не мога дори да го изхвърля през борда. Какво да правя?
Въпросът ми беше риторичен. Трябваше да намеря отговор, който би ми позволил да избегна затвора за нещо, което Греъм е направил. Но засега единствената възможност, която ми идваше на ум, беше да отида при единственото облечено във власт лице на кораба ­ капитана, да му разкажа за неприятностите си и да го помоля да поеме опеката над този милион, който ми тегнеше като камък на шията.
Нелепа идея. Резултатът щеше да бъде нова серия от безполезни предположения, в зависимост от това щеше ли капитанът да ми повярва и дали самият той беше честен. Можеха да възникнат и някои други обстоятелства, но във всички случаи ако кажех на капитана, затварянето ми беше сигурно ­ ако не в килия, то в лудницата.
Най-лесният начин да се реши положението беше да хвърля тази гадост зад борда!
Имах обаче възражения от морално естество срещу такова решение. Бях нарушавал някои от божиите заповеди, от други се бях измъквал, но никога не ми е било трудно да бъда честен по отношение на парите. Признавам, от известно време моралните ми задръжки явно не бяха каквито си ги въобразявах, но въпреки това не ме блазнеше мисълта да открадна този милион дори и само за да се отърва от него.
Имаше и още една, далеч по-непреодолима пречка. Познавате ли някого, който е способен да държи един милион в ръцете си и да го унищожи?
Вие може и да познавате. Аз не. В краен случай можех да го предам на капитана, но не и да го унищожа.
Да го пренеса нелегално на брега? Алекс, ако някога извадиш парите от сейфа, считай, че си ги изгубил. Ще се откажеш ли от самоуважението си заради един милион? Или заради десет милиона? А за пет долара?

- Да, Маргрете?
- Струва ми се, че решението е очевидно, Алек.
- И какво е то?
- Ти се опитваш да решиш проблемите си в обратен ред. Най-напред трябва да си върнеш паметта. Тогава ще знаеш защо носиш тези пари. Може да се окаже, че целта е съвсем невинна и разумна. ­ Тя се усмихна: ­ Познавам те по-добре от самия тебе. Ти си свестен човек, Алек, а не престъпник.
Това изказване предизвика у мене смесено чувство на раздразнение и в същото време гордост. Досадата надделя.
- Дявол да го вземе, не съм си изгубил паметта, миличка! Аз не съм Алек Греъм, аз съм Александър Хергеншаймър и съм носил това име цял живот, а паметта ми не е отслабнала. Искаш ли да ти кажа името на учителката си във втори клас? Госпожица Андрюс. Или как за пръв път летях с въздушен кораб, когато бях на дванадесет? Защото наистина идвам от свят, в който въздушните кораби прелитат над океаните и дори над Северния полюс, а Германия е монархия и Североамериканските съединени щати от цял век се радват на мир и благоденствие, и този кораб, в който се намираме сега, там ще изглежда толкова остарял, зле оборудван и бавен, че никой не би пожелал да пътува с него! Аз те помолих за помощ, а не за психиатрична диагноза! Ако мислиш, че съм луд, кажи го... и ще приключим този разговор.
- Не исках да те ядосам.
- Мила моя, ти не си ме ядосала, аз просто си изкарах на тебе част от яда и разочарованието си. Не биваше да го правя. Извинявай. Но аз наистина имам проблеми, които не могат да се решат, като ми кажеш, че паметта ми не е в ред. Ако беше паметта, това с нищо не би помогнало ­ проблемите ми щяха да си останат. Но не биваше да ти се озъбвам така. Маргрете, ти си всичко, което имам... в този чужд и понякога плашещ свят. Извини ме.
Тя стана от коленете ми.
- Няма за какво да се извиняваш, скъпи Алек. Но няма смисъл да продължаваме този разговор сега. Утре... Утре ще разгледаме внимателно отпечатъците на слънчева светлина. Тогава ще се убедиш и това веднага ще се отрази на паметта ти.
- Или веднага ще се отрази на ината ти, чудесното ми момиче.
Тя се усмихна:
- Утре ще видим. А сега трябва да си лягам. Стигнахме до точката, в която и двамата повтаряме едни и същи доводи... и се дразним взаимно. Не искам да е така, Алек. Това не ми харесва.
Тя се обърна и тръгна към вратата, без дори да ме целуне за лека нощ.
- Маргрете!
- Да, Алек?
- Върни се и ме целуни.
- А трябва ли, Алек? Ти си женен мъж.
- Но... добре де, целувката не е изневяра.
Маргрете тъжно поклати глава:
- Има целувки и целувки, Алек. Не бих могла да те целуна както досега, без да изпитам желание да продължим и да се любим. За мене това би било нещо хубаво и чисто... но за тебе ще е изневяра. Ти ми цитира какво е казал Исус на жената, уличена в изневяра. Аз не съм съгрешила... и няма да накарам и тебе да съгрешиш.
Тя отново се обърна да си върви.
- Маргрете!
- Да, Алек?
- Попита ме дали имам намерение някога пак да те помоля да дойдеш по-късно. Ето, сега те моля. Тази нощ. Ще се върнеш ли?
- Това е грях, Алек. За тебе е грях... ще бъде грях и за мен, когато знам как се отнасяш ти към това.
- Грях... Не знам вече кое е грях. Знам само, че имам нужда от тебе... и мисля, че и ти имаш нужда от мен.
- Лека нощ, Алек.
Тя бързо си тръгна.

Трябваше да мине доста време, докато се опомня. Измих си зъбите и лицето, после реших, че няма да е зле да взема душ. Пуснах хладка вода и това като че ме поуспокои. Но когато си легнах, сънят все не идваше и аз се захванах да разсъждавам, макар че думата може би не подхождаше за случая.
В паметта ми се съживиха всички големи грешки, които бях правил в живота си, една след друга, а аз се опитвах да прогоня спомена за едната и да повикам следващата ­ чак до днешната вечер, когато се показах истинско магаре ­ глупаво, досадно, надуто и самодоволно ­ и нараних и унизих най-добрата и нежна жена, която познавах.
Когато изпадна в депресия, аз съм в състояние понякога да прекарам цяла нощ в самобичуване. Този път усещах, че съм способен дни наред да гледам в тавана и да се самоизяждам.
Вече минаваше полунощ, когато ме събуди превъртането на ключа в бравата. Пресегнах се към нощната лампа над леглото и я напипах точно когато Маргрете смъкна робата си и се пъхна в леглото при мен. Угасих лампата.
Беше топла и гладка, разтреперана и обляна в сълзи. Прегърнах я нежно и се опитах да я успокоя. Не говорехме. Бяха казани твърде много думи преди и повечето от тях ­ от мен. Сега беше време просто да се притиснем един към друг и да се милваме, разговаряйки без думи.
Най-сетне треперенето й отслабна и спря напълно. Дишането й се успокои. Тя въздъхна и промълви много нежно:
- Не можех да не дойда.
- Маргрете, обичам те.
- Ох, толкова много те обичам, че сърцето ме боли!

Мисля, че и двамата бяхме заспали, когато дойде катастрофата. Нямах намерение да заспивам, но за пръв път след огнената яма се чувствах отпуснат и спокоен, сънят ме надви.
Първо невероятно сътресение едва не ни изхвърли от леглото. Последва стъргане, скърцане и трясък, който можеше да ни спука тъпанчетата. Светнах лампата над леглото ­ и в този миг обшивката на кораба в краката му се огъна навътре.
Зави сирената, усилвайки и без това оглушителния шум. Стоманеният борд на кораба се сгърчи и се разкъса, нещо мръснобяло и студено нахлу през дупката. В този миг светлината угасна.
Измъкнах се някак от леглото, влачейки Маргрете след себе си. Корабът тежко се залюля върху левия си борд и ни запрати в ъгъла между палубата и вътрешната преграда. Пресегнах се към дръжката на вратата и я сграбчих с дясната ръка, докато с лявата притисках Маргрете към себе си. Корабът отново се наклони към десния борд и през дупката нахлу вятър и вода ­ ние по-скоро го чухме и усетихме, отколкото видяхме. Корабът се върна в нормалното си положение, после отново се наклони към десния борд и тогава аз изпуснах дръжката.
Това, което се случи после, трудно може да се опише в някаква последователност ­ беше тъмно като в рог, а и шумът беше оглушителен. Падахме ­ аз нито за миг не изпуснах Маргрете ­ после се озовахме във водата.
Явно при накланянето на кораба към десния борд двамата сме изхвръкнали през дупката. Но това са само мои предположения; единственото, което знам със сигурност е, че паднахме заедно във водата и потънахме доста дълбоко.
Изплувахме и аз стиснах Маргрете под мишницата на лявата си ръка, както правят спасителите. Поех глътка въздух и хвърлих бърз поглед наоколо, преди да потънем отново. Корабът се намираше точно до нас и се движеше. Духаше студен вятър и се вдигаше невероятна врява. От другата ни страна се извисяваше някаква тъмна грамада. Изплаши ме обаче не корабът, а перката му. Каюта 109С беше далеч напред, но ако не се махнехме от кораба по най-бързия начин, винтът щеше да ни смели на кайма. Аз се вкопчих здраво в Маргрете и започнах с все сила да се отблъсквам в противоположната посока, ритайки яростно с крака, и се успокоих едва когато се отдалечихме на безопасно разстояние от кораба... и тогава налетях с глава на нещо твърдо, скрито в мрака.

Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната